Джоана Линдзи
Жената на воина (26)

Глава двадесет и шеста

Тедра лежеше напълно неподвижно на ниския диван в дрешника, мечтаейки си да може да заспи отново, за да избяга от ужасния дискомфорт. Но вече бе проспала сутринта и част от обеда. Сънят нямаше да й се притече отново на помощ.

В дрешника беше горещо и задушно, но в мига, в който се бе събудила, разбра, че кошмарът й не е свършил. Кожата й все още бе толкова чувствителна, че дори докосването на лекия бриз, влизащ през балкона, бе истинско мъчение. Тя веднага се бе скрила в дрешника, където въздухът не се движеше, и бързо откри, че само когато лежи напълно неподвижно и диша бавно, тялото й не се гърчи от силната нужда.

Звезди, би дала всичко, само и само Корд да дойде при нея за пет минути. Тя бе толкова възбудена и копнееща за сексуално споделяне, че за тези кратки минути сигурно щеше да успее да получи поне дузина оргазми. Същата полза щеше да има и пет минути в Медитеха на Роувъра.

Но, разбира се, тези нейни желания нямаше как да се сбъднат, нито пък стотиците други, които си бе пожелала, повечето от които бяха начини как да отмъсти на варварина. Но поне едно може би тя сама щеше да успее да осъществи. И то бе при първа възможност да открие комуникатора си и да напусне Кан-ис-Тра. Сигурно имаше воини и в другите държави на Ша-Ка’ан, с които би могла да се разбере много по-лесно, отколкото с тези на Кан-ис-Тра. И следващият път нямаше да направи колосалната грешка да изгуби пулсара си, нито пък да дава, приема или дори обсъжда някакво предизвикателство.

Звезди, беше много гладна, но би предпочела да лежи тук и да умре от глад, отколкото да отиде в спалнята, където бяха оставили храната й. Може би все пак щеше да умре от глад. Така със сигурност щеше хубавичко да му натрие носа. Тя се наслади няколко минути на тази мисъл, преди реалността отново да я завладее.

Варваринът не би я оставил да гладува. Той просто щеше да й заповяда да яде и тя щеше да го направи, защото не можеше да му откаже, и то не заради честта си. Честта и достойнството си бяха заминали още предишната нощ и вече не значеха нищо за нея. Не, тя щеше да направи каквото й наредеше той, защото в противен случай отново щеше да я накаже, а тя нямаше да може да преживее отново същото мъчение. Никога вече не би могла.

Само споменът за изминалата нощ я накара да потрепери, а след това изстена, защото тръпките събудиха задрямалите й нервни окончания. Тази нощ бе стенала много пъти, бе правила всичко, което той бе предрекъл, че ще прави. Първо поиска тя да довърши каквото бе започнала и да го нахрани, а Тедра не бе против, защото така щеше да спечели още малко време. Но при мисълта, какво бе намислил да й стори, тялото й започна да се измъчва, още преди да я докосне. Беше изнервена задето седеше в скута му, и докато го нахрани ръцете й вече трепереха. Но когато спря да се храни…

Наистина, това, което последва бе най-ужасното преживяване в живота й. Чалън отново и отново я докарваше почти до истерия, нуждата й бе толкова силна, че ако можеше, щеше да го разкъса на парчета с голи ръце, щеше да направи каквото й нареди, щеше да обещае каквото поиска от нея, само и само да я облекчи поне за миг. Но той не го направи, единствената му задача бе да подклажда нуждата й и да не позволява тя да отслабне дори за миг. Той я оставяше на мира само за няколко минути, и тя всеки път се молеше това да е краят, но не беше, и той се връщаше, ръцете му я обгръщаха и мъчението започваше наново.

Никога дори не бе подозирала, че тялото й бе способно да я накара да забрави волята, инстинктите и гордостта си. Друга част от ужасното изпитание бе, че Чалън я накара да мисли, че това никога няма да свърши, че няма да почувства облекчение, докато трае нощта. Същото казваха и страстните му целувки. Казваха го и ласките му, които бяха повече от безразлични. Беше се надявала, че и той ще е толкова възбуден колко нея и че само железният му самоконтрол му помага да не я обладае. Но много скоро разбра, че това не е така и надигналата се надежда се разби на парчета.

Той не бе засегнат дори малко от това, което й причиняваше, нито можеше да бъде повлиян от нещо, което тя кажеше или направеше. Пламваше от срам всеки път щом си спомнеше как лазеше върху него, как го целуваше, умолявайки го да се присъедини към нея. Но каквото и да правеше, нищо не можеше да го накара да изгуби контрол над тялото си. Може би това бе нещото, от което я заболя най-много, не агонията на сгърченото й от желание тяло, а фактът, че тя не притежаваше умението да го принуди да се присъедини към тази игра. Да желаеш един мъж толкова отчаяно, с цялото си същество, и да не можеш да го накараш той също да те пожелае, бе по-ужасно от всичко друго на този свят. Това я бе накарало да се почувства негодна като жена, безполезна, напълно нежелана и толкова нещастна, че дори само споменът бе достатъчен да я разплаче отново.

Звезди, как й се искаше да се махне оттук, и то веднага, преди да й се наложи отново да се изправи лице в лице с варварина. Не можеше да понесе дори мисълта за това, особено след като още я измъчваше разкъсващата нужда да се слее с него.

Но имаше и нещо друго, което я спираше да тръгне да търси комуникатора си, и то не бе физическото неудобство, напомнящо й за изминалата нощ. Наказанието й не бе предназначено само да й покаже какво представлява Адът в продължение на една нощ. По някое време, през онези дълги часове, Чалън я бе уведомил, че през следващата седмица й е забранено да напуска спалнята. И като малък бонус към наказанието, й беше казано, че докато е в спалнята, й е забранено да облича каквито и да било дрехи.

Тя предположи, че след края на седмицата, „бонусът“ трябваше да я накара да пожелае да носи чаурито, което толкова ненавиждаше. А урокът от всичко това, сигурно бе, занапред да избягва да си печели наказания. Но това не бе нужно. Тя никога нямаше да забрави, какво й бе причинил. Чалън бе постигнал резултата, който бе търсел, с наказанието си. Тя никога вече нямаше да наруши правилата. Но и Тедра получи това, което желаеше. Беше смятала, че е нужен здрав бой, за да я накара да го мрази. Но той го бе постигнал без нито един удар.