Джоана Линдзи
Жената на воина (29)

Глава двадесет и девета

— Удобно ли ви е, господарке?

— Да ми е удобно във водата? Докато съм мокра? Смяташ ли, че ми е удобно?

Тя изкрещя последните думи и Джалла доби нещастна физиономия. Това се повтаряше откакто момичето пристигна с храната, подготви ваната на Тедра и я накара да се изкъпе.

— Казват, че след някои наказания ваната успокоява тялото — промърмори Джалла.

Тези думи накараха Тедра да се намръщи.

— Всички ли знаят, че съм била наказана?

Веднага осъзна, че въпросът й е глупав, щом си спомни колко силно пищеше от раздразнение, когато положението миналата нощ бе станало непоносимо. Но въпреки това, Джалла кимна и Тедра се намръщи още по-силно.

— Направо страхотно. Точно от това имах нужда — да науча, че съм била много по-унизена, отколкото предполагах. А ти не ми помагаш много, Джалла, затова защо не се разкараш от тук? Поне в това те бива, нали?

Физиономията на Джалла стана още по-нещастна и очите на слугинята се напълниха със сълзи.

— Знам, че вината е моя, господарке. Може да ме накажете както пожелаете.

— О, не говори глупости — сряза я Тедра, още по-ядосана от това, че си бе изкарала яда върху момичето. — Сама отговарям за действията си. Ако не бях излязла от замъка предишния ден, то рано или късно щях да го направя. Но защо ти се измъкна така вчера? Да не би да се изплаши, че и ти ще изгубиш вечерята си?

— Лоуден Ли-Сан-Тер няма да бъде толкова снизходителен, колкото шоданът, ако постъпя неправилно и той разбере. Щеше да ме накаже да се занимавам поне седем дни с най-неприятната домакинска работа, която въобще не харесвам.

— Това ли е всичко?

— Може да ми се надсмивате колкото желаете, господарке, но ще ви кажа, че въобще не е приятно да те събудят посред нощ, за да печете хляб за сутрешното хранене. Още преди слънцето да изгрее сте отпаднали заради жегата, идваща от голямата пещ, ръцете ви болят толкова много, че се страхувате да не се откъснат — толкова са изтръпнали от месенето на тестото. Само Дарашите, които имат силни мускули, месят и пекат хляб. Когато те трябва да бъдат наказани им се измисля друга работа, която не обичат да вършат. Господарят Лоуден е изключително добър в това да разбира кой, кое задължение мрази най-много.

Тедра успя само да поклати глава. Варварският начин на мислене бе просто очарователен. Бе достойно за възхищение, че могат да откриват толкова безобидни, но неприятни наказания.

Тя не можа да се сдържи и се усмихна при следващата мисъл.

— А какво става, ако има задача, която всички мразят да изпълняват? Кой я върши?

— В замъка има много слуги Дараши, както и много жени под закрилата на шодана. Затова винаги има един или няколко човека, които са си заслужили наказание.

— Което е гаранция, че никой от тези воини няма да се съгласи да се пазари за робочистач — и тази мисъл накара Тедра да се засмее още по-силно.

Точно така я намери Чалън, когато влезе в спалнята. Не точно това бе очаквал, но получи това, което очакваше в мига, в който тя го забеляза. Веселието й се изпари и още по-лошо, тя му обърна гръб, като се престори, че не го е видяла да влиза.

Чалън се почувства обезсърчен. Беше предположил, че тя ще го посрещне с викове и обиди, както бе предрекъл компютърът, а не с проклетото мълчание, което Марта също бе предположила, че може да очаква. Това мълчание, сякаш сложи тежък товар на плещите му.

Той освободи Джалла с едно кимване, но не пристъпи към басейна, дори и след като момичето излезе. Стоеше и гледаше Тедра. Очакваше да види, че тя изпитва нужда той да я задоволи, особено сега, след като ефектът на двойната доза от сока дхая бе отминал. Но явно възбудата й си бе отишла, а по-скоро гаалските камъни щяха да изгубят светлината си, преди той да наложи нуждата си на жена, която бе наранил толкова много през изминалата нощ.

Тедра остана във водата, но не защото й харесваше. А по-скоро защото според наказанието й бе забранено да облича дрехи или дори да се покрива със завивки. Ето защо прикритието на водата бе за предпочитане от това, да застане гола пред него. А може би варваринът щеше да реши, че й е забранено да бъде покрита и с вода? Ха! Нека само си позволеше да й каже това и тя щеше да има извинение никога повече да не се къпе.

Тя знаеше, че рано или късно Чалън ще се върне, но се надяваше това да се случи, след като възвърнеше контрола над собственото си тяло. Помисли си, че той щеше да се възползва от това, но Чалън я изненада. Без значение дали бе възнамерявал или не, той й даде достатъчно време да възвърне нормалното си състояние и нужди, без да са умишлено подсилени от него. Потребността й от мъж бе изчезнала. Но това, за което не се бе сетила бе, че тя ще се завърне в мига, в който го видеше. Поне сега можеше да я контролира. Проклятие, наистина бе хубаво да контролира собствените си желания.

— Цяла вечер ли смяташ да останеш в банята, керима?

Въпросът му привлече вниманието й до толкова, колкото да му отвърне.

— Обмислям го.

Последва кратко мълчание, докато той се придвижи през стаята до масата, на която слугите бяха сложили храна и вино.

— Знам, че не обичаш водата. Излизай оттам.

— Това заповед ли е, господарю? Ако е, със сигурност ще се подчиня. Ако ли не…

Тя загреба с шепи вода и я изсипа върху себе си, оставяйки я да се плъзне между гърдите й. За всеки случай загреба още една шепа вода, макар първата да беше достатъчна, ако той я гледаше. Но тя нямаше намерение да се обръща, за да разбере дали я наблюдава.

— Не беше заповед, жено. Можеш да правиш каквото пожелаеш.

— Много сме любезни тази вечер — каза сухо тя. — Щом е така, ще изляза. Не аз съм тази, която прави тънки намеци, но все пак ги разбирам. Аз лично предпочитам да говоря направо, без заобикалки.

— Свободна си да го сториш.

Това вече привлече вниманието й и я накара да се завърти толкова бързо, че разплиска вода навсякъде.

— И за това да си спечеля още едно наказание? Не, благодаря.

После проследи с поглед как се приближава към нея, само за да й подаде една суха кърпа. Тя я пое, щом излезе от басейнчето, с ясното съзнание, че няма да може да я задържи, след като се изсуши. Да се разхожда гола пред варварина не бе нейната идея за забавление или поне това не бе Кистранската идея за забавление. Е, ако искаше да получи малко Ша-Ка’анско забавление, положението щеше да бъде коренно различно, щеше да си струва малкото отмъщение, но тя не го искаше. Предишната нощ бе показал, че голотата й не може да го засегне по никакъв начин. Освен че я бе наказал, я и унижи.

А това унижение нарастваше и в момента, докато Чалън просто си стоеше и я гледаше. А начинът, по който я гледаше, внимателно и с очакване, доказваше, че той се надява да се случи нещо определено.

Това я раздразни изключително много. Каза й, че иска да е искрена с него, но тя нямаше да се хване на този трик. Искреността й щеше да подпали ушите му, а тя не забравяше и за миг, че воинът щеше да реши, че това е неуважително държание. Предложението му беше клопка. Явно миналата нощ си бе прекарал страхотно, докато я наказваше и сега се опитваше да направи така, че тя отново да си изпроси наказание.

Но тя нямаше да се поддаде. Дори и това да я убиеше, щеше да сдържи темперамента си. Но заради факта, че трябваше да го направи, тя бе толкова бясна, че захвърли хавлията още преди да се е подсушила напълно. Тедра тръгна към дрешника, отказвайки да остане в една стая с него, освен ако не й заповядаше.

Преди да измине и половината път, гласът му я спря.

— Ще се присъединиш към мен за вечеря.

Беше благодарна на Звездите, че можеше да му отвърне.

— Вече ядох.

— Тогава ще стоиш до мен, докато се храня.

Тя се обърна, запазвайки спокойствие.

— Това заповед ли е, господарю?

Той стисна зъби, когато чу отново да го нарича така.

— Това е молба.

— Тогава отказвам.

— В такъв случай е заповед — изръмжа той.

— Значи ще се подчиня.

Без значение колко сладко звучеше, докато се съгласяваше, движенията й му казваха нещо съвсем различно. Тя се движеше сковано и рязко, докато крачеше към масата. Чалън стигна там пръв и застана пред нея, принуждавайки я да го погледне в лицето.

— Щом толкова държиш да ми се подчиняваш, жено, тогава искам да ми говориш искрено. Позволявам ти да го сториш.

Изражението на лицето му раздразнение ли бе? Ако беше така, това бе нищо в сравнение с нейното.

— Позволяваш ми да го сторя? Много добре, сам си го поиска, воине, и ще започна с това. Нямам нужда от разрешение да говоря каквото пожелая. Преди да дойда тук, винаги съм можела да кажа свободно и на глас това, което мисля. Не съм се страхувала да изкажа мнението си дори пред шефа си, а той е много важен, тъй като от него зависи работата ми. Тук всичко, което една жена може да каже, е това, което ти желаеш да чуеш. Е, можеш да завреш това там, където слънцето не те огрява, воине. Никога няма да казвам само онова, което искаш да чуеш от мен.

— Не съм искал това от теб.

— Така ли? Не си ли? Проклятие, а какво смяташ, че са глупавите ти заповеди, които искаш да изпълнявам постоянно? Никога ли не си се замислял, колко е арогантно от твоя страна да налагаш на някой да те уважава, след като уважението е нещо, което не се изисква, а се печели?

— Това, което говориш, всеки го знае, жено. Също така знаеш, какво ще се случи, когато една жена толкова ядоса воина с неразумните си приказки, че той може да изгуби контрол и да я удари, за да я накара да замълчи. Тогава и двамата ще страдат, тя ще е сериозно наранена, а той ще чувства вина, задето я е наранил. Уважението се налага на жените, заради собствената им сигурност.

Тя не се интересуваше, колко логични са думите му.

— Да изгуби контрол? Да се ядоса? Сигурно се шегуваш с мен — подигра му се тя. — Вие, хора, имате контрол, който трябва да бъде изследван в някоя научна лаборатория. Имате емоциите на обикновен робот и го казвам от опит.

— Воините могат да изгубят контрол. Борят се това да не се случи, но все пак е нещо, което не могат да избегнат напълно.

Докато казваше това, той се ухили. Това бе достатъчно да накара Тедра съвсем да полудее.

— Тогава защо не ми покажеш? — каза тя, преди да го удари с всичка сила. — Покажи ми, колко ще пострадам, ако ме удариш.

Чалън посочи брадичката си, като се приведе към нея.

— Аз не съм голобрадо момче, което може да бъде провокирано толкова лесно.

Вече не й се хилеше, но имаше нещо в погледа му, една искра, която показваше, че все още му е забавно и дори, че се наслаждава на това, което тя правеше. Тедра не бе много сигурна. Може би разчиташе грешно изражението му. Но кога това я бе спирало?

— Тогава нека опитам по-силно — тя го удари отново, достатъчно силно, че да го накара да завърти настрани лицето си. — Сега ще ме удариш ли?

— Можеш да правиш това цяла нощ, керима, но аз няма да ти отвърна.

— Дори и ако аз го поискам?

— Това, което искаш, е да се чувствам виновен, ако го направя — отвърна меко той. — Но това не е нужно. В момента се чувствам толкова виновен, че в мен няма достатъчно място за тази вина, която искаш да ми добавиш.

— Лъжец! — изкрещя тя и го удари още два пъти, след това започна да го удря по гърдите с юмруци. — Проклет да си, задето ме лъжеш, безчувствен гадняр такъв! Не би разбрал какво е вина, дори тя да се блъсне в лицето ти. И защо трябва да чувстваш вина? Изпълняваше дълга си! Ти го каза! Не ме докосвай! — тя се дръпна назад, когато той опита да я прегърне. — Да не би да си мислиш, че някога отново ще ти позволя да ме докоснеш?

— Да — отвърна той напълно убеден. — Дори сега го искаш, имаш нужда да те утеша. Само инатът ти пречи да го признаеш.

— Ти си мислиш, че знаеш всичко — обвини го тя, но вече много по-тихо. Още с първия удар, който му нанесе, голяма част от гнева й се изпари. Сега този гняв, който бе останал, я задушаваше. — Не искам да е ме утешаваш. Всичко, което искам, е да се махна оттук и никога повече да не те видя.

— Не.

Той не изкрещя, но в гласа му имаше повече чувство, отколкото някога бе чувала от него.

— О, не се тревожи, воине. Не съм забравила, че си ме победил в предизвикателство. За известно време си мислих, че мога, но честта ми не ми позволи да забравя, че съм ти дала думата си. Ще остана тук, както се разбрахме. Ще скачам, когато ми кажеш да скачам. Но ще мразя всяка минута от това.

— Не.

— Отново, не? Какво ти става днес? — поиска да узнае тя. — Да не би да не се изразявам достатъчно ясно? Вече не те харесвам, воине. Трябва ли да те ударя още няколко пъти, за да го разбереш?

— Защо вместо това не използваш уменията си върху мен?

Предложението бе придружено с една нагла усмивка, която я накара отново да се разкрещи.

— Защото това, което стори, го стори на мен — не на Охранител 1, а на мен!

— А ти, все пак, си само една жена?

— Мразя те — бе всичко, което успя да му каже в отговор, но думите заседнаха в гърлото й и дори в нейните уши не можаха да прозвучат искрено.

— Достатъчно, че да поискаш кръвта ми?

— Не ставай смешен — сряза го тя по навик. — Ако исках кръвта ти, вече щях да съм я получила.

Очите й се разшириха, когато осъзна какво е изрекла. Точно по тази причина не обичаше да разговаря с никого. Така не й се налагаше да казва истината дори на самата себе си. Все още не бе успяла да намрази проклетия глупак. По дяволите! Защо последиците от наказанието бяха изчезнали напълно и я бяха оставили без нищо, което да подкладе гнева й? Истината бе, че наказанието бе ужасно само докато се изпълняваше и след това не оставаше никаква следа от него, освен желанието за отмъщение.

И все пак, тя не бе забравила, че беше ужасно, задето я бе накарал да моли и да плаче, забравяйки напълно за гордостта си. Още по-лошо бе, че и той щеше да помни какво е направила и казала; от сега нататък всеки път, като го погледнеше, щеше да се чуди дали той си спомня за случилото се и дали не злорадства. Но сега, след като погледна по-обективно на нещата, си позволи да приеме, че онова, което й бе сторил, за него бе нещо нормално, така се процедираше в Ша-Ка’ан. Това, че тя не можеше да го приеме, си беше неин проблем. Фактът, че бяха унищожили чувствата й към воина, също си беше неин проблем. Просто й се искаше да не съжалява толкова много за това.

Но той не изглеждаше така, сякаш се интересуваше от нещо друго, освен тя да му служи. Или пък го беше грижа? По някаква странна причина, тя имаше чувството, че той просто искаше да изтъкне, че нищо между тях не се е променило. Това можеше да обясни веселието му, както и факта защо той не приемаше на сериозно нищо от онова, което му казваше.

А тя имаше нужда да го убеди в противното. Той много скоро щеше да го разбере, когато започнеше да получава от нея само неохотно подчинение. Но й бе казал, че може да говори каквото си поиска, а тя все още не му бе изброила и половината от това, което чувстваше. Може би останалото щеше да му даде да се разбере и може би ако се доближеше малко до него, това само щеше да помогне.

— Виж, воине, за да бъдем честни, трябва да ти кажа, че не те мразя наистина. Ти не можеш да се заставиш да не се държиш, като безчувствено животно, точно така, както и аз не мога да се сдържа да не ми харесва. Никой от нас не е перфектен и аз първа ще призная, че дори не се доближавам до това определение. Все още трябва да ти служа. Е, аз съм тук и можеш да ме вземеш, но не приемай думата „вземеш“ буквално. От сега нататък, няма да стоя и да ти се подчинявам покорно.

Той леко повдигна едната си златиста вежда.

— Може би си забравила каква е службата ти, жено. Не можеш да ми откажеш нищо. Ако ти заповядам да ме желаеш, ще се подчиниш ли?

Тедра се изчерви от раздразнение и темпераментът й се завърна.

— Има разлика между това да те желая доброволно и да ме принудиш да те желая. Преди ти се отдавах, защото го желаех… защото желаех теб. Но вече не те искам, затова сега наистина ще ти се наложи, да ми заповядаш. Няма да се бия с теб. Не това имах предвид. Не, ще ти се подчинявам, точно както се подчинявам и сега на проклетите ти нареждания, защото повярвай ми, ти наистина ми даде да разбера какво искаш от мен миналата нощ, воине. Направи го само час, след като започна. Останалите пет часа, прекарани във варварското ти наказание, само ме накараха да оценя родния си свят, културата ни, там, където жените не са само обект, на който мъжете да налагат волята си. Накараха ме да видя колко глупава съм била през всичките тези години да търся мъж, който не мога да победя и да си мисля, че това искам. Предполагам, че трябва да ти благодаря за това, задето ми показа, че все пак не искам това. Бих предпочела да мога да счупя пръстите на мъжа, който си позволи да направи с мен онова, което направи ти. Следващият път ще гледам да не забравя това, на което ме научи.

— Това значи ли, че ще се опиташ да ми счупиш пръстите?

Все още му беше забавно!

— Не твоите, глупако — изкрещя тя разярена. — Говоря за следващия мъж, който ще съм достатъчно глупава, да пожелая. Звезди! Просто обожавам да си хабя думите на вятъра, наистина обожавам го!

— И си мислиш, че ще ти повярвам, след като голяма част от това, което ми казваш не е истина.

— Добре, напълно ме обърка. Как точно твоята варварска логика заключи, че не казвам истината?

— Все още ме желаеш.

Отне й миг да обърне внимание на арогантния му поглед и да осъзнае думите му. Не можеше да знае. Само предполагаше. Дори тя не можеше да игнорира чувствата, които пораждаше близостта му. Така че, как той би могъл да го стори?

— Аз не те…

— Искаш ме и сега.

— Не! — проплака тя.

Направи крачка назад, само за да бъде спряна от дивана зад себе си. Клатеше глава, отричайки лъжата. Но тя не бе наясно, че той може да помирише възбудата й, затова не бе чудно, че посегна към нея, въпреки отказа й. А веднъж щом бе обгърната от тези мускулести ръце, щом устните му страстно плениха нейните, вече нямаше място за думи. Тя все още немощно клатеше глава, но само защото се самосъжаляваше. Все още желаеше този грамаден кретен. Умът й може и да го отричаше, но тялото й бе прекалено щастливо, за да я опровергае.