Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (7)

Седма глава

А това подсети Джак, че е време и той да тръгва.

Не че питаеше голяма любов към херцога. Всъщност бе понесъл достатъчно от очарователното му високомерие за един ден и бе напълно щастлив да му види гърба. Но мисълта да остане тук с херцогинята…

Дори приятната компания на госпожица Евърслей не бе достатъчно изкушение, за да понесе още от това.

— Аз също ще се оттегля — обяви той.

— Уиндъм не се оттегли — каза херцогинята заядливо. — Излезе навън.

— Тогава аз ще се оттегля — каза Джак. Усмихна се любезно. — Край на изречението.

— Едва се стъмни — изтъкна херцогинята.

— Уморен съм — наистина беше.

— Моят Джон стоеше буден до малките часове — каза тя меко.

Джак въздъхна. Не искаше да съчувства на тази жена. Тя беше сурова, безмилостна и наистина неприятна. Но очевидно бе обичала сина си. Баща му. И го бе загубила.

Една майка не биваше да надживява децата си. Бе убеден в това, както и във факта, че диша. Бе неестествено.

Така че вместо да отбележи, че нейният Джон най-вероятно никога не е бил отвличан, душен, изнудван и лишен, макар и частично, от прехраната си, и всичко това за един ден, той пристъпи напред и постави пръстена й — този, който почти бе откъснал от ръката й — на масата до нея. Неговият собствен пръстен бе в джоба му. Не бе съвсем подготвен да сподели съществуването му с нея.

— Пръстенът ви, госпожо — каза той.

Тя кимна, после го взе.

— Какво означава буквата „Д“? — попита. Беше се чудил през целия си живот. Можеше да извлече нещо от ситуацията.

— Дебънам. Моминското ми име.

Аха. Имаше смисъл. Бе дала своя собствена наследствена вещ на любимия си син.

— Баща ми беше херцог Рънторп.

— Не съм изненадан — промърмори той. Можеше сама да реши дали това бе комплимент. Поклони се. — Лека вечер, ваша светлост.

Устата на херцогинята се присви от разочарование. Но изглежда осъзна, че ако днес бе имало битка, тя бе единствената победителка, и прозвуча изненадващо любезно, когато каза:

— Ще поръчам да ви изпратят вечеря.

Джак кимна, измърмори някаква благодарност и се обърна да си тръгне.

— Компаньонката ми ще ви покаже стаята ви.

Думите й привлякоха вниманието на Джак и щом погледна към госпожица Евърслей, видя, че изглежда учудена.

Бе очаквал някой лакей. Или икономът. Това бе приятна изненада.

— Проблем ли е за вас, госпожице Евърслей? — попита херцогинята. Гласът й прозвуча лукаво и леко подигравателно.

— Разбира се, че не — отвърна тя.

Очите й бяха помрачени, но не и напълно неразгадаеми. Изглеждаше изненадана. Можеше да го види по начина, по който миглите й се повдигнаха малко по-високо. Не бе свикнала да й нареждат да обслужва друг, освен херцогинята. Нейната работодателка, реши той, не обичаше да я дели с други. А когато погледът му отново попадна на устните й, реши, че са единодушни за това. Ако бе негова и имаше някакви права върху нея… и той не би искал да я дели с никого.

Искаше да я целуне отново. Искаше да я докосне, само едно леко докосване с ръка върху кожата й, толкова мимолетно, сякаш е случайно.

Но повече от всичко, искаше да изрече името й.

Грейс.

Харесваше го. Намираше го за успокояващо.

— Погрижете се за удобствата му, госпожице Евърслей.

Джак се обърна към херцогинята с широко разтворени очи. Тя стоеше като статуя, с превзето скръстени ръце в скута, но ъгълчетата на устата й бяха повдигнати съвсем леко нагоре, а очите й изглеждаха лукави и развеселени.

Поднасяше му Грейс на тепсия. Ясно като бял ден му казваше да се възползва от компаньонката й, ако това бе желанието му.

Мили Боже. В какво семейство бе попаднал?

— Както пожелаете, госпожо — отговори госпожица Евърслей и в този миг Джак се почувства опетнен, почти омърсен, защото бе убеден, че тя няма никаква представа, че работодателката й се опитваше да я вкара в леглото му.

Подкупът бе направо потресаващ. Остани тази нощ и може да имаш момичето. Това го отврати. Беше раздвоен, определено искаше момичето, но не и да му я предлагат по този начин.

— Много мило от ваша страна, госпожице Евърслей — каза, почувствал, че трябва да е още по-любезен, за да компенсира херцогинята.

Те стигнаха до вратата и тогава, преди да забрави, се обърна. Той и херцога бяха говорили кратко по време на разходката си, но по един въпрос бяха единодушни.

— О, между другото, ако някой попита, аз съм приятел на Уиндъм. От момчешките години.

— От университета? — предложи госпожица Евърслей.

Джак потисна горчивия си смях.

— Не. Не съм бил в университет.

— Не сте бил в университет! — ахна херцогинята. — Останах с убеждението, че имате образование на джентълмен.

— Кое ви накара да решите така? — попита Джак изключително любезно.

Тя запелтечи за миг и най-накрая се намръщи и каза:

— Личи си от изказа ви.

— Подвели сте се от акцента ми — той погледна госпожица Евърслей и сви рамене. — Британски р-та и правилни х-та. Какво да прави човек?

Но херцогинята нямаше намерение да изоставя темата.

— Вие сте образован, нали?

Бе изкушен да я излъже, че е бил обучаван с местните младежи, само за да види реакцията й. Но дължеше на леля си и чичо си повече, така че се обърна към херцогинята и каза:

— Портора Роял, последван от два месеца в Тринити колидж — Дъблин, не в Кеймбридж — и след това шест години служба в армията на Нейно Величество, защитавайки вас от инвазията — той наклони глава на една страна. — Сега бих приел благодарностите ви, ако бъдете така любезна.

Устните на херцогинята се разтвориха от ярост.

— Не? — той повдигна вежди. — Странно как никой не се интересува от това, че все още говори английски и се кланя на добрия крал Джордж.

— Аз се интересувам — каза госпожица Евърслей. А когато той я погледна, примигна и добави: — Ами, благодаря ви.

— Хубаво е, че го мислите — каза той и му хрумна, че това бе първия път, когато има причина да го каже на някого. Тъжно, но херцогинята не бе единственото изключение. От време навреме поздравяваха войниците за успехите им, а и униформите доста ефикасно привличаха дамите, но никой не се сещаше да им благодари. Поне на него не му се бе случвало, а едва ли и на мъжете, които бяха пострадали от тежки наранявания или обезобразяване.

— Кажете на всички, че сме посещавали уроци по фехтовка — каза Джак на госпожица Евърслей, игнорирайки херцогинята колкото може по-добре. — Лъжата е достатъчно убедителна. Знаете ли дали Уиндъм го бива с шпагата?

— Не знам — каза тя.

Разбира се, че не знаеше. Но нямаше значение. Ако Уиндъм бе казал, че го бива, тогава почти сигурно бе, че е много добър. Щяха да си паснат добре, ако трябваше да предложат доказателство за лъжата си. Фехтовката бе предмета, по който се бе справил най-добре в училище. И вероятно бе единствената причина, поради която го бяха задържали до осемнадесетгодишна възраст.

— Ще тръгваме ли? — промълви, накланяйки глава към вратата.

— Синята копринена спалня — извика кисело херцогинята.

— Не обича да я изключват от разговора, нали? — измърмори Джак, така че само госпожица Евърслей да го чуе.

Знаеше, че не може да му отговори, не и когато работодателката й бе толкова близо, но видя как извъртя очи, сякаш се опитваше да скрие смеха си.

— Вие също може да се оттеглите, госпожице Евърслей — нареди херцогинята.

Грейс се обърна изненадана.

— Не искате ли да се погрижа за вас? Все още е рано.

— Нанси може да го стори — отговори тя с нацупени устни. — Може да се справи приемливо с копчетата и което е по-важно — не обелва нито дума. Намирам това за изключително добра черта в един служител.

След като Грейс сдържаше езика си по-често, отколкото й се искаше, реши да приеме това като комплимент, вместо като чистата обида, каквато си беше.

— Разбира се, госпожо — каза тя, и направи дълбок реверанс. — В такъв случай, ще ви посетя на сутринта, с горещия ви шоколад и вестника.

Мистър Одли вече бе до вратата и протягаше ръка в жест да мине преди него, така че излезе в коридора. Нямаше представа какво бе намислила херцогинята като й даде почивка до края на вечерта, но не възнамеряваше да го оспорва.

— Нанси е прислужницата й — обясни на мистър Одли, след като той застана до нея.

— Предположих.

— Много е странно — Грейс наклони глава. — Тя…

Мистър Одли я изчака доста търпеливо да довърши изречението, но тя размисли. Възнамеряваше да каже, че херцогинята мрази Нанси. Всъщност, дори се оплакваше мъчително дълго и ядовито всеки път, когато имаше почивен ден и Нанси я заместваше.

— Казвахте ли нещо, госпожица Евърслей? — промърмори той.

Едва не му го спомена. Беше странно, защото почти не го познаваше и още повече, той със сигурност не се интересуваше от ежедневието в домакинството на Белгрейв. Дори да станеше херцог — а от мисълта й се пригади — е, и Томас не можеше да назове някоя от прислужниците по име. Ако го попитаха коя от тях не се харесва на баба му, със сигурност би казал: „Всичките“.

Което, помисли си Грейс с иронична усмивка, вероятно бе истина.

— Усмихвате се, госпожице Евърслей — отбеляза мистър Одли, с изражение, сякаш криеше някаква тайна. — Кажете ми защо.

— О, не е важно — отвърна тя. — Със сигурност нищо, което може да ви е интересно — посочи към стълбището в края на коридора. — Спалнята ви е в тази посока.

— Усмихвахте се — каза той отново, като се изравни с нея.

Поради някаква причина това я накара да се усмихне отново.

— Не казах, че не съм.

— Дама, която не се преструва — отбеляза одобрително. — Откривам, че ви харесвам все повече с всяка изминала минута.

Грейс присви устни, хвърляйки му поглед през рамо.

— Това не показва много високо мнение за жените.

— Моите извинения. Трябваше да кажа човек, който не се преструва — той й хвърли усмивка, която я разтърси до пръстите на краката. — Никога не бих твърдял, че мъжете и жените са взаимозаменяеми и благодаря на Небесата за това, но в интерес на истинността, никой от половете не печели високи оценки.

Грейс го погледна с изненада.

— Не мисля, че истинност е дума. Всъщност, определено съм убедена, че не е.

— Нима? — погледа му се отклони встрани. Само за секунда — дори не и секунда, но бе достатъчно тя да се запита дали го бе засрамила. Което едва ли бе възможно. Той бе толкова удивително хладнокръвен и се чувстваше удобно в кожата си. Човек не се нуждаеше от повече от ден познанство с него, за да го осъзнае. И наистина, кривата му усмивка стана наперена, а очите му заблестяха, когато каза: — Е, трябва да бъде.

— Често ли измисляте думи?

Последва скромно свиване на рамене.

— Опитвам се да се възпирам.

Тя го погледна с голяма доза недоверие.

— Наистина — запротестира той. Постави ръка върху сърцето си, сякаш бе наранен, но очите му се смееха. — Защо никой не ми вярва, когато кажа, че съм морален и почтен джентълмен и всичките ми намерения са да следвам всички правила.

— Може би защото повечето хора се запознават с вас, когато с оръжие в ръката им нареждате да напуснат каретата?

— Вярно — призна Джак. — Придава цвят на отношенията, нали?

Тя погледна към него, към смеха, който се процеждаше от изумрудените му очи и почувства как устните й затреперват. Прииска й се да се разсмее. И то по начина, по който се бе смяла, когато родителите й бяха живи, когато имаше свободата да търси абсурдите на живота и време да им се надсмива.

Почувства, че нещо се пробужда в нея. И то бе прекрасно и хубаво. Искаше да му благодари, но щеше да прозвучи като абсолютна глупачка. Вместо това се извини.

— Съжалявам — каза му, спирайки в основата на стълбите.

Това изглежда го изненада.

— Съжалявате?

— Да. За… днес.

— За това, че ме отвлякохте — той звучеше леко развеселено. Може би дори снизходително.

— Не исках да стане така — запротестира тя.

— Вие бяхте в каретата — посочи той. — Вярвам, че всеки съд ще ви приеме за съучастница.

О, това бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Това ще е, предполагам, същия съд, който ви е изпратил на бесилото по-рано същата сутрин, задето сте насочили зареден пистолет срещу херцогинята.

— Тц-тц. Казах ви, че това не е престъпление, наказуемо с обесване.

— Нима? — измърмори тя, повтаряйки точно тона му от по-рано. — А трябва да бъде.

— О, така ли мислите?

— Ако истинност ще бъде дума, тогава заплашването на херцогиня с пистолет трябва да е достатъчно, за да се накаже с обесване.

— Бърза сте — възхити се Джак.

— Благодаря ви — каза тя, после призна: — Липсва ми практика.

— Да — той хвърли поглед надолу по коридора към гостната, където херцогинята вероятно все още седеше на канапето като на трон. — Тя не ви разрешава да говорите много, нали?

— Бъбривостта не е качество, което се цени в слугите.

— Така ли се възприемате? — очите му срещнаха нейните, изследвайки я толкова внимателно, че Грейс почти отстъпи. — Като слугиня?

Тогава тя отстъпи. Защото каквото и да откриеше в нея, не бе сигурна, че иска да го види.

— Не бива да се бавим — каза тя, правейки му знак да я последва нагоре по стълбите. — Синята копринена спалня е прекрасна. Много удобна и с отлична светлина сутрин. Картините са превъзходни. Мисля, че ще ги харесате.

Тя бръщолевеше, но той бе достатъчно мил да не прави забележки за това. Вместо това каза:

— Сигурен съм, че ще е много по-добра от настоящото ми жилище.

Тя го погледна изненадано.

— О. Предположих… — спря, прекалено притеснена да отбележи, че го е помислила за бездомен скитник.

— Живот, преминаващ по пощенски ханове и затревени ливади — каза с престорена въздишка. — Такава е съдбата на разбойника.

— Харесваше ли ви? — сама се изненада, и от въпроса си, и от това колко любопитна бе да чуе отговора.

Той се ухили.

— Да обирам карети?

Тя кимна.

— Зависи кой е в каретата — каза меко. — Доста ми хареса да не обера вас.

— Да не ме оберете? — тогава се обърна и ледът, който се бе пропукал, напълно се разчупи.

— Не взех нищо, нали? — отговори той — самата невинност.

— Откраднахте си целувка.

— Това — каза Джак, накланяйки се напред доста дръзко, — ми бе дадено доброволно.

— Мистър Одли…

— Бих искал да ме наричате Джак — въздъхна той.

— Мистър Одли — повтори Грейс отново. — Аз не… — огледа се бързо, после снижи гласа си до настоятелен шепот. — Аз не… направих това, което казахте, че съм направила.

Той лениво се усмихна.

— Кога думата „целувка“ стана толкова опасна?

Грейс стисна устни, защото наистина нямаше начин да получи надмощие в този разговор.

— Много добре — каза той. — Няма да ви измъчвам.

Това щеше да е мило и благородно твърдение, ако не го бе завършил с:

— Днес.

Но дори и тогава, тя се усмихна. Трудно бе да не го стори в негово присъствие.

Сега се намираха в коридора на горния етаж и Грейс се обърна към семейните апартаменти, където щеше да остане той. Придвижваха се в мълчание, и това й даде възможност да прецени джентълмена у него. Не се интересуваше какво бе казал за това, че не е завършил университет. Той бе извънредно интелигентен, въпреки уникалния речник, който използваше. И не изпитваше никакво съмнение за чара му. Нямаше причина да не може да си намери доходоносна работа. Не можеше да го попита защо ограбва карети, обаче. Бе твърде директно за толкова кратко познанство.

Усети иронията в ситуацията. Кой би си помислил, че ще се тревожи за маниери и благоприличие в присъствието на един крадец?

— Насам — каза тя, давайки му знак да я последва наляво.

— Кой спи там? — попита той, надничайки в противоположната посока.

— Негова светлост.

— А — каза мрачно. — Негова светлост.

— Той е добър човек — Грейс почувства, че трябва да се застъпи за него. Ако Томас не се бе държал както трябва, със сигурност бе ясно защо. От деня на раждането си бе отгледан, за да бъде херцог Уиндъм. А сега, след един необикновен обрат на съдбата, го информираха, че може да не е нищо повече от просто мистър Кавендиш.

Ако мистър Одли бе имал тежък ден, е, със сигурност денят на Томас бе още по-лош.

— Вие се възхищавате на херцога — заяви той. Грейс не можа да разбере дали й бе задал въпрос, но не звучеше така. Каквото и да бе, тонът му бе сух, сякаш я мислеше за наивна.

— Той е добър човек — повтори твърдо. — Ще се съгласите с мен, след като го опознаете по-добре.

Това явно го развесели.

— Сега звучите като прислужница, официална, превзета и лоялна както би трябвало.

Грейс му се намръщи, но той явно не се интересуваше, защото вече се хилеше докато казваше:

— Сега ще защитите ли и вдовстващата херцогиня? Бих искал да чуя как го правите, защото съм извънредно любопитен да видя подобна самоотверженост.

Грейс не можеше да си представи, че той в действителност може да очаква да му отговори. Все пак се обърна, така че да не може да види усмивката й.

— Самият аз не мога да го постигна — продължи Джак, — а са ми казвали, че имам наистина сладкодумна уста — той се наклони напред, сякаш за да й сподели важна тайна. — Това е от ирландското в мен.

— Вие сте Кавендиш — изтъкна тя.

— Само наполовина — после добави: — Слава на Бога.

— Те не са толкова лоши.

Той се разсмя.

— Те не са толкова лоши? Това ли ви е вдъхновената защита?

И Небесата да са й на помощ, но тя не успя да измисли и едно хубаво нещо, което да каже, освен:

— Херцогинята би дала живота си за семейството.

— Жалко, че вече не го е сторила.

Грейс го погледна стреснато.

— Звучите също като херцога.

— Да, забелязах, че имат задушевни и любящи отношения.

— Пристигнахме — тя отвори вратата към стаята му.

Тогава отстъпи. Не беше благоприлично да го придружи вътре. Изминаха пет години, откакто бе пристигнала в Белгрейв и никога дори не бе пристъпвала в стаите на Томас. Грейс не притежаваше много на този свят, но имаше самоуважението и репутацията си и възнамеряваше да запази и двете.

Мистър Одли надзърна вътре.

— Колко много синьо — отбеляза той.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— И копринено.

— Наистина — Джак пристъпи през прага. — Няма ли да се присъедините?

— О, не.

— Не мислех, че ще го сторите. Ще трябва да се насладя на всичко това сам, въргаляйки се в цялото това копринено синьо великолепие.

— Херцогинята беше права — Грейс поклати глава. — Никога не сте сериозен.

— Не е вярно. Доста често съм сериозен. От вас зависи да разберете кога — той сви рамене и се приближи до писалището. Пръстите му се плъзнаха безцелно по попивателната, докато не стигнаха до ръба. После върна ръката до тялото си. — Забавно ми е да карам хората да се чудят.

Грейс не каза нищо, само го наблюдаваше как разглежда стаята. Трябваше да си тръгне. Всъщност по-скоро си помисли, че иска да си тръгне. През целия ден мечтаеше да пропълзи в леглото и да заспи. Но остана. Просто го гледаше, и опитваше да си представи какво би било да види всичко това за първи път.

Бе пристигнала в замъка Белгрейв като прислужница. А най-вероятно той бе негов господар.

Трябваше да е странно. Трябваше да е поразително. Нямаше сърце да му каже, че това не беше най-елегантната или най-поразителната спалня за гости. Съвсем не.

— Превъзходни произведения на изкуството — отбеляза той, накланяйки глава, докато разглеждаше картината на стената.

Тя кимна, устните й се разтвориха, после отново се затвориха.

— Щяхте да ми кажете, че е Рембранд.

Устните й отново се разтвориха, този път от изненада. Дори не я бе погледнал.

— Да — призна Грейс.

— А това? — попита той, насочвайки вниманието си към другата отдолу. — Караваджо?

Тя примигна.

— Не зная.

— Аз да — звучеше едновременно впечатлено и сериозно. — Това е Караваджо.

— Познавач ли сте? — попита го и забеляза, че върховете на обувките й някак си бяха пристъпили прага на стаята. Токчетата й все още бяха на безопасно и благоприлично място, върху пода на коридора, но пръстите й…

Те я сърбяха в обувките.

Копнееха за приключение.

Тя копнееше за приключение.

Мистър Одли се премести пред друга картина — източната стена бе препълнена с тях — и промълви:

— Не бих казал, че съм познавач, но да, харесвам изкуството. Лесно е да го разчетеш.

— Да го разчетеш? — Грейс пристъпи напред. — Какво странно твърдение.

Той кимна.

— Да. Вижте тук — посочи към една постренесансова творба, изобразяваща жена, седяща върху великолепен стол, подплатен с тъмно кадифе, поръбен с широка, извита златна лента. Може би трон? — Вижте начина, по който очите й са насочени надолу — каза той. — Наблюдава другата жена. Но не я гледа в лицето. Ревнува.

— Не, не е така — Грейс се премести до него. — Ядосана е.

— Да, разбира се. Но е ядосана, защото ревнува.

— От нея? — отговори Грейс, посочвайки другата жена в ъгъла. Косата й беше с цвета на пшеница и бе обвита в тънка гръцка роба. Би трябвало да е скандално, защото една от гърдите й изглеждаше, сякаш ще изскочи всеки миг. — Не мисля така. Погледнете я — показа към първата жена, тази на трона. — Тя има всичко.

— Всичко материално, да. Но тази жена — той посочи към жената в гръцката роба, — тя притежава съпруга й.

— Как въобще знаете, че е омъжена? — Грейс присви очи и се наклони, разглеждайки пръстите за халка, но щрихите не бяха достатъчно акуратни, за такъв дребен детайл.

— Разбира се, че е омъжена. Погледнете изражението й.

— Не виждам нищо, което да показва някаква съпружественост.

Той повдигна вежди.

— Съпружественост?

— Сигурна съм, че е дума. Повече от истинност във всеки случай — тя се намръщи. — И ако е омъжена, тогава къде е съпругът?

— Точно тук — каза той, докосвайки сложната позлатена рамка, под жената в гръцката роба.

— От къде въобще можете да знаете това? Извън очертанията на платното е.

— Трябва само да погледнете лицето й. Очите й. Тя се взира в мъжа, който я обича.

Грейс намери това за любопитно.

— Не в мъжа, когото обича тя?

— Не мога да кажа — главата му леко се наклони.

Замълчаха за миг, после той каза:

— Това е цял роман в картина. Човек трябва само да отдели време, за да го прочете.

Прав беше, осъзна Грейс и това бе обезпокоително, защото не би трябвало да е толкова наблюдателен. Не и той. Не и повърхностния, забавен разбойник, който не искаше да си намери прилична професия.

— Вие сте в стаята ми — каза той.

Грейс отстъпи. Рязко.

— Спокойно сега — ръката му се стрелна и дланта му намери лакътя й.

Не можеше да му се скара, не би могла, защото би се поддала.

— Благодаря — каза меко.

Джак не я пусна.

Грейс си възвърна равновесието. Стоеше съвсем изправена.

Но той не я пусна.

А тя не се отдръпна.