Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Apache Hangman’s Knot, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейк Макмастър. Белият апах

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Елена Матева

Коректор: Евелина Илиева

ISBN: 954-19-0107-8


Глава първа

Клей Тагарт разбра, че е загазил, когато дорестият му кон окуця. Тъкмо преваляше един нисък хребет и бе вдигнал ръка да избърше потта от пламналото си чело, когато конят се препъна, опита да се задържи и пак се препъна. Клей дръпна юздите, за да го спре, скочи бързо и приклекна до предните му крака. От онова, което видя, сърцето му се сви.

— Проклет да е късметът ми! — изруга Клей ядно.

Внимателно се пресегна и докосна подутия глезен на добичето, от което конят изцвили и се размърда.

Ивица прах, вдигнал се над сухата равнина, която току-що бе прекосил, привлече вниманието му. За миг се загледа в прахоляка, после премести поглед към ширналия се, опърлен от слънцето пейзаж пред себе си. В Аризона в средата на лятото беше страшно горещо и само глупак или търсен от правосъдието човек би излязъл на открито в такъв ужасен пек. А Клей не беше глупак.

— Май няма да издържа повече — каза той ядосано. — Ако можеше и това копеле Джилет да е тук.

Клей бързо свали седлото и самара. Остави ги до един кактус наблизо. После взе пушката и се върна при коня си. Потупа го за последен път по шията.

— Съжалявам, стари приятелю. Трябва да свърша това безшумно. — Той извади камата си.

Конят го гледаше тъпо, неразбиращо, и продължаваше да го гледа все така, когато пареща болка прониза шията му и кръвта рукна по спечената земя.

— И заради това трябва да отмъстя на Джилет — каза Клей след малко, като се дръпна настрана. Добичето се залюля, после рухна и се замята диво. Тагарт взе дисагите и полупразната си манерка, изправи широките си плещи и пое пеш надолу по стръмнината и през равнината отвъд. Лицето му се зачерви, но не от непоносимата жега, а по-скоро от яд при мисълта, че може да бъде заловен, преди да успее да си отмъсти на човека, заради когото трябваше да бяга. „Ще се разплатя с този негодник“ — каза си той.

 

 

В далечината се извисяваха мъгливи върхове, Драконовите планини. Клей се тътреше уморено към тях, без да обръща внимание на потта, която просмукваше ризата и панталоните му, нито на засилващата се болка в краката. Ботушите му с високи токове бяха толкова неудобни, че му идваше да ги свали, но се отказа, когато разсъди, че така ще върви още по-бавно. Едва ли щеше да стигне до планините, но те бяха единствената му надежда и той като удавник се вкопчи отчаяно в нея.

На няколко мили зад гърба му ивицата прах ставаше все по-гъста и по-гъста.

Други очи също го следяха, много по-отблизо. Черни, замислени очи на мъж с мургаво лице и мощно, набито тяло. Кучильо Негро бе залегнал зад един малък храст и следеше дузината омразни бледолики на двадесетина метра от него. Лесно можеше да повали неколцина, преди да разберат какво става, но не го направи, защото щеше да издаде присъствието си, а това означаваше да ги предупреди, че в местността има група чирикахуа. Затова се задоволяваше само да ги наблюдава.

След няколко секунди цялата група спря по команда от един висок човек, който се перчеше с лъскав метален колан на жилетката си. Кучильо Негро с интерес забеляза, че това явно беше главатарят им. Каза нещо на друг, висок мексиканец с широко сомбреро, който скочи и заоглежда внимателно земята. След малко мексиканецът вдигна глава и заговори на испански, език, който Кучильо Негро разбираше.

— Той е на по-малко от два часа път пред нас, сеньор.

— Значи го настигаме — рече главатарят.

— Si, шерифе Крейн.

— Качвай се! Ще обеся този кучи син, преди да се мръкне, нищо няма да ми попречи.

Дванайсетте сурови мъже се насочиха към далечния хребет. Те нарочно не поддържаха бърз ход с конете си, както биха постъпили всички разумни ездачи, за да запазят силите на добичетата си през най-лошата част на деня.

Кучильо Негро почака бледоликите да се скрият в облака от прах, който вдигнаха, после стана, обърна се и пое на североизток със скорост, която би учудила хората, които бе видял преди малко. Стегнатите мускули на загорялото му тяло потрепваха, докато измина две мили за наполовина по-малко време, отколкото би им било нужно на тях, а щом се озова сред възвишенията, тръгна по проправени от дивеча тесни пътеки, които лъкатушеха през най-големия гъсталак. Най-сетне стигна до широка падина, където малък поток блестеше на слънцето и десетки негови червенокожи сънародници сновяха между пръснати индиански колиби. Отиде право при неколцина воини, седнали близо до потока, и се обърна към един, чиито властни черти и ръст показваха, че е вождът:

— Индей пиндах ликой.

— Колко?

— Нихкийсахтах.

— Нас ли следят?

— Не, Делгадито. Преследват бледолик.

— Бледолики преследват свой събрат? Че защо?

Кучильо Негро си спомни думите, които бе чул.

— Искат да го обесят.

Един от насъбралите се, дребен, слаб воин на име Чикито, изсумтя.

— За пръв път чувам такова нещо. Как ще го обесят? С главата надолу ли?

— Не знам — отвърна Кучильо Негро.

— Аз пък знам — рече Делгадито и се изправи. Лениво сложи ръка върху патрондаша, опасан около кръста му. — Когато бяхме в резервата, агентът ми разказа как наказват онези от тях, които са убили бял човек. — Огледа се, съзря онова, което се рееше, и отиде да го вземе. — Правят примка — той вдигна парчето въже, което държеше, — нахлузват я около шията на осъдения и го провесват.

Чикито с отвращение се намръщи.

— Само бледолики биха отнели живот по такъв странен начин.

— Къде е честта в такава смърт? — учуди се Амарильо. — Защо не уредят работата с двубой?

— Бледоликите са толкова странни, че никой не може да ги разбере — каза Чикито, изразявайки общото мнение на сънародниците си. — Но какво правят, не ме интересува.

— Умният воин трябва да знае всичко за враговете си — рече Делгадито.

В това време, далеч на югоизток от падината, Клей Тагарт мислеше напрегнато за врага си, докато се влачеше мъчително, като през същински ад, към прохладните, мамещи възвишения на Драконовите планини. Той отдавна бе захвърлил празната манерка и дисагите, запази само кутията с патрони, която бе напъхал в един джоб. Беше толкова горещо, че кожата му пламтеше, а дробовете му сякаш се раздираха с всяка измината крачка. Но не искаше да се отказва. Не беше в характера му да се предава. Никога не е било. Там, в Южна Каролина, преди войната, родът Тагарт беше известен със своята твърдост и решителност. Като последен негов потомък, той трябваше да защити доброто му име.

Клей премигна, защото очите го смъдяха от потта, и облиза изсъхналите си устни. Предположи, че е вървял три часа, може би четири, и се учуди, че преследвачите не бяха го настигнали. Но скоро и това щеше да стане. Надяваше се, че са му останали сили да им окаже достойна съпротива. След всичко, което се бе случило, нямаше да понесе срама, ако им позволеше да го хванат, без да ги накара да платят скъпо за това.

„Джилет — прошепна Клей, усещайки как омразата му вдъхва сили. — Смрадлив, гаден…“ Но млъкна. Не намираше думи, с които да опише този човек–хищник, толкова противен, толкова зъл. Клей спря, сломен от силата на чувствата си, и в същия миг чу нещо, което го накара да вдигне рязко глава и пулсът му да забие по-силно. Нямаше съмнение, че това бе тропот на копита.

Клей се извърна, насочвайки уинчестъра. Не можа да скрие учудването си, когато видя дванайсетте ездачи, наредени в дълга редица, като най-близкият беше на по-малко от десет метра. Самодоволно ухилените им лица показваха, че преследвачите са се движели по петите му от много мили, но той, зашеметен от горещината, не ги бе забелязал! В средата яздеше Том Крейн; като го видя, Клей вдигна пушката си и изрева:

— Пор такъв! Няма да ме върнеш!

Странно, онзи не помръдна да се защити. Само се ухили още по-широко, и толкова.

В следващия миг Клей чу слаб свистящ звук. Тъй като от години беше ранчеро, разбра какво бе това и вдигна глава точно когато въжето падна на раменете му. С рязко дръпване бе вдигнат от земята. Направи гримаса, когато усети удар от дясната си страна, който изтръгна уинчестъра от ръцете му. Въжето се вряза в кожата му, а после той се понесе през равнината като изстрелян от оръдие. Кактуси се забиваха в лицето и тялото му. Остри клони деряха месата му. Бореше се яростно, ала не успяваше да се освободи от въжето.

От двете му страни препускаха хора, повечето от тях се кикотеха лудо, присмивайки се на човека, когото бяха влачили толкова дълго.

— Я кажи, Тагарт! — язвително се хилеше един брадат ездач. — Биваше ли я?

На Клей му идеше с голи ръце да удуши този негодник, но беше безпомощен, можеше само да скърца зъби, да затвори очи и да се моли на небесата да оцелее. Нещо твърдо го цапардоса през средата на тялото и той за миг помисли, че го е разкъсал остър камък. Погледна надолу и видя само, че ризата му е раздрана и по корема си има драскотина.

Ездачът, който го влачеше с въжето, ревеше диво и размахваше шапката си, докато препускаше на изток. Два пъти се извърна назад. Имаше младежко лице с дебели бузи.

„Ще те пипна аз! — заканваше се Клей. — Дори това да е последното нещо, което ще направя!“ За него те всички бяха не по-малко виновни от Джилет. Повечето от тях знаеха как се бе омъжила за Джилет и все пак не бяха направили нищо, за да й помогнат. Затова заслужаваха същата участ, както човека, чиято страна бяха взели.

Внезапно Клей видя точно на пътя си някакъв бъчвоподобен кактус. Като обезумял се извъртя рязко наляво, ала не беше достатъчно бърз. С бясна скорост завря главата си в кактуса. Непоносима болка изкриви лицето му, когато бодлите се забиха надълбоко. Усети как тялото му се плъзна по кактуса, и изпита страдание, каквото никога не бе преживявал.

Ездачите около него се разсмяха още по-гръмогласно.

Клей клюмна, от минута на минута отслабваше все повече и повече. По брадичката му се стичаше кръв, предницата на ризата му лепнеше. Не знаеше доколко е пострадал, но вероятно беше доста сериозно. Когато го изправеха пред Джилет, нямаше да може да стои на краката си, щеше да бъде само едно плашило. И тя щеше да го види такъв.

Нов изблик на ярост подтикна Клей да направи усилие да се освободи от въжето. Извиваше се и се напрягаше, стараеше се с всички сили, но напразно. Кръвообращението му беше прекъснато толкова дълго време, че ръцете му изтръпваха и не можеше да намери нужната опора. Железните му мускули бяха станали безполезни. Горещината и болката го бяха изтощили напълно.

Клей смътно съзнаваше, че го влачат отдавна, а младият ездач с нищо не показваше, че има намерение да намали скоростта. Питаше се дали целта им не е да го влачат така, докато умре, но после отхвърли тази мисъл. Джилет сигурно го иска жив. Но докато секундите ставаха минути, а минутите летяха, започна да изпитва съмнения. Дрехите му ставаха все по-парцаливи. С всеки изминат метър той се блъскаше, натъртваше, нараняваше.

— Не изтощавай коня си заради тоя боклук, Санти! — подвикна някой.

— Тъй ами — обади се друг. — Дай да се редуваме! Само ти ли ще се забавляваш?

Горчива злоба се надигна в гърлото на Клей. Не можеше да понася тази своя безпомощност. Унижението беше толкова голямо, че той прехапа устни, за да не закрещи яростно срещу мъчителите си. Гордостта му бе по-наранена от тялото. Но винаги е било така. Прекомерната му гордост винаги е била голямата му слабост, недостатък в характера му, причинявал повече неприятности от всичко друго.

Появи се гъст храсталак, Клей се приготви, като сви глава между раменете си, ала не можа да избегне мъчителната болка, която му причиниха тънките, остри като бръснач клонки. Усети кръв в устата си и я изплю. Събра последните си сили, раздвижи лявата си ръка и се помъчи да напипа дръжката на камата си. Кой знае дали щеше да успее да я изтегли и да пререже въжето, но трябваше да опита. Ножницата обаче бе празна: ножът вероятно бе изпаднал някъде.

Виеше му се свят, всичко пред погледа му се мержелееше. Клей прехапа устни и се помъчи да преодолее тъмния световъртеж, но все едно че се бореше с огромен въртоп. Сякаш го всмукваше някаква бездна и той губеше всякакви усещания.

Минути или часове по-късно, Клей се събуди — нещо студено докосна лицето му. Свестяването беше като изкачване по висока стълба; на върха й виждаше ярко петно светлина, ала колкото и високо да се изкачваше, тя не се приближаваше до него. Не я достигна дори когато тя внезапно се спусна към него, а той лежеше възнак на каменистата земя и примигваше от ослепителното слънце. Лицето му беше мокро от водата, плисната върху него.

— Най-после — промърмори някой. — Да приключваме с тази работа. Имам да предавам кобила.

— Имай търпение, Прост. Трябва да изпипаме всичко добре, колкото и време да ни отнеме.

Клей позна разговарящите. Първият беше Джейкъб Прост, дребен ранчеро, който живееше на югоизток от Тусън. Другият беше шерифът Том Крейн.

— Позволи ни да използваме този гад като мишена за упражняване по стрелба, шерифе — предложи някой зад Клей. — Лешоядите ще се погрижат за останалото.

— Ами ако някой опитен златотърсач или друг човек случайно се натъкне на трупа, Санти? — отвърна Клей. — Ще се разприказват и може да уведомят федералните власти. — Той поклати глава. — Не, ще постъпим така, както иска мистър Джилет, всичко ще бъде редовно и законно.

— Винаги ми се е искало да присъствам на забава с вратовръзка на шията — обади се друг и всички се закикотиха.

Пълният смисъл на тези думи стигна бавно до съзнанието на Клей. Той се повдигна на лакти и направи опит да седне, ала силите не му стигнаха и падна.

— Не можете — произнесе той с дрезгав глас. — Нямате право.

— Какво, по дяволите, разбираш ти от право и криво? — заяви шерифът Крейн, като се наведе. — Всеки омбре, който се намесва в живота на чужда жена, е най-долният гад на тоя свят. Дори по-лош от апахите.

— Аз ли съм се месил?! — Гневът вля сили у Клей и той успя да седне. — Лили и аз бяхме… — Не можа да довърши, защото силен юмрук в челюстта го просна на земята.

— Не ни се слушат лъжите ти, Тагарт — каза шерифът. — Фактите говорят по-красноречиво от думите.

— Да донеса ли въжето? — запита Санти разпалено.

— Донеси го — рече Крейн.

Клей се ужаси. Животът му беше в опасност. Ако не направеше нещо, и то бързо, никога вече нямаше да види Лили, нямаше да вдъхва сладкия аромат на косата й и да чувства пищните форми на пълното й тяло до своето. Никой от преследвачите не му обръщаше особено внимание; всички го смятаха за напълно безпомощен и мислеха, че не може да бъде заплаха за тях. Но той беше Тагарт, а хората от неговия род не умираха така лесно. Вляво от себе си видя чифт крака, а по-нататък групичка дървета и храсти. Ако можеше да се добере до някакво укритие, може би щеше да успее да се спаси.

— Едно ще кажа за този кучи син — обади се с пискливия си глас Джек Битмър. — Бая ни озори, докато го настигнем. Още един ден и конят ми щеше да падне от умора.

— Свършено е с беглеца Тагарт — обяви шерифът Крейн.

Не беше свършено, ако Клей успееше. Въпреки пронизващата болка, той напрегна мускули и се претърколи надясно, към краката на човека до себе си. Чу се уплашен вик, някакви пръсти се вкопчиха в краката му, но той се изправи, вече вън от опасност, и се затича да намери убежище в храсталака. Един–единствен изстрел разкъса тишината. Куршумът се заби в земята пред нозете му.

— Не стреляйте, дявол да го вземе! — кресна шерифът Крейн.

След миг се шмугна в гъсталака, наведе се и свърна вляво, като изрева към един от хората си:

— Васкес, вземи четирима и незабавно го върнете обратно!

Клей погледна към небето, за да се ориентира. Слънцето беше от лявата му страна, почти на хоризонта, значи вървеше на североизток. Видя един назъбен връх отляво и с ужас разбра, че преследвачите са го докарали до западния край на Драконовите планини. Когато видя пръснатите тук–там канадски тополи и върби, веднага се сети защо са го довели до това място — трябваше им клон за въжето.

— Насам, амигос!

Клей се мушна бързо в един храсталак, допълзя до другия му край и се изправи. Познаваше Васкес и знаеше, че мексиканецът е опитен следотърсач, най-добрият в околността, затова му плащаха. Трябваше да намери твърда почва, толкова твърда, че да не оставя следи, иначе Васкес щеше да го подгони като копой. Смени посоката и тръгна наляво, заобиколи някакъв голям камък и едва не се подхлъзна надолу по брега на един тесен поток.

Тук беше спасението му, ако изобщо имаше спасение. Навлезе във водата и пое на изток, като се движеше все по средата, по камъните, за да не оставя следи. Мъчеше се да тича, но израненото му и изтощено тяло бързо се уморяваше, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Дишаше тежко, и когато мина един завой, спря да си поеме въздух. Сега вече нищо не можеше да го спре! Особено след всичко, което бе преживял, след мъченията, които бе изтърпял.

Клей усещаше, че дрехите му висят на парцали, че по цялото му тяло има засъхнала кръв, отоци и синини, но се влачеше напред. Безброй кактусови бодли се бяха забили в кожата му, а едното му око беше подуто и полузатворено. Искаше му се да се свие някъде и да спи цяла седмица, ала не смееше да спре да си почине, докато не бъдеше извън всякаква опасност.

Изведнъж изпита чувството, че някой го следи. Помисли си, че Васкес го е настигнал, и се обърна, ала видя само клокочещия поток и голите брегове, които го раздразниха със своето безмълвие. Тук нямаше никой, а и не чу нищо. Озадачен, той се впусна в тромав тръс, като движеше краката си само със силата на волята си.

Клей бе изминал около четирийсет метра, когато съзря купчина големи камъни на един склон, които можеха да му предложат временно убежище. Вече нямаше сили да повдигне пръст, камо ли крак. Едва допълзя до високия до колене бряг, добра се със залитане до камъните, мушна се между два от тях и с облекчение коленичи на голата земя. Отвори уста да поеме въздух и тозчас се сви от болка в стомаха. Точно когато мислеше, че е изтръгнал победа от поражението, тялото му изневери. „Дявол да го вземе!“ — прошепна той и удари с юмрук крака си.

Клей мислеше за Лили и за оня ужасен ден, когато Джилет се нахвърли върху тях. Спомни си за мъката в очите й, когато той я нарече курва, и усети как го побиват тръпки, когато си представи как заби камата си в Джилет веднъж, втори път и отново, и отново.

Над пролуката между камъните падна сянка.

Клей погледна нагоре и понечи да извика ядно, когато съзря ухиленото лице на Серджо Васкес. Когато мексиканецът се приближи, грабна шепа пръст и я хвърли по него, ала Васкес само се засмя. Силни ръце го прихванаха отзад и го изправиха на крака.

— Хубава работа, сеньор — каза Васкес и издаде кудкудякащ звук. — Ходенето по вода не оставя следи, но раздвижва тинята. Запомни това, ако някога се наложи да проследяваш някого.

Онези, които държаха Клей, се изкикотиха. Той направи опит да се отскубне, но не успя. Огледа се и разпозна Арт Джейкъби и Бил Хаскет.

— Момчета — каза той, като се усмихна накриво, — аз съм вашият стар приятел Клей. Пуснете ме, никой няма да узнае.

— Не можем, и ти го знаеш — отговори Джейкъби.

— Джилет ще ни унищожи — добави Хаскет.

— Но ние бяхме приятели. Играли сме карти толкова съботни вечери, че не мога да ги преброя. Напивахме се заедно — каза Клей, като се мъчеше да им припомни за някогашната им дружба. — Все пак това има някакво значение.

— Има — кимна Хаскет. — Значи ще се постараем да свършим с теб бързо и безболезнено.

— Лично ще проверя примката, за да съм сигурен, че всичко ще е както трябва — каза Джейкъби. — Ще умреш бързо, обещавам ти. Няма да се мъчиш дълго.

— Удряте ме в гърба, копелета такива — озъби се Клей.

Изблъскаха го на открито, домъкнаха го до брега и почти го довлякоха до върбата, където чакаха останалите. Под един здрав клон стоеше кон с увито около седлото въже.

— Ще бъде приятна гимнастика — подразни го шерифът Крейн.

— Върви по дяволите! — отвърна Клей.

— Първо ти, Тагарт.

Крейн даде знак с глава и други двама пристъпиха да заведат Клей до коня. Той се съпротивляваше с всички сили, но не можа да попречи да завържат китките му и да го вдигнат на седлото. Сълзи на ярост замъглиха очите му и трябваше да премигва, защото не можеше да ги изтрие с ръка.

— Я го погледнете! — възкликна някой. — Този глупак плаче като дете.

Клей се изви така, че да може да вижда всеки един от дванайсетте. Познаваше всички по име или по физиономия и запечата лицата им в паметта си. Заради това, което бяха направили, заради онова, което се готвеха да сторят, те заслужаваха същото, каквото заслужаваше и Майлс Джилет. Не че щеше да има кой знае каква полза, ако ги запомнеше. Никога нямаше да има възможност да им отмъсти.

— Нахлузете му въжето — нареди Крейн.

Няколко души държаха Клей да не мърда, докато Санти докара коня до него и наниза примката на шията му. Младият бандит изпитваше огромна наслада.

— Гледай да не се изпоцапаш с лиги — каза той, ухилен до уши.

Верен на думите си, Арт Джейкъби провери възела, после се обърна към Крейн:

— Всичко е готово. Дай заповед.

— Време е. — Човекът на закона кръстоса поглед с Клей. — Ако беше друг, щях да ти предложа цигара или нещо за хапване, дори кафе. Но аз никога не съм те харесвал много, наперено копеле такова. И тъй, адиос. — Вдигна ръка, после я пусна.

Клей чу как някой плесна дорестия кон по хълбока и той скочи напред.