Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (1)

Първа глава

Грейс Евърслей беше компаньонка на вдовстващата херцогиня Уиндъм от пет години и за това време бе научила няколко неща за работодателката си. И най-същественото от тях бе: зад суровата, взискателна и надменна фасада на нейна светлост не биеше сърце от злато.

Което не значеше, че въпросния орган бе черен. Нейна светлост, вдовстващата херцогиня Уиндъм, не беше чак толкова лоша. Нито беше жестока, злобна или дори изцяло злонамерена. Но Аугуста Елизабет Кандида Дебънам Кавендиш бе дъщеря на херцог по рождение, омъжи се за херцог и после роди такъв. Сестра й бе член на незначително кралско семейство в някаква държава от Централна Европа, чието име Грейс никога не можа да произнесе правилно, а брат й притежаваше по-голямата част от Източна Англия. Що се отнасяше до вдовстващата херцогиня светът категорично беше разделен на класи и се ръководеше от ясно разграничена йерархия.

Семейство Уиндъм, и най-вече тези от тях, които бяха потомци на семейство Дебънам, определено оглавяваха непоклатимо пирамидата.

А като такава, херцогинята очакваше да й се оказват полагащите й се почит и уважение. Тя рядко бе любезна, не търпеше глупостта и никога не правеше фалшиви комплименти. Някои бяха на мнение, че изобщо не бе изрекла и един, но Грейс два пъти стана свидетел, на рязкото й, но искрено: „Браво!“. Не че някой щеше да й повярва ако го споменеше.

Но вдовстващата херцогиня бе спасила Грейс от една неприятна ситуация, с което си бе спечелила вечната й благодарност, уважение и най-вече лоялност. Все пак, нямаше как да се пренебрегне фактът, че господарката й не бе в най-доброто си настроение, докато пътуваха обратно към дома от залата за танци и балове в Линкълншир. Елегантната им и леко движеща се карета се плъзгаше без усилие по тъмните улици, а Грейс изпита облекчение, когато работодателката й потъна в дълбок сън.

Вечерта бе наистина чудесна и Грейс знаеше, че не бива да е толкова критична. Веднага след като пристигнаха, Лейди Уиндъм бе заела почетното си място сред старите приятелки и даде ясно да се разбере, че не се нуждае от грижите на компаньонката си. И така, Грейс прекара времето си в танци и шеги със своите приятели, изпи три чаши пунш и се посмя за сметка на Томас — е, винаги й бе приятно да се шегува с него. Той бе настоящият херцог и определено не се нуждаеше от още ласкателства. Цяла вечер не бе спряла да се забавлява. Беше се усмихвала толкова много, че сега лицето я болеше.

Истинската и неочаквана радост от вечерта бе оставила тялото й трептящо от енергия и сега тя беше напълно щастлива да се усмихва в тъмнината, слушайки лекото похъркване на вдовстващата херцогиня, докато пътуваха към дома.

Грейс затвори очи, въпреки че не й се спеше. Имаше нещо хипнотизиращо в движението на каретата. Тя седеше срещу посоката на движението — винаги го правеше — и ритмичното чаткане на конските копита я унасяше. Беше й странно. Очите й бяха уморени, въпреки че самата тя не чувстваше отпадналост. Може би една дрямка нямаше да е чак толкова лоша идея — веднага щом се върнеха в Белгрейв, щеше да бъде задължена да помогне на вдовстващата херцогиня с…

Бум!

Грейс изпъна гръб, поглеждайки към господарката си, която като по чудо все още не се бе събудила. Какъв беше този звук? Да не би някой…

Бум!

Този път каретата се наклони и спря толкова внезапно, че херцогинята срещу нея подскочи от седалката.

Грейс веднага падна на колене като инстинктивно се обви с ръце.

— Какво по дяволите? — сопна се херцогинята, но замлъкна, веднага щом видя изражението на компаньонката си.

— Пистолетни изстрели — прошепна Грейс.

Устните на херцогинята се присвиха, след което тя издърпа изумрудената си огърлица и я бутна към Грейс.

— Скрий това — нареди й.

— Аз? — Грейс буквало изписка, но все пак пъхна бижуто под възглавниците. Единственото, за което можа да помисли, бе, че с удоволствие би набила малко разум в главата на почитаемата Аугуста Уиндъм, защото ако я убиеха, само затова, че херцогинята се скъпеше да предаде бижутата си…

Вратата рязко се отвори.

— Станете и си изпразнете кесиите!

Грейс замръзна, все още приклекнала на пода до херцогинята. Бавно, тя извърна глава към вратата, но всичко, което успя да види, бе сребристият край на оръжие, кръгло и заплашително, насочено към челото й.

— Дами — отново прозвуча гласът, този път беше малко по-различен, почти любезен. Мъжът пристъпи напред, излизайки от сенките и с грациозно движение завъртя ръката си, за да ги подкани да излязат. — Бих искал да имам удоволствието да се насладя на вашата компания, ако позволите — измърмори той.

Грейс почувства как очите й се местят напред-назад, едно безполезно упражнение със сигурност, тъй като съвсем очевидно нямаше път за бягство. Обърна се към херцогинята, очаквайки да я види вбесена от ярост, но вместо това изглеждаше силно пребледняла. Едва тогава Грейс осъзна, че трепери.

Херцогинята трепереше.

И двете трепереха.

Разбойникът се наклони към тях и облегна едното си рамо върху рамката на вратата. После се усмихна — бавно и мързеливо, с чара на мошеник. Как успя Грейс да види всичко това, когато половината му лице бе покрито с маска, така и не можа да разбере, но три неща й станаха пределно ясни:

Беше млад.

Беше силен.

И смъртоносно опасен.

— Госпожо — каза Грейс, побутвайки херцогинята. — Мисля, че трябва да направим каквото ни нареди.

— Наистина обичам разумните жени — каза той и отново се усмихна. Този път само изви устни — едно опустошително леко повдигане в ъгълчето на устните му. Въпреки това оръжието му остана насочено към нея, а чарът му не намали страха й.

Тогава той протегна и другата си ръка. Той протегна ръката си! Сякаш отиваха на празненство. Или бе провинциален джентълмен, готов да завърже любезен разговор.

— Мога ли да ви помогна? — промълви той.

Грейс заклати глава като обезумяла. Не можеше да го докосне. Не знаеше точно защо, но дълбоко в себе си усещаше, че ще бъде пълна катастрофа ако постави ръка в неговата.

— Много добре — каза с лека въздишка. — Днес дамите са толкова независими. Това наистина ми разбива сърцето — той се наклони, сякаш споделяше тайна. — Никой не обича да го смятат за натрапник. Или за безполезен.

Грейс просто се втренчи в него.

— Но онемяват пред грацията и чара ми — каза той, отстъпвайки, за да им позволи да излязат. — Случва се през цялото време. Наистина, не трябва да ми се позволява да се навъртам около дами. Поведението ми ги обърква толкова много!

Този човек беше луд! Не можеше да има друго обяснение. Грейс не се интересуваше колко добри бяха маниерите му, но със сигурност беше луд. И имаше оръжие.

— Въпреки това — продължи да размишлява той, като оръжието дори не помръдна в ръката му, при все че думите му сякаш се рееха из въздуха, — някои със сигурност биха казали, че само нямата жена не би могла да ти досажда.

Томас би го казал, помисли си Грейс. Херцог Уиндъм не понасяше безсмисленото бърборене. Преди години бе настоял тя да използва малкото му име в Белгрейв след смешен припев от „Ваша светлост“, „Госпожице Грейс“, „Ваша светлост“^[1].

— Госпожо — прошепна тя настоятелно, дърпайки херцогинята за ръката.

Тя не каза нито дума, нито пък кимна, но пое ръката на Грейс и й позволи да й помогне да слезе от каретата.

— Така е много по-добре — усмихна се широко разбойникът. — Колко е благосклонна съдбата към мен, след като ме среща с две толкова божествени дами. А аз си мислех, че ще попадна на свадлив стар джентълмен.

Грейс отстъпи встрани, без да сваля очи от лицето му. Не приличаше на престъпник или по-скоро на представата й за престъпник. Начинът му на изразяване ясно показваше, че е образован и с възпитание. А дори и да не се бе къпал наскоро, то тя не усети никаква неприятна миризма.

— Или може би някой задръстен мухльо, натъпкан във фрак два размера по тесен — той се замисли, потърквайки брадичка със свободната си ръка. — Сещате се за кой тип говоря, нали? — попита той Грейс. — Червено лице, пие твърде много, мисли твърде малко.

За огромна своя изненада, Грейс осъзна, че кима в съгласие.

— Знаех си, че ще се досетите — отвърна той. — Има доста от тях, за съжаление.

Грейс премигна и продължи да се взира в устата му. Това беше единствената част, която можеше да види, заради маската, покриваща горната част на лицето му. Но устните му бяха толкова чувствени, толкова съвършено оформени и изразителни, че тя почти почувства, че може да го види. Беше странно. И хипнотизиращо. И повече от обезпокоително.

— Е, добре — каза той със същата измамна въздишка на досада, която Грейс бе виждала да използва Томас, когато искаше да смени темата. — Сигурен съм, че вие дами, осъзнавате, че това тук въобще не е забавна вечеринка — погледът му се стрелна към Грейс, а устата му се разтегна в дяволита усмивка. — Или поне, не съвсем.

Грейс зяпна.

Очите му — или това, което можеше да види от тях през маската, се притвориха с прелъстителен блясък.

— Обожавам да смесвам работата с удоволствието — измърмори той. — А често не ми остава избор, с тези внушителни млади джентълмени, пътуващи по пътищата.

Тя знаеше, че трябва да възкликне, дори да протестира, но гласът на разбойника беше толкова приятен, като хубавото бренди, което от време на време й предлагаха в Белгрейв. Притежаваше онази лека особена мелодика, която свидетелстваше за детство, прекарано далеч от Линкълншир и Грейс почувства как се олюлява, сякаш можеше да падне, бавно и леко, и да се приземи някъде другаде. Далеч, далеч от тук.

Бърза като светкавица, ръката му се озова на лакътя й, и я задържа.

— Няма да припаднете, нали? — попита той, а пръстите му я държаха достатъчно здраво, за да не й позволят да падне.

Той не я пусна.

Грейс поклати глава.

— Не — каза меко тя.

— Имате сърдечните ми благодарности за това — отвърна той. — Би било прекрасно да ви хвана, но ще трябва да пусна оръжието си, а не може да си позволим това, нали? — той се обърна към херцогинята със смях. — А вие дори не си го и помисляйте. Ще съм повече от щастлив да уловя и вас, но не вярвам, че която и да е от двете ще предпочете да се остави на милостта на оръжията на партньорите ми.

Едва тогава Грейс осъзна, че има още трима мъже. Разбира се, трябваше да са толкова — той не би могъл да организира всичко това сам. Но останалите не издаваха звук, явно бяха решили да останат в сенките.

А тя не бе успяла да свали очите си от водача им.

— Кочияшът ранен ли е? — попита Грейс, ужасена, че едва сега се е сетила за него. Нито той, нито лакеят, който им служеше за охрана, се виждаха наоколо.

— Нищо, което с малко любов и нежност да не може да се излекува — увери я разбойникът. — Той женен ли е?

За какво говореше той?

— Аз… не мисля, че е — отговори Грейс.

— Изпратете го тогава в кръчмата. Има една закръглена слугиня, която… Но какво говоря? Намирам се сред дами — той се разсмя. — Топъл бульон тогава и може би студен компрес. А след това, почивен ден, за да намери малко любов и нежност. Другият приятел, между другото, — той извърна глава към дърветата — е ей там. Напълно невредим, уверявам ви, въпреки че може да реши, че е вързан по-стегнато, отколкото би му харесало.

Грейс се изчерви и се извърна към херцогинята, изумена, че вече не го е нахокала за подобни неприлични думи. Но тя все още изглеждаше бледа като платно и се взираше в крадеца така, все едно бе видяла призрак.

— Госпожо? — каза Грейс, като притеснено хвана ръката й. Беше студена и влажна. И отпусната. Напълно отпусната. — Госпожо?

— Как е името ви? — прошепна херцогинята.

— Името ми? — повтори Грейс ужасена. Да не би да бе получила апоплектичен удар? Дали не си бе загубила паметта?

— Вашето име — каза херцогинята по-уверено и този път беше ясно, че се обръщаше към разбойника.

Но той само се изсмя.

— Очарован съм от вниманието на толкова прекрасна дама, но със сигурност не мислите, че бих разкрил името си по време на нещо, което почти със сигурност се наказва с бесило.

— Трябва да ми кажете името си — каза херцогинята.

— А аз се опасявам, че ми трябват скъпоценностите ви — отговори той. Посочи към ръката й с уважително свеждане на глава. — Този пръстен, ако обичате.

— Моля ви — прошепна херцогинята, а Грейс рязко извърна глава, за да види лицето й. Рядко я бе чувала да казва благодаря и никога моля.

— Трябва да седне — каза Грейс на разбойника, защото със сигурност господарката й не се чувстваше добре. Беше в отлично здраве, но отдавна бе преминала седемдесетте, а и преживяваше шок.

— Няма нужда да сядам — отговори рязко херцогинята и отблъсна ръката на Грейс.

Отново се обърна към разбойника, изтръгна пръстена и му го подаде. Той го дръпна от ръката й и го завъртя между пръстите си, преди да го прибере в джоба си.

Грейс запази мълчание, докато наблюдаваше размяната, като очакваше да поиска още. Но за нейна изненада, херцогинята заговори първа:

— Имам още една дамска чанта в каретата — каза тя, бавно и със странно, нехарактерно за нея уважение. — Позволете ми да я взема, моля.

— Колкото и да искам да ви угодя — каза той меко, — трябва да ви откажа. Няма как да знам дали не криете два пистолета под седалката.

Грейс преглътна, мислейки за бижутата.

— А и — допълни той, и в тона му се прокрадна лек флирт, — мога да кажа, че сте от онзи, най-влудяващият тип жени — той въздъхна драматично: — Независима. О, признайте го — и дари херцогинята с лека закачлива усмивка. — Вие сте отличен ездач, обучен стрелец и можете да изрецитирате цялото творчество на Шекспир отзад напред.

Не бе за вярване, но херцогинята пребледня още повече.

— Аах, да бях с двадесет години по-стар — каза с въздишка. — Не бих ви оставил да ми се изплъзнете.

— Моля ви — умоляващо каза херцогинята. — Има нещо, което трябва да ви дам.

— Е, това наистина е приятен обрат на нещата — отбеляза той. — Хората толкова рядко имат желание да предадат доброволно нещата си, а това е толкова потискащо. Карат те да се чувстваш нежелан.

Грейс посегна към нея.

— Моля ви, нека ви помогна — настоя тя.

Господарката й не беше добре. Не би могла да е добре. Никога не беше смирена и не молеше и…

— Вземете нея! — извика херцогинята внезапно, грабвайки ръката на Грейс и я бутна към разбойника. — Можете да я задържите за заложница, с оръжие насочено към главата й, ако желаете. Обещавам ви, че ще се върна и то невъоръжена.

Грейс се олюля и се препъна, а шокът почти я накара да изгуби съзнание. Залитна към разбойника и една от ръцете му веднага се обви около нея. Прегръдката му беше странна, почти покровителствена и тя осъзна, че той е също толкова изумен от случващото се, колкото и тя.

Двамата не изпускаха от поглед херцогинята, която, без да чака съгласието му, се качи бързо в каретата.

На Грейс й бе трудно да диша. Гърбът й бе притиснат към него, голямата му длан лежеше върху корема й, а върховете на пръстите му се обвиваха нежно около десния й хълбок. От него се излъчваше топлина и на нея й стана горещо, и… О, небеса! Тя никога, ама наистина никога, не бе стояла толкова близо до мъж.

Можеше да почувства аромата му, да усети дъха му — топъл и нежен, срещу врата си. И тогава той направи най-изумителното нещо. Устните му се доближиха до ухото й и прошепнаха:

— Тя не биваше да прави това.

Звучеше… нежно. Почти съчувствено. И сурово, сякаш не одобряваше начина, по който херцогинята се бе отнесла с нея.

— Не съм свикнал да държа жена по този начин — тихо каза в ухото й. — Обикновено предпочитам различен вид интимност, а вие?

Тя не каза нищо, страхуваше се да говори, страхуваше се, че дори и да опита, гласът ще й изневери.

— Няма да ви нараня — промълви, а устните му докоснаха ухото й.

Очите й се сведоха към оръжието, което той все още стискаше в дясната си ръка. Изглеждаше гневно и опасно и се опираше о бедрото й.

— Всички ние имаме своята броня — прошепна той и се премести, помръдна всъщност и внезапно свободната му ръка се озова на брадичката й. Леко проследи с пръст очертанията на устните й, след това се наклони напред и я целуна.

Грейс шокирано се взираше в него, докато той се отдръпваше, с нежна усмивка.

— Това беше твърде кратко — каза той. — Жалко! — отстъпи назад, взе ръката й и леко я целуна. — Може би друг път — промърмори.

Но не я пусна. Дори когато херцогинята излезе от каретата, задържа пръстите й в своите, а палецът му леко продължи да ги гали.

Съблазняваше я. Тя едва можеше да мисли, почти не дишаше, но бе убедена, че я съблазнява. След няколко минути щяха да се разделят и въпреки че той само я бе целунал, тя щеше да бъде променена завинаги.

Херцогинята застана пред тях и ако забеляза, че разбойникът гали компаньонката й, не каза и дума. Вместо това, му показа малък предмет.

— Ако обичате — умолително каза тя — вземете това.

Мъжът пусна ръката й, и пръстите му неохотно се отделиха от нея. Когато се протегна, Грейс осъзна, че херцогинята му подаваше миниатюрен портрет. Беше на отдавна починалия й втори син.

Бе виждала тази миниатюра. Вдовицата я носеше навсякъде със себе си.

— Познавате ли този човек? — прошепна херцогинята.

Разбойникът се взря в малката картина и поклати глава.

— Погледнете по-отблизо.

Но той отново само поклати глава и се опита да я върне на възрастната жена.

— Може и да струва нещо — каза един от партньорите му.

Той поклати глава и се взря напрегнато в лицето на херцогинята.

— За мен никога няма да бъде толкова ценна, колкото е за вас.

— Не! — извика херцогинята и бутна миниатюрата към него. — Погледнете! Умолявам ви, погледнете! Очите му. Брадичката му. Устата му. Също като вашите.

Грейс притаи дъх.

— Съжалявам — нежно каза разбойникът. — Грешите.

Но тя не се остави да бъде разубедена.

— Гласът ви е като неговия — настоя тя. — Тонът ви, чувството ви за хумор. Знам го. Знам го, както знам, че дишам. Той беше мой син. Мой син.

— Госпожо — намеси се Грейс, и майчински обви ръка около нея. Херцогинята обикновено не би позволила подобна интимност, но нямаше нищо обикновено в нея тази вечер. — Госпожо, тъмно е. Мъжът носи маска. Не би могъл да е той.

— Разбира се, че е той — сопна се тя, и рязко я отблъсна. После се втурна напред и Грейс почти припадна от ужас, когато всеки един от мъжете вдигна оръжието си.

— Не я наранявайте! — извика тя, но молбата й се оказа ненужна. Херцогинята вече бе грабнала свободната ръка на разбойника и го стискаше така, сякаш той бе единственият път към спасението на душата й.

— Това е синът ми — каза тя, а треперещите й пръсти държаха изправена миниатюрата. — Казваше се Джон Кавендиш и умря преди двадесет и девет години. Имаше кестенява коса, сини очи и родилен белег на рамото си — преглътна конвулсивно, а гласът й премина в шепот. — Обожаваше музиката и не можеше да понася ягоди. И можеше… можеше…

Гласът на херцогинята се пречупи, но никой друг не проговори. Въздухът бе плътен и напрегнат от мълчанието. Всички се взираха в старата жена, докато накрая тя не се съвзе, а гласът й утихна почти до шепот:

— Той можеше да накара всеки да се разсмее.

И тогава херцогинята, с откровение, което Грейс изобщо не очакваше, се обърна към нея и добави:

— Дори мен.

Мигът застина във времето — чист, мълчалив и натежал. Никой не проговори. Грейс дори не бе сигурна дали някой диша.

Погледна разбойника, устата му. Тази изразителна, дяволита уста и почувства, че нещо не е наред. Устните му бяха разтворени, дори нещо повече — бяха застинали. За първи път устата му бе неподвижна и дори на сребристата лунна светлина успя да види, че е пребледнял.

— Ако това значи нещо за вас — продължи херцогинята с тиха решителност, — можете да ме намерите в замъка Белгрейв. Ще чакам посещението ви.

След това, прегърбена и трепереща, каквато Грейс никога не я бе виждала, се обърна, все още стискайки миниатюрата, и се качи обратно в каретата.

Грейс остана неподвижна и несигурна какво да стори. Вече не се чувстваше в опасност — колкото и странно да изглеждаше, с трите пистолета все още насочени към нея и един — този на разбойника, нейният разбойник — почиващ отпуснат до тялото му. Но те им бяха дали само един пръстен — със сигурност съвсем не достатъчна плячка за опитна банда крадци и тя почувства, че не може да се върне обратно в каретата без позволение.

Прочисти гърло и несигурно се обърна към него:

— Сър? — каза тя, не знаеше как да се обърне към него.

— Името ми не е Кавендиш — произнесе той меко, а гласът му достигна само до нейните уши. — Но преди време беше.

Грейс ахна.

И тогава, с резки и бързи движения, той яхна коня си и извика:

— Приключихме тук.

А Грейс остана да се взира в гърба му, докато той се отдалечаваше.