Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (14)

Четиринадесета глава

Гавън седеше в леглото си, когато Линет подаде глава през вратата на болничното крило малко по-късно. Той й се усмихна широко, показвайки липсващия си зъб и извика:

— Здравейте, госпожице!

От леглото до него се чу стон.

— Господин Хамърхок, как се чувствате? — попита Линет.

— Треската му премина — съобщи Гавън. — Обаче лицето му все още е отвратително, а и езикът му не е много добре. Докторът дойде и опита да го накара да каже „да“ няколко пъти, ’щото му харесва как го произнася.

— Какво? — попита объркана Линет.

— Той казва „уаа“, нали господин Хамърхок? — рече Гавън. — И това кара доктора да се смее. Мен също.

Господин Хамърхок изсумтя.

— Както и да е, той ще живее, така каза докторът.

— Радвам се да го чуя — отговори Линет. — Виждаш ли, Гавън, не всеки е…

— Можете ли да ме изведете сега? — прекъсна я той. — Чаках и чаках да дойдете. Кой знае какво прави Руфъс? Трябва да го видим.

— Не мисля, че би трябвало да ставаш от леглото — отвърна Линет.

— Докторът каза, че може да започне да ходи днес — чу се един суров глас зад нея.

Линет се изправи на крака.

— Сестра Матилда?

Жената, застанала до леглото, носеше кожена престилка, стигаща до коленете й. Имаше топче от черна коса на върха на главата си, бяло топче вместо нос и много дълга брадичка. Накратко, изглеждаше доста ужасяващо.

— Името ми е госпожа Хавлок — отвърна тя със смразяващ глас.

— Толкова съжалявам — Линет откри, че бръщолеви. — Лорд Марчант спомена за някого, наречен сестра Матилда, но разбира се, той има повече от една сестра, след като има толкова много пациенти.

— Докторът се обръща към мен така, заради безочливата си и глупашка природа — каза госпожа Хавлок. Тя не си направи труда да добави: „Но вие може да не го правите“. — Аз не съм детегледачка, а икономка в това крило. Сега, ако извеждате младия Гавън навън, не го водете в конюшнята. Искам да се върне без нито една бълха по тялото си. Това момче привлича бълхите, както меда — мухите.

Гавън заговори:

— Няма да се доближа до бълха. Госпожицата само ще ме заведе отново до басейна, за да погледам красивата вода — очите му сияеха със страстта на мисионер, пред портите на Рая.

Госпожа Хавлок изсумтя. Очевидно ореолът му за нея беше невидим.

— Бих казала не, но той подлудява другите пациенти. Искам да се махне.

— Не давайте леглото ми на друг — каза Гавън и лицето му помръкна.

Линет махна на Нейдън, когото бе оставила на пост до вратата.

— Би ли могъл да вдигнеш младия мастър Гавън, Нейдън, за да не пречим повече на госпожа Хавлок. Сигурна съм, че я очаква натоварена сутрин.

Госпожа Хавлок й хвърли унищожителен поглед, който накара Линет внезапно да осъзнае точно колко се различава престилката от щавена кожа от бледата жълта сутрешна рокля, украсена с черешовочервени панделки.

Въпреки това дари икономката с бавна, предизвикателна усмивка. Не бе виновна, че се е родила в семейство, според което е напълно естествено да прекараш сутринта в ходене на гости, следобед да подреждаш панделки, а вечер да обикаляш някоя бална зала.

Беше го избрала, точно толкова колкото и госпожа Хавлок бе избирала да се роди в семейство, което очевидно й бе дало възможност — или я бе принудило — да заеме подобна длъжност в болницата на Пиърс. И беше абсурдно да изпитва дори и най-леко чувство на завист.

— Сама ли се грижите за всички пациенти в това крило?

— Определено не — каза госпожа Хавлок. — Би било много неприлично. Помагат ми прислужници и мъже санитари — очевидно жената смяташе, че Линет е напълно безполезна и се обърна, без да се сбогува.

 

 

Не стигнаха до басейна, разбира се. Нейдън остави Гавън в конюшнята и после се върна към задълженията си в замъка с обещанието да дойде при тях след час. Линет седна на грубата дървена скамейка, а момчето се заигра с Руфъс.

— Той изглежда различно — каза Гавън. — Не мислите ли, че е по-щастлив сега, когато има мен?

Линет погледна кучето. Руфъс нямаше много козина, но тази, която имаше, бе щръкнала. Едното му ухо беше изправено, а другото изглежда бе наполовина отхапано някога в далечното минало. Опашката му бе рязко извита надясно, така че можеше да я върти само от тази страна на тялото си.

— Той не е красив.

— Красив е — възрази Гавън. — Не го гледате по правилния начин.

— Какъв е правилният начин? — попита Линет.

— Трябва да гледате кучешките му черти.

Руфъс седна и задиша тежко.

— Е, той има много дълъг език — отбеляза Линет.

— Така е, нали? И е розов, така е най-добре за едно куче. Мисля, че трябва да го изкъпем. Знаете, че госпожа Хавлок не обича бълхите. А мисля, че той може и да има. Виждате ли как се чеше?

Наистина се чешеше.

— Това е защото има нужда от баня — каза Гавън. — Трябва да го изкъпем, госпожице.

Можеше да си го представи съвсем точно.

— Не мисля, че трябва да се мокриш на този етап от възстановяването си. Вероятно бихме могли да помолим някой лакей да го направи.

— Добро утро, госпожице Трин.

Не беше Пиърс. Разбира се, че не беше Пиърс, защото той имаше важна работа. Странно бе, че гласът на баща му толкова приличаше на неговия, когато изглеждаха съвсем различно. И бе повече от странно — направо глупаво, — че сърцето на Линет подскочи при звука на този глас.

Тя се изправи и направи реверанс пред херцога.

— Как сте, Ваша светлост? Мога ли да ви представя Гавън и кучето му Руфъс?

Гавън вдигна поглед.

— Ваша светлост е смешно име.

— Той е херцог — обясни Линет. — Така се обръщаме към него.

Момчето кимна и отново започна да чеше Руфъс по корема.

— Опасявам се, че няма къде да седнем, освен на тази скамейка — каза Линет и отново седна. Беше уморена след урока по плуване. — Дойдохте да видите как са конете ви ли?

Херцогът се разположи в другия край на скамейката.

— Трябваше да се махна от къщата.

Линет помисли, че вероятно има предвид, че лейди Бернез е била в салона, но не знаеше какво точно да каже. Внезапно осъзна, че херцогът е заровил лице в ръцете си, затова се пресегна и го докосна по рамото.

— Съжалявам.

— Вината бе изцяло моя — една сълза се плъзна между пръстите му.

Нечий глас разсече въздуха и накара Линет да вдигне стреснато поглед:

— Каква приятна картинка?

Как бе могла да си помисли, че гласът на Пиърс прилича на този на херцога? Беше съвсем различен — по-мрачен, по-силен, по-мъжествен. По-гневен.

— Гавън събира нови бълхи — продължи Пиърс, — а скъпият татко събира нови приятели. Всички сме щастливи, щастливи, щастливи. Сигурно е резултат от твоето влияние, Красавице.

— Не ме наричай така! — изрече тя яростно.

— Трябва да е твоето влияние — повтори той и тропна с бастуна си.

— Не бъди такъв задник — отвърна му.

Херцогът си пое дълбоко дъх и отпусна ръце надолу. Очите му бяха зачервени и блестяха.

— Каза ми никога вече да не ти се извинявам. Но…

— Да не мислиш, че съм си променил мнението? — Пиърс вече не изглеждаше безразличен. Изглеждаше съвсем бесен.

Линет хвърли бърз поглед към Гавън, но той бе пропълзял в ъгъла на един бокс, хванал Руфъс в скута си и шепнеше нещо в едно от косматите уши на кучето. Не им обръщаше никакво внимание.

— Знам, че нищо не се е променило — изрече херцогът и гласът му се пречупи. — Но не мога да се въздържа да не кажа, че съжалявам. Гледах теб и майка ти миналата нощ и знаех, че някога имах всичко, всичко значимо, което животът можеше да ми даде и което значеше целият свят, а аз го захвърлих. Захвърлих брака си. По-лошо, осакатих те…

— Млъкни — гласът на Пиърс беше по-студен от океана. — Казах ти, че не мога да ти дам опрощението, което търсиш, а дори да можех, това нямаше, като с магическа пръчка, да накара миналото да изчезне.

Херцогът избърса още една сълза.

— Ти не ни захвърли. Взе напълно законно решение, дори и да е било грешно, да предпочетеш еуфорията на наркотиците пред досадата от семейния живот. Кой би могъл да каже, че не си бил прав в края на краищата? Самият аз никога не съм бил изкушен да спя с една и съща жена всяка нощ. Камо ли да създам свое малко, бъбриво, шумно копие.

— Престани — каза Линет, докато се изправяше на крака.

Очите на Пиърс се присвиха.

— О, виж ти, сега ще ни влеят топло, женско състрадание.

— Какво състрадание? Това, което виждам, е как се правиш на глупак, и тъй като съм израснала с подобно поведение, то не предизвиква у мен състрадание. Повторението му води само до презрение.

— Ако баща ти се е държал като мекотело, мога само да кажа, че чувството ми е познато.

— Ти си глупак — отвърна му Линет. — Баща ти е взимал твърде много опиум. Загубил е семейството си. Наранил е чувствата ти — тя спря.

— Хълцук-хълцук — присмя се Пиърс.

— Точно това щях да кажа — нарочно се усмихна, за да го подразни. — Медицинската диплома ли те накара да смяташ, че можеш да продължаваш да се държиш като ядосано шестгодишно момче?

— Не, кажи ми. Как точно става това?

Херцогът също се изправи и леко се олюля.

— Моля ви, всичко е по моя вина.

— Съгласни сме с теб — озъби се Пиърс. — Точно това няма нужда да го повтаряш.

— Да, защо да си правите труда, когато синът ви може да се забавлява като го прави вместо вас? — отвърна Линет.

— Винаги ли си толкова саркастична? — Пиърс изглеждаше доста изненадан.

— Не. Всъщност аз съм много приятна млада дама — отвърна тя. — Обаче ти изваждаш на показ най-лошото в мен.

— Ще си тръгна — каза тежко херцогът. — Тоест, ние ще си тръгнем. Тя дори не пожела да говори с мен тази сутрин. Аз… ще ви заведа обратно в Лондон, госпожице Трин. Не знам защо не го осъзнах по-рано, но синът ми никога не би могъл да приеме невеста, която аз съм му предложил.

— Вярно ли е това? — настоя да узнае Линет и сложи ръце на кръста си.

Пиърс повдигна вежди.

— Какво, да не би да предпочиташ да ти откажат заради собствените ти достойнства или трябва да кажа, липсата на такива?

— Никъде няма да ходим — обяви тя, обръщайки се към херцога. — Ще останем тук, докато не се убедя напълно, че не изпитвам желание да се омъжа за един противен, самовлюбен шестгодишен тиранин.

— За мен ли говорите? — внезапно се намеси Гавън.

Тя погледна към него.

— Не, продължавай да си играеш с кучето си.

— Ще опитам да повървя — рече Гавън. — Руфъс ще ми помогне.

— Добра идея — отвърна Пиърс. — Сестра Матилда няма да пази леглото ти завинаги, нали знаеш.

Гавън се изправи, олюля се леко и излезе от бокса. Руфъс остана на задни лапи. Всички наблюдаваха как момчето тръгва по пътеката, която минаваше по дължината на конюшнята.

— Една обиколка и после по-добре се връщай при нежните грижи на Матилда — каза Пиърс.

— Ако ме извините — намеси се херцогът, — мисля, че ще се върна в къщата — той изправи рамене и любезно се поклони, но очите му примигваха и гледаха тъжно.

Линет го изчака да излезе и после каза:

— Трябва да му простиш.

— Защо? — Пиърс наистина звучеше почти заинтересован.

— Не е добре за никого от вас.

— Осъзнаваш ли, че звучиш сякаш имаш халюцинации? В Уелс не говорим така. Не е добре за никого от вас. Чакай! Чувал съм подобни изрази и преди — от един смахнат член на „Семейството на Любовта“^[1].

Тя само се взираше в него и чакаше.

— Няма ли да попиташ какво е това „Семейство“, дори само за да избягаш и да се присъединиш към него?

— Не знаех, че се нуждаеш от отговор. Когато Хамлет изнася монолог, просто говори ли, говори съвсем сам.

Пиърс й хвърли отвратен поглед и се обърна да си върви.

Линет повиши глас.

— Трябва да простиш на баща си, защото гневът е унищожителен и те прави по-лош лекар.

— Всъщност, прави ме по-добър лекар. По-вероятно е да забележа кога хората ме лъжат, а повярвай ми, хората не лъжат никого повече от един лекар.

— Грешиш — каза тя. — В това отношение първенството е за съпрузите.

Той дрезгаво се изсмя.

— Баща ти съжалява, че е взимал всичкия онзи опиум. Съжалява, че е прогонил майка ти във Франция и после се е развел с нея.

Усмивката му бе почти хищна.

— Пристрастените често съжаляват за това, което се е случило. Виждал съм го много пъти.

— А семействата си прощават един на друг — отвърна годеницата му.

— О, така ли? Какво знаеш ти за това?

— Родителите ми често имаха поводи да си прощават.

Той докуцука обратно към нея и сложи ръка под брадичката й.

— А ти, ти прости ли им?

Изненадана, тя примигна. Пиърс отпусна ръката си.

— Не мисля. По-лесно е да даваш съвети, отколкото да ги следваш.

— Разбира се, че им простих — каза Линет. Но в гласа й прозвуча несигурност.

— Не трябваше ли баща ти да дойде с теб? — настоя Пиърс и премина в атака. — Все пак аз внимателно съм си изградил репутация на звяр. А той те е изпратил в дивия Уелс без угризения?

— Бях придружена от твоя баща — напомни му тя. — Един херцог.

— И двамата имаме безотговорни, да не споменаваме безчувствени, роднини — той звучеше доста удовлетворен. — Достатъчно по тази очарователна тема. Дойдох да ти кажа, че е време за обяд.

— Безотговорността и липсата на любов не вървят ръка за ръка. Баща ми ме обича, просто му е трудно, ако не и невъзможно, дори да си представи как напуска удобствата на Лондон. Твоят баща очевидно те обича, след като търпи ужасния ти нрав и отблъскващото ти поведение.

— Да разбирам ли, че ме предупреждаваш да не позволявам дребното зрънце хармония помежду ни да стане основа за някакви надежди?

Линет не бе забелязала колко близо бе той до нея. Чистият му мъжки мирис я обгърна като милувка и накара сърцето й да запрепуска.

— Мисля, че ни свързва нещо по-интересно от родителската глупост — каза Пиърс. Премести бастуна от дясната в лявата си ръка. Тя чакаше, просто чакаше. Една ръка докосна бузата й, вплете се в косата й. Тя все още чакаше, без да каже и дума.

Сякаш целият свят бе застинал, звуците от конюшнята, шумът от неуверените стъпки на Гавън, който вървеше надолу по коридора, периодичното потропване от конско копито, проскърцващото дърво… всичко избледня под напрегнатия поглед на тези очи.

— Очите ти… — започна Линет, но той прекъсна думите й.

Устните му бяха като бренди, като упойка, която се плъзна надолу по гърба и й отне дъха. А езикът му…

Мразеше, не понасяше, когато принцът пъхаше езика си в устата й. Само добрите маниери, втълпени й от най-строгите гувернантки, които баща й бе успял да открие на Британските острови, я бяха спрели да не зашлеви Огъстъс.

Но сега…

Пиърс не пъхна езика си там, където не му беше мястото, по начина, по който го бе правил Огъстъс. Вместо това проследи линията на устните й — докосването бе толкова сладостно, че тя разтвори уста, за да го приеме. Той не прие поканата. Езикът му се бавеше, наслаждаваше й се, дразнеше устните й.

Сърцето й биеше по-бързо и искаше… искаше… Езикът й срещна неговия, заигра се за момент и усети вкуса на Пиърс.

Тогава — най-сетне — ръката в косите й я притегли по-близо към твърдите очертания на тялото му. Той наклони глава, съвсем малко, но пробудените инстинкти на Линет усетиха движението, промяната, намерението.

Целувката му не бе нежно обожание. Беше опустошителна и ненаситна, дива и страстна, буйна и безкомпромисна. Ръцете й инстинктивно се обвиха около врата му. Той имаше вкус на опушения чай, който бе пил на закуска и на нещо по-силно — желание.

Беше целувка, която един джентълмен никога, никога не дава на една дама.

Линет се влюби в нея.