Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (14)

Четиринадесета глава

След пет години в Белгрейв, Грейс бе, ако не свикнала, то поне осъзнала какво може да се постигне с малко престиж и много пари. Въпреки това, дори тя бе изумена колко бързо плановете им за пътуването се осъществиха. За три дни успяха да наемат яхта, с която да стигнат от Ливърпул до Дъблин и после да ги чака на дока колкото бе необходимо, очевидно — докато бяха готови да се върнат в Англия.

Един от секретарите на Томас бе изпратен в Ирландия, за да уреди престоя им. На Грейс й бе станало жал за горкия човек, след като бе принуден да изслуша — и после да повтори два пъти — многословните и твърде подробни инструкции на херцогинята. Самата тя бе свикнала с това, но секретарят, привикнал да се справя с много по-благоразумен работодател, изглеждаше почти готов да се разплаче.

Само най-добрите ханове бяха подходящи за подобни пътници и разбира се, те очакваха да получат най-хубавите стаи.

Ако стаите вече бяха запазени, ханджиите трябваше да се подготвят да настанят останалите пътници на друго място. Херцогинята осведоми Грейс, че обича да изпраща някого предварително в такива случаи. Беше любезно да уведоми ханджиите, така че да могат намерят къде да настанят другите си гости.

Грейс си помисли, ще е по-любезно да не гони хората, чието единствено престъпление бе да резервират стая преди херцогинята, но всичко, което можеше да направи бе да предложи на горкия секретар съпричастна усмивка. Господарката й нямаше да се промени, освен това тя вече бе преминала към следващите си инструкции, които бяха свързани с чистотата, храната и предпочитаните размери на кърпите за ръце.

Грейс прекара деня си като се щураше из замъка, подготвяше се за пътуването и предаваше важни съобщения, след като останалите трима обитатели изглежда бяха решени да се избягват.

Херцогинята бе кисела и груба както винаги, но сега под това имаше пласт лекомислие, който Грейс намери за смущаващ. Господарката й бе наистина развълнувана от предстоящото пътуване. Това бе достатъчно да направи дори най-опитната компаньонка несигурна. Херцогинята никога не се вълнуваше от нищо. Доволна, да, удовлетворена, често — макар неудовлетворена да бе много по-често срещано положение. Но развълнувана? Грейс никога не я бе виждала такава.

Беше странно, защото господарката й изглежда не харесваше много мистър Одли и бе ясно, че въобще не го уважава. А колкото до него — той й отвръщаше със същото. Бе същият като Томас. Грейс си мислеше, че двамата мъже бързо биха станали приятели ако не се бяха срещнали при такива трудни обстоятелства.

Но докато отношенията на Томас с херцогинята бяха честни и директни, мистър Одли бе много по-лукав. Той винаги я провокираше, когато бе в нейна компания, винаги имаше готов коментар, толкова изкусен, че Грейс можеше да бъде сигурна в значението, само ако уловеше потайната му усмивка.

Винаги имаше потайна усмивка. И винаги беше за нея.

Дори сега, само като мислеше за това, откри, че обгръща с ръце тялото си, сякаш за да я задържи здраво до сърцето си. Когато й се усмихнеше, тя го чувстваше така, сякаш бе повече от нещо, което може да бъде видяно. Докосваше я като целувка, а тялото й реагираше по същия начин — лек трепет в стомаха, розова топлина по бузите. Опитваше се да изглежда спокойна, защото за това бе обучавана и дори успяваше да отвърне с нещо — съвсем леко извиване на ъгълчетата на устните си, може би смяна на начина, по който го гледаше. Тя знаеше, че го е забелязал. Той забелязваше всичко. Обичаше да се преструва на глупав, но имаше най-острите и наблюдателни очи, които някога бе виждала.

А сред всичко това, херцогинята продължаваше напред, сляпо решена да изтръгне титлата от Томас и да я даде на мистър Одли. Когато тя говореше за предстоящото им пътуване, никога не казваше ако намерят доказателство, а винаги когато го намерят. Вече бе започнала да планира как най-добре да обяви промяната на останалата част от обществото.

Грейс забеляза, че тя и не бе особено дискретна за това. Какво бе казала предишния ден — точно пред Томас? Нещо, че трябва да се пренапишат безброй договори, за да се отбележи правилното име на херцога. Дори се бе обърнала към него и го бе попитала дали мисли, че нещо, което е подписал, докато е херцог е законно обвързващо.

Грейс бе провъзгласила Томас за най-сдържания човек, задето не бе удушил вдовицата на място. Всичко, което каза тогава, бе: „Едва ли ще е мой проблем, ако се стигне до там.“ И после, с подигравателен поклон към херцогинята, бе напуснал стаята.

Грейс не бе сигурна защо бе толкова изненадана от това, че господарката й не си мереше думите пред Томас, все едно някога я е било грижа за нечий чувства. Но наистина, това бяха необикновени обстоятелства. Със сигурност дори Аугуста Кавендиш можеше да разбере, че е болезнено да стои пред Томас и да говори за това как планира публичното му унижение.

А колкото до Томас — той не беше на себе си. Пиеше твърде много, а когато не бе затворен в кабинета си, крачеше из къщата като разярен лъв в клетка. Грейс опита да го избягва, отчасти защото бе в много лошо настроение, но най-вече защото се чувстваше наистина виновна за всичко, и безотговорно нелоялна за това, че харесва толкова много мистър Одли.

Така оставаше той. Мистър Одли. Тя прекарваше твърде много време с него. Знаеше го, но изглежда не можеше да го избегне. И наистина не бе нейна вината. Херцогинята продължаваше да изпраща нея за поръчки, заради които се налагаше да общува с него.

Ливърпул или Холихед — кое пристанище бе по-добро за отпътуването им? Със сигурност Джак — херцогинята все още отказваше да го нарича мистър Одли, а той не би отговорил на Кавендиш — щеше да знае.

Какво можеха да очакват от времето? Трябваше да намери Джак и да поиска мнението му.

Можеше ли човек да получи свестен чай в Ирландия? Ами, след като напуснеха Дъблин? И после, когато Грейс бе докладвала с „Да“ и „за Бога“ — коригирано, за да отстрани ругатните му, — тя бе изпратена отново да определи, дали той въобще знае как да прецени качеството на чая.

Беше почти неудобно да го попита това. Би трябвало да бъде, но в този момент те избухнаха в смях само като се погледнаха. Напоследък бе така през цялото време. Той щеше да се усмихне. А после и тя щеше да се усмихне. И да осъзнае колко повече харесва себе си, когато има причина да се усмихва.

Точно в този момент херцогинята й бе наредила да го намери за пълен отчет относно предложеният им път през Ирландия, което Грейс намираше за странно, защото си мислеше, че господарката й е премислила това досега. Но нямаше да се оплаква, не и когато задачата едновременно я освобождаваше от присъствието на херцогинята и я доближаваше до мистър Одли.

Джак, прошепна тя на себе си. Той беше Джак. Името му отиваше съвършено, енергично и безгрижно. Джон бе твърде сериозно, а мистър Одли — твърде формално. Тя искаше да е Джак, макар да не си позволяваше да му го каже на глас, не и след целувката им.

Беше я дразнил за това — винаги я дразнеше за това. Беше я подтиквал и подлъгвал и й бе казвал, че трябва да използва малкото му име или той няма да й проговори, но Грейс оставаше непреклонна. Защото веднъж направеше ли го, се страхуваше, че никога няма да спре. А вече бе толкова опасно близо до това да загуби сърцето си завинаги.

Можеше да се случи. Щеше да се случи, ако позволеше. Трябваше само да се отпусне. Можеше да затвори очи и да си представи бъдещето… с него и деца и с толкова много смях.

Но не тук. Не в Белгрейв с него като херцог.

Искаше си обратно Силсби. Не къщата, това никога нямаше да стане, а усещането за нея. Уютната топлина, кухненската градина, която майка й никога не смяташе за твърде важна. Искаше вечерите във всекидневната — всекидневната, напомни си тя, единствената им. Нищо, което можеше да се опише с цветове или тъкани или място в сградата. Искаше да чете пред огъня със съпруга си, разказвайки за нещо, която я е развеселило и смеейки се, щом той направеше същото.

Това искаше тя и, когато имаше кураж да е честна със себе си, знаеше, че го иска с него.

Не беше напълно искрена със себе си. Какъв бе смисълът? Той не знаеше кой е, как можеше тя да знае, за какво да мечтае?

Защитаваше себе си, държеше сърцето си под броня, докато не получеше отговор. Защото ако той бе херцогът на Уиндъм, то тогава тя бе глупачка.

* * *

Колкото и хубава къща да бе Белгрейв, Джак предпочиташе да прекарва времето си навън, а сега, когато конят му бе преместен в конюшните на Уиндъм — където със сигурност тънеше в радост сред безбройните моркови и удобства, — бе придобил навик да язди всяка сутрин.

Не че това бе толкова по-различно от обичайните му занимания. Джак обикновено се качваше на гърба на коня в късните сутрини. Разликата бе, че преди отиваше някъде или понякога бягаше отнякъде. Сега бе навън заради спорта, заради навика. Странен бе животът на джентълмена. Физическото усилие се постигаше чрез организирано поведение, а не, както си мислеше останалата част от обществото, чрез честна ежедневна работа.

Или безчестна, в неговия случай.

На четвъртия си ден в Белгрейв, на път към къщата — която трудно можеше да се нарече замък, въпреки че всъщност беше точно това и всеки път, когато я видеше му идваше да извърти очи, се чувстваше освежен от лекия, пронизващ вятър над полята.

Докато изкачваше стъпалата до главния вход, се улови, че се оглежда, надявайки се да забележи Грейс, макар да бе твърде невероятно тя да е навън. Винаги се надяваше да забележи Грейс, без значение къде се намираше. Само да я видеше и това пораждаше в гърдите му гъдел и парене. През половината от времето тя дори не го забелязваше, но той нямаше нищо против, защото се наслаждаваше да я гледа как върши задълженията си. Но ако се взираше твърде дълго — а той винаги го правеше, защото никога не бе подготвен да отправи поглед някъде другаде — тя винаги го усещаше. Накрая, дори той да бе на необичайно място, или скрит в сенките, тя долавяше присъствието му и се обръщаше.

В такива моменти винаги се опитваше да се преструва на съблазнител, да я гледа с чувствено напрежение, за да види дали тя ще се разтопи обзета от желание.

Но така и не го правеше. Защото всичко, което можеше да стори, когато тя отвърнеше на погледа му, бе да се усмихне като болен от любов глупак. Би се отвратил от себе си, само че тя винаги отвръщаше на усмивката му, и това всеки път превръщаше гъдела и паренето в нещо дори още по-сладостно и безгрижно.

Той разтвори вратата към предния коридор на Белгрейв, и спря за миг, след като влезе вътре. Трябваха му няколко секунди, за да се приспособи, след като бе изложен на силния вятър, и тялото му внезапно потрепери леко, сякаш за да се отърси от хладината. Това му даде възможност да хвърли поглед в коридора, и наистина, бе възнаграден за усърдието си.

— Госпожице Евърслей! — извика той, след като я видя в дъното. Вероятно изпълняваше някоя от абсурдните поръчки на херцогинята.

— Мистър Одли — каза тя, усмихвайки се докато го приближаваше.

Той изхлузи палтото си — вероятно отмъкнато от гардероба на херцога — и го връчи на лакея, удивлявайки се, както винаги, на това как слугите изглежда се появяваха от нищото, винаги в точния момент, в който бяха нужни.

Някой ги бе обучил добре. Не бе изминало доста време от службата му в армията, така че можеше да го оцени.

Грейс го достигна преди дори да е издърпал ръкавиците си.

— На езда ли сте бил? — попита тя.

— Да. Днес е идеален ден за това.

— Дори и при този вятър?

— Най-добре е, когато има вятър.

— Вероятно отново сте се събрали с коня си?

— Точно така. Луси и аз сме добър екип.

— Яздите кобила?

— Скопец.

Тя примигна с любопитство, но странно, без изненада.

— Нарекли сте скопеца си Луси?

Той повдигна драматично рамена:

— Това е една от онези истории, които губят част от смисъла си, когато се разказват — в действителност ставаше въпрос за пиянство, три отделни облога и склонност към всякакви противни занимания, с които наистина не можеше да се гордее.

— Не съм особено добра ездачка — каза тя. Не беше извинение, само заявяване на факт.

— По ваш избор или по силата на обстоятелствата?

— По малко и от двете — отвърна тя и изглеждаше леко любопитна, сякаш никога не се бе замисляла за това.

— Трябва да се присъедините към мен някой път.

Тя се усмихна печално.

— Това едва ли спада към задълженията, които трябва да изпълнявам за херцогинята.

Джак се съмняваше в това. Оставаше подозрителен към мотивите на херцогинята, що се отнасяше до Грейс. Изглежда му подхвърляше компаньонката си при всеки възможен случай, като парче узрял плод, което размахваше пред носа му, за да го придума да остане. Намираше всичко това за доста отблъскващо, но нямаше да се лиши от удоволствието от компанията на Грейс само, за да ядоса стария прилеп.

— Ха — каза той. — Всички добри компаньонки излизат, за да яздят с гостите.

— О! — прозвуча толкова подозрително. — Наистина ли?

— Е, поне го правят във въображението ми.

Грейс поклати глава, без дори да се опитва да потисне усмивката си.

— Мистър Одли…

Но той се оглеждаше наляво-надясно с почти комично загадъчен маниер.

— Мисля, че сме сами — прошепна той.

Грейс се наклони напред, като се чувстваше много потайна.

— Което значи…?

— Можете да ме наричате Джак.

Тя се престори, че го обмисля.

— Не, не мисля.

— Няма да кажа на никого.

— Ммм… — носът й се сбърчи, и заяви: — Не.

— Направихте го веднъж.

Тя стисна устни, сдържайки не усмивка, а дълбок смях.

— Това беше грешка.

— Именно.

Грейс ахна и се обърна. Беше Томас.

— Вие пък от къде се появихте? — измърмори мистър Одли.

От малкия салон, помисли си нещастно Грейс. Входът бе точно зад тях. Томас често прекарваше времето си там, четеше или поставяше в ред кореспонденцията си. Казваше, че харесва следобедната светлина.

Но сега не бе следобед. А той миришеше на бренди.

— Много приятен разговор — провлече той. — Един от многото, предполагам.

— Подслушвахте ли? — каза меко мистър Одли. — Срамота.

— Ваша светлост — започна Грейс, — аз…

— Наричай ме Томас, — прекъсна я той с насмешка, — не си ли спомняш? Използвала си името ми неведнъж.

Грейс почувства как бузите й се сгорещяват. Не бе сигурна колко от разговора е чул Томас. Очевидно по-голямата част от него.

— Наистина ли? — каза мистър Одли. — В такъв случай, настоявам да ме наричате Джак — после погледна Томас и сви рамене. — Така е честно.

Той не отвърна нищо, макар буреносното му изражение да говореше много. Мистър Одли отново се обърна към нея и каза:

— Аз ще ви наричам Грейс.

— Няма — сопна се Томас.

Джак остана спокоен както винаги.

— Той винаги ли взима решения вместо теб?

— Това е моята къща — отвърна Томас.

— Вероятно не за дълго — измърмори мистър Одли.

Грейс се втурна напред, сигурна, че Томас ще му се нахвърли. Но той само се изсмя. Прозвуча ужасно.

— Искам да знаете — каза той, вперил поглед в очите му, — че тя не върви в комплект с къщата.

Грейс го изгледа шокирано.

— Какво точно имате предвид с това? — попита мистър Одли, а гласът му бе толкова спокоен, и умишлено любезен, че бе невъзможно да не чуеш скърцането на стоманата под него.

— Мисля, че знаете.

— Томас — каза Грейс, в опит да се намеси.

— О, връщаме се към Томас, така ли?

— Мисля, че той ви харесва, госпожице Евърслей — каза мистър Одли, а тонът му бе почти жизнерадостен.

— Не ставайте смешен — сряза го Грейс. Защото той не я харесваше. Не можеше. Ако Томас… — е, бе имал години, за да й го покаже, не че нещо би се получило от това.

Томас скръсти ръце и се втренчи в мистър Одли — по начин, който караше повечето мъже да бягат към ъглите на стаята.

Но той само се усмихна. И после каза:

— Не бих искал да ви отвличам от отговорностите ви.

Отпращаше го, и макар да звучеше любезно, зад думите му прозираше неоспорима грубост. Грейс не можеше да повярва. Никой не говореше на Томас така.

Но той отвърна на усмивката.

— А, сега са мои отговорности?

— Докато къщата е все още ваша.

— Не е само къщата, Одли.

— Да не мислите, че не знам това?

Никой не проговори. Гласът на мистър Одли се чу като шепот, нисък и напрегнат.

И уплашен.

— Извинете ме — каза внезапно Томас и докато Грейс ги гледаше в мълчание, той се обърна и отново влезе в малкия салон, затваряйки вратата плътно зад себе си.

След известно време, което й се стори цяла вечност прекарана в съзерцаване на бялата боя на стената, Грейс отново се обърна към мистър Одли.

— Не трябваше да го провокирате.

— О, значи аз не трябваше да го провокирам?

Тя изпусна напрегнато дъх.

— Със сигурност разбирате в какво трудно положение е той.

— А не като моето — каза той с най-ужасния глас, който го бе чувала да използва. — Направо обожавам да ме отвличат и държат против волята ми.

— Никой не е опрял оръжие до главата ви.

— Това ли си мислите? — тонът му бе подигравателен, а очите му говореха, че не може да повярва на наивността й.

— Не мисля, че дори го искате — каза Грейс. Как не й бе хрумнало до сега? Как не го бе видяла?

— Да искам какво? — буквално се сопна той.

— Титлата. Не я искате, нали?

— Титлата — каза той ледено, — не иска мен.

Тя можеше само да гледа с ужас, докато той се завъртя на пети и се отдалечи.