Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (19)

Деветнадесета глава

Пътуването до Бътлърсбридж бе както си го спомняше Джак. Дърветата, птиците, точния нюанс зелено, докато вятъра рошеше тревата… Това бяха гледките и звуците от детството му. Нищо не се бе променило. Би трябвало да е успокояващо.

Но не беше.

Когато отвори очи на сутринта, Грейс вече се бе измъкнала от леглото и се бе върнала в собствената си стая. Той изпита разочарование, разбира се. Беше се събудил от любовта и желанието си към нея и искаше повече от всичко да я вземе отново в прегръдките си.

Но беше разбрал. Животът не бе толкова благосклонен за една жена, както бе за мъжа, дори и за такава с осигурени доходи. Грейс имаше репутация, за която да се грижи. Томас и Амелия никога не биха казали и дума срещу нея, но Джак не познаваше лорд Кроуланд достатъчно добре, за да предполага какво може да стори, ако Грейс бъде заловена в леглото му. А колкото до херцогинята…

Е, от само себе си се подразбираше, че сега тя с удоволствие би унищожила Грейс, ако й се удадеше възможност.

Пътниците — без херцогинята, за всеобщо облекчение — се срещнаха в трапезарията на хана за закуска. Джак осъзна, че няма да успее да сдържи чувствата си, когато видя Грейс да влиза в стаята. Винаги ли щеше да бъде така, зачуди се той. Щеше ли да я вижда и да усеща този неописуем, всепоглъщащ прилив на чувства?

Дори не беше желание. Беше повече от това.

Беше любов.

Любов. С главно „Л“, написано със завъртени букви и сърца и цветя и каквото друго ангелите — да, всички онези дразнещи купидончета — поискаха да използват за украса.

Любов. Не можеше да е нищо друго. Видя Грейс и почувства радост. Не просто своята радост, а радостта на всички. На непознатия, който седеше до него. На познатите в другия край на стаята. Виждаше я цялата. Чувстваше я цялата.

Беше невероятно. Смиряващо. Грейс го поглеждаше и той бе по-добър човек.

А тя си мислеше, че би позволил някой да ги раздели.

Нямаше да се случи. Той нямаше да го позволи.

По време на закуската тя не че го избягваше — имаше твърде много споделени тайни погледи и усмивки. Но внимаваше да не го търси, и наистина, той не бе имал възможност да говори с нея дори веднъж. Вероятно и нямаше да може да го направи, дори ако Грейс не бе толкова склонна към предпазливост, защото Амелия пъхна ръката си в тази на Грейс точно след закуска и не я пусна.

Колкото повече, толкова по-сигурно, реши Джак. Двете дами бяха приклещени цял ден в каретата с херцогинята. И той сляпо би протягал ръка към някой, ако бе принуден да понесе същото.

Тримата джентълмени яздеха конете си, възползвайки се от хубавото време. Лорд Клоуланд реши да седне в каретата след първата им спирка, за да напоят конете, но след тридесет минути със залитане излезе, обявявайки, че ездата е много по-малко изтощителна от херцогинята.

— Бихте изоставили дъщеря си на отровата на херцогинята? — попита мило Джак.

Кроуланд дори не опита да си намери извинение.

— Не казах, че се гордея със себе си.

— Западните острови — каза Томас, като се приближи. — Казвам ти, Одли, това е ключът към щастието ти. Западните острови.

— Западните острови? — повтори Клоуланд, местейки поглед от единия към другия, очаквайки обяснение.

— Почти толкова далеч са, колкото островите Оркни — каза жизнерадостно Томас. — И е много по-забавно.

— Имате ли вложения там? — попита Кроуланд.

— Още не — отвърна Томас. Той погледна към Джак. — Вероятно можеш да възстановиш някой женски манастир. Нещо с непреодолими стени.

Джак откри, че се наслаждава на представата.

— Как си живял с нея толкова дълго? — попита той.

Томас поклати глава.

— Нямам представа.

Те говореха така, сякаш вече бе решено, осъзна Джак. Говореха сякаш той вече е обявен за херцог. А Томас изглежда нямаше нищо против. Ако не друго, явно очакваше с нетърпение предстоящото загубване на титлата си.

Джак погледна към каретата. Грейс бе настояла, че не може да се омъжи за него, ако той бе херцогът. И все пак, не можеше да си представи да живее без нея. Не бе подготвен за задълженията, които идваха заедно с титлата. Поразително неподготвен. Но тя знаеше какво да прави, нали? Бе живяла в Белгрейв пет години. Трябваше да знае как се управлява това място. Знаеше името на всеки един от слугите, както и рождените им дни, до колкото можеше да прецени.

Тя беше мила. Беше изтънчена. Честна по рождение, с безупречна преценка и много по-интелигентна от него.

Не можеше да си представи по-съвършена херцогиня.

Но той не искаше да е херцогът.

Наистина не искаше.

Бе го премислял в ума си безброй пъти, напомняйки си всички причини, поради които щеше да е много лош херцог на Уиндъм, но всъщност беше ли го казвал ясно?

Не искаше да е херцогът.

Хвърли поглед към Томас, който бе вдигнал лице към слънцето, засенчвайки очите си с ръка.

— Сигурно преваля пладне — каза лорд Кроуланд. — Да спрем ли за обяд?

Джак сви рамене. За него нямаше значение.

— Заради дамите — каза Кроуланд.

Едновременно се обърнаха и погледнаха през рамо към каретата.

Джак си помисли, че вижда как Кроуланд се присвива.

— Там вътре не е приятно — каза с нисък глас.

Джак изви вежда.

— Херцогинята — отвърна Кроуланд, потрепервайки. — Амелия ме молеше да й позволя да язди с нас, след като напоихме конете.

— Това би било твърде жестоко към Грейс — каза Джак.

— И аз това казах на Амелия.

— Докато бягахте от каретата — измърмори Томас, усмихвайки се леко.

Кроуланд наклони глава.

— Никога не бих твърдял противното.

— А аз никога не бих ви упрекнал за това.

Джак изслуша размяната на реплики с лек интерес. По негови изчисления бяха на половината път до Бътлърсбридж и ставаше все по-трудно да оценява хумора в празните приказки.

— Има сечище на около миля пред нас — каза той. — Спирал съм там преди. Подходящо е за пикник.

Останалите двама мъже кимнаха в съгласие и след пет минути откриха мястото. Джак слезе от коня си и веднага отиде до каретата. Един коняр помагаше на дамите да слязат, но след като Грейс щеше да е последна, за него бе лесно да застане така, че да може да поеме ръката й, щом се появи.

— Мистър Одли — каза Грейс. Тя беше самата вежливост, но очите й искряха с прикрита топлота.

— Госпожице Евърслей — той погледна към устата й. Ъгълчетата помръдваха леко… много леко. Искаше й се да се усмихне. Можеше да го види.

Можеше да го усети.

— Аз ще се храня в каретата — обяви остро херцогинята. — Само езичниците ядат на земята.

Джак потупа гърдите си и се ухили.

— Горд съм да бъда езичник — той наклони глава към Грейс. — А вие?

— Много съм горда.

Херцогинята обиколи веднъж поляната — за да си раздвижи краката, каза тя — и после отново се скри в каретата.

— Това трябва да е много трудно за нея — изкоментира Джак, гледайки я как влиза.

Грейс изучаваше съдържанието на кошницата за пикник, но при думите му погледна към него.

— Трудно?

— Няма кого да тормози в каретата — обясни той.

— Предполагам, си мисли, че всички сме се съюзили срещу нея.

— То си е така.

Грейс изглеждаше объркана.

— Да, но…

О, не. Нямаше да слуша как измисля извинения за херцогинята.

— Не ми казвай, че таиш някаква симпатия към нея.

— Не — Грейс поклати глава. — Не бих казала това, но…

— Имаш твърде меко сърце.

Думите му я накараха да се усмихне.

— Може би.

Щом одеялото бе разпънато, Джак ги настани така, че да седят малко настрани от другите. Не беше много трудно — или много очевидно — да го стори. Амелия бе седнала до баща си, който очевидно й изнасяше някаква лекция, а Томас се бе запилял някъде, вероятно в търсене на дърво, което да препикае.

— Това ли е пътят, по който си пътувал, когато си отишъл в училището си в Дъблин? — попита Грейс, посягайки към резен хляб и сирене.

— Да.

Той опита да не звучи напрегнато, но сигурно не бе успял, защото когато вдигна поглед към нея, тя го гледаше с този неин обезпокоителен поглед.

— Защо не искаш да се прибереш у дома? — попита тя.

На върха на езика му бе да каже, че въображението й е прекалено развихрено, или след като трябваше да си възвърне предишната форма, нещо умно и претенциозно, включващо слънчева светлина, чуруликащи птички и върхът на човешката доброта.

Твърдения като това го бяха измъквали от много по-деликатни ситуации от тази.

Но той нямаше нито сили, нито желание за това сега.

А и Грейс го познаваше. Познаваше го наистина много добре. Би могъл да бъде весел и забавен както винаги, през по-голямата част от времето — и той наистина се надяваше да е така — тя щеше да го обича заради това. Но не и когато се опитваше да скрие истината.

Или да се крие от истината.

— Сложно е — каза той, защото поне това не беше лъжа.

Тя кимна и се върна към обяда си. Джак очакваше друг въпрос, но такъв не последва. Така че той си избра една ябълка.

Погледна към нея. Тя разрязваше парче печено пиле, очите й бяха приковани в приборите. Той отвори уста, за да заговори, после реши да не го прави, и доближи ябълката до устата си.

Но не я захапа.

— Минаха пет години — избъбри той.

Тя вдигна поглед.

— Откакто си се прибирал у дома?

Джак кимна.

— Това е дълго време.

— Много дълго.

— Твърде дълго ли?

Пръстите му стиснаха ябълката.

— Не.

Тя пое няколко хапки, после вдигна очи.

— Искаш ли да ти нарежа тази ябълка?

Той й я подаде, най-вече защото бе забравил, че я държи.

— Имах братовчед, знаеш ли — по дяволите, от къде бе дошло това? Нямаше намерение да казва нищо за Артър. Бе прекарал последните пет години в опити да не мисли за него, и да направи така, че лицето му да не е последното нещо, което виждаше, преди да заспи нощем.

— Мисля, че спомена трима братовчеди — каза Грейс. Не гледаше към него, изглеждаше напълно фокусирана върху ябълката и ножа в ръцете й.

— Сега са само двама.

Тя вдигна поглед, очите й бяха пълни със съчувствие.

— Съжалявам.

— Артър умря във Франция — думите прозвучаха грубо. Осъзна, че бе минало много време, откакто бе изричал името му на глас. Пет години, вероятно.

— Бил е с теб? — попита го нежно.

Той кимна.

Грейс погледна надолу към парчетата ябълка, сега спретнато подредени в чиния. Явно не знаеше какво да прави с тях.

— Няма ли да кажеш, че вината не е моя? — каза той и намрази звука на гласа си. Звучеше кухо и огорчено, и саркастично, и отчаяно, и не можеше да повярва какво бе казал току-що.

— Не съм била там — каза тя.

Очите му се стрелнаха към лицето й.

— Не мога да си представя как би могла вината да е твоя, но все пак не съм била там — тя се пресегна над храната и постави ръка върху неговата за кратко. — Съжалявам. Бяхте ли близки?

Той кимна и се извърна, преструвайки се, че гледа към дърветата.

— Не бяхме толкова близки, когато бяхме млади. Но след като завършихме училище… — той стисна носа си, чудейки се как да обясни точно какво бе направил Артър за него. — … намерихме много общи неща.

Пръстите й се стегнаха около неговите и после ги пуснаха.

— Трудно е да загубиш някого, когото си обичал.

Той отново я погледна, след като се убеди, че очите му ще си останат сухи.

— Когато си загубила родителите си…

— Беше ужасно — отговори тя. Ъгълчетата на устните й се помръднаха, но не в усмивка. А с едно от онези бързи движения — малък прилив на емоции, преминаващ почти незабелязано. — Не си мислех, че трябва да умра — каза меко Грейс, — но не знаех как щях да продължа да живея.

— Иска ми се… — но не знаеше какво му се иска. Да е бил с нея тогава? Какво добро би донесло това? Преди пет години и той беше с разбито сърце.

— Херцогинята ме спаси — каза тя. Усмихна се иронично. — Не е ли смешно?

Веждите му се повдигнаха.

— О, хайде де. Херцогинята не прави нищо от добро сърце.

— Не казах защо го направи, само че го направи. Щях да съм принудена да се омъжа за братовчед си, ако не ме бе взела да й служа.

Той хвана ръката й и я доближи до устните си.

— Радвам се, че не си го направила.

— Аз също — отвърна му без следа от нежност. — Той е отвратителен.

Джак се разсмя.

— А аз се надявах, че си доволна, задето си чакала мен.

Тя го удостои с високомерен поглед и отдръпна ръката си.

— Не си срещал братовчед ми.

Той най-накрая взе едно парче ябълка и го захапа.

— Имаме изобилие от противни роднини, ти и аз.

Грейс се замисли и се извърна така, че да може да види каретата.

— Трябва да отида при нея — каза тя.

— Не, не трябва — заяви решително Джак.

Грейс въздъхна. Не искаше да съжалява херцогинята, не и след това, което й бе казала предишната нощ. Но разговорът й с Джак бе върнал спомени… и й бе напомнил колко много й бе задължена.

Тя се обърна отново към Джак.

— Съвсем сама е.

— Заслужава да е сама — каза го с голяма убеденост и много изненада, сякаш не можеше да повярва, че въпросът може да подлежи на разискване.

— Никой не заслужава да е сам.

— Наистина ли вярваш в това?

Не го вярваше, но…

— Искам да го вярвам.

Той я погледна подозрително.

Грейс започна да се изправя. Огледа се, и след като се убеди, че никой не може да я чуе каза:

— Не биваше да целуваш ръката ми пред хората.

После бързо се изправи, и се отдръпна, преди той да има възможност да отговори.

— Свърши ли с обяда си? — извика й Амелия, докато минаваше покрай нея.

Грейс кимна.

— Да. Ще отида до каретата, за да видя дали херцогинята се нуждае от нещо.

Амелия я погледна сякаш е полудяла.

Грейс леко сви рамене.

— Всеки заслужава втори шанс — помисли върху това, после добави най-вече на себе си: — Наистина вярвам в това — тя закрачи към каретата. Беше твърде високо за нея, за да се качи сама, а конярите не се виждаха, така че извика: — Ваша светлост! Ваша светлост!

Не последва отговор, и тя извика малко по-високо:

— Госпожо!

Сърдитото лице на херцогинята се появи в отворения прозорец.

— Какво искаш?

Грейс си напомни, че не бе прекарала напразно всичките неделни утрини от живота си в църквата.

— Бих искала да попитам дали се нуждаете от нещо, ваша светлост.

— Защо?

Мили Боже, тя бе подозрителна.

— Защото съм добър човек — каза Грейс, малко нетърпеливо. А после скръсти ръце, в очакване на отговора й.

Херцогинята се втренчи в нея за няколко секунди, после каза:

— Опитът ми показва, че добрите хора нямат нужда да се хвалят, че са такива.

Грейс искаше да я попита какъв точно опит има с добри хора, след като, доколкото знаеше, повечето добри хора избягваха присъствието й.

Но това щеше да е злобно.

Тя си пое дъх. Не се налагаше да прави това. Не се налагаше да помага на херцогинята по никакъв начин. Сега бе независима жена и нямаше нужда да се тревожи за бъдещето си.

Но тя бе, както отбеляза, добър човек. И беше решена да остане такъв, въпреки подобреното си положение. Бе се грижила за херцогинята през последните пет години, защото трябваше, не защото го искаше. А сега…

Е, все още не искаше. Но щеше да го направи. Каквито и да бяха мотивите на херцогинята преди пет години, тя бе спасила Грейс от нещастен живот. И заради това, можеше да прекара един час, грижейки се за херцогинята. Но което бе по-важно, можеше да избере да прекара един час, грижейки се за нея.

Бе удивително колко голяма бе разликата.

— Госпожо? — каза Грейс. Това бе всичко. Просто госпожо. Бе казала достатъчно. Сега всичко зависеше от херцогинята.

— О, много добре — каза тя раздразнено. — Щом мислите, че трябва.

Грейс запази лицето си съвършено спокойно, докато позволяваше на лорд Кроуланд — който бе дочул последната част от разговора и бе заявил на Грейс, че е луда — да й помогне да се качи. Тя зае обичайното си място — обратно на посоката на движение, колкото се може по-далеч от херцогинята — и скръсти ръце в скута си. Не знаеше колко дълго щяха да стоят тук, другите не изглеждаха готови да приключат с обяда си.

Херцогинята се взираше през прозореца. Грейс бе свела очи към ръцете си. От време на време вдигаше поглед, но херцогинята все още седеше извърната, позата й бе скована, а устните здраво стиснати.

И тогава — може би на петия път, когато Грейс вдигна очи — я видя да се взира право в нея.

— Разочаровахте ме — каза тя ниско, и думите й прозвучаха почти като изсъскване.

Грейс запази мълчание. Не помръдна, нито пое дъх. Не знаеше какво да каже, но нямаше намерение да се извинява. Не и за това, че дръзваше да е щастлива.

— Не биваше да си тръгвате.

— Аз бях само слугиня, госпожо.

— Не биваше да си тръгвате — повтори отново херцогинята, но този път нещо в нея изглежда се пропука. Не точно тялото й, и не дори гласа й.

Сърцето й, осъзна Грейс шокирана. Сърцето й се пропукваше.

— Той не е това, което очаквах — каза херцогинята.

Грейс примигна, и опита да следва мисълта й.

— Мистър Одли?

— Кавендиш — каза остро херцогинята.

— Не знаехте, че той съществува — каза Грейс колкото се може по-внимателно. — Как можете да очаквате нещо?

Херцогинята не отговори. Не и на този въпрос.

— Знаете ли защо ви взех в дома си? — попита тя вместо това.

— Не — каза меко Грейс.

Херцогинята стисна устни за миг преди да каже:

— Не беше справедливо. Човек не бива да е сам в този свят.

— Не — каза отново Грейс. Вярваше го с цялото си сърце.

— Беше заради двете ни. Взех нещо ужасно и го превърнах в хубаво. Заради двете ни — очите й се присвиха, взирайки се в тези на Грейс. — Не биваше да си тръгвате.

И тогава — мили Боже, Грейс не можеше да повярва, че го казва, но:

— Ще ви посещавам, ако искате.

Херцогинята преглътна и погледна право пред себе си, когато каза:

— Това ще е приемливо.

Не й се наложи да отговаря, заради Амелия, която ги прекъсна като каза, че ще тръгнат веднага. И наистина, тя едва имаше време да се настани на мястото си, когато колелата се раздвижиха и каретата тръгна напред.

Никой не проговори.

Така беше по-добре.

* * *

Няколко часа по-късно, Грейс отвори очи.

Амелия се взираше в нея.

— Заспа — каза тя тихо, после сложи пръст на устните си, докато посочваше към херцогинята, която също бе задрямала.

Грейс прикри една прозявка и попита:

— Колко път мислиш, че има още, преди да пристигнем?

— Не знам — Амелия леко сви рамене. — Може би един час? Или два? — тя въздъхна и се облегна назад. Изглеждаше уморена, помисли си Грейс. Всички бяха уморени.

И уплашени.

— Какво ще правиш? — попита Грейс, преди да може да премисли.

Амелия не отвори очи.

— Не знам.

Не беше кой знае какъв отговор, но пък и въпросът не беше честен.

— Знаеш ли кое е най-смешното? — внезапно попита Амелия.

Грейс поклати глава, после си спомни, че очите на Амелия все още са затворени и каза:

— Не.

— Продължавам да си мисля: „Това не е честно. Трябва да имам избор. Не трябва да бъда продавана и разменяна като някакъв предмет.“ Но после си мисля друго: „Какво му е по-различното? Бях обещана на Уиндъм още преди години. И никога не се оплаках.“

— Била си само едно бебе — каза Грейс.

Амелия все още не отваряше очи и когато заговори, гласът й бе тих и изпълнен със самообвинение:

— Имах много години, през които да възразя.

— Амелия…

— Няма кого да виня, освен себе си.

— Това не е вярно.

Амелия най-накрая отвори очи. Поне едно от тях.

— Казваш го просто така.

— Не, не го правя. Бих — призна Грейс, защото беше вярно, — но както изглежда, ти казвам истината. Вината не е твоя. Не е ничия, всъщност — тя си пое дъх. После издиша. — Иска ми се да беше на някого. Така щеше да е толкова по-лесно.

— Да има кого да виним?

— Да.

Тогава Амелия прошепна:

— Не искам да се омъжа за него.

— За Томас? — попита Грейс. Амелия бе прекарала толкова дълго като негова годеница, но изглежда не таяха голяма привързаност един към друг.

Амелия я погледна любопитно.

— Не. За мистър Одли.

— Наистина ли?

— Звучиш толкова шокирано.

— Не, разбира се, че не — каза бързо Грейс. Какво да каже на Амелия — че самата тя бе толкова отчаяно влюбена в него, че не можеше да си представи някоя да не го иска? — Просто той е толкова привлекателен — импровизира тя.

Амелия сви рамене.

— Предполагам.

Тя предполагаше? Въобще виждала ли го бе как се усмихва?

Но тогава Амелия каза:

— Не го ли намираш за малко прекалено чаровен?

— Не — Грейс веднага погледна надолу към ръцете си, защото отговорът й не прозвуча с интонацията, която бе имала предвид. И наистина, Амелия трябва да бе го усетила, защото следващите й думи бяха:

— Грейс Евърслей, харесваш ли мистър Одли?

Тя запелтечи и започна да заеква, като успя да каже едно задавено „Аз…“, преди Амелия да я прекъсне с:

— Харесваш го.

— Няма значение — каза Грейс, защото какво можеше да каже на Амелия, която имаше вероятност да се омъжи за него.

— Разбира се, че има значение. Той харесва ли те?

На Грейс й се искаше да потъне в дън земя.

— Не — Амелия, прозвуча доста развеселено. — Не отговаряй. Мога да видя по лицето ти, че те харесва. Е. Сега определено няма да се омъжа за него.

Грейс преглътна и почувства горчив вкус в гърлото си.

— Не трябва да се отказваш от него заради мен.

— Какво каза току-що?

— Аз не мога да се омъжа за него, ако той е херцогът.

— Защо не?

Грейс опита да се усмихне, защото наистина, беше много мило от страна на Амелия да пренебрегне разликата в социалното им положение. Но тя самата не можеше да го направи.

— Ако той е херцогът, ще трябва да се ожени за някоя подходяща. От твоя ранг.

— О, не бъди глупава — присмя й се Амелия. — Не е като да си израснала в сиропиталище.

— Ще има достатъчно голям скандал. Той не бива да добавя още към него с един сензационен брак.

— Една актриса би била сензационна. Ти ще си само клюката на седмицата.

Щеше да е повече от това, но Грейс не виждаше смисъл да продължава да спори. Но тогава Амелия каза:

— Не знам какво мисли мистър Одли или какво възнамерява да прави, но ако той е готов да рискува всичко заради любовта, тогава и ти трябва да си готова.

Грейс я погледна. Как внезапно Амелия бе станала толкова мъдра? Кога се бе случило? Кога бе спряла да е малката сестра на Елизабет и се бе превърнала в… себе си?

Амелия се пресегна и стисна ръката й.

— Бъди смела, Грейс — тя се усмихна и промърмори нещо на себе си, после се обърна и погледна през прозореца.

Грейс се взираше право пред себе си, като мислеше… и се чудеше… дали Амелия бе права? Или тя просто никога не се бе изправяла пред трудност? Беше лесно да се говори за смелост, когато човек никога не бе срещал отчаянието.

Какво щеше да стане ако една жена с нейния произход се омъжеше за херцог? Майката на Томас не е била аристократка, но когато се бе омъжила за баща му, той е бил само трети в линията на наследяване и никой не бе очаквал от нея да стане херцогиня. При всички случаи е била ужасно нещастна. Злочеста, дори.

Родителите на Томас не се бяха обичали. Дори не се бяха харесвали, от това, което Грейс бе чувала.

Но тя обичаше Джак.

А и той я обичаше.

Все пак, щеше да е толкова по-просто ако се окажеше, че не е законен син на Джон Кавендиш.

Изведнъж Амелия прошепна:

— Можем да виним херцогинята — докато Грейс се обръщаше към нея объркана, Амелия поясни: — За това. Ти каза, че би било по-лесно ако има кого да виним.

Грейс погледна към херцогинята, която седеше срещу Амелия. Хъркаше леко, а главата й бе наклонена под доста неудобен ъгъл. Бе удивително, но дори в съня й, устата й бе стисната и изглеждаше жестока.

— Определено вината е повече нейна, отколкото на някого другиго — добави Амелия, но Грейс забеляза, че хвърли нервен поглед към херцогинята, докато говореше.

Грейс кимна, измърморвайки:

— Не мога да не се съглася с това.

Амелия се загледа в пространството за няколко секунди и после, точно когато Грейс бе убедена, че няма намерение да отговори, каза:

— Не ме кара да се чувствам по-добре.

— Да виниш херцогинята?

— Да — раменете на Амелия се отпуснаха леко. — Все още е ужасно. Цялото това нещо.

— Ужасяващо — съгласи се Грейс.

Амелия се обърна и погледна право в нея.

— Дяволски лошо.

Грейс ахна.

— Амелия!

Лицето на Амелия се сбърчи в размисъл.

— Правилно ли го използвах?

— Не бих могла да знам.

— О, хайде де, не ми казвай, че не си мислеше нещо също толкова непристойно за една дама.

— Не бих го изрекла.

Погледът, който й хвърли Амелия бе явно предизвикателен.

— Но си го помисли.

Грейс почувства как устните й потрепват.

— Това е проклет позор.

— Адски неприятно, ако ме питаш — отговори Амелия, толкова бързо, че Грейс знаеше, че е пазила това за накрая.

— Имам предимство, нали знаеш — каза Грейс високомерно.

— О, наистина ли?

— Наистина. Аз съм посветена в разговорите на слугите.

— О, стига, не можеш да ме убедиш, че прислужничките в Белгрейв говорят като продавачки на риба.

— Не, но понякога лакеите го правят.

— Пред теб?

— Не нарочно — призна Грейс, — но се случва.

— Много добре — Амелия се обърна към нея с извити устни и смях в очите. — Кажи най-лошото, което знаеш.

Грейс помисли за миг и после, след като хвърли бърз поглед към другия край на каретата, за да се убеди, че херцогинята все още спи, се наклони напред и зашепна в ухото й.

Когато свърши, Амелия се дръпна назад и се взря в нея, примигвайки три пъти, преди да каже:

— Не съм сигурна, че знам какво значи това.

Грейс се намръщи.

— Не мисля, че и аз знам.

— Обаче звучи лошо.

— Дяволски лошо — каза Грейс с усмивка и потупа ръката й.

Амелия въздъхна.

— Проклет позор.

— Повтаряме се — изтъкна Грейс.

— Зная — каза Амелия с чувство. — Но чия е вината? Не и наша. Твърде много ни закрилят.

— Ето това — обяви Грейс, — наистина е проклет позор.

— Адско неудобство, ако ме питаш.

— За какво, по дяволите, говорите вие двете?

Грейс преглътна и хвърли крадешком поглед към Амелия, която се взираше във вече будната херцогиня със същото ужасено изражение.

— Е? — настоя тя.

— Нищо — изцвърча Грейс.

Херцогинята я погледна с най-неприязненото си изражение, после обърна ледения си взор към Амелия.

— А вие, лейди Амелия? Къде ви е възпитанието?

Тогава Амелия, о, мили Боже, просто сви рамене и каза:

— Проклета да съм, ако знам.

Грейс опита да остане неподвижна, но шокът й несъмнено избликна от нея и тя се притесни, да не би да се е изплюла върху херцогинята. Щеше да е наистина иронично, първият път, когато го бе сторила, да е, без да иска.

— Отвратителна сте — изсъска херцогинята. — Не мога да повярвам, че обмислях да ви простя.

— Спрете да се заяждате с Грейс — каза Амелия с изненадващ плам.

Грейс се обърна изненадана към Амелия.

Херцогинята, обаче, беше бясна.

— Моля?

— Казах да спрете да се заяждате с Грейс.

— И за коя се мислите, да ми нареждате какво да правя?

Докато Грейс гледаше Амелия, би се заклела, че тя се промени пред очите й. Несигурното момиче бе изчезнало, а на нейно място стоеше…

— Бъдещата херцогиня на Уиндъм, или така са ми казвали.

Устните на Грейс се отвориха шокирано. И с възхищение.

— Защото наистина — добави надменно Амелия, — ако не съм, какво по дяволите правя тук, прекосявайки половин Ирландия?

Очите на Грейс се преместиха от Амелия към херцогинята. И после обратно към Амелия. И после…

Е, достатъчно е да се каже, че настъпи чудовищно дълго мълчание.

— Не говорете повече — каза накрая херцогинята. — Не мога да понасям звука на гласовете ви.

И наистина, всички останаха мълчаливи през остатъка от пътуването. Дори херцогинята.