Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (22)

Глава XXII
Шанс за свобода

— Джери — обади се тя внезапно, — ти си стопроцентов мъж. Запомни го!

— Благодаря! — изръмжа той. — Измъкни ме от тук и ще ти се отблагодаря за комплимента.

— Смит — извика маршалът, — давам ти последен шанс да излезеш и да се предадеш сам. Не бъди глупав, срещу теб няма нищо сериозно, само обвинение за нарушаване на реда, но ако се противопоставиш, ще бъдеш накиснат за това.

— О, не знае аз как ще го накисна — обади се някой друг.

— Когато започнем да го съдим — намеси се и трети, — ще си го върна, Смит.

Но всички викове спряха, когато на прозореца се показа бяла фигура.

— Слизай — започнаха да я съветват някои. — Слез долу, за да бъдеш чиста.

Но тя се прехвърли на покрива и се усмихна:

— Маршале — започна тя, — ще говориш ли с мен?

— Искаш да го защитиш ли? — пристъпи напред Левин.

— Да, маршале. Всичко това стана единствено заради мен.

— Знаех си — процеди Левин през зъби. — Още в началото се бях усъмнил, че зад всичко това стоиш ти.

— Човекът, когото искате, е мой приятел. Маршале, той дойде в града, за да вземе нещо, което аз исках.

— Вода от Флорида! — избухна Левин.

— А боят, който се е разразил след това в кръчмата, не е бил започнат от него.

— Но е причинил куп поразии! — възкликна маршалът.

— Не е нарушил нито един закон — настоя тя.

— Но той наду доста глави — обади се някой друг.

Това беше последвано от ръмженето на тълпата.

— Господа — извика тя, — искам да ви направя едно предложение.

— Давай, мис.

— Този човек, когото искате, е тук, отчаян и въоръжен. Ако се опитате да го заловите, това може да ви коства доста неприятности, а на някои и живота.

— Това наистина не е добро — кимна маршалът, — но все пак работата трябва да се свърши. И какво искаш?

— Ще хвърляме монета с теб, маршале, и ако спечелиш две от три, той ще слезе и ще се предаде сам. Но ако загубиш, го пускаш на свобода.

Маршалът наведе глава и се замисли дълбоко.

— Но това не е законно — започна той.

— Не — отвърна веднага тя, — но поне е честно и дава шанс и на вас, и на него. — След това повиши глас, за да могат и другите да я чуят: — Момчета, вие съгласни ли сте, а?

Тълпата започна да шуми и тя измъкна три монети.

— Ето три сребърни долара. Ще ги хвърлям един след друг нагоре и ще ги оставям да паднат на земята. Вие, жителите на Номер Десет, ще определите кога да хвърлям. Готови ли сте?

— Да — изрева тълпата.

— Какво избрахте, маршале?

Маршалът знаеше, че си има начини монетата да се хвърли на определена страна, така че реши да не се поддава на този глупав капан.

— Ти хвърляй — отвърна той разпалено. — Все още изпитваше желание да накаже Джери. — Аз ще избера, докато монетата е във въздуха.

— Ами добре тогава!

Тя замахна нагоре с ръка и доларът литна.

— Ези! — извика маршалът, когато доларът достигна най-високата си точка и започна да пада.

— Добре, езито е за теб — отвърна му тя.

Монетата издрънча на земята, след което около нея се скупчиха мъжете, като всеки се мъчеше да види със собствените си очи резултата.

— Ези! Ези е! Бъд спечели!

След това един се наведе, взе долара и й го подаде. Тя само се засмя.

— Още един път, маршале.

Когато и вторият долар литна нагоре, маршалът пак се обади:

— Тура!

Монетата се изтърколи на земята и всички веднага я обградиха:

— Пак ези! Момичето печели!

— Последен път, маршале — усмихна се тя. — Готов ли си?

— Но откъде да знам — прекъсна я той, — че той ще спази обещанието, ако загуби? Откъде да съм сигурен, че ако спечеля, ще дойде сам да се предаде, а?

— А откъде той да е сигурен — прекъсна го тя, — че ако спечели, ти ще изпълниш обещанието си?

— Ще ти кажа нещо — обади се от прозореца над тях Джери. — Вярвам в честността на хората тук, нека и те да ми имат доверие.

— Това е по-добре за теб, друже! — извика един от мъжете. — Който спечели, той води играта, така че ще си удържим на думата, както ти на твоята.

— Добре де — прекъсна ги маршалът. — Това не е правилно, не е законно, но ще го направим. А и тук обикновеният закон не помага кой знае колко. Хайде, хвърляй монетата.

— Ето — кимна тя и показа последния долар. — Ако ти спечелиш, той слиза долу и се предава. Ако загубиш обаче, го оставяте на свобода. А вие, момчета? Мислите ли, че това е достатъчно честно, а?

— Честно казано — започна Гроган, — този ми разби ченето, а и контузи доста други тук. Но той се би като мъж и е редно да му дадем шанс. Така че аз съм „за“. Хвърляй, мис.

Монетата литна високо нагоре, изчезна за момент от погледа на мъжете, след това се появи и започна да пада блестяща надолу.

— Тура! — избра маршалът.

Монетата се изтърколи в праха.

— Пак ези! — учудено започнаха да се споглеждат мъжете. — Три пъти по ред ези!

— Я вижте от другата страна на монетата — изсумтя маршалът. — Мисля си, че тези долари нямат ези.

— Не, маршале, с монетите всичко е наред, така че трябва да оставиш човека на свобода.

— Маршале — започна момичето от покрива, — ти може и да си добър, но сега загуби.

Маршалът, приел всичко присърце, смъкна шапката си и започна да си вее.

— Мис — започна той, — това не е първата неприятност, която ми причини тази нощ, а си мисля, че няма да е и последната. Но все пак оставам този мъж на свобода.

Всички започнаха да се разпръскват и след малко никой не остана на улицата.

Нанси се върна през прозореца в стаята.

Над града се спусна сънлива тишина, от време на време нарушавана от някой вик или малка свада, тъй като за Номер Десет това беше най-вълнуващата нощ за цялото му съществуване. Но в кръчмата на Гроган една лампа все още продължаваше да свети над бара. С годините работа на полутъмно очите на Гроган бяха свикнали да виждат добре и в слабо осветени помещения, затова сега въобще не го притесняваше, че свети една-единствена лампа. По-голямата част от кръчмата тънеше в сумрак. Рулетката едва се виждаше на масата, а сенките бяха придобили неестествени, мистични форми.

Печалбата му в този момент идваше само от един клиент, но този клиент не беше кой да е, а Лефти Харис. От всички мъже в кръчмата единствено той не беше помръднал от стола си, когато другите излязоха, за да чуят любовната серенада, и след това, когато започнаха да гонят Джери. Сега той беше седнал точно до бара, абсолютно мълчалив. През цялото време пи и говори много малко, но подвижните му очи не изпускаха нито един от мъжете, които бяха в кръчмата.

За всичко това си имаше причина. Преди три дена той беше застрелял един човек. Раната не беше смъртоносна, но за изстрела не можеше да се намери извинение. В никакъв случай не беше самоотбрана, не можеше да се извини даже и с това, че е направил лъжливо движение към кобура си. Просто го беше обзел безпричинен гняв и преди да разбере какво прави, вече беше стрелял по един напълно невинен човек и го беше повалил. Естествено, след това тръгнаха по петите му.

Не беше първото му преследване през всичките тези години, но досега законът имаше много малка или никаква причина за обвинение срещу него. Освен това някакъв глас му нашепваше, че този път преследването ще завърши зле. И не защото очакваше сега обстоятелствата да се обърнат срещу него. Той умееше да надушва опасността, както животно надушва промяната във времето. Много пъти преди се беше измъквал, и то доста умело, но сега вече не беше много сигурен в себе си.

През тези три дена бе започнало да го преследва чувството на вина. Бързият му кон и желанието да се отдалечи от мястото на трагедията го бяха довели в Номер Десет, преди още новината за вината му да е достигнала тук, но той знаеше, че ако се разчуе какво е направил, историята можеше да продължи с изстрели.

Затова той реши да изчезне и с такава цел започна едно от онези дълги пътешествия из пустинята: през деня почиваше, а през нощта пътуваше. Навсякъде очакваше изненади и капани, затова обикаляше най-затънтените места и все пак успя да научи, че законът е по петите му. От много време никой не се беше наемал да му търси сметка, затова сега това преследване му се струваше толкова важно. Усмихна се леко и огледа празната кръчма. След по-малко от три часа вече щеше да е в сърцето на пустинята и никой нямаше да успее да го открие.

Гроган го наблюдаваше скрито, като от време на време хвърляше по някой поглед на лицето му. През живота си беше видял много известни хора, но никой не можеше да се сравнява с Лефти Харис. Той се беше прочул като голям пияница и скандалджия, но сега пиеше уискито си бавно и по малко и въобще не обелваше дума.

Влезе маршалът Левин.

Нощта вече почти свършваше. Навън се развиделяваше, къщите започваха да се виждат малко по-ясно, но през прозореца все още беше тъмно. Гроган почувства умора, която изпитват и танцьорките след цяла нощ игра. Пареща умора, придружена с болки в цялото тяло.

Така се почувства и той, когато видя шерифа. Лицето му беше пепелявосиво като сумрака навън. Под очите му се бяха образували торбички, а около устата му се спускаха две дълбоки бръчки. Раменете му бяха отпуснати, походката му беше тежка и изморена. С влизането си огледа кръчмата и седна на един стол е въздишка на облекчение.

Вдигна поглед към Гроган и се усмихна на Лефти:

— Благодаря на Господа — започна той тихо, — най-после съм сред приятели! — След това нареди: — Уиски, Гроган!

Гроган му занесе пълна чаша и се върна зад бара. Той изпитваше нещо като любопитство, като гледаше как един човек на закона и един, който е престъпвал много пъти законите, стоят в едно и също помещение и се гледат така, сякаш са приятели от много време. Маршалът пресуши първата чаша на екс. Гроган се засмя вътрешно. Бързото пиене развързваше устата, а от това можеше да има и други последствия.

— Ще пийнеш ли още едно, Бъд? — изръмжа той. — Това е за сметка на заведението!

Левин посегна инстинктивно към чашата, но след това бавно и с нежелание отдръпна ръката си от нея.

— Не — разклати глава той. — Не искам повече пиене, не и докато тя е в града.

Лефти явно не беше чул добре, защото се намеси:

— Кой е той? Кой е този мръсник, заради когото се притесняваш, а, Бъд?

Лефти искаше да спечели маршала на своя страна. В следващите дни, когато много хора ще са по петите му, това можеше да се окаже важно за него.

— Не той, а тя, Лефти.

— Жена? Притесняваш се от една фуста? — измърмори тихо Харис.

— Не и аз — прекъсна го недоволно Левин. — В началото всичко вървеше нормално, но след това тя ми създаде толкова работа, че още не мога да разбера по какъв начин го направи. Аз не можах да хлътна по нея, но всички останали от града са хлътнали. А какъв е резултатът? Слушай!

Вдигна ръка в знак за тишина. Някъде в далечината се чуваха викове, след това гласовете избухнаха в крамола.

— Оставям ги — изръмжа той. — Нека да си трошат дебелите глави. Няма да се намеся, докато не започне да се стреля.

Лефти не каза нищо, само гледаше внимателно маршала.

— Всичко това е заради нея, Лефти — въздъхна дълбоко Левин. — Тя причини такива неща на Номер Десет, които и един ураган нямаше да причини. Първо се появи Смит, който предизвика бой в кръчмата. Той беше нещо като встъпление на всичко, което последва. След това се появи и самото момиче. До два дена ще запали града и той ще изгори до основи. Вече навсякъде започнаха да се бият за нея, а преди слънцето да е изгряло, някои ще се мразят и ненавиждат пак само заради нея.

— И как го е направила? — попита любопитно Харис.

— С очите си — отвърна тихо Девин. — Не можеш да си представиш какво прави, като погледне някого. Само една усмивка и един поглед и мъжът вече е готов да се хвърли в огъня заради нея. Сега имаме петдесет мъже, които са лудо влюбени в това момиче и се чудя как ще вървят по-нататък нещата.

Потръпна и поклати глава.

— Откакто дойде в града, видях смъртта в очите поне двадесет пъти.

— А защо не я разкараш?

— Как мога да я закача, когато не е престъпила закона? Но даже и да го престъпи, не бих си позволил да вдигна ръка срещу нея, защото целият град ще се обърне срещу мен. Те се отнасят така с нея, както вълчица пази малкото си и ако се опиташ да й направиш нещо, може да се нахвърлят отгоре ти.

— Май тези господа тук се нуждаят от малко уроци — усмихна се Лефти.

— Те си получиха заслуженото — кимна Девин. — Тоя Смит ги прегази като бизон. Но искат още. — Въздъхна дълбоко. — Истината е, че не иска да прави нищо лошо. Целият проблем, Лефти, е в това, че тя е прекалено хубава.

— Така ли? — изсумтя Лефти.

— Жените се делят на три групи — отбеляза философски маршалът. — Първата е на обикновената жена. Тя не изглежда кой знае колко хубава и понякога дори не можеш да я забележиш. Но е от онези жени, които знаят как да създадат дом и да отгледат децата си. Тя е като моята майка — Бог да я прости, — а най-вероятно и като твоята майка. Най-често по ръцете й ще видиш мазоли, но сърцето й остава нежно за цял живот. Това е първата група. Те не са като жените, които започват да превъзнасят още от първи поглед, но там, където са, всичко се разхубавява.

Помълча така замислен, след това продължи:

— Жените от втората група са много хубави. Те веднага събират погледите на всички. Когато по улицата върви такава жена, всички мъже се обръщат, а след това мечтаят за нея. Ако отидеш на танци, там винаги ще има поне една от тях, а мъжете ще са се струпали около нея като мухи на мед. След танците винаги следват няколко сбивания, защото някой си представя, че нарочно е бил изолиран и не е могъл да танцува с нея, или нещо подобно. Покрай тези жени винаги има неприятности, без самите те да са искали да ги предизвикат. Представи си, че жена от тази група се омъжи. Тя е имала голям избор и в началото ще мисли, че е избрала най-добрия. Но след време, когато се появят децата, постепенно ще започне да съжалява, че е избрала именно него, а след още време даже ще го ненавижда.

Маршалът отново спря, за да си поеме дъх и Лефти използва паузата:

— Момичето от тази група ли е?

— Не — поклати отрицателно глава Левин. — Тя е от собствената си група. Тя е не просто хубава, тя е прекрасна. И когато поглежда към мъж, той усеща как в него започват да бушуват хиляди непознати досега страсти. Едновременно му става и студено, и горещо. Но за нея не могат да се правят никакви предварителни сметки. Тя е силна, но не знае това. Тя е като кон, който никога не е би натоварван с толкова товар, колкото може да носи. Тя постоянно търси действие, сякаш е мъж и въобще не й пука какво ще се случи.

— Действие? — попита тихо Лефти.

— Действие през цялото време — кимна маршалът. — В ареста съм пъхнал вече двама мъже, един полудя заради нея, а останалите се опитват да си прережат гърлата, и всичко това заради Нанси.

— Името й е доста хубаво — измърмори Лефти.

— Не само името й е хубаво. Очите й, косата, ръцете й, гласът й! Ако знаеш какъв глас има, друже!

Лефти се размърда.

— Тя е сънят, за който си мечтал години наред и изведнъж го виждаш на живо. Тя е краят на всяко едно желание. Но усмивката й запалва в сърцата на мъжете желание да се бият, а очите й могат да те превърнат в роб на нейните желания. Бих дал сто долара, за да я разкарам от града.

— А какво търси тук?

— Търси действие, друже.

— Къде отива?

— Където има развлечения. За никъде не е тръгнала.

— Има ли някой с нея?

— Никой. Никой не би могъл да направи и крачка с нея, без да си има неприятности.

— Аха! — измърмори замислено Лефти.

— Освен този Смит — довърши маршалът, като се замисли за момент.

— А той къде е сега?

— Взе си стая в хотела до нейната.

— Познават ли се добре с него?

— Ами тя го спаси от мъжете с такова спокойствие и хладнокръвие, че даже и аз съм учуден.

Лефти Харис се надигна и сложи ръка на рамото на Левин.

— Бъд — прошепна той, но този път очите му гледаха зорко. — Ела малко навън. Искам да ти кажа нещо.

— Какво ти има, Лефти? Изглеждаш ми като настървен за лов на мечки.

— Ела, ела — настоя Лефти. — Май ще се зарадваш да разбереш какво съм намислил.