Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (13)

Тринадесета глава

Грейс остави Амелия да определя темпото. Веднага щом прекосиха стаята, тя започна бързо да й шепне за събитията от тази сутрин, после за Томас, който се нуждаел от помощта й, и нещо за майка си.

Грейс само кимаше, а очите й непрестанно се стрелкаха към вратата. Томас щеше да пристигне всеки миг и макар да нямаше представа какво да стори, за да предотврати това, което със сигурност щеше да бъде една пагубна среща, не можеше да измисли нищо.

Междувременно, Амелия продължаваше да шепне. Грейс я слушаше до толкова, че успя само да чуе края на думите:

— … моля те да не го опровергаваш.

— Разбира се, че няма — отвърна й бързо, защото със сигурност Амелия я бе помолила за същото, което и Томас преди няколко минути. Ако не бе така, тогава нямаше представа с какво се съгласява, добавяйки: — Имаш думата ми.

В този момент Грейс вече не бе сигурна, че се интересува.

Продължиха да вървят, потънали в мълчание. Докато минаваха покрай мистър Одли, той им се усмихна и кимна доста многозначително.

— Госпожице Евърслей — измърмори той. — Лейди Амелия.

— Мистър Одли — отвърна Амелия. Грейс успя да каже същото, но гласът й прозвуча неприятно и дрезгаво.

Амелия започна отново да шепне, щом го отминаха, но точно тогава Грейс чу тежки стъпки в коридора. Извърна се, за да погледне, но това бе само един лакей, понесъл пътнически сандък.

Тя преглътна. О, Боже, херцогинята вече започваше да опакова багажа за пътуването им до Ирландия, а Томас дори не знаеше за плановете й. Как можа да забрави да му каже по време на срещата им?

И тогава осъзна присъствието на Амелия, за която някак бе успяла да забрави, макар че се бяха хванали под ръка.

— Извинявай — каза бързо, след като очакваше, че е неин ред да говори. — Каза ли нещо?

Амелия поклати глава:

— Не.

Грейс бе убедена, че лъже, но нямаше желание да спори.

И тогава… чу още стъпки в коридора.

— Извини ме — каза тя, неспособна да понесе още няколко безкрайни секунди изпълнени с напрежение. Отдръпна се и забърза към отворената врата. Още няколко прислужника преминаха, очевидно всички в подготовка за предстоящото пътуване до Ирландия. Грейс се върна до Амелия и отново хвана ръката й. — Не беше херцогът.

— Някой ще заминава ли някъде? — попита Амелия, докато наблюдаваше как двама лакеи преминават, единия с куфар, а другия с кутия за шапки.

— Не — каза Грейс. Но мразеше да лъже и въобще не я биваше в това, така че добави: — Е, предполагам, че някой може да отива някъде, но не знам нищо за това.

Което също бе лъжа. Прекрасно. Тя погледна Амелия и опита да се усмихне жизнерадостно.

— Грейс — попита тихо Амелия, като изглеждаше ужасно загрижена, — добре ли си?

— О, не… имам предвид, да, много съм добре — отново опита да се усмихне весело, но заподозря, че се получи още по-зле от предишния път.

— Грейс — прошепна Амелия, гласът й придоби нов и доста обезпокоително дяволит тон, — да не си влюбена в мистър Одли?

— Не! — о, мили Боже, беше го казала високо. Грейс погледна към него. Не че искаше, но току-що бяха направили завой и той бе срещу тях и нямаше как да го избегне. Лицето му бе наклонено леко надолу, но тя можеше да види как я гледа изумено. — Мистър Одли — каза тя, защото след като я гледаше, й се стори, че трябва да каже нещо, дори да беше твърде далеч, за да я чуе.

При първа възможност, се обърна отново към Амелия и прошепна:

— Току-що се запознах с него. Вчера. Не, предния ден — о, бе такава глупачка. Поклати глава и погледна твърдо пред себе си. — Не мога да си спомня.

— Напоследък срещаш много интригуващи джентълмени — отбеляза Амелия.

Грейс рязко се обърна към нея.

— Какво имаш предвид?

— Мистър Одли… — подразни я Амелия. — Италианският разбойник.

— Амелия!

— О, точно така, ти каза, че бил шотландец. Или ирландец. Не беше сигурна — челото й се сбърчи. — От къде е мистър Одли? Произношението му е леко провлачено.

— Не знам — заинати се Грейс.

Къде беше Томас? Ужасяваше се от пристигането му, но очакването бе по-лошо.

А после Амелия — мили Боже, защо? — извика:

— Мистър Одли?

Грейс се извърна и се втренчи в стената.

— Грейс и аз се чудехме от къде сте — каза Амелия. — Акцентът ви ми е непознат.

— От Ирландия, лейди Амелия, малко по на север от Дъблин.

— Ирландия! — възкликна тя. — Боже, доста сте далеч от дома.

Те приключиха с обиколката на стаята, но Грейс остана права, дори след като Амелия се оттегли и седна. После се приближи към вратата, колкото можа по-незабележимо.

— Наслаждавате ли се на Линкълншир, мистър Одли? — чу да пита Амелия.

— Намирам го за много изненадващ.

— Изненадващ?

Грейс надникна в коридора, все още наполовина заслушана в разговора зад себе си.

— Посещението ми тук не бе това, което очаквах — каза той и Грейс много добре можеше да си представи развеселената му усмивка, докато казваше това.

— Наистина ли? — отвърна Амелия. — Какво очаквахте? Уверявам ви, в тази част на Англия сме доста цивилизовани.

— О, да, много — измърмори той. — Повече, отколкото предпочитам, всъщност.

— Защо, мистър Одли — попита Амелия, — какво искате да кажете?

Грейс не успя да чуе дали той й отговори. Точно тогава видя Томас да се задава от дъното на коридора, натъкмен и отново приличащ на херцог.

— О — каза тя, думата се изплъзна от устните й. — Извинете ме — после забърза по коридора, махайки лудо към Томас, така че Амелия и мистър Одли да не забележат безпокойството й.

— Грейс — каза той, като се насочи към нея, — какво значи това? Пенрит ми каза, че Амелия е тук, за да се срещне с мен.

Не забави крачка, докато приближаваше и Грейс осъзна, че очаква да вървят редом.

— Томас, чакай — каза тя, шепнейки настойчиво и сграбчи ръката му в опит да го спре.

Той се обърна към нея, и една от веждите му се повдигна в извита арка.

— Мистър Одли — каза тя, дърпайки го назад, още по-далеч от стаята, — е в гостната.

Томас хвърли поглед към стаята и после отново към Грейс, очевидно неразбиращ.

— С Амелия — буквално изсъска тя.

Всички следи от невъзмутимата му външност изчезнаха.

— Какво по дяволите? — прокле той. Погледна остро обратно към гостната, не че въобще можеше да види нещо от мястото си. — Защо?

— Не знам — каза Грейс, гласът й се пречупи от раздразнение. Защо пък тя трябваше да знае защо? — Беше там, когато пристигнах. Амелия каза, че го е видяла да минава покрай отворената врата и го помислила за теб.

Тялото му потрепери. Видимо.

— Той какво каза?

— Не знам. Не бях там. А после не можах много добре да я разпитам в негово присъствие.

— Не, разбира се, че не.

Грейс изчака в мълчание той да каже още нещо. Но Томас притискаше носа си и изглеждаше така, сякаш го болеше глава. Тогава тя се опита да каже нещо, което да прозвучи по-разведряващо.

— Сигурна съм, че той не е разкрил своята…

О, Небеса. Как да го каже?

— … самоличност пред нея — довърши тя с гримаса.

Той я изгледа ужасяващо.

— Вината не е моя, Томас — отвърна тя.

— Не съм казал, че е — гласът му бе скован и не каза нищо повече, преди да закрачи към гостната.

* * *

От момента, в който Грейс избяга от стаята, нито Джак, нито лейди Амелия бяха промълвили и една дума. Сякаш бяха стигнали до негласното споразумение, да мълчат, докато не разберат какво толкова се говори в коридора.

Джак винаги се бе смятал за по-добър от обичайното в изкуството на подслушването, но не успя да улови дори шепот. Все пак, имаше доста добра идея за какво става дума. Грейс предупреждаваше Уиндъм, че злият мистър Одли бе забил нокти в хубавата и невинна лейди Амелия. И после Уиндъм щеше да проклина — под носа си, разбира се, не бе толкова груб, за да го направи пред дама — и щеше да настоява да разбере какво са си казали.

Цялата работа би била извънредно забавна, ако не засягаше нея, събитията от сутринта и най-вече целувката.

Грейс.

Искаше си я обратно. Искаше жената, която бе държал в ръцете си, не тази, която вдървено бе обикаляла стаята с лейди Амелия, и го бе наблюдавала така, сякаш щеше да открадне среброто всеки момент.

Предполагаше, че е смешно. По някакъв начин. Дори смяташе, че трябва да се поздрави. Каквото и да чувстваше тя към него, не бе липса на интерес. Което би било най-жестокия от всички отговори.

Но за първи път той откриваше, че завладяването на една дама не е просто игра. Не го бе грижа за тръпката на преследването, за насладата, когато вземаше преднина в играта, за планирането на прелъстяването и след това за осъществяването му с безупречен нюх и замах.

Просто искаше нея.

Може би дори завинаги.

Хвърли поглед към лейди Амелия. Тя се бе наклонила напред, с леко извита глава, сякаш, за да предостави на ухото си възможно най-добрият ъгъл.

— Няма да можете да ги чуете — каза Джак.

Тя го погледна, сконфузена от факта, че са я разкрили. Беше забавна гледка.

— О, не се преструвайте, че не се опитвахте — сгълча я той. — Аз определено го правех.

— Много добре — лейди Амелия изчака един миг, после попита: — За какво предполагате, че говорят?

При нея любопитството винаги щеше да надделява. Бе по-интелигентна, отколкото изглеждаше първоначално, реши той. Сви рамене, преструвайки се на невеж.

— Трудно е да се каже. Никога не бих предположил, че разбирам женския ум, или пък този на нашия почитаем домакин.

Тя рязко се извърна, изненадана.

— Не харесвате ли херцога?

— Не казах това — отвърна Джак. Но разбира се, и двамата знаеха, че го бе казал.

— Колко време ще останете в Белгрейв? — попита тя.

Той се усмихна.

— Нямате търпение да се отървете от мен ли, лейди Амелия?

— Разбира се, че не. Видях, че слугите местят някакви куфари. Помислих си, че може би са ваши.

Той едва сдържа изражението си непроменено. Не знаеше защо се изненада от това, че старицата вече бе започнала да опакова.

— Мисля, че са на херцогинята — отвърна той.

— Отива ли някъде?

Той почти се изсмя на изпълненото й с надежда изражение.

— В Ирландия — каза разсеяно, преди да му хрумне, че може би точно тя от всички наоколо не трябва да знае за плановете им.

Или може би бе единствената, която наистина трябваше да знае. Определено заслужаваше да научи. Заслужаваше да я канонизират за светица, по негово мнение, ако наистина планираше да се омъжи за Уиндъм. Не можеше да си представи нещо по-малко приятно от това да прекараш живота си с такъв арогантен пуритан.

И тогава, сякаш извикан от мислите му, арогантният пуритан се появи.

— Амелия.

Уиндъм стоеше на прага в цялото си херцогско великолепие. Освен великолепно оцветеното му око, помисли си Джак с известно задоволство. То беше дори по-кърваво от предишната вечер.

— Ваша светлост — отговори тя.

— Колко е хубаво да те видя — каза Уиндъм, след като се приближи към тях. — Виждам, че си срещнала нашия гост.

— Да — отвърна Амелия. — Мистър Одли е доста забавен.

— Доста — каза Уиндъм.

Джак си помисли, че изглежда така, сякаш току-що е сдъвкал ряпа.

Винаги бе мразил репите.

— Дойдох, за да видя Грейс — каза лейди Амелия.

— Да, разбира се — кимна Уиндъм.

— Уви — вметна Джак, наслаждавайки се на неудобния разговор, — аз я намерих пръв.

Отговорът на Уиндъм беше чисто ледено пренебрежение. Джак се усмихна на свой ред, убеден, че това ще го нервира много повече, отколкото, която и да е негова реплика.

— Аз намерих него, всъщност — каза лейди Амелия. — Видях го в коридора и го помислих за вас.

— Поразително, нали? — промърмори Джак и се обърна към лейди Амелия. — Изобщо не си приличаме.

— Не — каза остро Уиндъм, — изобщо.

— Какво мислите, госпожице Евърслей? — попита Джак, и се изправи на крака. Изглежда той бе единственият, който забеляза, че бе влязла в стаята. — Херцогът и аз имаме ли сходни черти?

Грейс зяпна в почуда за момент, преди да проговори.

— Опасявам се, че не ви познавам достатъчно добре, за да преценя точно.

— Добре казано, госпожице Евърслей — отвърна той, като й кимна в знак на комплимент. — Мога ли тогава да заключа, че познавате херцога доста добре?

— Работя за баба му от пет години. За това време съм имала щастието да поопозная характера му.

— Лейди Амелия — каза Уиндъм, явно нетърпелив да прекъсне разговора, — мога ли да ви придружа до дома ви?

— Разбира се — каза тя.

— Толкова скоро? — измърмори Джак, само за да изнерви допълнително обстановката.

— Семейството ми ще ме очаква — добави Амелия, макар да не бе споменала изобщо за това, преди Уиндъм да й предложи да я изведе.

— Тогава ще тръгнем веднага — каза той. Годеницата му пое ръката му и се изправи.

— Ъ, ваша светлост!

Джак незабавно се извърна при звука от гласа на Грейс.

— Бих ли могла да разменя няколко думи с вас — каза тя от мястото си до вратата, — преди да, ъ, да излезете. Моля.

Уиндъм се извини и я последва в коридора. Все още се виждаха от гостната, макар че бе трудно — всъщност невъзможно — да доловят разговора им.

— Какво ли обсъждат толкова? — попита Джак лейди Амелия.

— Нямам никаква представа — изрече тя.

— Нито пък аз — каза той, като звучеше леко и безгрижно. Само за контраст. Животът бе къде по-забавен така.

И после чуха:

— Ирландия!

Това беше Уиндъм, който говореше високо. Джак се наклони напред, за да вижда по-добре, но херцогът хвана ръката на Грейс и я насочи към място, където не можеше да ги види. И чуе.

— Имаме си отговор — измърмори Джак.

— Не може да е разстроен от това, че баба му напуска страната — каза лейди Амелия. — По-скоро бих си помислила, че ще планира празненство за това.

— А аз мисля, че госпожица Евърслей го информира, че баба му има намерение той да я придружи.

— До Ирландия? — Амелия поклати глава. — О, сигурно грешите.

Той сви рамене, преструвайки се на незаинтересован.

— Може би. Аз съм само новодошъл тук.

И тогава тя изрече най-смелите си думи:

— Освен факта, че не мога да си представя защо херцогинята би искала да отиде в Ирландия — не че аз не бих искала да видя вашата красива страна, но не е присъщо за характера на херцогинята, защото съм я чувала да говори презрително за Нортъмбърланд, Езерната област и въобще за цяла Шотландия… — тя спря, вероятно, за да си поеме дъх. — Ирландия едва ли е по вкуса й.

Той кимна, след като това се очакваше от него.

— Но наистина, няма смисъл да настоява негова светлост да я съпроводи. Не се нуждаят от взаимната си компания.

— Колко учтиво казано, лейди Амелия — отбеляза Джак. — Някой въобще нуждае ли се от тяхната компания?

Очите й се разшириха от шок и на него му хрумна, че може би трябваше да сведе обидите си само до херцогинята, но тъкмо тогава Уиндъм отново пристъпи в стаята, а вида му бе доста ядосан и арогантен.

И със сигурност достоен за всякакви обиди, които Джак можеше да му отправи.

— Амелия — каза той с изразено безразличие, — опасявам се, че няма да мога да те придружа до вкъщи. Приеми извиненията ми.

— Разбира се — каза тя, сякаш въобще можеше да каже нещо друго.

— Ще направя всичко възможно да осигуря удобството ти. Ако желаеш, би могла да си избереш книга от библиотеката?

— Можете ли да четете в карета? — попита Джак.

— Вие не можете ли? — отвърна тя.

— Мога — отвърна той с маниер. — Мога да правя много неща в карета — добави с усмивка към Грейс, която стоеше до вратата.

Уиндъм го изгледа яростно и сграбчи ръката на годеницата си, изправяйки я доста безцеремонно на крака.

— Беше ми много приятно да се запозная с вас, мистър Одли — каза тя.

— Да — изрече той безгрижно, — изглежда наистина си тръгвате.

— Амелия — каза херцогът, а гласът му беше дори още по-груб от преди. Той я изведе от стаята.

Джак ги последва до вратата, търсейки Грейс, но тя бе изчезнала. Е добре, може би така беше най-добре.

Той хвърли поглед към прозореца. Небето бе потъмняло и се готвеше да завали. Време беше за онази разходка, реши той. Дъждът щеше да е студен. И мокър. Точно това, от което се нуждаеше.