Джулия Куин
Изгубеният херцог Уиндъм (10)

Десета глава

Обичайният отговор на Джак, когато му се поднасяха неприятни новини, бе да се усмихне. Това бе и отговорът му при приятни новини, разбира се, но всеки може да се хили, когато му правят комплимент. Изискваше се талант да извиеш устни нагоре, когато ти нареждат, да кажем, да почистиш нощно гърне или да рискуваш живота си като се промъкваш зад вражеските линии, за да прецениш броя на противника.

Но той обикновено успяваше. Екскременти… да се придвижва беззащитен сред французи… винаги бе реагирал със суха забележка и ленива усмивка.

Това не бе нещо, което трябваше да се научи. Наистина, акушерката, която го бе извадила на бял свят се кълнеше, че той бе единственото бебе, което някога бе виждала да се появява от утробата на майка си с усмивка.

Не обичаше конфликтите. Винаги бе било така, което правеше избраните от него професии — армията, последвана от леки престъпления — някак си интересни. Но да стреля с оръжие по безименен французин или да задигне колие от врата на дебела аристократка — това не бе конфликт.

Конфликтът за Джак бе нещо лично. Това бе като предателството на любимата, или обидата от приятел. Това бе като двама братя, съревноваващи се за одобрението на баща си или беден роднина, принуден да преглътне гордостта си. Конфликтите бяха неизменно съпроводени от присмех и повишаване на тон и оставяха в човек смътното чувство, че е обидил някого несправедливо.

Или е разочаровал друг.

Бе открил, с почти стопроцентов успех, че усмивка и весел коментар могат да прогонят напрежението от почти всяка ситуация. Или да променят всяка тема на разговор. Което означаваше, че много рядко му се налагаше да обсъжда въпроси, които не е избрал сам.

Въпреки това, този път, когато се изправи пред херцогинята и неочакваното й — макар че, вероятно трябваше да го очаква — обявление, всичко, което можеше да направи бе да се втренчи в нея и да каже:

— Моля?

— Трябва да отидем в Ирландия — отново каза тя. Тонът й изискваше подчинение, и според Джак се бе родила с него. — Няма как да стигнем до дъното на този въпрос, без да посетим мястото, където е сключен брака. Предполагам, че ирландските църкви си водят регистри?

Мили Боже, тя да не мислеше, че всички там са неграмотни? Джак се насили да преглътне яда си и каза доста напрегнато:

— Разбира се.

— Чудесно — херцогинята отново се насочи към закуската си, въпросът за нея бе уреден. — Ще открием този, който е изпълнил церемонията и ще се сдобием с регистъра. Това е единственият начин.

Джак почувства как пръстите му се свиват и отпускат под масата. Чувстваше се така, сякаш кръвта му щеше да експлодира през кожата.

— Не бихте ли предпочела да изпратите някой друг вместо това? — попита той.

Херцогинята го изгледа така, както би изгледала идиот.

— На кого въобще бих се доверила за нещо толкова важно? Не, трябва да отида аз. И вие, разбира се, и Уиндъм, защото очаквам, че ще иска да види доказателството, което намерим.

Предишният Джак никога не би оставил подобен коментар без ироничен отговор от сорта на: Човек би си помислил…, но настоящия — този, който отчаяно се опитваше да открие начин как щеше да пътува до Ирландия, без да го видят леля му, чичо му или някой от братовчедите му — прехапа устни.

— Мистър Одли? — каза тихо Грейс.

Той не я погледна. Отказваше да я погледне. Тя щеше да прочете много повече по лицето му, отколкото херцогинята някога би успяла.

— Разбира се — каза той отсечено. — Разбира се, трябва да отидем — защото наистина, какво друго можеше да каже? Ужасно съжалявам, но не мога да отида в Ирландия, след като убих братовчед си?

Джак не се движеше сред обществото от няколко години, но бе сигурен, че това не би се сметнало за уместен разговор по време на закуска.

И да, знаеше, че не той бе дръпнал спусъка и да, знаеше, че не бе насилил Артър да си купи назначение и да влезе в армията с него и да, — а това бе най-лошото — знаеше, че леля му никога не би си и помислила да го вини за смъртта на Артър.

Но той бе познавал Артър. И по-важното, Артър бе познавал него. По-добре от всеки друг. Знаеше за всичките му силни страни и слабости и когато Джак най-накрая бе затворил вратата към катастрофалната си университетска кариера и се бе насочил към армията, Артър не му позволи да продължи сам.

И двамата знаеха защо.

— Струва ми се твърде амбициозно да се опитвате да заминете утре — каза Грейс. — Ще трябва да уредите документите за пътуването, както и…

— Ба! — бе отговорът на херцогинята. — Секретарят на Уиндъм може да го уреди. Крайно време е да си заслужи парите. И ако не утре, тогава на следващия ден.

— Ще искате ли да ви придружа? — тихо попита Грейс.

Джак точно щеше да възкликне: По дяволите, да! Тя щеше да дойде, или той нямаше да тръгне, но херцогинята й отправи надменен поглед и отвърна:

— Разбира се. Не мислите, че бих предприела подобно пътуване без компаньонка, нали? Не мога да взема прислужници — заради клюките, нали знаете, — освен това имам нужда от някой, който да ми помага с обличането.

— Знаете, че не съм много добра с косата — посочи Грейс и за свой ужас, Джак се изсмя. Беше просто лек изблик, с нюанс на нервност, но бе достатъчно и двете дами да спрат да разговарят и да се хранят и да се обърнат към него.

О. Идеално. Как щеше да обясни това? Не ми обръщайте внимание, просто се смея на абсурдността на всичко това. Вие с вашата коса, аз с моя мъртъв братовчед.

— За смешна ли намирате косата ми? — остро попита херцогинята.

И Джак, защото нямаше абсолютно нищо за губене, просто вдигна рамене и каза:

— Малко.

Херцогинята изпухтя възмутено, а Грейс неприкрито се втренчи в него.

— Женската коса винаги ме развеселява — уточни той. — Толкова много труд, когато всичко, което наистина иска да види някой, е, да е спусната.

И двете изглежда се отпуснаха малко. Коментарът му може и да беше рискован, но бе отнел личният аспект от обидата. Херцогинята хвърли един последен раздразнен поглед в негова посока, после се обърна към Грейс, за да продължи предишната им дискусия.

— Може да прекарате сутринта с Мария — нареди тя. — Тя ще ви покаже какво да правите. Едва ли е толкова трудно. Повикайте една от кухненските прислужници и се упражнявайте на нея. Ще е благодарна за възможността, сигурна съм.

Грейс въобще не изглеждаше ентусиазирана, но кимна и промълви:

— Разбира се.

— Внимавайте да не пострада работата в кухнята — каза херцогинята, привършвайки последната от варените си ябълки. — Една елегантна прическа е достатъчна компенсация.

— За какво? — попита Джак.

Тя се обърна към него, а носът й изглеждаше по-вирнат от обикновено.

— Компенсация за какво? — повтори той, след като почувства, че ще е точно обратното.

Херцогинята се втренчи в него още един миг, после сигурно реши, че е най-добре да го игнорира, защото отново се обърна към Грейс:

— Може да започнете да опаковате нещата ми, след като свършите с Мария. И след това се погрижете да се разпространи подходяща история за отсъствието ни — тя махна с ръка във въздуха, сякаш това беше дреболия. — Ловна хижа в Шотландия е подходящо. Граничните земи, мисля. Никой не би повярвал, ако кажете, че съм отишла в планините.

Грейс мълчаливо кимна.

— Някъде извън обичайните места, обаче — продължи херцогинята, като изглеждаше така, сякаш се забавляваше. — Последното нещо, от което се нуждая, е някой от приятелите ми да направи опит да ме посети.

— Много ли приятели имате? — попита Джак, тонът му звучеше толкова подчертано любезно, че тя би се чудила цял ден дали я обижда.

— Херцогинята е личност, на която мнозина се възхищават — бързо каза Грейс, и прозвуча точно като съвършената компаньонка, каквато беше.

Той реши да не коментира.

— Била ли сте някога в Ирландия? — попита Грейс господарката си. Но Джак улови гневния поглед, който му хвърли, преди да го направи.

— Разбира се, че не — лицето на херцогинята изглеждаше измъчено. — Защо за Бога бих отишла там?

— Казват, че има успокояващ ефект за нрава на хората — каза Джак.

— Досега — отвърна тя, — влиянието й върху определени маниери, не успя да ме впечатли.

Той се усмихна.

— Намирате ме за неучтив?

— Намирам ви за нахален.

Джак се обърна към Грейс с тъжна въздишка.

— А аз си мислех, че трябваше да съм блудният внук, неспособен да греши.

— Всеки греши — остро каза тя. — Въпросът е колко точно греши някой.

— Мислех си — тихо каза той, — че е по-важно какво прави някой, за да поправи грешката.

— Или може би — сопна се гневно херцогинята, — този някой трябва да съумее изобщо да не направи грешка.

Джак се наклони напред, заинтересован.

— Какво е направил баща ми, че да сгреши чак толкова много?

— Умря — каза тя и гласът й бе изпълнен с толкова горчивина и хлад, че Джак чу как Грейс си пое дъх от другия край на масата.

— Със сигурност не можете да го вините за това — промърмори той. — Силна буря, пробита лодка…

— Не трябваше въобще да стои толкова дълго в Ирландия — изсъска херцогинята. — Не трябваше въобще да отива. Беше нужен тук.

— На вас — меко каза Джак.

Лицето й изгуби малко от обичайната си скованост и за миг той помисли, че е видял как очите й се навлажняват. Но каквато и емоция да я бе застигнала, тя бързо я потуши и като набоде бекона си, каза сопнато:

— Беше нужен тук. На всички ни.

Грейс внезапно се изправи.

— Ще отида да намеря Мария, ваша светлост, ако позволите.

Джак се изправи заедно с нея. Нямаше начин тя да напусне стаята и да го остави сам с херцогинята.

— Помня, че ми обещахте обиколка на замъка — измърмори той.

Грейс погледна от херцогинята към него и обратно. Най-накрая тя помаха с ръка във въздуха и каза:

— О, разведете го. Той трябва да види какво му се полага по рождение, преди да заминем. Може да се занимавате с Мария по-късно. Аз ще остана и ще чакам Уиндъм.

Но когато стигнаха до вратата, те я чуха да добавя меко:

— Ако това наистина все още е името му.

* * *

Грейс бе твърде гневна, за да го изчака любезно от другата страна на вратата и вече бе на половината път по коридора, преди мистър Одли да я настигне.

— Това обиколка ли е или надбягване? — попита той, а устните му оформиха познатата усмивка. Но този път това не предизвика нищо друго, освен да разпали яростта й.

— Защо я провокирахте? — избухна тя. — Защо сторихте подобно нещо?

— Имате предвид коментара ми за косата й? — попита той и я дари с един от онези дразнещо невинни погледи, казващи „какво толкова съм сгрешил“. Макар много добре да знаеше какво.

— Всичко — разгорещено отговори тя. — Имахме съвършената прекрасна закуска и тогава вие…

— Вие може да сте имали съвършената прекрасна закуска — прекъсна я той и гласът му съдържаше нова острота, — но аз разговарях с Медуза.

— Да, но не трябваше да влошавате нещата, като я провокирате.

— Нима негова святост не прави така?

Грейс се втренчи в него гневна и объркана.

— За какво говорите?

— Извинете — той вдигна рамене. — Херцогът. Не съм забелязал, че си държи езика зад зъбите в нейно присъствие. Възнамерявах да му подражавам.

— Мистър Од…

— А, но аз сбърках. Той не е светец, нали? Само съвършен.

Грейс не можеше да стори нищо друго, освен да го гледа безпомощно. Какво бе направил Томас, за да заслужи такова презрение? При всички случаи, точно той би трябвало да бъде този с мрачното настроение. Вероятно беше, но поне бе отнесъл яростта си другаде.

— Обръщението е Негова светлост, нали? — продължи мистър Одли, а гласът му не загуби и частица от присмеха си. — Не съм толкова необразован, че да не знам правилните обръщения.

— Никога не съм казвала, че сте. Нито пък, ако мога да допълня, го е казвала херцогинята — Грейс изпусна дъх раздразнено. — Сега цял ден ще е непоносима.

— Нима не е непоносима през цялото време?

Небеса, искаше й се да го удари. Разбира се, че господарката й обикновено бе непоносима. Той знаеше това. Какво въобще можеше да спечели като го отбеляза, освен да повиши самомнението за своята остроумна персона?

— Ще бъде още по-лоша — настоя тя. — И аз ще бъда потърпевшата в случая.

— Извинявам се тогава — каза той и й предложи разкаян поклон.

Грейс внезапно се почувства неудобно. Не защото си помисли, че й се присмива, а защото бе сигурна, че не го прави.

— Няма нищо — промълви тя. — Не е ваша работа да се тревожите за мен.

— Уиндъм ли го прави?

Грейс погледна към него, уловена от прямия му поглед.

— Не — каза тя меко. — Да, прави го, но…

Не, не го правеше. Томас бе загрижен и се бе застъпвал — в повече от един случай — когато чувстваше, че се отнасяха несправедливо с нея, но никога не сдържаше езика си пред баба си, само за да има мир. Грейс не би дръзнала да очаква такова нещо от него. Нито пък да му отправя забележка, в случай, че не предприемеше нищо.

Той беше херцогът. Не можеше да говори с него по този начин, въпреки приятелството им.

Но мистър Одли бе…

Тя затвори очи за миг, извръщайки се, така че той да не може да види вълнението по лицето й. Той бе просто мистър Одли и засега, не беше толкова високо над нея. Но гласът на херцогинята, мек и заплашителен, все още звучеше в ушите й…

Ако това наистина все още бе името му.

Тя говореше за Томас, разбира се. Но и обратното също бе вярно. Ако Томас не беше Уиндъм, тогава мистър Одли беше.

И този мъж… този мъж, който я бе целунал два пъти и я бе накарал да мечтае за нещо отвъд стените на този замък — той щеше да бъде този замък. Херцогството не бе просто няколко думи, добавени в края на нечие име. Беше земи, беше пари, беше самата история на Англия, поставена върху раменете на един мъж. И ако имаше едно нещо, което бе научила по време на петте си години в Белгрейв, то бе, че аристократите се различаваха от останалата част на човечеството. Бяха смъртни, вярно, и кървяха и плачеха както всеки друг, но носеха в себе си нещо, което ги отличаваше от другите.

Не ги правеше по-добри. Въпреки лекциите на херцогинята по този въпрос, Грейс никога нямаше да повярва в това. Но бяха различни. Бяха оформени със знанието за историята си и предназначението си.

Ако мистър Одли бе законороден, тогава той беше херцогът на Уиндъм, а тя — надскачаща себе си стара мома, задето дори сънуваше лицето му.

Грейс си пое дълбоко дъх и после, след като се успокои достатъчно, се обърна отново към него:

— Коя част от замъка бихте искал да разгледате, мистър Одли?

Вероятно бе разбрал, че сега не му беше времето да я притиска, така че отговори жизнерадостно:

— Е, целият, разбира се, но не мисля, че е осъществимо за една сутрин. От къде предлагате да започнем?

— Галерията? — той бе толкова заинтересован от картините в стаята си предишната нощ. Изглеждаше логично като за начало.

— И да се взирам към приятелските лица на предполагаемите си предшественици? — ноздрите му трепнаха и за миг той почти изглеждаше така, все едно е преглътнал нещо неприятно. — Не мисля така. Видях достатъчно от предците си за една сутрин, много ви благодаря.

— Тези предци са мъртви — измърмори Грейс като едва повярва на дързостта си.

— Така ги предпочитам, но не и тази сутрин.

Тя хвърли поглед по коридора, където можеше да види слънчевата светлина да се процежда през един прозорец.

— Мога да ви покажа градините.

— Не съм облечен подходящо.

— А музикалния салон?

Той потупа ухото си.

— Напълно глухо е за музика, опасявам се.

Тя присви устни, изчака за миг, после каза:

— Вие имате ли предвид някое място?

— Много — отговори бързо, — но ще разрушат напълно репутацията ви.

— Мистър Од…

— Джак — напомни й той и някак си разстоянието между тях се скъси. — Наричахте ме Джак миналата нощ.

Грейс не помръдна, въпреки факта, че петите я сърбяха да се дръпне назад. Не бе достатъчно близо, за да я целуне, дори не достатъчно близо, за да докосне случайно ръката й със своята. Но дробовете й внезапно се изпразниха, а сърцето й галопираше толкова бързо, че биеше неравномерно в гърдите й.

Можеше да почувства как се оформя по езика й — Джак. Но не можеше да го каже. Не и в този момент, с все още ясната си представата за него като херцог.

— Мистър Одли — каза тя и въпреки, че опита да прозвучи строго, не успя съвсем.

— Сърцето ми е разбито — каза той и го стори с точното ниво на несериозност, за да възстанови равновесието й. — Но ще продължа да живея, колкото и болезнено да е това.

— Да, изглеждате отчаян — измърмори тя.

Една от веждите му се повдигна.

— Улавям ли намек за сарказъм?

— Само намек.

— Добре, защото ви уверявам — той удари с ръка гърдите си, точно над сърцето, — че вътрешно умирам.

Тя се разсмя, но опита да се сдържи, така че прозвуча повече като сумтене. Трябваше да е неловко, с друг щеше да бъде. Но той отново я бе накарал да се отпусне и вместо това почувства как се усмихва. Чудеше се дали осъзнава какъв талант е това — да подхождаш към всеки разговор с усмивка.

— Елате с мен, мистър Одли — каза тя, правейки му знак да я съпроводи надолу по коридора. — Ще ви покажа най-любимата си стая.

— Там има ли купидончета?

Тя примигна.

— Моля?

— Бях нападнат от купидончета тази сутрин — каза й свивайки рамене, сякаш подобно нещо се случваше всеки ден. — В дрешника.

И тя отново се усмихна, този път дори по-широко.

— А. Бях забравила. Малко е прекалено, нали?

— Освен ако човек не е пристрастен към голи бебета.

Смехът й отново прозвуча като сумтене.

— Има ли ви нещо на гърлото? — попита той невинно.

Тя му отговори със сух поглед, после каза:

— Вярвам, че дрешникът е бил декориран от прабабата на сегашния херцог.

— Да, допуснах, че не е била херцогинята — каза той жизнерадостно. — Тя не изглежда като любителка на херувими от какъвто и да е вид.

Образът, който извика това бе достатъчен, за да я накара да се разсмее на глас.

— Най-накрая — каза той и добави при любопитния й поглед: — Мислех, че ще се задавите от смях доста по-рано.

— Вие изглежда също възвърнахте доброто си настроение — изтъкна тя.

— Беше необходимо само моята личност да се лиши от нейното присъствие.

— Но вие се запознахте с нея едва вчера. Със сигурност сте срещали и други хора, с които не сте се разбирали.

Той й се ухили широко.

— Щастлив съм от деня на раждането си.

— О, хайде сега, мистър Одли.

— Никога не се оставям на мрачните си настроения.

Тя вдигна вежди.

— Искате да кажете, че почти не сте изпитвали такива?

— Точно така — заяви тържествено.

Вървяха, разговаряйки, към най-отдалечената част на къщата, като мистър Одли от време на време се опитваше да измъкне информация за това къде отиват.

— Няма да ви кажа — каза Грейс, и опита да игнорира шеметното чувство на очакване, което бе започнало да се промъква в нея. — Няма да е толкова специално, когато се опише.

— Поредната гостна стая?

За някой друг може би, но за нея бе магическа.

— Колко са стаите тук, между другото? — попита той.

Тя спря, и опита да ги преброи.

— Не съм сигурна. Херцогинята обича само три, така че рядко използваме другите.

— Значи са прашни и мухлясали?

Тя се усмихна.

— Чистят се всеки ден.

— Разбира се — той се огледа и тя си помисли, че не изглеждаше впечатлен от цялото великолепие, което го заобикаляше, а просто… развеселен.

Не, не развеселен. На лицето му по-скоро бе изписана иронична невяра, сякаш все още се чудеше дали това може да се промени и да бъде отвлечен от различна вдовстваща херцогиня. Може би някоя с по-малък замък.

— Давам пени за мислите ви, госпожице Евърслей — каза той. — Макар да съм сигурен, че струват цял паунд.

— Повече от това — каза му през рамо. Настроението му бе заразно и тя се почувства като кокетка. Бе непознато чувство. Непознато и прекрасно.

Той вдигна ръка, все едно се предаваше.

— Твърде висока цена, боя се. Аз съм само един беден разбойник.

Тя наклони глава.

— Това няма ли да ви направи по-скоро неуспял разбойник?

— Туш — призна той, — но уви, не е истина. Имах най-доходоносната кариера. Животът на крадец съвпада идеално с талантите ми.

— Талантите ви са свързани с насочването на пистолети и отнемането на колиета от шиите на дамите?

— Отнемам колиетата от шиите им с чар — той поклати глава в съвършена имитация на обида. — Бъдете така добра да направите разликата.

— О, моля ви.

— Очаровах вас.

Тя изглеждаше като самото възмущение.

— Не сте.

Джак се протегна и преди тя да може да отстъпи, хвана ръката й и я вдигна до устните си.

— Припомнете си въпросната нощ, госпожице Евърслей. Лунната светлина, лекият вятър.

— Нямаше никакъв вятър.

— Разваляте спомена ми — изръмжа той.

— Нямаше никакъв вятър — заяви тя. — Придавате романтичност на срещата.

— Можете ли да ме вините? — отвърна й с дяволита усмивка. — Никога не знам кой ще слезе от каретата. През повечето време се сблъсквам с хриптящи стари борсуци.

Първоначалното намерение на Грейс бе да го попита дали въпросните борсуци се отнасяше за мъже или за жени, но реши, че това само ще го окуражи. Освен това, той все още държеше ръката й, палецът му лениво галеше дланта й, а тя реши, че подобни интимности ограничаваха таланта й за водене на остроумна словесна битка.

— Къде ме водите, госпожице Евърслей? — гласът му бе само шепот, плъзгащ се меко по кожата й. Отново я целуваше и цялата й ръка потрепери от вълнение.

— Почти стигнахме — прошепна тя. Защото гласът й изглежда я бе изоставил. Всичко, което успяваше да направи, бе да диша.

Тогава той се изправи, но не пусна ръката й.

— След вас, госпожице Евърслей.

Тя го стори, дърпайки го нежно, докато се придвижваше към целта си. За всеки друг, това бе просто гостна, обзаведена в отсенки на кремаво и златно, като тук-там се забелязваше оттенък на ментовозелено. Но с така наложения й от херцогинята график, Грейс имаше възможността да влиза тук точно когато слънцето все още се мъчеше да изгрее.

Въздухът трептеше в ранната сутрин, някак си златист от светлината и когато нахлуеше през прозорците на тази отдалечена, и не толкова популярна гостна, светът заблестяваше. По средата на деня щеше да бъде просто скъпо обзаведена стая, но сега, докато чучулигите все още чуруликаха нежно навън, тя бе вълшебна.

Ако той не можеше да види това…

Е, тя не знаеше какво би означавало, ако не успееше. Но щеше да е разочароващо. Бе нещо малко, безсмислено за всеки друг, освен нея и все пак…

Искаше той да го види. Простата магия на утринната светлина. Красотата и изяществото на единствената стая в Белгрейв, която можеше почти да си представи, че е нейна.

— Пристигнахме — каза тя, леко задъхана от очакване. Вратата бе отворена и докато наближаваха, можеше да види как светлината се спуска и нежно се плъзга по гладката повърхност на пода. Имаше такъв златен оттенък, че можеше да види всяка частичка прах, която висеше плаваща във въздуха.

— Личен хор ли има вътре? — подразни я той. — Фантастична менажерия?

— Нищо толкова обикновено — отговори тя. — Но затворете очи. Ще видите всичко наведнъж.

Той пое ръцете й и както все още стоеше с лице към нея, ги постави върху очите си. Това я приближи твърде много до него, с така протегнатите й ръце, а горната част на роклята й бе само на милиметри от идеално скроеното му сако. Щеше да е толкова лесно да се наклони напред, и да се притисне към него. Можеше да остави ръцете си да се свлекат и да затвори собствените си очи, повдигайки лице към неговото. Той щеше да я целуне, а тя да изгуби дъха си, волята си, с единственото желание, в този миг, да бъде само себе си.

Искаше да се слее него. Искаше да бъде част от него. И най-странното беше, че — точно там, точно в този момент, с падащата златиста светлина — върху тях — това изглеждаше най-естественото нещо на света.

Но очите му бяха затворени и според него една малка част от магията липсваше. Трябваше да е така, защото ако бе почувствал всичко, което се носеше около нея — през нея — никога не би казал, с напълно очарователен глас…

— Стигнахме ли вече?

— Почти — каза тя. Трябваше да е благодарна, че момента им се изплъзна. Трябваше да е облекчена, че не направи нещо, за което бе сигурна, че ще съжалява.

Но не беше. Искаше си разкаянията. Искаше ги отчаяно. Искаше да направи нещо, което знаеше, че не бива, а после да лежи в леглото през нощта, оставяйки спомена да я сгрява.

Но не бе достатъчно смела да започне собственото си падение. Вместо това, тя го остави да отвори вратата и меко каза:

— Пристигнахме.