Джоана Линдзи
Жената на воина (7)

Глава седма

Клонът, на който се бе излегнал в короната на дървото, вече ставаше доста неудобен, но нямаше да отнеме много време. Тараанът постепенно се приближаваше, бе едва на четиринадесет йерда и вече достатъчно близо, че да си струва да изчака. След като го убиеше, щеше да има достатъчно месо, за да се върне в Ша-Ка-Ра при следващия изгрев.

Чалън Ли-Сан-Тер вече не намираше достатъчно често време, за да ловува със своите воини. Откакто бе станал шодан на Ша-Ка-Ра, негов дълг бе да се грижи в града да има всичко, от което се нуждаеха хората му, а не да се забавлява с воините, което бе обичал да прави най-много, преди да стане шодан.

Тараанът щеше да бъде третият му улов, откакто слънцето изгря, но двата малки кисрака, които вече бяха завързани за хатаара му, едва щяха да осигурят храна за един ден. Още откакто улови кисрака, Чалън чувстваше силен глад и си мечтаеше как ще го опече, затова се надяваше тараанът да се приближи по-бързо до него, което разбира се не се случи. Беше на няколко рейзи далеч от лагера и дори да успееше да повали тараанът след миг, пак нямаше да се нахрани скоро.

Сигурно точно мислите за храна попречиха на Чалън да види как на малката поляна се бе появила жена, защото само след миг, тя бе там, на пътеката, между него и тараана. Той нямаше обяснение как не я бе видял да идва, след като браките и комтока й блестяха като гаалски камъни. Но сега тя бе там. Нямаше съмнение в това, което виждаше, а то бе, че жената не бе облечена с дрехи в цветовете на никой познат воин. Не, че тези жени излизаха без воина им да ги придружава, а тази бе напълно сама.

Той можеше да заложи хатаара си, че не е слугиня. Никой слуга не би могъл да притежава толкова необикновени, но очевидно, скъпи дрехи или пък бижутата, които бяха около врата й. Освен това обаче, бе сигурен, че тя не е от никой от градовете в Кан-ис-Тра. Черната коса бе нещо чуждо в Кан-ис-Тра. Дрехите също бяха чужди. Може би, тя бе от Ба-Тар-ах, от далечния север. Беше известно, че в тази страна се обличат странно и може би позволяваха на жените да носят дрехи, като на воините. Но какво правеше тя тук?

Той все още обмисляше това, когато тараанът също забеляза жената и хукна да бяга изплашен. Тогава тя се обърна и протегна ръката си по посока на шума. Тараанът просто падна на земята и от гърлото на Чалън се изтръгна тихо ръмжене. Едната причина бе самото й присъствие. А другата, че му открадна плячката, макар че той нямаше ни най-малка представа как бе успяла да повали животното.

Тъкмо се канеше да издаде присъствието си, когато тя проговори, но той не можеше да разбере на кого, определено не и на него, защото все още гледаше тараанът. Това, че не приближи към животното го накара да спре, но когато тя се обърна и се отдалечи от него, той наистина се разяри. Значи не бе искала тараана за себе си? Тогава защо го уби? И по-важното бе как го уби?

Отново бе с лице към него и оглеждаше дърветата, обграждащи малкото пространство, може би търсеше други животни, докато продължаваше да си говори сама. Тогава Чалън забеляза малката бяла кутия в ръката й. Тънка и правоъгълна — дали пък не бе убила тараана с нея? Не, това бе невъзможно. Кутиите не можеха да убиват, а дори и да бе обратното, законът забраняваше жените да носят оръжия. Беше време най-после да разбере коя е тази жена.

Тедра бе много изнервена, след срещата си с животното, наподобяващо елен. Инстинктът й за самосъхранение бе игнорирал здравия й разум и тя бе зашеметила животното преди дори да го види. Сега то лежеше и щеше да мине доста време, преди да се съвземе, а така можеше да стане нечия чужда плячка.

— Не знам защо се обвиняваш, момичето ми — отбеляза Марта, която бе успяла да види инцидента през мъничкия приемник в предната част на пулсара и бе чула как Тедра се вайка за стореното. — Може да е било за добро.

— Не трябваше да нагласям зашеметителя на толкова високо ниво — каза тя на говорителя монтиран върху плоската страна на пулсара. — Звезди, по средата на нищото съм, мога да видя всичко, което би тръгнало срещу мен и щях да имам достатъчно време да увелича мощността при необходимост. Ако това създание беше по-малко, щях да го убия.

— Виж, това е първото ти посещение в друг свят. Няма как да не си нервна, това е напълно нормално. А и не ми се вярва там долу да имат Стрес Клиника, в която да ти помогнат да се успокоиш.

— Би ли се държала малко по-сериозно?

— Просто си махни пръста от бутона за зашеметяване и си поеми дълбоко дъх, преди да направиш нещо друго.

— Добре… олеле!

— Какво?

— Говорехме за това да си стъпя на краката — каза Тедра със страхопочитание.

— Да не си паднала, кукличке?

— Определено се чувствам така. Хвърли един поглед — тя насочи приемника към това, което бе скочило от дървото на не повече от три метра от нея.

— „Олеле“ е доста меко казано, ако питаш мен — гласът, излизащ от кутията, звучеше наистина впечатлено. — Толкова голям ли е, колкото изглежда от тук?

— По-голям. Звезди, той е поне двеста и петнадесет сантиметра висок! Какъв е според теб, освен че е гигант?

— Правилното предположение ще е да кажем, че е варварин, каквито щяха да бъдат и Ша-Ка’арците, ако не бяха научили колко полезни могат да са откритията на другите планети в Звездната Система.

— Варварин… проклет ад — разочаровано каза Тедра. Арогантен воин е едно. Но воин варварин е нещо съвсем друго. — Може би ще е по-добре да се върна на Роувъра.

— Толкова лесно ли се предаваш?

— Това, което държи в ръката си е един проклет, огромен меч, Марта.

— А това в твоята ръка е един проклет много мощен пулсар, момичето ми.

Тедра се ухили.

— Така е, нали? За какво да се тревожа? А и той е великолепен, не мислиш ли?

Това отново бе много меко казано. Този мъж можеше да засрами красивия Коуън по височина, мускули и външен вид. Дори Корд, чиито черти бяха аристократично перфектни, щеше да бледнее пред този варварин. Тук бяха налице едни наистина доминиращи признаци за мъжественост, с ръце, крака и гърди по-едри от всичко, което някога бе виждала. Тъмнозлатисти вежди се извиваха невероятно привлекателно над очите му. Брадичката му бе квадратна и агресивна, устните му бяха само сенчеста линия без нито един знак, че той може да се усмихва. Кожата му бе златиста, само с един нюанс по-светла от вълнистата му коса, която се спускаше по масивните му рамене — по голите му, масивни рамене. Единственото му облекло бяха чифт меки черни кожени панталони, толкова тясно прилепнали, че очертаваха мощните мускули по краката му. Носеше високи ботуши, направени от същата мека кожа, а от китката до лакътя на едната му ръка висеше щит със сложно издълбани по него рисунки. Единственият аксесоар в дрехите бе широкият колан на кръста му, както и огромния златен диск, висящ в средата на гърдите му и голям колкото юмрука на мъжа.

Тя не осъзнаваше, че го оглежда толкова обстойно, или поне толкова дълго, докато не вдигна очи, за да срещне погледа му.

— Той защо ме гледа така, Марта? — попита смутена. Той не точно й се мръщеше, но погледът му показваше явно неодобрение.

— Може би, защото не разбира нито една твоя дума. Или защото никога не е виждал говореща кутия. Можеш да заложиш кристалите си, че той никога преди не е срещал нещо като мен, а и ти не се вписваш в определението „нормален“. Най-добре му се представи, момичето ми, преди да реши, че си зло видение, което трябва да прогони. Все пак, не знаем колко примитивни са вярванията им.

Докато Марта говореше, тъмните му очи се преместиха към пулсара. Той измъкна меча си и Тедра отстъпи назад.

— Мисля, че го ядоса, голямо момиче — отвърна нехайно тя. — Смятам да те изключа за известно време, за да не го изкушаваш повече.

— Сега, чакай…

Свръзката замлъкна и Тедра се усмихна. Не можеше да направи това на Роувъра, тъй като Марта контролираше всички комуникативни сигнали, затова изпита неземно удоволствие да го направи точно сега. Марта все още можеше да чуе какво се случва, чрез късочестотния скенер, който бе прикрепен към локализиращия й приемник. Но не можеше да каже и дума.

Мъжът забеляза усмивката й и тъй като не знаеше, че не е отправена към него, насочи меча си към земята и малко се поуспокои. Все още не бе казал нищо и тя се зачуди дали не я е видял да се появява от нищото. Можеше да е в шок или нещо подобно, или да я мислеше за дявол, или вещица, ако тези хора вярваха, че съществува нещо подобно. Ако това бе истина, щеше да е най-добре да промени мнението му.

— Поздрави, воине — тя превключи на Ша-Ка’арски, за да може да я разбере, и явно улучи точно в десетката, наричайки го воин, защото той не се обиди. — Надявам се да не съм те стреснала с появата си. Ако съм, мога да го обясня, но е сложно и най-добре да го оставим за по-късно — никакъв отговор; това можеше да се приеме по двата начина. — Казвам се Тедра Де Ар.

Тя вдигна ръка в универсалния знак за приятелство. За жалост, варваринът явно не го знаеше. Но по изражението му пролича, че разбра думите й. След като я бе слушал как говори на Кистрански, изненадата му бе очевидна, когато заговори на неговия език. Но явно не го бе успокоила достатъчно, че да свали меча си.

Тя опита отново.

— Идвам с мир…

— Защо си облечена така, жено?

Дори само това, че й проговори, бе добро начало. Гласът му бе дълбок, властен и… арогантен. Беше му казала името си и въпреки това, той я бе нарекъл „жено“. Е, тя знаеше, че няма да й е лесно да се справи с варварите. И трябваше да се срита отзад, задето не се сети, че примитивна култура като тази би намерила дрехите й за твърде странни.

— Това са дрехите, които носи моят народ — започна да обяснява.

— Това са дрехи на воин.

А, значи това било. Той не бе изумен от материала на дрехите, а това, че тя носеше нещо, което се смята за мъжка дреха. От записите от реликвената зала бе научила, че преди много години е било така, защото и на древната планета-майка на Кистран са имали примитивната представа, че жените не бива да носят панталони.

Тедра не искаше да се впуска в дълга дискусия за прогреса или поне не с него. На тази планета имаше лидери, шодани, които трябваше да впечатли с чудесата на другите светове, а не някакъв си обикновен воин.

За да реши настоящия, проблем тя каза.

— Сметнах, че е нужно да заема тези дрехи.

— Ще ги свалиш.

— Чакай малко, сега…

— Свали ги, жено.

Той не повиши глас. Но и не бе нужно, след като говореше с този тон. Това бе заповед, която напълно очакваше да бъде изпълнена, и за един миг Тедра бе склонна да му се подчини, и то възможно най-бързо, което бе истинска лудост. Тя не бе беззащитна жена, подвластна на мъжката воля. Съжаляваше, че той се чувства обиден от дрехите й, но това си беше негов проблем и тя нямаше какво да стори по въпроса. Не възнамеряваше да съблича нищо — нито за него, нито за някой друг.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че на вашите жени не им е позволено да носят дрехи? — попита тя подозрително. Ако случаят бе такъв, щеше да си тръгне от тук моментално.

— Те носят чаури.

— Е, ами тогава — рече тя любезно, — ако ми дадеш едно чаури, мога да обмисля предложението ти да се преоблека. В противен случай ще задържа… какво…?

Думите й заглъхнаха, щом той завъртя меча и го прибра в ножницата му, преди да тръгне към нея. При това положение, тя нямаше ни най-малко съмнение какви са намеренията му. Нейното предложение нямаше да бъде обмислено. Той й бе наредил да си свали дрехите и тъй като тя не го направи, щеше сам да се погрижи за това.

— Виж сега, воине, мога да ти кажа… по-добре спри точно… казах спри!

Той не го направи, а скъсяваше разстоянието между тях и то бързо. Тедра можеше и да успее да измисли какво да му каже или нещо друго, с което да промени намеренията му. Но не можеше да позволи нещо толкова огромно да се приближи до нея прекалено близо, че да я хване.

— Проклет глупак — промърмори тя, преди да вдигне пулсара и да натисне бутона за зашеметяване.

Той спря на мига. Дори остана на крака — на големите си силни крака. Тя бе прекалено ядосана, за да го оцени. Не това бе начинът да започнеш приятелство с някого. Варваринът не бе осъзнал какво ще му стори тя, преди да го направи, но не това бе смисълът.

Тя отвори свръзката и попита.

— Чу ли това, Марта? Можеш ли да повярваш, колко е арогантен?

— Предполагам, че пулсарът ти е на режим изчакване и само си зашеметила воина?

— Какво друго бих могла да направя? Той смяташе да смъкне дрехите направо от тялото ми.

— Може би трябваше да му позволиш, момичето ми. Това щеше почти на сто процента да ти гарантира някои много приятелски преговори.

— Много смешно — каза Тедра, само дето тази възможност въобще не й бе неприятна.

Не можеше да отрече силното привличане, което почувства още щом видя варварина. Сетивата й бяха поразени от същото чувство, което бе изпитала, когато Коуан я бе целунал, а варваринът дори не бе близо до нея. Почувства го и в този момент, и то само като го гледаше. Сега, след като бе безопасно, тя се приближи, за да го огледа от близо.

Тази гола кожа с изпъкнали мускули бе неустоима и тя се поддаде на желанието да прокара пръсти по гърдите му. Кожата му бе топла, мека на допир, но не и гъвкава, бе като камък, покрит с кадифе. Когато любопитните й пръсти се преместиха на бедрото му, тя установи, че кожата на панталоните му е много по-мека, отколкото изглеждаше, и не можа да не се зачуди как някоя толкова изостанала култура може да произведе нещо с толкова високо качество.

Тогава разгледа стоманеното оръжие, преметнато над лявото му рамо, което наистина изглеждаше като Торено, но не можеше да е сигурна, без да го изпробва, за да види дали ще й бъде трудно да го пробие. Реши, че той едва ли ще оцени, ако го използва за опитите си, а и вече се чувстваше достатъчно виновна, задето го бе зашеметила. Чувството й за справедливост възнегодуваше, задето го бе нападнала с нещо, което той не подозираше, че е оръжие, и особено след като можеше да го обезвреди по стотици други начини, но бе леко изплашена от размерите му.

Горната част на ръцете му, Звезди, та тя дори не би могла да ги обгърне и наполовина с дланите си, бяха невероятно мускулести. Щом се премести, за да застане точно пред него, се почувства малка и ранима, две непознати чувства, с които щеше да й бъде много трудно да се справи. Главата й дори не стигаше до рамото му, а гръдният му кош бе толкова широк, че тя не можеше да го сравни с нищо друго, което бе виждала.

Той бе наистина много по-висок от нея и щеше да си изкриви врата, ако искаше да го погледне в очите. Но когато отстъпи назад, за да разгледа лицето му, тъмните му очи я накараха да се почувства неловко. Те вероятно бяха кафяви, но цветът им бе толкова тъмен, че изглеждаха черни, и гледаха право към нея сякаш бе в съзнание, нещо, което не би могло да е възможно.

— Нека да предположа какво значи цялото това мълчание — чу се сухият глас на Марта от приемника.

Страните на Тедра пламнаха. Проклет компютър. Как го правеше това, след като свръзката не бе насочена към варварина, за да не може Марта да вижда какво става?

— Аз съм само човек — озъби се Тедра, уверена, че така поне ще може да отрече, че се възползва от състоянието на варварина. — Той няма да се обиди от нещо, за което не знае, нали? — тишината след този въпрос, накара Тедра да се почувства така, сякаш се дави, и погледна отново към тези тъмни очи, втренчени в нея.

— Марта?

— Съжалявам, че трябва да ти разваля купона, момичето ми, но истински се съмнявам, че зашеметителят е проработил правилно върху този грамаден извънземен, не и на ниската степен, на която нагласих пулсара ти. Там долу има нещо в атмосферата…

— Кое не работи? — прекъсна я Тедра с писък. — Той е зашеметен.

— Да, но не мисля, че умът му също е пуснат на пауза. Смятам, че може да те чуе, да те почувства…

— Ще те изхвърля на боклука, Марта, заклевам се! Защо не ми го каза веднага? Или искаш да ме изнасилят?

— Ще бъде ли наистина изнасилване? — попита търпеливо Марта. — Не забравяй, че чух онова „олеле“, кукличке.

Тедра бе толкова ядосана, че удари с юмрук свръзката, за да я изключи, защото се страхуваше, че може да я строши, ако чуе още една дума от Марта. Но по-голямо от гнева й, бе унижението, и с това чашата преля, щом още веднъж срещна тези самурени очи и почувства, че я виждат с перфектна яснота. Буден. Варваринът бе буден и бе наясно с всичко, което бе направила, и тази мисъл я накара да отскочи стреснато назад. Но падането по задник не я засрами, защото нищо не бе в състояние да я унижи повече от това, което вече бе сторила.

Тя погледна нагоре към него, видя, че очите му са я последвали на земята и всичко, което искаше да направи, бе да се завърти и да си зарови главата в земята. Вместо това обаче, се изправи и застана пред него. Трябваше да се възползва от положението и да му обясни защо не може да мърда и защо е принуден да я слуша.

— Виж, съжалявам, наистина съжалявам. Не трябваше да те разглеждам така, воине. Нямах право и единственото ми извинение е… любопитството… да, точно то е виновно. Моето любопитство надделя. Там, откъдето съм, мъжете не стават толкова големи, като теб. По-скоро са високи колкото мен, което за теб може да не значи нищо, но за мен си е доста, преди да срещна Ша-Ка’арските воини, но дори и те не са толкова огромни, колкото си ти. Ти няма ли да си любопитен, ако видиш нещо, което не си виждал никога преди?

Той наистина я слушаше. Не можеше да направи друго, освен да я слуша. И това също бе странно. По принцип хората, които биваха зашеметени се чувстваха дезориентирани, но не си спомняха да са били зашеметявани. Можеха да се чудят защо са на различно място и защо около тях ги няма хората, които преди това са били там, но не помнеха да са видели пулсара, нито можеха да разпознаят какво представлява той. Те просто подминаваха инцидента като си казваха, че е необясним и го забравяха. Варваринът обаче, беше буден — знаеше, че не може да мърда, знаеше, че нещо му е било направено и сега със сигурност бе доста объркан, може би и леко изплашен. Вероятно никога през живота си не бе изпадал в подобна ситуация и едва ли му харесваше, но сам си бе виновен за това. Тя нямаше да поеме вината.

— Ако беше спрял, когато ти казах, воине, нямаше да те зашеметя. Но това, което ти направих, е само временно. Когато ефектът на пулсара отмине, ще си напълно добре. Трябваше да изпаднеш в безсъзнание, но зарядът се оказа твърде лек, а ти си прекалено голям… и аз се уплаших, че ще се опиташ да ми го вземеш, но не мога да ти го позволя. Вече увеличих мощността. Следващият път ще те приспя, и ти го казвам, само защото не искам да има следващ път. Не ми харесва да зашеметявам хората, нито да го изпитвам върху себе си, затова ако стоиш далеч от мен, докато стигнем до някакво съгласие, няма да ми се наложи отново да използвам пулсара си върху теб. Толкова ли много искам от теб? Не съм тук да ви навредя или да нараня някого. Дойдох, за да търгувам с хората ви, и може би дори за още нещо, но това ще бъде решено от вашия шодан. Ако се съгласиш да ме заведеш при…

Тедра изпищя, защото той се раздвижи невероятно бързо, щом се съвзе от зашеметяването. Толкова бързо, че тя нямаше никаква възможност да направи нищо друго, освен да се опита да му избяга. Но и с това не се справи особено добре. Той я настигна, изтръгна пулсара от ръката й и го захвърли далеч от себе си, докато тя се бореше да се изправи отново на крака. Обикновено не бе толкова непохватна и беше отвратително, че бе станала такава точно сега. Тя се просна на земята в цялата си дължина и погледна нагоре към варварина, който вече бе в пълно съзнание и си бе възвърнал способността да се движи. Будният и вече напълно подвижен варварин.