Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (5)

Глава V
Отвличането

Водеше Червения Мак. От силния вятър сомбрерото му се огъваше по всякакви начини и получаваше различни форми. Понякога той заприличваше на Хермес с боен шлем. Джон Сковил, сега напълно мълчалив, яздеше до дъщеря си точно зад Мак, Джери Айкен беше зад тях, а последен — Пит Добичето, който водеше и двете мулета.

Изкачиха се по леко стръмната част на клисурата и след малко поеха по някакво плато, в далечината на което се извисяваха планините.

Джери можеше добре да наблюдава момичето. Когато стигнаха до лек наклон, започнаха да галопират и той забеляза, че Нанси се справяше доста добре.

Има няколко неща, чрез които могат да се проверят силите и възможностите на един конник при галопиране: полюшването на рамената и ръцете, както и запазването на равновесие на седлото. Нанси Сковил въобще не отскачаше от седлото.

От време на време, когато се налагаше да се заобиколят по-големи камъни или да се прескочат дупки, конят й внезапно завиваше или отскачаше, но въпреки това Нанси успяваше веднага да се нагоди и продължаваше грациозно да язди напред. Нито един път тя не наруши ритъма и не се оплака, а това беше повече от добре. Баща й, който също беше добър ездач, при галопирането мърмореше и вдигаше шум, но за негово учудване, когато препуснаха по един склон, чу, че тя започна да си тананика.

Да си пееш, когато те отвличат, когато напълно непознати мъже те водеха към непознато място, това вече и Джери не можеше да си го обясни. Затова той само преглътна.

След малко намалиха галопа в лек тръс, мулетата отпуснаха уморено глави и продължиха напред. Никой не нарушаваше среднощната тишина.

Мълчанието може би се дължеше на умората, която беше заключила езиците им, но можеше да се дължи и на страхопочитанието, което изпитваха към огромните планини над тях, или защото бяха смутени от ясното и звездно небе. Така или иначе никой не продумваше и дума, от време на време се чуваше само изпръхтяването на кон или издрънчаването на шпора в седлото. Така продължаваха в лек тръс и само когато изкачваха стръмните склонове, намаляха в бавен ход, а когато стигаха до равно място или наклон, пускаха конете свободно да галопират. Времето бавно течеше, а с него, една след друга, милите се стопяваха. Планинският проход, който още в началото бяха пресекли, постепенно се изгуби в далечината, някъде зад тях.

Накрая Червения Мак вдигна предупредително ръка и цялата група спря. Никой не знаеше причината, но тишината около тях и замръзналата нагоре ръка на Мак изпълваха допълнително този миг с напрежение. И изведнъж чуха нещо мелодично и тихо. В началото приличаше на човешки шепот, който ту се усилваше, ту се намаляше, като тих разговор. Продължиха така напред и след малко разбраха, че шумът идва от ромолящ наблизо поток. След минута стигнаха до него.

Потокът беше много тесен, около една крачка, но толкова бистър, че даже и скалите се отразяваха в него, а небето се виждаше като черна мантия, осеяна с ярки свещички. Червения Мак скочи от седлото, а Пит се зае с мулетата. Джери също скочи от седлото и се приближи към коня на момичето:

— Ей, ти! — Обърна се към нея. — Слизай от коня. Това е седло, а не стол, на който да си почиваш.

— Но това е единственото място, на което мога да седна — възмутено го прекъсна тя.

— Ами седни на земята — посъветва я грубо той. — Хайде, слизай.

Тя го изгледа продължително, след това се обърна към баща си:

— Татко, така ли ще оставиш нещата? Не виждаш ли как се отнася този човек с мен?

— Той ще отговаря за това! — разгорещено се обади баща й. — Той ще отговаря не само за това, но и за много други неща, или аз…

— Ти! — извика остро Джери. — Затвори си устата или ще ти пусна един куршум в нея. А колкото до теб… — обърна се той към Нанси и без да продума повече, започна да действа. Конят й беше спрял до скала и той стъпи на нея, след това хвана момичето здраво под мишниците, вдигна я и преди да е направила нещо, я свали на земята. Веднага я пусна и тя залитна няколко крачки. Когато успя да запази равновесие, веднага изтича до баща си, който тъкмо слизаше от коня.

— А сега — продължи Джери бързо, след това снижи глас, за да не го чуят двамата му партньори — от вас зависи дали ще мълчите и ще ме оставите аз да говоря, за да оправя нещата, или ще се обаждате и ще си навлечете повече неприятности. Разбрахте ли ме?

Следвайки примера му несъзнателно, Сковил отвърна тихо:

— Млади човече, аз съм напълно безпомощен в твоите ръце и в ръцете на другите двама главорези. Но не си мисли, че това е краят на историята. Ще си платиш за всичко! Навсякъде ме боли, а онзи мексиканец така ме натърти, като седеше отгоре ми, че след като всичко свърши, аз…

— Искам да млъкнеш и да правиш това, което ти казвам — прекъсна го остро Джери. — Ти ми направи бизнес предложение и аз съм длъжен да го спазя.

— На първо място искам да ти кажа, че това си беше чиста лудост — отвърна Сковил. — А начинът, по който осъществихте всичко, затвърждава увереността ми. За мен договорът ни беше дотук. Има едно-единствено нещо, което можеш да направиш. Най-добре е да ни върнеш обратно в къщата и ти обещавам, че ще ти дам време да изчезнеш от това място, преди да те обявя за издирване. Това е единственото нещо, млади приятелю, което може да те спаси.

Джери сложи ръка на рамото на Сковил:

— Изслушай ме внимателно и направи така, че да запомниш всяка една дума, която ще ти кажа сега. Ти започна всичко това, а аз ще го довърша. Свикнал съм да докарвам докрай всичко, с което се заема. Така че смятам да ви взема с нас нататък. Ако решите да дойдете доброволно, ще бъде добре и за вас, и за нас. Но ако един от двама ви се опъне, му обещавам, че ще го овържа здраво и ще го преметна по корем на седлото и така ще продължи нататък, ясно ли ти е? Не забравяй нищо от това, което ти казах!

Без повече думи, той се обърна и се отдалечи от тях.

Другите двама разбойници работеха сръчно и бързо и когато Айкен отиде при тях видя, че те вече бяха разопаковали всичко, за да могат да си починат добре, и бяха постелили одеяла за сън. Без да чака повече, той започна да нарежда:

— Твоето място за спане ще бъде тук, Сковил, а ето това ще бъде твоето, момиче. Време е да си починем. Най-добре ще е да поспите.

Нанси, която не беше промълвила и дума, след като той я беше смъкнал насила от коня, сега започна да протестира тихо:

— Но къде ще мога да се съблека?

— Ха! — прекъсна я Джери. — Събувай ботушите и се мушвай под одеялото. Ти какво си мислиш, че ще ти носим и легло, и палатка, а? Хайде, по-бързо, защото утре сутринта ще имаш много работа за вършене.

— Работа ли? — повтори тя озадачено.

Баща й се приближи до тях. Въпреки че Пит беше намалил пламъка на лампата, за да не се вижда много отдалече, Джери забеляза неочакван интерес по лицето на Сковил. Явно искаше да разбере как щяха да се развият нещата по-нататък.

— Работа? Разбира се! — повтори той. — Не знаеш ли, че всички, които живеят на открито, спазват индианските обичаи. Един от тях е жените да вършат общата работа, така че от утре ще трябва да се грижиш за четирима мъже. Хайде, заспивай, ще ти е необходима почивка.

Звук, наподобяващ тих смях, се чу откъм Сковил.

Нанси постоя така около минута, след това се обърна и се насочи към постланите одеяла.

— Но отдолу е много твърдо и грапаво — обърна се тя пак към него. — Никога няма да мога да заспя тук.

— И какво ще направиш? — попита я той.

— Ще седя.

— А, няма да стане. Събувай си ботушите и се мушвай в одеялата, или ще те напъхам с тях.

В очите на Нанси се появи мрачно огънче.

— Татко — обърна се тя към баща си, — нима ще позволиш на този… тип… да ме докосва с мръсните си ръце?

От гърлото на баща й се дочу изръмжаване, но не можеше да се разбере дали беше смях или нещо друго.

— Скъпа моя — вдигна ръце той, — както виждаш, аз съм безпомощен и не мога да направя нищо, за да предотвратя това.

— Хайде, живо, мис Нанси, или разбра вече какво ще направя — продължи Джери и плесна с ръце.

Тя тупна с крак:

— Това е колкото абсурдно, толкова и невъзможно. — Погледна го студено. — Ще седна на тази скала и ще остана там, докато не ми се направи по-хубаво легло за спане. Това е последната ми дума.

— Тук грешиш — съобщи тържествено Джери. — Това обаче е само началото. Ще броя до три и ако не си се завила с одеялата, аз ще те накарам, както си знам.

— Искаш да кажеш, че ще се опиташ да ме принудиш насила?

— Едно!

— Татко, ако си мъж, ще трябва да му се противопоставиш.

— Но, скъпа, аз съм невъоръжен. Как мислиш, че ще мога да те защитя от него?

— Две!

— Ако можех само за секунда да се превърна в мъж — измърмори ядосано тя.

— Три!

— Няма да посмееш!

Но Джери, без да показва нито раздразнение, нито гняв, се приближи рязко към нея, хвана я през кръста, занесе я до одеялата и я тръсна върху тях. Преди тя да е направила опит да се противопостави, бързо я уви. Очакваше, че ще има съпротива, поне в очите й се четеше такова намерение, но когато я вдигна, усети, че тя се отпуска и не помръдва нито крак, нито ръка. Така неподвижна я стовари върху одеялата и я уви с другите. Чак тогава я погледна. За негово учудване тя гледаше с неподвижен поглед някъде нагоре, вероятно звездите.

— Лека нощ — каза й той. — И когато чуеш, че те будя сутринта, искам веднага да скочиш, за да не се налага да те изръгвам насила.

Тя даже и не отговори. Лицето й беше като на индус, изпаднал в Нирвана. Джери се обърна и понечи да се отдалечи, когато нещо в изражението на Сковил го принуди да го погледне. Това беше малка усмивка, която все повече и повече се разширяваше, докато цялото му лице засия доволно и щастливо от обрата на нещата.

— Айкен! — обърна се Сковил тихо към него.

Джери се приближи към милионера.

— Момчето ми — продължи Сковил, — дължа ти едно извинение. Бях объркан от всичко, което се случи, но сега очите ми се отвориха и аз прогледнах. Джери, ти си страхотен! — Той поривисто сграбчи ръката му и я разтърси.

— Знаех си, че най-после ще разбереш — изхили се Джери. — Съжалявам наистина, че накарах момчетата да се отнесат така грубо с теб, докато инсценирахме отвличането ви, но не исках да ги накарам да разберат, че всичко това е нагласено предварително.

— Оттук нататък — измърмори сериозно Сковил — ще те следвам навсякъде, без да задавам никакви въпроси. Джери, не мислех, че ще е възможно, но видях със собствените си очи, че все пак може да се случи.

— Забрави го — отвърна му Джери. — Това е само началото. Има още много работа за вършене. И не се учудвай, ако утре сутринта започна да ти крещя.

— Но защо е всичко това, щом тя вече няма желание да се противопоставя? Нейният дух не е по-голям от на един шпаньол!

— Господин Сковил — отвърна му Джери, — всичко става постепенно. Това, от което имам нужда сега, е време. — След тези думи Джери се обърна и се насочи към другите двама.

Те вече бяха постелили одеялата си, бяха се излегнали доволно и пушеха. Между тях беше поставена лампата, която осветяваше слабо околността. Когато той се приближи към тях, го загледаха с неподвижни и нищо неподсказващи очи. Той седна на един камък близо до тях и им се усмихна:

— Е, момчета, добре се справихте. Началото е обещаващо, засега няма повод за притеснения.

От тяхна страна не последва никакъв отговор.

— И ако нещата вървят по този начин — продължи той, все така усмихнат, — накрая може и да получите значителен бонус.

Червения Мак и Пит се спогледаха, като размениха съучастнически погледи, но не продумаха и дума.

— А сега лека нощ и на двамата — завърши Джери.

Изправи се и бавно започна да се отдалечава, но изведнъж чу, че Червения Мак го повика тихичко. Обърна се.

— Искам само да кажа нещо — каза Мак бавно.

— А то е — продължи вместо него Пит, — че можеш да се отнасяш колкото жестоко искаш с дебелака, но не посягай на мадамата повече. Това е всичко!

Джери ги измери внимателно е поглед:

— Пълни глупости! Тя има нужда точно от това. Все едно е див мустанг, момчета. Нуждае се както от юзди, така и от шпори. Ех, аз познавам жените добре. Ако добре познавате езика, на който са написани, ще можете да разчетете всяка една жена. Те са като отворена книга.

— Тогава… — започна Мак разгорещено, но Пит рязко отсече:

— Остави го на мира. Само че, приятелю, преди да се бе заел с всичко това, може би трябваше да пожелаеш да напишеш нов край на тая твоя книга за жените. Всичко добро!

— Ако искате да ми предложите нещо ново — усмихнато продължи той, — ще се радвам да ме открехнете. Всичко добро!

Когато той се отдалечи, Пит измърмори дрезгаво:

— Докога ще го търпим тоя, а, Мак?

— Дясната ми ръка започна да се схваща от постоянното задържане да не го ударя — отвърна му мрачно Мак. — Видя ли как се отнесе с момичето, как я смъкна от коня?

— И начина, по който я уви в одеялата, а?

— Интересното е, че тя даже не издаде и звук — замисли се Мак. — А може би новакът наистина е прав. Може би й харесва да се отнасят така с нея.

— Уф! — Разтърси рамене Пит. — Явно не знаеш нищо за жените, Мак. Повечето гледат лицето ти и по него съдят за теб — поне така си мисля. Но никоя жена няма да се остави да я третират така, без да издаде звук. Каква, мислиш, е мис Сковил? Бих казал, че има синя кръв!

— И всеки, още като го види, може да познае дали е джентълмен или не — добави Мак. — А когато този мръсник я смъкна от седлото, тя се обърна и ме погледна с молба.

— Така ли? — измърмори Добичето.

След това се мушна в одеялата, като се усмихваше. Знаеше много добре, че погледът на момичето не беше насочен към Мак, а точно към него. Кое момиче би погледнало такова грозно лице като на Мак? Но ако все пак той не е разбрал това, защо да го натъжава? Продължи да се усмихва, като си мислеше за целия абсурд на всичко, което ставаше.