Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (16)

Глава XVI
Таблата Оуя

Връщането й в кръчмата бе приветствано със силни викове, всеки се обърна и й вдигна приятелски ръка. А колко различни бяха тези мъже! Всеки беше облечен по свой собствен начин, всичко беше много по-различно от това, което бе срещала досега през живота си!

Още не бяха влезли, когато присъстващите се изправиха и започнаха да я подканят за още една песен. Маршалът вървеше след нея, дълбоко замислен. Веднага след като тя се отдалечи, той почувства, че до него е имало огън, опасен и изгарящ. Загледа се след момичето с учудване и разбиране.

А тя си прекарваше чудесно. Лицето й беше огряно от някаква светлина, тя буквално танцуваше през тълпата, раздаваше усмивки и пускаше по някоя шега. Пред нея всички се отдръпваха и й правеха път, но след нея кръгът веднага се затваряше, мъжете започваха да се блъскат един в друг, като си разменяха свирепи погледи. А свирепите погледи в тази кръчма бяха предшественик на свади. И маршалът знаеше много добре това.

За едно-единствено нещо поне беше благодарен. Джери беше в ареста и добре заключен. Мисълта му за него веднага се свързваше с мисълта за момичето, а това го караше да се чувства по някакъв начин зле.

След като тълпата започна да се събира около нея, Пит и Мак се опитаха с лакти и рамене да си пробият път. Мак се приближи по-бързо и веднага се наведе над ухото й:

— Нанси — прошепна тихо той, за да не се чува какво й говори, — време е да се махаме оттук.

— Защо? — попита тя и го погледна намръщено.

Тя започваше да чувства, че Мак и Пит вече се превръщат в непосилна тежест, от която по някакъв начин ще се наложи да се освободи. Та те разваляха партито й със сериозните си лица и предупреждения. Изведнъж изпита непреодолимо желание веднага да се освободи от тях.

— Защо ли? — повтори Добичето. — Защото това не е място за дама като теб. Трябваше ми само един поглед, за да се уверя.

— Пит — отвърна му тя остро, — аз ще решавам кои места са добри за мен и кои не са. — Обърна се към Мак и го изгледа: — Нали, Мак?

— Разбира се, че тя ще си решава — отвърна той, без да се замисля. — Нали тя може сама да се справя?

Тълпата я отнесе настрани от тях, но двамата застанаха един срещу друг наежени.

— Защо въобще се обаждаш? — заядливо започна Пит.

— Ами гледах да не те направи на чак толкова голям глупак — заяви Мак. — Не можеш ли да говориш малко по-свястно на една дама, а?

— Мак — изръмжа Пит, — започна да ми писва от теб. Ако си се родил в добро семейство, не е необходимо да ми го показваш постоянно.

Някъде над главите на тълпата той зърна Нанси. Тя му се усмихна и той й върна усмивката, но Мак също видя нейната и счете това за подкрепа.

— Няма и съмнение, че ще се наложи да я измъкнем от кръчмата — продължи Мак, — но това няма да стане чрез оскърбления по неин и мой адрес.

Пит почервеня от гняв:

— Защо? Да не би вече да знаеш какво мислят жените, а, скелет такъв?

— Проклет да си! — изсъска Мак и стовари юмрука си в основата на носа на Пит. За миг Добичето беше изненадано и не предприе нищо, след това стисна юмруци и замахна силно с дясната ръка. Беше сигурен, че ще улучи Мак, но за негова изненада Мак се наведе и пристъпи крачка напред, след което стовари двата си юмрука върху челюстта му. Преди още да се е съвзел, Мак го удари и в стомаха.

Ако Пит беше някой по-слаб мъж, може би щеше да се строполи от тези удари, но той само изръмжа и замахна с ръка. Ударът отмести Мак назад цяла крачка, след което Пит го удари здраво в ребрата с другата ръка. Мак се присви леко, разгъна едната си ръка и я стовари точно на същото място по носа на Пит, което разби тотално носа му и от него шурна навсякъде кръв. От този момент боят започна наистина. Добичето беше побесняло от вида на собствената си кръв, а Мак се биеше като дявол, като се опитваше да го улучи пак в носа.

Маршалът веднага разбра, че трябва да се намеси. Опитваше се да се промъкне през кръга от зяпачи, но всички се бяха натиснали здраво, за да могат да виждат по-добре. Всеки се наслаждаваше на боя, защото самите те бяха яли бой преди това и това, което виждаха сега, ги успокояваше малко.

А освен това боят си заслужаваше. Личеше си, че и двамата се справят доста добре. Пит успя да удари Мак, но веднага получи удар. Мак беше значително по-бърз и ударите му плющяха по лицето и тялото на Пит, но той ги понасяше стоически.

Сред врявата се дочу гласът на маршала, който крещеше да престанат и заплашваше, че който се включи, ще влезе също в ареста. Но Пит изпитваше желанието, преди да го вкарат в ареста, да си върне всичко на Мак, затова търпеливо понасяше ударите, които се сипеха по цялото му тяло. От време на време само разтърсваше глава и продължаваше да се пази със свити ръце, като чакаше Мак да се открие. Ако Мак имаше повече разстояние, може би щеше да му нанесе по-тежки удари. Но любопитните мъжаги все повече стесняваха кръга около тях. Затова, когато след серията удари направи крачка назад, опря гърдите на най-близките. Това беше достатъчно за Пит и той стовари юмрука си върху челюстта му. От силата на удара Мак повали при падането човека зад себе си и се строполи до него. Но ударът не беше чак толкова лош и когато Пит се опита да избърше кръвта от лицето си, той се изправи и се хвърли към него като дива котка. Вкопчиха се здраво, но след малко се изтърколиха на земята и започнаха да се налагат на пода, до краката на зяпачите.

Всичко това Нанси наблюдаваше отстрани. Когато се отдалечи от двамата, разбра, че започнаха да се карат за нещо, но тя не можеше да се сети за по-добър начин да се отърве от тях, освен да ги скара. Чувстваше се като отличен стрелец, който знаеше какво ще последва след натискането на спусъка, но когато все пак боят започна, тя се приближи и започна да наблюдава от края на тълпата.

От мястото, където беше застанала, виждаше главите и на двамата, размаханите юмруци, попаденията им и чуваше тъпия звук при всеки успешен удар. На два пъти опита да се провре между зяпачите, за да ги разтърве, но това беше невъзможно. Не можеше нищо друго да направи, освен да стои и да гледа.

Съжаляваше искрено, задето двамата се налагаха, и беше съгласна да плати на някого, за да ги разтърве, но чувстваше в себе си нещо повече от съжаление. Тя беше причината, заради която се биеха и всеки удар беше възнаграждение за нейната сила. Това беше част от опасността, която се носеше в цялата кръчма. А какво щеше да стане, ако всички започнеха да се бият заради нея?

От центъра се чу вик:

— Паднаха!

След това всички се отдръпнаха и тя видя двамата, вкопчени един в друг, да се търкалят на пода. До тях се провря раздърпаният вече маршал и започна да ги изправя. Очевидно беше, че те са арестувани.

Силата на закона имаше неочаквано влияние и върху двамата. Те се изправиха запъхтени и окървавени, но яростта в очите им се беше стопила. Това за маршала беше позната история, защото при вида му всички крамоли се прекратяваха и никой не смееше открито да му се противопоставя.

— Хайде, тръгвайте към вратата — заповяда им той. — Но не се опитвайте да бягате, защото ще усетите куршумите ми.

Той все още не беше измъкнал пистолета си, но движението на дясната му ръка говореше много повече от изваден пистолет и всички усетиха какво може да се случи, ако му се противопоставят. Много пъти преди тази нощ Номер Десет беше ставал свидетел на такива арести, затова всички се отдръпнаха. Само Нанси не се уплаши и пристъпи открито към маршала:

— Маршале — рече тя, — наистина ли смяташ да ги арестуваш?

— Мис Сковил — отвърна й той студено, — а вие как си мислите?

— Но какво от това, че са се сбили? Не са счупили нищо, не са наранили никого.

Маршалът погледна кървавото лице и скъсаната риза на Пит, след което се усмихна:

— Те можеха да се наранят, мадам, а покрай тях да пострада и някой друг. Аз съм длъжен да предотвратя подобно нещо. Но след като ги затворя в ареста, могат да се бият колкото си искат, тогава това мен няма да ме интересува въобще.

Тя се обърна към тях с нажалени очи. Сложи едната си ръка на свития юмрук на Пит, а другата — на ръката на Мак.

— Съжалявам! Толкова съжалявам!

— Не се впрягай за това — отвърна й Мак. — То отдавна трябваше да стане. Той никога не е знаел как да се отнася с една дама. — Пит избърса лицето си от кръвта, след това стисна леко пръстите й: — По-късно ще го довърша. Иначе през цялото време ще ти пречи.

— Хайде, тръгвайте! — заповяда маршалът и те тръгнаха към вратата.

Веднага след като излязоха, като че ли всичко се забрави. Хората се пръснаха по масите и картите отново започнаха да пляскат, рулетката започна да се върти, започнаха да се пълнят чаши, но всеки хвърляше по едно око на Нанси. Всички се бяха насладили допълнително на приятно за тях зрелище, но сега вече започваше истинската веселба.

— Тия двамата, които дойдоха с теб, са май доста шумнички, а? — забеляза Болди, като се намести до Нанси. — Обикновено градът ни е спокоен, докато не го навестят странници. Ако си покрай мен през остатъка на вечерта, мис, няма да си имаш повече неприятности с побоища. Тук не е имало толкова шум от онази нощ, когато старият Уендел се разбесня и остави ей онова нещо там.

При тези думи към нея се приближи самият Гроган и помоли да им изпее още една песен, а публиката зад него го подкрепи, но тя загледа любопитно към Болди:

— Ще ми разкажеш ли за стария Уендел? — помоли тихо.

— Той беше изкуфял дъртак — започна Болди. — Дойде тук и седна ей на онази маса. В ръцете си държеше парче хартия, една дъска и молив. Остави таблата на масата и започна да пише — или поне той така твърдеше, но ние не можахме да разберем много. Това си бяха просто заврънтулки. Но той самият беше доста развълнуван. Каза, че това нещо се казва „Оуя“ и че тя ще му покаже къде има скрити големи залежи в мините.

— А той луд ли беше? — прекъсна го тя.

— Ами така изглеждаше, мадам — кимна Болди. — Но все пак старият Уендел скита по хълмовете, там, където никой даже не си е помислял, че може да има злато, а три месеца след това се върна с много златен прах и цели две вечери градът не мигна от запиването му. След запоя той закачи това нещо на стената. Оттогава не е имало толкова много шум, мис.

В ъгъла, между двете стени, тя видя малко триъгълно парче дърво, закачено на един пирон. Поиска да го разгледа и Болди й го донесе. Това беше гладко парче дърво, което малко наподобяваше сърце. Отгоре имаше малка дупка, през която можеше да влезе моливът. Отдолу, в широкия край на триъгълника, имаше две малки, клатушкащи се колелца. Те бяха закрепени в две точки, а третата точка явно играеше молива, след като се пусне през дупката.

Устройството беше много просто. Когато се допреше върху хартия или гладко пространство, малките колелца започваха да се въртят насам-натам от лекия натиск, а оттам и върхът на молива започваше да се мърда свободно нагоре-надолу, наляво-надясно, като по този начин оставаше начупена линия, която можеше да прилича и на писане, и на обикновено драскане.

След като го разгледа добре, тя реши да го върне на Болди, но тогава забеляза нещо като букви от обратната страна на дъската. Избърса внимателно праха, след което видя, че с мек молив е написано нещо. Взря се по-внимателно и прочете надписа: „Ръката, която пише с мен, ще разкрие миналото, бъдещето и сърцето на всеки един мъж.“

— Вярваш ли в това? — обърна се тя към Болди.

— Ами не знам — почеса се по главата той. — Това не е от нещата, с които може много-много да си играе човек. То донесе злато на стария Уендел. Може би ще донесе нещо друго на следващия мъж, който го вземе. Не, нито му вярвам, нито не му вярвам. Не знам, то само ме обърква.

Но Нанси вече си беше наумила да опита това устройство, така че накара Гроган да донесе парче тапет. От едната страна хартията беше гладка и бяла, идеална за молива. След това тя отиде до една маса, за да може да сложи добре хартията, а около нея се наредиха тълпа любопитни.

— Доколкото си спомням — обади се Гроган, — старият Уендел само хващаше с върха на пръстите си това чудо и то започваше само да пише. Не знам какво пише, на мене ми прилича по-скоро на бебешки драсканици.

— Защо не опиташ? — Бутна тя към него устройството.

Той го взе, като се усмихваше глуповато.

— Ами то е такова, че въобще му нямам доверие. — Мъжът погледна към усмихнатите лица покрай себе си. — Но има нещо странно около него. Изглежда, че това само старият Уелвил може да направи, нали момчета? Но преди то да започне да пише, трябва да се зададе някакъв въпрос. Какво ще попитате, господа?

Веднага някъде зад гърба на струпаните мъже се чу дълбок глас:

— Какъв човек е Гроган?

— Е, добре — усмихна се Гроган. — Нека да видим какво ще каже по този въпрос.

С тези думи сложи огромните си пръсти на таблата. В началото не последва никакво движение.

— А, лъжа — обади се един. — Нищо няма да се случи. Явно всички са били пияни, освен Уендел, когато го използва за последно.

Но още преди да е свършил, уредът се размърда. Може би това се дължеше на лекото изместване на ръката на Гроган. Колелцата започнаха да се въртят, моливът драсна нещо, след това направи нещо като тире, постоя така, след което направи заврънтулка. Гроган повдигна уреда и веднага над масата се надвесиха няколко глави, за да успеят да разчетат написаното.

— Н-е — прочете го Нанси. — Казва, че хората не са били пияни, когато за последно е писано с него. А сега опитайте отново, господин Гроган: „Какъв човек сте вие?“

Този път много малко хора се смееха. Гроган, е втренчен и невярващ поглед, сложи отново ръка на уреда. Този път обаче то започна веднага да мърда, а заедно с него и моливът. След малко спря и Гроган вдигна ръката си. Пак няколко глави се надвесиха, за да прочетат, но Нанси го прочете на глас:

— Мошеник! — след това учудено повтори. — Мошеник!

Изведнъж всички впериха очи в него.

— Ха-ха-ха! — изсмя се шумно един. — Гроган е мошеник! Сам си го каза!

— Кой се смее там? — извика остро Гроган и сви ръката си в юмрук. — Кой започна да се смее на тези щури дрънканици, а?

Обходи е поглед всички лица, но не откри някой да го гледа предизвикателно, затова изръмжа ядосано.

— Това беше глупаво — обърна се пак към всички. — Това е само една тъпа игра и в нея няма капчица истина.

След това се насочи бавно към бара, преследван от лекото мърморене и шушукане на скупчените мъже. Това мърморене можеше да се приеме и като тих смях, и като тихо недоволство.

— Ако искаш, опитай и ти — Бутна тя уреда към Болди.

Но старецът поклати отрицателно глава:

— Тази Оуя май не е добро нещо. Тя е престанала да открива злато, но вече е започнала да открива нещо друго. Не, не искам да го използвам, мис.

— Може пък да напише хубави неща за теб, а Болди? — обади се един и всички започнаха да се смеят.

— Ами тогава опитай ти — обърна се към последния, който се обади.

Той бързо прикри ръце зад гърба си като наказан ученик:

— Не и аз, мадам. Не жадувам кой знае колко да опитам.

Последва нов смях, този път за него, защото Макинтош беше известен мъж в града.

— А защо не опиташ ти? — обадиха се весело от тълпата и погледнаха очаквателно към Нанси. Без да чака втора покана, тя сви пръсти около уреда.