Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (13)

Тринадесета глава

Пиърс погледна надолу към наистина възхитителното тяло на годеницата си — на предполагаемата си годеница — и разбра, че се е забъркал в големи и загадъчни неприятности. Толкова загадъчни, колкото цепнатината между нейните съвършени…

Тя бе избрана от баща му. Не можеше да има нищо общо с нея, дори да бе най-красивата жена в цяла Англия.

А тя беше, изтъкна едно малко гласче в главата му. Никога не бе виждал толкова прекрасна жена. Дори не си представяше, че може да съществува такава, ако трябваше да е честен.

Коленичи до нея и сурово потисна онази част от себе си, която искаше да погали прелестния гладък гръб, възвишението на закръгленото й дупе и да се спусне по стройните крака.

— Протегни ръце настрани — започна той. Гласът, излязъл от гърдите му, бе дрезгав, колкото на човек, който от години пуши пури. Пиърс се наведе, за да й покаже загребването. — Виж, първо от тази страна, а после от другата. А когато загребваш от тази страна, обръщаш глава на другата, за да си поемеш въздух.

Тя послушно обърна глава и раздвижи ръце.

— Точно така — каза той, а очите му се върнаха на дупето й. — Краката ти трябва да са изпънати и леко да изтласкват.

Нямаше нищо лошо просто да гледа, все пак. Беше просто поглед. Макар че би могъл да го опише и като мъчение. Виждал бе стотици женски тела. Може би дори хиляди. Бяха разголвали гърдите си, задниците си, всичките си интимни части, а той дори не бе примигвал.

Само че сега тялото му пулсираше, буквално бушуваше от страст. Пиърс се изправи на крака и за наказание стегна здраво кърпата около кръста си. Проклет да е, ако остави баща му — окаяния му, презрян баща — да го манипулира, за да го накара да приеме булката, която му бе избрал.

Гледаше как Линет загребва и се насилваше да не обръща внимание на чувствеността й. Тя изглежда имаше добро чувство за ритъм.

Разбира се, че бе така, измърмори един глас в него. Можеш да я научиш на ритъм, а тя ще…

Той прогони мисълта.

— Време е да вървим — каза той енергично и се обърна. — Имам цяло крило с пациенти, които ме чакат, а някои от тях вероятно вече са трупове. Не мога да карам тези мъртъвци да ме чакат. Не е възпитано.

Тя се изправи на крака и той можеше да чуе как облича роклята си.

— Чакай — извика му, щом Пиърс тръгна към пътеката. — Трябва да ме закопчееш, забрави ли?

Той се обърна. Видя я да стои на ръба на басейна, червената й коса се къдреше влажна по раменете й, бузите й бяха порозовели от упражнението. И се усмихваше, усмихваше се истински, а не с онази претенциозна усмивка, която хипнотизираше бедните му студенти.

— Не мога да се върна в къщата така — каза му. — Добре, нямам придружителка. Но освен ако не искаш цялото домакинство да започне да си мисли, че сме били голи заедно, трябва да закопчаеш роклята ми.

— Не бъди глупачка. Слугите знаят точно какво правим. Няма нещо, което да могат или да искат да направят по въпроса.

— Е, баща ти ще бъде скандализиран.

Той изсумтя, не искаше да започва да обяснява точно колко малко го интересува мнението на баща му.

— Ела тук, тогава. Ходенето по скалите с бастун ме затруднява.

Тя примигна и хукна към него.

— Съжалявам. Докато те гледах да плуваш, изглеждаше толкова силен и забравих, че кракът ти е увреден. Как се случи, между другото? — тя се обърна с гръб и той започна да закопчава роклята.

Женският гръбнак е много деликатно нещо. Разбира се, той вече бе наясно с това, но знанието идваше от наблюдаване на гръбнаци, които бяха наранени. Този на Линет бе съвършена демонстрация на безупречния замисъл — малки издатини се редуваха една след друга, а всички кости, които бе изучавал в медицинското училище, изглеждаха толкова различни, когато бяха покрити с бяла кожа.

— Къде ти е долната риза? — попита той внезапно.

— О, свалих я — отвърна му Линет. — Няма нищо по-студено от мокър плат, нали знаеш.

Беше издърпала косата си настрани, така че да не се закачи в копчетата и гладкият й врат бе наведен пред погледа му като стебло, придържащо деликатно цвете. Думите й бавно достигнаха до ума му. Беше свалила ризата си, докато той е бил с гръб. Беше стояла гола навън, макар и само за миг.

— Пиърс? — попита тя. — Как нарани крака си?

— Мина толкова време, че съм забравил — каза той и пъхна последното копче в илика.

Тя изсумтя, но се наведе, за да събере купчината от мокрите кърпи и ризата си и после пое ръката му. Той дори не осъзна, че я е изчакал, докато тънката й длан не се плъзна под ръката му.

— Е, появиха ли се нови болни снощи? — попита тя разговорливо. — И можеш ли да ми обясниш как организираш стаите на пациентите? Елайза ми каза, че има отделения и в двете крила.

— Според заболяването, което смятам, че имат — каза той с мисълта, че щом добрите обноски са втълпени на един мъж, те остават в него завинаги.

— Как?

— Инфекциозните трески са при инфекциозните трески. Разделени са и по пол. Жените са в една стая, мъжете в друга. Не мога да позволя сластолюбивците да се нахвърлят един върху друг посред нощ.

— Жените повече ли са или е обратното?

— Жените печелят в този случай.

— Защо? Разболяваме се по-често ли?

— Не, но полът ви е много по-чувствителен, по отношение на нуждата от помощ. Тук, в Уелс, мъжете предпочитат да умират в полето. Хубав, чист начин да си отидеш, препоръчвам го.

— А деца?

— Понякога има. Обикновено ги покосява инфлуенца, така че повечето от младите умират, преди да дойдат до тук.

Той почувства как Линет потрепери до него.

— Това е ужасно, Пиърс.

— Това е животът.

— В момента тук е Гавън, а други деца има ли?

— Две момичета — двамата стигнаха до малката къща. Тя не каза нищо повече, но той можеше буквално да я усети как мисли. — Не го прави — каза той предупредително.

— Да не правя какво?

— Това, което планираш. У теб се надига някакъв квакерски^[1] плам. Каквото и да е, само ще ме раздразни.

— Нищо не мисля да правя — отвърна Линет толкова сериозно, че в него иззвъняха предупредителни звънчета. — Почти приключих с „Наблюденията на д-р Фотърджил“, а ти ми каза, че те и без това са глупави. Разгледах библиотеката ти, нямаш никакви романи.

— Това ли правиш обикновено? Четеш романи?

— Няма достатъчно от тях. Чета и туристически наръчници, и пиеси — тя сви рамене.

Той се обърна и я погледна, без да обръща внимание на гладката й кожа и извитите мигли — е, не че не им обърна внимание, а се опита да гледа отвъд тях. И откри всички признаци на остър ум.

Как го правеше баща му? Къде я бе намерил?

— Един от най-добрите лекари, които някога съм срещал, бе жена от Каталуния — каза той.

— Как е постигнала това? — попита Линет. — Позволяват ли на жени да учат в медицинските училища в Испания?

— Знаеш къде се намира Каталония?

— Казах ти, че чета пътеписи — отвърна му с леко раздразнение.

— Баща й е един от най-добрите лекари в тази страна — каза й. — Той я е учил, а после ги накарал да я приемат в медицинско училище. Предполагам, че когато е постъпила, вече е знаела повече от по-голямата част от докторите с научни степени, но поне е придобила право да практикува.

Тя запази мълчание, докато се изкачваха по стъпалата до вратата на замъка и Прюфрок я отвори.

— Чакаше ни, а? — попита Пиърс.

— Има трима нови пациенти — съобщи икономът. — Настаних двама от тях на горния етаж, а един е в оръжейната стая. Маркизът и младите доктори сега са там.

— Оръжейната стая? — попита Линет.

— Отървахме се от оръжията и правим първоначалното диагностициране там — каза Пиърс и пусна ръката й. — Ако не възразяваш, ще трябва да се изкачиш по стълбите сама. Имам работа за вършене. Трябва да стигна до оръжейната преди Себастиен да убие новия ми пациент.

— Ако някой изглежда особено болен, го настанявам там — обясни Прюфрок. — Ако има вероятност да е заразен, бих казал.

— Но как…

Вратите се затвориха при звука от гласа й.