Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (21)

Двадесет и първа глава

— Не можеш да спиш?

Джак вдигна глава. Все още стоеше в кабинета на чичо си. Томас бе застанал на вратата.

— Не — каза той.

Томас влезе вътре.

— Нито пък аз.

Джак вдигна бутилка бренди, която бе взел от лавицата. Нямаше и прашинка по нея, макар да бе убеден, че не е докосвана от смъртта на чичо му. Леля Мери винаги поддържаше безупречно домакинство.

— Добро е — каза Джак. — Мисля, че чичо ми го е пазел — той примигна, поглеждайки към етикета, после измърмори: — Не за такъв повод, обзалагам се.

Той посочи комплект кристални чаши близо до прозореца, чакайки с бутилката в ръка, докато Томас прекоси стаята и взе една. Когато Томас се върна, той седна в другото кресло и постави чашата си на малката, ниска маса между двама им. Джак се пресегна и наля. Щедро.

Томас взе брендито и отпи, очите му се присвиха, щом се втренчи през прозореца.

— Скоро ще се съмне.

Джак кимна. Нямаше следи от розово в небето, но бледото сребристо сияние на утрото бе започнало да се просмуква във въздуха.

— Някой буден ли е вече? — попита той.

— Едва ли.

Те стояха мълчаливи за няколко мига. Джак довърши питието си и обмисли дали да си налее още едно. Взе бутилката, но когато първите капки се разляха по дъното на чашата, осъзна, че въобще не го иска. Вдигна очи.

— Някога чувствал ли си се като на оглед?

Лицето на Томас остана безизразно.

— През цялото време.

— Как го понасяш?

— Свикнал съм.

Джак постави пръсти на челото си и го разтърка. Имаше адско главоболие и никаква причина да предполага, че положението ще се подобри.

— Ще бъде отвратителен ден.

Томас кимна.

Джак затвори очи. Лесно бе да си представи сцената. Херцогинята щеше да настоява да прочете регистъра първа, а Кроуланд щеше да е точно зад нея, бръщолевещ, готов да продаде дъщеря си на най-високата цена. Леля му вероятно щеше да иска да дойде, и Амелия също… кой би я винил? Тя имаше също толкова за губене, колкото и всеки друг.

Единственият човек, който нямаше да е там, щеше да е Грейс.

Единственият човек, от който се нуждаеше до себе си.

— Ще е проклет цирк — измърмори Джак.

— Именно.

Те стояха там, без да правят нищо. Внезапно и двамата вдигнаха погледи едновременно. Взряха се един в друг и Джак видя как погледа на Томас се измести към прозореца.

Навън.

— Да го направим ли? — попита Джак и почувства първите проблясъци на усмивка.

— Преди някой…

— Точно сега — защото наистина, всичко бе в техни ръце.

Томас се изправи.

— Води.

Джак стана и се запъти към вратата, Томас го следваше. И докато яхаха конете си и потегляха, а въздухът беше все още натежал от нощта, му хрумна, че…

Те бяха братовчеди.

И за първи път това му се стори хубаво.

* * *

Утрото все още не бе настъпило, когато достигнаха църквата Магуайърсбридж. Джак бе идвал тук няколко пъти преди, посещавайки семейството на майка си и старият сив камък бе успокояващ и познат. Сградата бе малка и, по негово мнение, всичко, което една църква трябваше да бъде.

— Не изглежда така, сякаш има някой — каза Томас. Ако той не бе впечатлен от простотата на архитектурата, не го показа по никакъв начин.

— Регистърът вероятно ще е в жилището на пастора — каза Джак.

Томас кимна. Те слязоха от конете, завързаха ги за стоянката и се запътиха натам. Почукаха няколко пъти, преди да чуят приближаващи стъпки от вътрешността.

Вратата се отвори, разкривайки жена на средна възраст, явно икономката.

— Добър ден, госпожо — каза Джак, покланяйки се любезно. — Аз съм Джак Одли, а това е…

— Томас Кавендиш — прекъсна го той, кимайки за поздрав.

Джак му хвърли ироничен поглед, който икономката със сигурност щеше да забележи, ако не бе толкова очевидно раздразнена от пристигането им.

— Бихме искали да видим регистъра на енорията — каза Джак.

Тя се втренчи за миг в тях и после рязко кимна към вътрешността.

— В задната стая — каза тя. — В кабинета на пастора.

— Ъ, там ли е пасторът? — попита Джак, макар края от последната дума да прозвуча като изсумтяване, заради лакътя на Томас, притиснат в ребрата му.

— Точно сега пастор няма — каза икономката. — Позицията е вакантна — тя се запъти към износения диван пред камината и седна. — Трябва да ни пратят някой нов в скоро време. Всяка неделя идва някой от Енискилън, за да отслужи проповедта.

После тя вдигна чиния препечени филийки и напълно им обърна гръб.

Джак погледна към Томас и срещна погледа му.

Предполагаше, че просто трябва да влязат.

Така че го направиха.

Кабинетът беше по-голям, отколкото Джак бе очаквал, като се има предвид тесните стаи в останалата част от къщата. Имаше три прозореца, един на северната стена и два на западната, обграждащи камината. В нея гореше малък, но стабилен огън. Джак пристъпи по-близо, за да си стопли ръцете.

— Знаеш ли как изглежда регистъра на енорията? — попита Томас.

Джак сви рамене и поклати глава. Протегна пръсти, после ги присви в ботушите си до колкото можа. Мускулите му бяха напрегнати и неспокойни, и всеки път, когато се опиташе да стои неподвижно осъзнаваше, че барабани нервно с пръсти по бедрото си.

Искаше да изскочи от собствената си кожа. Искаше да изскочи от…

— Може би е това.

Джак се обърна. Томас държеше някаква голяма книга. Беше обвързана в кафява кожа, а корицата изглеждаше стара.

— Ще го направим ли? — попита той. Гласът му бе равен, но Джак видя как преглътна конвулсивно. А ръцете му трепереха.

— Можеш ти да го направиш — каза Джак. Този път не бе в състояние да се преструва. Не можеше да стои там и да се преструва, че чете. Щеше да му дойде в повече.

Томас се взря в него шокиран.

— Не искаш ли да погледнеш с мен?

— Вярвам ти — това бе истина. Не можеше да се сети за някой, който да заслужава повече доверие от него. Томас нямаше да излъже. Дори и заради това.

— Не — каза Томас, отхвърляйки напълно твърдението му. — Няма да го направя без теб.

За миг Джак просто стоеше неподвижен и после, проклинайки под нос, се присъедини към него до писалището.

— Ти и твоето проклето благородство — сопна се Джак.

Томас измърмори нещо, което не можа да се разбере точно и остави книгата, като я отвори на една от първите страници.

Джак погледна надолу. Всичко беше размазано петно, само завъртулки и наклонени черти, танцуващи пред очите му. Той преглътна, хвърляйки крадешком поглед към Томас, за да види дали е забелязал нещо. Но той се взираше в регистъра, очите му се движеха бързо от ляво надясно, докато прелистваше страниците.

А после се забави.

Джак стисна зъби, и опита да разчете. Понякога можеше да каже кои са големите букви, а често и числата. Просто толкова често бяха не там, където той си мислеше, че трябва да бъдат, или не каквото той мислеше, че трябва да бъдат.

О, глупостта. Трябваше да е свикнал с нея вече. Но не беше.

— Знаеш ли кой месец са се венчали родителите ти? — попита Томас.

— Не — но енорията беше малка. Колко сватби може да е имало?

Джак наблюдаваше пръстите на Томас. Придвижиха се по ръба на страницата, после се плъзнаха под него.

И прелистиха. И спряха.

Джак го погледна. Беше застинал.

Беше затворил очи. И всичко изглеждаше ясно. Личеше си от лицето му. Беше ясно.

— Мили Боже — думите се отрониха от устните на Джак като сълзи. Не беше изненадан и все пак се бе надявал… молил…

Родителите му да не са били венчани. Или доказателството да се е изгубило. Някой, който и да е, да е сгрешил, защото това не беше редно. Не можеше да се случва. Той не можеше да го направи.

Беше жалка картинка. Стоеше там, преструвайки се, че чете регистъра. Как в името Божие някой би си помислил, че може да бъде херцог?

Договори?

О, това щеше да е забавно.

Наеми?

Щеше да е по-добре да си намери верен управител, след като той не можеше да провери дали го мамят.

И после — той потисна ужасения си смях — дяволски добре беше, че можеше да подписва документите си с печат. Господ знаеше колко дълго щеше да му отнеме да се научи да се подписва с новото си име, без да изглежда така, все едно трябва да помисли над това.

Джон Кавендиш-Одли му бе отнело месеци. Чудно ли бе, че бе нетърпелив да прескочи Кавендиш?

Джак зарови лице в ръцете си, затваряйки плътно очи. Това не можеше да се случва. Знаеше, че ще се случи и все пак, ето го, убеден, че е невъзможно.

Полудяваше.

Чувстваше се все едно не може да диша.

— Кой е Филип? — попита Томас.

— Какво? — буквално се сопна Джак.

— Филип Гълбрайт. Бил е свидетел.

Джак вдигна поглед. После погледна регистъра. В завъртулките и чертите очевидно присъстваше името на чичо му.

— Братът на майка ми.

— Той още ли е жив?

— Не знам. Последното, което чух, е, че е жив. От тогава минаха пет години — Джак напрегнато се зачуди защо Томас пита. Щеше ли да означава нещо, ако Филип бе мъртъв? Доказателството все още бе там, в регистъра.

Регистърът.

Джак се взря в него, устните му се разтвориха и отпуснаха. Той беше врагът. Тази малка книга.

Грейс бе казала, че не може да се омъжи за него, ако той е херцогът на Уиндъм.

Томас не бе крил за планините документация, които го очакваха.

Ако той бе херцогът на Уиндъм.

Всичко зависеше от тази книга. И от тази страница.

Само една страница и той можеше да остане Джак Одли. Всичките му проблеми щяха да се решат.

— Скъсай я — прошепна Джак.

— Какво каза?

— Скъсай я.

— Луд ли си?

Джак поклати глава.

— Ти си херцогът.

Томас погледна към регистъра.

— Не — каза меко той, — не съм.

— Не! — гласът на Джак стана настойчив и той сграбчи Томас за раменете. — Ти си този, от когото се нуждае семейството. От когото се нуждаят всички.

— Спри, ти…

— Изслушай ме — замоли го Джак. — Ти си роден и възпитан за това. Аз ще проваля всичко. Разбираш ли? Не мога да го направя. Не мога да го направя.

Но Томас само поклати глава.

— Може да съм възпитан за това, но ти си роден за него. А аз не мога да взема нещо, което е твое.

— Не го искам! — избухна Джак.

— Не ти трябва да го приемаш или отхвърляш — каза Томас, а гласът му звучеше вцепеняващо спокоен. — Не разбираш ли? Това не е притежание. Това е същността ти.

— О, за Бога — изруга Джак. Прокара ръце през косата си и я стисна, издърпвайки я, докато скалпът му не се разпъна до край. — Давам го на теб. На проклет сребърен поднос. Ти оставаш херцог, а аз ще стана твоя разузнавач в Западните острови. Каквото и да е. Само скъсай страницата.

— Ако не си искал титлата, защо просто не каза от самото начало, че родителите ти не са били венчани? — отвърна му Томас. — Когато те попитах това, можеше да кажеш не.

— Не знаех, че съм наследник, когато постави под въпрос произхода ми — Джак си пое жадно въздух. В гърлото си усети вкус на жлъчка и страх. Той се втренчи в Томас, в опит да отгатне мислите му.

Как можеше да е толкова проклето почтен и благороден? Всеки друг би разкъсал на парчета тази страница. Но не, не и Томас Кавендиш. Той щеше да направи каквото е редно. Не каквото е най-добро, а каквото е редно.

Проклет глупак.

Томас просто стоеше там, взирайки се в регистъра. А той — той беше готов да изскочи от кожата си. Цялото му тяло се тресеше, сърцето му блъскаше в гърдите, а той…

Какъв беше този шум?

— Чу ли това? — прошепна настойчиво Джак.

Коне.

— Те са тук — каза Томас.

Джак спря да диша. През прозореца можеше да види как една карета се приближава.

Времето му изтичаше.

Погледна към Томас.

Той се взираше в регистъра.

— Не мога да го направя — прошепна.

Джак не се замисли. Просто скочи. Втурна се покрай него към регистъра и го разкъса.

Томас се сборичка с него, опита се да хване страницата, но Джак се изплъзна от хватката му, и се втурна към камината.

— Джак, не! — изкрещя Томас, но той бе прекалено бърз, и дори когато Томас хвана ръката му, успя да запрати хартията в огъня.

Борбата остави и двама им изчерпани и те стояха вцепенени, гледайки как листа се свива и потъмнява.

— Мили Боже — прошепна Томас. — Какво направи?

Джак не можеше да извърне очи от огъня.

— Спасих всички ни.

* * *

Грейс не бе очаквала да бъде включена в пътуването до църквата на Магуайърсбридж. Без значение колко дълбоко бе замесена във въпроса за наследяването на Уиндъм, тя не бе член на семейството. Дори вече не бе член на домакинството.

Но когато херцогинята откри, че Джак и Томас са отишли до църквата без нея, тя — и Грейс не вярваше, че преувеличава — направо полудя. Трябваше й само минута да се възстанови, но за тези шестдесет секунди бе ужасяваща гледка. Дори Грейс никога не я бе виждала такава.

Така че когато стана време да тръгват, Амелия отказа да замине без нея.

— Не ме оставяй сама с тази жена — бе изсъскала в ухото й.

— Няма да си сама — бе опитала да обясни Грейс. Баща й щеше да отиде, разбира се, а лелята на Джак също щеше да е в каретата.

— Моля те, Грейс — настояваше Амелия. Тя не познаваше лелята на Джак и не можеше да понесе да седи до баща си. Не и тази сутрин.

Херцогинята бе избухнала, което не бе неочаквано, но гневът й само направи Амелия по-твърда. Тя бе сграбчила ръката на Грейс и почти смаза пръстите й.

— О, правете каквото искате — сопна се херцогинята. — Но ако не сте в каретата след три минути, ще тръгна без вас.

Така Амелия, Грейс и Мери Одли се озоваха притиснати в единия край на каретата, с херцогинята и лорд Кроуланд в другия.

Пътуването до Магуайърсбридж й се бе сторило безкрайно. Амелия гледаше през прозореца, херцогинята през своя, а лорд Кроуланд и Мери Одли правеха същото. Грейс, притисната в средата на седалката обратно на посоката на движението, не можеше да стори нищо, освен да се взира в една точка между главите на херцогинята и лорд Кроуланд.

На всеки десет минути херцогинята се обръщаше към Мери и настояваше да научи колко още има, докато стигнат до целта си. Мери отвръщаше на всеки въпрос с възхитително уважение и търпение и най-накрая, за всеобщо облекчение, тя каза:

— Пристигнахме.

Херцогинята слезе първа, но лорд Кроуланд я следваше по петите, буквално влачейки Амелия зад себе си. Мери Одли забърза след тях, оставяйки Грейс сама в края. Тя въздъхна. Изглежда всичко бе под контрол.

Когато Грейс достигна предната част на къщата на пастора, останалите вече бяха вътре, проправяйки си път през вратата на една стая, където, предположи тя, се намираха Джак и Томас, заедно с важния църковен регистър.

Жена с отворена от изненада уста стоеше в центъра на предната стая, и крепеше несигурно чаша за чай в ръката си.

— Добър ден — каза Грейс с бърза усмивка, чудейки се дали другите са си направили труд да почукат.

— Къде е? — чу да настоява херцогинята, което бе последвано от затръшване на врата. — Как смеете да тръгвате без мен! Къде е! Настоявам да видя регистъра!

Грейс отиде до вратата, но другите все още стояха пред нея. Не можеше да види нищо. И тогава тя направи последното нещо, което би очаквала от себе си.

Разблъска ги. Решително.

Тя го обичаше. Обичаше Джак. И каквото и да донесеше денят, тя щеше да е там. Той нямаше да е сам. Нямаше да го позволи.

Вмъкна се в стаята, точно когато херцогинята изкрещя:

— Какво открихте?

Грейс възвърна равновесието си и вдигна очи. Ето го. Джак. Изглеждаше ужасно.

Изглеждаше измъчен.

Устните й оформиха името му, но не издаде нито звук. Не можеше. Сякаш някой бе отнел способността й да говори. Никога не го бе виждала такъв. Цветът му не бе както трябва — изглеждаше твърде блед, или може би твърде зачервен — не можеше да каже точно. А пръстите му трепереха. Никой друг ли не можеше да го види?

Грейс се обърна към Томас, защото със сигурност той щеше да стори нещо. Да каже нещо.

Но той също се взираше в Джак. Точно както всички останали. Никой не проговори. Защо никой не проговаряше?

— Той е Уиндъм — каза Джак най-накрая. — Както трябваше да бъде.

Грейс би трябвало да подскочи от радост, но всичко, което можа да си помисли, бе — Не му вярвам.

Той не изглеждаше както трябва. Не звучеше както трябва.

Херцогинята се обърна към Томас.

— Вярно ли е?

Томас не проговори.

Херцогинята изръмжа раздразнено и сграбчи ръката му.

— Вярно… ли… е? — настоя тя.

Томас все още не проговаряше.

— Няма регистрация за брак — настоя Джак.

Грейс искаше да заплаче. Той лъжеше. Беше толкова очевидно… за нея, за всички. Имаше отчаяние в гласа му, и страх и — мили Боже, заради нея ли правеше това? Заради нея ли се отказваше от рожденото си право?

— Томас е херцогът — каза отново Джак, местейки обезумяло поглед от човек на човек. — Защо не ме слушате? Защо никой не ме слуша?

Но последва само мълчание. И тогава:

— Той лъже.

Беше Томас, с глас толкова нисък и равен, и напълно искрен.

От устните на Грейс се отрони задавено ридание и тя се извърна. Не можеше да понесе гледката.

— Не — каза Джак, — казвам ви…

— О, за Бога — сопна се Томас. — Нима мислиш, че никой няма да разбере? Ще има свидетели. Наистина ли мислиш, че е нямало никакви свидетели на сватбата? За Бога, не можеш да пренапишеш миналото.

Грейс затвори очи.

— Или да го изгориш — каза Томас заплашително. — Какъвто е случаят.

О, Джак, помисли си тя. Какво си сторил?

— Той скъса страницата от регистъра — каза Томас. — И я хвърли в огъня.

Грейс отвори очи, неспособна да не погледне към камината. Нямаше никакви остатъци от хартия. Нищо, освен черни сажди и пепел под яркия оранжев пламък.

— Титлата е твоя — каза Томас, обръщайки се към Джак. Погледна го в очите и после се поклони.

Джак изглеждаше като болен.

Томас се обърна с лице към останалите в стаята.

— Аз съм… — той прочисти гърло и когато продължи, гласът му бе равен и звучеше гордо. — Аз съм мистър Кавендиш — каза той, — и ви желая хубав ден.

И после излезе. Премина покрай тях и се измъкна през вратата.

Първоначално никой не можа да заговори. И после, в един почти трагикомичен момент, лорд Кроуланд се обърна към Джак и се поклони:

— Ваша светлост — каза той.

— Не — каза Джак, клатейки глава. Обърна се към херцогинята. — Не позволявайте това. Той ще е по-добър херцог.

— Вярно е — отвърна лорд Кроуланд, без да осъзнава нещастието на Джак. — Но вие ще се научите.

И тогава, без да може да се въздържи, Джак започна да се смее. Цялата тази нелепа ситуация го накара да избухне в неистов смях. Защото добри ми Боже, ако имаше нещо, което никога нямаше да може да направи, то беше да се научи. На каквото и да било.

— О, и представа си нямате — каза той. Погледна към херцогинята. Отчаянието му бе изчезнало, заменено с нещо друго — нещо по-горчиво и фаталистично, нещо цинично и мрачно. — И представа си нямате какво направихте — каза й той. — Никаква представа.

— Върнах ви на истинското ви място — каза остро тя. — Както повеляваше дълга към сина ми.

Джак се обърна. Не можеше да се насили да я гледа и един миг повече. Но там беше Грейс, стояща близо до вратата. Изглеждаше шокирана, изглеждаше уплашена. Но когато погледна към него, той видя как всичко си идва на мястото.

Тя го обичаше. Не знаеше как и защо, но нямаше да го оспорва, не бе чак такъв глупак. А когато очите й срещнаха неговите, видя надежда. Видя бъдещето и то сияеше като изгрева.

През целия си живот той се бе опитвал да избяга. От себе си, от грешките си. Беше толкова отчаяно решен никой да не го опознае, че си бе отнел шанса да намери мястото си в света.

Той се усмихна. Най-накрая знаеше къде принадлежи.

Бе видял Грейс, когато влезе в стаята, но тя стоеше отзад и той не можеше да отиде при нея, не и когато се опитваше толкова яростно да натика херцогството в ръцете на Томас, където му бе мястото.

Но изглежда се бе провалил в тази задача.

Нямаше да се провали в още една.

— Грейс — каза той и отиде при нея, поемайки и двете й ръце в своите.

— Какво по дяволите правите? — настоя херцогинята.

Той падна на едно коляно.

— Омъжи се за мен — каза той, притискайки ръцете й. — Бъди моя невеста, бъди моя… — той се разсмя, абсурдът си проправяше път в него. — Бъди моя херцогиня — усмихна й се. — Искам много, зная.

— Спрете това — изсъска херцогинята. — Не можете да се ожените за нея.

— Джак — прошепна Грейс. Устните й трепереха и той знаеше, че тя мисли над думите му. Колебаеше се.

А той умееше да я предизвиква.

— Веднъж в живота си — каза той пламенно, — направи и себе си щастлива.

— Спрете това! — избухна Кроуланд. Сграбчи Джак под мишниците и опита да го издърпа на крака, но той не помръдна. Щеше да остане на едно коляно и цяла вечност, ако трябваше.

— Омъжи се за мен, Грейс — прошепна отново.

— Вие ще се ожените за Амелия! — прекъсна го Кроуланд.

Джак не отмести очи от лицето на Грейс.

— Омъжи се за мен.

— Джак… — каза тя и той можеше да чуе в гласа й, че мисли как да намери извинение, свързано с дълга му или положението си.

— Омъжи се за мен — каза отново, преди тя да може да продължи.

— Тя не е приемлива — каза студено херцогинята.

Той доближи ръцете на Грейс до устните си.

— Няма да се оженя за никоя друга.

— Тя не е от вашия ранг!

Той се обърна и погледна студено баба си. Почувства се като херцог, всъщност. Беше почти забавно.

— Искате ли да имам наследник? Някога?

Лицето на херцогинята се изопна ококорено.

— Ще приема това за „Да“ — обяви той. — Което значи, че Грейс ще трябва да се омъжи за мен — той сви рамене. — Това е единственият начин, да осигуря Уиндъм със законен наследник.

Грейс започна да мига, а ъгълчетата на устните й се раздвижиха. Бореше се със себе си, казвайки си, че трябва да откаже. Но го обичаше. Той знаеше, че е така и нямаше да й позволи да захвърли това.

— Грейс… — Джак се намръщи, после се разсмя. — Как е второто ти име, всъщност?

— Катриона — прошепна тя.

— Грейс Катриона Евърслей — каза той, високо и уверено. — Обичам те. Обичам те с всяка частица от сърцето си и се кълна в този миг, пред всички, които присъстват… — той се огледа, съзирайки икономката на енорийския пастор, която стоеше с отворена уста на вратата, — … дори… по дяволите — промърмори той, — как ви е името?

— Госпожа Броудмаус — каза тя ококорена.

Джак прочисти гърлото си. Започваше да се чувства като себе си. За първи път от дни се чувстваше като себе си. Може би нямаше да се отърве от проклетата титла, но с Грейс до него, можеше да намери начин да стори нещо добро с нея.

— Кълна ти се — каза той, — пред госпожа Броудмаус…

— Спрете това! — изкрещя херцогинята, хващайки другата му ръка. — Изправете се!

Джак се взря в Грейс и се усмихна.

— Имало ли е някога толкова прекъсвано предложение?

Тя му се усмихна в отговор, макар сълзите да заплашваха да прелеят от очите й.

— Трябва да се ожените за Амелия! — изръмжа лорд Кроуланд.

А после се намеси Амелия… подавайки глава над рамото на баща си:

— Няма да го взема — обяви тя уверено, улови погледа на Джак и се усмихна.

Херцогинята ахна.

— Отхвърляте внука ми?

— Този внук — поясни Амелия.

Джак откъсна очи от Грейс за достатъчно дълго време, та да се ухили одобрително на Амелия. Тя отвърна на усмивката му и кимна към Грейс, казвайки му недвусмислено да се върне към настоящия проблем.

— Грейс — каза Джак, леко галейки ръцете й със своите. — Коляното започва да ме боли.

Тя започна да се смее.

— Кажи да, Грейс — намеси се Амелия.

— Послушай Амелия — каза Джак.

— Какво по дяволите ще правя с теб? — каза лорд Кроуланд на Амелия. Не че тя се интересуваше.

— Обичам те, Грейс — каза Джак.

Сега тя се усмихваше. Изглежда, че всичко в нея се усмихваше, сякаш бе обгърната от щастие, което нямаше да я напусне. И после го каза. Пред всички.

— И аз те обичам.

Той почувства как цялото щастие на света се втурна към него, право в сърцето му.

— Грейс Катриона Евърслей — каза той отново, — ще се омъжиш ли за мен?

— Да — прошепна тя. — Да.

Той се изправи.

— Сега ще я целуна — обяви той.

И го направи. Точно пред херцогинята, пред Амелия и баща й, дори пред госпожа Броудмаус.

Той я целуна. И после я целуна пак. Целуваше я, когато херцогинята излезе гневно. Целуваше я, когато лорд Кроуланд извлече Амелия, мърморейки нещо за деликатни чувства.

Целуна я и пак я целуна и щеше да продължи да я целува, но осъзна, че госпожа Броудмаус все още стои на вратата и ги гледа с много благо изражение.

Джак й се ухили.

— Ще ни оставите ли насаме, ако не възразявате?

Тя въздъхна и се оттегли, но преди да затвори вратата, те я чуха да казва:

— Обичам хубавата любовна история.