Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (5)

Пета глава

— Прекрасна къща — каза Джак, когато го поведоха — все още с вързани ръце — през парадния вход на Белгрейв. Той се обърна към старата дама. — Вие ли го обзаведохте? Навсякъде се забелязва превъзходен женски вкус.

Грейс вървеше зад тях, но той успя да усети как сподавя смеха си.

— О, отпуснете се, госпожице Евърслей — извика й той през рамо. — Много по-добре е за организма ви.

— Насам — нареди херцогинята и даде знак да я последва надолу по коридора.

— Да се подчиня ли, госпожице Евърслей?

Тя не отговори, беше умно момиче. Но той бе твърде ядосан, за да прояви благоразумие, така че продължи да нахалства.

— Ехо! Госпожице Евърслей! Чухте ли ме?

— Разбира се, че ви чу — гневно се сопна херцогинята.

Джак спря и погледна баба си с наклонена глава.

— Мислех, че не сте на себе си от радост, задето се запознахте с мен.

— Така е — отсече тя.

— Хммм — той се обърна към госпожица Евърслей, която ги бе настигнала, докато говореха. — Не мисля, че тя звучи прекалено радостна, госпожице Евърслей. А вие?

Очите й се преместиха от него към работодателката й и отново към него, преди да отговори:

— Вдовстващата херцогиня няма търпение да ви приеме в семейството си.

— Добре казано, госпожице — похвали я той. — Проницателно и все пак благоразумно — обърна се към баба си. — Надявам се, че й плащате добре.

Две червени петна се появиха върху бузите на възрастната жена, в такъв рязък контраст с кожата й, че ако не бе видял със собствените си очи как се появяват той би се заклел, че е използвала руж.

— Може да си вървите — нареди тя, без дори да поглежда към компаньонката си.

— Така ли? — престори се той на не разбрал. — Прекрасно — после вдигна вързаните си китки. — Имате ли нещо против?

— Не вие, тя — баба му стисна зъби. — Много добре знаете.

Но Джак не бе в настроение да се държи сговорчиво и в този момент дори не си направи труд да поддържа обичайния си духовит маниер. Така че я погледна в очите. Неговите зелени очи срещнаха нейните ледено, ледено сини и докато говореше, почувства, че преживява дежа вю^[1]. Все едно отново се намираше на Континента и участваше в битка. Раменете му се изпънаха и очите му се присвиха, докато посрещаше врага.

— Тя остава.

И тримата замръзнаха, а очите на Джак не се отместиха от тези на херцогинята, докато продължи да говори:

— Вие я въвлякохте в това. Тя ще остане до края.

Почти очакваше госпожица Евърслей да протестира. По дяволите, всеки с ума си би избягал колкото може по-далеч от предстоящия конфликт. Но тя стоеше напълно неподвижна, с изпънати от двете страни ръце, и единствено гърлото й се раздвижи, когато преглътна.

— Ако ме искате — каза той тихо, — ще изтърпите и нея.

Херцогинята си пое дълбоко и гневно дъх през носа и рязко изви глава настрани.

— Грейс — излая тя, — алената гостна. Сега.

Името й беше Грейс. Той се обърна и я погледна. Кожата й бе бледа, а очите й — широко разтворени и преценяващи.

Грейс. Харесваше му. Отиваше й.

— Не искате ли да знаете името ми? — извика той към херцогинята, която вече вървеше надолу по коридора.

Лейди Уиндъм спря и се обърна, както очакваше, че ще направи.

— Името ми е Джон — обяви, наслаждавайки се на начина, по който кръвта се отцеди от лицето й. — Джак за приятелите — той погледна Грейс с натежали от съблазън очи, — и за приятелките.

Би могъл да се закълне, че усети как тя потрепери, което му достави удоволствие.

— Такива ли сме? — промърмори той.

Устните й останаха разтворени цяла секунда, преди девойката да може да издаде и звук.

— Какви да сме?

— Приятели, разбира се.

— Аз… аз…

— Ще оставите ли компаньонката ми на мира! — излая херцогинята.

Той въздъхна и поклати глава към госпожица Евърслей.

— Тя е толкова властна, не намирате ли?

Момичето се изчерви. Наистина, това бе най-хубавото розово, което някога бе виждал.

— Жалко за тези въжета — продължи той. — Ние двамата изглежда сме уловени в този романтичен миг, като изключим неприятното присъствие на работодателката ви. И щеше да е много по-лесно да поставя една деликатна целувка върху вашата ръка, ако ми бе възможно да освободя една от своите.

Този път бе сигурен, че тя потрепери.

— Или устните ви — прошепна той. — Бих могъл да целуна устните ви.

Последва прекрасно мълчание, нарушено доста грубо от:

— Какво, по дяволите, става тук?

Госпожица Евърслей подскочи крачка назад, а Джак се обърна, за да види един невероятно гневен мъж да се насочва към тях.

— Този мъж безпокои ли те, Грейс? — поиска да знае той.

Тя бързо поклати глава.

— Не, не. Но…

Новопристигналият се обърна към Джак с гневни сини очи. Гневни сини очи, които доста приличаха на тези на херцогинята, като се изключат торбичките и бръчките й.

— Кой сте вие?

— Вие кой сте? — контрира го Джак и веднага не го хареса.

— Аз съм Уиндъм — каза рязко той. — А вие сте в дома ми.

Джак примигна. Братовчед. Новото му семейство ставаше все по-чаровно с всяка следваща секунда.

— Е, ами в такъв случай, аз съм Джак Одли. Преди бях от Армията на Нейно Величество, към днешна дата съм от прашните пътища.

— Кои са семейство Одли? — поиска да знае херцогинята, като отново се приближи. — Вие не сте Одли. По лицето ви е изписано. По носа и брадичката, и по всяка проклета черта, освен по очите ви, които са с погрешния цвят.

— Погрешният цвят? — отвърна Джак, правейки се на обиден. — Наистина ли? — той се обърна към госпожица Евърслей. — Винаги са ми казвали, че дамите обичат зелени очи. Погрешно ли съм информиран?

— Вие сте Кавендиш! — изрева херцогинята. — Вие сте Кавендиш и аз настоявам да знам защо не съм информирана за съществуването ви.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Уиндъм.

Джак си помисли, че не е негово задължение да отговаря, така че с удоволствие запази мълчание.

— Грейс? — попита Уиндъм, обръщайки се към госпожица Евърслей.

Джак наблюдаваше размяната на реплики с интерес. Те бяха приятели, но бяха ли приятелски настроени? Не можеше да бъде сигурен.

Госпожица Евърслей преглътна с очевидно неудобство.

— Ваша светлост — каза тя, — може би е по-добре да поговорим насаме?

— И да ни отнемете удоволствието? — напевно се включи Джак, защото след като той щеше да е обектът на разговора, изобщо не възнамеряваше да го позволи. И тогава, за да ги раздразни още повече, допълни: — След всичко, което преживях…

— Той е твой братовчед — обяви херцогинята рязко.

— Той е разбойникът — каза госпожица Евърслей.

— Не съм — добави Джак и се обърна, за да покаже вързаните си ръце, — тук по свое желание, уверявам ви.

— Баба ви помисли, че го е разпознала миналата нощ — каза госпожица Евърслей на херцога.

— Знаех, че съм го разпознала — рязко каза възрастната дама. Джак устоя на желанието да се наведе, щом тя посочи с ръка към него. — Само го погледни.

Той се обърна към херцога.

— Носех маска — защото наистина, не биваше да поема вината за това.

Усмихна се жизнерадостно, докато наблюдаваше с интерес, как херцогът вдига ръка към челото и притиска слепоочията си с достатъчно сила, за да смачка черепа си. И тогава, просто така, ръката му падна и той изрева:

— Сесил!

Джак тъкмо щеше да отправи остроумна шегичка за поредния си изгубен братовчед, когато един лакей — очевидно с името Сесил — се появи от дъното на коридора.

— Портретът — кратко каза Уиндъм. — На чичо ми.

— Този, който току-що качихме в…

— Да. Занесете го в стаята за гости. Сега!

Дори очите на Джак се разшириха от яростния гняв в гласа му.

И тогава — почувства го като удар в корема — видя госпожица Евърслей да поставя длан върху ръката на херцога.

— Томас — меко каза тя, изненадвайки го с употребата на малкото му име, — моля те, позволи ми да обясня.

— Ти знаеше ли за това? — настоя да разбере Уиндъм.

— Да, но…

— Миналата нощ — каза той ледено. — Знаеше ли за това миналата нощ?

Миналата нощ?

— Да, но Томас…

Какво е станало миналата нощ?

— Достатъчно — отсече той. — В гостната. Всички.

Джак последва херцога и после, след като вратата се затвори зад тях, вдигна ръцете си.

— Мислиш ли, че е възможно…? — попита той. Направи го доста непринудено, според него.

— В името на Божията любов — измърмори Уиндъм. Той грабна нещо от писалището близо до стената и после се обърна. С един гневен удар разряза въжетата със златен нож за отваряне на писма.

Джак огледа ръцете си, за да се увери, че не кърви.

— Добра работа — промърмори той. Нямаше дори драскотина.

— Томас — каза госпожица Евърслей, — наистина мисля, че трябва да ми позволиш да говоря с теб за момент, преди да…

— Преди какво? — сопна се Уиндъм, обръщайки се към нея с нещо, което Джак сметна за несправедлива ярост. — Преди да ме информират за друг отдавна изгубен братовчед, чиято глава може да е или да не е издирвана от Короната?

— Не от Короната, според мен — каза Джак благо. Трябваше да мисли и за репутацията си, все пак. — Но със сигурност от няколко магистрати. И един-двама викарии — той се обърна към херцогинята. — Кражбите по пътищата обикновено не се смятат за най-сигурното препитание.

Лекомислието му не се оцени от никой, дори и от горката госпожица Евърслей, която бе успяла да понесе яростта и на двамата Уиндъм. Доста незаслужено, по негово мнение. Той мразеше грубияните.

— Томас — повтори госпожица Евърслей умолително, а тонът й отново накара Джак да се запита какво точно имаше между тези двамата. — Ваша светлост — поправи се тя с нервен поглед към херцогинята, — има нещо, което трябва да знаете.

— Именно — сопна се Уиндъм. — Кои са истинските ми приятели и доверени хора, например.

Госпожица Евърслей се присви, все едно я бяха ударили и в този момент Джак реши, че това е прекалено.

— Аз предлагам — каза той, а гласът му прозвуча небрежно, но уверено, — да говорите с госпожица Евърслей с по-голямо уважение.

Херцогът се обърна към него, а очите му бяха толкова изумени, колкото и мълчанието, което настъпи в стаята.

— Моля?

Джак го мразеше в този миг, мразеше всяко горделиво малко аристократично зрънце в него.

— О, не сме свикнали някой да ни говори като на мъж, а? — присмя се той.

Въздухът се наелектризира. Джак със сигурност трябваше да предвиди какво ще стане, защото лицето на херцога определено се бе изкривило от ярост, но той някак си не можа да помръдне, когато Уиндъм се хвърли напред, сграбчи го за гърлото и двамата се стовариха на килима.

Като се проклинаше и се наричаше глупак, Джак опита да избегне удара, но юмрукът на херцога се заби в челюстта му. Чистият животински инстинкт за оцеляване се събуди в него и той стегна стомаха си. С едно светкавично и бързо движение, той изнесе напред торса си и използва главата си като оръжие. Чу се задоволително пукане, щом удари челюстта на Уиндъм и Джак се възползва от зашеметеното му състояние, за да се преобърне и да размени местата им.

— Никога… повече… не ме удряй — изръмжа той. Беше се бил в канавките, по бойните полета, за страната си, за живота си и никога не бе толерирал мъжете, които първи нанасяха удар.

Пое удара с лакът в корема и тъкмо щеше да отвърне с коляно в слабините, когато госпожица Евърслей се намеси в боя, вмъквайки се между двамата мъже без сянка от мисъл за благоприличие или собствената си безопасност.

— Спрете! И двамата!

Джак успя да избута горната част на ръката на Уиндъм точно навреме, за да парира юмрука му, насочен към бузата й. Щеше да е нещастен случай, разбира се, но тогава щеше да се наложи да го убие, което си беше престъпление, наказуемо с обесване.

— Трябва да се срамувате от себе си — скара се госпожица Евърслей, с поглед насочен право към херцога.

Той само повдигна вежда и каза:

— Може би ще е добре да се отдръпнете от моя, ъъъ… — той погледна надолу, малко под кръста си, където се опираше Грейс.

— О! — тя скочи на крака. И Джак би защитил честта й, но трябваше да признае, че би казал същото, ако той бе под нея. Да не споменаваме, че тя все още стискаше ръката му.

— Ще се погрижите ли за раните ми? — каза той и разшири бляскавия си зелен поглед, който преливаше от най-изкушаващата съблазън на света. Което, разбира се, означаваше: „Нуждая се от теб. Нуждая се единствено от теб, само се погрижи за мен и ще се откажа от всички други жени, ще се разтопя в краката ти и вероятно ще стана червив от пари, и дори царски богат, ако пожелаеш, и то само с един твой прелестен жест“.

Винаги вършеше работа.

Освен сега, очевидно.

— Вие не сте ранен — сопна се тя, отблъсквайки го настрани. Погледна към Уиндъм, който се бе изправил на крака до нея. — Нито пък вие.

Джак тъкмо щеше да направи коментар за естествената доброта, но точно тогава херцогинята пристъпи напред и удари внука си — този, за чийто произход всички бяха сигурни — по рамото.

— Веднага се извини! — сопна се тя. — Той е гост в нашия дом.

Гост. Джак се почувства поласкан.

— Моят дом — сопна се херцогът в отговор.

Джак наблюдаваше старата дама с интерес. Нямаше да приеме това добре.

— Той ти е първи братовчед — каза тя твърдо. — Предвид липсата на близки роднини в семейството ни, се предполага, че ще си нетърпелив да го поздравиш за добре дошъл сред нас.

О, да. Херцогът просто преливаше от радост.

— Някой — изръмжа Уиндъм, — би ли ми направил услугата да ми обясни как точно този мъж се озова в гостната ми?

Джак изчака някой да обясни, но след като никой не изяви желание, предложи своята версия:

— Тя ме отвлече — каза, като присви рамене и посочи към херцогинята.

Уиндъм бавно се обърна към баба си.

— Вие сте го отвлякла — повтори той, а гласът му бе равен и странно лишен от съмнение.

— Именно — отговори тя. Брадичката й се вдигна във въздуха. — И отново бих го сторила.

— Вярно е — каза госпожица Евърслей. И тогава тя го зарадва като се обърна към Джак и каза: — Съжалявам.

— Приемам извиненията ви, разбира се — усмихна се той мило.

Но на херцога не му беше смешно. До такава степен, че горката госпожица Евърслей почувства нуждата да защити думите си:

— Тя го отвлече!

Уиндъм не й обърна внимание. Джак наистина започна да се ядосва.

— И ме принуди да участвам — измърмори госпожица Евърслей.

Тя, от друга страна, бързо се превърна в един от любимите му хора.

— Разпознах го миналата нощ — обяви херцогинята.

Уиндъм я погледна невярващо.

— В тъмното?

— И с маска — отговори тя с гордост. — Той е копие на баща си. Гласът му, смехът му, всичко в него.

Самият Джак не би помислил това за особено убедителен аргумент, така че бе любопитен да види как ще реагира херцогът.

— Бабо — каза той с нещо, което Джак трябваше да предположи, че е удивително търпение, — разбирам, че все още скърбите за сина си…

— Вашият чичо — прекъсна го тя.

— Моят чичо — той прочисти гърлото си. — Но изминаха тридесет години от смъртта му.

— Двадесет и девет — поправи го остро старицата.

— Дълго време — каза Томас. — Спомените избледняват.

— Не и моите — отговори възрастната дама надменно, — и определено не и тези, които имам за Джон. Вашият баща бях повече от доволна да забравя напълно…

— За това всички сме съгласни — прекъсна я Уиндъм, оставяйки Джак да се чуди за тази история. И след това с поглед, който ясно показваше, че все още иска да удуши някого (Джак би заложил на херцогинята, защото вече бе минал по реда си), Уиндъм се обърна и изрева: — Сесил!

— Ваша светлост! — дочу се глас от коридора. Джак загледа как двама лакеи се бореха да прокарат масивната картина около ъгъла и през вратата на стаята.

— Сложете я, където и да е — нареди херцогът.

С малко сумтене и един рискован момент, по време на който изглеждаше, че картината ще се срути върху това, което според Джак бе изключително скъпа китайска ваза, лакеите успяха да намерят свободно място и да поставят картината на пода, подпирайки я внимателно на стената.

Джак пристъпи напред. Всички го последваха. А госпожица Евърслей първа каза:

— О, Боже мой.

* * *

Това бе той. Разбира се, че не би могъл да е той, защото бе Джон Кавендиш, който бе починал преди около тридесет години, но в името на Бога, изглеждаше точно като мъжа, който стоеше до нея.

Очите на Грейс се ококориха толкова, че я заболяха и местеше поглед ту към единия, ту към другия, ту към единия, ту към другия…

— Виждам, че сега никой не ми противоречи — каза херцогинята самодоволно.

Томас се обърна към господин Одли, сякаш бе видял призрак.

— Кой сте вие? — прошепна той.

Но дори господин Одли стоеше безмълвен. Той просто се взираше в портрета и не можеше да откъсне поглед, лицето му бе побеляло, устните разтворени, а цялото му тяло се бе отпуснало.

Грейс задържа дъха си. След известно време той щеше да си възвърне гласа, а когато го стореше, със сигурност щеше да им каже това, което бе казал и на нея предишната нощ.

„Името ми не е Кавендиш“.

„Но някога беше“.

— Името ми — запъна се господин Одли, — рожденото ми име… — той спря, преглътна конвулсивно и гласът му потрепери, когато каза: — Пълното ми име е Джон Роло Кавендиш-Одли.

— Кои бяха родителите ви? — прошепна Томас.

Мистър Одли — мистър Кавендиш-Одли — не отговори.

— Кой беше баща ви? — гласът на Томас бе по-висок този път и по-настоятелен.

— Кой по дяволите си мислиш, че беше? — сопна се Джак.

Сърцето на Грейс се блъскаше в гърдите. Погледна Томас. Изглеждаше блед и ръцете му трепереха, и тя се почувства като предател. Можеше да му каже. Можеше да го предупреди.

Тя беше страхливка.

— Вашите родители — каза Томас с нисък глас, — бяха ли венчани?

— Какво намеквате? — настоя мистър Одли и за момент Грейс се побоя, че отново ще се стигне до удари. Той приличаше на пленено животно, блъскано и мушкано, докато не можеше да търпи повече.

— Моля ви — каза девойката умолително, отново заставайки между тях — той не знае — продължи тя. Мистър Одли не можеше да знае важността на това да е законороден. Но Томас знаеше и бе така застинал, че Грейс си помисли, че ще се разпадне на парчета. Тя погледна към него и към баба му. — Някой трябва да обясни на мистър Одли…

— Кавендиш — сопна се херцогинята.

— Мистър Кавендиш-Одли — каза Грейс бързо, защото не знаеше как да се обърне към него, без да обиди някого в тази стая. — Някой трябва да му обясни, че… че…

Погледна към другите за помощ, за насока, за каквото и да е, защото със сигурност това не беше нейно задължение. Грейс бе единственият човек сред тях, у когото не течеше кръвта на Кавендиш. Защо тя трябваше да дава всички обяснения?

Впери взор в мистър Одли, опитвайки се да не вижда портрета в негово лице и каза:

— Баща ви — мъжът на картината, тоест — ако приемем, че той е баща ви, — той беше… по-големият брат на бащата на Негова светлост.

Никой не каза нищо.

Грейс прочисти гърлото си.

— Така че, ако… ако родителите ви са били наистина законно венчани…

— Такива бяха — рязко каза господин Одли.

— Да, разбира се. Нямам предвид, разбира се…

— Това, което има предвид — прекъсна я рязко Томас, — е, че ако наистина сте законен наследник на Джон Кавендиш, тогава вие сте херцогът на Уиндъм.

Това беше. Истината. Или ако не истината, тогава възможността за истината — и никой, нито дори херцогинята, не знаеше какво да каже. Двамата мъже — двамата херцози, помисли си Грейс едва сдържайки истеричен пристъп на смях — просто се взираха един в друг, премерваха се един друг и тогава, най-накрая, ръката на мистър Одли се протегна. Трепереше, като тази на херцогинята, когато се опитваше да намери опора, и щом пръстите му се добраха до облегалката на един стол, той здраво го стисна. С очевидно нестабилни крака, той седна.

— Не — каза той. — Не.

— Вие ще останете тук — нареди херцогинята, — докато този въпрос не се уреди по мое усмотрение.

— Не — каза той с повече убеденост. — Няма да го направя.

— О, да, ще го сторите — отвърна тя. — Ако не го направите, ще ви предам на властите, като крадеца, който сте.

— Не бихте го направила — избъбри Грейс. И се обърна към мистър Одли. — Тя никога не би го направила. Не и ако вярва, че сте неин внук.

— Млъкнете! — изръмжа херцогинята. — Не знам какво си мислите, че правите, госпожице Евърслей, но не сте от семейството и нямате място в тази стая.

Мистър Одли се изправи. Поведението му бе решително и самоуверено, и за първи път Грейс видя войника, който е бил някога. Когато заговори, думите му бяха премерени и отсечени, напълно различни от ленивото провлачване, което бе започнала да очаква от него.

— Не й говорете по този начин, никога повече.

Нещо в нея се разтопи. Томас я бе защитавал от баба си преди, наистина — той отдавна бе неин защитник. Но не и по този начин. Той ценеше приятелството им, тя го знаеше. Но това… това бе различно. Тя не чу думите.

Усети ги.

И докато се взираше в лицето му, очите й се плъзнаха към устата му. Припомни си… докосването на устните му, целувката му, дъхът му и горчиво-сладкия шок, когато се бе отдръпнал, въпреки желанието й да не спират… и тази целувка никога да не свърши.

Настъпи съвършено мълчание, сякаш всички замръзнаха, като се изключи това, че очите на херцогинята щяха да изскочат. И точно тогава, когато Грейс осъзна, че ръцете й започнаха да треперят, тя се сопна:

— Аз съм ви баба.

— Това — отвърна мистър Одли, — тепърва ще се уточнява.

Устните на Грейс се разтвориха от изненада, защото никой не би се усъмнил в произхода му, не и с доказателството, подпряно на стената на гостната.

— Какво? — избухна Томас. — Да не се опитвате да ми кажете, че вие не мислите, че сте син на Джон Кавендиш?

Мистър Одли сви рамене и за миг стоманената решителност в очите му изчезна. Отново бе разбойникът мошеник, безгрижен и напълно безотговорен.

— Честно казано — отвърна той, — не съм сигурен, че искам да вляза във вашия очарователен малък клуб.

— Нямате избор — каза херцогинята.

— Толкова сте любяща — каза мистър Одли с въздишка. — Толкова грижовна. Истинска баба за пример.

Грейс притисна с ръка устата си, но въпреки това вече не можеше да сподави смеха си. Беше толкова неуместно… крайно неуместно… но бе невъзможно да го потисне. Лицето на херцогинята бе станало пурпурно, а устните й толкова стиснати, че бръчките от гняв се плъзнаха до носа й. Дори Томас никога не бе предизвиквал такава реакция, а Бог знаеше, че бе опитвал.

Момичето погледна към него. От всички в стаята, със сигурност той имаше най-много какво да загуби. Изглеждаше изтощен. И объркан. И бесен. Не бе за вярване, но като че ли, против всякаква логика, и той бе на път да се разсмее.

— Ваша светлост — каза тя колебливо. Не знаеше какво иска да му каже. Вероятно нямаше нищо за казване, но мълчанието бе просто ужасно.

Той не й обърна внимание, обаче тя знаеше, че я е чул, защото тялото му се стегна още повече, после се разтърси, когато изпусна дъха си. И тогава херцогинята — о, защо никога не спираше да тормози хората — извика името му все едно викаше кучето си.

— Млъкни — сопна се той на свой ред.

Грейс искаше да протегне ръка към него. Томас бе неин приятел, но освен това беше — и винаги е бил — с много по-високо положение от нея. А ето я сега, стоеше тук и се мразеше, защото не можеше да спре да мисли за другия мъж в стаята — този, който можеше да открадне самоличността на Томас.

Така че не направи нищо. И се намрази дори повече.

— Налага се да останете — каза му Томас. — Ние ще трябва…

Грейс задържа дъха си, щом Томас прочисти гърлото си.

— Ние ще трябва да разрешим този въпрос.

Всички чакаха отговора на мистър Одли, който изглежда преценяваше Томас. Грейс се молеше да осъзнава, колко трудно бе за Томас да се държи цивилизовано в този момент. Със сигурност би отговорил любезно. Тя силно се надяваше, да се окаже добър човек. Беше я целунал. Беше я защитил. Толкова много ли бе да се надява, че под повърхността му се крие рицар на бял кон?