Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (6)

Шеста глава

Джак винаги се бе гордял с това, че може да улови иронията на всяка ситуация, но докато стоеше в гостната на Белгрейв — по-точно в една от гостните на Белгрейв, защото със сигурност имаха дузина, — той не можа да види нищо друго, освен грубата, студена реалност.

Бе служил шест години като офицер в армията на Нейно Величество и ако научи нещо от времето прекарано на бойното поле, то бе, че животът на човек често може да се преобърне само за миг. Едно погрешно движение, една пропусната следа и той рискуваше да загуби цяла рота мъже. Но щом се върна в Англия, някак си загуби това си умение. Животът му бе поредица от незначителни решения и маловажни срещи. Вярно бе, че живееше престъпен живот, което значеше, че постоянно рискува да увисне на бесилото, но не беше същото. Ничий живот не зависеше от действията му. Нито нечия прехрана.

Нищо сериозно нямаше в обирането на карети. Беше игра, която се играеше от мъже с твърде добро образование и не особено значима цел в живота. Кой би си помислил, че едно от маловажните му решения — да поеме по пътя за Линкълн на север, вместо на юг, — ще доведе до това? Защото едно бе сигурно — с безгрижния му живот бе свършено. Подозираше, че Уиндъм ще е повече от щастлив да го види как си заминава, без да каже и дума, но херцогинята нямаше да е толкова отстъпчива. И без уверенията на госпожица Евърслей, се бе досетил вече, че старият прилеп би стигнал до крайности, за да го държи на къса каишка. Може би тя нямаше да го предаде на властите, но можеше да каже на света, че отдавна изгубеният й внук вилнее из провинцията, и обира карети. Което щеше ужасно да го затрудни, щом се върнеше към досегашните си занимания.

А ако наистина беше херцогът на Уиндъм…

Бог да им е на помощ.

Започна да се надява, че леля му е излъгала. Защото никой не искаше да разполага с такава власт, най-малко самият той.

— Може ли някой все пак да ми обясни… — той си пое дъх и спря, притискайки с пръсти слепоочията си. Имаше чувството, че цял батальон марширува по челото му. — Може ли някой да ми разясни семейното родословие? — не трябваше ли все някой да е знаел, че баща му е наследник на херцогство? Леля му? Майка му? Той самият?

— Имах трима сина — каза херцогинята отривисто. — Чарлз бе най-големият, Джон — средният, а Реджиналд — най-малкият. Баща ви отиде в Ирландия точно след като Реджиналд се ожени… — на лицето й се изписа неприкрито изражение на отвращение и посочи с глава към Уиндъм, — за неговата майка.

— Тя нямаше благородно потекло — каза Уиндъм безизразно. — Баща й притежаваше фабрики. Много, много фабрики — веждите му се повдигнаха съвсем леко. — Сега ние ги притежаваме.

Херцогинята стисна устни, но не реагира на прекъсването.

— Бяхме уведомени за смъртта на баща ви през юли 1790 г.

Джак кимна сдържано. На него бяха казали същото.

— Една година след това, съпругът ми и най-големият ми син починаха от треска. Аз не се заразих. Най-малкият ми син вече не живееше в Белгрейв, така че и той бе пощаден. Чарлз все още не бе женен, а вярвахме, че Джон е умрял без наследник. Така Реджиналд стана херцог — тя направи пауза, но не изрази никаква емоция. — Не го очаквахме.

Всички погледнаха Уиндъм. Той не каза нищо.

— Ще остана — тихо каза Джак, защото не виждаше друг избор. И може би нямаше да му навреди да научи някои неща за баща си. Един мъж трябваше да знае откъде произлиза. Чичо му винаги това казваше. Джак започна да се чуди дали не си търси извинение още от сега, в случай че някой ден му се прииска да приеме бащиното име Кавендиш.

Разбира се, чичо му Уилям не бе срещал тези Кавендиш. Ако го бе направил, сигурно щеше да промени становището си напълно.

— Много разумно от ваша страна — каза херцогинята, стискайки ръце. — Сега, ние…

— Но първо — прекъсна я Джак, — трябва да се върна в хана, за да прибера вещите си — той хвърли поглед на гостната, и почти се разсмя при вида на разкоша. — Колкото и да са оскъдни.

— Глупости — каза херцогинята рязко. — Вещите ви ще бъдат заменени — тя погледна надолу към пътническия му костюм. — С много по-качествени, ако мога да добавя.

— Не ви поисках разрешение — безгрижно каза Джак. Не искаше да издаде гнева си. Това поставяше мъжа в неизгодна позиция.

— Въпр…

— Освен това — добави той, защото наистина не искаше да я слуша повече, — трябва да обясня на приятелите си — той погледна към Уиндъм: — без да изпадам в подробности — добави сухо, ако херцогът предположеше, че има намерение да разпръсне слухове из цялата провинция.

— Не изчезвайте — нареди му херцогинята. — Уверявам ви, ще съжалявате ако го сторите.

— Няма причина за тревога — каза Уиндъм невъзмутимо. — Кой би изчезнал при обещание за цяло херцогство?

Челюстта на Джак се стегна, но той се насили да пропусне забележката. Следобедът не се нуждаеше от друг юмручен бой.

И тогава — по дяволите — херцогът внезапно добави:

— Аз ще ви придружа.

О, мили Боже. Това бе последното, от което се нуждаеше. Той се завъртя, за да го погледне в лицето, и повдигна вежда със съмнение.

— Да се тревожа ли за безопасността си?

Уиндъм видимо се стегна, и Джак, който бе обучаван да забелязва дори най-малките детайли, видя, че и двете му ръце се стегнаха в юмруци. Така значи, бе обидил херцог. В този момент, и като се имат предвид синините, които най-вероятно щеше да открие по гърлото си, не го бе грижа.

Той се обърна към госпожица Евърслей, предлагайки й най-смирената си усмивка.

— Аз съм заплаха за самата му идентичност. Със сигурност всеки разумен човек би поставил безопасността си под съмнение.

— Грешите! — извика тя. — Погрешно го преценявате. Херцогът…

Тя хвърли ужасен поглед към Уиндъм и всички те бяха принудени да споделят неудобството й, когато осъзна какво е казала. Но тя продължи, защото бе достатъчно решителна.

— Той е най-достойният мъж, когото някога съм срещала — продължи, а гласът й бе нисък и пламенен. — Вие никога няма да сте в опасност в неговата компания.

Бузите й пламтяха от вълнение и Джак бе поразен от най-горчивата мисъл. Имаше ли нещо между госпожица Евърслей и херцога? Живееха в една и съща къща, или замък, както бе в случая, само с озлобена стара дама за компания. И след като херцогинята съвсем не бе изкуфяла, Джак не можеше да си представи, че има и най-малката възможност да се увлекат във флирт под носа й.

Той наблюдаваше внимателно госпожица Евърслей, очите му се спряха върху устните й. Сам се изненада, когато я целуна предишната нощ. Не бе имал такова намерение и определено никога не бе правил подобно нещо досега, докато ограбваше карети. Този път обаче, това му се стори най-естественото нещо на света — да докосне брадичката й, да повдигне лицето й към своето и да допре устните си до нейните.

Беше меко и кратко и едва сега бе осъзнал точно, колко силно искаше да продължи по-дълго.

Той погледна Уиндъм и ревността сигурно се бе изписала на лицето му, защото наскоро откритият му братовчед изглеждаше спокоен и развеселен, докато изричаше:

— Уверявам ви, каквито и бурни желания да изпитвам, няма да ги осъществя.

— Казахте ужасно нещо — отвърна госпожица Евърслей.

— Но бяхте честен — кимна Джак. Той не харесваше този мъж, този херцог, който гледаше на света като на свое притежание. Но оценяваше честността, без значение от кого идваше.

И когато Джак го погледна в очите, изглежда между тях се осъществи негласно споразумение. Не бе необходимо да са приятели. Нито дори да се държат приятелски. Но поне щяха да са честни един с друг.

Което чудесно го устройваше.

* * *

Според изчисленията на Грейс, мъжете трябваше да се върнат в рамките на деветдесет минути, или най-много два часа. Тя не бе прекарала много време върху седлото, така че не можеше да прецени точно скоростта, но бе сигурна, че двама яздещи мъже могат да достигнат пощенския хан за по-малко от час. Тогава мистър Одли щеше да прибере вещите си, което едва ли щеше да отнеме много време, нали? И след това…

— Махнете се от прозореца — сопна се херцогинята.

Устните на Грейс се присвиха с раздразнение, но тя успя да върне ведрото изражение на лицето си, преди да се обърне.

— Постарайте се да сте полезна — каза херцогинята.

Грейс се огледа, и опита да проумее заповедта на херцогинята. Тя винаги имаше нещо конкретно предвид, а Грейс мразеше, когато й се налагаше да гадае.

— Бихте ли искала да ви почета? — попита тя. Това бе най-приятното от задълженията й. Понастоящем четяха „Гордост и предразсъдъци“, на която Грейс се наслаждаваше извънредно много, а херцогинята се преструваше, че въобще не харесва.

Господарката й изсумтя в несъгласие. Грейс свободно владееше този начин на комуникация. Не се гордееше особено с това си умение.

— Мога да напиша някое писмо — предложи тя. — Не планирахте ли да отговорите на скорошното официално писмо от сестра ви?

— Мога сама да пиша собствените си писма — каза рязко херцогинята, макар и двете да знаеха, че правописът й е ужасен. Грейс винаги пренаписваше цялата й кореспонденция, преди да бъде изпратена.

Тя си пое дълбоко дъх и после бавно го изпусна, издишването я разтърси цялата. Нямаше енергията да разплита скритите кроежи в ума на господарката си. Не и днес.

— Горещо ми е — съобщи херцогинята.

Грейс не отговори. Надяваше се, че отговор не е нужен. И тогава възрастната жена взе нещо от близката маса. Ветрило, осъзна Грейс с тревога, точно когато херцогинята рязко го разтвори.

О, моля те, не. Не сега.

Господарката й разгледа ветрилото, в доста жизнерадостно синьо, с китайски рисунки в черно и златно. После отново рязко го затвори, очевидно само за да й е по-лесно да го държи пред себе си като жезъл.

— Може да ме накарате да се чувствам по-удобно — каза тя.

Грейс се поколеба. Бе само за миг, вероятно дори не и цяла секунда, но това бе единственото й средство за бунт. Не можеше да каже не, дори не можеше да позволи на антипатията си да се изпише на лицето й. Но можеше да се поколебае. И да задържи тялото си неподвижно за достатъчно време, че да накара херцогинята да се чуди.

И после, разбира се, тя пристъпи напред.

— Намирам въздуха за доста приятен — каза тя, щом зае мястото си до херцогинята.

— Така е, защото веете с ветрило.

Грейс погледна надолу към изпитото лице на работодателката си. Някои от бръчките бяха от възрастта, но не и тези около устата, които дърпаха устните й в постоянна гримаса. Какво ли се бе случило на тази жена, за да я направи толкова озлобена. Дали бе заради смъртта на децата й? Загубата на младостта й? Или просто беше родена с кисел нрав?

— Какво мислите за новия ми внук? — внезапно попита господарката й.

Грейс замръзна, после бързо възвърна хладнокръвието си и продължи да вее.

— Не го познавам достатъчно добре, за да си създам мнение — отговори внимателно тя.

Херцогинята продължи да гледа право напред докато произнасяше:

— Глупости. Най-достоверното мнение винаги се формира още в първия миг. Много добре знаете това. В противен случай щяхте да сте омъжена за онзи отблъскващ ваш братовчед, нали?

Грейс си помисли за Майлс, разположил се в стария й дом. Трябваше да признае, от време на време херцогинята схващаше много точно нещата.

— Със сигурност можете да кажете нещо, госпожице Евърслей.

Ветрилото се издигна и снижи три пъти преди Грейс да реши да каже:

— Той изглежда има живо чувство за хумор.

— Живо — херцогинята повтори думата, гласът й бе любопитен, сякаш я опитваше с език. — Уместно прилагателно. Нямаше да си го помисля, но пасва.

Едва ли някога бе изричала по-голям комплимент.

— Той много прилича на баща си — продължи херцогинята.

Грейс премести ветрилото от едната в другата ръка, измърморвайки:

— Така ли?

— Наистина. Въпреки че ако баща му бе малко по-… жив, нямаше да сме в тази каша, нали?

Грейс се задави.

— Толкова съжалявам, госпожо. Трябваше да подбирам думите си по-внимателно.

Херцогинята не си направи труда да приеме извинението й.

— Лекомислен е също като баща си. Моят Джон никога не позволяваше да се заговори за нещо сериозно. Хуморът му беше доста саркастичен.

— Не бих казала, че мистър Одли е саркастичен — каза Грейс. Хуморът му бе по-скоро закачлив.

— Името му не е мистър Одли и разбира се, че е — рязко каза херцогинята. — Твърде сте увлечена, за да го видите.

— Не съм увлечена — протестира Грейс.

— Разбира се, че сте. Като всяко друго момиче. Той е много привлекателен. Жалко за очите му, обаче.

— По-скоро съм объркана — каза Грейс, устоявайки на нуждата да посочи, че няма нищо лошо в зелените очи. — Беше много изтощителен ден. И нощ — добави, след като размисли.

Херцогинята сви рамене.

— Остроумието на сина ми бе пословично — каза тя, връщайки разговора отново на това, което искаше. — Не бихте го сметнала за саркастичен, но това е просто защото бе твърде умен. Един брилянтен мъж може да нанесе обида, без този, към когото е насочена, дори да го осъзнае.

Грейс помисли, че това е доста тъжно.

— Тогава какъв е смисълът?

— Смисълът? — херцогинята примигна бързо няколко пъти. — На кое?

— Да обиди някого — Грейс премести ветрилото отново, после разтърси свободната си ръка — пръстите й бяха сковани от дългото стискане. — Или трябва да кажа — поправи се тя, след като бе убедена, че господарката й можеше да намери много добри причини да постави всеки на мястото му, — да обидиш някого с намерението той да не забележи това?

Херцогинята все още не я поглеждаше, но Грейс можеше да види как завъртя очи.

— Това е признак на гордост, госпожице Евърслей. Не очаквам точно вие да разберете.

— Не — каза Грейс меко. — Не бих разбрала.

— Не знаете какво значи да превъзхождаш другите с нещо — херцогинята нацупи устни и изви леко врата си от едната на другата страна. — Не може да знаете.

Което трябваше да бъде толкова безчувствена обида, колкото и всяка друга, само че тя изглежда съвсем не бе наясно, че я е нанесла.

Някъде в това имаше ирония. Трябваше да има.

— Живеем в интересни времена, госпожице Евърслей.

Грейс кимна безмълвно, извръщайки глава настрани, така че, ако херцогинята въобще решеше да се обърне в нейна посока, да не види сълзите в очите й. Родителите й нямаха толкова средства, за да пътуват, но сърцата им бяха на скиталци и домът на Евърслей някога беше препълнен с карти и книги за всякакви места. Сякаш бе вчера. Грейс си спомни времето, когато всички седяха пред камината, погълнати от четивата си и баща й вдигаше глава от книгата и възкликваше: „Не е ли удивително? В Китай ако искаш да обидиш някого, казваш «Дано да живееш в интересни времена.».“

Грейс вече не знаеше дали сълзите в очите й бяха от мъка или от веселие.

— Това е достатъчно, госпожице Евърслей — каза херцогинята внезапно. — Доста се охладих.

Грейс затвори ветрилото, после реши да го остави на масата до прозореца, така че да има причина да прекоси стаята. Сумракът едва се прокрадваше във въздуха, така че не бе трудно да погледне надолу към алеята. Не бе сигурна защо бе толкова нетърпелива двамата мъже да се върнат — вероятно само като доказателство, че не са се избили по пътя. Въпреки че защити чувството за чест на Томас, тя не хареса погледа в очите му. И определено никога не бе предполагала, че може да нападне някого. Изглеждаше освирепял, когато скочи и ако мистър Одли не бе толкова опитен в битките, можеше да го нарани много сериозно.

— Мислите ли, че ще вали, госпожице Евърслей?

Грейс се обърна.

— Не.

— Вятърът се усилва.

— Да — Грейс изчака, докато херцогинята насочи вниманието си към едно дребно украшение върху масата до нея, и тогава отново се обърна към прозореца. Разбира се, в момента, в който го направи, чу…

— Надявам се, че ще вали.

Тя застина. И после се обърна.

— Моля?

— Надявам се, че ще вали — каза херцогинята отново, толкова небрежно, сякаш някой би пожелал да се извие буря, докато двама джентълмени яздеха навън.

— Ще се измокрят до кости — изтъкна Грейс.

— Ще им се наложи да се опознаят. Рано или късно. Освен това моят Джон нямаше нищо против да препуска в дъжда. Всъщност му доставяше удоволствие.

— Това не значи, че мистър…

— Кавендиш — вмъкна херцогинята.

Грейс преглътна. Помогна й да възвърне търпението си.

— Както и да иска да се нарича, не мисля, че можем да приемем, че той се наслаждава на ездата под дъжда, само защото баща му го е правел. Повечето хора не изпитват същото.

Херцогинята изглежда не искаше да обмисли това. Но тя удостои твърдението с думите:

— Не знам нищо за майката, това е вярно. Може тя да е отговорна за безброй различия.

— Бихте ли искала чай, госпожо? — попита Грейс. — Мога да позвъня.

— Какво знаем за нея, всъщност? Почти сигурно е, че е била ирландка, което може да означава много неща, и всичките ужасяващи.

— Вятърът се усилва — каза Грейс. — Не бих искала да се простудите.

— Той въобще спомена ли името й?

— Не мисля — въздъхна Грейс, защото директните въпроси я затрудняваха да се преструва, че не е част от разговора.

— Мили Боже — херцогинята потрепери и очите й придобиха изражение на пълен ужас. — Може да е католичка.

— Срещала съм няколко католици — каза Грейс, когато разбра, че опитите й да отклони темата се провалиха. — Беше странно — измърмори тя. — Никой от тях нямаше рога.

— Какво казахте?

— Просто, че знам много малко за вярата на католиците — небрежно каза Грейс. Имаше причина толкова често да отправя коментарите си към прозореца или стената.

Херцогинята издаде звук, който Грейс не можа точно да разбере. Звучеше като въздишка, но вероятно бе повече като сумтене, защото следващите й думи бяха:

— Ще трябва да се погрижим за това — тя се наклони напред, стискайки носа си с пръсти, като изглеждаше крайно възмутена. — Предполагам, че трябва да се свържа с архиепископа.

— Това проблем ли е? — попита Грейс.

Херцогинята поклати глава с отвращение.

— Той е незначителен човечец, който ще ми го напомня с години.

Грейс се наклони напред. Какво бе това движение, което забеляза в далечината?

— Небесата само знаят какви услуги ще ми поиска — мърмореше херцогинята. — Предполагам, че трябва да го оставя да спи в официалната спалня, само за да каже, че е спал върху чаршафите на кралица Елизабет.

Грейс не откъсна поглед от прозореца, докато двамата мъже не се появиха в полезрението й.

— Върнаха се — каза тя и не за първи път този следобед се зачуди каква точно роля й бе съдено да изиграе в тази драма. Не бе от семейството, херцогинята определено бе права за това. И въпреки относително високата позиция на Грейс в домакинството, тя не бе включена във въпросите, засягащи семейство и титли. Не го бе очаквала и в действителност, не го искаше. Господарката й бе най-непоносима, когато се обсъждаха въпроси за династията, а Томас бе най-непоносим, когато трябваше да се разправя с нея.

Трябваше да се извини и да напусне. Нямаше значение, че мистър Одли бе настоял за присъствието й. Грейс знаеше положението си и то не включваше обсъждането на семейни въпроси.

Но всеки път, когато си казваше, че е време да си върви, че трябва да се извърне от прозореца и да съобщи на херцогинята, че ще я остави да говори с внуците си насаме, не можеше да се накара да помръдне. Продължаваше да чува, не да чувства, гласа на мистър Одли.

Тя остава.

Нуждаеше ли се от нея? Може би. Той не знаеше нищо за семейство Уиндъм, нищо за историята им и за напрежението, което бе обвило тази къща като ужасна, упорита паяжина. Не можеше да се очаква да управлява новия си живот сам, поне не точно сега.

Грейс потрепери, обгръщайки с ръце гърдите си, докато наблюдаваше двамата мъже да слизат от конете на алеята. Колко странно бе да се чувства нужна. Томас обичаше да казва, че се нуждае от нея, но и двамата знаеха, че това не бе истина. Можеше да наеме всеки да се справя с баба му. Той не изпитваше потребност от никого. И от нищо. Удивително, но и сам си бе достатъчен. Бе уверен и горд, и всичко, от което наистина се нуждаеше, бе някой, който да го изважда от самовглъбението му. Той също го знаеше и това го спасяваше от съдбата да бъде напълно нетърпим.

Никога не го бе споменавал, но Грейс знаеше, че това е, което ги направи приятели. Тя вероятно бе единственият човек в Линкълншир, който не раболепничеше и не казваше само това, което мислеше, че той иска да чуе.

Но не се нуждаеше от нея.

Грейс чу стъпки в коридора и се обърна, нервно вцепенена. Чакаше да й наредят да си тръгне. Дори погледна херцогинята, вдигайки леко вежди, сякаш я предизвикваше, но тя се взираше във вратата, и решително я игнорираше.

Когато мъжете пристигнаха, Томас влезе пръв.

— Уиндъм — каза херцогинята отсечено. Тя никога не го наричаше по друг начин, освен с титлата му.

Той кимна в отговор.

— Поръчах да качат нещата на мистър Одли в синята копринена спалня.

Грейс хвърли внимателен поглед към херцогинята, за да прецени реакцията й. Синята копринена спалня бе една от най-хубавите стаи за гости, но не бе най-голямата или най-престижната. Беше обаче в дъното на коридора, на същия етаж като нейната.

— Отличен избор — отвърна тя. — Но трябва да повторя. Не се обръщайте към него с мистър Одли в мое присъствие. Не познавам тези Одли и не искам да ги познавам.

— Съмнявам се, че и те ще поискат да се запознаят с вас — изкоментира Джак, който бе влязъл в стаята след Томас.

Херцогинята повдигна вежда, сякаш за да изтъкне собственото си величие.

— Мери Одли е сестра на покойната ми майка — заяви той. — Тя и съпругът й, Уилям Одли се погрижиха за мен след раждането ми. Отгледаха ме като техен син и по моя молба, ми дадоха името си. Нямам намерение да се отказвам от него — той студено погледна херцогинята, сякаш я предизвикваше да каже нещо.

Тя не го стори, за голяма изненада на Грейс.

И тогава той се обърна към нея с елегантен поклон.

— Можете да се обръщате към мен с мистър Одли ако желаете, госпожице Евърслей.

Тя направи реверанс. Не бе сигурна дали това бе необходимо, след като никой нямаше представа за ранга му, но изглеждаше любезно. Все пак се бе поклонил.

Хвърли поглед към херцогинята, която я гледаше втренчено и после към Томас, който някак си успяваше да изглежда развеселен и раздразнен едновременно.

— Тя не може да ви изхвърли за това, че използвате законното му име — каза Томас с обичайната си нотка на нетърпение. — А ако го стори, ще ви осигуря доживотно наследство, а нея ще изпратя в някой далечен имот.

Мистър Одли изгледа Томас с изненада и одобрение, преди да се обърне към Грейс и да се усмихне.

— Изкушаващо е — промълви той. — Колко далеч може да бъде запратена?

— Обмислям да увелича нашите земи — отвърна Томас. — Западните острови са прекрасни по това време на годината.

— Жалък сте — изсъска херцогинята.

— Защо да я държа? — зачуди се на глас Томас. Той отиде до шкафа и си наля питие.

— Тя ви е баба — каза Грейс, след като някой трябваше да назове причина.

— А, да, кръвта — въздъхна Томас. — Казвали са ми, че кръвта вода не става. Жалко — той погледна към мистър Одли. — Скоро ще се научите.

Грейс почти очакваше той да избухне при снизходителния тон на Томас, но лицето му остана безизразно. Любопитно. Изглежда двамата мъже бяха положили основите на някакъв съюз.

— А сега — обяви Томас, с поглед насочен към баба си, — работата ми тук приключи. Върнах блудния син в обичните ти обятия и всичко в света е наред. Не в моя свят — добави той, — но в нечий свят, сигурен съм.

— Не и в моя — каза мистър Одли, когато никой друг изглежда не бе склонен да коментира. Тогава той се усмихна — лениво, бавно и с намерение да си придаде образ на безгрижен мошеник, какъвто беше. — В случай, че се интересувате.

Томас го погледна, носът му се сбърчи в израз на слабо безразличие.

— Не се интересувам.

Главата на Грейс се изви обратно към мистър Одли. Той се усмихваше. Тя погледна Томас, в очакване да каже още нещо.

Той наклони глава към нея в ироничен поздрав, после изпи остатъка от ликьора си на една шокиращо голяма глътка.

— Аз излизам.

— Къде? — настоя да знае херцогинята.

Томас спря до вратата.

— Все още не съм решил.

Което, според Грейс, означаваше, където и да е, освен тук.