Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (9)

Девета глава

Джак се изтърколи от леглото точно четиринадесет минути преди седем. Събуждането беше сложна задача. След като госпожица Евърслей си бе тръгнала предишната нощ, той бе повикал една прислужница и й бе дал строги заповеди да почука на вратата му петнадесет минути преди шест. И точно когато тя си тръгваше, бе премислил и променил нареждането си до шест остри почуквания в уговорения час, последвани от още дванадесет, петнадесет минути по-късно.

Така или иначе нямаше да стане от леглото веднага.

Освен това прислужницата бе инструктирана, ако не го види на вратата десет секунди след второто събуждане, да влезе в стаята и да не си тръгва, докато не се убеди, че е буден.

И най-накрая й обеща един шилинг, ако не казва и дума за това на някого.

— Ще узная, ако го направите — предупреждението бе придружено от най-обезоръжаващата му усмивка. — Клюките винаги стигат до мен.

Истина беше. Без значение коя бе къщата, без значение от средата, прислужниците винаги му казваха всичко. Удивително беше колко далеч можеше да стигне човек само с усмивка и изражение на кученце.

За нещастие на Джак обаче, планът му притежаваше стратегия, но беше слаб откъм изпълнение.

Не че вината бе на прислужницата. Тя бе изпълнила своята част буква по буква. Шест остри почуквания петнадесет минути преди шест. Точно. Джак успя да отвори едното си око около две трети, което му бе достатъчно, за да се фокусира върху часовника на масичката до леглото.

В шест и половина той отново хъркаше и ако преброи седем вместо дванадесет почуквания, бе сигурен, че вината бе негова, не нейна. И наистина, човек трябваше да се възхити на последователността на горкото момиче, когато се изправи пред грубото му „Не“, последвано от:

— Махай се. Още десет минути.

И:

— Казах още десет минути. Няма ли някой проклет съд, който да търкаш?

Петнадесет минути преди седем, когато се олюля по корем на ръба на леглото, с ръка, висяща отпуснато през него, той най-накрая успя да отвори и двете си очи и я видя да стои спретнато на стол в другия край на стаята.

— Ъ, госпожица Евърслей стана ли? — измърмори той, търкайки лявото си око, за да прогони съня. Дясното изглежда отново се бе затворило и опитваше да придърпа останалата част от него обратно към съня.

— От шест без двадесет, сър.

— Весела като проклет присмехулник, сигурен съм.

Прислужницата не каза нищо.

Той вдигна глава, внезапно малко по-разсънен.

— Не толкова весела, а? — значи госпожица Евърслей не беше ранобудна. Денят ставаше по-светъл с всяка следваща секунда.

— Тя не изглеждаше толкова зле като вас — призна най-накрая прислужницата.

Джак издърпа краката си през ръба на леглото и се прозя.

— Ще трябва да е мъртва, за да постигне това.

Тя се изкикоти. Прозвуча много приятно. Докато прислужниците се кикотеха, къщата щеше да е негова. Имаше ли контрол над слугите, можеше да завладее света. Научи го още на шестгодишна възраст. Подлудяваше семейството му, наистина, но това го правеше още по-сладко.

— Как мислиш, до колко часа би спала тя, ако не се налагаше да я будиш? — попита той.

— О, не мога да ви кажа това — каза прислужницата, изчервявайки се силно.

Джак не разбираше как навиците на госпожица Евърслей могат да представляват нещо поверително, но въпреки това трябваше да поздрави прислужницата за лоялността й. Обаче това не означаваше, че няма да използва всички средства, за да я спечели.

— Ами когато херцогинята й дава почивен ден? — попита я доста безцеремонно.

Прислужницата поклати тъжно глава.

— Тя никога не й дава почивен ден.

— Никога? — Джак бе изненадан. Новооткритата му баба бе придирчива и надута и притежаваше други дразнещи недостатъци, но му бе направила впечатление на, по природа, честен човек.

— Само следобеди — добави прислужницата. И се наклони напред, поглеждайки първо наляво, после надясно, сякаш някой друг би могъл да я чуе. — Мисля, че го прави само защото знае, че госпожица Евърслей не обича сутрините.

А, това звучеше съвсем като херцогинята.

— Получава два пъти по толкова следобеди — продължи да обяснява прислужницата, — така че се изравняват в крайна сметка.

Джак кимна съчувствено.

— Жалко.

— Нечестно е.

— Толкова нечестно.

— А горката госпожица Евърслей — продължи момичето, а гласът й се повиши от оживление. — Винаги е толкова мила. Държи се чудесно с всички слуги. Никога не забравя рождените ни дни и ни дава подаръци, за които казва, че са от херцогинята, но много добре знаем, че са от нея.

Тя вдигна очи към него и бе възнаградена с искрено кимване.

— А всичко, което иска, горката госпожица, е една сутрин веднъж седмично, в която да спи до обяд.

— Това ли каза тя? — измърмори Джак.

— Само веднъж — призна прислужницата. — Едва ли ще си спомня. Беше много уморена. Мисля, че херцогинята я бе държала до доста късно тогава. Отне ми два пъти по-дълго време от обикновено, за да я събудя.

Джак кимна съчувствено.

— Херцогинята никога не спи — продължи тя.

— Никога?

— Е, предполагам, че трябва да спи. Но изглежда не се нуждае от много сън.

— Веднъж видях прилеп вампир — измърмори Джак.

— На горката госпожица Евърслей и се налага да се придържа към програмата на херцогинята — обясни прислужницата.

Джак продължи да кима. Изглежда помагаше.

— Но не се оплаква — явно бе нетърпелива да я защити. — Никога не би се оплакала от нейна светлост.

— Никога? — ако бе живял в Белгрейв толкова дълго колкото Грейс, щеше да се оплаква четиридесет и осем часа на ден.

Прислужницата поклати глава с уважение, което би подхождало за лицето на свещеническа съпруга.

— Госпожица Евърслей не разнася клюки.

Джак щеше да отбележи, че всеки разнася клюки, а дори и да отричаха, им се наслаждаваха. Но не искаше момичето да приеме това като критика за настоящото си поведение, така че отново кимна и я подтикна с думите:

— Достойно за уважение.

— Поне не и с персонала — уточни прислужницата. — Може би го прави с приятелите си.

— Приятелите си? — повтори той, докато кръстосваше стаята по нощна риза. Видя, че дрехите, които му бяха приготвили са изпрани и изгладени и не му отне повече от един поглед, за да прецени, че са от най-добро качество.

Най-вероятно бяха на Уиндъм. Носеха еднакъв размер. Зачуди се дали херцогът знае, че гардеробът му е бил обран. Вероятно не.

— Лейди Елизабет и лейди Амелия — каза прислужницата. — Те живеят на другия край на селото. В другата голяма къща. Не толкова огромна като тази, смея да кажа.

— Не, разбира се, че не — промърмори Джак. Реши, че тази прислужница, чието име наистина трябваше да научи, ще му стане любимка. Беше извор на познание и единственото, което трябваше да направи, бе да я настани в удобен стол.

— Баща им е граф Кроуланд — продължи тя, бъбрейки, дори когато Джак пристъпи в дрешника, за да надене дрехите си. Вероятно някои мъже биха отказали да носят облеклото на херцога след кавгата им предишния ден, но нямаше смисъл да издребнява. Като предположи, че нямаше да успее да убеди госпожица Евърслей за една дива, страстна авантюра — поне не и днес, — трябваше да се облече. А собствените му дрехи бяха доста износени и прашни.

Освен това може би щеше да смути негово благородие. А Джак реши, че това наистина е едно благородно начинание.

— Госпожица Евърслей често ли прекарва времето си с лейди Елизабет и лейди Амелия? — извика той, нахлузвайки бричовете си. Прилягаха му идеално. Какъв късмет.

— Не. Въпреки, че бяха тук вчера.

Двете момичета, които бе видял с нея на предната алея. Русите. Разбира се. Трябваше да се досети, че са сестри. Би го направил, предположи той, ако бе успял да откъсне очи от госпожица Евърслей за достатъчно дълго, та да види нещо повече от цвета на косите им.

— Лейди Амелия ще бъде следващата ни херцогиня — продължи прислужницата.

Ръцете на Джак, които тъкмо щяха да закопчеят перфектно скроената ленена риза на Уиндъм, замряха.

— Наистина ли — каза той. — Не знаех, че херцогът е сгоден.

— Откакто лейди Амелия била бебе — осведоми го прислужницата. — Предполагам, че скоро ще имаме сватба. Трябва да имаме, наистина. Тя остарява. Не мисля, че родителите й още дълго ще търпят това отлагане.

Джак си помисли, че и двете момичета му се бяха сторили млади, но все пак се намираше на отдалечено разстояние.

— Мисля, че е на двадесет и една.

— Толкова стара? — сухо измърмори той.

— Аз съм на седемнадесет — каза прислужницата с въздишка.

Джак реши да не коментира, след като не можеше да е сигурен дали тя иска да я смятат за по-възрастна или по-млада от действителната й възраст. Излезе от дрешника, нагласяйки връзката си.

Прислужницата скочи на крака.

— О, но аз не бива да клюкаря.

Той й кимна успокоително.

— Няма да кажа нито дума. Имаш думата ми.

Тя се втурна към вратата, после се обърна и каза:

— Името ми е Бес — и направи реверанс. — Ако се нуждаете от нещо.

Тогава Джак се усмихна, защото бе убеден, че предложението й е напълно невинно. Имаше нещо доста освежаващо в това.

Минута след като Бес си тръгна, пристигна един лакей, както бе обещала госпожица Евърслей, за да го придружи до стаята за закуска. Той не бе толкова склонен да споделя информация, колкото прислужницата — лакеите не го правеха, поне не му се бе случвало, — и петминутната разходка премина в мълчание.

Фактът, че вървяха цели пет минути не остана незабелязан от Джак. Ако Белгрейв му бе изглеждал прекомерно огромен отдалеч, вътре вероятно приличаше на лабиринт. Сигурен бе, че е видял по-малко от една десета от него и вече бе забелязал три стълбища. Отвън бе зърнал и кулички, а най-вероятно имаше и тъмници.

Трябваше да има тъмници, реши той и зави за около шести път, откакто слезе по стълбите. Никой замък будещ уважение не можеше без тях. Реши да помоли Грейс да го заведе долу, за да надникне, дори само защото подземните стаи вероятно бяха единствените, чийто стени не бяха окичени с картини на видни художници.

И макар да бе любител на изкуството, това — той почти се сви, когато премина покрай един Ел Греко — това просто му идваше твърде много. Дори дрешника му бе накичен от ламперията до тавана с безценни картини. Който и да я бе декорирал, имаше ужасяваща слабост към купидончета. Синята копринена спалня, глупости. Мястото трябваше да се преименува на Стаята на дебелите бебета, въоръжени с колчани и лъкове. С пояснение: Посетители, пазете се.

Трябваше да има лимит за това колко купидончета може да се поставят в един малък дрешник.

Те завиха за последен път и Джак почти въздъхна с удоволствие, когато познатите аромати на английска закуска се понесоха към носа му. Лакеят посочи към отворената врата и той премина през нея. Тялото му гореше от непознато очакване, само за да открие, че госпожица Евърслей все още не е пристигнала.

Погледна часовника си. Минута преди седем. Със сигурност това бе нов, следвоенен рекорд.

Бюфетът вече бе зареден, така че си взе чиния, напълни я догоре и си избра място на масата. Бе изминало известно време, откакто бе закусвал в прилична къща. Напоследък се хранеше в ханове и в стаи под наем, а преди това — на бойното поле. Чувството да яде на маса беше направо греховно.

— Кафе, чай или шоколад, сър?

Джак не бе пил шоколад толкова отдавна, че не можеше да си спомни и тялото му почти се разтрепери от удоволствие. Лакеят забеляза предпочитанието му и се приближи до другата маса, където три елегантни чайника стояха в редица, а извитите им чучури стърчаха като шии на лебеди. След миг Джак бе възнаграден с димяща чаша, в която незабавно пусна три лъжици захар и малко мляко.

Луксозният живот си имаше своите предимства, заключи той и отпи от божествената напитка.

Почти бе приключил с храната си, когато чу приближаващи стъпки. След няколко мига госпожица Евърслей се появи. Бе облечена в скромна бяла рокля — не, не бяла, реши той, по-скоро с кремав цвят, като повърхността на ведро с мляко, преди да му оберат каймака. Какъвто и да бе нюансът, съвпадаше съвършено с мазилката, която красеше рамката на вратата. Нуждаеше се само от жълта панделка — заради стените, които бяха учудващо жизнерадостни за такъв величествен дом — и той би се заклел, че стаята изглеждаше като да е била декорирана специално за този момент.

Изправи се, и се поклони любезно.

— Госпожице Евърслей — промълви той. Харесваше му, че тя се изчервява. Само леко, което бе идеално. Твърде много би означавало, че е притеснена. Леката следа от светлорозово обаче подсказваше, че с удоволствие е чакала срещата.

И може би мислеше, че не е редно.

Което бе дори по-добре.

— Шоколад, госпожице Евърслей? — попита лакеят.

— О, да, ако обичаш, Греъм — тя звучеше много облекчена да получи напитката си. И наистина, когато най-накрая седна срещу него, с чиния почти толкова пълна, колкото неговата, я чу да въздиша с удоволствие.

— Не си слагате захар? — попита изненадано. Никога не бе срещал жена — и много малко мъже, ако ставаше въпрос — с предпочитание към неподсладен шоколад. Самият той не можеше да го понася.

Грейс поклати глава.

— Не и сутрин. Нуждая се от неразреден.

Наблюдаваше я с интерес — и, ако трябваше да бъде откровен, с известна доза веселие — когато тя едно след друго отпи от напитката и вдиша аромата й. Ръцете й не оставиха чашата, докато не изпи и последната капка и тогава Греъм, който очевидно добре познаваше предпочитанията й, веднага застана до нея, и отново напълни чашата без дори да бъде помолен за това.

Госпожица Евърслей, реши Джак, определено не бе от ранобудните.

— От дълго време ли сте тук долу? — попита тя, сега, когато бе изпила една пълна чаша.

— Не съвсем — той хвърли унил поглед към чинията си, която бе почти празна. — Научих се да ям бързо в армията.

— По необходимост, обзалагам се — каза тя, отхапвайки от сварените си яйца.

Той наклони брадичката си съвсем леко, потвърждавайки твърдението й.

— Херцогинята скоро ще слезе — каза тя.

— А. Значи имате предвид, че трябва и да се научим да разговаряме бързо, за да приключим с приятните беседи преди пристигането й.

Устните й потрепнаха.

— Не точно това имах предвид, но… — отпи глътка от шоколада си, не че това прикри усмивката й, — близо е.

— Едно от нещата, които трябва да се научим да правим бързо — каза той с въздишка.

Грейс погледна нагоре и вилицата замръзна на половината път до устата й. Малко парченце яйце падна в чинията й с плясък. Бузите й определено горяха.

— Нямах предвид това — каза той, доволен от посоката на мислите й. — Небеса, никога не бих правил това бързо.

Устните й се разтвориха. Не точно в „О“, но в доста привлекателен малък овал.

— Освен ако, разбира се не ми се налага — добави той, а погледа му натежа и се стопли. — Когато трябва да избираш между бързина и въздържание…

— Мистър Одли!

Той се облегна назад с доволна усмивка.

— Чудех се кога ще ми се скарате.

— Явно позакъснях — измърмори тя.

Джак вдигна ножа и вилицата си и отряза парче бекон. Беше дебело и розово и идеално приготвено.

— И ето я отново — каза той, пъхайки месото в устата си. Сдъвка, преглътна, после добави: — Невъзможността ми да съм сериозен.

— Но вие твърдяхте, че това не е истина — тя се наклони — само сантиметър, но движението изглежда казваше: Наблюдавам ви.

Той почти потрепери. Харесваше му тя да го наблюдава.

— Казахте — продължи Грейс, — че често сте сериозен и от мен зависи да разбера кога.

— Това ли казах? — промълви.

— Нещо доста близо до това.

— Е, тогава — той също се наклони и очите му плениха нейните, зелени в сини, през масата за закуска. — Какво мислите? Сериозен ли съм в момента?

За един миг си помисли, че може да му отговори, но не, тя просто се облегна с невинна малка усмивка и каза:

— Наистина не мога да кажа.

— Разочаровате ме, госпожице Евърслей.

Усмивката й определено стана спокойна и отново насочи вниманието си към храната в чинията си.

— Наистина не мога да преценя един субект, толкова неподходящ за очите ми — измърмори тя.

Той се разсмя с глас.

— Имате много непочтено чувство за хумор, госпожице Евърслей.

Тя изглежда остана доволна от комплимента, като да бе чакала с години някой да й го признае. Но преди да успее да каже нещо, — ако наистина имаше намерение да го направи, — моментът определено бе развален от херцогинята, която влезе с отсечена стъпка в стаята за закуска, следвана от две доста измъчени и нещастни на вид прислужнички.

— На какво се смеете? — веднага настоя да узнае тя.

— На нищо конкретно — отговори Джак, решавайки да пощади госпожица Евърслей от задачата да завърже разговор. След пет години в служба на херцогинята, горкото момиче заслужаваше отдих. — Просто се наслаждавах на очарователната компания на госпожица Евърслей.

Херцогинята им хвърли остър поглед.

— Чинията ми — рязко каза тя. Една от прислужниците забърза към бюфета, но бе спряна, когато господарката й каза: — Госпожица Евърслей ще се погрижи.

Грейс стана, без да каже и дума, а херцогинята се обърна към Джак:

— Тя е единствената, която го прави както трябва — поклати глава и въздъхна раздразнено, явно се оплакваше от често срещаната глупост сред прислугата.

Джак запази мълчание като реши, че това е подходящ момент да призове любимата аксиома на леля си: Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, въобще не казвай нищо.

Въпреки че беше изкушаващо да каже нещо изключително мило за прислугата.

Грейс се върна с чиния в ръка, постави я пред херцогинята и леко я извъртя, така че яйцата да са близо до вилиците.

Джак наблюдаваше цялото това представление в началото с любопитство, после впечатлено. Чинията бе разделена на шест равни клиновидни части, всяка от които с различен вид храна. Нищо не се докосваше до останалото, дори и сосът холандес, който бе полят върху яйцата с внимателна прецизност.

— Това е истински шедьовър — обяви той, накланяйки се напред. Опитваше се да види дали се бе подписала със соса.

Грейс му хвърли един поглед. Поглед, който не бе трудно да дешифрира.

— Това слънчев часовник ли е? — попита Джак като самата невинност.

— За какво говорите? — измърмори херцогинята, взимайки вилицата си.

— Не! Не го съсипвайте! — извика той едва сдържайки смеха си.

Но тя въпреки това набоде резен варена ябълка.

— Как можахте? — обвини я Джак.

Грейс буквално се извъртя в стола си, неспособна да гледа.

— За какво по дяволите говорите? — настоя херцогинята. — Госпожице Евърслей, защо сте с лице към прозореца? Какво е намислил той?

Грейс се завъртя отново с ръка върху устата си.

— Нямам никаква представа.

Очите на херцогинята се присвиха.

— Мисля, че имате.

— Уверявам ви — каза Грейс, — никога не знам какво е намислил той.

— Никога? — попита Джак. — Колко сте категорична. Та ние току-що се запознахме.

— Имам чувството, че е било много по-отдавна — каза Грейс.

— Чудя се защо ли — размишляваше той, — имам чувството, че току-що бях обиден?

— Ако сте се почувствали обиден, не би трябвало да се чудите дали е така — каза остро херцогинята.

Грейс се обърна към нея с лека изненада.

— Вчера твърдяхте друго.

— Какво е казала вчера? — попита мистър Одли.

— Той е Кавендиш — просто каза херцогинята. Което за нея обясняваше всичко. Но очевидно имаше малко вяра в дедуктивните способности на Грейс, така че й каза, сякаш обясняваше на дете: — Ние сме различни.

— Правилата не важат — сви рамене мистър Одли. И после, веднага щом херцогинята извърна поглед, намигна на Грейс. — Какво каза тя вчера? — попита отново.

Грейс не бе сигурна, че може да перифразира точно думите, като се имаше предвид, че не бе съгласна изцяло с мнението, но нямаше как да игнорира въпроса му повторно, така че каза:

— Че да обиждаш, е изкуство и ако някой може да го прави без обекта на обидата да разбере, това е дори още по-впечатляващо.

Погледна към херцогинята, в очакване да види дали ще я поправи.

— Присъстващите правят изключение — каза надменно херцогинята.

— Дали все още ще е изкуство за нанеслия обидата? — попита Грейс.

— Разбира се, че не. И защо да ме е грижа, ако е? — херцогинята подсмръкна презрително и отново се върна към закуската си. — Този бекон не ми харесва — обяви тя.

— Разговорите ви винаги ли са толкова уклончиви? — попита мистър Одли.

— Не — отвърна Грейс искрено. — Но последните два дни бяха наистина изключителни.

Никой нямаше какво да добави към това, вероятно защото всички бяха съгласни. Но мистър Одли запълни мълчанието като се обърна към херцогинята, с думите:

— Аз намирам бекона за превъзходен.

На това, тя отговори с:

— Уиндъм върна ли се?

— Не мисля — отвърна Грейс и погледна към лакея. — Греъм?

— Не, госпожице, не е вкъщи.

Херцогинята нацупи устни в изражение на раздразнено неудоволствие.

— Много несъобразително от негова страна.

— Все още е рано — каза Грейс.

— Той не предупреди, че ще отсъства през цялата нощ.

— Обикновено херцогът съгласува ли графика си с баба си? — измърмори мистър Одли, като явно се опитваше да създаде неприятности.

Грейс го изгледа кисело. Със сигурност това не изискваше отговор. От своя страна той й се усмихна. Доставяше му удоволствие да я дразни. Това си личеше пределно ясно. Не му отдаде твърде голямо значение, обаче. Той се наслаждаваше да дразни всички.

Тя се обърна отново съм херцогинята.

— Сигурна съм, че скоро ще се върне.

Изражението на господарката й си остана раздразнено.

— Надявах се, че ще е тук, за да говорим откровено, но предполагам, че може да продължим и без него.

— Мислите ли, че това е мъдро? — попита Грейс, преди да може да се спре. И наистина, херцогинята отговори на нахалството й с пронизващ поглед. Но Грейс въобще не съжали за коментара си. Не бе правилно да се вземат решения за бъдещето в отсъствието на Томас.

— Лакей! — излая херцогинята. — Остави ни и затвори вратите зад себе си.

След като останаха насаме, херцогинята се обърна към мистър Одли и обяви:

— Усилено мислих по въпроса.

— Наистина съм на мнение, че трябва да изчакаме херцога — прекъсна я Грейс. Гласът й звучеше леко паникьосано и не бе сигурна защо бе толкова обезпокоена. Може би защото Томас бе единственият човек, който бе направил живота й поносим през последните пет години. Ако не бе той, би забравила звука на собствения си смях.

Харесваше мистър Одли. Харесваше го твърде много, честно казано, но нямаше да позволи на херцогинята да му предаде рожденото право на Томас по време на закуската.

— Госпожице Евърслей — рязко каза херцогинята, явно се канеше да се противопостави яростно.

— Съгласен съм с госпожица Евърслей — включи се спокойно мистър Одли. — Трябва да изчакаме херцога.

Но херцогинята не бе склонна да чака никого. А изражението й бе едновременно застрашително и непокорно, като второто доминираше.

— Заминаваме за Ирландия! Още утре, ако успеем да се организираме — заяви тя.