Лео Таксил
Забавно евангелие (3) (или животът на Исус)

Глава I
Видение Захариево

В дните на Ирода, цар иудейски, имаше един свещеник от Авиевата смяна, на име Захария; а жена му беше от дъщерите Ааронови, и името й — Елисавета. И двамата бяха праведни пред бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби господни. Те нямаха чедо, понеже Елисавета беше неплодна, и двамата бяха в напреднала възраст.

Лука, гл. 1, 5–7.

По това време Словото, т.е. господинът на име Исус^[1], още не се било родило; между ерусалимските свещеници имало тогава един левит^[2], който се наричал Захария.

Тоя Захария живеел в своята къщичка край град Юта, разположен в Юдовата планина. Имал си жена (еврейските свещенослужители се женели) и я наричали Елисавета. „И двамата — както съобщава апостол Лука^[3] — бяха праведни пред бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби господни“ (Лука, гл. 1, 6). Но благочестието на съпрузите било подложено на сурово изпитание. Може би си мислите, че вярващите не са им пускали пари в дискоса? Не, не е там работата.

Захария и Елисавета скърбели, защото въпреки всичките си старания нямали деца.

Свещенослужителят и жена му не били вече в първа младост. Още няколко години безплодие на съпругата и достопочтеният левит би трябвало завинаги да се прости с надеждата да остави след себе си потомство. Това било толкова по-обидно, защото евреите смятали безплодието за позор и бездетните съпрузи били сочени с пръст.

Захария не се побирал в кожата си. По това време дошъл неговият ред да служи в храма и Захария бил извикан в Ерусалим. Разбира се, на него би му било далеч по-приятно да си остане в къщи и да сади заедно с жена си зелки, същите чудодейни зелки, в които понякога намират бебета. Но дисциплината стои над всичко.

И Захария с мърморене се запътил към Ерусалим. За щастие, щом всеки медал има две страни, то по логиката на нещата едната от тях трябва да бъде приятна: свещенослужителите изпълнявали различни задължения по жребий и на Захария се паднало каденето^[4]. А трябва да знаете, че не можело да има по-висока чест за свещенослужителя: това не било дребна работа — богослужението у евреите се извършвало много тържествено.

Преди всичко, точно в средата на пресветото място, между огромния седмораменен светилник и масичката със свещения хляб, се намирал златен олтар. Какво ще кажете, не е ли това разкош? Великолепното светилище било отделено със завеса от друго помещение, което се наричало дарохранителница. То се смятало за още по-свещено, защото именно там, скрит от взорите, пребивавал могъщественият бог Яхве, наричан още Йехова, или всевишен, или бог Саваот.

Влизането в дарохранителницата не се разрешавало на всекиго: това право имал само кадителят. Когато той се появявал в Ерусалимския храм, тълпата започвала да пее радостни химни, в храма запалвали свещи и всички почтително му правели път; кадителят оставял пеещите зад преградата, а той се качвал по стъпалата на светилището и по знак на първосвещеника хвърлял в огъня благовония: това било най-чист тамян, символ на молитвите, отправяни от вярващите. След като се поклонял, кадителят тръгвал към дарохранителницата; той пристъпвал към нея заднишком, та да не би, боже опази, да се окаже с гръб към олтара. Камбанен звън възвестяват излизането му от дарохранителницата и съпровождал благословията, която давал на народа. Левитите тозчас започвали да нареждат молитви под акомпанимента на свещената какофония. О, това е било наистина великолепно, величествено, грандиозно — с една дума, неотразимо!

Тази церемония дотолкова разтърсвала присъстващите, че всеки неволно изпадал в някакъв таен трепет. Помислете си само: свещенослужителят, който влизал в дарохранителницата, възнасял техните молитви до самия бог, възнасял ги във вид на тамян, който димял пред спуснатата завеса. И достатъчно било Яхве да отхвърли неговото приношение, достатъчно било да накаже свещеника за някаква грешка, тогава това наказание би се стоварило върху целия народ Израилев^[5] и тежка болест би поразила, всички евреи: с божите работи шега няма! Ето защо паството с такова нетърпение чакало да се върне кадителят. Какъв отговор ще им донесе от предвечния? Този въпрос тревожел всички, които се намирали в храма. За да не ги кара напразно да се вълнуват, кадителят обикновено се стараел да излезе по-скоро при тях.

Но този път Захария се заседял дълго. Синовете Израилеви се обезпокоили не на шега: минавали секунди, минути, точели се бавно като векове, а Захария все не се появявал.

Най-сетне той подал нос иззад завесата. Но какъв нос!… Той бил огромен, източил се до невероятна дължина. Носът мрачно и навъсено висял от изплашеното лице на Захария. При това собственикът на това изплашено лице и на угнетяващия нос треперел като лист. Дали пък не се е случило нещо зад завесата?

Да, там наистина се случило нещо невъобразимо. И така, слушайте и треперете!

Захария, който бил пресметлив човек, решил: „Щом вече ми се е паднало да възнеса до господа бога молитвите за цялото това братство, за което, честно казано, пет пари не давам, трябва поне да се възползвам от случая и да се обърна към незримия Саваот с малка лична молба“. Като си, помислил така, той се проснал ничком и зашепнал:

— Всемогъщи боже, няма ли да ми окажеш една малка добрина: да изцелиш от безплодието моята жена? Умолявам те, направи така, че Елисавета да ме възнагради с рожба, и не ме принуждавай да те моля дълго.

Захария прегънал коляно и замрял в молитвена поза.

Когато се изправил, той неочаквано се сблъскал с един сияещ ангел. Вместо да се зарадва, нашият лапнишаран изведнъж се уплашил: никак не бил очаквал да види пред себе си божи пратеник. Ангелът дори трябвало да го успокоява.

— Не бой се, Захария, благословен между всички Захариевци! — рекъл му ангелът. — Защото твоята молитва биде чута и господ се вслуша в нея. Чрез особена ретроактивна сила, недостъпна за човешкия разум, той трансформира твоята жена. Ти остави Елисавета безплодна като пустиня; ще минат девет месеца и няма да я познаеш. Ще ти кажа нещо повече: ще ти се роди син и ти ще го наречеш Йоан. И ще имаш радост, и синовете Израилеви ще се възрадват. Синът ти няма да пие вино и други възбуждащи напитки. Той ще започне да проповядва сред народа и людете ще му вярват: на трезвия винаги вярват. Мнозина невярващи ще обърне той към господа бога. А накрая, старче, ще ти съобщя нещо потресно: твоят син ще бъде предтеча на месията!^[6]

Захария не вярвал на ушите си. Като решил, че го разиграват, казал на ангела:

— Ваша милост, господ бог е прекалено щедър към мене — та аз го помолих за нещо дребно. Не се ли надсмива над мене? Да допуснем, че ви повярвам, но с какво ще докажете, че вие наистина сте пратеник божи?

Съмненията, на Захария засегнали дълбоко ангела.

— Не е хубаво това, не е хубаво, старче — отговорил той. — Аз дойдох при тебе като приятел, с поръчение от отец Саваот, а ти си въобрази, че искам да те подхлъзна! Това вече е прекалено! Тогава знай: аз съм Гавриил, архангел от първостепенен ранг, който стои досами бога. А за да не се съмняваш повече и да не искаш още обяснения от мене, от днес до деня, когато се сбъдне това, което ти възвестих, ти ще бъдеш лишен от дар слово.

С тези думи архангел Гавриил литнал към потона и дори не се поклонил за сбогом на зашеметения Захария.

Мисията на архангела очевидно е била наистина сериозна, щом Захария загубил способността си да говори: клетникът онемял като риба!

Сега вече разбирате, че неслучайно нещастният левит имал такъв смешен вид, когато се появил пред народа.

Напразно го питали:

— Е, какво?… Какво се е случило?… Кажете де, кажете, господин свещеник!

Но той само поклащал глава и издавал някакви нечленоразделни звукове, нищо друго не могли да изтръгнат от него.

Тази вечер синовете Израилеви си легнали в смъртна тревога и дяла нощ ги измъчвали кошмари.