Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (12)

Дванадесета глава

Джак в края на краищата стигна до спалнята си, макар да знаеше, че по всяка вероятност все още щеше да спи, ако не бе толкова решен да се присъедини към Грейс за закуска. Но когато легна върху завивките с намерение за една възстановителна дрямка, откри, че не може да заспи.

Това бе прекалено дразнещо. От много време се гордееше със способността си да заспива, когато поиска. Беше му от полза в годините, когато бе войник. Сънят все не достигаше, а той си дремваше, където свари. Приятелите му безкрайно му завиждаха за това, че може да се подпре на някое дърво, да затвори очи и след три минути да е заспал.

Но очевидно не и днес, макар да бе заменил грапавото дърво за най-хубавия дюшек, който можеше да се купи с пари. Той затвори очи, пое дълбоко и бавно дъх и… нищо.

Нищо, освен Грейс.

Би искал да каже, че мисълта за нея го преследва, но щеше да е лъжа. Не бе нейна грешката, че той е глупак. Честно казано, не беше само това, че той силно и отчаяно я искаше — макар, че бе, много неудобно, наистина. Не можеше да я изкара от ума си, защото не искаше да я изкара от ума си. Защото, ако спреше да мисли за Грейс, щеше да започне да мисли за други неща. Например за вероятността да е херцога на Уиндъм.

Вероятност… Ха. Знаеше, че е така. Родителите му се бяха оженили. И всичко, което трябваше да се направи, бе да се намери регистъра на енорията.

Затвори очи, в опит да потисне непреодолимото чувство на ужас, което го връхлетя. Просто трябваше да излъже и да каже, че родителите му никога не са се венчавали. Но, по дяволите, не знаеше какви ще са последствията, когато го каза. Никой не му бе съобщил, че ще бъде провъзгласен за проклет херцог. Всичко, което знаеше бе, че е много ядосан на херцогинята за това, че го отвлече и на Уиндъм, задето го зяпаше все едно е нещо, което трябва да се смете под килима.

И после Уиндъм бе казал с този негов мазен, високомерен глас: Ако наистина родителите ви са женени…

Джак бе изтърсил отговора си, преди да има шанс да обмисли последствията от действията си. Тези хора не бяха по-добри от него. Нямаха право да позорят родителите му.

Обаче сега бе твърде късно. Дори да опиташе да излъже и да се отрече от думите си, херцогинята нямаше да миряса, докато не проправеше пътека до Ирландия в търсене на брачното свидетелство.

Тя искаше той да е наследника, това бе ясно. Трудно бе да си представи, че я е грижа за някого, но очевидно бе обожавала средния си син.

Баща му.

И макар херцогинята да не бе показала някаква определена привързаност към него — не че бе положил много усилия да я впечатли — тя явно го предпочиташе пред другия си внук. Джак нямаше представа какво бе станало между херцогинята и сегашния херцог, ако въобще бе станало нещо. Но не таяха много добри чувства един към друг.

Джак се изправи и се приближи до прозореца, и най-накрая се призна за победен, отказвайки се от мисълта за сън. Сутрешното слънце бе вече ярко и високо в небето и внезапно го сграбчи желанието да е навън или по-скоро, вън от Белгрейв. Странно как някой можеше да се чувства толкова притиснат в подобно внушително жилище. Но се чувстваше така и искаше да излезе.

Джак прекоси стаята и грабна палтото си. Изглеждаше задоволително износено в сравнение с хубавите дрехи на Уиндъм, които бе носил тази сутрин. Почти се надяваше да се сблъска с херцогинята, само за да може да го види толкова прашен и измачкан.

Почти. Но не съвсем.

С бързи, дълги крачки той си проправи път надолу към главния коридор, почти единственото място, до което знаеше как да стигне. Стъпките му отекваха дразнещо шумно по мрамора, докато вървеше напред. Изглежда всичко ехтеше тук. Бе твърде голямо, твърде впечатляващо, твърде…

— Томас?

Той спря. Беше женски глас. Не на Грейс. Но млад. Несигурен.

— Това… толкова съжалявам — наистина бе млада жена, средна на ръст, руса, с доста привлекателни лешникови очи. Стоеше близо до рамката на вратата на гостната, в която бе завлечен предишния ден. Бузите й бяха възхитително розови, посипани с малко лунички, които бе сигурен, че тя мрази. Бе научил, че всички жени ги мразят. Имаше нещо необикновено приятно в нея, реши той. Ако не беше толкова обсебен от Грейс, би флиртувал с нея.

— Съжалявам, че ви разочаровах — измърмори той, отправяйки й закачлива усмивка. Това не бе флирт. А просто начина, по който разговаряше с всички дами. Разликата бе в намерението.

— Не — каза тя бързо, — разбира се, че не. Грешката бе моя. Само си стоях тук — посочи зад себе си към мястото за сядане. — Заприличахте ми на херцога така, както си вървяхте.

Това вероятно бе годеницата, осъзна Джак. Колко интересно. Трудно му бе да си представи защо Уиндъм се бавеше с брака. Той направи грациозен поклон.

— Капитан Джак Одли на вашите услуги, госпожо — бе изминало доста време, откакто се бе представял с военния си ранг, но някак си му се стори подходящо за ситуацията.

Тя направи вежлив реверанс.

— Лейди Амелия Уилоуби.

— Годеницата на Уиндъм.

— Значи го познавате? Разбира се, че е така. Вие сте гост тук. О, вие трябва да сте неговия партньор по фехтовка.

— Той ви е споменал за мен? — денят ставаше все по-интересен с всяка секунда.

— Не много — призна тя. Примигна, като избягваше погледа му. Той осъзна, че гледа към бузата му, която все още бе насинена от кавгата с годеника й предишния ден.

— А, това ли? — измърмори той, давайки си вид на леко смутен. — Изглежда много по-зле, от колкото е в действителност.

Тя искаше да го попита за това. Можеше да го види в очите й. Джак се зачуди дали е видяла посиненото око на Уиндъм. Това определено би заинтригувало любопитството й.

— Кажете ми, лейди Амелия — каза той разговорливо, — какъв цвят е днес?

— Бузата ви? — попита тя с лека изненада.

— Именно. Синините имат склонност да изглеждат по-зле с времето, не сте ли забелязала? Вчера бе доста пурпурна, почти с цвета на кралски одежди, с лека отсянка на синьо в нея. Не съм проверявал наскоро в огледалото — той обърна глава, предлагайки й по-добър ъгъл. — Все още ли е така привлекателна?

Очите й се разшириха и за един миг изглежда не знаеше какво да каже. Джак се зачуди дали за нея бе необичайно мъжете да флиртуват с нея. Уиндъм трябваше да се засрами. Беше й направил лоша услуга.

— Ъ, не — отвърна тя. — Не бих я нарекла привлекателна.

Той се разсмя.

— Няма да получа превзети думи от вас, а?

— Опасявам се, че тези сини отсенки, с които така се гордеете, вече са зелени.

Той се приближи към нея с топла усмивка.

— За да отиват на очите ми?

— Не — каза тя, изглежда напълно имунизирана за чара му, — не и с пурпурното до тях. Изглежда доста зле.

— Пурпурно смесено със зелено прави…

— Голяма бъркотия.

Той отново се разсмя.

— Вие сте очарователна, лейди Амелия. Но съм сигурен, че годеникът ви, ви го казва при всеки възможен случай.

Тя не отговори. Не че можеше да го стори. Единствените й възможни отговори бяха да, което би показало самочувствието й или не, което би разкрило пропуска на Уиндъм. Нито едно от двете не бе нещо, което една дама би искала да покаже пред света.

— Него ли чакате тук? — попита той, като реши, че е време да сложи край на разговора. Лейди Амелия бе очарователна и не можеше да отрече, че се забавлява донякъде, докато я опознаваше без знанието на Уиндъм, но той все още бе малко напрегнат вътрешно и нямаше търпение да излезе навън.

— Не, аз само… — тя прочисти гърлото си, — тук съм, за да видя госпожица Евърслей.

Грейс?

И кой бе той, та да каже, че един човек не може да получи малко свеж въздух и в гостна стая? Трябваше само да отвори прозорец.

— Запознахте ли се с госпожица Евърслей? — попита лейди Амелия.

— Да, запознах се. Тя е прекрасна.

— Да — последва пауза, достатъчно дълга, за да накара Джак да се зачуди. — Всички се възхищават от нея — довърши лейди Амелия.

Джак си помисли дали да не създаде неприятности на Уиндъм. Едно просто измърморено: Трябва да ви е трудно с толкова красива дама, живееща тук в Белгрейв, би свършило доста добра работа. Но това щеше да създаде също толкова неприятности и на Грейс, което не бе подготвен да стори. Така че вместо това избра посредственото и скучно:

— Вие и госпожица Евърслей познавате ли се?

— Да. Имам предвид, не. Повече от това, ако мога да кажа. Познавам Грейс от детинство. Тя е по-скоро приятелка на по-голямата ми сестра.

— Със сигурност и с вас също.

— Разбира се — съгласи се тя. — Но повече със сестра ми. На една и съща възраст са, нали разбирате.

— А, бедата да си по-малкия — измърмори той.

— И вие ли имате подобен опит?

— Въобще не — каза той с усмивка. — Аз бях този, който игнорираше малките безделници — той си помисли за дните си със семейство Одли. Едуард бе с шест месеца по-малък, а Артър само осемнадесет месеца след него. Не включваха горкият Артър в доста пакости и все пак бе интересно, че именно Артър бе този, с когото в края на краищата имаше най-силна връзка.

Артър беше необикновено схватлив. И двамата споделяха това качество. Джак умееше да преценява хората. Налагаше му се. Понякога това бе единственото му средство за събиране на информация. Но като момче бе приемал Артър за също толкова дразнещ, колкото и дребно кутре. Едва когато и двамата бяха ученици и започнаха да учат в Портора Роял, той бе осъзнал, че и Артър умее да преценява характери.

И макар никога да не го бе казал, Джак знаеше, че бе преценил и него.

Той отказа да изпада в сантименталности. Не сега, не и с очарователна дама за компания и с обещанието за още една, която щеше да дойде всеки момент. Така че той извика още щастливи спомени за Артър на преден план в ума си и каза:

— Аз бях най-големият от семейството. Добро положение, мисля. Щях да бъда много нещастен, ако не съм начело.

Лейди Амелия се усмихна на това.

— Аз съм второто от пет деца, така че също мога да оценя гледната ви точка.

— Пет! Всичките момичета? — предположи той.

— От къде знаете?

— Нямам представа — каза искрено, — но създава такава очарователна картина. Би било истински срам да се развали от мъж.

— Езикът ви винаги ли е така меден, капитан Одли?

Той й предостави една от най-добрите си половинчати усмивки.

— Освен когато е златен.

— Амелия!

И двамата се обърнаха. Грейс бе влязла в стаята.

— И мистър Одли — каза тя, изненадана да го види тук.

— О, съжалявам — каза лейди Амелия, и се обърна към него. — Мислех, че сте капитан Одли.

— Такъв съм — каза той със съвсем леко вдигане на рамене. — Зависи от настроението ми — обърна се към Грейс и се поклони. — Наистина е привилегия да ви видя отново толкова скоро, госпожице Евърслей.

Тя се изчерви. Той се зачуди дали гостенката й е забелязала.

— Не знаех, че сте тук — каза Грейс, след като направи реверанс.

— Нямаше как да знаете. Бях се запътил навън за една възстановителна разходка, когато лейди Амелия ме пресрещна.

— Помислих го за Уиндъм — каза тя. — Не е ли странно?

— Наистина — отвърна Грейс и се почувства доста неудобно.

— Разбира се, аз не внимавах много — продължи лейди Амелия, — което съм сигурна, че обяснява всичко. Само хвърлих един поглед с ъгълчето на окото си, когато той премина покрай отворената врата.

Джак се обърна към Грейс.

— Така има много повече смисъл, нали?

— Много повече смисъл — повтори Грейс. Тя погледна през рамо.

— Чакате ли някого, госпожице Евърслей? — попита Джак.

— Не, просто си мислех, че негова светлост може да се присъедини към нас. Ъ, след като годеницата му е тук, разбира се.

— Значи се е върнал? — измърмори Джак. — Не знаех.

— Така ми казаха — добави Грейс, а той беше убеден, че лъже, макар да не можеше да си представи защо. — Не съм го виждала.

— Уви — каза Джак, — нямаше го доста време.

Грейс преглътна.

— Мисля, че трябва да го доведа.

— Но вие едва дойдохте.

— Въпреки това…

— Ще позвъним да го повикат — каза Джак, защото не възнамеряваше да й позволи да избяга толкова лесно. Да не споменаваме, че очакваше с нетърпение херцога да го открие тук с Грейс и лейди Амелия. Той прекоси стаята и дръпна шнура на звънеца. — Ето — каза той. — Сторено е.

Грейс се усмихна с неудобство и се приближи до дивана.

— Бих искала да седна.

— Ще се присъединя — каза с готовност лейди Амелия. Тя забърза след Грейс и се настани точно до нея. Двете седяха една до друга, вдървено и неловко.

— Каква прелестна жива картина представлявате вие двете — каза той, защото не би изпуснал момента да ги подразни. — А аз да не си нося маслените бои.

— Рисувате ли, мистър Одли? — попита лейди Амелия.

— Уви, не. Но се чудех дали да не взема няколко урока. Това е толкова благородно занимание за един джентълмен, не мислите ли?

— О, наистина.

Последва мълчание, после лейди Амелия побутна Грейс.

— Мистър Одли е голям ценител на изкуството — избъбри Грейс.

— Тогава трябва да се наслаждавате на престоя си в Белгрейв — каза лейди Амелия. Лицето й представляваше съвършена картина, изтъкана от любезен интерес. Той се зачуди колко време й бе отнело да усъвършенства изражението. Като дъщеря на граф вероятно имаше безброй социални задължения. Той си помисли, че това изражение — ведро и неподвижно, и все пак не недружелюбно — бе доста полезно.

— Очаквам с нетърпение да разгледам колекцията — отвърна Джак. — Госпожица Евърслей се съгласи да ми я покаже.

Лейди Амелия се обърна към Грейс колкото успя, като се има предвид, че двете бяха приковани една към друга.

— Това е много мило от твоя страна, Грейс.

Тя изсумтя нещо, което вероятно трябваше да е отговор.

— Планираме да избегнем купидончетата — каза Джак.

— Купидончетата? — повтори лейди Амелия.

Грейс извърна поглед.

— Открих, че не ги харесвам особено.

Лейди Амелия го изгледа с любопитна смесица от раздразнение и невяра.

Джак хвърли поглед към Грейс, за да прецени реакцията й, после отново насочи вниманието си към гостенката й.

— Виждам, че не сте съгласна, лейди Амелия.

— Какво толкова им има на купидончетата?

Той се настани на облегалката на отсрещния диван.

— Не ги ли намирате за опасни?

— Закръглените малки бебета?

— Носещи смъртоносни оръжия — напомни й той.

— Това не са истински стрели.

Джак направи още един опит да привлече Грейс в разговора.

— Какво мислите вие, госпожице Евърслей?

— Не мисля често за купидончета — каза тя кратко.

— И все пак ние с вас вече ги обсъждахме два пъти.

— Защото вие повдигнахте темата.

Джак се обърна към лейди Амелия.

— Дрешникът ми определено е залят с тях.

Тя се обърна към Грейс.

— Била си в дрешника му?

— Не с него — буквално се сопна Грейс. — Но определено съм го виждала преди.

Джак се усмихна вътрешно и се зачуди какво ли говори за него факта, че толкова обича да създава неприятности.

— Извинете ме — измърмори Грейс, очевидно смутена от избухването си.

— Мистър Одли — каза лейди Амелия, обръщайки се към него решително.

— Лейди Амелия.

— Ще бъде ли грубо ако госпожица Евърслей и аз се поразходим из стаята?

— Разбира се, че не — каза той, макар че можеше да види по лицето й, че в действителност тя го мислеше за грубо. Но той нямаше нищо против. Ако дамите искаха да си споделят лични неща, нямаше да им пречи. Освен това му бе приятно да наблюдава как се движи Грейс.

— Благодаря ви за разбирането — каза тя и пъхна ръката си в тази на Грейс, издърпвайки и двете на крака. — Изпитвам нужда да се разтъпча и се боя, че крачките ви вероятно ще са твърде бързи за една дама.

Как успя да произнесе това, без да се задави с езика си, той не знаеше. Но само се усмихна и ги проследи с поглед, докато се придвижиха до един от прозорците, оставяйки го достатъчно далеч, че да не ги чува.