Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (12)

Дванадесета глава

Линет сънуваше, че майка й е седнала на края на леглото, смее се и й подхвърля череши. Мерникът й не бе много точен, така че една отскочи от рамото на Линет и после се озова на пода, а друга падна на чаршафите. „Мамо, протестираше тя, ще оставят петна по чаршафите“.

Майка й само се разсмя. „Всичко е на шега, скъпа. Трябва да…“

Но каквото и да бе искала да каже майка й, то се изгуби, когато Линет бе грубо разтърсена. Тя примигна през завесата от разрошена коса и видя, че не майка й стои в края на леглото, а Пиърс. Седеше така невъзмутимо, сякаш беше братът, който никога не бе имала.

И все пак… тя погледна слабото му брадясало лице и цялото й тяло й каза, че мъжът в стаята й не би могъл да й бъде роднина. Той беше без жакет и раменете му опъваха ръкавите на бялата ленена риза. По бузите й запълзя топлина.

— Здравей — каза тя.

Това беше абсурдно! Той бе неспособен и би й се подигравал непоносимо, ако имаше дори най-бегла представа, че тя толкова много харесва външния му вид. Това бе всичко — съвсем нормално възхищение от физическата красота.

— Планираш ли да станеш скоро? — попита Пиърс, а гласът му бе властен както винаги. — Донесох ти чаша горещ шоколад. Почувствах се като камериерка, макар че би било по-точно да кажа като някой от онези евнуси, които са обслужвали императорите.

Той не приличаше на евнух, не че някога бе виждала такъв. Линет се пресегна, взе чашата с горещ шоколад и обви ръце около нея. Беше гъст и с непривичен, почти лютив вкус.

Можеше да разбере защо хората харесват брака, поне тези, които наистина го харесваха. Беше забавно да има някой, с когото да поприказваш на чаша горещ сутрешен шоколад. Още повече й харесваше да го гледа, а тъй като той не й обръщаше внимание, тя направи точно това — загледа се изпод мигли в играта на мускулите му.

Мъжкото тяло бе толкова различно от нейното, толкова изкусително по свой собствен начин. Тя безмълвно се извини на майка си. Беше права. Пиърс протегна ръка и ризата му се опъна върху мускулестото рамо.

За пръв път, наистина за пръв път, тя разбра какво караше очите на майка й да блестят, когато се отправяше към някоя от тайните си любовни срещи.

А после внезапно осъзна точно какво гледа. Бастунът бе в ръката на Пиърс и той се накланяше напред. Тя проследи с поглед посоката му и седна с писък, почти разливайки шоколада си.

— Спри веднага!

Той отново бутна с него.

— Толкова е трудно да те събудя, та си помислих, че малко артилерия ще помогне.

Беше изтикал кутията й за бижута до самия ръб на тоалетната масичка. Още едно побутване и щеше да падне.

Линет сложи шоколада си на масичката до леглото.

— Дай ми това! — възкликна тя и сграбчи бастуна, лягайки отново. — Може да не упражняваш детинското си чувство за хумор върху кутията ми за бижута. Наследих я от майка си. Инкрустирана е със седеф и е направена във Венеция.

Пиърс се наклони към нея и сложи ръце от двете страни бедрата й.

— Това е вторият път, в който ме наричаш вдетинен. Мъже са предизвиквани на дуел и за много по-малко.

— Не и от теб — заяви Линет, докато го гледаше. — Ти си сакат.

Последва кратко мълчание.

— Ето това е жестоко — отвърна той меко и се наклони напред.

— Не е по-лошо от начина, по който ти говориш с хората — каза му тя, с ясното съзнание, че гласът й е подчертано весел.

Той се премести и внезапно ръцете му се озоваха от двете страни на талията й, толкова близо, че можеше да усети топлината му. Тя стисна бастуна, неспособна да потисне усмивката си. Да го дразни бе вълнуващо… и опасно.

Пиърс потвърди мислите й с абсолютна точност.

— Някой някога да ти е казвал, че ме наричат Звяра?

Тя сбърчи нос.

— Всяко двегодишно момче е наричано така от бавачката си. Какво ще правиш, ще ме наричаш с разни имена? Няма да има ефект. Цял Лондон вече ми приписва най-лошите епитети, с които може да бъде наречена една дама.

— Е, между теб и майка ми има нещо общо — каза той. — Би трябвало да ме кара да се чувствам като у дома си, да се гушкам с лека жена.

Малко неловко, тя успя да обърне бастуна и да го мушне в гърдите.

— Би ли се отдръпнал, ако обичаш? Това е много непристойно.

Той не помръдна. В очите му блестеше чувство, което далеч надхвърляше непристойното. Внезапно Линет осъзна, че е направила грешка с него. Бе приела, че един неспособен мъж бе… е, ами… неспособен да изпитва желание.

Пиърс очевидно нямаше никакъв проблем с желанието.

И той знаеше какво си мисли тя. Очите му бавно се придвижиха надолу по лицето й, спряха на устните, после надолу по врата, спряха…

И останаха там.

Тя погледна надолу, за да открие, че тънкият лен на нощницата й се е набрал зад нея и е опънат плътно по тялото й. Гърдите й бяха едва прикрити, а розовите зърна се виждаха ясно. Линет хвърли бастуна на една страна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не бива да ме зяпаш така — заяви.

— Ти си моя годеница — гласът му бе дрезгав и мрачен, без следа от подигравателната нотка, която обикновено съпровождаше всяка негова дума.

— Вече не — отвърна му тя и облиза долната си устна.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че трябва да проучим целия този въпрос с годежа малко по-подробно. Може да се окаже, че изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.

Пиърс отново се премести по-близо. Ръцете му сега бяха на възглавницата, а лицето му — точно над нейното.

— Била съм целувана от принц — предупреди го тя. Гласът й не прозвуча спокойно като неговия, беше писклив.

— Състезание — отвърна й, а очите му заблестяха още по-ярко. — Съревновавам се яростно, знаеш ли? — той наведе глава и облиза долната й устна с едно бързо, сладко движение.

Линет примигна при вълната от усещания, които запрепускаха в тялото й.

— Принц Огъстъс печели — успя да изрече.

— Но аз дори не съм започнал още — каза Пиърс. — И знаеш ли? Мисля, че засега е по-добре да спрем до тук. Вероятно трябва да опресня техниката си. Да прочета някои книги. Да планирам стратегията си.

Линет дишаше тежко, а очите й бяха полупритворени, чакаше устните му да се спуснат към нейните, чакаше той да…

— Какво? — изписука тя. Какво имаше в него, че я караше да губи целия си естествен чар?

— Имаш вкус на шоколад — изръмжа той, а устните му все още кръжаха над нейните. Линет можеше да почувства как очите й се притварят. Да… моля те… стомахът й се присви, щом улови дъха му, на шоколад и мента.

— Ако беше бонбон, щях да те вкуся — той наведе глава и захапа долната й устна.

Противно на здравия разум, това изпрати поток от топлина надолу по тялото й, а очите й рязко се отвориха.

— Мисля, че наистина трябва да прочетеш една-две книги — каза тя. — Аз ли съм първата жена, която целуваш? Ако това може да се нарече целуване?

Пиърс се изправи и потупа брадичката си с пръст.

— Да видим… като че ли си спомням… Не! Не си първата жена. Това разочарова ли те?

— И в двата случая няма значение.

Той се изправи.

— Какво, по дяволите, направи с бастуна ми? О, ето го. Сега би ли могла, ако обичаш, да станеш от това легло и да облечеш някакви дрехи, за да отидем най-после да плуваме?

Но вече всичко бе съвсем различно. Пиърс можеше и да изглежда абсолютно непроменен, също толкова безразличен и сардоничен както винаги, но Линет не се чувстваше по същия начин. Просто не можеше да стане от леглото си и да отиде в другия край на стаята по нощница, не и след тази целувка. Или полуцелувка.

Той я погледна и разбра какво си мисли.

— Първо, дори не съм те целунал. Второ, не бих могъл да продължа една целувка — ако бях стигнал толкова далеч — с дефлорация, ако си спомняш. Трето… е, няма трето, но наистина мисля, че второто е достатъчно ясно, нали?

Линет прочисти гърлото си.

— Ще стана, ако седнеш ей там — тя кимна към стола. — С лице към стената.

— И как точно би трябвало да плувам? Ако гледам на другата страна в басейна, ще се удавиш — каза той с равен глас. — Ако се чувстваш по този начин, ще си тръгна. Трябва да плувам всяка сутрин или кракът ми ме наказва.

— Не! — извика тя. — Искам да се върна в басейна и да се науча да плувам — тя дори бе извадила рокля, долна риза и чорапи предишната нощ, в случай че той дойде.

— И аз си помислих същото. Така че навлечи си проклетите хубави дрехи, по дяволите, и да отиваме долу, преди цялата сутрешна светлина да изчезне. Скоро трябва да видя пациентите си. Те имат досадния навик да умират през нощта.

Очите му вече не блестяха. Всъщност, той изглеждаше безразличен както винаги, така че Линет се измъкна от леглото и се втурна зад паравана в ъгъла.

— Чета една от книгите в библиотеката ти — каза му тя. — Медицинска е.

— О? Коя по-точно? — в гласа му нямаше и следа от любопитство.

— Медицинските наблюдения и записки на д-р Фотърджил. Много е интересна.

— Пълен боклук. Не вярвай на нищо, което твърди. Всъщност, не вярвай на нищо, което прочетеш в която и да е от книгите, които намериш в библиотеката. Повечето от тях са написани от бръщолевещи идиоти.

Тя подаде глава иззад паравана.

— Искаш да кажеш, че сокът от жълт нарцис няма да накара някой мъж да изгуби силата си? Колко разочароващо!

— Виждам, че планираш далеч напред — каза той и отмахна кичур коса от очите си. — За следващия мъж в живота ти, щастливия идиот.

— Е, би ли подействало? — попита го и отново се скри зад паравана.

— Изключително невероятно. Искаш ли чорапа, който току-що падна на пода?

— Да, моля — отвърна тя.

Един копринен чорап прелетя през паравана и се приземи на рамото й.

— Защо си правиш труд да слагаш чорапи? — попита той. — След пет минути и без това ще ги свалиш.

Тя вече връзваше жартиерите.

— Не мога да изляза навън без чорапи!

— След минута ще си навън единствено с парче плат около тялото си.

— Не мога да понеса да ме видят без чорапи — но бе решила, че може да понесе да я видят без корсет. Просто беше твърде досадно да го връзва. — Можеш ли да ми помогнеш с копчетата?

Тя се появи иззад паравана и видя, че Пиърс все още се взира през прозореца.

— Слънцето вече изгря. Наистина трябва да отида на горния етаж.

— Не. Ще плуваме — заяви тя. — Закопчай ми роклята и да вървим.

 

 

Този път ледената вода около тялото и лицето й не я изненада чак толкова, но шокът бе не по-малко жесток.

Пиърс я издърпа нагоре и тя се притисна към него, проплаквайки „О, Боже, о, Боже“ под носа си. Силната му, топла ръка обгърна тялото й.

— Вече пое ли си дъх? — проговори той в ухото й.

Тя поклати глава. Не искаше да го пуска, но той безмилостно я отблъсна от себе си.

— Носи се по повърхността.

И тя се понесе.

— Добре. Сега направи същото по корем — тя се втренчи в него с такова недоверие, че той се пресегна и я преобърна.

Линет веднага потъна, но той я издърпа нагоре.

— По корем — изрече в ухото й. — Искам да затвориш очи и да се носиш по корем. Също толкова лесно е, колкото й по гръб.

— Стопли, стопли м-ме първо — отвърна тя през тракащите си зъби.

Той я придърпа, така че гърбът й се озова срещу корема му и отново я обгърна с ръка. Ръката му беше точно под гърдите й и дори в ледената вода Линет почувства… нещо.

Приток на гореща кръв, която се втурна надолу по тялото й чак до пръстите на краката, накара кожата й да настръхне и да почувства с пълна сила присъствието на мускулестото тяло зад гърба си… както и твърдата част от него, която майка й… Не й изглеждаше правилно дори да мисли за майка си във връзка с Пиърс, затова отблъсна тази мисъл.

— Добре — каза му и си пое дълбоко дъх.

Той махна ръката си, тя се хвърли напред и се понесе, повече или по-малко.

— Почти плуваш — изкрещя той в ухото й.

Тя отвори уста, за да отговори и се нагълта с морска вода.

— Аргх! — изплю тя. — Аргх!

— Време е да излизаш. Устните ти посиняват, да не споменавам за пръстите. А също и важни части от моето тяло. Трябва да започна да се движа.

Като трепереше цялата, Линет се запрепъва към купчината кърпи и се уви от глава до пети. След това се приближи към басейна и седна на плоската скала, за да гледа как Пиърс пори водата в двете посоки.

Слънцето топлеше дори повече от вчера и макар да знаеше, че луничките на практика й бяха гарантирани, не можа да се въздържи и вдигна лице нагоре, наслаждавайки се на лъчите му. След известно време легна по гръб на топлата скала, за да може лъчите да достигнат до врата и раменете й.

Скалата под нея излъчваше топлина, така че тя разви кърпата от главата си и остави косата си да съхне. А после смъкна и тази от краката си, за да може да се изсуши и долната й риза.

Когато Пиърс излезе от басейна, тя почти бе заспала, сгушена сред кърпи и слънчева светлина. Линет примигна към него.

— Приключи ли?

— Така изглежда. А ти отново си взела всички кърпи.

Тя седна.

— Съжалявам. Ето, вземи тази — тя издърпа една изпод косата си. — Опасявам се, че е малко влажна.

Той я взе, без да каже нищо, и започна да трие тялото и главата си, докато тя лежеше по гръб и гледаше. Нямаше представа — никаква представа — че мъжете могат да изглеждат по този начин. Толкова, толкова главозамайващо. Толкова…

Може би приличаше на майка си повече, отколкото бе смятала. Мисълта бе отблъскваща и тя понечи да се изправи.

— Не, стой там — каза той. — Обърни се по корем.

— Няма!

— Ще те науча как се плува на сухо. Ще е по-лесно, отколкото да крещя инструкции в ухото ти, докато пищиш колко е студено.

— О! — тя се преобърна и се размърда, за да се нагласи удобно върху кърпите и топлата скала. След това погледна през рамо към него. — Добре, какво да правя сега?