Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (15)

Петнадесета глава

Лутайки се из Белгрейв, заради развилнялата се буря, която го заклещи вътре като в капан, Джак успя да открие колекция от книги, посветени на изкуството. Не беше лесно, защото замъкът се славеше с две отделни библиотеки и всяка от тях сигурно съдържаше поне петстотин тома. Но книгите за изкуство, забеляза той, обикновено бяха голям формат, така че това успя да направи задачата му малко по-лесна, когато търсеше из секциите с най-големите издания. Той издърпа тези книги, разгледа ги внимателно и след няколко неуспешни опита откри това, което търсеше.

Нямаше особено желание да остане в библиотеката, обаче. Винаги намираше за потискащо да бъде заобиколен от толкова много книги. Така че събра тези, които изглеждаха най-интересни и ги взе в новата си любима стая — гостната в кремаво и златно в най-отдалечената част на замъка.

Стаята на Грейс. Никога нямаше да може да мисли за нея по друг начин.

В тази стая се бе оттеглил след смущаващата си среща с нея в големия коридор. Не обичаше да си изпуска нервите. По точно, мразеше да го прави.

Стоя там с часове, присвит пред масата за четене, като от време на време се изправяше, за да се разтъпче. Бе на последния том — изследване на френския стил рококо, когато един лакей влезе през отворената врата, спря и после заотстъпва.

Джак погледна към него, вдигайки въпросително вежда, но младежът не каза нищо, само избяга в посоката, от която бе дошъл.

Две минути по-късно Джак бе възнаграден за търпението си от звука на женски стъпки в коридора. Стъпките на Грейс.

Престори се на вглъбен в книгата си.

— О, вие четете — каза тя с изненада.

Той внимателно обърна една страница.

— Правя го от време на време.

Можеше буквално да чуе как тя завърта очи, докато се приближава.

— Търсих ви навсякъде.

Той вдигна поглед и залепи една усмивка на лицето си.

— И ето ме и мен.

Тя стоеше колебливо до вратата със здраво стиснати ръце. Изглеждаше нервна, осъзна той.

Намрази се за това.

Наклони глава подканващо, правейки знак към стола до себе си.

— Какво четете? — попита тя, влизайки в стаята.

Той обърна книгата си към празното място на масата.

— Погледнете.

Грейс не седна веднага. Вместо това постави ръце на ръба на масата и се наклони напред, надзъртайки към отворените страници.

— Изкуство — отбеляза тя.

— Вторият ми любим предмет.

Тя го изгледа хапливо.

— Искате да ви попитам кой е бил най-любимият ви предмет?

— Толкова ли съм прозрачен?

— Прозрачен сте само, когато желаете да сте такъв.

Той вдигна ръце в престорен ужас.

— И уви, въпреки това не се получава. Не ме попитахте кой беше любимият ми предмет.

— Защото — отвърна тя, докато сядаше, — съм убедена, че отговорът ще съдържа нещо много неуместно.

Той сложи ръка на гърдите си, и драматичният жест по някакъв начин възстанови равновесието му. Лесно бе да се преструва на палячо. Никой не очакваше много от глупаците.

— Наранен съм — обяви той. — Кълна ви се, нямаше да кажа, че любимият ми предмет бе съблазняването или изкуството на целувката, или правилния начин да свалиш ръкавицата на дама, или пък правилният начин да свалиш…

— Спрете!

— Щях да кажа — отвърна той, като опита да звучи възможно най-смирено, — че любимият ми предмет напоследък сте вие.

Очите им се срещнаха, но само за миг. Нещо я изнерви и тя бързо премести поглед към скута си. Той я наблюдаваше, хипнотизиран от играта на емоциите по лицето й, от начина, по който стиснатите й върху масата ръце, се напрегнаха и се раздвижиха.

— Не харесвам тази картина — каза тя внезапно.

Той трябваше да погледне отново към книгата, за да види какво имаше предвид. Беше на мъж и жена сред природата, седнали на тревата. Жената беше с гръб и изглеждаше така, сякаш бута мъжа настрани. Джак не се сещаше за художника, но си помисли, че стила му е познат.

— Буше^[1]?

— Д… не — каза тя, мигайки объркано докато се накланяше напред. Погледна надолу. — Жан-Антоан Вато^[2] — прочете. — The Faux Pas^[3].

Той погледна по-отблизо.

— Извинете, — гласът му прозвуча безгрижно. — Едва бях обърнал страницата. Обаче доста прилича на Буше. Вие как мислите?

Тя леко сви рамене.

— Не съм запозната достатъчно добре и с двамата, за да кажа. Не съм изучавала рисуването — или художниците — много като дете. Родителите ми не бяха твърде заинтересовани от изкуството.

— Как е възможно това?

Тя се усмихна.

— Не че не бяха заинтересовани, просто повече се интересуваха от други неща. Мисля, че най-много би им харесало да пътуват. И двамата обожаваха всякакъв вид карти и атласи.

Джак почувства как извърта очи при това.

— Мразя картите.

— Наистина ли? — тя звучеше изумена и може би съвсем малко очарована от признанието му. — Защо?

Той й каза истината.

— Нямам таланта да ги разчитам.

— Вие, разбойникът.

— Това какво общо има?

— Не трябва ли да знаете къде отивате?

— Не чак толкова, по-скоро се нуждая да знам къде съм бил — думите му изглежда, я объркаха, така че той добави: — Има определени области в страната — вероятно целия Кент, за да бъда честен — които е най-добре да избягвам.

— Това е един от онези моменти — каза тя, примигвайки бързо няколко пъти, — когато не съм много сигурна дали сте сериозен.

— О, много съм сериозен — каза й, почти жизнерадостно. — Освен може би за онази част с Кент.

Грейс го погледна неразбиращо.

— Може да съм подценил положението.

— Подценил — повтори тя.

— Има си причина да избягвам юга.

— Мили Боже.

Типичното възклицание за дама. Почти се изсмя.

— Не мисля, че някога съм срещала мъж, който би признал, че разчитането на карти не му се отдава — каза тя, след като бе възвърнала самообладанието си.

Погледът му постепенно се стопли, после стана изгарящ.

— Казах ви, че съм специален.

— О, спрете — тя не го гледаше, не и директно, така че не видя промяната в изражението му. Което вероятно обясни защо тонът й остана толкова ведър и жив, когато каза: — Трябва да кажа, че това усложнява нещата. Херцогинята ме помоли да ви намеря, за да помогнете за маршрута, след като пристигнем в Дъблин.

Той махна с ръка.

— Мога да го направя.

— Без карта?

— Ходехме често докато учех.

Тя вдигна поглед и се усмихна, почти носталгично, сякаш можеше да види спомените му.

— Обзалагам се, че вие не сте били отличникът на класа.

Джак повдигна вежда.

— Знаете ли, мисля, че повечето хора биха сметнали това за обида.

Устните й се извиха и очите й засияха пакостливо.

— О, но не и вие.

Беше права, разбира се, не че щеше да й го каже.

— И защо бихте си го помислили?

— Вие никога не бихте искали да сте тарторът.

— Твърде много отговорности? — измърмори той, и се зачуди дали това си мислеше за него.

Грейс отвори уста и той осъзна, че щеше да каже да. Бузите й леко порозовяха и извърна очи за миг, преди да отговори:

— Твърде голям бунтовник сте — отвърна. — Не бихте искали да се обвързвате с разпореждане.

— О, разпореждането — той не можа да се сдържи да не го повтори развеселен.

— Не се присмивайте на избора ми на думи.

— Е — обяви той, вдигайки вежда, — надявам се осъзнавате, че казвате това на бивш офицер от армията на Нейно Величество.

Думите сякаш минаха покрай ушите й.

— Трябваше да кажа, че се наслаждавате да се представяте за бунтовник. Подозирам, че по сърце сте толкова обикновен, колкото и останалите от нас.

Той изчака и после каза:

— Надявам се осъзнавате, че казвате това на бивш разбойник от пътищата на Нейно Величество.

Как каза това със сериозно лице, никога нямаше да разбере и наистина изпита облекчение, когато Грейс, след момент на шок, избухна в смях. Защото наистина, не мислеше, че би могъл да задържи това високомерно, обидено изражение и миг повече.

Чувстваше се така все едно приличаше на Уиндъм, стоящ там вдървен като бастун. Това наистина бе обезпокоително.

— Ужасен сте — каза Грейс, триейки очи.

— Старая се — отвърна й скромно.

— А това е — тя размаха пръст към него с усмивка, — причината, заради която никога няма да сте най-прилежният ученик…

— Мили Боже, надявам се, че не — отвърна той. — Щях да се чувствам малко не на място при моята възраст.

Да не споменаваме колко отчаяно не на място се чувстваше в едно училище. Все още го сънуваше. Определено не кошмари — нямаше да си струват енергията. Но всеки месец или там някъде се събуждаше от едно от онези дразнещи видения, в които отново бе в училище — доста абсурдно за сегашната си възраст от двадесет и осем години. Винаги бе едно и също. Гледаше надолу към програмата си и внезапно осъзнаваше, че е забравил да присъства в часовете по латински за целия срок. Или пристигаше на изпит без панталони.

Единствените училищни предмети, които си спомняше с обич бяха спорта и изкуството. Спортът винаги му се бе удавал. Трябваше само да погледа една игра за минута, преди тялото му инстинктивно да усети как да се движи, а колкото до изкуството — е, никога не се отличи в някой от практическите аспекти, но винаги бе обичал да го изучава. Което се оказа от полза, и му даде възможност да завърже разговор с Грейс по време на първата си нощ в Белгрейв.

Очите му попаднаха върху книгата, все още отворена на масата между тях.

— Защо не харесвате тази? — попита я, посочвайки картината. Не му бе любима, но не намираше нещо, за което да възрази.

— Тя не го харесва — каза тя. Взираше се в книгата, но той гледаше нея и бе изненадан да види как челото й се сбърчи. Загриженост? Гняв? Не можеше да каже.

— Тя не иска вниманието му — продължи Грейс. — А той няма да се откаже. Погледнете изражението му.

Джак надзърна в образа малко по-отблизо. Предположи, че разбра какво имаше предвид тя. Репродукцията не бе особено добра и бе трудно да се определи колко отговаряше на действителната картина. Определено цветовете щяха да са различни, но линиите изглеждаха ясни. Приемаше, че има нещо коварно в изражението на мъжа. Все пак…

— Но не би ли казал някой — попита той, — че възраженията ви са свързани с образа на картината, а не със самата картина?

— Каква е разликата?

Той помисли за момент. Бе минало доста време, откакто някой го бе въвличал в това, което можеше да се определи като интелектуална дискусия.

— Може би художникът е искал да провокира този отговор. Или намерението му е да покаже точно тази сцена. Това не значи, че го одобрява.

— Предполагам — тя стисна устни, ъгълчетата на устата й се стегнаха по начин, който не бе виждал преди. Не го харесваше. Състаряваше я. Или по-скоро подчертаваше загнездило се в нея нещастие. Когато движеше устата си така — ядосано, разстроено и покорно — изглеждаше, сякаш никога нямаше да е щастлива отново.

По-лошо, изглеждаше така, сякаш го бе приела.

— Не е нужно да я харесвате — каза й меко.

Устата й се смекчи, но очите й останаха мрачни.

— Не — каза тя, — не е нужно — посегна и отгърна страница, сменяйки темата. — Бях чувала за мосю Вато, разбира се, и той може да е уважаван художник, но… О!

Джак вече се усмихваше. Грейс не бе гледала към книгата, докато отгръщаше страницата. Но той го бе сторил.

— О, мили…

— Ето това сега е Буше — каза Джак и прозвуча като познавач.

— Не е… аз никога… — очите й бяха широко разтворени — две огромни сини луни. Устните й бяха раздалечени, а бузите… Той едва успя да устои на нуждата да й повее.

— Мари-Луиз О’Мърфи — каза й той.

Тя го погледна ужасена.

— Вие я познавате?

Не би трябвало да се разсмива, но наистина, не можа да се сдържи.

— Всеки ученик я познава. Знае за нея — поправи се той. — Мисля, че почина наскоро. На преклонна възраст, не се бойте. Трагично, но бе достатъчно стара, за да ми бъде баба.

Той се вгледа нежно в жената на картината, лежаща провокативно на диван. Беше гола — прекрасно, великолепно, напълно гола — и лежеше по корем, гърбът й бе леко извит, докато се опираше на една ръка, надзъртайки през ръба на канапето. Бе изобразена странично, но дори и така, част от онази черта на дупето й бе скандално видима, а краката й…

Джак въздъхна щастливо при спомена. Спомен, в който, краката й бяха широко разтворени и според него, не бе единственият ученик, който си бе представял как се настанява между тях.

Много младежи бяха загубили девствеността си — в мечтите си, но все пак — от Мари-Луиз О’Мърфи. Чудеше се дали дамата дори е осъзнала услугите, които бе направила.

Погледна към Грейс. Тя се взираше втренчено в картината. Той си помисли — надяваше се — че може да я възбужда.

— Никога ли не сте я виждала преди? — промърмори той.

Тя поклати глава. Леко. Бе смаяна.

— Била е метреса на краля на Франция — каза й Джак. — Говорело се, че краля видял един от нейните портрети на Буше — не този, мисля, може би една миниатюра — и решил, че трябва да я има.

Устата на Грейс се отвори, сякаш искаше да направи коментар, но не каза нищо.

— Тя дошла от улиците на Дъблин — каза той, — или така са ми казвали. Трудно е да си представиш, че ще се сдобие с фамилията О’Мърфи от другаде — въздъхна при хубавите спомени. — Ние винаги сме се гордели с твърдението си, че е една от нас.

Придвижи се така, че да може да стои зад нея, и се наклони над рамото й. Когато заговори, знаеше, че думите му ще погалят кожата й като целувка.

— Доста е провокативна, нали?

Грейс изглежда все още не знаеше какво да каже. Джак не възрази. Бе открил, че да я наблюдава как гледа картината бе много по-еротично, отколкото самата картина някога щеше да бъде.

— Винаги съм искал да отида и да я видя на живо — каза той. — Мисля, че сега е в Германия. Мюнхен, може би. Но уви, пътешествията ми никога не ме отведоха в тази посока.

— Никога не съм виждала нещо подобно — прошепна Грейс.

— Внушава чувственост, нали?

Тя кимна.

А той се зачуди — ако винаги бе мечтал да лежи между бедрата на мадмоазел О’Мърфи, дали Грейс сега се чудеше какво ли щеше да е, да бъде нея? Представяше ли си себе си, лежаща на диван, открита под еротичния поглед на някой мъж?

Под неговия поглед.

Никога не би позволил някой друг да я види така.

Около тях стаята утихна. Той можеше да чуе собствените си вдишвания, всяко едно по-накъсано от предишното.

Можеше да чуе и нейните — леки, ниски и все по-бързи с всяко вдишване.

Искаше я. Отчаяно. Искаше Грейс. Искаше я простряна пред него като момичето на картината. Искаше я по всеки начин, по който можеше да я получи. Искаше да свали дрехите от тялото й, да боготвори всеки сантиметър от кожата й.

Буквално можеше да я почувства — меката тежест на бедрата й в ръцете си, докато я разтваряше, мускусната топлина, докато се приближаваше за целувка.

— Грейс — прошепна.

Тя не гледаше към него. Очите й все още бяха върху картината в книгата. Езикът й се стрелна навън и навлажни средата на устните й.

Нямаше как да знае, какво му причиняваше това.

Посегна към нея, докосна пръстите й. Тя не се отдръпна.

— Танцувай с мен — промърмори той, обвивайки ръце около талията й. Придърпа я нежно, изправяйки я на крака.

— Няма музика — прошепна тя. Но се изправи. Без съпротива, изправи се, без дори капка колебание.

Така че той изрече единственото нещо, което бе в сърцето му.

— Сами ще я създадем.

* * *

Имаше толкова много моменти, когато Грейс можеше да каже не. Когато ръката му докосна нейната. Когато я издърпа на крака.

Когато я помоли за танц, въпреки липсата на музика — това би бил подходящ момент.

Но тя не му отказа.

Не можеше.

Трябваше да го стори. Но не искаше.

И после някак си се озова в ръцете му и танцуваха валс в ритъма на лекото тананикане на гласа му. Не бе прегръдка, която някога щеше да бъде позволена в благопристойна бална зала. Той я държеше твърде близо и с всяка стъпка изглежда, че я привличаше все повече към себе си, докато накрая разстоянието между тях можеше да се измери не в сантиметри, а в горещина.

— Грейс — каза той, а името й прозвуча като дрезгав, жаден стон. Но тя не чу последната част от него, тази последна съгласна. Той я целуваше и всички звуци се изгубиха в яростната му атака.

А и тя му отвръщаше. Мили Боже, не мислеше, че някога бе искала нещо толкова силно, колкото копнееше за този мъж, в този миг. Искаше да я плени, да я погълне. Да се загуби в него, да се отпусне долу и да му предложи себе си.

Всичко, едва не прошепна. Всичко, което поискаш.

Защото със сигурност той знаеше от какво се нуждае.

Картината на тази жена — метресата на френския крал — вероятно бе направила нещо с нея. Бе омагьосана. Не можеше да има друго обяснение. Искаше да лежи гола на дивана. Да познае усещането за дамаската, триеща се по корема й, докато хладния, свеж въздух шепне по гърба й.

Копнееше да усети, какво е да лежи така, с горещи мъжки очи, изгарящи тялото й.

Неговите очи. Само неговите.

— Джак — прошепна тя, буквално хвърляйки се към него. Изпита нужда да го почувства, него и натиска от тялото му, силата му. Не искаше докосването му само по устните си, желаеше го навсякъде, навсякъде и веднага.

За момент той залитна, сякаш бе изненадан от внезапния й порив, но бързо се възстанови и след секунди затвори с ритник вратата и я прикова до стената, без дори да прекъсва целувката им.

Тя се бе изправила на пръсти, притисната плътно между него и стената, така че краката й биха се клатили във въздуха, ако бе и на сантиметър по-нависоко. Устата му бе изгладняла, а тя бе останала без дъх, и когато той се премести надолу към бузата й и после към гърлото й, всичко, което можеше да стори, бе да държи главата си изправена. Вратът й се изпъна и можеше да почувства как се извива напред, а гърдите й копнеха за по-близък контакт.

Това не бе първият им миг на интимност, но този път бе различно. Преди бе искала той да я целуне. Бе искала да бъде целуната.

Но сега… Сякаш всяка насъбрана мечта и желание се бяха събудили в нея, превръщайки я в някакво непознато пламенно същество. Почувства се агресивна. Силна. И бе толкова проклето уморена да гледа как живота се изнизва около нея.

— Джак… Джак… — изглежда не можеше да каже нищо друго, не и когато зъбите му дърпаха корсета на роклята й. Пръстите му помагаха в усилието, пъргаво разкопчавайки копчетата на гърба й.

Но това някак си не бе честно. И тя искаше да участва в това.

— Аз — успя да изрече и придвижи ръцете си, които бяха пирували в хладната коприна на косата му, до предницата на ризата му. Тя се плъзна надолу по стената, придърпвайки го със себе си, докато и двамата не се озоваха на пода. Без да спира, тя трескаво се зае с копчетата му, и издърпа ризата настрани, след като свърши.

За един миг не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа. Дъхът й бе заключен вътре в нея, изгаряше я, но сякаш не можеше да издиша. Докосна го, поставяйки длан на гърдите му и въздухът най-накрая излезе измежду устните й, когато почувства как сърцето му подскача под кожата му. Погали го нагоре, после надолу, възхищавайки се на контакта, докато една от ръцете му не покри грубо нейните.

— Грейс — прошепна. Джак преглътна, и тя можеше да почувства, как пръстите му треперят.

Тя вдигна очи, чакайки го да продължи. Можеше да съблазни само с поглед, помисли си. Едно докосване и тя щеше да се разтопи. Имаше ли представа каква власт притежаваше над нея? Каква сила?

— Грейс — повтори отново той, а дишането му бе тежко. — След малко няма да мога да спра.

— Не ме е грижа.

— Напротив — гласът му бе дрезгав и това я накара да го иска дори повече.

— Искам те — замоли го тя. — Искам това.

Той изглеждаше така, сякаш го измъчваше болка. Знаеше, че нея я измъчваше.

Стисна ръката й и двамата замряха. Грейс погледна нагоре и очите им се срещнаха.

И се задържаха.

И в този миг тя го обикна. Не знаеше какво й бе сторил, но тя бе променена. И го обичаше заради това.

— Няма да отнема това от теб — каза той с груб шепот. — Не по този начин.

Тогава как, искаше да попита, но разумът отново си пробиваше път в тялото й и знаеше, че е прав. Тя притежаваше малко ценни неща на този свят — перлените обеци на майка й, семейната Библия, любовните писма на родителите й. Но имаше тялото и гордостта си и не можеше да си позволи да ги даде на мъж, който нямаше да стане неин съпруг.

А и двамата знаеха, че ако се окажеше, че той е херцогът на Уиндъм, тогава той никога нямаше да е неин съпруг. Грейс не знаеше всички обстоятелства на раждането му, но бе чула достатъчно, за да знае, че е запознат с живота на аристокрацията. Трябваше да знае какво се очаква от него.

Той обхвана лицето й с ръце и се вгледа в нея с нежност, която й отне дъха.

— Бог ми е свидетел — прошепна, обръщайки я, така че да може да закопчае копчетата й, — това е най-трудното нещо, което съм правил в живота си.

Тя намери някак сила да се усмихне. Или поне да не се разплаче.

* * *

По-късно същата нощ Грейс се намираше в розовия салон, и търсеше хартия за писане за херцогинята, която бе решила, очевидно спонтанно, че трябва да изпрати писмо до сестра си, великата херцогиня на онази малка европейска страна, чието име Грейс никога не можа да произнесе — или въобще да запомни.

Това бе по-дълъг процес, отколкото изглеждаше на пръв поглед, тъй като херцогинята обичаше да съчинява писмата си на глас, с Грейс за публика, разисквайки — болезнено продължително — всяка фраза. Тогава тя трябваше да се концентрира в това да запомни думите й, защото щеше да й се наложи — не от херцогинята, обаче, а от човещина — да препише посланието й, превеждайки нечетливите драсканици в нещо малко по-спретнато и подредено.

Господарката й не признаваше усилията й. Всъщност единственият път, при който й го бе предложила, тя изпадна в такова раздразнение, че Грейс никога повече не прошепна и дума за това. Но като се имаше предвид, че следващото писмо от сестра й започваше с излияния и възхвали за новия краснопис на херцогинята, Грейс не можеше да си представи, че не го е осъзнала.

Е, добре. Това бе едно от онези неща, които не обсъждаха.

Тя нямаше нищо против задачата си тази вечер. Понякога й причиняваше главоболие и се опитваше да преписва, когато слънцето бе все още високо и можеше да разчита на предимствата на естествената светлина. Но това бе усилие, което изискваше цялата й концентрация, и тя си помисли, че е точно това, от което се нуждаеше в момента. Нещо, което да отвлече ума й от… е, от всичко.

От мистър Одли.

От Томас. И от това колко ужасно се чувстваше.

От мистър Одли.

От картината на онази жена.

От мистър Одли.

От Джак.

Грейс въздъхна кратко и силно. За Бога, кого се опитваше да заблуди? Знаеше точно за кого се опитва толкова усилено да не мисли.

За себе си.

Въздъхна. Може би трябваше да отиде в страната с непроизносимото име. Чудеше се дали там говореха английски. Чудеше се дали великата херцогиня Маргарета — родена като Маргарет и наричана, както й бе казвала дръзко херцогинята, Магс — бе толкова раздразнителна, колкото сестра си.

Не изглеждаше вероятно.

Въпреки че като член на кралско семейство, Магс вероятно имаше властта да нареди да отсекат нечия глава. Херцогинята бе казала, че там са малко феодални.

Грейс докосна главата си, реши, че я харесва там, където си беше и с подновена решимост отвори горното чекмедже на писалището, използвайки може би малко повече сила, отколкото бе нужно. Трепна, щом дървото застърга по дърво, после се намръщи. Това наистина не бе много добре изработена мебел. Съвсем не на място в Белгрейв, ако питаха нея.

Нямаше нищо в горното чекмедже. Само едно перо, което изглеждаше сякаш не е използвано откакто крал Джордж бе управлявал страната.

Отвори второто, посягайки към вътрешността му в случай, че нещо бе скрито в сенките, и после чу нещо.

Някой.

Беше Томас. Стоеше на вратата. Изглеждаше отслабнал и дори на мъждивата светлина тя можеше да види, че очите му са кървясали.

Тя потисна чувството за вина. Той бе добър човек. Мразеше се, че се влюбва в съперника му. Не, не беше това. Мразеше факта, че мистър Одли бе негов съперник. Не, и това не беше. Мразеше цялата проклета ситуация. Всяка частица от нея.

— Грейс — каза той. Нищо друго, само името й.

Тя преглътна. Бе минало известно време, откакто бяха разговаряли като приятели. Не че бяха неприятелски настроени, но имаше ли нещо по-лошо от внимателната вежливост?

— Томас — каза тя, — не осъзнах, че все още си буден.

— Не е толкова късно — повдигна рамене той.

— Не, предполагам, че не е — Грейс хвърли поглед към часовника. — Херцогинята е в леглото, но все още е будна.

— Работата ти никога не свършва, нали? — отбеляза, влизайки в стаята.

— Не — прииска й се да въздъхне. После, отказвайки да се самосъжалява, обясни: — Свърши ми хартията за писане на горния етаж.

— За кореспонденцията?

— Тази на баба ти — потвърди тя. — Аз нямам с кого да кореспондирам — небеса, можеше ли това да е истина? Никога не й бе хрумвало преди. Беше ли написала и едно писмо през годините си тук? — Предполагам, че след като Елизабет Уилоуби се омъжи и премести… — спря, замислена колко тъжно бе това, че трябваше приятелката й да замине, за да се налага да пише писмо — … ще ми липсва.

— Да — каза той, но изглеждаше някак разсеян, не че можеше да го вини, като се имаше предвид положението му. — Добри приятелки сте, нали?

Тя кимна, протягайки се към вътрешността на третото чекмедже. Успя!

— А, ето ги — издърпа малка купчина хартия, после осъзна, че триумфът й означаваше, че трябва да се погрижи за задълженията си. — Сега се налага да напиша писмата на баба ти.

— Тя не ги ли пише сама? — попита изненадан.

Грейс почти се разкикоти на това.

— Тя си мисли така. Но истината е, че почеркът й е ужасен. Никой не може да разбере какво е искала да каже. Дори аз изпитвам затруднения. Накрая импровизирам поне с половината, докато преписвам.

Тя погледна към листовете в ръцете си, подравнявайки ги върху писалището първо на едната страна, а после и на другата, за да оформи прилежна купчина. Когато отново вдигна очи, Томас стоеше малко по-близо, и изглеждаше доста сериозен.

— Трябва да се извиня, Грейс — каза той, придвижвайки се към нея.

О, тя не искаше това. Не искаше извинение, не и когато самата тя се чувстваше толкова виновна в сърцето си.

— За този следобед ли? — попита тя, а гласът й прозвуча може би малко небрежно. — Не, моля те, наистина, няма нужда. Беше ужасна ситуация и никой не може да те вини за…

— За много неща — прекъсна я той.

Гледаше я много особено и Грейс се зачуди дали не е пил. Напоследък го правеше често. Казваше си, че не трябва да го укорява, беше чудо, че се държеше толкова добре като се вземат предвид обстоятелствата.

— Моля те — каза, надявайки се да сложи край на дискусията. — Не мога да спомня нещо, за което да трябва да се извиняваш, но те уверявам, ако имаше, бих приела извинението ти с цялата си благосклонност.

— Благодаря — каза той. И после, сякаш от никъде добави: — Заминаваме за Ливърпул след два дни.

Грейс кимна. Вече знаеше това. И той трябваше да знае, че тя бе наясно с плановете.

— Сигурно имаш много работа, преди да заминем — каза тя.

— Почти никаква — отвърна й, но имаше нещо ужасно в гласа му, сякаш я предизвикваше да попита какво има предвид. А вероятно имаше, защото Томас винаги бе затрупан с много работа, независимо дали планираше заминаване, или не.

— О. Това трябва да е приятна промяна — каза тя, защото не можеше просто да игнорира коментара му.

Той леко се наклони напред и Грейс долови алкохол в дъха му. О, Томас. Болеше я за него, заради това, което сигурно изпитваше. И искаше да му каже: И аз не го желая. Искам ти да си херцога, а Джак да е обикновеният мистър Одли и всичко това просто да свърши.

Дори истината да се окажеше не това, за което се молеше, нямаше търпение да я научи.

Но не можеше да каже това на глас. Не и на Томас. Той вече я гледаше с този негов пронизващ поглед, сякаш знаеше всичките й тайни — че се влюбваше в съперника му, че вече го бе целувала — няколко пъти — и че бе искала много повече от това.

Тя щеше да направи повече, ако Джак не я бе спрял.

— Упражнявам се, нали виждаш — каза Томас.

— Упражняваш се?

— В усъвършенстване на лентяйстването. Може би трябва да подражавам на твоя мистър Одли.

— Той не е моят мистър Одли — веднага отговори, макар да знаеше, че го бе казал, само за да я провокира.

— Той не бива да се тревожи — продължи Томас, сякаш тя не бе казала нищо. — Оставил съм всички дела в идеален ред. Всеки договор бе прегледан отново и всяка цифра във всяка колона бе проверена. Ако погуби имението ще бъде за негова сметка.

— Томас, спри — каза тя, защото не можеше да го понесе. И за двама им. — Не говори така. Не знаем дали той е херцога.

— Така ли? — устата му се изви, докато я гледаше от високо. — Хайде, Грейс, и двамата знаем какво ще намерим в Ирландия.

— Не е така — настоя, но гласът й прозвуча глухо. Чувстваше се толкова крехка и уязвима, сякаш трябваше да стои съвършено неподвижно, само за да не се пропука.

Той се втренчи в нея. За по-дълго, отколкото й бе комфортно. И после каза:

— Обичаш ли го?

Грейс почувства кръвта да се оттича от лицето й.

— Обичаш ли го? — повтори той, този път остро. — Одли.

— Знам за кого говориш — каза тя, преди да може да помисли.

— Предполагам.

Тя стоеше неподвижно, насилвайки се да отпусне юмруци. Вероятно бе съсипала хартията за писане, усещаше как се смачква в ръката й. В рамките на една секунда той се преобрази от примирен към изпълнен с омраза човек и тя знаеше, че вътрешно го боли, също толкова, колкото и нея я болеше, по дяволите.

— От колко време си тук? — попита я.

Тя се отдръпна, главата й леко се извърна на една страна. Гледаше я толкова странно.

— В Белгрейв? — каза тя колебливо. — От пет години.

— И през цялото това време аз не… — той поклати глава. — Чудя се защо.

Без дори да помисли, тя опита да отстъпи назад, но писалището стоеше на пътя й. Какво не бе наред с него?

— Томас — каза тя, сега предпазливо, — за какво говориш?

Той изглежда намери това за смешно.

— Проклет да съм ако знам.

И после, докато тя се опитваше да измисли подходящ отговор, той се изсмя горчиво и каза:

— Какво ще стане с нас, Грейс? Обречени сме, нали знаеш. И двамата.

Знаеше, че това е истина, но бе ужасно да чуе някой да го потвърждава.

— Не знам за какво говориш — каза тя.

— О, хайде, Грейс, прекалено си интелигентна за това.

— Трябва да вървя.

Но той й стоеше на пътя.

— Томас, аз…

И тогава — мили Боже — той я целуваше. Устата му бе върху нейната, и стомахът й се стегна от ужас, не защото целувката му бе отблъскваща. Напротив. Но я шокира. От пет години живееше тук, а той никога дори не бе намекнал…

— Спри! — тя се откъсна от него. — Защо правиш това?

— Не знам — каза с безпомощно свиване на рамене. — Аз съм тук, ти си тук…

— Тръгвам си — но една от ръцете му бе все още върху нейната. Трябваше да я пусне. Би могла да я издърпа, не я държеше здраво. Но искаше решението да бъде негово.

Той се нуждаеше решението да бъде негово.

— А, Грейс — каза той, почти победен. — Аз вече не съм Уиндъм. И двамата го знаем — той спря, сви рамене, и вдигна ръка съкрушен.

— Томас? — прошепна тя.

И тогава той каза:

— Защо не се омъжиш за мен, когато всичко това свърши?

— Какво? — обзе я нещо близко до ужас. — О, Томас, ти си луд — но знаеше какво в действителност имаше предвид. Един херцог не можеше да се ожени за Грейс Евърслей. Но ако не беше… Ако бе просто мистър Кавендиш… Защо не?

Горчилка се надигна в гърлото й. Той нямаше намерение да я обиди. Тя дори не се чувстваше обидена. Познаваше света, в който живееше. Знаеше правилата и знаеше мястото си.

Джак никога нямаше да е неин. Не и ако бе херцог.

— Какво ще кажеш, Грейси? — Томас докосна брадичката й, повдигайки лицето й към своето.

И тя си помисли — може би.

Толкова ли лошо щеше да бъде? Не можеше да остане в Белгрейв, това бе сигурно. И сигурно щеше да се научи да го обича. Вече го обичаше като приятел.

Той се наведе, за да я целуне отново и този път тя му позволи, молейки се сърцето й да заблъска и пулсът й да запрепуска, а това място между краката й… О, моля те, нека да е както, когато Джак я докосваше.

Но не изпита нищо. Само топлото чувство на приятелство. Което тя предполагаше, че не бе най-лошото нещо на света.

— Не мога — прошепна тя, извръщайки лице настрани. Искаше й се да заплаче.

И заплака, защото Томас подпря брадичка на главата й, в опит да я успокои, като брат.

Сърцето й се сви, щом го чу да прошепва:

— Знам.