Елоиза Джеймс
Когато Красавицата укроти Звяра (10)

Десета глава

Линет се застоя във ваната за цял час, пи горещ шоколад и довърши романа „Камила“ на госпожица Фани Бърни. Но накрая не бяха останали повече кофи с гореща вода, а и бе прочела книгата, затова се изправи.

— Чудя се дали този замък има библиотека — каза на прислужницата си Елайза. — Донесла съм само пет романа и прочетох всичките в каретата, на път за насам.

— Не можете ли просто да ги прочетете отново? — предложи Елайза и й подаде кърпа. — Направо е истинско прахосничество да го правите само веднъж. По-добре да си купите панделка, която можете постоянно да използвате.

— Може да препрочета този — отвърна Линет, кимайки към „Камила“. — Доста е добър. Вече прочетох „Госпожица Бътъруорт и лудия барон“ два пъти. Всъщност, три пъти — тя седна пред тоалетната масичка.

— Странно е, госпожице, как четете толкова много — каза Елайза и започна да разресва мократа коса на Линет. — Ако джентълмените в Лондон знаеха, че сте такава интелектуалка!

— Каква значение въобще би имало?

Елайза нацупи устни.

— Никой не харесва момиче с повече ум, отколкото коса, но от друга страна никога не съм чувала за дама, която чете като вас. Това би разтърсило всички онези глупаци, които веднага побързаха да решат, че принцът се е позабавлявал с вас.

— Съмнявам се — отвърна Линет. — Предполагам, че е много по-интересно да говориш за предполагаемо кралско бебе, отколкото за читателските ми навици.

— Е, определено знам, че тук има библиотека. Господин Прюфрок го спомена на вечеря.

— Настаниха ли ви удобно? — от чувство за вина заради факта, че не я придружава сам до Уелс, баща й бе изпратил с нея не само Елайза, но и лакеи, коняри и момче за всичко.

— О, да, госпожице. Ние сме в западното крило, заедно с тези, които имат някакви рани, язви и други подобни. Казаха ни никога да не ходим в източното крило, защото там настаняват онези с инфекциите. Които човек може да прихване, имам предвид. Има по една икономка за всяко крило и още една за целия замък. Някакъв пациент стенеше ужасно миналата нощ и помислих, че никога няма да заспя, но най-накрая спря. Господин Прюфрок каза, че ако отново се случи, трябва да се оплача и те ще го накарат да млъкне.

— Как, за Бога, могат да го направят? Ако човекът го боли, имам предвид.

— Не бих се учудила да му дават лекарство — каза Елайза. — Защо не отидете да изчакате пред огъня, госпожице, докато косата ви се изсуши?

Линет простена.

— Защото нямам нищо за четене. Можеш ли да изтичаш до тази библиотека и да ми донесеш една-две книги, Елайза?

— Предполагам, че мога да помоля някой лакей да ми помогне да я открия — отвърна прислужницата. — Видях един, който е доста привлекателен и има много смешно име. Той ми разказваше миналата нощ, че докторът е заплашил да му отреже главата и да види дали може да се разхожда наоколо без нея.

Десет минути по-късно се върна с купчина книги.

— Има толкова много — съобщи тя. — Обаче не можах да намеря нищо, което да прилича на типа романи, които обичате да четете.

Книгите не бяха точно от обичайните четива на Линет, но една отчаяна жена би чела всичко.

— Знаеше ли, че яденето на пъпеш може да излекува подуване? — попита тя Елайза малко по-късно.

— Наистина? Може би на палец на крака. Но се съмнявам за някакъв друг вид. На моя баща му се подуваше ужасно носа ако пийнеше твърде много. Оставете тази книга, госпожице. Корсетът ви е готов.

Доста неохотно, Линет остави книгата настрани.

— Освен това пише, че лукът трябва да се използва за подобряване на дъха.

— Чиста глупост — заяви Елайза, докато завързваше корсета, а после прекара роклята през къдриците на Линет, сега изтеглени нагоре и завързани на главата й с блестящи малки изумрудени цветя. Когато започна да закопчава гърба, Линет отново се зае с книгата.

— Леля ми пие огромни количества от Еликсира на Дафи — каза Линет. — Мисли, че я запазва слаба. Тази книга предлага задушени говежди бузи.

— Това е отвратително — Елайза спря и после добави замислено: — Вероятно точно заради това действа.

— Чудя се какво мисли лорд Марчант за патентованите лекарства — каза Линет. — Знаеш ли къде мога да го открия?

— По думите на всички, обикновено е с пациентите си. Стойте мирна, госпожице. Трябва само да наглася това последно копче — ето. Имате час преди да прозвучи звънецът за обяд.

Линет хвърли бърз поглед на образа си в огледалото — отпред и отстрани.

— Няма и следа от бебе — каза Елайза жизнерадостно. — Чудя се кога херцогът ще забележи. Всички казват, че е луд на тема кралски особи, просто луд. Ще е толкова разочарован, когато се окаже, че вие не сте леката жена, която е искал за сина си.

Линет въздъхна.

— Всеки ли знае всичко в домакинството?

— Не в това домакинство — отвърна Елайза шокирана. — Но трябва да призная, че са започнали да правят залози в помещението на прислугата. Господин Прюфрок изобщо не е толкова строг, колкото господин Тинкъл вкъщи. Господин Тинкъл никога не би допуснал подобно нещо.

— Залагането за това дали нося дете ли е?

— О, не! Ние, така де, всички ние от вкъщи знаем, че сте накарала Стъбинс да ви вози из Лондон, без дори да спре, за да се качи принца. Залозите са за това дали лорд Марчант ще се влюби лудо във вас.

— Искрено се надявам, че не си заложила всичките си спестявания — каза Линет и се отправи към вратата.

— Всички ние, които дойдохме с вас, залагаме за вас. А цялото домакинство тук, те залагат за Негова светлост. Той е наплашил всички до смърт. Мислят, че не е човек.

— Имат основателни причини, без съмнение — отвърна Линет. — Все пак работят за него. Ще си изгубиш парите, Елайза. Двамата с лорд Марчант вече се съгласихме, че не си подхождаме.

Елайза се ухили.

— Защо просто не се поразходите на горния етаж и не го попитате за маринованата телешка буза или каквото беше там? — тя се втурна към нея и дръпна корсажа на Линет малко по-надолу. — Сега сте готова.

Линет намери пътя до болничните помещения на третия етаж, но когато подаде глава през вратата, нямаше никаква следа от Пиърс или който и да е от лекарите. Пациентът от вчера обаче, вдигна глава и каза нещо, което тя не можа да разбере, така че се запъти към него.

Той доста приличаше на куче — куче, което се мотае по алеите и изглежда трогателно и мърляво.

— Състоянието на кожата ви изглежда доста болезнено — каза тя. — Нямахме възможност да се запознаем вчера, но името ми е госпожица Трин.

— Майтър Хамърхок — успя да изрече пациентът. Езикът му определено бе подут.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас? — попита Линет. — Бихте ли искал малко вода?

— Докторът каза, че няма нищо, което да се направи за него — прозвуча един глас зад нея.

Тя се обърна и видя малко момче на съседното легло. Не изглеждаше по-добре от господин Хамърхок, беше цялото кожа и кости. И имаше същия вид на улично куче, с кафява коса, която стърчеше във всички посоки. Беше твърде бледо. Тя усети внезапна тревога — със сигурност не беше един от умиращите пациенти, които бе споменала Елайза.

— Това че нищо не може да се направи за него не означава, че не може да пие вода — каза тя. — А как е твоето име?

— Гавън — отвърна то и се надигна от леглото. — Виждате ли Хамърхок там, вчера решиха, че има някакъв вид треска. Така че сестрата идва от време на време и слага мокра кърпа на лицето му и му дава лекарство.

Хамърхок кимаше.

— Къде е сестрата? — попита Линет. Ако трябваше да е честна, чувстваше се не на място.

— Почива си — обясни Гавън. — Като е затворена тук с всички нас, умиращите, получава мигрена.

— Умиращи? Ти умираш ли?

Гавън се подсмихна.

— Докторът казва, че всички умираме.

Господин Хамърхок издаде приглушен звук от леглото и Линет се обърна към него. Той посочи чашата с вода и тя му помогна да отпие. След това отново легна и затвори очи.

Линет погледна към редицата с пациенти, но повечето от тях изглежда бяха в ступор, затова седна на леглото на Гавън.

— Как се озова тук?

— Мама ме доведе — каза той като се намръщи. — И ме остави.

— Много ли далеч живееш от замъка?

— Не много. Е, по-далеч е от пазара.

— А сега докторът се грижи за теб — каза Линет. — Скоро ще можеш отново да се върнеш вкъщи.

— Не мога да се върна вкъщи — отвърна Гавън. — Не мога да се върна, защото съм болен, а тук си имам легло, нали виждате. Затова мама каза, че трябва да остана тук, защото, е, имам чаршафи, нали? И храна, всичката храна, която поискам.

Вратата зад рамото на Линет се отвори и стадо мъже се втурна вътре. Преди дори да се обърне, чу изръмжаването на Пиърс.

— Я виж кой е тук и опитва да си излъска ореола.

Линет гледаше Гавън, който се изправи още повече в постелята и се ухили широко.

После чу трополенето на бастун и Пиърс застана от другата страна на леглото.

— Обикаляте сред почти умрелите и едва родените, а?

— Какво е едва родени? — и веднага след това: — Видяхте ли тази дама? — Гавън посочи Линет.

Веждите на Пиърс се повдигнаха.

— Наистина видях тази дама. Какво мислиш за нея? Обмислях да се оженя за нея.

Гавън кимна.

— Татко казва… — той се поколеба.

— Изплюй камъчето — каза Пиърс. — Тя прилича на дама, но не е.

Линет го изгледа ядно.

— Татко казва, че най-хубавите жени имат наистина големи праскови — отвърна Гавън. Той се втренчи точно в гърдите на Линет, така че, естествено, Пиърс също го направи. — По-добре да я вземете — каза му момчето. — Този бастун означава, че някои жени няма да ви искат.

Без да обръща внимание на мръщенето на Линет, Пиърс се наведе, за да огледа по-отблизо въпросните атрибути.

— Сигурен ли си? Винаги съм си мечтал по-скоро за чернокосо момиче с цигански черти.

Гавън му хвърли отвратен поглед.

— Нищо ли не знаете за жените?

— Може би не толкова, колкото теб.

— Момиче, което изглежда като циганка, е… вероятно е циганка. И ако се ожените за нея, ще трябва да живеете в канавките, защото тя няма да се задържи на едно място, не и за дълго.

— Няма ли да мога просто да я оставя да пътува сама?

— Не и ако сте женени — каза Гавън. — Тогава сте оковани един за друг, нали знаете. Така казва татко ми.

— Как се чувстваш днес? — смени темата Пиърс. — Да си ставал вече?

— Сестрата ми позволи да стана, за да използвам нощното гърне. Но после се престорих, че не го уцелвам и я изпръсках по обувката, затова тя каза, че съм толкова лош, колкото и стария Ник и отново ме сложи в леглото — той имаше ясния, щастлив смях на децата в парка.

— Къде е сестрата? — попита Линет, хвърляйки поглед към Пиърс. — Гавън изглежда мисли, че е получила мигренозен пристъп.

— Наоколо има твърде много смърт — жизнерадостно каза Гавън.

— Вероятно ми отмъква брендито — отвърна Пиърс. — Аз бих го сторил, ако трябваше да се справям с Гавън, който уринира върху пантофите ми. Гавън, ще ми кажеш, ако сестра Матилда се довлече тук пияна до козирката, нали?

Момчето кимна енергично.

— Харесваш ли сестрата? — попита го Линет.

— Не ми позволява да ставам. Казва, че ако го направя, ще даде леглото ми на друг.

Последва още един приглушен звук от съседното легло. Пиърс и малката му групичка се бяха преместили надолу по редицата, така че Линет се наклони към господин Хамърхок.

— Да?

— За Бога, жено, дръпни се — дойде рев зад нея. — Има вероятност той да е заразен, безмозъчна глупачке!

Линет не му обърна внимание, защото господин Хамърхок усилено се опитваше да изрече няколко думи.

— Сестрата е вещица — най-накрая изрече той, задъхан от усилието.

— Наистина ли ще се омъжите за доктора? — попита Гавън. — Защото той не е много мил. Винаги нарича хората с груби имена, а и сестрата го нарича стария Ник.

В другия край на отделението, сякаш по даден знак, Пиърс изрева на един от младите лекари.

— Мама би го напердашила — каза Гавън. — Мисля, че ако се омъжите за него, ще трябва да го пердашите от време на време.

И двамата погледнаха към внушителната фигура на Пиърс, в края на редицата.

— Може да не е лесно — добави Гавън.

— Виждам какво имаш предвид — съгласи се Линет. — Е, би ли искал да се измъкнеш от леглото?

— Не мога — заяви той. — Може да си загубя мястото. Има толкова много болни хора, които искат да бъдат тук, нали знаете.

— Няма да им позволя да дадат леглото ти на друг — успокои го Линет и видя, че господин Хамърхок кима. — Сигурно си малко уморен, така че може би един лакей би могъл да те изнесе навън. Знам, че вероятно си бил много немирно момче, преди да дойдеш тук.

— Не можах да стигна до нужника вчера — каза със съмнение Гавън, — не и без да се подпирам на ръката на сестрата все едно е дърво.

— Колко неприятно — отвърна Линет. — Хайде тогава — тя се изправи и дръпна звънеца. В това време Пиърс бе в другия край на стаята, изнасяше лекция на лекарите и не обърна внимание, когато един хубав лакей на име Нейдън, взе на ръце Гавън заедно с одеялото му и се отправи към вратата.

Линет ги последва.

— Къде бихте искала да отидете, госпожице? — попита Нейдън през рамо.

— До басейна — отвърна тя.

— Какво е басейн? — попита Гавън. Очите му блестяха от въодушевление. — Да нямате предвид басейн за риба? Щото съм виждал такъв. Аз…

Той продължи да говори по целия път надолу по стълбите и по цялата дължина на пътеката, и спря само когато достигнаха самия басейн — и то само защото устата му зяпна.

— Красиво е, нали? — попита Линет усмихната. — Нейдън, ще настаниш ли удобно Гавън на онзи плосък камък?

— Толкова е голям! — възкликна момчето и Линет осъзна, че то гледа точно отвъд басейна, към океана. — Не знаех колко е голям. Цялата тази вода… къде отива?

— Просто отива тук и там — каза Линет.

Тримата седнаха и за известно време наблюдаваха вълните.

— На колко години си, Гавън? — попита тя.

— Шест и три четвърти — отвърна той. — Виждате ли начина, по който слънцето прави онази пътека в морето?

Широка, златна пътека се простираше до хоризонта.

— Това е като път — каза Гавън. — Вероятно пътят към Небето, за който ми каза мама.

Нейдън се размърда.

— Трябва ли да се върнеш на поста си? — попита го Линет.

— Господин Прюфрок ще разбере — отговори Нейдън. — Свестен е — протегна се и уви одеялото на Гавън по-плътно около раменете му.

— Предполагам, че няма да отида на Небето — рече Гавън. Не звучеше много притеснен от това.

— Разбира се, че ще отидеш — отвърна Линет. — Но не и в скоро време, надявам се.

— Предполагам, че не пускат през вратата, ако не вярваш във всички дреболии. Облаците и арфите, и така нататък.

— Няма нужда да вярваш — каза Линет упорито. — Когато се нуждаеш от Него, вратата просто ще се отвори — тя отново погледна момчето. Възможно ли бе да умира от ужасна болест? Самата идея й разбиваше сърцето.

Гавън въздъхна.

— Тук има ли кучета?

Линет се обърна към Нейдън.

— Има едно долу в конюшните. Но то е мърляво старо същество, което не принадлежи на никого.

— Тогава може да принадлежи на мен — предложи Гавън. — Брат ми има куче, но аз си нямам мое собствено — явно вече не се интересуваше от още философски дискусии за живота след смъртта. — Да вървим! — каза той.

— Сестрата може да се чуди къде си — отвърна Линет.

Но Гавън бе на мнение, че сестрата няма дори да забележи, че не е в леглото си. А дори да забележеше, очевидно щеше да е във възторг.

— Тя казва, че съм й трън в петата — довери й той. — Моля ви, може ли само да погледнем кучето?

И така се озоваха в конюшните, като се опитаха да подмамят дребен сивкав мелез, у когото правеха впечатление единствено черните очи и цялостното впечатление за мръсотия, когато Линет чу потропването от бастуна на Пиърс.

— Ето къде сте — каза той недружелюбно. — За Бога, сестрата мисли, че момчето е било откраднато.

— Няма да даде на друг леглото ми, нали? — изплака Гавън. Той опита да се изправи и започна да се свлича на една страна, но Нейдън го хвана на мига.

— Не може да даде леглото ти на друг, защото е пълно с твоите бълхи — заяви Пиърс.

— Аз нямам бълхи — отвърна Гавън. — Мислите ли…

— Разбира се, че не мисля — сопна се Пиърс. — Какво правиш с този отвратителен мелез?

— Той ще бъде мой — каза Гавън. — Ще го дресирам и ще спи в леглото ми.

Бяха успели да вкарат кучето в една ясла, но то пак не показваше никакъв интерес да дойде по-близо, без значение колко пъти Гавън извика „тук момче, тук момче“.

— Предполагам, че името му не е Момче — изтъкна Пиърс.

Той едва поглеждаше Линет. А най-дразнещ бе начинът, по който сърцето й забърза ритъма си при влизането му в конюшнята. Много скоро тя щеше да се ослушва за звука от бастуна му, като някоя нещастно влюбена глупачка.

— Как се казва? — попита нетърпеливо Гавън. — Преди ваш ли е бил?

— Разбира се, че не е бил мой. Ако искаш да се приближи, по-добре му предложи малко говеждо — той извъртя глава към Нейдън. — Прюфрок те търси. Върви да му кажеш къде си и после се върни, за да отнесеш този пакостник горе.

— Е, ако не е ваш, тогава може да бъде мой — каза Гавън. — Бих могъл да го нарека Руфъс.

— Предлагам да е Праскови — отбеляза Пиърс и дари Линет с лукав поглед. — Едно име, което ще ти напомня за съвета на баща ти.

— Това не е хубаво име — отвърна Гавън, клатейки глава. — Това е момичешко име. Повече му отива Руфъс. Хайде, Руфъс.

Линет се изправи, тъй като Гавън изглеждаше зает да убеждава Руфъс да играе с пръчка.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита я Пиърс. — Пропусна обяда.

Той се надвеси над нея по изключително дразнещ начин.

— Просто изведох Гавън навън — каза тя. — Освен ако не изпитам желание да седна в библиотеката ти и да чета медицински трактати, няма какво друго да правя.

— Би трябвало да правиш каквото там правят дамите по цял ден. Но стой далеч от пациентите ми.

— Защо?

— Защо? Защото аз ти казвам!

Тя изсумтя.

— Ти се страхуваш от сестрата.

— Не се страхувам от сестра Матилда. Тя умее да поддържа дисциплина.

— Тогава защо си направи труда да докуцукаш по целия път чак до конюшните, за да ни откриеш?

— Може би се влюбвам в теб, точно както мисли по-голямата част от домакинството ми.

— Не го мислят — изтъкна тя. — Моето домакинство си го мисли.

— Моят човек ми разказа всичко за облога. Домакинството ти ще загуби много пари — каза той със задоволство. — Надявам се, че им плащаш добре, за да могат да си го позволят.

Линет му направи физиономия и после отново погледна надолу. Гавън бе пропълзял напред и Руфъс предпазливо душеше пръстите му.

— Не можеш да оставиш това дете да умре в компанията на сестра-вещица и само болни хора около себе си.

Пиърс се изсмя и тя яростно го изгледа.

— Аз съм безчувствено копеле, нали? — попита той.

— Да.

Той се отпусна по-тежко на бастуна си.

— Ще стоим тук и ще провеждаме смислена дискусия за грижата за пациентите или мога да се върна обратно вътре?

— Защо не седнеш на тази хубава пейка там? — каза Линет.

— Защо просто не се върна обратно вътре…

— Защото искам да поговорим за начина, по който си оставил пациентите си да лежат в онези легла и просто да чакат края си.

— Защо, по дяволите, бих искал да обсъждам това с теб? Красотата ти едва ли те прави медицински експерт.

— Не е нужно някой да е медицински експерт, за да знае, че не е правилно да оставяш умиращо дете — там вътре, с всички онези болни хора. Гавън по цял ден е в леглото. Сестрата не му позволява да излезе дори за миг.

— Аз й казах да не го прави — заяви Пиърс любезно. — Тя обикновено ми се подчинява, защото й плащам заплатата.

— Това е смешно — каза Линет. — Трябваше да видиш колко беше щастлив да види океана. А сега с… — тя хвърли поглед надолу. Руфъс се бе примъкнал по-близо и изглежда пишкаше върху голия крак на Гавън.

— Сестра Матилда няма да хареса това — обяви докторът с видимо радостен глас. — Ще обвини теб.

Линет сви рамене.

— Нейдън може да потопи крака на Гавън в поилката на конете пред вратата, преди да го върне в лечебницата.

— Та какво точно мислиш, че трябва да променя по отношение на западното крило?

— Направи го по-жизнерадостно.

— Всичко това е заради смъртта, нали? — Пиърс се наклони малко по-близо до нея. — Самата ти се страхуваш от нея.

— Не става въпрос за смъртта — сопна се Линет.

— Добре — каза Пиърс. — Е, това беше забележителен разговор, но кракът ми вече не може да понесе вълнението — той се обърна да си върви.

Линет присви очи. Усети как в нея се надига гняв.

— Просто ще си тръгнеш от тук, нали?

Пиърс погледна през рамо.

— Нали? Нали какво? Дали тръгвам… оттук? — той изсумтя. — Да, това правя.

Тя се стрелна покрай него и застана пред вратата.

— Защо не ме изслушаш?

— Защото си глупава.

— Трябваше да видиш лицето на Гавън, когато говореше за Небето — каза тя яростно. — Той каза, че слънцето над океана изглежда точно…

— Той може да е изглеждал като умираща крава — прекъсна я Пиърс. — Но не виждам какво общо има.

— Защото умира, глупако — сопна се Линет.

— Всички умираме.

— Не по начина, по който ще умре Гавън. Или поне не толкова скоро, или толкова млади.

— Кой знае кога ще умре Гавън? — той сви рамене. — Трябва да ти кажа, че има голяма вероятност ти да умреш преди него. Дори при женското дълголетие, той е само на шест, а ти трябва да си на двадесет и пет.

— На двадесет и три съм — отвърна Линет намръщена.

— Съдейки по впечатленията си от майка му, бих предположил, че той ще доживее до преклонна възраст. Тя е твърда жена и бе достатъчно умна, за да го доведе тук, когато е паднал от купата сено и е получил сериозна открита фрактура.

— Сериозна…

— Фрактура. Счупване — каза Пиърс услужливо. — А сега имаш ли нещо против да докуцукам обратно до къщата, за да съобщя, че пациентът е открит, макар и покрит с пикня и без съмнение с бълхи? На сестра Матилда няма да й хареса.

— Мислех, че умира. Той каза, че си го накарал да стои в леглото.

— Което още веднъж показва каква глупачка си — отвърна Пиърс недружелюбно. — Наистина го накарах да остане в леглото. Опитахме доста иновативен метод на възстановяване на костта му, като я обездвижихме с гипсова отливка и се получи направо вълшебно, ако мога да се изразя така. А сега трябва ли отново да ти повтарям, че кракът дяволски ме боли?

— Нужно ли да си толкова…

— Груб? Ти дойде в моята лечебница. Ти изкара момчето от леглото му, макар да е без гипс едва от три дни. Ти го пренесе до водата и после до конюшните, а сега той лази по земята. Това момче не може дори да се изправи само. Нямаше да може да върви, ако ти…

— Вижте! — изкрещя Гавън зад тях. — Вижте ме!

Те се обърнаха.

Руфъс бе в ръцете му, а той стоеше изправен. Кучето ближеше брадичката му.

— Той ме харесва!