Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (12)

Глава XII
Последно уиски

В полза на Гроган, трябва да се каже, че той не е от хленчещите мъже, които търсят помощ и при най-малката неуредица. Но след този удар умът му беше като боза, а в главата му бръмчаха хиляди оси. Видя как новодошлият вдига една маса и я запокитва към нападателите си и разбра, че единственият начин да защити собствеността си, е да извика маршала.

Затича се към къщата му и след като почука един път, нахълта вътре. Видя как маршалът се изправи, хвърли вестника си и извади бързо пистолет, но като разбра, че е Гроган, го пъхна обратно в кобура. Лицето на Гроган беше направо за оплакване. Брадата му беше подута и с виолетов оттенък, резултат от удара и сблъсъка му с пода. От носа му капеше кръв и се стичаше свободно по ризата му.

— Е, Гроган — попита студено маршалът, — за какво пак ме викаш?

— Убийство! — задъхано отвърна другият и се пльосна на един стол.

— Къде? — попита маршалът и стисна зъби. Смъртта пак чукаше на вратата му и… може би този път…

— В кръчмата, Девин.

— Кои са там?

— Някакви бандити.

— Не чух никакви изстрели.

— Те използват тояги.

Маршалът се насочи към вратата и измъкна пистолета си отново:

— Има ли умрели?

— Подът е покрит е тях.

— И това сега, когато съм в града! — процеди той през зъби. — Отивам да видя!

С тези думи излезе и се затича към кръчмата.

Когато стигна, влезе с насочен пистолет и кресна. Всички спряха и започнаха да се изправят и надигат, а по деформираните им лица успя да прочете, че се радват на неговото пристигане. Но непознатият?

— Още един! — извика той и скочи към Девин.

Добре че успя да види как скача към него. Знаеше, че никой човек не е по-бърз от куршум, затова се задържа да не стреля. В следващия момент новодошлият беше пред пазителя на реда, а пистолетът на маршала — опрян в гърдите му. Девин не можеше да разбере какво става, но единствено непознатият не беше контузен и му се усмихваше весело. С крайчеца на окото си забеляза, че една фигура се мъчи да се надигне от пода.

— Свали си пистолета — обади се Джери жизнерадостно. — Изпий едно пиене и се присъедини към партито!

— Какво означава това? — попита маршалът, проклинащ се, че се налага да се разправя и с луд човек.

— Това означава просто събиране — изсмя се Джери. — Момчетата доста ме позабавляваха.

— Бъд — обърна се към маршала Санди, — сгрешил си нещо май. Това не е престрелка. Това е едно веселие. Просто си затвори очите и се включвай в побоя, защото още не сме си казали някои неща с този господин.

— Остави го — започнаха да се обаждат и другите, след което се приближиха. — Още не сме свършили с него.

— Назад! — заповяда Девин и насочи пистолета си към тях. Всички веднага се отдръпнаха.

— А ти — продължи той, учуден, че никой не се присъедини към новия — ела с мен! Ти нарушаваш реда!

— А, няма да стане — поклати глава Джери. — Та партито едва сега започва.

— Млъквай… и си вдигни ръцете! — нареди Девин.

Изведнъж Джери го погледна сериозно:

— Щом като няма друг начин — кимна той, — ще се наложи да дойда с теб.

След това протегна напред ръце и Девин му сложи белезниците с едно движение.

Джери се обърна към другите:

— От всички гадни малки градове — заяви той — Номер Десет е най-лошият.

От тълпата започна да се чува мърморене като далечна гръмотевица.

— А от всички колачи, престъпници, подлеци и лъжци вие сте най-лошите.

Мърморенето се увеличи до викове.

— Бъд — почти със сълзи на очи се примоли Санди, — ако ме уважаваш, пусни го само за минутка, а?

— Млъквай и тръгвай с мен! — обърна се Девин към Джери. — Или искаш да те оставя още пет минути с тези мутри, които са готови да те разкъсат жив?

Но за негова изненада новодошлият започна да се смее на глас на тълпата, която го гледаше с нескрита омраза:

— Да ме оставиш на тези ли? — заяви весело. — Защо, та аз ги натупах всичките, не виждаш ли? Бих се справил даже с целия Номер Десет за закуска и пак няма да почувствам, че съм се заситил добре. Та вие сте толкова слаби, че даже и един китаец щеше да може да се справи с вас без особено затруднение.

От тълпата започнаха гневно да крещят. Девин дръпна Джери към вратата.

— Вие сте толкова гадни и тъпи — заключи философски Джери, преди да го издърпат навън, — че даже и евреин няма да може да живее при вас, даже и един шотландец щеше да гладува тук.

И преди да се скрие, изпрати едно проклятие по техен адрес.

Излязоха навън, последвани от всички, които бяха в кръчмата. Лицата им бяха мрачни и упорити, никой не обелваше дума.

— Назад! — изкомандва Девин. — Момчета, познавате ме много добре. Ако се опитате да се нахвърлите върху този луд, откачен мъж, ще ви пусна по един куршум. Питам ви: струва ли си да рискувате заради него, а?

Тълпата промърмори малко, след това един по един започнаха да се прибират.

— Хайде, тръгвай — заповяда Девин. — И стой по-далеч от мен. Пфу, човече, та ти смърдиш.

След това допря пистолета до гърба му и двамата се насочиха към ареста — задната част на къщата на маршала. Даже и такъв малък град като Номер Десет беше решил, че се нуждае от арест, в който да затваря временно престъпниците, преди да бъдат осъдени. Жителите доброволно го бяха зидали от камъни. Вратата беше желязна. Ключът бяха връчили на първия маршал и той се предаваше на всеки следващ. Девин беше третият поред маршал в това селище. Преди да вкара Джери в ареста, той го заведе в стаята си и го накара да седне, за да го огледа и разпита.

Не беше нито пиян, нито махмурлия. Имаше обаче две неща, които веднага се забелязваха. Първото бяха живите му очи, а второто — силната миризма, която се носеше от него. Той стоеше без никакво смущение и гледаше напълно спокойно.

— А сега ми кажи как се казваш? — Сведе поглед към лицето му той.

— Смит — отвърна Джери спокойно. — Джереми Йона Смит.

Маршалът го погледна изумено, но видя, че по лицето му няма никаква насмешка. Как можеха хората да носят такива имена!

— И какво, по дяволите, правиш тук, Джереми? — попита той.

— Ами наслаждавах се на малкото парти, което жителите на Номер Десет ми бяха стъкмили.

— Джереми — отвърна му маршалът, — имам чувството, че ти си най-големият лъжец, който някога съм срещал през живота си.

— Благодаря — кимна другият без капчица смущение. — Както и да е, обаче на първите десет им показах някои неща. Накрая повечето ме гледаха само отстрани и ще ме запомнят за доста дълго време.

— Върви си измий лицето над легена — нареди маршалът.

Айкен се изми, като си тананикаше тихо, след това се избърса добре. Маршалът го огледа внимателно, но не забеляза даже и драскотина по него. Тук-там имаше леко зачервени места, но след седмица даже нямаше да се виждат.

За сметка на лицето дрехите му бяха разкъсани, но никъде по кожата му не се виждаха синини или драскотини. Маршалът учудено повдигна вежди, след това си представи накуцващия Санди и смачкания нос на Гроган. Този трябва да е направо страшен! Въздъхна дълбоко, след това по устните му заигра лека усмивка. Огледа отново затворника и се увери, че той има момчешки черти и весела усмивка.

— Кой започна боя? — попита той внезапно.

— Не знам — изкиска се Джери. — Стана случайно.

— И с кого се биехте срещу онези там, в кръчмата?

— Ами аз си бях сам.

— Аха! — измърмори маршалът. Погледна замислено към него, след това се надигна бавно и отиде до единия ъгъл на стаята, дръпна някакво рафтче и отвътре се показаха две бутилки. Измъкна едната и взе две чаши, махна белезниците от ръцете на Джери и наля от алкохола в чашите.

Джери взе чашата си, вдигна я и на един дъх я пресуши.

— Сигурно нямаш сода? — замислено каза той.

Маршалът се усмихна широко, след това взе другата бутилка, която се оказа сифон със сода.

— Ха така! — отвърна Джери.

— Нали? — измърмори Девин.

После бавно започнаха да наливат содата в чашите.

След като Джери Айкен напусна лагера, не се чу никакъв шум. След малко Пит се изправи и се обърна към приятеля си:

— Мак! — прошепна тихо.

Още с изричането на името му Мак се беше надигнал и го гледаше с неподвижен поглед.

— Мисля, че Айкен изчезна.

— Но скоро ще се върне.

Почакаха така малко.

— Не, решил е да се поразходи, Мак. Сега е наш ред.

— А какво ще стане, ако се върне, преди да сме офейкали?

— Ще го застрелям. Хайде да впрягаме конете. Нищо не може да събуди стария Сковил, само се заслушай как хърка. Не е ли смешно мъж като него да има такава хубава дъщеря?

— Никой не може да каже кои белези се вземат за наследствени.

— Вярно, не може да се каже. Баща ти беше красив човек, Мак.

Даже и ядното изсумтяване на Мак не можеше да събуди Сковил. След това двамата се изправиха и бързо прибраха одеялата, дръпнаха настрани трите коня и ги оседлаха. Когато се върнаха за Нанси, тя вече беше заспала. Мак се наведе и докосна рамото й:

— Нанси! — прошепна той.

Не последва никакъв отговор.

— Събуди се! — Този път гласът му беше по-силен, но и това не доведе до успех.

— Хей, Нанси!

Никакъв отговор.

Пит разбра, че нямаше смисъл да се вика повече, защото рискуваха да събудят баща й, затова я хвана за рамото и я изправи до седнало положение. Но тялото й се отпусна настрани, а главата й падна назад.

— Тя е световен шампион по сън! — изръмжа тихо Мак. Хвана я за рамото и я разтърси грубо. Този път имаха късмет — очите й бавно се отвориха.

— Готови сме — прошепна Пит.

— За какво? — прозя се тя леко.

— Да започваме. Идваш ли?

— Какво да започваме? Та аз тъкмо заспах.

Добичето изстена:

— Ще дойдеш ли с нас?

— О, не може ли да почакаме малко? Умирам за сън.

— Вдигни я — измърмори Пит. — Ще й помогнем да се събуди.

Вдигна я на крака и това напълно я разсъни. Тя започна да обува ботушите си, като се прозяваше продължително, докато двамата мъже чакаха нервно, като хвърляха по един поглед на заоблените форми на Сковил и към посоката, в която изчезна Айкен.

След малко Нанси беше готова. Поведоха я към конете, като продължаваха да се оглеждат. Ако сега се върнеше Айкен, щеше да ги проследи и щяха да бъдат загубени. Шумното хъркане на Сковил продължаваше. Двамата вдигнаха Нанси на коня й, метнаха се и те и препуснаха през пустинята. Пит поизостана малко, като се оглеждаше нервно наоколо. Трябваше да се отдалечат поне на един изстрел разстояние, защото можеха да ги чуят, ако се натъкнат на Айкен. Луната се беше показала иззад един облак и осветяваше пясъка пред тях. След малко поведоха конете в лек тръс, без да си продумат и дума.

Този миг беше първото усещане за живот и любопитство, което Нанси изпита. Досега тя беше спала — както тялото й, така и умът й. Досега просто отчиташе, че върши нещата, които другите й наредят да върши — и това правеше през целия си живот. Спомни си, че преди време беше планирала да избяга от жестокостта на ужасния Джери Айкен, но всичко това оставаше някъде в миналото.

Единственото живо нещо сега беше, че баща й и Айкен я караха да прави това, което искат те. Това й беше толкова познато, че почти не й направи впечатление, но за първи път тази нощ тя се разсъни напълно и започна да мисли, разсъждава и чувства.

Всичко това не се появи изведнъж у нея. Но без съмнение тя усещаше нещо ново. Животът й, дните й, всеки момент беше планиран от някой друг. А сега усещаше, че е независима. Яздеше през нощта по свое собствено желание и там, накъдето тя пожелаеше. Чувстваше всичко това, опияняваше се от него, то й звучеше като нова, но завладяваща музика.

Свобода! Но дали наистина беше свободна? Това можеше лесно да се провери. Дръпна юздите и спря коня си.

— Този тръс е изморителен — промърмори тя. — Нека малко да пуснем конете ходом.

И двамата до нея кимнаха.

— Разбира се — усмихна се Пит. — Защо не помисли за това, Мак? Не се ли сети, че този тръс е изморителен за нея, а?

— Не хвърляй цялата вина върху мен — прекъсна го остро Мак. — Та нали и ти си тук?

Да, те яздеха по нейно желание и с нейната скорост. Но как се получи това? Малката учителка от Франция, чийто търпеливи пръсти показваха едно и също, а устните й повтаряха стотици пъти на френски: „Аз съм, ти си, той е“; частният учител, който монотонно й набиваше дати и факти; конярят, който търпеливо я учеше да язди; малкият човек, който я учеше да танцува — всеки от тях беше една малка част от цялото, срещу което тя никога не беше се противопоставяла. „Мис, вашият баща иска това“; „Уви, мадмоазел, желанието е на сеньор“; „Мадам, не аз ви карам да се хващаме с това, а господарят“ — все това чуваше.

Предишното й съществуване, предишните й спомени, предишният й живот не отговаряха на нейните желания. Сянката на баща й през цялото време беше над нея и под тази сянка тя не можеше да се развие дори като нормален човек. Да, даже и младите хора, с които се беше срещала, не гледаха на нея сериозно. Очите и мечтите им бяха съсредоточени върху парите и могъществото на баща й, които тя щеше да наследи. Още тогава тя разбра, че беше безсмислено да му се противопоставя, но можеше поне да се пуснеш течението и да плува по него.

Така че Нанси се бе научила да не се противопоставя на нищо, като знаеше, че желанието на баща й ще я подкрепя и води. Като не мислеше за себе си, поне беше доволна, че не се пита какво мислят другите за нея. И накрая стигна до едно решение: спря да мисли въобще. Животът й преминаваше в някаква мъгла, която даже и дълбокият глас на баща й не можеше да премахне. Вярно, упоритата настоятелност на Джери Айкен почти разкъса мъглата, но по време на това пътуване тя беше открила начин дори и него да разстрои, но ако не можеше да го обърка съвсем, можеше поне да избяга от него.

Но сега?

Погледна към тъмните форми от двете си страни. Слабото и ръбовато лице на Мак се открояваше ярко на светлото небе. Той яздеше с лекота, дългото му тяло се поклащаше в ритъма на коня. А и този негов кон, даже той беше дълъг и слаб и много приличаше на господаря си.

От другата й страна пък беше Пит, който изглеждаше много по-различно. Конят му беше здрав и мускулест и стъпваше тежко, а седлото проскърцваше жално. Самият той беше едър и масивен, като скала. И въпреки че двамата бяха толкова различни, бяха готови да променят посоката и скоростта по нейно желание.

Само човек, който е окован на кораб, чиято посока и пристанище не знае, и изведнъж оковите му се счупват, а той слага ръце на кормилото, повежда се по звездите и вече знае, че води кораба по собствено желание натам, където е чакан, само такъв човек може да си представи какво изпитваше Нанси, как сърцето й се изпълваше с нещо ново и непознато: желанието да има свой собствен живот. Тя беше свободна и можеше сама да взема решения.

Но всичко това у нея ставаше постепенно. Досега тялото и умът й са били слепи, но сега усещането за щастие я караше почти да лети. Мисълта, че язди наслуки с двама почти непознати мъже, постоянно се въртеше в главата й и стопяваше последните остатъци от летаргията, която я беше държала толкова много време.

Изкачиха един стръмен склон и тръгнаха по билото на хълма. Вятърът тихо шептеше, след малко луната се показа зад един облак и целият нощен пейзаж се разкри пред изумените й очи — всичко блестеше, тъмни сенки се губеха някъде в далечината, а звездите отгоре придаваха още по-загадъчна красота на пейзажа.

Изведнъж усети как в нея нещо се пречупва и някъде дълбоко зазвучава тържествена песен — душата й ликуваше.