Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (3)

Трета глава

В момента, в който Линет се върна в гостната, баща й простена на глас.

— Отхвърлих три предложения за брак миналия месец, но отсега мога да ти кажа, че никога повече няма да получа дори и едно. Проклятие, и сам не бих повярвал, че си девица. Изглеждаш в четвъртия или петия месец.

Линет седна тежко, полите й се надиплиха като бял облак и после се спуснаха около нея.

— Не съм — заяви твърдо. — Не съм бременна — започваше да се чувства така, сякаш наистина носи дете.

— Дамите не използват тази дума — каза лорд Съндън. — Нищо ли не си научила от тази твоя гувернантка? — той размаха монокъла си, за да илюстрира по-добре гледната си точка. — Можеш да споменеш за „деликатно състояние“ или да кажеш „трудна“. Никога не казвай бременност, това е груба дума с грубо звучене. Предимството на това да си част от висшето общество е, че можеш да пренебрегнеш земното, плътското…

Линет спря да го слуша. Баща й приличаше на видение в бледосиньо, жилетката му имаше сребърни копчета, инкрустирани с макове от слонова кост, яката му в пруски стил изглеждаше като олицетворение на елегантността. Той беше много добър в пренебрегването на всичко земно, но тя никога не успяваше.

В този миг се чу продължително чукане откъм входната врата. Въпреки желанието си, Линет вдигна обнадеждено очи, когато икономът им влезе, за да обяви посетителя. Със сигурност принц Огъстъс бе премислил. Как можеше да стои в замъка си, знаейки, че тя е отхвърлена от обществото? Сигурно бе чул за катастрофалните събития на бала, за начина, по който никой не й бе проговорил, след като той си тръгна.

Разбира се, принцът вече си бе тръгнал, докато новините все още се разпространяваха из балната зала. Бе излязъл през вратата с приятелите си, без да погледне към нея… а след това всички в залата й бяха обърнали гръб.

Очевидно само бяха чакали да видят неговата реакция, когато му кажат, че тя носи дете.

И все пак точно той измежду всички знаеше, че това е измислица. Поне знаеше, че детето не е негово. Може би за това толкова рязко я бе отхвърлил. Възможно бе и той да вярва на историите и да е помислил, че е бременна с детето на друг.

Отхвърлена от цялата бална зала. Сигурно се случваше за първи път.

Посетителят не беше принц Огъстъс, а лелята на Линет, лейди Етъридж, позната сред близките си като Зенобия. Сама си бе избрала това име, когато като младо момиче бе осъзнала, че Хортензия не подхожда на личността й.

— Знаех си, че това ще свърши зле — обяви тя, като спря точно пред вратата и пусна ръкавиците си на пода, вместо да ги подаде на лакея, застанал отдясно.

Зенобия имаше слабост към драматичните изпълнения и след няколко питиета беше склонна да информира всички, поканени на вечеря, че би могла да изиграе лейди Макбет по-добре от Сара Сидънс^[1].

— Казах ти веднъж и съм ти го повторила сто пъти, Корнелиус, това момиче е прекалено хубаво за собственото си добро. И бях права. Ето, тя е трудна и цял Лондон е наясно, с изключение на мен.

— Не съм… — каза Линет.

Но думите й бяха заглушени от баща й, който реши да избегне въпроса и да премине в атака:

— Дъщеря ми не е виновна, че следва стъпките на майка си.

— Сестра ми беше чиста като първия сняг — изрева му в отговор Зенобия.

Това бе подходящо начало за сблъсък и нищо не можеше да го спре.

— Съпругата ми може да е била чиста като сняг — а Бог знае, че аз мога да го гарантирам — но определено беше достатъчно гореща, когато пожелаеше. Всички знаем колко бързо можеше да се разтопи Ледената Девица, особено когато бе около кралски особи!

— Розалин заслужаваше крал — изкрещя Зенобия. Тя се втурна в стаята и застана в поза, сякаш щеше да изстреля стрела. Линет разпозна стойката — мисис Сидънс бе направила същото миналата седмица на сцената на Ковънт Гардън, когато нейната Дездемона отричаше жестоките обвинения в изневяра на Отело.

Горкият татко съвсем не беше боец като Отело, обаче. Истината беше, че скъпата й майка му бе изневерявала многократно и той го знаеше. Знаеше го и леля Зенобия, въпреки че бе избрала да се преструва на неосведомена.

— Наистина не виждам какво общо има това — включи се Линет. — Мама почина преди години и предпочитанията й към кралските особи нямат връзка.

Леля й я погледна разтърсена.

— Винаги ще защитавам майка ти, макар да лежи в студената земя.

Линет се сви обратно в ъгъла си. Майка й наистина беше в гроба. И често казано, тя смяташе, че на нея й липсва повече, отколкото на Зенобия, като се има предвид колко злобно се бяха карали сестрите при всяка тяхна среща. И трябваше да признае, в повечето случаи за мъже. Макар че леля й, за нейна чест, дори не се доближаваше по разпуснатост до сестра си.

— Заради красотата е — казваше баща й. — Замаяла е главата на Линет, както и тази на Розалин. Жена ми мислеше, че красотата й дава позволение да прави каквото й харесва…

— Розалин никога не е правила нищо неприлично! — прекъсна го Зенобия.

— Нарушаваше благоприличието с години — продължи лорд Съндън, повишавайки глас. — А сега дъщеря й следва стъпките й и Линет е погубена. Погубена!

Зенобия отвори уста — и после рязко я затвори. Последва пауза.

— Едва ли Розалин въобще е проблемът тук — каза тя накрая, потупвайки косата си с ръка. — Сега трябва да се концентрираме върху скъпата Линет. Изправи се, мила.

Линет стана.

— Пет месеца, бих казала — обяви Зенобия. — Как, за Бога, си успяла да скриеш това от мен, не знам. О, бях шокирана като всички други миналата нощ. Графинята на Дерби беше доста рязка с мен, защото мислеше, че крия истината. Трябваше да призная, че не знам нищо, а не съм съвсем сигурна, че ми повярва.

— Не нося дете — заяви Линет, изговаряйки бавно думите.

— Каза същото миналата нощ — потвърди баща й. — А по-рано тази сутрин не изглеждаше така — той хвърли поглед към талията й. — Сега обаче изглежда.

Линет приглади надолу дрехата, която се издуваше точно под гърдите й.

— Виж, не съм трудна. Тук няма нищо, освен плат.

— Скъпа моя, ще трябва да ни кажеш по някое време — каза Зенобия, извади малко огледалце и се огледа. — Не е нещо, което ще изчезне. С тази скорост след няколко месеца ще бъдеш по-голяма от къща. Аз лично се оттеглям в провинцията, веднага щом талията ми се разшири дори съвсем малко.

— Какво ще правим с нея? — простена баща й и се свлече на стола като кукла с отрязани конци.

— Ти нищо не можеш да направиш — каза Зенобия, докато си пудреше носа. — Никой не иска кукувица в гнездото си. Ще трябва да я изпратиш в чужбина и да видиш дали може да улови някой там, след като цялата тази неприятност приключи, разбира се. По-добре удвои зестрата й. Добре, че е наследница. Все някой ще я вземе.

Прибра пухчето си за пудрене и размаха пръст към Линет.

— Майка ти щеше да е много разочарована, скъпа моя. На нищо ли не те е научила?

— Предполагам, имаш предвид, че Розалин би трябвало да я обучи в изкуството да бъде толкова разгулна, колкото беше самата тя — отвърна баща й. Въпреки това остана оклюмал на стола си и очевидно бе загубил всякакъв плам.

— Не съм спала с принца — каза Линет, толкова ясно и високо, колкото й бе възможно. — Можех да го сторя, очевидно. Вероятно ако го бях направила, сега той щеше да е принуден да се ожени за мен. Но реших да не го правя.

Баща й простена и отпусна глава на облегалката на стола си.

— Това не го чух — обяви Зенобия, присвивайки очи. — Поне кралската особа е нещо като извинение. Ако това дете е резултат от нещо по-низше от херцог, не искам да чуя и дума за него.

— Не съм… — опита отново Линет.

Леля й я прекъсна с рязък жест.

— Току-що осъзнах, Корнелиус, че това може да е спасението ти — тя се обърна към Линет. — Кажи ни кой е виновен за твоето състояние и баща ти ще настоява за брак. Никой по-нисшестоящ от принц не би посмял да му откаже — без да спре, дори за да си поеме дъх, тя се извърна отново към зет си. — Може да се наложи да участваш в дуел, Корнелиус. Предполагам, че имаш пистолети някъде в тази къща, нали? Не заплаши ли с дуел лорд Билетсфорд преди години?

— След като го открих в леглото с Розалин — каза бащата на Линет. Дори не прозвуча тъжен, само безразличен. — В новото легло. Имахме го само от една-две седмици.

— Сестра ми имаше много страсти — каза Зенобия нежно.

— Мисля, че току-що каза, че е била чиста като сняг! — озъби й се виконтът.

— Никоя от тях не докосна душата й! Тя се изповяда и умря пречистена.

Никой не бе склонен да спори за това, така че Зенобия продължи:

— Както и да е, по-добре извади онези пистолети, Корнелиус, и виж дали още вършат работа. Може да се наложи да заплашиш с убийство мъжа. Макар да знам от опит, че ако удвоиш зестрата, всичко ще се уреди достатъчно бързо.

— Няма никакъв мъж, който трябва да бъде застрелян — заяви Линет.

Зенобия изсумтя.

— Не ми казвай, че ще се опиташ да го изкараш непорочно зачатие, сърце мое. Не мисля, че се е получило много добре в Йерусалим. Всеки път щом епископът заговори за това на Коледа, не мога да спра да мисля, че на горкото момиче сигурно му е било ужасно трудно да накара хората да му повярват.

— Не мога да разбера защо намесваш Светото писание в този разговор — каза бащата на Линет. — Говорим за принцове, не за богове.

Линет простена.

— Просто роклята ме кара да изглеждам закръглена.

Зенобия потъна в стола си.

— Искаш да кажеш, че не носиш дете?

— Това казвам. Не съм спала с принца или с когото и да е другиго.

Последва тъжна пауза, докато най-накрая истината бе осъзната.

— Всемогъщи Боже, ти си погубена, а дори не си изяла забранения плод — каза леля й накрая. — Дори да покажеш талията си по най-подходящ начин няма да помогне в този момент. Хората ще решат, че си се погрижила за проблема, както се казва.

— След като принцът отказа да се ожени за нея — допълни виконтът тежко. — Самият аз бих го предположил при тези обстоятелства.

— Не е честно — яростно изрече Линет. — Заради ъъъ… репутацията на мама, хората естествено очакват, че и аз може да флиртувам доста…

— Това е меко казано — прекъсна я баща й. — Допускаха, че ще си лека жена, а сега вече са убедени, че си такава. Само че ти не си.

— Заради красотата е — каза леля й, надувайки се леко. — Жените в моето семейство просто сме прокълнати с красотата си. Вижте скъпата Розалин, умря толкова млада.

— Не виждам това проклятие да те е засегнало — каза виконтът доста грубо.

— О, но е така — отвърна Зенобия. — Така е, така е, така е. Това ме научи какво можеше да бъде, ако ги нямаше оковите на произхода ми, които ме задържат. Можех да завладея световната сцена, нали знаете. Розалин също. Предполагам, че затова тя беше толкова…

— Толкова какво? — попита виконтът, готов за спор.

— Неустоима — отвърна Зенобия.

Той изсумтя.

— Неморална, по-скоро.

— Тя знаеше, че можеше да се омъжи за най-добрата партия — каза Зенобия. — Виждаш ли, нашата мила Линет е била уловена в капана на същата мечта и сега е погубена.

— Розалин не можеше да се омъжи за най-добрата партия — каза виконтът. — Има причина за съществуването на Закона за кралските бракове, нали знаеш — той посочи с пръст към Линет. — Дори за това ли не помисли, преди да предизвикаш такъв скандал с младия Огъстъс? За Бога, всеки знае, че той се е оженил за германка, преди няколко години. В Рим, мисля. Самият крал трябваше да се намеси и да анулира брака.

— Не знаех до вчера — каза Линет. — Когато принцът ми каза.

— Никой не казва на момичетата подобни неща — изрече леля й пренебрежително. — Ако си бил толкова притеснен за нея, Корнелиус, защо не се появяваше на тези партита, за да я наглеждаш лично?

— Защото бях зает! Освен това, наех жена да я придружава, след като ти си прекалено мързелива, за да го направиш сама. Госпожа Хътчинс. Напълно порядъчна във всяко едно отношение, а и изглежда разбираше същината на проблема. Къде е тази жена? Тя ме увери, че ще запази името ти чисто като първия сняг.

— Отказа да слезе долу.

— Страхува се да си понесе наказанието — промърмори той. — А къде е гувернантката ти? Тя е другата. Повтарях й и й повтарях, че трябва да бъдеш два пъти по-скромна, за да компенсираш репутацията на майка си.

— Госпожа Фласид се обиди снощи, когато я нарече дяволско изчадие и я обвини, че ме е превърнала в повлекана.

— Бях пийнал една-две чашки — каза баща й, без изобщо да изглежда разкаян. — Давех скръбта си, след като ми казаха в лицето — в лицето! — че единствената ми дъщеря е покварена.

— Тя напусна след около час — продължи Линет. — И се съмнявам, че ще се върне, защото Тинкъл каза, че е взела голяма част от среброто заедно със себе си.

— Среброто няма значение — каза Зенобия. — Никога не бива да разгневяваш най-добрите си прислужници, защото те неизменно знаят къде се държат ценните вещи. И което е по-важно, предполагам, че гувернантката ти е знаела всичко за billets-doux^[2], които кралската издънка може да ти е пращал?

— Той не ми е писал никакви любовни писма, ако това имаш предвид. Но рано една сутрин, преди около месец, запращаше ягоди по прозореца на спалнята ми. Тя и госпожа Хътчинс казаха, че не трябва да позволим на никого да разбере за това.

— А сега Фласид е навън и го разказва на целия свят — обяви леля й. — Наистина си глупак, Корнелиус. Трябваше веднага да й платиш петстотин паунда и да я изпратиш в Съфолк. Сега Фласид е някъде навън и превръща една-единствена ягода в цяла плантация. Ще изкара Линет бременна с близнаци.

Линет си помисли, че гувернантката й вероятно би подскочила от радост при тази възможност. Двете никога не се бяха харесвали. Истината беше, че жените рядко я харесваха. От момента, в който се бе появила в обществото преди четири месеца, другите момичета се бяха скупчили на групички и прикриваха кикота си с ръка. Но никоя никога не посвети Линет в шегата.

Зенобия се протегна и разклати звънеца.

— Не мога да разбера защо не си ми предложил чай, Корнелиус. Животът на Линет може да е направил нов завой, но ние все още трябва да ядем.

— Аз съм съсипан, а ти искаш чай? — простена баща й.

Тинкъл отвори вратата толкова бързо, че Линет разбра, че е подслушвал. Това изобщо не я изненада.

— Ще искаме чай и нещо за ядене заедно с него — каза му Зенобия. — По-добре донеси и нещо, от което не се дебелее.

Икономът се намръщи.

— Краставици, оцет, нещо такова — каза му нетърпеливо. Когато той затвори вратата, тя махна с ръка към бюста на Линет. — Трябва да направим нещо за това. Никой няма да те опише като пълна, скъпа моя, но не си точно и вейка, нали?

Линет отново преброи до пет.

— Фигурата ми е точно като на майка ми. И като твоята.

— Изкушението за Сатаната — каза баща й мрачно. — Дори то не е толкова разголено.

— Нямах такъв късмет — отвърна Линет. — Хванах принц, но господарят на мрака така и не се появи.

— Огъстъс не би могъл да бъде дори и обикновен дявол — каза леля й замислено. — Не съм изненадана, че не е успял да те съблазни, сега като се замисля. Прилича на мухльо.

— Не бива да има стил на обличане, който кара едно младо момиче да прилича на матрона с бебе на път — заяви лорд Съндън. — Ако има, не искам да чувам за него. Така де, не бих искал да чувам за него, ако бях от тези, които носят рокли. Тоест, ако бях жена.

— С всяка година ставаш все по-глупав — забеляза Зенобия. — Никога няма да разбера защо сестра ми въобще се съгласи да се омъжи за теб.

— Мама обичаше татко — каза Линет възможно най-твърдо. Бе се вкопчила в този факт преди години, вследствие на един смущаващ следобед, когато бе попаднала на майка си с друг джентълмен в интимна обстановка, заети с много компрометиращи занимания.

— Обичам баща ти — беше заявила майка й на времето. — Но скъпа, любовта не е достатъчна за жени като мен. Имам нужда да получавам обожание, стихове, поезия, цветя, бижута… да не споменавам факта, че Франсоа има фигура на бог и атрибутите му са като на кон.

Линет бе примигнала срещу нея, а майка й й бе казала:

— Няма значение, скъпа, ще ти обясня по-късно, когато пораснеш малко повече.

Тя никога не намери време, но Линет някак си бе успяла да натрупа достатъчно информация, за да разбере какво бе привлякло вниманието на майка й към Франсоа.

Сега очите на баща й отскочиха към нея.

— Розалин ме обичаше по начина, по който Огъстъс обича теб. Накратко — не достатъчно.

— За Бога — извика Зенобия. — Това е достатъчно, за да ме потопиш в Блатото на отчаянието^[3]! Би ли оставил бедната Розалин да почива в гроба си? Караш ме да оплаквам деня, в който тя реши да приеме ръката ти.

— Всички спомени се връщат — каза тежко виконтът. — Линет поема по стъпките на майка си, всеки може да го види.

— Това е доста нечестно — отговори Линет и му се намръщи. — Бях модел за непорочност през целия сезон. Всъщност и през целия си живот!

Той се намръщи.

— Просто има нещо в теб…

— Изглеждаш непристойно — добави леля й без лоши намерения. — Бог да се смили над душата на Розалин, но всичко е по нейна вина. Тя ти го е предала. Тази трапчинка и нещо в очите ти, и нещо в устата. Изглеждаш безнравствена.

— Една безнравствена жена би се забавлявала доста повече от мен през този сезон — възрази Линет. — Бях въздържана като всяка млада дама в обществото — можеш да попиташ госпожа Хътчинс.

— Наистина изглежда нечестно — съгласи се Зенобия. Една златиста капка мед се задържа на кифличката й и бавно се залюля, преди да падне върху бледовиолетовата коприна на сутрешната й рокля.

— Надявам се, си казала на графинята, че никога не съм била сама с Огъстъс — обърна се към нея Линет.

— Как можех да го сторя? — попита Зенобия. — Не съм запозната със социалния ти календар, скъпа моя. Бях шокирана колкото и скъпата графиня, мога да те уверя.

Линет простена.

— Бих могла да се съблека гола в Алмак^[4] и пак никой не би повярвал, че не нося дете, без значение колко тънка е талията ми. На практика си го потвърдила, лельо Зенобия. А татко освободи госпожица Фласид и съм сигурна, че тя разправя ужасни неща за мен из цял Лондон. Наистина ще трябва да заживея в чужбина или някъде в провинцията.

— Лесно е да се харесаш на французите, макар там да се води онази неприятна война — каза Зенобия окуражително. — Но аз имам друга идея.

Линет не можа да се насили да попита, но баща й го направи предпазливо:

— Каква е тя?

— Не тя — той.

— Кой?

— Йелвъртън. Наследникът на Уиндъбанк.

— Уиндъбанк? Кой по дяволите е това? Да не би да имаш предвид Йонингтън — Уолтър Йонингтън? Защото ако синът му дори малко прилича на баща си, не бих пуснал Линет близо до него, дори наистина да носеше дете.

— Много мило от твоя страна, татко — измърмори Линет. След като леля й не й предложи кифличка, тя си взе сама.

— Нещо вталяващо, скъпа. Помисли за нещо вталяващо — каза Зенобия с мил и в същото време твърд тон.

Линет стисна устни и сложи още масло върху кифличката си.

Леля й въздъхна.

— Титлата на Йелвъртън е херцог на Уиндъбанк, Корнелиус. Наистина, чудя се как успяваш да се оправиш в Камарата на лордовете с твоите бегли познания за аристокрацията.

— Знам това, което ми е нужно — каза виконтът. — И не си правя труд да помня нещо, от което не се нуждая. Ако имаш предвид Уиндъбанк, защо просто не го каза?

— Мислих си за сина му — обясни Зенобия. — Човекът си има втора титла, разбира се. Нека да помисля… вярвам, че малкото му име е нещо странно. Перегрин, Пенроуз… Пиърс, това е.

— Звучи като пристанище^[5] — включи се лорд Съндън.

— Госпожа Хътчинс ме нарече лека фрегата тази сутрин — каза Линет. — Едно пристанище може би ще е тъкмо за мен.

Зенобия поклати глава.

— Това е точно от типа коментари, които те поставиха в това положение, Линет. Неведнъж съм ти повтаряла, че цялото това остроумие няма да ти донесе нищо добро. Хората биха искали една дама да е красива, но очакват от нея да се държи като дама, накратко: свежа, покорна и изискана.

— И все пак навсякъде приемат теб за дама — отвърна й Линет.

— Аз съм омъжена — каза Зенобия. — Или по-скоро бях, докато Етъридж не почина. Няма нужда да показвам свежест и лекота. Но ти — да. По-добре усъвършенствай малко уменията си за разговор, преди да отидеш в Уелс, за да се срещнеш с Йелвъртън. Титлата му трябва да е граф Марчант. Или Мосфорт? Не мога да си спомня точно. Никога не съм го срещала, разбира се.

— Нито пък аз — заяви лорд Съндън. — Да не се опитваш да сватосаш Линет с пеленаче, Зенобия? Никога няма да се получи.

— Той не е пеленаче. Трябва да е над тридесетгодишен. Тридесет и пет поне. Със сигурност си спомняш историята, Корнелиус.

— Не обръщам внимание на историите — отговори виконтът сприхаво. — Това бе единственият начин да оцелея под един покрив със сестра ти.

— Ти се нуждаеш от лечение за прочистване от злобата — каза Зенобия, като остави кифличката си. — Позволяваш на яда да ферментира в организма ти, Корнелиус, а това е много силна емоция. Розалин е мъртва. Нека си остане мъртва, ако обичаш!

Линет реши, че е време да заговори.

— Лельо Зенобия, защо си мислиш, че херцогът ще прояви интерес да ме сватоса със сина си? Ако си намислила това, разбира се?

— Той е отчаян — отвърна леля й. — Чух го от госпожа Нимбъл, която е близка приятелка с лейди Граймс, а знаеш, че съпругът й е полубрат на Уиндъбанк.

— Не, не знам — каза виконтът. — И не ме интересува. Защо е отчаян Уиндъбанк? Синът му да не е малоумен? Не мога да си спомня да съм виждал някакви негови синове около Лордс или Будълс^[6].

— Не е малоумен — обяви триумфално Зенобия. — Още по-хубаво е!

Последва миг мълчание, докато и Линет, и баща й обмисляха какво може да значи това.

— Няма каквото е нужно — поясни леля й.

— Няма ли? — попита безизразно Съндън.

— Липсва му нещо — добави Зенобия.

— Пръст? — предположи Линет.

— За Бога — възкликна Зенобия, облизвайки малко мед от пръста си. — Винаги трябва да пояснявам всичко в тази къща. Мъжът е пострадал при инцидент като млад. Ходи с бастун. И този инцидент го е оставил импотентен, щом трябва да наричаме нещата с истинските им имена. Няма наследник, няма и да има.

— Всъщност, в конкретния случай — каза баща й с ясно доловимо задоволство, — нещото определено не е истинско.

— Импотентен? — попита Линет. — Какво значи това?

Последва миг мълчание, докато двамата й близки роднини я изучаваха внимателно, сякаш беше рядък екземпляр буболечка, която са открили под килима.

— Ти ще й обясниш — каза баща й, обръщайки се към Зенобия.

— Не пред теб — отвърна тя.

Линет изчака.

— Всичко, което трябва да знаеш в момента, е, че той не може да създаде дете — добави леля й. — Това е важното.

Линет свърза този факт с множеството коментари, които майка й бе правила през годините и откри, че няма абсолютно никакво желание да разпитва допълнително.

— Защо това да е по-добро от малоумието? — попита тя. — За един съпруг, имам предвид.

— Малоумието може да значи, че ще се лигави на масата за вечеря и Бог знае какво още — обясни леля й.

— Говориш за Звяра! — възкликна баща й внезапно. — Чувал съм всичко за него. Просто отначало не разбрах.

— Марчант не е звяр — намръщи се Зенобия. — Това е противна клюка, Корнелиус, и ми се струва, че е под нивото ти.

— Всички го наричат така — изтъкна виконтът. — Човекът има ужасен характер. Брилянтен лекар е — поне така казват всички, — но има дяволски характер.

— Някоя караница от време на време е част от брака — каза Зенобия и сви рамене. — Чакай докато види колко красива е Линет. Той ще е шокиран и очарован, че съдбата го е благословила с такава прелестна булка.

— Наистина ли трябва да избирам между малоумник и чудовище? — попита Линет.

— Не, между малоумник и импотентен — поправи я леля й нетърпеливо. — Новият ти съпруг ще е благодарен за това дете, което би трябвало да носиш, а мога да ти кажа, че новият ти свекър ще е във възторг.

— Така ли? — попита лорд Съндън.

— Още ли не разбираш? — Зенобия скочи на крака. Тя направи няколко стъпки и после грациозно се завъртя. — От една страна, имаме самотен херцог с единствен син. Един-единствен. А този херцог е вманиачен в кралските особи, имай го предвид. Той се смята за близък приятел на краля или поне преди кралят да се побърка като… побъркан.

— Разбрах това — каза виконтът.

— Тихо — сопна се Зенобия нетърпеливо. Мразеше да я прекъсват. — От една страна — самотният, отчаян херцог. От друга — нараненият, импотентен син. На везните… цяло кралство.

— Кралство? — повтори виконтът, а очите му изпъкнаха.

— Тя говори метафорично — каза Линет и си взе още една кифличка. Общуваше с леля си доста повече от баща си и бе запозната с любовта й към цветистите преувеличения.

— Кралство без бъдеще, защото няма дете, което да носи фамилното име — каза Зенобия с широко отворени очи.

— А херцогът… — започна лорд Съндън.

— Тихо — сопна се тя. — Питам те, от какво се нуждае това отчаяно и нещастно семейство?

Нито Линет, нито баща й посмяха да отговорят.

Което беше добре, защото тя беше направила пауза само за ефект.

— Отново питам, от какво се нуждае това отчаяно и нещастно семейство? Нуждае се от… наследник!

— Не е ли така с всички ни — каза виконтът и въздъхна.

Линет се протегна и потупа ръката на баща си. Един от доста жестоките житейски факти бе това, че макар майка й да бе раздавала изключително свободно ласките си, все пак бе дарила на съпруга си само едно дете — дъщеря, която не можеше да наследи основната част от имотите на баща си.

— Нуждае се — продължи Зенобия и повиши глас, сякаш за да си върне вниманието на публиката, — нуждае се от принц!

След около минута, Линет събра смелост да каже:

— Принц ли, лельо Зенобия?

Това й спечели блажената усмивка на актриса, която е получила аплодисменти, ако не и купища цветя, от публиката си.

— Принц, скъпа моя. А ти, щастливо момиче, имаш точно това, от което той се нуждае. Той си търси наследник, а ти имаш този наследник, още повече — ти му предлагаш кралска кръв.

— Разбирам какво имаш предвид — каза бавно виконтът. — Идеята не е толкова ужасна, Зенобия.

Лицето й леко порозовя.

— Никоя от идеите ми не е ужасна. Никога.

— Но аз нямам принц — възрази Линет. — Ако те разбирам правилно, херцогът на Уиндъбанк търси бременна жена…

Баща й изръмжа и тя се поправи:

— Искам да кажа, херцогът може би ще се съгласи да приеме една жена в неприятно положение, защото по този начин синът му би имал син…

— Не просто син — заяви Зенобия, а гласът й звучеше триумфално. — Принц! Уиндъбанк няма да приеме коя да е повлекана в семейството си. Той е страшно горделив, нали знаеш. По-скоро ще умре. Но сина на принц? Това ще му хареса.

— Но…

— Права си за това, Зенобия. Бог ми е свидетел, ти си много изкусна стара жена! — изрева баща й.

Гърбът на Зенобия рязко се изправи.

— Какво ми каза току-що, Корнелиус?

Той махна с ръка.

— Нямах това предвид, нямах това предвид. Чисто възхищение. Чисто, абсолютно възхищение. Чисто…

— И аз така мисля — каза тя примирено и потупа косата си. — Планът е съвършен. По-добре отиди при него този следобед, обаче. Трябва да я заведеш чак до Уелс за венчавката. Марчант живее там.

— Венчавка? — обади се Линет. — Не забравяш ли нещо?

И двамата я погледнаха и казаха едновременно:

— Какво?

— Аз не нося детето на принц! — изкрещя тя. — Никога не съм спала с Огъстъс. В корема ми няма нищо, освен сдъвкана кифличка.

— Това е отвратителен коментар — констатира леля й и потрепери.

— Съгласен съм — обади се баща й. — Доста безвкусен. Звучиш като жена от простолюдието, да говориш за храната по този начин.

— Безвкусен е фактът, че вие планирате да продадете нероденото ми дете на херцог с увлечение към кралските особи — а аз дори нямам неродено дете!

— Казах, че това ще трябва да стане доста бързо — поясни леля й.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, да речем, че баща ти отиде до дома на Уиндъбанк същия този следобед, да кажем, че Уиндъбанк захапе стръвта, защото ще го стори. Както казах, човекът е отчаян и освен това, той с удоволствие ще смеси родословието си с кралска издънка.

— Това не решава проблема — каза Линет.

— Е, разбира се, че не — Зенобия се усмихна мило. — Не можем да направим всичко вместо теб. Следващата част е в твои ръце.

— Какво искаш да кажеш?

Баща й стана, очевидно не ги слушаше.

— Ще си сложа палтото от Жан де Бри и хесенските ботуши — каза той на себе си.

— Не това палто — извика след него Зенобия.

Той спря пред вратата.

— Защо не?

— Раменете създават усещане за тревожност. Ти не трябва да изглеждаш разтревожен. Предлагаш да спасиш родословието на човека, все пак.

— Сиво-зеленото дворцово сако с фестонирания подгъв — отстъпи баща й и кимна, преди да изчезне през вратата.

— Лельо Зенобия — каза Линет, показвайки безкрайно търпение, по нейно мнение. — Как точно се предполага да се сдобия с дете с кралска кръв, което да предложа на съпруга, когото никога не съм срещала?

Зенобия се усмихна.

— Скъпа моя, не си жена от моето семейство, ако трябва да ме питаш това.

Устата на Линет увисна.

— Нали нямаш предвид…

— Разбира се, мила. Веднага щом баща ти подпише онези документи, ти имаш… о… дванадесет часа преди да се наложи да заминеш за Уелс.

— Дванадесет часа — повтори Линет, с надеждата да бърка в подозренията си. — Не е възможно наистина да имаш предвид…

— Огъстъс те следваше като куче на каишка — каза леля й. — Един подканящ поглед и слънчева усмивка трябва да са достатъчни. За Бога, скъпа, нищо ли не си научила от майка си?

— Не — изрече равно Линет.

— Всъщност, с твоето деколте дори няма нужда да се усмихваш — отбеляза Зенобия.

— Значи наистина имаш предвид… — Линет спря. — Аз… аз…

— Ти. Огъстъс. Съблазняване. Легло — продължи леля й услужливо. — Дванадесет часа и само един принц… би трябвало да е доста лесно.

— Аз…

— Ти си дъщеря на Розалин — каза леля й. — И моя племенница. Съблазняването, особено когато става дума за кралски особи, ти е в кръвта. В самото ти родословие.

— Не знам как — каза Линет равно. — Може да изглеждам разпусната, но не съм.

— Да, такава си — отвърна леля й весело и стана. — Само се сдобий с дете, Линет. Помисли как много млади жени успяват да го направят, а дори нямат и малка частица от предимствата ти — остроумието, тялото, лицето, усмивката ти.

— Цялото ми образование бе насочено към непорочността — изтъкна Линет. — Имах гувернантка цели пет години по-дълго, отколкото другите момичета, само и само да не науча подобни неща.

— Вината е на баща ти. Той бе уплашен от авантюрите на Розалин.

Сигурно имаше нещо в изражението на Линет, защото Зенобия въздъхна като жена, която носи тежестта на света на раменете си.

— Предполагам, че бих могла да намеря мъж, който да склони, ако наистина не можеш да се насилиш да доближиш принца. Доста е необичайно, но, разбира се, човек не може да не знае, за заведения, които могат да помогнат.

— Какъв вид заведения?

— Бордеи, доставящи удоволствие на жени, разбира се — каза Зенобия. — Мисля, че има един близо до Ковънт Гардън, за който наскоро ми казаха… мъже от сой, така съм чувала. Идват заради забавлението, предполагам.

— Лельо, да не би наистина да имаш предвид…

— Ако не можеш да съблазниш принца, ще трябва да подходим към проблема от друг ъгъл — тя се приближи и потупа ръката на Линет. — Ще те заведа в бордей. Доколкото разбирам, една дама може да застане зад завеса и да избере мъжа, който иска. По-добре да изберем някой, който прилича на Огъстъс. Чудя се дали пък просто да не изпратим писмо с изискванията си и да ни доставят мъжа в каретата?

Линет простена.

— Не искам да си помислиш, че бих те изоставила в беда — каза леля й. — Усещам цялата тежест на майчината любов, сега, когато скъпата Розалин я няма.

Удивително как леля й успяваше да пренебрегне тази тежест през целия й сезон и през годините преди него, но Линет не можеше да се насили да го изтъкне.

— Няма да отида в бордей — заяви тя.

— В такъв случай — отвърна весело Зенобия, — предлагам да седнеш и да напишеш на този разпуснат принц една малка бележка. Мъдра си да избереш него пред бордея, наистина. Ужасно е да започнеш брака с лъжа, включваща бебета. Бракът естествено води до лъжи… всичките тези изкушения. Човек винаги поръчва прекалено много рокли и надвишава отпуснатата издръжка. Да не споменаваме мъжете — тя целуна върховете на пръстите си.

— Но аз исках…

— Толкова съм доволна, че не съм омъжена в момента — каза Зенобия. — Не че се радвам, че Етъридж умря, разбира се. Е, както и да е…

Зенобия излезе.

А това, което Линет искаше от брака, очевидно вече не бе въпрос, който си струваше да бъде обсъждан.