Към текста

Метаданни

Данни

Серия
И заживели щастливо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Beauty Tamed the Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 219 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Линет напусна гостната и отиде право в покоите на майка си — единственото място, където бе сигурна, че няма да я безпокоят.

Нещата не се бяха променили много от смъртта на майка й. Това си бе същия будоар на цветя, от времето, когато Розалин бе жива, с изключение на най-важното нещо — искрящата, чаровна личност, която го бе притежавала.

Която бе накарала съпруга си да я обича, въпреки всичките й изневери. Която бе накарала всички онези мъже да я обичат.

Която бе обичала Линет, заради нещо повече от красотата й.

Седна пред тоалетната масичка, точно както бе сторила и на четиринадесет, съсипана от внезапната смърт на майка си. По сребърните четки имаше прах. Трябваше да напомни на Тинкъл да се увери, че прислужниците почистват стаите както трябва.

Тя докосна всяка от тях, спомняйки си как майка й сядаше на стола, разресваше косата й и силно се смееше на всичко, което Линет й казваше. Никой никога не се смееше на шегите й, както майка й. Розалин имаше дарбата да те накара да се чувстваш най-остроумния човек на света.

Линет въздъхна. Майка й би харесала шегата за леката фрегата, акостираща в пристанището.

А после щеше да се напарфюмира и да излезе, за да срещне някой мил, апетитен мъж, а очите й все още щяха да искрят.

Най-накрая отмести пръста си от сребърната четка и вдигна глава. Трапчинката на Розалин я гледаше от портрета. Линет се усмихна и без дори да поглежда към огледалото пред себе си знаеше, че точно същата трапчинка се бе появила на бузата й. Точно същите къдрици, бледи като иглики. Същите големи сини очи, същите немирни черешови устни, същата…

Не, не същата.

О, тя имаше чара на майка си. Знаеше това. Можеше да запърха с мигли срещу някой мъж, точно както го правеше майка й, и рядко се случваше той да не изцъкли очи поне малко. Зенобия го наричаше „семейна усмивка“ и казваше, че това е най-ценното им наследство. Но това, което Линет не правеше, бе…

Да последва стъпките й.

В интерес на истината дори не й харесваше да я целуват.

Целувките бяха лигави, а слюнката… е, слюнката беше отвратителна.

Винаги бе мислела, че един ден някой мъж ще се появи в балната зала и тя ще осъзнае, че той е единственият, чийто целувки може да понесе. Но не се появи никой, който да възпламени тази мисъл, нито дори веднъж през този сезон. Затова тя бе флиртувала толкова невъздържано с принца.

Момиче, което флиртува с принц, обикновено няма нужда да флиртува с другите мъже, които много добре разбират причината и не я смятат за груба. Освен това, в свободните мигове Линет обикновено им се усмихваше, за да задържи цялата тълпа около себе си. Това я караше да се чувства сякаш е на сцена, а ла Зенобия.

Кой би помислил, че най-важното от всички неща — качеството, което в най-голяма степен определяше личността на майка й — ще липсва в единствената й дъщеря.

И все пак, такава бе истината.

Не само, че не желаеше мъжете, тя дори не ги харесваше много.

Те бяха големи и космати, и обикновено миришеха. Дори баща й, когото обичаше, се държеше като малко момче. Оплакваше се и мрънкаше и продължаваше така до пълно изтощение. Всички бяха като малки момчета, помисли си тя. А кой би пожелал едно малко момче?

Гласът на майка й прозвуча в главата й и тя му отговори раздразнено — надарени като коне или не, мъжете все пак бяха жалки създания.

Но това я накара да се замисли за нещо. Ако графът беше неспособен, в такъв случай…

В такъв случай, той бе неспособен.

Нямаше да има нужда да се целуват. Нямаше да се налага да търпи всичко, което бе свързано с надарен като кон мъж, което я бе отблъснало и отвратило с/от години.

Трябваше само да се преструва, че носи дете достатъчно дълго, за да се омъжи за него, а после да се престори, че го е загубила.

Досега не бе срещнала мъж, когото да не може да омае. Бе се учила в ръцете на майстор, все пак. Майка й бе запазила благоразположението на баща й — дори след като се бе наложило той да изхвърли от къщата учителя на Линет по френски, за да освободи новото си легло от още един любовник.

Всъщност, имаше разумна причина да се съгласи на брака с Пиърс. Никога не би му изневерила, например. Мъж, с проблем като неговия, трябваше да се страхува от подобна възможност.

Тя бе най-доброто, на което той можеше да се надява — и красива, и целомъдрена. На практика ставаше за светица, наистина.

Изправи се и хвърли последен поглед на стаята на майка си.

— Липсваш ми — каза на усмихнатия портрет на стената. — Наистина ми липсваш — но думите я боднаха в сърцето и побърза да излезе.