Джоана Линдзи
Жената на воина (32)

Глава тридесет и втора

Беше прекрасно да се събудиш сутринта, чувствайки се напълно освежен, или поне Тедра се чувстваше така след всичко, случило се през изминалата нощ. Тя се изчерви от ярките спомени и почувства леко безпокойство, но не помръдна, защото не искаше да събуди Чалън, който бе обвил тежката си ръка около нея.

Звезди, откъде бе намерила смелостта да стори това, което бе причинила миналата нощ на своя могъщ воин? Нима бе полудяла? Нима искаше отново да бъде наказана? И откъде, в името на звездите, й бе хрумнала проклетата идея, че харесва над нея да доминира един мъж, който бе толкова арогантен и непреклонен, че бе невероятно близо до това да си спечели, и то напълно заслужено, прозвището тиранин? А когато реши да му даде малко „око за око, зъб за зъб“, какво си бе мислила, че ще получи?

Той й бе обещал, че действията й няма да имат негативни последици за нея, но ако трябваше да бъде честна, тя му бе заповядала да й обещае. Тя не би уважила клетва, която бе дала под натиска на принудата, затова защо той би го направил?

Тедра простена и ръката на Чалън се помръдна. Дланта му се отпусна на едната й буза и завъртя лицето й към него.

— Добре ли се чувстваш чемар?

— Аз… да не те събудих?

— Не — каза той просто, което моментално я накара да се зачуди, дали я бе наблюдавал през цялото това време?

Тя погледна в тези негови тъмни очи, с цвета на небе в безлунна нощ, надявайки се, че в тях ще успее да прочете нещо, но както винаги те бяха черни и непроницаеми. Не за пръв път Тедра си пожела да притежава неговото спокойствие, способността му да изглежда необезпокоен дори и когато вътрешно кипи от емоции.

— Смяташ ли да останеш тук… по някаква определена причина? — попита тя.

— Не.

След този отговор, тя отново не разбра какви са чувствата му, затова се престраши да попита.

— Чалън, ядосан ли си ми?

От мястото, където бе застанала, й се стори много интересно как той повдигна едната си златиста вежда.

— Трябва ли да бъда?

Тя се изкуши да му каже, че много добре се бе подчинявал на заповедите й, но успя да се спре навреме и се зачуди откъде ли се появи това желание сама да си навлича проблеми. Сигурно вината за това идваше от единия от двата донора, които бяха дали материал за създаването й. Един от тях е бил много небалансиран… вероятно мъжът.

— Ако не си ми ядосан, воине, нямам намерението да повдигам тема, която би могла да те накара да размислиш. Но ако си ядосан, бих искала да го обсъдим.

— Добра стратегия — каза той, смеейки се.

— Е?

— Ще оставя на теб да решиш дали трябва да съм ядосан, или не.

— Нима ти изглеждам толкова глупава?

— Както винаги, за мен изглеждаш невероятно привлекателна.

Тя се намръщи за две секунди преди да го дари със сияйна усмивка.

— Наистина не си сърдит, нали? Радвам се, тъй като не мога да кажа, че не се насладих на… ах… на изживяването. И ако не ти е чак толкова неприятно, може би някой път отново ще си сменим местата.

— Абсолютно не.

— А? — тя се ухили, наблюдавайки го как сяда от своята страна на леглото и я гледа с неприкрито високомерие. — Трябва ли да ти напомням, че няма да е игра, ако реша да те предизвикам отново… и ако победя?

— Свободна си да опиташ — отвърна той с най-висша форма на увереност в гласа си.

— Ами благодаря ти… или поне така мисля. И след като си в толкова добро настроение, защо не ми дадеш една дължина преднина? Имайки предвид размера и силата ти, бих казала, че това ще е честно.

Той се обърна към нея, а в погледа му се четеше само леко любопитство.

— Какво е „една дължина преднина“?

— Преимущество. Да съм една стъпка пред теб на старта. Или ако трябва да го представя по друг начин — нещо от сорта на това ти да си с една ръка, завързана на гърба.

Той се замисли за миг.

— Добре, каква е тази преднина, която искаш?

— Елементът на изненадата ще свърши работа. Искам да мога да те нападна, без да се налага да те предупреждавам за това. Ще се съгласиш ли?

— Ти току-що ме предупреди за това, само като ми каза. Откъде ще получиш елемента на изненадата?

— Не съм казала, че смятам да те предизвикам веднага, бебчо. А ти не можеш да се пазиш от мен всеки миг през деня и нощта, нали?

Воинът се намръщи и поиска да узнае.

— И смяташ да ме нападнеш, докато спя?

— Не, не бих прекрачила тази линия.

Тедра имаше чувството, че той обмисля думите й, тъй като не й отвърна веднага. Не бе очаквала това. Тя просто искаше да се пошегува с него. Разбира се, ако бе достатъчно глупав да обмисля думите й, нямаше да го спира. Точно сега бе прекалено доволна от своя варварин, но това много лесно можеше да се промени и да има преимущество над него, щеше да бъде една много приятна промяна.

— Всъщност думите ти звучат разумно, керима — той изглеждаше доста доволен, докато казваше това, което въобще не допадна на Тедра. — Разрешавам ти да не ми искаш позволение, ако решиш да ме нападнеш — той се наведе към нея и я целуна сладко, преди да продължи: — Но се надявам, че няма да намериш причина отново да ме предизвикаш.

— Продължавай все така и определено няма и да помисля да те предизвикам.

Те се усмихнаха един на друг, преди Чалън да седне на леглото. Тедра мразеше да го гледа как си отива, особено когато тя бе затворена в тази стая и трябваше да стои сама цял ден.

Тя хвана ръката му, преди да се бе изправил.

— Тази сутрин си пълен с изненади. И тъй като обичам изненадите, май снощи ми каза, че имаш подарък за мен?

— Така е — съгласи се той и я придърпа през леглото, поставяйки я да седне до него. — Облечи се и ще те заведа да видиш подаръка си.

— Казвайки да се облека, имаш предвид да си сложа дрехи?

И двете му златни вежди се повдигнаха.

— Според теб има ли нещо странно в думите ми?

— Не, нищо странно. Аз съм напълно „за“. Но не искам да си заслужа още едно наказание, след като изглежда си забравил, че ме наказа.

Тедра бе толкова раздразнена, че и Чалън започна да се изнервя.

— Обясни какво говориш, жено — заповяда той.

— Какво да обясня? Само ти напомням за останалата част от наказанието ми. Никакви дрехи, помниш ли? За целия ми престой, докато съм тук?

Тя очакваше обяснението й да го накара да се почувства засрамен, задето бе забравил, но той поклати глава.

— Вече започвам да разбирам, че миналата вечер не си парадирала нарочно пред мен с голото си тяло.

— Да съм парадирала? — младата жена се опита да се засмее, но от устните й излезе само сумтене. — Сякаш бих го направила.

— Да, сега разбирам, че ти никога не би се държала толкова безсрамно, макар на един воин да му се иска да бъде точно така.

— Чалън…

— Само се шегувам с теб, керима, и няма да се извинявам за това. Но за останалото ти казах истината, не помня да съм ти налагал такова наказание. Признах, че това, което сторих бе пресилено, и допълнително наказание би било напълно незаслужено. Ще забравиш какво съм ти казал онази вечер и ще приемеш отново извинението ми.

— Ще игнорирам казаното от теб през онази вечер, но това дали да приема, или не извинението ти, си е мое решение.

— Както това, че ти дадох думата си миналата вечер, бе мое решение?

— Квит сме! — побърза да извика тя. По-късно, когато заповедите, които му даде, нямаше да са толкова пресни в съзнанието му, тя щеше да поиска да ги обсъдят. — Нека заровим всичко това и да засадим дърво върху него, съгласен ли си? Извинението е прието, както нареди. Сега, нека се върнем към това, че ще ме заведеш да видя подаръка си.

Той се засмя, докато я поставяше в скута си и я притисна за миг леко към гърдите си.

— Стоя прекалено дълго до мен, керима. Да те гледам толкова безсрамно разголена, ме накара да преосмисля следващите си действия. Подаръкът ти ще трябва да почака, докато се погрижа за нещо много по-важно.

— И какво е то? — попита ухилено тя, сякаш не знаеше.

Чалън не й отговори. Вместо това й демонстрира.