Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (3)

Трета глава

На пет мили от там, в малък пощенски хан, един мъж стоеше в стаята си, сам, с бутилка скъпо френско бренди, празна чаша, много малък куфар с дрехи и един женски пръстен.

Името му бе Джак Одли, преди това капитан Джон Одли от Армията на Нейно Величество, преди това Джак Одли от Бътлърсбридж, област Кейвън, Ирландия, преди това Джак Кавендиш-Одли от същото място, и преди това — толкова отдавна, колкото можеше някой да си спомни, тъй като ставаше въпрос за кръщенето му — Джон Аугустус Кавендиш.

Миниатюрата не му говореше нищо. Едва успя да я види през нощта, но така или иначе, още не бе намерил портретист, който да може да улови същността на човек в мъничка картина.

Но пръстенът…

С нестабилна ръка той си наля още едно питие.

Не го разгледа отблизо, когато го взе от ръцете на старата дама. Но сега, в уединението на наетата си стая, го разгледа внимателно. И това, което видя го разтърси из основи.

Беше виждал този пръстен преди. На собствения си пръст.

Неговият бе мъжка версия, но с идентичен дизайн. Извито цвете, и малко завъртяно „D“. Никога не бе знаел какво значи, защото му бяха казали, че името на баща му е Джон Аугустус Кавендиш, без главно „D“ никъде^[1].

Все още не знаеше за какво е тази буква, но знаеше, че старата дама е осведомена. И без значение колко пъти се бе опитвал да се убеди, че е просто съвпадение, той знаеше, че тази вечер, на изоставения линкълнширски път, бе срещнал баба си.

Мили Боже!

Отново погледна пръстена. Сложи го на масата и той му намигна на светлината на свещите. Внезапно завъртя собствения си пръстен и го измъкна. Не можеше да си спомни последния път, когато го бе свалял. Леля му винаги настояваше да го носи, това бе единственият спомен, който имаха от баща му.

Майка му, както му бяха казали, го бе стискала в треперещите си ръце, когато я бяха извадили от ледените води на Ирландско море.

Джак задържа пръстена, и внимателно го постави до неговия близнак. Устните му изтъняха леко, докато ги гледаше. Какво си бе мислел? Че когато ги събере един до друг ще види, че всъщност са доста различни?

Знаеше малко за баща си. Името му, разбира се, и това, че е бил по-малкият син на заможно английско семейство. Леля му го бе срещала два пъти, впечатлението й бе, че той бил някак си отчужден от роднините си. Говорел за тях с насмешка, по начина, по който хората го правеха, когато не искаха да кажат нещо важно.

Нямал много пари, или така бе предположила леля му. Дрехите му били хубави, но износени и доколкото някой можел да каже, той се скитал из покрайнините на Ирландия от месеци. Казал, че е дошъл като свидетел за сватбата на приятел от училище и му харесало толкова много, че решил да остане. Леля му не видяла причина да се усъмни в това.

В крайна сметка, всичко, което Джак знаеше бе следното: Джон Аугустус Кавендиш бил благороден английски джентълмен, който пътувал до Ирландия, влюбил се в Лоис Гълбрайт, оженил се за нея и после умрял, когато корабът, отнасящ ги към Англия потънал край бреговете на Ирландия. Вълните изхвърлили Лоис на брега, насинена и трепереща, но все още жива. Изминал месец, преди някой да разбере, че е бременна.

Но тя била твърде слаба и разбита от мъка, а сестра й — жената, която бе отгледала Джак като свое дете — казала, че голямата изненада била, че Лоис е преживяла бременността, а не, че най-накрая умряла при раждането му.

Това горе-долу бе всичко, което знаеше за родителите си. Разбира се беше мислил за тях от време на време. Чудеше се кои са били и от кого точно е наследил неустоимата си усмивка, но никога не бе копнял да узнае нещо повече. Уилям и Мери го взеха при себе си само на два дни и ако някога бяха изпитвали предпочитание към родните си деца той никога не го усети. Израсна като син на земевладелец с двама братя, сестра и двадесет акра хълмисто пасбище, идеално за езда, тичане, скачане — въобще всичко, за което едно момче можеше да мечтае.

Детството му бе прекрасно. Почти съвършено. И въпреки, че не водеше живот какъвто бе очаквал и понякога будуваше нощем, чудейки се какво по дяволите прави като обира карети в най-тъмните часове на нощта, поне бе проумял, че е стигнал до тук воден от собствените си грешки и по свой избор.

И през повечето време беше щастлив. Бе сравнително весел по природа и наистина, човек можеше да свърши и по-зле, от това да си играе на Робин Худ по провинциалните английски пътища. Така поне чувстваше, че има някаква цел. След като се оттегли от армията, не знаеше какво да прави. Не бе готов да се върне към живота си на войник, и все пак, за какво друго бе годен?

Очевидно му се отдаваха две неща: да язди кон сякаш е роден на седлото и да води разговор с усет и хумор, който да обезоръжи и най-свадливия събеседник. Комбинацията от двете доведе до логичния избор да обира карети.

Джак бе извършил първата си кражба в Ливърпул, когато видя младо конте да рита еднорък бивш войник, който бе проявил безразсъдството да изпроси едно пени. Подкрепен от доста силна халба бира той последва човека в един тъмен ъгъл, насочи пистолет към сърцето му и си тръгна с портфейла му.

Парите раздаде на просяците по „Куинс Уей“, повечето от които се бяха сражавали за страната си и после бяха забравени от добрите хора на Англия.

Е, деветдесет процента от съдържанието бе раздадено. И Джак трябваше да яде.

След това беше лесно да се насочи към крайпътните грабежи. Беше къде по-елегантно, от живота на уличен обирджия. А и нямаше как да се отрече, че бе много по-лесно да се избяга на гърба на кон.

Това бе животът му. Това правеше. Ако се бе върнал в Ирландия, вероятно щеше до сега да е женен, да спи с една и съща жена, в едно и също легло, в една и съща къща. Животът му щеше да бъде окръг Кейвън, а светът му — далеч, далеч по-малко място, отколкото бе днес.

Той имаше душа на скитник. За това не се бе върнал в Ирландия.

Наля още малко бренди в чашата си. Можеше да посочи стотици причини да не се връща в Ирландия. Или поне петдесет.

Отпи глътка, после още една, после пи дълго, докато не беше твърде пиян, за да продължи да се самозаблуждава.

Имаше една причина да не се връща в Ирландия. Една причина и четирима души, пред които не мислеше, че ще може да се изправи.

Стана от стола, отиде до прозореца и погледна навън. Нямаше много за гледане — малка барачка за конете, кичесто дърво от другата страна на пътя. Лунната светлина бе направила въздуха искрящ — трептящ и плътен, сякаш ако човек пристъпеше навън щеше да се изгуби.

Той се усмихна мрачно. Беше изкушаващо. Винаги бе изкушаващо.

Знаеше къде се намира замъкът Белгрейв. Живееше в провинцията от седмица. Човек не можеше да остане в Линкълншир толкова дълго, без да научи местоположението на най-заможните домове, дори да не беше крадец, възнамеряващ да ограби обитателите им. Можеше да хвърли един поглед, предположи той. Вероятно трябваше да хвърли един поглед. Дължеше го на някого. По дяволите, може би го дължеше на себе си.

Интересът към баща му не бе голям, но все пак мъничко го глождеше. А и беше тук.

Кой знае кога щеше да дойде отново в Линкълншир? Твърде много държеше на главата си, за да остане на едно и също място за дълго.

Не искаше да говори със старата дама. Не искаше да се представя и да обяснява или да се преструва, че е нещо по-различно от това, което беше…

Ветеран от войната.

Разбойник.

Мошеник.

Идиот.

Сантиментален идиот понякога, който знаеше, че дамите с меко сърце, които се грижеха за ранените напълно грешат — понякога не можеш да се върнеш отново у дома.

Но Мили Боже, какво не би дал просто да надникне.

Той затвори очи. Семейството му щеше да го посрещне с отворени обятия. Това бе най-лошото. Леля му щеше да обвие ръце около него и да му каже, че вината не е негова. Щеше да бъде изпълнена с разбиране.

Но нямаше да разбере. Това беше последната му мисъл, преди да заспи.

И да сънува Ирландия.

* * *

Следващият ден започна светъл и измамно ясен. Ако се бе случило да вали, Джак едва ли щеше да си направи труда да излезе. Голяма част от живота си бе прекарал на гърба на коня и не се притесняваше дали ще подгизне от дъжда. Но бе решил, че си е заслужил правото да си го спести, ако не се налагаше.

Нямаше да се срещне с хората си до падането на нощта, така че не разполагаше с извинение да не отиде. Освен това, той просто щеше да надникне. Може би да намери начин да остави пръстена на старата дама. Подозираше, че означава много за нея и въпреки че можеше да получи голяма сума за него, знаеше, че няма да намери сили да го продаде.

Закуси обилно в компанията на съмнителна напитка, за която съдържателят се закле, че ще прочисти главата му. Не че Джак бе казал нещо друго, освен „яйца“, преди онзи приятел да отговори: „Ще донеса каквото ви е нужно“. Невероятно, но отварата подейства — оттук и способността да смели обилната закуска. Джак яхна коня си и се насочи към Замъка Белгрейв, без да бърза.

Беше яздил в района редовно през последните няколко дни, но това бе първият път, в който се заинтересува от заобикалящия го пейзаж. Дърветата му изглеждаха по-интересни по някаква причина — формата на листата, начинът, по който се извиваха, когато задухаше вятъра. И цветчетата. Някои му бяха познати, идентични с тези, които цъфтяха в Ирландия. Но други бяха нови, може би характерни за долините и мочурищата на региона.

Странно беше. Не бе сигурен какво трябваше да мисли. Може би, че тази гледка бе това, което баща му бе виждал всеки път, когато е яздил по същия този път. Или, че ако не беше капризната буря в Ирландско море, това можеха да са цветята и дърветата на собственото му детство. Джак не знаеше дали родителите му щяха да устроят дома си в Англия или Ирландия. Очевидно бяха заминали, за да представят майка му на семейство Кавендиш, когато корабът бе потънал. Леля Мери бе казала, че планирали да решат къде да живеят, след като Луиз има шанса да види малко от Англия.

Джак спря и откъсна едно листо, просто ей така без причина. Не беше толкова зелено, колкото тези в дома му, реши той. Не, че бе важно разбира се, но по някакъв начин имаше значение.

Захвърли листото на земята и като изсумтя нетърпеливо увеличи скоростта. Напуши го нелеп смях, задето изпита вина, че бе дошъл в замъка. За Бога, та той нямаше намерение да обявява произхода си или да си търси ново семейство. Дължеше на семейство Одли много повече.

Просто искаше да види от далеч какво е можел да има. Какво бе доволен, че не притежава, макар да му се е полагало по право.

Джак премина в галоп, оставяйки вятъра да отвее спомените. Скоростта бе пречистваща, почти опрощаваща и преди да осъзнае, бе към края на пътуването си. И всичко, за което можеше да мисли, бе…

Мили Боже!

* * *

Грейс се чувстваше изтощена.

Бе спала предишната нощ, но не много и не добре. И въпреки че херцогинята реши да прекара сутринта в леглото, Грейс не бе имала този лукс.

Господарката й бе ужасно взискателна, независимо дали е права, легнала или наклонена под някакъв ъгъл.

Така че дори да се мяташе и въртеше и да отказваше да повдигне глава от възглавницата, все пак успя да я повика шест пъти.

През първия час.

Най-накрая потъна в купчина писма, които Грейс бе изровила от дъното на старото писалище на покойния й съпруг, сложени в кутия с надпис: „Джон, Итън“.

Увити в училищни документи. Кой би си помислил?

Мигът почивка на компаньонката й обаче, бе прекъснат около двадесет минути по-късно, с пристигането на лейди Елизабет и Амелия Уилоуби, хубавите, руси дъщери на граф Кроуланд, дългогодишни съседи, които Грейс винаги с удоволствие наричаше приятели.

И най-вече Елизабет. Бяха на една възраст и преди смъртта на родителите й да я постави в друго, по-неизгодно положение, те бяха подходяща компания една за друга. О, всеки знаеше, че Грейс няма шансове да се омъжи подобаващо. Не и като сестрите Уилоуби. За нея никога нямаше да има сезон в Лондон. Но когато се срещаха в Линкълншир те все още бяха някак на едно и също ниво. Хората като че ли не обръщаха внимание на такива неща по сбирките за танци и забавление.

А когато бяха сами изобщо не ги интересуваха подробности като положение в обществото.

Амелия бе по-малка от Елизабет само с година, но когато бяха малки тази разлика изглеждаше огромна и Грейс не я познаваше толкова добре. Това, обаче, щеше скоро да се промени, защото бе сгодена за Томас още от люлката. Всъщност трябваше да е Елизабет, но тя пък бе обещана на един млад лорд също от невръстна възраст. Лорд Кроуланд не оставяше нещата на случайността. За съжаление избраникът на Елизабет се бе споминал доста млад. Лейди Кроуланд не се славеше с тактичност и веднага бе обърнала внимание на този факт, но документите, обвързващи Амелия и Томас вече бяха подписани, така че нямаше какво да се направи.

Грейс досега не бе обсъждала годежа с Томас — бяха приятели, но той никога не би говорил за нещо толкова лично с нея. Все пак тя отдавна подозираше, че ситуацията го устройва. Наличието на годеница спираше опитите на другите кандидатки за брак и, разбира се, на техните майки, да го очароват. При все това те явно не бяха изгубили надежда, защото където и да отидеше горкия Томас жените се опитваха да му се представят в най-добра светлина, в случай че, например, Амелия изчезне.

Или умре.

Или реши, че не иска да е херцогиня.

Да не повярваш, помисли си Грейс иронично, сякаш Амелия имаше някакъв избор.

Една съпруга, наистина би била по-ефективен отпор от просто годеница, но Томас продължаваше да отлага, което Грейс смяташе за много безчувствено. Амелия вече бе на двадесет и една, за Бога! И според лейди Кроуланд, би получила поне четири предложения в Лондон ако не бе нарочена да стане херцогиня Уиндъм.

Елизабет, като добра сестра, каза, че били по-скоро три, но все пак, горкото момиче бе в очакване от години.

— Книгите! — обяви Елизабет, щом влезе в гостната. — Както обещах.

По молба на майка си бе взела назаем няколко книги от вдовстващата херцогиня. Не че лейди Кроуланд всъщност ги прочете. Рядко четеше друго, освен клюкарските колонки във вестниците, но бе добър повод да върне книгите и да посетят Белгрейв. Всяка възможност Томас и Амелия да се видят отново, бе добре дошла.

Никой нямаше сърце да й каже, че Амелия рядко виждаше Томас, когато беше в Белгрейв. През повечето време тя бе принудена да понася компанията на херцогинята. „Компания“, обаче, може би бе твърде приятна дума, за да се опише Аугуста Кавендиш, стояща пред младата дама, която щеше да продължи рода Уиндъм.

Херцогинята бе много добра в намирането на недостатъци. Някой дори можеше да го нарече най-големия й талант.

А Амелия бе любимият й обект.

Но днес бе пощадена. Господарката на дома се намираше все още на горния етаж, и четеше упражненията по латински на мъртвия си син, така че Амелия отпиваше от чая си, докато Грейс и Елизабет си бъбреха.

По-скоро Елизабет бъбреше. Грейс само кимаше и измърморваше по нещо в подходящите моменти. Изглеждаше отнесена, сякаш нямаше мисъл в главата си, но всъщност ставаше точно обратното. Тя не можеше да спре да мисли за разбойника. И за целувката му. И за самоличността му. И за целувката му. И дали ще го срещне отново. И за това, че я бе целунал. И…

И трябваше да спре да мисли за него. Беше лудост. Погледна над подноса за чай и се зачуди дали ще е грубо да изяде последната бисквита.

— … ли си, че си добре, Грейс? — каза Елизабет, посягайки да стисне ръката й. — Изглеждаш много уморена.

Грейс примигна и направи опит да се фокусира върху лицето на приятелката си.

— Съжалявам — каза тя импулсивно. — Доста съм уморена, въпреки че това не е извинение за липсата ми на внимание.

Елизабет направи гримаса. Познаваше херцогинята. Всички я познаваха.

— Тя ли те държа будна миналата нощ?

Грейс кимна.

— Да, макар че, наистина, вината не е нейна.

Преди да отговори Елизабет хвърли поглед към вратата, за да се убеди, че никой не може да ги чуе.

— Вината винаги е нейна.

Грейс се усмихна иронично.

— Не, този път наистина не беше. Ние бяхме… — е, всъщност, нямаше причина да крие от Елизабет. Томас вече знаеше и със сигурност щеше да се разчуе из областта до края на вечерта. — Ами, снощи ни нападнаха.

— О, Небеса! Грейс! — Елизабет бързо остави чашата си с чай. — Нищо чудно, че си толкова разсеяна!

— Хммм? — Амелия досега се бе взирала в пространството, както правеше често, докато Грейс и Елизабет си говореха, но това очевидно привлече вниманието й.

— Възстанових се вече — увери я Грейс. — Само съм малко уморена, опасявам се. Не спах добре.

— Какво се е случило? — попита Амелия.

Елизабет едва не я разтърси.

— Грейс и херцогинята са били нападнати от разбойници!

— Наистина?

Грейс кимна.

— Миналата нощ. По пътя към вкъщи от Залата за танци — и после си помисли — Мили Боже, ако разбойникът наистина е внукът на херцогинята и е законороден, какво ще стане с Амелия?

Но той не беше законороден. Не можеше да бъде. Можеше да е Кавендиш по кръв, но със сигурност не и по рождено право. Синовете на херцозите не оставяха законните си деца разпилени из провинцията. Просто не го правеха.

— Взеха ли нещо? — попита Амелия.

— Как може да си толкова безчувствена? — обвини я Елизабет. — Насочили са оръжие към нея! — тя се обърна към Грейс. — Направиха ли го?

Грейс си припомни отново — студеният заоблен край на пистолета, бавният, съблазнителен поглед на разбойника. Той не би я застрелял. Сега го знаеше. Но все пак промърмори:

— Всъщност го направиха.

— Беше ли ужасена? — попита Елизабет задъхано. — Аз щях да бъда. Щях да припадна.

— Аз нямаше да припадна — отбеляза Амелия.

— Е, разбира се, че нямаше — каза Елизабет раздразнено. — Дори не затаи дъх, когато Грейс го каза.

— Всъщност звучи доста вълнуващо — Амелия погледна Грейс с голям интерес. — Беше ли вълнуващо?

А Грейс — Велики Небеса! — почувства как се изчервява.

Амелия се наклони напред, очите й светнаха.

— Беше ли хубав?

Елизабет погледна сестра си, сякаш бе полудяла.

— Кой?

— Разбойникът, разбира се.

Грейс изпелтечи нещо и се престори, че отпива от чая си.

— Бил е — каза Амелия триумфиращо.

— Той носеше маска — почувства, че трябва да отбележи Грейс.

— Но все пак можеш да прецениш, че е хубав.

— Не!

— Тогава акцентът му е бил ужасно романтичен. Френски? Италиански? — очите на Амелия се разшириха още повече. — Испански.

— Ти си полудяла — каза Елизабет.

— Той нямаше акцент — отвърна Грейс. После си помисли за мелодичния му тембър, това дяволито леко извисяване на гласа, което не можеше точно да прецени. — Е, не съвсем. Шотлански, може би? Ирландски? Не мога да кажа точно.

Амелия седна назад с щастлива въздишка.

— Разбойник. Колко романтично.

— Амелия Уилоуби! — сгълча я Елизабет. — Грейс току-що е била нападната с огнестрелно оръжие, а ти наричаш това романтично?

Сестра й отвори уста да отговори, но тогава чуха стъпки в коридора.

— Херцогинята? — прошепна Елизабет на Грейс, но изглеждаше така, сякаш й се искаше да греши.

— Не мисля — отвърна Грейс. — Беше още в леглото, когато слязох долу. Тя беше доста… ами… объркана.

— Трябваше да се досетя — отбеляза Елизабет. После простена. — Те измъкнаха ли се с изумрудите й?

Грейс поклати глава.

— Скрихме ги. Под възглавницата на седалката.

— О, колко умно! — каза Елизабет одобрително. — Амелия, не си ли съгласна? — без да чака отговор, тя се обърна отново към Грейс. — Беше твоя идея, нали?

Грейс отвори уста да отговори, че с удоволствие би ги предала, но точно тогава Томас премина край отворената врата във всекидневната.

Разговорът спря. Елизабет погледна Грейс, а Грейс погледна Амелия, а Амелия просто продължи да се взира във вече празната рамка на вратата. След миг на затаен дъх, Елизабет се обърна към Амелия и каза:

— Мисля, че той не разбра, че сме тук.

— Не ме интересува — обяви Амелия и Грейс й повярва.

— Чудя се накъде отиде — измърмори Грейс, макар да не мислеше, че някой я чу. Те всички все още гледаха рамката на вратата и чакаха да видят дали ще се върне.

Чу се изсумтяване, после трясък. Грейс се изправи, чудейки се дали трябва да отиде да проучи.

— По дяволите — изруга рязко Томас.

Грейс трепна, хвърляйки поглед към другите. Те също бяха станали на крака.

— Внимавай с това — отново се чу Томас.

Тогава, докато трите дами гледаха в мълчание, картината на Джон Кавендиш се придвижи покрай отворената врата, а двама слуги се стараеха да я държат изправена.

— Кой беше това? — попита Амелия, след като портретът премина.

— Средният син на херцогинята — измърмори Грейс. — Той е умрял преди двадесет и девет години.

— Защо местят портрета?

— Херцогинята го иска на горния етаж — отвърна Грейс, решила, че това трябва да е задоволителен отговор. Кой въобще знаеше защо херцогинята прави каквото и да било?

Очевидно Амелия бе доволна от това обяснение, защото не продължи да разпитва. Или можеше да бъде доволна, ако Томас не бе избрал този миг да се появи отново в рамката на вратата.

— Дами — каза той.

Те всички се поклониха.

Той кимна по начин, който очевидно не бе нищо повече от любезен.

— Извинете ме — и после изчезна.

— Е — каза Елизабет и Грейс не бе сигурна дали тя се опитваше да изрази ярост от грубостта му или просто да запълни мълчанието. Ако бе последното, не се получи, защото никой не каза нищо повече, докато Елизабет най-накрая не добави: — Може би трябва да си тръгнем.

— Не, не можете — отговори Грейс, чувствайки се ужасно, че трябва да е вестител на подобни лоши новини: — Не още. Херцогинята иска да види Амелия.

Амелия простена.

— Съжалявам — каза Грейс. И наистина го мислеше.

Амелия седна, погледна към подноса за чай и обяви:

— Аз ще изям последната бисквита.

Грейс кимна. Амелия щеше да се нуждае от нещо да се подкрепи преди предстоящото изпитание.

— Може би трябва да поръчам още?

Но тогава Томас се върна отново.

— Почти я изтървахме по стълбите — каза той на Грейс, клатейки глава. — Цялото нещо се залюля на дясно и едва не се наниза на перилата.

— О, Боже!

— Щеше да е удар право в сърцето — каза той с мрачен хумор. — И щеше да си струва дори само, за да видя лицето й.

Грейс понечи да се изправи и да се качи на горния етаж. Ако херцогинята бе будна, това означаваше, че срещата й със сестрите Уилоуби е приключила.

— Баба ти стана от леглото, значи?

— Само, за да надзирава пренасянето. За сега си в безопасност — той поклати глава и завъртя очи. — Не мога да повярвам, че е проявила безразсъдството да ти нареди да й я занесеш миналата нощ. Или — подчерта той, — че изобщо си е помислила, че ще можеш да го направиш.

Грейс почувства нужда да обясни.

— Херцогинята помоли да й донеса картината миналата нощ — каза тя на Елизабет и Амелия.

— Но тя бе огромна! — възкликна Елизабет.

— Баба ми винаги е предпочитала средния си син — каза Томас с извити устни, нещо, което Грейс не би нарекла усмивка. Той хвърли поглед към другия край на стаята, а после, сякаш внезапно осъзнал, че бъдещата му булка присъства, каза: — Лейди Амелия.

— Ваша светлост — отвърна тя.

Но той със сигурност не я чу. Вече се бе обърнал отново към Грейс и казваше:

— Ти, разбира се, ще ме подкрепиш, ако я заключим?

— Том… — започна Грейс, прекъсвайки се в последния момент. Тя предполагаше, че Елизабет и Амелия знаят, че той й бе дал позволение да използва малкото му име, докато е в Белгрейв, но все пак, изглеждаше неуважително да го прави, когато присъстваха и други.

— Ваша светлост — каза тя, произнасяйки всяка буква с внимателно премерена решителност. — Трябва да сте много търпелив с нея днес. Тя е объркана.

Грейс изпрати молитва за прошка и остави всички да си помислят, че херцогинята е разстроена само и единствено заради грабежа. Тя не точно лъжеше Томас, но подозираше, че в неговия случай грехът на премълчаването може да се окаже също толкова опасен.

Насили се да се усмихне. Почувства, че изглежда неестествено.

— Амелия? Зле ли се чувстваш?

Грейс се обърна. Елизабет гледаше сестра си със загриженост.

— Наистина съм добре — отвърна рязко Амелия, което красноречиво показваше, че всъщност не е.

Двете се препираха известно време, но гласовете им бяха доста тихи, и Грейс не можа да разбере точните думи. Изведнъж Амелия стана и измърмори нещо за нуждата от чист въздух.

Томас, разбира се, се изправи, както и Грейс. Амелия премина покрай тях и дори стигна до вратата, преди Грейс да осъзнае, че Томас няма намерение да я последва.

Велики Небеса! За херцог, маниерите му бяха наистина ужасни. Грейс го смушка в ребрата. Някой трябваше да го стори, каза си тя. Никой никога не се противопоставяше на този мъж.

Томас й хвърли недоволен поглед, но очевидно осъзна, че бе права, защото се обърна към Амелия, кимна едва забележимо и каза:

— Позволете ми да ви придружа.

Те излязоха, а Грейс и Елизабет седяха мълчаливо поне минута, преди Елизабет да каже примирено:

— Те не са подходяща двойка, нали?

Грейс хвърли поглед към вратата, въпреки че двамата отдавна бяха излезли и поклати глава.

* * *

Изглеждаше огромен. Беше замък, разбира се, и бе строен, за да е внушителен, но все пак.

Джак спря с отворена уста.

Това нещо беше огромно.

Странно как никой не спомена, че баща му е от семейство на херцози. Въобще дали някой е знаел? Винаги бе смятал, че баща му е син на някакъв весел стар земевладелец, може би баронет или вероятно барон. Все твърдяха, че е син на Джон Кавендиш, не на лорд Джон Кавендиш, както трябваше да се титулува.

А колкото до старата дама… Джак бе осъзнал тази сутрин, че тя така и не се бе представила, но със сигурност, беше херцогинята. Бе твърде величествена, за да е неомъжена леля или овдовяла роднина.

Милостиви Боже. Той бе внук на херцог. Как бе възможно това?

Джак се втренчи в постройката пред себе си. Не бе съвсем от провинцията. Бе пътувал много, докато бе в армията и бе ходил на училище със синовете на най-видните семейства в Ирландия. Аристокрацията не му бе непозната. Той не се чувстваше дискомфортно в тяхната среда.

Но това…

Това бе огромно.

Колко стаи имаше? Трябваше да са над сто. А какъв бе произходът на сградата? Не изглеждаше като средновековна, въпреки бойниците на покрива, но бе строена поне един век преди ерата на Тюдорите. Нещо важно трябваше да се е случило тук. Къщите не ставаха толкова големи, без да се препънат в случайно историческо събитие. Преговори, може би? Или кралско посещение? Струваше му се като нещо, което би се споменало в училище, което вероятно обясняваше защо не го знаеше.

Той не бе ученолюбив.

Гледката на замъка, докато го приближаваше, бе измамна. Околността гъмжеше от дървета, а кулите и куличките изглеждаха така, сякаш изчезваха и се появяваха, докато се движеше през листака. Едва когато достигна края на алеята, замъкът се разкри напълно пред погледа му — масивен и удивителен. Камъкът бе сив на цвят, с отсянка на жълто и въпреки че ъглите му бяха най-вече прави, нямаше нищо скучно във фасадата. Тя потъваше и се издигаше, изскачаше и се плъзгаше. Редицата прозорци съвсем не бе в григориански стил.

Джак не можеше да си представи колко много време би отнело на някой новопоявил се гост да се ориентира вътре. Или колко много време би отнело да намерят горкия човек, след като се загуби.

И така той стоеше и се взираше, в опит да се осъзнае. Какво ли щеше да е, ако бе израснал тук? Баща му го бе сторил и доколкото знаеше, бе станал достатъчно добър човек. Е, ако можеше да се разчита на преценката на леля му Мери — единствено тя му бе разказвала за него.

Все пак, бе трудно да си представи, че тук живееше само едно семейство. Собственият му дом в Ирландия не бе никак малък, но все пак с четири деца често имаше чувството, че постоянно се блъскат един в друг. Не можеше да останеш сам десет минути или дори да направиш десет крачки, без да бъдеш въвлечен в разговор с братовчед, брат, леля или дори куче. То бе добро куче. Бог да даде мир на рунтавата му душица. Беше по-добро от повечето хора.

Семейство Одли се познаваха добре и Джак отдавна бе решил, че това е нещо много хубаво и необичайно.

След няколко минути видя леко раздвижване пред централната врата, после се появиха три жени, две, от които руси. Бе твърде далеч, за да види лицата им, но от начина, по който се движеха успя да прецени, че са млади и вероятно доста хубави.

Хубавите момичета, както отдавна бе научил, се движат различно от обикновените. Нямаше значение дали осъзнават красотата си или не. Това, което не осъзнаваха, бе неудобството да си обикновен, с което обикновените винаги бяха наясно.

Джак изви устни в половинчата усмивка. Предполагаше, че е нещо като учен по отношение на нежния пол. Жената, както често опитваше да се убеди, бе също толкова благороден обект за изучаване, както който и да е друг.

Но третото момиче — последното, което се появи от вътрешността на замъка — бе това, което задържа вниманието му и го остави неподвижен, без да може да извърне поглед.

Това бе момичето от каретата миналата нощ. Сигурен бе. Косата бе същият цвят — блестяща и тъмна, но не с някакъв уникален оттенък, че да не може да се види, където и да е другаде. Знаеше, че е тя, защото… защото…

Защото знаеше.

Той я помнеше. Помнеше начина, по който се движеше, начина, по който я бе почувствал притисната до себе си. Помнеше нежния полъх на въздуха между телата им, когато се бе отдръпнала.

Той я харесваше. Нямаше често шанса да хареса или не хареса хората, на които устройваше засада, но си мислеше, че има нещо доста привлекателно в интелигентните искри в очите й, когато старата дама я бе блъснала към него, давайки му позволение да опре пистолет в главата й.

Не бе одобрил това. Но го оцени така или иначе, защото да я докосва, да я държи — му бе доставило неочаквано удоволствие. А когато старата дама се върна с миниатюрата, единствената му мисъл бе, че е жалко, задето нямаше време да я целуне подобаващо.

Джак стоеше тихо, докато наблюдаваше как се движи по алеята, как поглежда през рамо, а после се накланя напред, за да каже нещо на другите момичета. Една от блондинките хвана ръката й и я поведе настрани. Те бяха приятелки, осъзна той с изненада и се зачуди дали момичето — неговото момиче, както мислеше сега за нея — е нещо повече от компаньонка. Бедна роднина, може би? Определено не бе дъщерята в къщата, но не му приличаше съвсем на прислужница.

Тя нагласи връзките на бонето си и — как ли й беше името, искаше да го знае? — посочи нещо в далечината. Джак откри, че поглежда в същата посока, но имаше твърде много дървета, обграждащи алеята около него, за да види какво бе уловило интереса й.

И тогава тя се обърна.

С лице към него.

Видя го.

Не изкрещя, нито трепна, но той знаеше, че го е видяла заради начина, по който…

Заради начина, по който просто се държеше като беше себе си, предположи той, защото не можеше да види лицето й от подобно разстояние. Но знаеше.

Кожата му започна да настръхва и му хрумна, че и тя го е разпознала. Беше нелепо, защото той стоеше в края на алеята и не носеше разбойническото си облекло, но бе убеден: тя е наясно, че се взира в мъжа, който я бе целунал.

Моментът — може да бе траял само секунди — му се стори цяла вечност. И тогава някъде зад него изграчи птица, изваждайки го от транса му, а една мисъл запулсира в главата му.

Време бе да тръгва.

Никога не оставаше на едно и също място за дълго, но тук — това място — със сигурност бе най-опасното от всички.

Той хвърли един последен поглед. Не от копнеж, той не копнееше за това. А колкото до момичето от каретата — пребори се с нещо странно и парливо, изгарящо гърлото му — нямаше да мечтае и за нея.

Някои неща просто бяха невъзможни.

* * *

— Кой беше този мъж? — попита Елизабет, но Грейс се престори, че не я чува. Те стояха в удобната карета на семейство Уилоуби, ала сега щастливата им компания бе с човек повече.

След като бе станала от леглото си, херцогинята бе хвърлила един продължителен поглед към зачервените от слънцето бузи на Амелия (Грейс мислеше, че тя и Томас бяха имали доста дълга разходка, като се има предвид всичко останало) и бе подела едва разбираема тирада за подобаващото благоприличие на една бъдеща херцогиня. Не всеки ден човек чуваше някоя реч да съдържа думите „династия“, „създаване на потомство“ и „слънчевия тен“ в едно изречение.

Но лейди Уиндъм бе успяла и сега всички се чувстваха нещастни, а Амелия най-вече. Херцогинята бе набила в главата й, че трябва да говори с лейди Кроуланд — най-вероятно за предполагаемите петна по кожата на бъдещата си снаха — така че се бе самопоканила заедно с тях. Даде инструкции в конюшнята да приготвят карета и да я изпратят след тях, за да има с какво да се върнат.

Грейс също бе дошла. Защото, честно казано, не бе имала избор.

— Грейс? — повтори отново Елизабет.

Девойката засмука устните си и упорито се вгледа в една точка на облегалката точно от ляво на главата на херцогинята.

— Кой беше това? — настоя Елизабет.

— Никой — каза тя бързо. — Готови ли сме да тръгваме? — погледна през прозореца, преструвайки се, че се чуди защо се бавят. Всеки момент щяха да се отправят към Бърджис Парк, където живееха семейство Уилоуби. Пътуването я ужасяваше, въпреки краткостта му.

И тогава бе видяла него.

Разбойникът. Чието име не беше Кавендиш.

Но някога е било.

Той бе изчезнал преди херцогинята да се появи от замъка, обръщайки коня си с ловкост, толкова впечатляваща, че дори тя, която не бе ездачка, разпозна умението му.

И той я бе видял. И я бе разпознал. Бе сигурна в това.

Бе го почувствала.

Грейс забарабани нетърпеливо с пръсти по бедрото си. Тя помисли за Томас и за огромния портрет, който бе преминал покрай вратата на всекидневната. Помисли за Амелия, която бе отгледана от люлката за бъдеща булка на херцог. А също и за себе си. Светът й може да не бе точно такъв, какъвто го искаше, но си беше неин и бе безопасен.

Един мъж имаше силата да разруши всичко това.

Грейс би разменила късче от душата си само за още една целувка от мъжа, чието име не знаеше. Но в отговор на подозрението на Елизабет, че изглежда го познава, отвърна остро:

— Не е вярно.

Херцогинята вдигна поглед, лицето й бе присвито от раздразнение:

— За какво говорите?

— Имаше един мъж в края на алеята — каза Елизабет, преди Грейс да може да отрече каквото и да било.

Главата на херцогинята рязко се завъртя в посока на Грейс.

— Кой беше? — настоя да знае тя.

— Не знам. Не можах да видя лицето му — което не бе лъжа. Поне втората част.

— Кой беше? — прогърмя херцогинята, гласът й се извиси над звука от колелата, които започнаха да трополят до алеята.

— Не знам — повтори Грейс, но дори тя чу как гласът й се пречупи.

— Вие видяхте ли го? — попита херцогинята Амелия.

Грейс улови погледа на Амелия. Нещо премина между тях.

— Не видях никого, госпожо — отвърна тя.

Херцогинята отхвърли това с изсумтяване, обръщайки цялата си ярост към Грейс.

— Той ли беше?

Грейс поклати глава.

— Не знам — заекна тя. — Не бих могла да кажа.

— Спрете каретата — нареди господарката й, като се наведе напред и изблъска Грейс, така че да може да заудря по стената, разделяща кабината и кочияша. — Спрете, казвам ви!

Каретата внезапно спря и Амелия, която седеше с лице към херцогинята, се прекатури напред, и падна в краката на Грейс. Тя опита да стане, но бе възпряна от възрастната жена, която се протегна да хване брадичката на Грейс. Дългите й, старчески пръсти жестоко се забиха в кожата й.

— Ще ви дам още една възможност, госпожице Евърслей — изсъска тя. — Той ли беше?

Прости ми, помисли си Грейс.

И кимна.