Лео Таксил
Забавно евангелие (66) (или животът на Исус)

Глава LXIV
Лобното място

Заведоха го на мястото Голгота, което значи: лобно място.

И даваха му да пие вино със смирна, ала той не прие.

Марко, гл. 15, 22–23.

И ето ние сме на път към лобното място. Да последваме с евангелието в ръка съществото с две същности и да видим дали ще може то да умре, без да трепне, както подобава на герой. Преди всичко накъде го повели от преторията на Пилат? Римските ликтори се смесили с войниците от стражата на храма, а след тях се втурнала цялата тълпа начело с първосвещениците, книжниците и фарисеите. Отначало целият кортеж потеглил към ерусалимския затвор. Там свалили от Исус червения плащ и премяната на луд и му върнали неговите дрехи. Пак там към Исус присъединили още двама негодници, осъдени като него на смърт.

Допълнената по този начин процесия отново потеглила на път, като се насочила към един хълм извън чертите на града, където обикновено се извършвали екзекуциите. Този хълм се нарича Голгота, или Лобно място, т.е. череп. Името си получил заради това, че горната му част представлявала скала, която имала далечна прилика с човешки череп. Коментаторите на евангелието, изгарящи от желание навсякъде да откриват всевъзможни чудеса, уверяват, че хълмчето, на което Исус бил качен на кръста, се наричало череп, защото там почивал черепът на Адам. Трябва веднага да отбележим: и до ден-днешен там никой не е изкопал нещо, което, макар и далечно, да напомня гореспоменатия предмет.

По-нататък ще разкажа как свещениците обясняват това недоразумение, като въпреки всичко продължават да твърдят, че знаменитият череп действително е погребан на Голгота.

И така, процесията тръгнала по улиците на града. На всеки кръстопът синът на гълъба понасял все нови насмешки. На всеки ъгъл срещал по някой бивш слепец, на когото бил върнал зрението, или бивш паралитик, когото бил изправил на крака, и сигурно е разчитал, че тези хора, които му дължали толкова много, ще се хвърлят върху войниците и ще освободят своя благодетел. През живота си той сътворил толкова чудеса, че всички изцерени с чудо, наблюдаващи страстите господни, били напълно достатъчно, за да направят враговете му на пух и прах.

Но уви! Безсърдечните ексинвалиди само се смеели, гледайки жалката фигура на своя изцелител. Нито един от тях дори не помислил да му се притече на помощ!

Грехът за нахапаната ябълка се изкупвал по всички правила на изкуството.

Първите, които се съжалили над осъдения, били войниците от стражата.

Главният склад на кръстове за разпятие се намирал в зданието на затвора. Според обичая осъденият трябвало да мъкне на гръб своя кръст чак до лобното място. Двамата разбойници нарамили кръстовете си и доста леко ги носели. Що се отнася до Исус, като връх на нещастията на него се паднал най-тежкият, лошо рендосан кръст, от който веднага му се схванал гърбът.

Знаем, че бившият дърводелец разбирал от дърводелския занаят, ето защо сега той търпял двойни мъчения: физически — от тежестта на кръста, и морални — от това как е направен, тъй като с един поглед на професионалист видял, че това е груба изработка.

Освен това не бива да се забравя, че още в Гетсиманската градина, където ангелът го накарал да преглътне горчивата чаша, нашият миропомазан бил в най-тежко състояние. Така наречените свещени книги твърдят, че в Гетсиманската градина започнала неговата агония. Ето защо сега, когато човешката му същност преобладавала над божествената, той с мъка влачел крака и едва не рухнал под тежестта на кръста. А отвъд градските порти той направо се пльоснал на пътя и повече не могъл да стане.

Тогава войниците започнали да се съвещават.

— Клетият, съвсем издиша — казвали те. — Да го караме да мъкне по-нататък тоя стълб с напречница, би било просто жестоко.

Огледали се наоколо. В тълпата любопитни изпъквал един здравеняк.

— Хей ти, как се казваш? — подвикнал му един от войниците.

— Симон.

— Хайде, Симон, вземай кръста: ще го занесеш до Голгота!

На Симон — както се изяснило, той бил коринтянин — това предложение не се харесало.

— Носете си сами тая бесилка! — изръмжал той. — Мене какво ме засяга?!

Но не успял да изклинчи.

С най-грозни ругатни Симон нарамил кръста и го понесъл след Исус.

Впрочем, аз отдавна се питам: защо свещениците толкова превъзнасят Симон Коринтянина? Те го представят като предан приятел на Христос и го правят едва ли не светец, макар че в евангелието ясно е казано, че войниците „го накараха да носи кръста“. Точно така казва евангелистът Матей и всички останали.

Злощастният творец на небето и земята бил толкова измъчен, че стражата се принудила буквално да го влачи до лобното място (виж Марко, гл. 15, 22).

По пътя срещнали групичка жени. Плачевният вид на Исус ги нажалил и те заплакали. За тази подробност споменава само свети Лука. Останалите трима евангелисти, напротив, твърдят, че из целия кръстен път от тълпата не се чул нито един глас на съболезнование към миропомазания страдалец.

И така, ако вярваме на свети Лука, няколко дами пролели сълзи. Исус тозчас си възвърнал дар словото, обърнал се към тях и казал дословно следното:

— Дъщери ерусалимски! Не плачете за мене, а плачете за себе си и за чедата си. Понеже, ето, наближават дни, когато ще се каже: блазе на неплодни и на утроби неродили, и на гърди некърмили. Тогава ще почнат да казват на планините: паднете върху ни! И на хълмовете: затрупайте ни! Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?

Към тази басня на евангелиста Лука църквата по-късно прибавила друга легенда, която не се намира в нито един от така наречените „свещени“ текстове. Впрочем автентичността на тези текстове и без това е вече достатъчно съмнителна.

Свещенослужителите уверяват, че по-нататък се разиграла следната сцена.

Една от ридаещите жени, която се наричала Вероника, забелязала, че Исус е съвсем мокър. Очевидно, опасявайки се да не би той да се простуди, тя се доближила до него и допряла до лицето му своята носна кърпичка, за да избърше потта от божественото чело.

И ето — ново чудо! Чертите на Исус се отпечатали върху носната кърпа. Това било своего рода моментална и при това цветна фотография, възпроизвела с всички подробности физиономията на осъдения.

Обърнете внимание колко голяма е вината на еврейския народ и войниците: дори след това чудо те не се досетили, че тяхната жертва е бил истинският син божи! Уви, нищо не може да просветли разума на предубедените хора. Онези, които не искат да слушат, са по-лоши от всички глухи, а тези, които не искат да видят, не могат да се сравнят дори със слепите от рождение.

Както и трябваше да се очаква, носната кърпа на Вероника се е запазила до наши дни. Стотици бърсания и пранета не са успели да изличат от нея чертите на Исусовото лице. Сега тази скъпоценна реликва се пази от римските свещеници в съкровищницата на катедралата „Св. Петър“. Желаещите могат да я зърнат там, ако предварително пуснат нещо по-тлъсто в джоба на папския завеждащ ризницата.

Наистина, сведущите хора, изучили гръцки език, уверяват, че добрата жена, на име Вероника, по-късно канонизирана за своя милосърден жест, в действителност никога не е съществувала, защото етимологията на името Вероника се извежда от две думи — „вера иконика“, което означава „истинско изображение“. Естествено това словосъчетание може да се отнесе по-скоро до носната кърпичка от катедралата „Св. Петър“, отколкото до същество от плът и кръв. Но щом „вероника“ е била носна кърпа, какво остава тогава от легендата за милосърдната жена?

Накрая, когато потта на Исус била изтрита с носната кърпа — разбира се, ако се вярва на Лука и не се вярва на останалите евангелисти, — тримата осъдени продължили нататък и стигнали до върха на Голгота.

По това време Исус съвсем капнал. Войниците побързали да смесят вино със смирна и предложили напитката на сина на гълъба. Естествено, това питие по вкус не приличало дори на най-евтино бургундско, но то притежавало живителни свойства и войниците се ръководели от най-добри подбуди. Смирната предизвиква силна изкуствена възбуда, благодарение на която осъденият по-лесно понася болката.

Но Исус не поискал да отпие нито глътка. Тогава войниците го накарали да седне на земята и се заели с последните приготовления за екзекуцията.

Най-напред изкопали ями за кръстовете. После поставили до ямите двойни стълби. След това сложили всеки осъден на неговия кръст и заковали ръцете и краката им с гвоздеи. Двамата нехранимайковци-разбойници запазили пълно съзнание, сигурно са се мъчили при това несравнимо повече от Исус. Впрочем важно ли е това? Дори ако допуснем, че Христос от време на време, за да си отдъхне, е викал на помощ своята божествена същност, все едно разпъването му на кръста според мене е било прекалено жестоко наказание заради една изядена ябълка, още повече, че не я изял Исус!

И така, злощастният бог и двамата разбойници, негови колеги, били подложени на тази неприятна операция. Римските воини, изпълнявайки заповедта на Пилат, украсили кръста на Исус с надпис, забит над главата му. И тук нашите весели шегобийци-евангелисти се надпреварват в измислиците.

Матей (гл. 27, 37): „И туриха над главата му надпис, който показваше вината му: този е Иисус, царят Иудейски“.

Марко (гл. 15, 26): „Имаше надпис за вината, му: цар Иудейски“.

Йоан (гл. 19, 19): „А Пилат написа и надпис, и го постави на кръста. Написано беше: Иисус Назорей, цар Иудейски“.

Невъзможно е тези твърде странни различия в текстовете на господа евангелистите да не смутят хората, които обичат точността. Може би тъкмо затова нашите свещеници не възпроизвеждат върху разпятията нито един от тези надписи? Те предпочитат да поставят латинските инициали I. N. R. I., които често вкарват в съблазън набожните старици, вярващи, че Христос се е казвал Инри, макар че всъщност това е просто съкращение на Iesus Nazarenus Rex Iudaeorum — Исус Назарей, цар Юдейски.

Ако се вярва на Йоан, Пилат сам направил този надпис. Изглежда римският наместник е имал някакви калиграфски способности и вероятно много се е гордеел с тях.

По думите на същия възлюблен Йоан, първосвещениците се заяли за съдържанието на надписа. Те отишли при Пилат и му казали:

— На вашия надпис, направен за Исус, пише: „… цар Юдейски“. Ако за вас не представлява някакъв труд да внесете малка поправка, ще ви бъдем много признателни. Напишете моля: „Който се наричаше цар Юдейски.“

— О боже, що за формалности! — изпъшкал Пилат и обърнал очи към небето.

— Ние, естествено, разбираме, че това е нюанс, така да се каже, оттенък, но за нас той е много важен.

— Много съжалявам — отговорил Пилат, — но късно сте се сетили. Каквото съм написал, туй ще бъде.

(Виж евангелие от Матей, гл. 27, 32–38; от Марко, гл. 15, 21–28; от Лука, гл. 23, 26–38; от Йоан, гл. 19, 17–22).