Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (6)

Шеста глава

По-късно същия ден, по време на вечеря, бащата на Линет съобщи, че херцогът на Уиндъбанк е приел предложението му неприлично бързо.

— Той очевидно знаеше за теб. А, Зенобия, беше ясно, че си права. Той изглеждаше невъзмутим — ако не и тайно зарадван, — от слуха за малкия скандал на Линет.

— Висшето общество говореше за Линет — каза Зенобия, — много преди злощастните събития от онази вечер.

— Не се интересуваше толкова от красотата, колкото от образованието й, можеш ли да повярваш? Казах му, че Линет е толкова образована, колкото трябва да бъде всяко момиче, и е най-умната жена, която аз познавам и това му затвори устата. Не знам защо не се е оженил повторно. Жена му замина за Франция преди години, нали? Взе и момчето със себе си.

— Тя беше французойка, разбира се. Той се разведе — поясни Зенобия. — Говореше се, че му е струвало две хиляди лири стерлинги, за да купи свободата си. А после не направи нищо с нея — тя поклати глава. — Можеше да има колкото си иска възможни наследници досега.

— Това, което не ми харесва, е цялата тази мания по кралските особи — каза лорд Съндън. — Мен ако питаш, напълно е побъркан на тази тема. Каза ми, че прапрапралеля му по бащина линия е била интимна с Хенри VIII.

— Той не беше ли кралят с шестте съпруги? — попита Линет.

— Оженил се за тях и ги убил — отвърна Зенобия с наслада, докато размахваше вилицата си. — Също като приказката за Синята брада, само че е било истина.

— Както и да е, Уиндъбанк е щастлив, защото във вените му тече кръв на Тюдорите, а сега получава и кръвта на Хановер, чрез нашата Линет.

Виконтът изглеждаше много по-щастлив, отколкото бе тази сутрин.

— Всичко е добре, когато свършва добре — каза той и допи чашата си с вино. — Някой ден ще погледнем назад, към целия този епизод, и ще се смеем.

Линет не можеше да си го представи съвсем добре.

— Предполагам, че си изпратила бележка на принца — обърна се Зенобия към племенницата си.

Тя кимна, макар да не бе направила нищо подобно.

— Ще се срещна с него във Воксхол^[1] тази нощ. — В действителност, Линет възнамеряваше добре да си подремне в каретата, докато обикаляше с нея Лондон.

— Воксхол? — попита Зенобия със съмнение. — Дано да е топла нощ, но ми изглежда като странно място за тайна среща. Човек би си помислил, че той би могъл да те отнесе в някоя кралска резиденция.

— Вероятно ще го стори — каза баща й. — Само се увери, че ще си тук до сутринта. Уиндъбанк желае да се запознае с теб. Казах му, че искаме да те пратим в Уелс, възможно най-бързо. Няма смисъл да стоиш в Лондон.

Всички критики в тяхното семейство бяха насочени към майка й, заради изневерите й. Но понякога Линет си мислеше, че баща й е също толкова непристоен, но по различен начин. По-низък начин, ако трябваше да е честна.

— Мисля, че всичко ще се получи възможно най-добре — продължи лорд Съндън. — Все пак, Огъстъс никога не би могъл да се ожени за теб. А тази година няма нито един херцог за женене. Някой ден Марчант ще бъде херцог.

— Тя можеше да си намери някой по-добър от един сакат — изтъкна Зенобия. — Предполагам, че херцогът е получил специалното разрешително?

Виконтът кимна.

— Разбира се. Ще го донесе със себе си утре. Освен това изпрати вестоносец до Уелс още този следобед, така че синът му ще бъде предупреден. Не е нормално да се сдобиеш с жена и дете, без да бъдеш осведомен, нали знаеш.

— Ще трябва да се увериш, че бракът ще бъде сключен бързо — каза Зенобия, — в случай, че посещението на Линет до Воксхол тази нощ няма желания ефект.

— Е, колкото до това… — започна виконтът.

Линет замръзна, когато долови нотката в гласа на баща си. Познаваше я, беше я чувала милиони пъти.

— Татко, не можеш просто да ме пратиш в Уелс без придружител! — изрече яростно.

— Съжалявам, че трябва да ти припомня болезнената истина, но вече нямаш нужда от придружител — каза той уклончиво. — Макар, че може и да успеем да убедим госпожа Хътчинс да те придружи, ако настояваш.

Зенобия присви очи.

— Нима искаш да ми кажеш, Корнелиус, че мислиш да изпратиш единствената си дъщеря в дивия Уелс, без да я придружиш?

— Сега не е подходящо време да напускам Лондон — отговори лорд Съндън, повишавайки глас.

— Не се чувствам приятно да предприема толкова дълго пътуване сама, особено за да се срещна с някакъв Звяр — каза Линет. Гласът й остана нежен, но твърд, точно както би го направила майка й. И просто за да е напълно сигурна, че той я е разбрал, вдигна очи към него с поглед, който бе усвоила от леля си.

— Граф Марчант е наклеветен неоснователно — отвърна виконтът. — Чух всичко за това от баща му. Той е прекрасен лекар, не знаеш ли? Нали помниш, че майка му го е отвела със себе си във Франция. Е, там той е завършил университет. После се е върнал тук и направил същото в Оксфорд, а след това е бил приет в Кралския лекарски колеж на двадесет и три годишна възраст, което си е на практика нечувано, а после заминал за Единбург и вършил разни работи там или може би това е било преди Кралския…

— Корнелиус — каза Зенобия, като прекъсна вихъра от думи, — ти си ужасен страхливец.

— Не съм страхливец! — каза виконтът. — Имам важна работа тук в града. Камарата на Лордовете се събира и нали знаеш, аз съм много важен… наистина много важен. Гласът ми е необходим, решаващ.

— Ти си раболепен страхливец — повтори Зенобия. — Не искаш да отидеш и да се изправиш пред Звяра, макар да пращаш дъщеря си — бременната си дъщеря — в провинцията, за да се омъжи за него.

Сега, когато Зенобия пое разговора в свои ръце, Линет започна да се чувства като една от онези девойки, които се навъртали в двора на крал Артур и неизменно се оказвали уловени от огромен змей. Леля й инстинктивно преобръщаше всяко събитие в мелодрама, макар че трябваше да се признае, че точно това заслужаваше малко драматизъм.

— Захвърляш дъщеря си на милостта на един дивак — каза Зенобия и повиши тон.

Доста изненадващо, виконтът не отстъпи.

— Вече съм решил. Няма да отида в Уелс.

Линет познаваше този мрачен тон — той нямаше да си промени мнението.

— Защо не? — попита тя, преди Зенобия да я изпревари.

— Не съм сводник на дъщеря си — разяри се баща й. — Съпругата ми може да ме е направила рогоносец, но няма да удвоя срама си като своднича на единственото си дете.

— Вече го стори — сопна му се Линет. — Продаде ме този следобед, като излъга за детето, което всички знаем, че не съществува.

Челюстта на лорд Съндън се стегна.

— Майка ти никога не би ми говорила по подобен начин.

Истина беше. Линет не можеше да си спомни и един случай, в който гласа на Розалин да е губил сладкия си, мелодичен тон. Докато гласът на Линет режеше с остротата на гнева, който не можеше да сдържи в себе си.

— Съжалявам, че те разочаровам, но тонът ми не променя истината.

— Истината е, че всяко момиче бива продадено по един или друг начин — каза Зенобия. — Но наистина мисля, че трябва да придружиш горката Линет, Корнелиус. Ами ако Марчант хвърли един поглед на момичето и откаже да се ожени за нея?

— Няма — изрече равно лорд Съндън. — Всички знаем, че…

В този момент вратата се отвори и влезе Тинкъл.

— Негова светлост херцогът на Уиндъбанк моли да го приемете.

— В този час? — попита виконтът.

— Той отвън ли е? — обади се и Зенобия.

Изглежда, че херцогът наистина беше в каретата си и очакваше да разбере дали лорд Съндън може да му отдели няколко минути.

— Въведи го — нареди виконтът. След това се обърна към Линет. — Предполагам, че не е могъл да чака до утре, за да се запознае с теб.

— Той не може да ме види — каза Линет разтревожена и сведе поглед към тънката си талия. — В тази рокля нямам никакво доказателство за кралско потомство.

— Казах му, че едва ти личи — отвърна баща й. — Просто бързо ще седнеш. По-добре да го посрещнем в розовата гостна.

Херцогът на Уиндъбанк трябва да беше на шестдесет, но изглеждаше по-млад и много привлекателен. Имаше царствен профил, достоен да се изобрази на монета, което изглежда подхождаше на ранга му. Римска монета, реши Линет.

— Госпожице Трин — каза той и се поклони. — Толкова сте красива, колкото ви описват всички.

Дълбочината на реверанса на Линет бе изчислена с точност до милиметър, за да засвидетелства необходимото уважение на един херцог.

— За мен е чест да се запознаем, Ваша светлост.

— Е — започна той, обръщайки се отново към баща й и леля й. — Позволих си да ви безпокоя в този час, защото реших, че трябва лично да придружа госпожица Трин до Уелс. Синът ми е блестящ мъж, абсолютно блестящ.

Той се поколеба.

— Но има репутация на сприхав — отвърна Зенобия, като му подари своята версия на семейната усмивка. — Моля седнете, Ваша светлост.

Въпреки младежкия си вид ставите на херцога изскърцаха, когато седна, също като стол, оставен на дъжда. Очите му внезапно станаха предпазливи.

— Клюките за сина ми са изключително преувеличени.

— Предлагам да приключим с любезностите — заяви Зенобия, докато преподреждаше полите на роклята си. — Все пак скоро ще бъдем едно семейство. Лорд Марчант може да е доста изненадан, ако не и шокиран, от пристигането на невестата си и е съвсем естествено, че искате да придружите скъпата Линет, Ваша светлост.

— Е, значи е уредено — каза бащата на Линет, изоставяйки всякакъв опит да се преструва на недоволен.

Херцогът премести поглед от виконта към Зенобия.

— Госпожица Трин ще пътува ли с придружителка? Вие, може би, лейди Етъридж?

— Това не е необходимо — жизнерадостно отговори Зенобия. — Репутацията й е съсипана. Няма смисъл да се пази празния обор, така да се каже. Би ли искала да вземеш със себе си госпожа Хътчинс, скъпа? — попита тя Линет.

Линет премести поглед от баща си към леля си и нещо познато я прободе в областта на сърцето. Но това беше стара болка, позната болка и бе лесно да я игнорира.

— Мисля, че не — каза тя. — Ако не възразявате, Ваша светлост, просто ще отида сама, с прислужницата си, разбира се. Както казва леля ми, обстоятелствата определено не предполагат необходимостта от придружителка.

Херцогът кимна.

— Ако ме извините — каза Линет и се изправи, — имам уговорка във Воксхол.

Господата станаха на крака, а Зенобия я последва, след като най-театрално се изправи с помощта на херцога.

Линет се качи в каретата и инструктира семейния кочияш Стъбинс, да кара из Лондон, в която посока си поиска, оставяйки роднините си с щастливото и твърде погрешно впечатление, че принц Огъстъс енергично я прелъстява.

Възможно бе никога да не се върне в Лондон, осъзна тя, докато се взираше през прозореца. Градът преминаваше покрай каретата в дълга, печална върволица от сиви къщи, още по-мрачни заради плътния слой въглищен прах.

Това би означавало, че може да не види баща си отново, тъй като той никога не напускаше града. Нито пък леля Зенобия, която го напускаше само за най-шумните партита в провинцията.

В момента тази мисъл изобщо не я притесняваше.