Джоана Линдзи
Жената на воина (27)

Глава двадесет и седма

Чалън отведе хатаара си дълбоко в гората, преди да слезе от него. Тъй като мястото, където спря, бе низина между два хълма, всичко наоколо бе потънало в мъгла и много добре пасваше на мрачното му настроение. Той не бе дошъл тук да ловува, макар местността да изобилстваше от животни. Близо до него подскочиха два сиви чураки, вероятно двойка, и побързаха да избягат от него към близките дървета. На едно дърво малък каррил прескачаше от клон на клон, търсейки плячка, която да улови. Няколко кисрака се размърдаха, тъй като хатаарът бе застанал близо до хралупата им, но добре тренираното животно не им обърна внимание, а само размаха опашка.

Чалън избра да седне под дървото, на което бе пропълзял каррила, и почти се надяваше гадинката да падне в скута му. Той се загледа нагоре как животинката подскача по клоните, но всъщност не я виждаше много добре, а се бе съсредоточил към чувствата си и въобще не харесваше това, което виждаше. Не му харесваха и рано тази сутрин, когато черните му мисли и липсата на контрол го бяха накарали да напусне замъка.

Дори бе стигнал дотам, че бе обмислял възможността да предизвика шодана на Шалах за някаква нелепа причина, която сега дори не можеше да си спомни, и всичко това само защото жена му го бе накарала да съжалява за това, което й причинява. Бе го накарала да чувства гняв, объркване, раздразнение, вина и чувство на безизходица и, Дрода да му е на помощ, нито едно от тези усещания не намаляваше. Половината от тези чувства го изпълниха още когато Тамирон му каза за случилото се.

Беше ядосан, по-ядосан отколкото е бил някога през живота си, задето тя се бе изложила на такава голяма опасност, използвайки необикновените си умения. Освен това, изпитваше необичайно раздразнение, заради това, че тя не носеше цветовете, които щяха да покажат на всички, че му принадлежи. Но за това можеше да обвинява само себе си, че не е бил достатъчно внимателен да й обясни как би трябвало да се облича. Все пак носенето на цветовете беше правило, което спомагаше да се избегнат объркванията и да попречат на воините да се опитат да поискат жена, която има покровител, и която точно в този момент, по една или друга причина, се бе отдалечила от покровителя мъжа си или ескорта си.

Но за Чалън още по-важна бе причината, че Тедра Де Ар просто не се интересуваше, че той не желае други воини дори да се доближават до нея.

След това се почувства объркан, защото не разбираше нещата, които чувстваше напоследък и най-вече, защото бе започнал да се отвращава от това, че трябва да бъде непреклонен. Жената заслужаваше да бъде наказана. Никой не би могъл да възрази срещу това и задължението да я накаже бе негово. Но той не искаше да го прави. И това нежелание беше нещото, което никога не му се бе случвало.

Още откакто стана достатъчно възрастен, за да отговаря за някоя жена, той прилагаше наказания, но най-вече заради неразумното им поведение, а не заради нарушаване на правилата. Жените уважаваха и спазваха правилата, които им бяха наложени, тъй като знаеха, че те са създадени за тяхната безопасност и за тяхно добро. Повечето жени не обичаха да бъдат наказвани, ето защо се стремяха да се държат добре, затова не бе и наказвал много от тях. Когато го бе правил, ги наказваше така, че никога повече да не ги сполети същата съдба. И беше просто нещо, което трябваше да бъде свършено. Но бе наказвал само няколко жени така, както бе наказал своята Кистранка, и то само защото по онова време споделяха леглото му.

И все пак, това бе най-често използваното наказание, което един воин налагаше на своята жена — онова, което той предпочиташе да използва, ако изпитваше към нея повече от обикновена загриженост, тъй като то не я нараняваше по никакъв начин и приключваше бързо. Ако за наказание воинът спреше храната на жена си, само щеше да се безпокои за здравето й. Ако я накажеше да стои сама, щеше да накаже и двамата, но последното наказание бе да се отнасяш с жена си като със слуга Дараши, а това причиняваше изтощение, схващане на мускули, които се използват рядко, и още куп дълготрайни и неблагоприятни ефекти. Ако им се дадеше право на избор, жените също предпочитаха да бъдат наказвани чрез възбуждане, защото знаеха, че още на следващия ден, техният воин ще им се реваншира и ще посвети всичките си усилия, за да ги задоволи напълно.

И тъй като беше предпочитано наказание от повечето жени, той реши, че и Тедра ще избере него. Но въпреки всичко не му се искаше да го направи. А това убеждение доведе и до глупавото решение да вземе двойна доза сок от дхая, защото реши, че по този начин ще направи наказанието й по-лесно. Е, така и стана. В известна степен повлия и на ума му, поради което сега много реално си спомняше наказанието, както и че бе напълно лишен от загриженост и не бе проявил дори капка милост по време на изпълнението му.

Спомни си тези неща, но дори не го беше грижа, тъй като и двете чувства бяха помогнали на самоконтрола му. Освен това бе изгубил всякакво чувство за време, но го разбра едва след като част от въздействието на сока от дхая бе започнало да отминава на сутринта. Този факт бе достатъчно да осъзнае, че наказанието бе продължило много по-дълго, отколкото трябваше.

И тогава, вината, която почувства бе толкова силна, че се зачуди дали някога ще успее отново да се изправи лице в лице с жена си.

Неочаквано каррилът падна от дървото на няколко крачки от крака на Чалън. Беше най-добре да не стряска отровната гадинка, затова той остана напълно неподвижен, докато животното се шмугна в близкия храст. Но неочакваното му падане, отклони вниманието на Чалън от мислите му към Кистранската говореща кутия, която държеше в ръката си.

Той не бе много сигурен, защо я бе взел със себе си. В началото бе напълно решен да я унищожи, но не бързаше да го стори. Може би се бе надявал кутията да му проговори и да му помогне да разбере по-добре жена си. Но той не знаеше как да я накара да работи, а и не бе сигурен дали тя ще комуникира с някой друг, освен с Тедра.

Кутията бе бяла, с малки сиви неща, които изпъкваха върху нея — някои бяха кръгли, а други правоъгълни. От задната страна, или поне той смяташе, че е задната, кутията бе черна и имаше окръжност, изпълнена от множество ситни дупчици. Отпред пък, имаше дълбок цилиндричен отвор и по цялата кутия бяха изобразени дребни странни символи, подобни на тези, изписани в свитъците, които притежаваха Пазителите на вековете.

Чалън разклати кутията, но от нея не се чу никакъв глас. Беше видял как Тедра я насочва и безшумно бе обезвредила както таранът, така и него самия. Тя го бе нарекла зашеметяване, но той не можеше да разбере как бе успяла да накара кутийката да изпрати онзи червен лъч, който бе обездвижил както него, така и плячката му. Също така бе видял, че тя удря странния предмет, за да накара гласа да замлъкне. Дали той би могъл да го накара да говори?

Чалън удари кутията и бе толкова изненадан от червения лъч, който прелетя покрай главата му, докосвайки дървото зад него, че я изпусна на земята. Но веднага щом я пусна, лъчът изчезна. Сега стоеше и гледаше кутията, без да има желание да я докосне, но знаеше, че трябва да го направи. Беше успял да зашемети дървото. Значи щеше да успее да я накара и да говори.

Отново я вдигна, но този път внимателно завъртя далеч от себе си малката конусовидна дупка, от която бе излязъл червеният лъч. След това, една по една, започна да докосва сивите издатини, за да види коя от тях бе накарала лъча да се появи. Първата издатина, вместо да хлътне надолу, се плъзгаше напред и назад, но само на около два сантиметра. Той помръдна издатината напред и назад няколко пъти, но не се случи нищо. Поигра си малко с нея, като я местеше напред-назад. След това притисна надолу следващата издатина и лъчът се завърна. И с това си поигра малко, защото му се видя доста интересен фактът, че червеният лъч се появява само когато упражнява натиск върху издатината. Следващата издатина бе кръгла и имаше малки чертички, сочещи към различни знаци. Тя се въртеше, но както той забеляза много скоро, не правеше нищо. Следващата издатина също се хлътваше навътре и когато той я натисна, от кутията прозвуча толкова силен шум, че Чалън се стресна и я изпусна отново на земята.

— Къде беше, по дяволите?! — изкрещя му женски глас откъм странния предмет, след което замлъкна.