Към текста

Метаданни

Данни

Серия
И заживели щастливо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Beauty Tamed the Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 219 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Замъкът Оуфестри

Пендайн, Уелс

Наследственото имение на херцозите Уиндъбанк

Пиърс Йелвъртън, граф Марчант, наследник на херцога на Уиндъбанк, изпитваше сериозна болка. Много отдавна бе научил, че да мисли за някое неудобство — проклета, глупава дума за подобен вид агония — бе равносилно на това да й даде сила, нещо, означаващо да му отдаде значение, което не желаеше да признае. Затова се престори, че не я забелязва и се облегна малко по-тежко на бастуна си, за да намали напрежението в десния си крак.

Болката го правеше избухлив. А може би не това бе причината. Може би се дължеше на факта, че трябваше да стои прав и да си губи времето с един крещящ идиот.

— Момчето ми страда от остра диария и болки в корема — каза лорд Сандис, дърпайки го по-близо към леглото.

Синът му лежеше на леглото, измъчен и прежълтял, като напоено с чай ленено платно. Изглеждаше на около тридесет, с продълговато лице и непоносимо набожен вид. Макар че последното, може би се дължеше на молитвеника в ръката му.

— Отчаяни сме — повтори Сандис и изражението му го доказваше. — Пет лондонски лекари се изредиха да го преглеждат, а пътуването до Уелс е последната ни надежда. Досега му е правено кръвопускане, лекуван е с пиявици, даваха му тинктури от коприва. Не пие нищо, освен магарешко мляко, никога краве. О, и сме му давали няколко дози сяра, но без никакъв ефект.

Това беше умерено интересно.

— Един от глупаците, които сте срещнали, трябва да е бил Сиденъм — каза Пиърс. — Той е обсебен от златния сулфурит на антиномия. Дава го дори за натъртени пръсти на краката. Заедно с опиум, разбира се.

Сандис кимна.

— Д-р Сиденъм се надяваше, че сярата ще облекчи симптомите на сина ми, но не помогна.

— Не би могла. Човекът е достатъчно голям глупак, че да го приемат в Кралския лекарски колеж и това трябваше да ви говори нещо.

— Но вие също…

— Влязох в колежа само като жест на добра воля към тях — той сведе поглед надолу към сина на Сандис. Той определено изглеждаше замаян. — Дългото пътуване до Уелс, за да ме видите, едва ли ви се е отразило добре.

Мъжът примигна насреща му. После каза бавно:

— Бяхме в карета.

— Възпалени очи — изрече Пиърс. — Признаци за скорошно кръвотечение от носа.

— Какво ви говори това? От какво се нуждае той? — попита Сандис.

— От по-добра баня. Цветът му винаги ли е такъв?

— Кожата му е леко жълтеникава — призна Сандис. — Не го е наследил от моя род — това беше меко казано, като се имаше предвид, че носът на Сандис беше с цвета на череша.

— Ял ли сте твърде много минога? — обърна се Пиърс към пациента.

Мъжът го погледна, сякаш са му изникнали рога.

— Мимоза? Какво е мимоза? Не съм ял нищо такова.

Пиърс се изправи.

— Той не знае историята на Англия[1]. По-добре да е мъртъв.

— Попитахте дали не е ял много миноги? — каза Сандис. — Той мрази морска храна. Не може да понася змиорки.

— Освен това е глух като пън. Първият крал Хенри е ял миноги — един от многото луди крале, които сме имали в тази страна, макар и не толкова смахнат колкото настоящия. Все пак, Хенри бил достатъчно твърдоглав, за да преяде със змиорки и умрял от това.

— Не съм глух! — сопна се пациентът. — Мога да чувам толкова добре колкото вас, ако хората просто спрат да ми мънкат. Болят ме ставите. Те са проблемът.

— Умирате, това е проблемът — изтъкна Пиърс.

Сандис го сграбчи за ръката и го издърпа на страна.

— Не казвайте подобно нещо пред сина ми. Той е едва на тридесет и две.

— Има тялото на осемдесетгодишен. Много време ли е прекарал в общуване с актриси?

Сандис изсумтя.

— Определено не! Историята на семейството датира от…

— Нощни пеперудки? Леки жени? Блудници, повлекани или въртиопашки? Макар че това с опашките отново връща змиорките в разговора, а вие вече споменахте, че той не понася морска храна. Но какво ще кажете за змиорките в поли?

— Синът ми е член на църквата! — изрева Сандис.

— Това урежда въпроса — каза Пиърс. — Всички лъжат, но духовниците го превръщат в изкуство. Той има сифилис. Духовниците са пропити с него и колкото са по-благочестиви, толкова повече симптоми имат. Трябваше да разбера в момента, в който видях молитвеника.

— Не и синът ми — заяви Сандис и прозвуча така, сякаш наистина го вярва. — Той е божи човек. Винаги е бил.

— Както казах…

— Наистина.

— Хмм. Е, ако не повлекана…

— Никоя — възрази Сандис, клатейки глава. — Той никога… не го интересуваше. Това момче е като светец. Когато беше на шестнадесет го заведох в „Розата на Венера“ в Уайтфрайъс, но той не прояви и най-слаб интерес към което и да е момиче. Само започна да се моли и им предложи да се присъединят към него, което не ги интересуваше. Той е кандидат за светец.

— Светостта му е на път да се реши от по-висока инстанция. Нищо не мога да направя.

Сандис сграбчи ръката му.

— Трябва!

— Не мога.

— Но другите лекари, всичките, те му даваха лекарства, те казаха…

— Те са глупаци, които не са ви казали истината.

Сандис преглътна.

— Той беше добре, докато не навърши двадесет. Едно добро, здраво момче, а после…

— Заведете сина си вкъщи и го оставете да умре в мир. Защото той ще умре, независимо дали ще му дам разтвор от сяра, или не.

— Защо? — прошепна Сандис.

— Болен е от сифилис. Той е глух, има диария, жълтеница, възпаление на очите и на ставите и кръвотечение от носа. Вероятно получава главоболия.

— Никога не е бил с жена. Никога. Кълна се. Няма язви по срамните части или щеше да го спомене.

— Не е нужно да е бил с жена — каза Пиърс, като изтръгна палтото си от ръката на Сандис и отново опъна ръкава.

— Как може да има сифилис без…

— Може да е бил с мъж.

Сандис изглеждаше толкова шокиран, че Пиърс отстъпи:

— Или може да сте били вие, което е доста по-вероятно. Дамите в Розата, които сте посещавал като млад, са заразили момчето още преди да е било родено.

— Бях лекуван с живак — възрази Сандис.

— Без полза. Все още сте болен. Сега, ако ме извините, имам важни неща за вършене. Като например, да лекувам пациент, който може и да преживее още една година.

Пиърс бавно излезе и завари иконома си Прюфрок в коридора.

— Чудя се как изобщо успяваш да свършиш нещо — каза му той. — Сигурно е трудно да ръководиш домакинството, когато се налага да вършиш цялата си работа в коридорите, така че да чуеш всяка златна дума, която излезе от устните ми.

— Аз не го намирам за особено голям проблем — отвърна Прюфрок и забави крачка, за да върви редом с него. — Но пък имам доста голяма практика. Не мислите ли, че бяхте малко суров с лорд Сандис?

— Суров? Бях ли суров? Определено не. Казах му точно какво не е наред със сина му и какво да прави после — накратко, да си отиде вкъщи и да чака ангелския хор, защото няма чудеса в този живот.

— Синът му умира. И ако съм ви разбрал правилно, той е предал болестта на горкия младеж. Това си е тежък удар.

— Моят баща не би имал нищо против — увери го Пиърс. — Ако имаше друг наследник, всъщност. Но Сандис има цял куп деца. Може да си позволи да загуби едно, че и повече.

— Как разбрахте това?

— Църквата, глупако. Той е въвел това момче в църквата и изглежда го е направил от ранна възраст. Наследникът сигурно се шляе в бордеите, също като добрия стар татко. Сандис никога не би му позволил да се приближи близо до Библия, ако наистина му беше наследник. Този е заменим, което е дяволски добре, като се имат предвид обстоятелствата.

— Вашият баща, херцогът, би бил силно обезпокоен от самата мисъл, че може да ви е предал подобна болест — каза икономът.

— Може би — отвърна Марчант, преструвайки се, че го обмисля. — А може би не. Удивен съм, че баща ми не се ожени за някое младо създание на около двадесет. Или на шестнадесет. Времето лети твърде бързо и той никога няма да получи допълнителния наследник, от който се нуждае.

— Негова светлост бе предан на Нейно благородие и е наранен от ужасните събития в миналото — отбеляза Прюфрок, очевидно пренебрегвайки истината.

Пиърс не си направи труд да отговори. Кракът го болеше така, сякаш някой бе забил нажежен ръжен в бедрото му.

— Имам нужда от питие, така че защо не избързаш напред като добър иконом, и не ме посрещнеш на вратата на библиотеката с едно силно бренди?

— Ще продължа да вървя до вас в случай, че се препънете и паднете — каза икономът.

— Предполагам, че си представяш как предотвратяваш падането ми — рече Пиърс и погледна косо кльощавия си иконом.

— Всъщност, не. Но мога да извикам лакей, който да ви довлече по коридора. Подът е от мрамор, така че може да получите сътресение, а от това може да станете малко по-мил към пациентите си, да не споменаваме персонала. Отново сте докарал до сълзи Бетси тази сутрин. Изглежда мислите, че кухненските прислужници растат по дърветата.

Слава на Бога, приближаваха се до библиотеката. Пиърс спря за миг, а мисълта за ампутация прелетя през ума му и то не за пръв път. Можеше да си вземе едно от онези подобни на легло египетски неща като това, с което бяха носили Клеопатра. Да се придвижва би било дяволски по-трудно, но поне щеше да се освободи от адската болка.

— Имате писмо от баща си — каза му Прюфрок. — Позволих си свободата да го оставя на бюрото ви.

— По-скоро си си позволил свободата да го отвориш с помощта на пара — отбеляза Пиърс. — Какво има да ми казва?

— Изразява интерес към плановете ви за брак — отвърна жизнерадостно икономът. — Изглежда, че последното послание, което сте му изпратихте — онова, в което изреждате всичките си изисквания към брачната партньорка — не го е разубедило. Доста изненадващо, трябва да отбележа.

— Онова, в което го нарекох идиот? — попита Марчант. — И това писмо ли прочете, досаден пор такъв?

— Доста сте поетичен днес — отбеляза Прюфрок. — Всички тези алитерации с фустите и повлеканите, а сега и скромния ви иконом. За мен е чест, уверявам ви.

— За какво пише херцогът сега? — попита Пиърс. Можеше да види вратата на библиотеката. Почти усещаше как брендито се плъзга надолу по гърлото му. — Казах му, че няма да приема жена, освен ако тя не е красива като слънцето и луната. Което е литературен цитат, в случай, че не знаеш. Добавих и доста други условия — такива, от които със сигурност ще му избие пяна на устата от отчаяние.

— Той търси съпруга — заяви Прюфрок.

— За себе си, надявам се. Макар че доста изчака — отбеляза Пиърс, без да проявява особен интерес към новините. — Мъжете на неговата възраст вече нямат топки, както в младостта си, ако ме извиниш за вулгарно поднесената истина, Прюфрок. Господ знае, че чувствата ти са по-деликатни от моите.

— Бяха, преди да започна да работя за вас — каза икономът му и отвори вратата на библиотеката със замах.

Пиърс мислеше само за едно. Златисто на цвят, с вкус на огън, което щеше да прекрати болката в крака му.

— Значи баща ми търси съпруга — повтори той, без да обръща каквото и да е внимание на думите си, а се запъти право към гарафата с бренди. Наля си щедра доза. — Беше отвратителен ден. Не че за мен има значение, или пък за теб, като стана на въпрос, но няма какво да направя за онази млада жена, която се появи на задната врата тази сутрин.

— Онази с издутия корем?

— Не е обичайният вид издуване и ако я отворя, ще я убия. Ако не я отворя, болестта ще я убие. Така че избрах по-лесния от двата варианта — той изгълта брендито.

— Отпратили сте я?

— Нямаше къде да отиде. Предадох я на сестра Матилда с инструкции да я държи на легло в западното крило и да й дава достатъчно опиум, за да не съзнава какво ще й се случи. Слава на Бога, че този замък е достатъчно голям, за да побере половината от умиращите в Англия.

— Да се върнем на баща ви — каза Прюфрок — и на въпроса с брака.

Той се опитваше да го разсее. Пиърс си наля още една чаша — този път по-малко. Не възнамеряваше да се дави непрекъснато в бренди, та дори и само защото бе научил от пациентите си, че прекомерната му употреба престава да притъпява болката.

— А, брак — съгласи се той послушно. — Време беше. Майка ми я няма от двадесет години. Е, това не е съвсем точно казано, нали? Най-малкото защото скъпата маман е на Континента и си живее добре, така че Негова светлост може и да се ожени повторно. Не беше лесно да получи този развод, нали знаеш. Вероятно му е струвало едно малко състояние. Трябва да кове желязото, докато е горещо, или казано накратко — докато все още може да го вдигне от време на време.

— Баща ви няма да се жени — каза Прюфрок.

Нещо в тона му накара Пиърс да вдигне поглед.

— Не се шегуваш.

Икономът кимна.

— Впечатлението ми е, че Негова светлост вижда вас — или брака ви — като предизвикателство. Вероятно не трябваше да изброявате толкова много изисквания. Може да се каже, че това е възпламенило решителността на херцога. Заинтересувал се е от проекта, така да се каже.

— Да го вземат дяволите. Никога няма да открие подходяща. Имам си репутация, нали знаеш.

— Титлата ви има по-голяма тежест от репутацията ви — каза Прюфрок. — В допълнение, съществува и дребният въпрос със състоянието на баща ви.

— Вероятно си прав, проклет да си — Пиърс реши, че може да си позволи още една малка чаша. — Ами нараняването ми, хмм? Мислиш ли, че една жена би се съгласила да се омъжи за мъж, който… какво говоря? Разбира се, че ще се съгласи с това.

— Съмнявам се, че много млади дами ще видят в това непреодолим проблем — каза Прюфрок. — За разлика от характера ви…

— Върви по дяволите — изрече Пиърс, но без злоба.

Бележки

[1] Английските кралски семейства особено много обичали миноги. Те се приемали за деликатес в английския кралски двор. Традиция било хората да подаряват на монарха пай от миноги всяка Коледа. — Б.пр.