Към текста

Метаданни

Данни

Серия
И заживели щастливо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Beauty Tamed the Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 219 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2012)

История

  1. — Добавяне

Тридесет и трета глава

Линет чу гласа на Пиърс, отначало като далечно ехо, като течаща вода на поточе, някъде в далечината. Самата тя бе много далеч, на безопасно място в басейна, близо до морето. Не беше студено, както винаги в онези утрини, а приятно топло, на моменти, дори прекалено горещо.

Въпреки това искаше да му каже сбогом, наистина искаше да се сбогува.

Все пак той беше нейният магнит. Туптящото й сърце. И макар да я бе отблъснал, щеше да е съсипан, когато научи за смъртта й. Знаеше го.

През последните дни, докато лежеше на това място, люшкайки се между треската и ясното съзнание, бе стигнала до увереността, до абсолютната убеденост, че той я обича. Въпреки всички жестоки неща, които бе изрекъл, той я обичаше.

А тя му позволи да я изгони от стаята и от живота си. Точно както си бе помислила, когато видя Пиърс за пръв път. Ако щяха да се женят, тя трябваше да го накара да спре да й нарежда.

Ако можеше да живее, щеше да се върне при него и да го накара да престане. Щеше да му каже… нещо.

Тя отново изгуби съзнание, но когато се събуди, гласът му бе по-близо и беше по-малко мелодичен. Пиърс, мелодичен? Забавна мисъл. Какво си мислеше тя? Той никога не беше мелодичен.

Сякаш по даден знак той избухна в порой от ругатни, които биха я накарали да се усмихне, ако не бе прекалено изтощена да помръдне дори един мускул.

Всъщност, изглежда нямаше сили да отвори очи. Но и без това бе спряла да ги отваря напоследък. Беше твърде изтощена, за да пие, а очите й лепнеха от мръсотия.

Затова отново се отпусна във водата, в синята кристална вода на басейна. Потъваше надолу, все по-далеч, когато го чу отново да ругае.

Наистина, трябваше да поговори с него за тези сквернословия. Те…

После си спомни, че умира. Че умира в кокошарник, а Пиърс го нямаше наоколо, след като я бе изхвърлил от замъка.

Умираше…

Щеше да го е грижа, страшно много.

После чу ясно как Пиърс каза нещо за дупето й. Задни части, помисли си тя. Но все още бе хваната в капан под водата. А беше ли правилно да се каже: „хваната в капан“? Тук беше приятно. Басейнът понякога бе ужасно горещ, но сега беше хладен, а водата докосваше лицето й като ръката на някой, който я обича.

Като ръката на майка й. Ненадеен спомен се появи в ума й, за треска, за някаква треска, от която бе боледувала като дете. Гласът на майка й, гласът на бавачката й… раздразнените думи на майка й: „Разбира се, че няма да ходя никъде тази нощ! Линет е болна…“

Но не длан я докосваше, а ръка. Имаше ръка около кръста й — тежка, мъжка ръка.

Това трябваше да е Пиърс. Никога не бе споделяла леглото с някого другиго.

За един миг умът й се люшкаше диво между басейна с неговите чаршафи от водна коприна и успокояваща тишина — и леглото, с Пиърс в него. Ръката му, стегната около нея. Мирисът му, на мъж и на пот.

Пот? Пиърс никога не се потеше.

И просто така, лицето й изплува на повърхността на басейна, сякаш беше изтласкана от ръце, които я хвърлиха, хвърлиха…

Къде?

Тя отвори очи. Беше ужасно тъмно, така че трябваше да е в кокошарника. Но кокошарникът… Тя отново подуши въздуха, но внимателно, без да се движи. Научи да не помръдва и мускул, заради раните по кожата си.

Не миришеше като кокошарника.

А после, щом зрението й бавно се проясни, осъзна, че през прозореца влиза лунна светлина. Беше в легло. А ръката… имаше ръка около нея.

Тя се обърна на една страна и трепна. Пиърс беше тук. Бе дошъл за нея. За миг Линет просто се наслаждаваше на гледката — слабото му, напрегнато лице, засенчено от брада. Очите му, толкова интелигентни, когато бе буден, сега бяха затворени. Устните му бяха учудващо плътни за мъж, а долната бе пълна.

Пиърс, прошепна тя, преди да си спомни, че не може да говори, че от дълго време не може дори да шепне.

Той не помръдна. Очите й започнаха отново да се затварят, басейнът я зовеше… но той бе тук, до нея. Не искаше ли да му каже сбогом? Нямаше ли нещо да му каже, нещо важно?

Да. Трябваше да остане будна, да не потъва в басейна, докато той не се събуди, докато тя не успее да му каже важното нещо.

Забрави какво бе то, докато се наслаждаваше на скулите му, на дългите мигли, падналия кичур над челото му, на присвитите му дори в съня вежди. Той никога досега не бе спал до нея, макар че тя тайно бе мечтала за това.

И ето го, гол върху чаршафа. Спеше с нея, в същото легло, през нощта.

Лунната светлина избледня, заменена от първите лъчи на утринното слънце.

— Пиърс — прошепна тя. Устните й помръднаха, но от устата й не излезе и звук.

Все пак той трябва да я бе чул този път, защото очите му се отвориха.

За един миг просто й се усмихна, сънено и собственически.

— Линет — каза той и душата й заликува.

После очите му рязко се отвориха.

— Будна си! — дланта му се допря до челото й. — Как се чувстваш?

— Боли — каза тя, осъзнавайки, че от устните й не излиза никакъв звук.

— Трябва адски да боли — отвърна той. Изрече само това, но щом идваха от Пиърс, думите изразяваха съчувствие. — Трябва да пиеш, Линет. Това е най-важното. Не си прескочила трапа.

Сякаш си говореше сам. Така че тя пи малко вода, макар повечето да потече по врата й.

Все пак, почувства се… различно.

— Чиста — каза Линет.

Той прочете по устните й.

— Спомняш ли си как те измих, Линет? Спомняш ли си?

Тя почти поклати глава, но се сети да не го прави.

— Не — прошепна. Очите й се затваряха. Дланта му сякаш бе огромна върху челото й, докосваше я нежно и можеше да чуе как той й говори.

— Отново имаш треска — казваше Пиърс. — Но това се очакваше, Линет. Ще сложа мокра кърпа на челото ти.

Това я накара да трепне.

— Знам, че тези рани болят — гласът му бе сериозен. — Но трябва да сваля температурата ти.

Тя внезапно си спомни важното нещо, което трябваше да му каже и отвори очи.

— Обичам те — прошепна и срещна погледа му.

— Тогава живей заради мен — отвърна Пиърс и се наведе над нея. Гласът му беше свиреп като крясъка на ястреб. — Живей.

Тя заспа с лека усмивка на лицето си. Басейнът сега бе по-далеч, неясен и избледнял. Откри, че вместо това сънува кокошарника и се събуди със стон.

Пиърс все още бе там, вече облечен, със снежнобяла връзка. Стоеше до вратата на спалнята и говореше с някого в коридора.

— Още вода, ако обичаш. Преварена, разбира се.

Тя отново заспа. Времето изглежда минаваше, провлачваше се и после внезапно изчезваше. Тя заспа и се събуди, за да открие, че е нощ. Отново заспа и се събуди, за да открие, че все още е нощ, но Пиърс носи различно шалче.

Най-накрая, след три дни, тя опита да каже нещо и от устата й излезе грачене.

— Звучиш като петел с настинка — каза Пиърс и се приближи до нея. Лицето му бе изтощено, а очите подпухнали.

— Уморен — изрече Линет, връщайки се отново съм беззвучния шепот.

Той не я разбра.

— Изтощението е страничен ефект от близката среща със смъртта — каза той и триумфална усмивка изгря на лицето му. — Проклятие, Линет, ще пиша за теб. Аз съм единственият лекар в Уелс, който можеше да те спаси.

— Паун такъв — устните й само оформиха думите. Тялото й бе безкрайно уморено, но за щастие острата болка избледняваше. Щом си спомни, повдигна ръка и ахна. Беше тъмночервена и покрита със струпеи.

Пиърс седна на ръба на леглото.

— Болестта не е красива, Линет.

Тя опита да го проумее.

— Това не е един от хубавите ти моменти. Трябваше да отрежа косата ти.

Линет примигна ужасено, а устата й зяпна.

— Покрита си със струпеи от глава до пети. Е, всъщност поради някаква причина стъпалата ти са чисти. Но ги имаш дори по ушите си.

Тя вдигна ръка отново и се взря в нея невярващо.

— Можеше да ослепееш — каза Пиърс с обичайната си прямота. — Или да умреш. Трябваше да си умряла, съдейки по всички признаци. Чудо е, че не си получила инфекция, докато си лежала на пода в онзи кокошарник.

Линет потрепери при думата кокошарник и позволи на ръката си да се свлече. Но трябваше да попита:

— Белези? — изрече тя, произнасяйки думата с такова усилие, че да се разбере лесно.

Благородните лъжи не бяха в репертоара на Пиърс.

— Най-вероятно — отвърна той и я погледна преценяващо, като лекаря какъвто беше. — Понякога има, понякога не. Няма да приличаш толкова на сварен омар след седмица-две.

Линет затвори очи и опита да разбере какво точно й казва. Изглеждаше като сварен омар, може би завинаги. Вече не бе красавица. По ничии критерии. По-скоро бе чудовище, помисли си тя. Звяр, покрит със струпеи.

Можеше да чуе как Пиърс се изправя, вероятно мислейки, че е заспала. Тялото й бе напрегнато, ръката й под чаршафа внимателно опипваше крака й. Навсякъде, където се докоснеше, кожата бе грапава, струпеста и груба под пръстите й.

Пиърс отново се появи.

— Супа — каза той.

Нямаше смисъл да отказва, бе го научила през последните три дни. Пиърс нямаше да приеме „не“ за отговор. Така че отвори очи и погълна супата, лъжица след лъжица. Пръстите на лявата й ръка потрепваха до тялото й, но тя не помръдна.

После купата се изпразни и Пиърс излезе заедно с нея. За един миг остана неподвижна, не можеше да се насили да помръдне — а после го стори. Постави длан на гърдите си.

Нямаше как да сбърка кожата под пръстите си. Гърдите й бяха в същото състояние като ръката, като стомаха и крака й.

Тя лежеше, с ръка върху гърдите си и почувства как една гореща сълза се стича по бузата й, а после и още една.

Пиърс все още бе до вратата, даваше на някого купата.

— Ще бъда в съседната стая и само ще подремна — казваше той.

Линет знаеше, че ще се върне, ще се наведе над нея и ще каже довиждане. През последните три дни никога не бе напускал стаята, без да й каже къде отива и колко дълго няма да го има.

— Прислужница — прошепна тя веднага щом той бе достатъчно наблизо. — Върни се в замъка. Ще се оправя с прислужницата си.

За част от секундата очите му се промениха, станаха мрачни. Но после изрече с готовност:

— Разбира се. Може да пристигне до вечерта.

 

 

Елайза не бе по-добра в скриването на истината от Пиърс. Тя се дръпна назад с ръка върху сърцето щом влезе в стаята.

— Всемогъщи Боже! — ахна момичето.

Линет изчака.

— Косата ви, бедната ви коса — въздъхна Елайза, но очите й се върнаха с някакво ужасено очарование към лицето и врата на Линет. — Това не е… нямате това навсякъде, нали?

Още една сълза се изтърколи по бузата на Линет. Тя кимна.

— Е, щяхте да умрете — каза Елайза и се приближи, но с такова изражение, сякаш премисляше повторно дали да я докосне. — Като нищо можеше да умрете. Във всеки случай Негова светлост е смятал така, поне в началото.

Линет си пожела да бе умряла, вместо да живее с такава кожа. Елайза отгатна мислите й.

— Ще се подобри — избърбори тя весело. — Сигурна съм. Ние ще… ще ви къпем с минерални соли всеки ден. Два пъти на ден. Никога не съм виждала някого, който изглежда като вас, което значи, че трябва да се подобри. Разбира се… — тя спря.

— Какво? — изграчи Линет.

— О, горкото ви гърло — изплака Елайза. — Гласът ви просто е изчезнал.

— Какво? — повтори Линет.

— Негова светлост каза, че сте почти единствената, която е била толкова болна и е оцеляла — отвърна прислужницата. — Може би затова никога не съм виждала такава кожа, досега.

Линет затвори очи с чувство на пълно отчаяние. Бе оцеляла, но с такова лице. С такава кожа.

— Ще боли ли ако ви докосна? — казваше Елайза.

Тя отново поклати глава уморено.

Пръстите на Елайза бяха меки и хладни.

— Като струпеи е — каза прислужницата й. — Едни върху други. Е, това е ужасно състояние.

— Вкъщи — изграчи Линет щом улови погледа й.

— Искате да си идете у дома? Ще разбиете сърцето на баща си.

В този миг Линет не я бе грижа какво би си помислил баща й. Просто искаше да е отново в собствената си стая, далеч от всеки, който…

Далеч от Пиърс.

Далеч от мъжа, който бе обичал тялото й и мислеше, че косата й е като полирано злато.

— Ще попитам — обеща Елайза. — Но не съм сигурна, че Негова светлост ще ви пусне. Той сам се е грижил за вас, нали знаете. Запазил ви е жива, както никой друг не би могъл, давал ви е вода на всеки час, покривал ви е с мокри кърпи, а после отново ви е затоплял.

Линет почувства внезапна болка. Пиърс винаги я бе топлил с тялото си, докато плуваха заедно. Не се съмняваше, че е направил всичко възможно, да я накара да оживее. Пиърс не можеше да понесе загубата, особено от смъртта.

— От това, което чух — продължи Елайза, — сте била чудна гледка, когато са ви открили в кокошарника.

Линет имаше откъслечни спомени, но те не бяха приятни. Миризмата… миризмата бе най-ярка в паметта й. Тя потрепери.

— Е, първо трябва да ви върнем в замъка — казваше прислужницата. — Трябва да видите херцога и херцогинята, сега. Като двойка влюбени гълъбчета са. Херцогът искаше да получи специалното разрешително, но лейди Бернез го накара да се венчаят направо в малката църква в селото. След две седмици ще е, двамата отново ще се врекат. Чувала ли сте някога нещо по-романтично?

Линет поклати глава.

— Но не съм сигурна, че ще искате да отидете на церемонията — каза Елайза. Тя отново прокара пръсти по ръката й.

— Никога — успя да изрече Линет. Имаше предвид, че никога, абсолютно никога вече нямаше да напуска къщата. Не в това състояние. Никога.

— Е, колкото до никога — отвърна момичето, — вие ще се оправите. Има мехлеми, които можем да сложим и вани със соли, и след седмица, може би месец, ще бъдете като нова. Има толкова много кремове, за които пише по вестниците — добави тя. — За почистване на зачервена кожа. Знам, че съм виждала такива. Ще купим малко в Лондон. Баща ви ще ги изкупи всичките. Графът му прати писмо, между другото, в случай, че е разтревожен, че не е получавал съобщение от вас толкова дълго време.

Линет затвори очи и опита да си представи как баща й се тревожи заради дългото й мълчание.

— А дори и кожата ви да не точно каквато е била преди — продължи Елайза, — това няма значение, защото ще бъдете графиня, а някой ден и херцогиня.

Линет рязко отвори очи.

— Всеки може да види, че човекът безумно ви обича — каза прислужницата й с усмивка. — Освен това той каза на баща си и на маркиза, че ще се ожени за вас. Те двамата дойдоха тук на втория ден, за да видят как сте. Той не им позволи да ви видят, но им каза, че ще живеете достатъчно дълго, за да се омъжите за него. Трима лакеи го чули, затова знам, че е истина.

— Не — заяви Линет. Никога нямаше да се омъжи за Пиърс. Всъщност, никога нямаше да се омъжи за никой мъж и в частност, за графа на Марчант.

Елайза не я чу.

— Само ще изляза за малко, за да видя какво мога да направя за вас. Трябва да има нещо, което да сложим на тази кожа.

Линет можеше да чуе думите й през вратата.

— Не ме интересува дали е заспал, трябва да има нещо, което да сложим на тази кожа.

Още мърморене.

— Добре тогава — тя се върна в стаята, размахвайки един буркан. — Ще ви намажа цялата с това нещо. — Елайза подуши. — Мирише на бира. Е, на бира и борови иглички. Кой го е грижа щом действа?

Линет я остави да разнесе мазното, миризливо нещо навсякъде по тялото й, отпред и отзад.

— Всемогъщи Боже, тук е по-лошо — възкликна Елайза, докато нежно втриваше мехлема по задните части на Линет. — Макар да не мислех, че е възможно.

Още сълзи се стекоха по възглавницата.

До момента, в който Пиърс влезе в стаята — без да почука, сякаш беше господарят на тези покои — Линет бе взела решение. Очевидно все още не можеше да си отиде у дома в Лондон. Трябваше да събере сили. Изяде повече супа, отколкото искаше, защото колкото по-бързо се върнеше силата й, толкова по-скоро можеше да си тръгне оттук.

Той се наведе над нея, сякаш почти щеше да я целуне.

— Махай се — каза тя и обърна лице настрани. Думите прозвучаха като крякане, но се разбираха напълно ясно.

Той се изправи и й се намръщи.

— Миришеш на пивоварна. Какво имаш по себе си?

— Сложих мехлем — обясни Елайза и притича до него с изпразнения буркан.

— Казах на Нейдън да прати това за напуканите ръце на кухненската прислужница — отвърна Пиърс. — Е, не може да навреди.

— Трябваше да направя нещо — отбранително каза Елайза. — Горката, не можеше да остане така. Не би могла да се покаже на улицата, без да предизвика размирици.

Линет никога повече нямаше да се погледне в огледало.

— Махай се — изграчи към Пиърс.

— Изглежда, че ще си един от раздразнителните пациенти — забеляза той.

Тя обърна поглед към Елайза. А Елайза, да е благословено сърцето й, пристъпи напред, за да се бие със звяра.

— Господарката ми би искала да напуснете стаята, лорд Марчант. След като не може да говори разбираемо, аз ще говоря от нейно име.

— Хубаво — сопна се Пиърс. Стигна до вратата и се обърна. — Ще се върна по-късно с вечерята ти. Мисля, че е време да опитаме нещо по-стабилно от супа.

Линет хвърли един отчаян поглед към Елайза. Прислужницата й отново пристъпи напред, сякаш пазеше леглото.

— Ако донесете вечерята на мен, милорд, аз ще се уверя, че господарката ми ще изяде всяка хапка. В момента не е в състояние да приема посетители.

— Аз не съм посетител! — изрева Пиърс.

Елайза скръсти ръце.

— О, за Бога — внезапно каза той и излезе.

Линет можеше да чуе как бастунът му тропа надолу по стъпалата и после затихва в далечината. Елайза се върна до нея.

— Няма да мога да го възпирам за дълго — каза тя, докато гледаше надолу към Линет. — Той е лекар. Видял е най-лошото. Бил е тук съвсем сам с вас през първата нощ.

Една сълза се стече по бузата на Линет. Елайза седна и постави длан върху ръката й без дори да трепне от усещането.

— Няма нищо — каза й. — Ако някой въобще има нужда да се наплаче хубаво, това сте вие.

 

 

Нещата продължиха по същия начин цяла седмица. Пиърс нахлуваше в стаята й, а Елайза успяваше да го отпъди. Понякога Линет си мислеше, че им доставя удоволствие. Елайза започна с удоволствие да крещи на графа. А Пиърс никога не се колебаеше да й отвърне със същото. Подхождаха си.

Но един-два пъти тя улови изражението му, докато гледаше към нея и разбра, че го наранява. Това поне разбираше.

— Но няма значение, не може да има значение — прошепна на себе си Линет посред нощ, мислейки за това. — Не мога… не мога да бъда херцогиня. Никога. Немислимо е.

Най-накрая Пиърс обяви, че е готова да пътува, поне до замъка. Елайза искаше да й облече рокля, но Линет отказа. Сега можеше да говори, макар и с нисък глас.

— Чаршафът — каза дрезгаво. — Той е по-голям.

Елайза веднага разбра какво иска да каже.

— Косата ви е започнала да се къдри — отбеляза прислужницата. — Това е хубаво. Изглежда като късите прически, които си правят някои дами. Това е a la mode[1] — което означава, че французойките вероятно са го направили първи.

Косата й нямаше значение, тя знаеше, че отново ще порасне. И все пак й се приискваше да повърне само при мисълта за излизането от стаята и втренчените в лицето й погледи. Или да припадне.

Но накрая напусна стаята, увита като мумия и носена от господин Бълър, кочияшът на Пиърс.

Не беше толкова ужасно да напусне хана… но когато стигнаха замъка, Прюфрок бе там, както и лакеите. Херцогът слезе по стълбите, за да ги поздрави и Линет направо започна да се моли за бърза смърт, след като видя симпатията в погледа му.

Но тъй като изглежда смъртта не й бе предложена, тя затвори очи и се престори колкото можа по-силно, че нищо от това не се случва. Че е в Лондон и танцува с принц Огъстъс. Принцът й се усмихваше с онова зашеметено изражение, което придобиваше, щом бе около нея.

— Разбира се, че е добре — чу се грубият глас на Пиърс и прекъсна фантазията й. — Изглежда като омар и е два пъти по-сприхава.

Танцът… принц Огъстъс я завъртя в кръг и, за миг, Линет видя редицата от лица, които ги гледаха с очевидна завист. Полите й се вихреха…

— Не, просто има пристъп на мигрена — излая Пиърс. А после безцеремонно: — Някой да покаже на Бълър как да стигне до покоите й.

Със затворени очи Линет можеше да чуе стъпките на Елайза по стълбите пред тях и звука от тежкото дишане на Бълър.

— Съжалявам, ако съм прекалено тежка — каза тя. Гласът й вече не бе дрезгав.

— Съвсем не, госпожице — отвърна Бълър. Неговият глас бе сърдечен. Цялата тази сърдечност беше ужасяваща, по-лоша от момента, в който цялата бална зала й бе обърнала гръб. Честно казано, предпочиташе сприхавостта на Пиърс.

След миг беше в леглото си.

— Негова светлост каза, че днес трябва да станете — съобщи Елайза. — Може би лейди Бернез може да се присъедини към вас за чая.

— Не — твърдо отвърна Линет.

Когато настъпи следобедът, тя затвори очи, но не можа да заспи. Вместо това лежеше в леглото и слушаше звуците на замъка — далечното дрънкане, скърцащите подове, звукът от отварянето и затварянето на входната врата.

През следващите няколко дни тя изяждаше всичко, което Елайза й донесеше, и покорно обикаляше около леглото, за да събере сили, но отказваше да напусне покоите си. Пиърс бе спрял с опитите да я посещава, тя бе стигнала дотам да се извърта на една страна, с възглавница върху лицето си, в момента, в който той влезеше в стаята и без значение колко й крещеше, не го слушаше.

— Достатъчно силна съм, за да се върна в Лондон — каза тя на Елайза един следобед. — Ще уведомиш ли херцога, ако обичаш?

— Ще му кажа — отвърна неуверено Елайза. — Но какво…

— Благодарна съм на графа за грижите — каза тя твърдо. — Но взех решение да не се омъжвам за него. Точно каквото ми каза и той, преди да се разболея. Няма да се омъжа за някой, който ме съжалява, Елайза. Никога.

Прислужницата въздъхна и излезе от стаята.

Бележки

[1] a la mode (фр.) — модерно — Б.пр.