Лео Таксил
Забавно евангелие (50) (или животът на Исус)

Глава XLVIII
Магическите свойства на плюнката господня

И като минаваше, видя един човек, сляп от рождение. Учениците му го попитаха и казваха: рави, кой е сгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е сгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата божии върху му… Това като каза, плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия и му рече: иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен). Той отиде, сми се и се върна прогледнал.

Йоан, гл. 9, 1–3, 6,7.

Ако Исус наистина е бил толкова умен, колкото уверявал, той би се задоволил с успеха си при жените в съкровищницата. Но вместо това миропомазаният намислил да се заеме с масов лов на души и това начинание едва не му струвало прекалено скъпо. Още малко и неговият час, който още не бил дошъл, щял да удари преди време.

Той говорел като курдисан, подобно на амбулантен търговец, който хвали стоката си на някой кръстопът. Затова се преместил в най-просторната част на Ерусалимския храм. Опиянен от собствените си думи, той се провъзгласил за „светлина на света“, като твърдял, че „само ония, които го последват, не ще ходят в мрака“.

Някои от слушателите се засмели.

— Твоите думи нищо не значат — казали му. — Ти сам свидетелстваш за себе си и затова твоето свидетелство не е истинно. Защо трябва да му се доверяваме? Виж, ако се бяха намерили поне двама свидетели, които да потвърдят казаното от тебе, тогава може би щяхме да повярваме. А иначе не!

— Добре — съгласил се Исус (него не било много лесно, да го объркат). — Аз сам потвърждавам думите си — ето ви едно свидетелство.

Слушателите повдигнали рамене, а Исус продължил:

— Освен това, моят баща, който ме е изпратил, казва същото, което и аз — ето ви второ свидетелство. Всичко две свидетелства в моя полза, което трябваше да се докаже.

— Но къде е тоя твой баща! — попитали го.

— А това вече не е ваша работа. Аз зная къде е и точка. Вие сте длъжни да вярвате на думата ми! Който повярва в мене, ще познае истината и истината ще го направи свободен.

Последните думи били посрещнати с недоволен ропот. По това време евреите били под властта на римляните и не обичали да им се напомня за това.

— Я слушай! — извикал някой на Исус. — Ние и така не сме роби! Ние сме чеда на Авраама, значи чеда божии и няма защо ти да ни разправяш какво е патриотизъм!

От тези подвиквания миропомазаният оплел конците. Той се впуснал в несвързани разсъждения без начало и край, доказвайки, че той също е от Авраамовото семе и също е син божи, а накрая вече изтърсил една чиста глупост.

— Аз стоя по-високо от Авраам, който умря — заявил той. Авраам, вашият баща, беше щастлив да види деня, когато се появих на света. Той ме видя и се зарадва.

Тълпата буквално изревала:

— Как така?

— А бе той явно се е побъркал!

— Е, това вече е прекалено!

— Че как си могъл да видиш Авраам, когато ти нямаш повече от тридесет години!

— Долу! Лиснете му едно ведро на тоя смахнатия! Вържете го! Долу!

Но Исус невъзмутимо добавил:

— Истина, истина ви казвам: преди Авраам да бъде заченат, аз вече съществувах!

Това вече било истинско бълнуване. Като решили, че Исус се подиграва с тях и ги взема за последни кретени, озлобените евреи дали воля на гнева си. Те се спуснали към купищата камъни, докарани за храма — по онова време Ерусалимският храм още не бил довършен — с твърдото намерение по стария обичай да пребият наглия назарянин с камъни. Но Исус по никакъв начин не искал да допусне часът му да дойде преди време. Затова той се възползвал от суматохата и общото объркване, изскочил от храма и си плюл на петите.

Апостолите, които не посмели да го защитят, се втурнали след своя учител. Когато най-сетне го настигнали, Исус вече разпитвал някакъв сляп дрипльо.

Този просяк с куче седял на тревата недалеч от кръстовището на улицата; на шията му висяла дъсчица горе-долу със следния надпис: „Добри граждани, съжалете се над нещастния слепец от рождение с разрешение на кварталния полицай“.

— Интересен случай — казал миропомазаният, като се обърнал към запъхтените си ученици. — Това не ви е лъжеслепец, каквито сега навсякъде са се навъдили, колкото щеш. Това е сериозен, истински слепец. Той току-що ми разказа за своите мъки. Душите на юдеите са закоравели, те не забелязват страданията му и не обръщат внимание на неговата мизерия. Децата му се подиграват, хвърлят в паничката му сплескани копчета за панталони и, разбира се, когато той отиде с такава монета при хлебаря или в кръчмата, не му дават нито вино, нито хляб… Наистина този нещастник е достоен за съжаление! Помислете си само: той не вижда дори мене, светлината на света.

— Господи, какво трудно има тук? — обадил се някой от апостолите. — Върни му зрението и толкоз!

— Виждате ли, това не е толкова просто. Та той е сляп от рождение, така че при него не може да става и дума за „връщане“. На него трябва да му се даде това, което не е имал. Виж, ако беше ослепял при нещастен случай, всичко щеше да бъде много по-лесно.

Като чул тези думи, слепецът си въобразил, че пред него стои прочут из цяла Юдея лекар, и започнал да моли неизвестния окултист да го излекува.

Исус плюл на земята, след това се навел и замесил малко прах със слюнката си, за да се получи топче кал. С тази олигавена кал той намазал очите на слепия. Когато по негово мнение просякът бил достатъчно оплескан и придобил съвсем отблъскващ вид, Исус му заповядал:

— Иди и се умий в къпалня „Силоам“!

Банята „Силоам“, което значи „Изпратена свише“, се намирала на две крачки оттам. Слепецът закуцукал към нея с пределната си скорост и цамбурнал в басейна заедно с кученцето си.

Как мислите: прогледнал ли е този сляп от рождение или не? Разбира се, че прогледнал!

Всички наоколо направо се вцепенили.

Съседите, които видели как слепецът само до сутринта просел милостиня на кръстопътя, не вярвали на очите си.

— Нима това е същият просяк? — питали те.

— Да, същият.

— Не може да бъде! — съмнявали се най-недоверчивите. — Това е просто някой, който прилича на него.

— В такъв случай приликата между тях е поразителна!

— Сигурно е негов брат — близнак; между близнаците се срещат такива, че не можеш да ги отличиш.

— Най-добре да попитаме него.

Около бившия слепец се събрали любопитни.

— Извинете, драги, действително ли сте вие? Или вие сте вашият брат?

Бившият сляп отговорил (според Евангелие от Йоан):

— Не, аз съм.

— Я стига, миличък! Как така ти се отвориха очите? Може би ти си един от ония симуланти, които само се преструват на слепи. Такива ще срещнеш на всеки кръстопът! Значи досега ти си ни лъгал?

— Изобщо не съм симулант. Аз съм сляп от рождение. Но вие сами го знаете! Колко пъти сте се гаврили с мене… Че попитайте дори момчетата от улицата — те ми сложиха прякор Белоокия и непрекъснато обтягаха въжета през улицата… Какво, да не би да мислите, че пльосвах на земята за собствено удоволствие? Кълна се, аз бях истински слепец! А днес някакъв човек — нарекоха го Исус — замеси с нещо кал — не зная с какво, само че калта беше лепкава, — намаза ми с тая кал очите и ми заповяда да отида да се умия в къпалня „Силоам“. Направих каквото ми каза и ето, виждате какво излезе.

— Къде е тоя твой изцелител?

— Виж това не зная.

„А беше събота, когато Иисус направи калчицата и му отвори очите“.

Следователно миропомазаният пак нарушил наредбите на равините, забраняващи в свещения ден на сабата да се прилагат каквито и да е лекарства и дори да се мажат със слюнка болни очи.^[1] И то веднага след като фарисеите и книжниците искали да го пребият с камъни! Наистина никой още не си е позволявал толкова нагло да се подиграва с библейските закони.

Очевидците на новото чудо тозчас се втурнали към синедриона, за да съобщят всичко на първосвещениците.

В деня на сабата синедрионът почти никога не се събирал в пълен състав, но сега по случай празника на колибите повечето от членовете му се намирали в храма: те пресмятали многобройните приношения на вярващите.

Като узнали за случилото се, фарисеите от синедриона наредили да доведат при тях бившия слепец. Той бил не на шега огорчен, че Исус може да си има неприятности заради него, и се явил в най-лошо разположение на духа.

— Господи, какво им е нужно? — тихо мърморел той. — И всичко това заради някакви си нещастни две очи, които преди не виждаха, а сега виждат… Какво ми пречеше да прогледна утре?

— Работата не е в тебе — обяснили му фарисеите. — Става дума за твоя изцелител. Той е използвал някакъв мехлем, така ли е? Значи го е приготвил? Значи е работил в деня на сабата?

— Той не ми поиска за работата си нито грош!

— Това не е важно. Отговаряй: използва ли той някакво лекарство? Да или не?

— Хубаво лекарство… Ако калта според вас е лекарство…

— Несъмнено!

— Добре, щом е така, аз няма да кажа нищо повече, та вие и на моя пудел ще припишете нещо: нали и той се изкъпа заедно с мене!

Членовете на синедриона започнали да се съвещават.

— Исус не може да бъде пратен от бога — казвали едни. — Той не спазва съботните запрещения, които Мойсей установи от името на бога.

— Но ако това е грях — възразявали други, — бог не би позволил на грешника да върши чудеса!

Като видели, че не ще постигнат съгласие, фарисеите пак се захванали с бившия слепец.

— Какво ще кажеш за човека, който ти е върнал зрението? — попитали те.

— Върнал ми зрението? Аз не съм го губил.

— Няма значение! Питам те какво мислиш за този, който ти е отворил очите?

— Извинете, преди всичко моля да не ми говорите на „ти“. А що се отнася до моя изцелител, първо, той е чудесен човек и, второ, истински пророк. Доволни ли сте сега?

Един от старейшините на синедриона посъветвал бившия слепец:

— Не се пени, приятелче! Нещо много храбър стана. Ти като че ли си съучастник на този така наречен пророк.

Мнозинството от синедриона одобрително забоботило:

— Напълно е възможно! Очевидно! Как не се сетихме веднага?

А в това време недоверчивият старец продължавал:

— Предлагам да задържим този подозрителен изцерен за изясняване на самоличността. Трябва да се извикат неговите родители. Нека чуем какво ще кажат те и тогава ще решим.

Бившият слепец свил рамене.

— Я не се правете на луди! — казал той. — Ще постъпите къде по-умно, ако повярвате на моите думи. С всичките си разследвания ще постигнете само това, че чудото на моето изцеление ще стане очевидно за всички. Ако тъкмо това искате — моля, но боя се, че после сами ще съжалявате.

Той обяснил къде живеят родителите му и четирима стражи се отправили на посочения адрес. След час довели грохнал старец и старица, които треперели от радост, че синът им е прогледнал, но същевременно били изплашен до смърт от неочакваното повикване във Върховното съдилище. Да се изправиш пред лицето на първосвещениците — това не е шега работа! Горките старци не знаели какво да мислят. Нима ще ги пратят в затвора за това, че синът им е прогледнал?

— Приближете се! — важно произнесъл председателят на синедриона.

— Смилете се! Съжалете се, добри господине! — занареждали старецът и старицата като паднали на колене. — Никому не сме сторили нищо лошо. Ние не сме виновни, че нашият син е прогледнал. Простете му, той повече няма! Само не ни вземайте живота!

Накарали ги да станат, но старците още дълго не могли да се успокоят.

— Касае се само за свидетелски показания — продължил председателят на съда. — Ако кажете истината, няма да ви арестуваме. И така, съобщете ни всичко, което знаете по този въпрос и не се бойте от нищо. Но само истината, чистата истина и нищо освен истината!

— Истината ли, господин съдия? Че ние по-скоро ще умрем, отколкото да изречем дори една лъжлива дума!

Членовете на синедриона решили, че на старците може да се вярва: те не приличали нито на книжници, нито на фарисеи, нито на първосвещеници, значи били честни хора.

— И тъй, отговаряйте: това действително ли е вашият син? — запитал председателят.

— Това ли ще ме попитате? — отговорила старицата. — Та нали аз съм му майка! Аз съм го носила, родила съм го, до година и половина от гърдата си съм го кърмила, аз съм го…

— Добре, добре, достатъчно! Той действително ли е бил сляп от рождение?

— Уви, господин съдия! — намесил се старецът. — Той съвсем нищо не виждаше, ама нищичко! Това беше такова нещастие… и за него, и за нас. И главното, не се знае откъде се взе тая беля! Вярно, моят прадядо беше левак, както и аз, но слепи в нашия род никога не е имало.

— Можете ли да се закълнете, че казвате истината?

— Разбира се! Заклеваме се! — хорово отговорили старците. — Във всички светии!… В библията! В праха на нашите покойни прадеди! В живота си! В нашата свещена вяра!

— Достатъчно! Още един въпрос: по какъв начин вашият син се избави от слепотата?

— Ах, господин съдия, ние самите току-що научихме това от вашите войници. Казаха ни: „Вашият син вече не е сляп“. Ние просто се развикахме от радост! Но в това време капралът казва: „За това го арестуваха“. Тогава ние така се разстроихме, че заплакахме… Да арестуват сина ни… Какъв позор за семейството! Нашият син се е събрал с престъпници… Кой е могъл да помисли? Ах, ние ще умрем от мъка! Господин съдия, кажете, ще го пуснете ли? Кълнем се, той не е виновен за нищо! Та той, горкият, не е знаел, че не бива да прогледне!…

Членовете на синедриона също не знаели как да се измъкнат сега. Положението било трудно. Всичко говорело, че Исус действително е извършил чудо, а те тъкмо това не искали да признаят за нищо на света. Да обвинят двамата честни, наивни старци в лъжесвидетелство било невъзможно. Пуснали ги по живо, по здраво, но бившият слепец съдиите заповядали да бъде задържан.

— Хайде, стига вече шеги — увещавали го първосвещениците. — Признайте си, че още от дете сте лъгали родителите си. Признайте си, че сте баламосвали всички до днешната събота! Нищо няма да ви се случи, обещаваме ви. Или просто благодарете на бога за изцелението, но не говорете повече, че ви е излекувал Исус. Та ние знаем, че той е грешник и следователно не може да върши чудеса.

Но на бившия слепец сякаш му влязла муха в главата.

— Дали е грешник или не, това не зная — отговорил той. — Всичко, което зная, то е, че бях сляп, а сега виждам.

Тогава първосвещениците започнали целия разпит отново:

— В края на краищата, какво направи той? Как ти отвори очите?

— О господи, толкова ми омръзнахте, че нямам никакво търпение. Естествено, не с нож: очите не са стриди! За това, което направи той, ви казах всичко, обясних ви всичко и вие го чухте. Честна дума, какво сте се залепили за мене? Да не би да се каните да станете негови ученици?

— Тоя простак ни се присмива! — зароптали първосвещениците.

„И те го изхокаха“.

— Ти сам си негов ученик, свиня със свиня! А ние сме Мойсееви ученици, запомни, мерзавецо! Ние познавахме Мойсей, с него сам бог е говорил, а откъде е дошъл твоят Исус — не се знае!

— Това просто доказва, че вие малко знаете — възразил прозрелият слепец, като посъбрал кураж. — Вие смятате, че сте събрали всички знания, но не разбирате, че онзи, който ми отвори очите, е истински пророк. Аз пък не съм учил богословие, но веднага се досетих що за човек е той!

Като чули това, първосвещениците разярено наскачали от местата си. Някакъв си просяк дръзва да възразява на пастирите на Авраамовото стадо!

„Отговориха му и рекоха: ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън“.

Като се търколил от стъпалата на храма, прогледналият слепец едва не налетял на Исус, който го очаквал. Той веднага познал своя изцелител, макар че никога не бил го виждал: миропомазаният му намазал очите с олигавената кал, когато слепецът още не бил прогледнал.

— О господи! — възкликнал прозрелият. — Колко се радвам да те видя!

— Вярваш ли ти в сина божи? — попитал Исус.

— А кой е той, че да вярвам в него? Впрочем все ми е едно, ще повярвам в когото кажеш.

— В такъв случай знай: синът божи съм аз.

— Така си и мислех… Е, разбира се, в тебе вярвам.

И заедно със своя пудел той се проснал пред Исус.

Членовете на синедриона стояли на горните стъпала на храма и наблюдавали цялата сцена.

Не е трудно да си представим как са побеснели. Най-после един от фарисеите не издържал, слязъл долу и се обърнал към Исус:

— Слушай ти, изцелителю на слепите — казал той. — Може би си въобразяваш, че ние също нямаме очи и нищо не виждаме?

— Можете да си мислите, че виждате — отговорил синът на гълъба. — Това си е ваша лична работа и, както се казва, вие си знаете!

След това живото Слово се обърнало към бившия слепец и отворило шлюзите на своето красноречие:

— Тебе, приятелю мой, те изхвърлиха от храма. Мене също. Ако тази неприятност те огорчава, утеши се е тази малка притча, която ще ти разкажа сега.

Представи си един овчарник. В овчарника има овце и пастири — за да пасат овцете. Какво прави пастирът, когато идва в кошарата за овцете си? Той влиза през вратата. И обратно, когато в кошарата се промъква крадец, той се промъква през прозореца, а не чука на вратата, защото предварително знае, че пазачът няма да му отвори. Но това още не е всичко! Когато пастирът поведе овцете на пасбището, той върви отпред, а овцете след него, защото те познават гласа му. И напротив, когато някой непознат човек подкара овцете към пасбището, те се разбягват накъдето видят, понеже неговият глас им е напълно непознат.

Сега слушай какво означава моята притча: аз съм вратата на кошарата. Всички, които не минат през мене, са крадци и разбойници. Освен това, като си оставам врата, аз в същото време съм добър пастир, който не се бои от вълци и душата си дава за своите овце.

Бившият сляп бил възхитен. Тези, които стояли наблизо, смутено заговорили помежду си. Мненията се разделили на две.

— Той е обладан от зъл дух или просто се е чалнал! — казвали едните.

— Не е така! — възразявали другите. — Всичко, което казва, не е чак толкова глупаво. И съвсем не е обладан от зъл дух. Как може злият дух да отваря очите на слепи от рождение?

Но тази дискусия никак не интересувала Исус и той си отишъл. Скоро миропомазаният изобщо напуснал Ерусалим, а на сбогуване приятелски стиснал ръката на бившия слепец.

Ще бъда крайно огорчен, ако моите любезни читатели и очарователни читателки дори за миг са заподозрели, че в тази глава съм се отдалечил от първоизточника и съм се увлякъл в играта на собственото си въображение. Ето защо в заключение ще си позволя да посоча цитатите, които доказват, че не съм измислил нищо.

Вземете евангелие от Йоан, цялата девета глава и десета — от 1 до 21 стих. Колкото до чудодейната олигавена кал, ще си позволя да цитирам съответния откъс, та у никого да не остане съмнение:

„… плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия“ (Йоан, гл. 9, 6).

Тук всичко е точно до последната запетая.

Е, какво ще кажете сега за плюнката на господа наш Исус? А и за неговата чистоплътност?