Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (34)

Тридесет и четвърта глава

— Тя иска да си тръгне — каза херцогът на Пиърс.

— Глупости — отвърна гневно той. — Не може да си тръгне.

— Прислужницата й казва, че е доста силна и вчера е седяла изправена през целия ден.

— Кожата й все още е със струпеи, което може лесно да доведе до инфекции. Трябва да е под медицинско наблюдение.

— Такива инфекции често явление ли са?

Пиърс мразеше факта, че очите на баща му са толкова пълни със симпатия. Достатъчно лошо бе, че двамата с майка му се гледаха като разгонени подрастващи. Той се извърна и прокара ръка през косата си, така че един кичур падна настрани.

— Не — призна. — Не.

— Може би ако я оставиш да си тръгне, ще се върне при теб — каза херцогът. — Когато е добре.

— Няма да го направи — Пиърс тръгна през градината пред замъка, а бастунът му жестоко се забиваше в тревата.

Баща му продължи да крачи до него.

— Тя те обича. Защо да не се върне при теб? Аз се върнах.

— О, Боже, това знак за прочувствена семейна среща ли е? — попита Пиърс и спря до ръба на цветната леха.

— Не и ако не искаш.

Той стоеше неподвижно безмълвно казвайки „да“.

Херцогът си пое дълбоко дъх.

— Знам, мразиш да чуваш това, но съжалявам, че те осакатих и съсипах живота ти, Пиърс. Бих отрязал собствения си крак, ако можех. Бих…

— Като се самоубиеш няма да постигнеш много — каза Пиърс. Странно, очите на баща му бяха точно като неговите. Във въображението си той винаги ги виждаше със свити зеници и див блясък на опиумна интоксикация.

Но това бяха детски спомени. Пред него бе страдащ, но силен мъж. Любящ мъж.

— Прощавам ти — каза Пиърс равно. Не бе добър в подобен род неща, затова помисли за момент дали има още нещо, което Линет би сметнала, че трябва да каже. Много жалко, че бе заключена в покоите си и играеше ролята на Спящата красавица.

Очите на баща му блестяха от сълзи.

— Никога няма да си го простя. Никога.

Тогава разбра какво би направила Линет. Разтвори ръце и баща му го прегърна, точно както когато Пиърс бе малък, а баща му изглеждаше много голям.

Всичките тези емоции го накараха да се чувства дори още по-сприхав, така че той се отдръпна и рязко изрече:

— Между другото животът ми не е съсипан.

— Страдаш от непоносима болка — каза баща му, като отпусна ръце.

Пиърс откъсна цвета на една клюмнала маргаритка с бастуна си.

— Това не ме съсипа. Аз съм дяволски добър лекар. Нямаше дори да съм лекар, ако ти не бе развил вкус към опиума — намръщи се на баща си. — По-скоро ще умра, отколкото да не съм лекар.

Една усмивка повдигна ъглите на устата на херцога. Но все пак изрече:

— Нямаш семейство и приятели.

— Глупости. Имам Себастиен. Ти ми изпрати Прюфрок. А имам и Линет, ако успея да я задържа.

— Най-добре я задръж — отвърна баща му. — Ако животът ти не е съсипан сега, това ще го съсипе.

— Тя иска да си тръгне — Пиърс обезглави още едно цвете. — Не говори с мен. Написах й писмо, а прислужницата й ми съобщи, че го е накъсала, без да го прочете.

— Когато реших, че повече не бих могъл да понеса да не те познавам, пропътувах с карета до Уелс с ясното съзнание, че ще си вбесен. Линет беше просто извинение.

— Всеки път, когато отида в покоите й, тя се обръща настрани и се крие — още две цветя загубиха главите си.

Баща му сви рамене и това също събуди спомени у Пиърс. Това леко движение показваше развеселено примирение. Винаги бе мислил, че единствените спомени, които имаше от баща си бяха свързани с интоксикацията. Очевидно не бе така.

— Предполагам, че мога да отида в стаята й през нощта.

— Би могъл. Поне тогава ще е тъмно. Тя няма да се тревожи, че я гледаш.

— Това е абсурдно. Аз бях този, който я спаси от онзи кокошарник. Знам точно как изглежда!

— Въпреки това, майка ти мисли, че кожата й е в дъното на проблема.

— Защо? — Пиърс отново прокара ръка през косата си.

— Линет е ужасена от загубата на красотата си.

— Тя не е загубила красотата си! Кожата й не е същата, но останалата част от нея е точно толкова хубава, колкото и преди.

— Според Линет е загубила красотата си, а за жена толкова пленителна като нея, това трябва да е жесток удар.

— Без съмнение — той навъсено окастри още три цветчета. — Тя е достатъчно суетна, за да ме изостави поради тази причина, така че сигурно е важно. Знаеш ли, Линет ми се молеше онзи ден в гостната, след като ти и маман излязохте през прозореца. Умоляваше ме да се оженя за нея. Каза, че няма нищо против да се прави на глупачка заради мен.

Баща му кимна.

— Но очевидно цялата тази любов е зависела от това да е достатъчно красива, за да ме контролира — каза Пиърс и отново заби бастуна си в земята. — Или нещо подобно.

— Или е вярвала, че е достатъчно добра за теб — предположи баща му. — Не виждам признаци Линет да се е надявала да те контролира.

Пиърс избухна в лаещ смях.

— Достатъчно добра за мен? За един сакат с лош темперамент и мръсен език?

— Ти си този, когото тя иска. Останал съм с ясното впечатление, че си единственият мъж, когото някога е искала, макар да е била ухажвана от принцове, както и от всеки желан ерген от висшето общество. Вероятно е имало много малко с лош темперамент сред тях.

— Глупаци, всичките до един — измърмори Пиърс.

— Ще се присъединиш към тази група, ако я оставиш да си отиде.

— Никога не съм се осмелявал да си представя някоя като нея. Или живот с някоя като нея.

— Това не е причина да не се осмелиш сега, когато тя стои пред теб. Има нещо в двама ви заедно…

— Тя е като другата ми половина — каза сурово Пиърс, без да вдига глава. — Проклетата ми друга половина, като в някаква шега, която Платон^[1] е измислил. Никога не съм си пожелавал нещо подобно, а тя изведнъж се появи.

Баща му постави ръка на рамото му.

— Отиди и й го кажи.

Пиърс преглътна. Идеята бе ужасяваща. Да избъбри това пред баща си беше едно, а да го каже на жена, която дори не иска да го погледне, съвсем друго. Стъпалата му бяха заобиколени от цветни листенца.

— Това ли каза ти на маман?

— Не. Тя не би ме изслушала.

Имаше някакво веселие в гласа му. Пиърс повдигна длан.

— Не искам да знам.

Баща му се ухили и сви рамене.

— Направи каквото е нужно.