Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (16)

Шестнадесета глава

Тази нощ Джак не спа добре, което го направи раздразнителен и притеснен, така че той пропусна закуската, където бе сигурен, че ще налети на персони, с които можеше да се очаква да разговаря и вместо това директно отиде навън за станалата му обичайна сутрешна езда.

Това бе едно от най-хубавите неща в конете — никога не очакваха да разговаряш с тях.

Нямаше представа какво трябваше да каже на Грейс, след като я види отново. Беше прекрасно да те целувам. Иска ми се да бяхме направили повече от това.

Беше истина, макар той да бе прекъснал всичко. Цяла нощ копня за нея.

Може би трябваше да се ожени за нея.

Джак замръзна. От къде дойде пък това?

От съвестта ти, каза едно дразнещо гласче — вероятно съвестта му.

По дяволите. Наистина се нуждаеше от повече сън. Съвестта му никога не бе говорила толкова високо.

Но можеше ли? Да се ожени за нея? Това определено бе единствения начин, по който можеше да я има. Грейс не бе от типа жени, с които можеш да си играеш. Не беше въпрос на обществено положение, макар това определено да бе фактор. Бе просто… всичко опираше до нея, до това каква бе самата тя. Необичайното й достойнство, тихият й, дяволит хумор.

Брак. Каква любопитна идея.

Не че го избягваше. Просто никога не го бе обмислял. Той рядко бе на едно място достатъчно дълго, за да създаде дълготрайна връзка. А доходът му бе твърде непостоянен, поради естеството на професията му. Не би и мечтал да помоли някоя жена да свърже живота си с един разбойник.

Само че той не бе разбойник. Вече не. Херцогинята се бе погрижила за това.

— Прекрасна Луси — промърмори Джак, потупвайки скопеца си по врата, преди да слезе от седлото в конюшните. Предположи, че трябва да смени името на горкото същество с мъжко. Бяха заедно от толкова време. Промяната нямаше да е лесна.

— Най-дългата ми връзка — промърмори Джак на себе си, докато вървеше обратно към къщата. — Ето това е жалко — Луси бе принц по стандартите на конете, но все пак бе просто кон.

Какво трябваше да предложи на Грейс? Той погледна към Белгрейв, надвиснал над него като каменно чудовище и почти се изсмя. Херцогство, вероятно. Мили Боже, не искаше това нещо. Бе твърде много.

Ами ако не бе херцог? Знаеше, че е, разбира се. Родителите му се бяха оженили, сигурен бе в това. Но ако нямаше доказателство? Ако в църквата бе имало пожар? Или наводнение? Или мишки? Мишките не гризяха ли хартия? Ами ако мишка — не, ако цял легион мишки бяха изгризали регистъра на енорията?

Можеше да се случи.

Но какво щеше да й предложи ако не бе херцог?

Нищо. Съвсем нищичко. Един кон на име Луси и баба, която, както все повече се убеждаваше, бе рожба на Сатаната. Той нямаше някакъв талант, с който да се похвали — трудно можеше да си представи да сравни уменията си в крайпътното обирджийство, с каквото и да е честно занимание. А нямаше да се върне отново в армията. Дори да бе уважавана професия, щеше да го отведе далеч от жена му, а не бе ли в това целият смисъл?

Предполагаше, че Уиндъм щеше да го осигури с някакъв уютен малък провинциален имот, колкото се може по-далеч от Белгрейв. Щеше да го приеме, разбира се, никога не бе проявявал безсмислена гордост. Но какво знаеше той за уютните малки провинциални имоти? Бе израснал в такъв, но никога не си бе правил труда да обръща внимание на това, как се управлява той. Знаеше как да рине тор от конюшните и как да флиртува с прислужниците, но бе убеден, че за да го управлява добре, ще са нужни много по-важни неща.

А после съществуваше и Белгрейв, все още надвесен над него, все още скриващ слънцето. Мили Боже, ако си мислеше, че не би могъл да управлява както трябва един малък провинциален имот, какво по дяволите щеше да прави с този? Да не споменаваме дузината или там някъде други, които бяха собственост на Уиндъм. Херцогинята ги бе изброила една нощ по време на вечеря. Той дори не можеше да започне да си представя документацията, която се изискваше да прегледа. Купища договори и счетоводни книги и предложения и писма — мозъкът го заболяваше само като си мислеше за това.

И все пак, ако не приемеше херцогството, ако някак си откриеше начин да спре всичко, преди да го е погълнало — какво трябваше да предложи на Грейс?

Стомахът му протестираше срещу пропуснатата закуска, така че той бързо изкачи стъпалата към входа на замъка и влезе вътре. Коридорът бе доста оживен, със слуги, движещи се из него изпълняващи хиляди задачи, така че влизането му остана почти незабелязано, на което той не възрази. Свали ръкавиците си и потриваше длани една в друга, за да ги стопли, когато видя Грейс в другия край на коридора.

Не мислеше, че тя го забеляза, така че тръгна към нея, но докато преминаваше покрай една от гостните, чу странна смесица от гласове и не можа да сдържи любопитството си. Спря и надникна вътре.

— Лейди Амелия — каза той с изненада. Тя стоеше доста сковано, ръцете й бяха стиснати здраво пред нея. Не можеше да я вини. Бе сигурен, че и той би се чувствал напрегнат и измъчен, ако трябваше да се жени за Уиндъм.

Влезе в стаята, за да я поздрави.

— Не осъзнах, че сте ни удостоили с прекрасното си присъствие.

Едва тогава забеляза Уиндъм. Не можеше да не го забележи, наистина. Херцогът издаваше доста злокобен звук. Почти като смях.

До него стоеше по-възрастен джентълмен, среден на ръст и с шкембе. Приличаше на аристократ до върха на пръстите си, но лицето му бе загоряло и обрулено от вятъра, което подсказваше за време, прекарано навън.

Лейди Амелия се изкашля и преглътна, изглеждаше доста несигурна.

— Ъ, татко — каза тя на по-възрастния мъж, — мога ли да ти представя мистър Одли? Той е гост в Белгрейв. Запознах се с него предишния ден, когато посетих Грейс.

— Къде е Грейс? — попита Уиндъм.

Нещо в тона му подсказа на Джак, че се задават неприятности, но въпреки това, каза:

— Точно в дъното на коридора, всъщност. Вървях…

— Сигурен съм — сопна се Уиндъм, без дори да го погледне. После се обърна към лорд Кроуланд: — Точно така. Искате да знаете намеренията ми.

Намеренията? Джак пристъпи по-навътре в стаята. Можеше да се окаже интересно.

— Това едва ли е най-подходящото време — каза лейди Амелия.

— Не — отвърна Уиндъм, маниерът му бе нехарактерно величествен. — Това може да е единственият шанс.

Докато Джак се чудеше какво значи това, Грейс пристигна.

— Пожелал сте да ме видите, ваша светлост?

За миг Уиндъм изглеждаше объркан.

— Толкова ли високо говорех?

Грейс посочи към коридора.

— Лакеят ви е чул…

А, да, лакеите изобилстваха в Белгрейв. Човек не можеше да не се запита защо херцогинята си мисли, че би успяла да опази пътуването им до Ирландия в тайна.

Дори и да възразяваше, Уиндъм не го показа.

— Влезте, госпожице Евърслей — каза с гостоприемен жест. — Можете да си намерите място, за да се насладите на този фарс.

Джак започна да се чувства неудобно. Не познаваше добре новооткрития си братовчед, нито пък искаше да го познава, но това не бе обичайното му поведение. Уиндъм се държеше твърде драматично, твърде величествено. Беше, стигнал до ръба и се олюляваше силно. Джак разпозна знаците. Самият той бе минал през това.

Трябваше ли да се намеси? Можеше да направи някакъв нелеп коментар, за да разчупи напрежението. И ако това помогнеше със сигурност, щеше да потвърди мнението, което Уиндъм вече си бе създал за него, че е само един бездомен палячо, който не биваше да се приема насериозно.

Джак реши да си държи езика зад зъбите.

Той наблюдаваше как Грейс влиза в стаята, и сяда близо до прозореца. Успя да улови погледа й, но само за кратко. Тя изглеждаше също толкова озадачена като него и много по-загрижена.

— Настоявам да ми кажете какво става — заяви лорд Кроуланд.

— Разбира се — отвърна Уиндъм. — Колко грубо от моя страна. Къде са ми маниерите?

Джак погледна към Грейс. Тя бе сложила ръка върху устата си.

— Имахме доста вълнуваща седмица в Белгрейв — продължи Уиндъм. — И то отвъд най-развихрените ми представи.

— Какво имате предвид? — попита кратко лорд Кроуланд.

— А, да. Вероятно трябва да знаете — този мъж, ето там — Томас изви китка към Джак, — е мой братовчед. Може дори да е херцогът — той погледна към лорд Кроуланд и сви рамене. — Още не сме сигурни.

Мълчание. След което последва:

— О, мили Боже.

Джак изгледа пронизващо лейди Амелия. Бе пребледняла. Дори не можеше да си представи какво си мислеше.

— Пътуването до Ирландия… — казваше баща й.

— Е, за да определи законното му раждане — потвърди Уиндъм. И после, с болезнено весело изражение, продължи: — Ще бъдем доста голяма компания. Дори баба ми ще идва.

Джак опита да прикрие шока, който за малко да се изпише на лицето му, после погледна към Грейс. Тя също се взираше в херцога с ужас.

Лицето на лорд Кроуланд от друга страна си остана мрачно.

— Ще се присъединим към вас — каза той.

Лейди Амелия се изправи рязко.

— Татко?

Баща й дори не се обърна към нея.

— Не се меси в това, Амелия.

— Но…

— Уверявам ви — прекъсна ги Уиндъм, — ще открием истината възможно най-бързо и ще ви уведомим веднага.

— Бъдещето на дъщеря ми е заложено на карта — отвърна разгорещено Кроуланд. — Ще дойда с вас, за да проуча документите.

Изражението на Уиндъм стана мъртвешки бледо, а гласът му опасно нисък.

— Нима мислите, че се опитваме да ви измамим?

— Само защитавам интересите на дъщеря си.

— Татко, моля те — Амелия се бе приближила до Кроуланд и бе поставила длан на ръкава му. — Моля те, само за момент.

— Казах да не се месиш! — изкрещя баща й и дръпна ръката си от нейната с достатъчно сила, за да я накара да залитне.

Джак пристъпи напред, за да й помогне, но Уиндъм вече бе там, преди да успее да мигне.

— Извинете се на дъщеря си — каза той.

Кроуланд заекна объркано.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Извинете й се! — изрева Уиндъм.

— Ваша светлост — каза Амелия, като опита да се намеси между двамата. — Моля ви, не съдете баща ми толкова сурово. Това са доста необичайни обстоятелства.

— Никой не знае това по-добре от мен — но Уиндъм не я гледаше, докато го изричаше, нито пък отмести очи от лицето на баща й, когато добави: — Извинете се на Амелия или ще ви изгоня от дома си.

И за първи път Джак му се възхити. Вече бе осъзнал, че го уважава, но това не бе същото. Уиндъм беше досадник по негово скромно мнение, но всичко, което правеше, всяко решение и действие, бяха за другите. Заради името Уиндъм, не го правеше за себе си. Невъзможно бе да не уважаваш такъв човек.

Но това бе различно. Херцогът не се застъпваше за хората си, застъпваше се за един човек. Бе много по-трудно да го направи.

И все пак, като го гледаше сега, би казал, че се бе случило естествено като дишането.

— Съжалявам — най-накрая каза Кроуланд, но изглеждаше сякаш не бе съвсем наясно какво точно бе станало. — Амелия, знаеш, че аз…

— Зная — каза тя, прекъсвайки го.

А после Джак се озова в центъра на събитията.

— Кой е този мъж? — попита лорд Кроуланд, посочвайки го с ръка.

Джак се обърна към Уиндъм и изви вежда, позволявайки му да отговори.

— Той е син на по-големия брат на баща ми — каза Уиндъм на лорд Кроуланд.

— Чарлз? — попита Амелия.

— Джон.

Лорд Кроуланд кимна, като все още насочваше въпросите си към Уиндъм.

— Сигурен ли сте в това?

Томас само сви рамене.

— Можете сам да погледнете портрета.

— Но името му…

— Беше Кавендиш по рождение — прекъсна го Джак. Ако щеше да е предмет на разговора, тогава по дяволите възнамеряваше да участва в него. — Бях Кавендиш-Одли в училище. Можете да проверите протоколите, ако искате.

— Тук? — попита Кроуланд.

— В Енискилън. Дойдох в Англия след службата си в армията.

— Удовлетворен съм, че той е кръвен роднина — каза тихо Уиндъм. — Всичко, което остава, е да определим дали е такъв и по закон.

Джак го погледна изненадан. Това бе първият път, в който го бе признал публично като роднина.

Графът не каза нищо. Не директно, поне. Само измърмори: „Това е катастрофа“ и отиде до прозореца.

И не каза нищо.

Нито пък някой друг.

А после се чу отговора на графа, нисък и яростен:

— Подписах договора добросъвестно — каза той, все още взирайки се навън към моравата. — Преди двадесет години подписах този договор.

Все още никой не продумваше.

Изведнъж той се обърна.

— Разбирате ли? — настоя, взирайки се в Уиндъм. — Баща ви дойде при мен с плановете си и аз се съгласих с тях, вярвайки, че вие ще сте законният наследник на херцогството. Тя щеше да бъде херцогиня. Херцогиня! Мислите ли, че бих продал дъщеря си, ако знаех, че не сте нищо повече от… от…

От един като мен, искаше да каже Джак. Но за пръв път не изглеждаше точното място и време за лекомислена и дяволита забележка.

И тогава Уиндъм — Томас, внезапно Джак реши, че иска да го нарича така — се втренчи в графа и каза:

— Можете да ме наричате мистър Кавендиш, ако толкова искате. Ако мислите, че това може да ви помогне да свикнете с представата.

Това бе точно отговора, който Джак би дал. Ако бе на мястото на Томас. Ако бе помислил върху това.

Но графът не се уплаши от саркастичната забележка. Той яростно изгледа Томас, и буквално се тресеше, когато изсъска:

— Няма да позволя дъщеря ми да бъде измамена. Ако не се докаже, че вие сте истинският и законен херцог Уиндъм, можете да смятате годежа за невалиден и недействителен.

— Както искате — кратко каза Томас. Не понечи да спори, не показа, че може би иска да се бори за годеницата си.

Джак погледна към лейди Амелия, после извърна очи. Имаше някои неща, някои емоции, на които един джентълмен не можеше да става свидетел.

Но когато отново се обърна, се озова лице в лице с графа. Баща й. И пръста на мъжа бе насочен към гърдите му.

— Ако случаят е такъв — каза той, — ако вие сте херцога на Уиндъм, тогава вие ще се ожените за нея.

Изискваше се наистина много, за да оставиш Джак Одли безмълвен. Това обаче успя.

Когато възвърна гласа си, след доста неприятен кашлящ звук, който предположи, че идва от гърлото му, той успя да изрече:

— О. Не.

— О, ще го сторите — предупреди го Кроуланд. — Ще се ожените за нея, дори да трябва да ви поведа към олтара с пушка, насочена в гърба ви.

— Татко — извика лейди Амелия, — не можеш да направиш това.

Кроуланд напълно игнорира дъщеря си.

— Дъщеря ми е сгодена за херцога на Уиндъм и ще се омъжи за херцога на Уиндъм.

— Аз не съм херцога на Уиндъм — каза Джак, възвръщайки малко от самообладанието си.

— Все още не. Може би дори и никога. Но аз ще присъствам, когато истината излезе наяве. И ще се убедя, че тя ще се омъжи за правилния мъж.

Джак го измери с поглед. Лорд Кроуланд не бе хилав мъж и макар да не излъчваше същата надменна сила като Уиндъм, явно знаеше цената и мястото си в обществото. Нямаше да позволи някой да навреди на дъщеря му.

Уважаваше това. Ако самият той имаше дъщеря, предполагаше, че би сторил същото. Но не и, надяваше се, за сметка на някой невинен човек.

Той погледна към Грейс. Само за миг. Беше мимолетно, но улови изражението в очите й, потиснатият ужас от разигралата се сцена.

Той нямаше да се откаже от нея. Не и заради, която и да е проклета титла, не и заради честта на нечий друг договор за годеж.

— Това е лудост — каза Джак, оглеждайки стаята, и не можеше да повярва, че бе единственият, който говори в своя защита. — Дори не я познавам.

— Това не е причина за безпокойство — каза Кроуланд грубо.

— Вие сте луд — възкликна Джак. — Няма да се оженя за нея — бързо погледна към Амелия, после си пожела да не го бе правил. — Моите извинения, милейди — буквално измърмори. — Нищо лично.

Главата й леко се раздвижи, бързо и болезнено. Не беше да, нито пък не, а по-скоро някакво движение, което човек правеше, когато нищо друго не му бе по силите.

Прониза Джак право в стомаха.

Не, каза си той. Това не е твоя отговорност. Не ти трябва да оправяш бъркотията.

А никой не казваше и дума в негова защита. За Грейс бе разбираемо, защото не бе в позиция да го стори, но мили Боже, а Уиндъм? Не го ли бе грижа, че Кроуланд се опитваше да продаде годеницата му?

Но херцогът просто стоеше там, застинал като камък, очите му горяха с нещо, което Джак не можеше да разпознае.

— Не съм се съгласявал с това — каза Джак. — Не съм подписвал никакъв договор — със сигурност това значеше нещо.

— Нито пък той — отговори Кроуланд и вдигна рамене по посока на Уиндъм. — Баща му го направи.

— От негово име — изкрещя Джак.

— Ето къде грешите, мистър Одли. Въобще не се споменава името му. Дъщеря ми, Амелия Хонория Роуз трябваше да се омъжи за седмия херцог на Уиндъм.

— Наистина ли? — най-накрая Томас проговори.

— Не си ли виждал документите? — попита Джак.

— Не — отвърна просто Томас. — Никога не изпитах желание да го направя.

— Мили Боже — изруга Джак, — попаднал съм сред банда проклети идиоти.

Забеляза, че никой не направи опит да му противоречи. Отчаяно погледна към Грейс, която трябваше да е единственият разумен член на човечеството, останал в замъка. Но тя не пожела да срещне очите му.

Дойде му твърде много. Трябваше да сложи край на това. Изправи се и се вгледа сурово в лорд Кроуланд.

— Сър — каза той, — няма да се оженя за дъщеря ви.

— О, ще го сториш.

Но това не бе казано от Кроуланд. Дойде от Томас, който прекоси стаята, а очите му горяха с едва удържана ярост. Не спря, докато почти не опря нос в неговия.

— Какво каза? — попита Джак, сигурен, че не е чул правилно. От това, което бе видял, макар да не бе много, остана с впечатлението, че Томас доста харесва малката си годеница.

— Тази жена — каза Томас, посочвайки към Амелия, — е прекарала целия си живот, подготвяйки се да бъде херцогинята на Уиндъм. Няма да ти позволя да превърнеш живота й в руини.

Около тях всички в стаята напълно застинаха.

Освен Амелия, която изглеждаше готова да се разпадне.

— Разбра ли ме?

И Джак… Е, той все още си беше Джак, така че просто вдигна вежди и макар да се опита да наподоби усмивка, бе убеден, че й липсва искреност. Погледна Томас право в очите.

— Не.

Томас не каза нищо.

— Не, не разбрах — Джак вдигна рамене. — Съжалявам.

Томас го погледна. И после каза:

— Ще те убия.

Лейди Амелия изкрещя и се втурна напред, сграбчвайки Томас секунди, преди да успее да нападне Джак.

— Можеш да откраднеш живота ми — изръмжа Томас, едва позволявайки й да го възпре. — Може да откраднеш името ми, но за Бога, няма да откраднеш нейните.

— Тя си има име — каза Джак. — Уилоуби. И е дъщеря на граф, за Бога, ще си намери някой друг.

— Ако ти си херцогът на Уиндъм — каза Томас яростно, — ще изпълниш задълженията си.

— Ако аз съм херцогът на Уиндъм, тогава не можеш да ми казваш какво да правя.

— Амелия — каза Томас ужасяващо спокойно, — пусни ръката ми.

Вместо това тя го дръпна назад.

— Не мисля, че е добра идея.

Лорд Кроуланд избра този момент, за да застане между тях.

— Ъ, господа, всичко това е хипотетично за сега. Може би трябва да изчакаме, докато…

И тогава Джак видя спасителния си изход.

— Не бих могъл да бъда седмия херцог и без това — каза той.

— Моля? — каза Кроуланд, сякаш Джак бе някакъв обикновен досадник, а не мъжа, който се опитваше да принуди да се ожени за дъщеря му.

— Не бих могъл — Джак яростно помисли, опитвайки се да сглоби всички детайли от семейната история, които бе научил през последните няколко дни. Погледна Томас. — Нали? Защото баща ти е бил шестия херцог. Само че не е бил. Не би могъл. Ако аз бях?

— За какво по дяволите говорите? — настоя Кроуланд.

Но Джак видя, че Томас разбра съвсем ясно гледната му точка. И наистина, той каза:

— Баща ти умря преди собствения си баща. Ако родителите ти са били женени, тогава ти би наследил петия херцог след смъртта му, елиминирайки моя баща — и мен — от линията на наследяване.

— Което ме прави номер шест — тихо каза Джак.

— Именно.

— Тогава не съм обвързан със спазването на договора — обяви Джак. — Никой съд в страната не би ме принудил. Съмнявам се, че биха го сторили дори и да бях седмия херцог.

— Не към правния съд трябва да се обърнеш — каза Томас, — а пред съда на собствената си морална отговорност.

— Не съм искал това — каза Джак.

— Нито — каза меко Томас, — пък аз.

Джак не каза нищо. Гласът му сякаш бе уловен в гърдите, блъскаше, буташе и изтласкваше въздуха. Стаята ставаше все по-гореща, а връзката му го стягаше и в този миг, докато живота му се въртеше и кръжеше извън контрол, той знаеше със сигурност само едно нещо.

Трябваше да се измъкне.

Погледна към Грейс, но тя се бе преместила. Сега стоеше до Амелия и държеше ръката й.

Нямаше да се откаже от нея. Не можеше. За първи път в живота си бе намерил някой, който запълваше всички празнини в сърцето му.

Не знаеше кой щеше да се окаже, след като отидеха в Ирландия и намереха каквото и да мислеха всички, че търсят. Но който и да беше — херцог, разбойник, мошеник — искаше я до себе си.

Обичаше я.

Обичаше я.

Имаше милион причини, поради които не я заслужаваше, но я обичаше. И беше егоистично копеле, но възнамеряваше да се ожени за нея. Щеше да намери начин. Без значение кой беше или какво притежаваше.

Може би беше сгоден за Амелия. Вероятно не бе достатъчно умен, за да разбере всички законови условия — определено не без договора в ръка и някой, който да му преведе правната терминология.

Щеше да се ожени за Грейс. Щеше.

Но първо трябваше да отиде до Ирландия.

Не можеше да се ожени за нея, докато не разбереше кой е, и най-вече не биваше да го прави, докато не изкупеше греховете си.

А това можеше да бъде направено само в Ирландия.