Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Андрей Гуляшки. Златният век

Второ издание

Редактор: Банчо Банов

Художник: Любен Гуляшки

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Цветана Арнаудова

Коректор: Виолета Рачева

Формат: 84/108/32

Тираж: 45 100 екз. (подвързия 15 100 екз., брошура 30 000 екз.)

Печатни коли: 41,25

Издателски коли: 31,35

Дадена за набор на 27.XI.1972 г.

Излиза от печат на 28.II.1973 г.

Издателство „Български писател“ — София, 1973 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1973 г.

История

  1. — Добавяне

Разказ седми: Ахелой

Между булгарофигонската битка и ахелойското сражение лежат около двадесет години. Някои са склонни да гледат на този изключително своеобразен период от нашата история като време на мир и небивал духовен разцвет. И те са прави. През тия години силите на народа са съсредоточени в материалното и духовното строителство. Осъществява се народностно-етническа консолидация, започва да кълни националното самосъзнаване. Симеон прави просвещението държавно дело, развитието на културата и изкуствата — държавна задача. България е осеяна с училища и просветата прониква до най-затънтените краища на страната. Преславската школа и Охридската подготвят ежегодно стотици учители, но заедно с педагогическата си дейност те са същевременно и творчески огнища, в които кипи трескава дейност. В тия своего рода университети, във всеки случай първи в Европа след цариградската Магнаура, се създава богата книжнина, оригинална и преводна. В тях се коват стиловите насоки на българското изобразително изкуство — иконопиство, керамика, скулптура, — като върху основата на привнесени и заварени традиции българските художници създават оригинални и в много отношения новаторски творби.

Трайни във времето книги, които се превръщат в духовни светилници за целия славянски свят, сътворяват автори като Симеон, Йоан Екзарх, Климент, Константин Преславски, Наум и много други.

Но двадесетте години между булгарофигонската битка и ахелойското сражение не са толкова мирни, колкото ги мислят някои, епохата далече не е изпълнена само със скърцане на пера, живописване и разговори върху възвишени теми. През тия години Симеон води непрекъснато „малки“ войни предприема голям поход срещу Цариград; епохата е изпълнена с дебнене, с кроежи, с разгаряне на неутолими амбиции за величие и власт.

През тия двадесет години Симеон прави това, което историята иска от него. Той води „малки“ войни на юг и югозапад, за да „окръгли“ държавата си с териториите, населени с братски южнославянски племена, за да са разпростре българската държава в естествените си етнически и географски граници. Той полага изключителни грижи за просвещението и за културното издигане на народа, защото знае, че просветата и културата са стожерите на националното самосъзнание, защото знае, че само един народ, осъзнал себе си като нация, може да противостои на огромната и могъща Византийска империя, която съдбата му е предопределила за съсед.

Симеон прави това, което историята иска от него, и в същото време, правейки го, той осъществява и някои от най-ярките черти на своята многостранна индивидуалност. Знаем от вече разказаното дотук за неговата вродена страст към изящното, за любовта му към книгите, за преклонението му към античната култура и езическата жизненост, за вечната му духовна неудовлетвореност и всичко това — напрегнато, доведено до връхната си точка, усложнено от една прекомерна чувствителност; знаем всичко това, за да не опростяваме нещата и да не изчерпваме например въпросите за просвещението и духовния разцвет само с разбирането, само по себе си правилно, за ролята на културата в процеса на националното самоосъзнаване, с една дума — да не превръщаме личността му в някакъв си рупор на историята.

Но всичко казано дотук съставлява само едната страна на медала. Ние видяхме с какво дълбоко неудовлетворение посрещаше той триумфалните си победи при Адрианопол и Булгарофигон. И в двата случая той се чувствуваше ощетен от бога. Ако заменим теологическата абстракция „бог“ с една съвременна транскрипция на понятието, бихме казали, че и в двата случая той се чувствуваше ощетен от историята. Защото Симеон правеше това, което историята искаше от него, но и той от своя страна предявяваше към нея искания, в които се отразяваше като в „светая светих“ най-особеното от неговия дух. А той искаше от историята неща, които тя не беше в състояние да му даде.

Когато пое управлението на страната, той виждаше Градът на градовете в сънищата си. После, когато държавата му стана силна и просторна, той реши да направи Градът на градовете своя столица. В 913-та година той тръгна да превзема Цариград и да иска от ромеите да го признаят за свой император.

Той разбираше от военно дело и знаеше, че византийската столица е непревзимаема по суша, а да прави флота, за да я напада по море, нямаше нито време, нито пари. Но разчиташе на византийските междуособици, вътре бяха се хванали гуша за гуша, узурпаторът Константин Дука беше притиснат; за да спаси главата си, той щеше да му отвори може би Златната врата.

Той блокира града по суша, като го заобиколи с окопи от Мраморно море до Влахерните и от Влахерните до Златния рог. Но никой не му отвори Златната врата или която и да било друга врата, защото вътре междувременно бяха се разбрали. Както ставаше винаги, когато над империята надвисваше смъртна опасност, враждуващите партии сключиха примирие, избраха ново правителство начело с патриарх Николай и Чернооката Зоя, а Константин Дука обесиха на Августовския площад.

Да премине ров, широк над четиридесет стъпки и запълнен с морска вода; веднага да щурмува след това два реда стени, високи десет човешки боя, укрепени със 75 външни и 120 вътрешни кули, зад чиито зъбери надничаха стотици каменометни и стрелометни машини — тази задача му се видя прекалено трудна, поне за момента; затова предпочете да води преговори за мир. Той изпрати в града кавхана си Тудор, като му заръча да държи най-вече на едно главно и неотменно условие — да признаят византийците царското му достойнство, като го изравнят по този начин със своя император. Патриархът се зарадва, изпрати му благодарствено писмо и богати подаръци и го увери, че тази работа ще се уреди с едно тържествено богослужение във влахернската църква „Света Богородица“.

Симеон отиде на това богослужение обнадежден, затова взе със себе си и двамата си синове Михаил и Петър. Но на този церемониален обред не се получи кой знае какво, защото вместо със стемма — императорски венец — патриарх Николай увенча главата на Симеон със собствения си епириптарий, което означаваше, че го провъзгласява за „кесар“, тоест за човек втори по власт след ромейския император. Патриархът сигурно си е мислил, че кесарското звание ще задоволи ако ненапълно, то поне отчасти Симеоновите амбиции, затова, когато Симеон изправи глава, той очакваше, че ще съзре поне мъничко благодарност в зелените му очи.

Но от очите на Симеон се лъчеше такава зелена отрова, каквато дори кобрите не притежават. Той срещна погледа му и пребледня. В тоя поглед имаше само пожарища, съсипни и кръв. И никаква надежда за поне мъничко мир.

 

 

Освен плесницата, която този епириптарий нанасяше по личните му въжделения, преведен на езика на междудържавните отношения, той означаваше само едно — че византийците не признават българската държава за суверенна, че те продължават да смятат територията й за своя провинция, временно окупирана от варварско племе. Епириптарият означаваше, че рано или късно те ще превият врата на това племе и ще затрият измислената му и незаконна държава и че ако са принудени да поддържат някакви какви да е връзки с варварите, това ще е до време, варварите да не си правят никакви илюзии по този въпрос.

И Симеон не си правеше вече илюзии по този въпрос. Той събра войски и едни изпрати на югоизток, в Тракия, други на юг, а трети — на югозапад. Войските слагаха византийските теми в дисагите си, а каквото не можеха да оплячкосат, унищожаваха. Византийска кръв трябваше непрекъснато да изтича, да се омаломощава колосът, да се изцеждат силите му, та един ден, добър е господ, да дойде ред и на Цариград. Той превзе Адрианопол, но Зоя му изпрати много пари и подаръци и той великодушно й го върна — защо му беше Адрианопол, когато по всяко време можеше да се разхожда безпрепятствено из Тракия, досами константинополските стени. А парите и подаръците му вършеха работа и той ги прибра.

През 915 г. той сам се титулува „самодържец на всички българи“, а на византийците заповяда да го наричат „автократор“, което означаваше „самодържец“; практически той приравняваше властта си с императорската абсолютна власт. Това самоиздигане преля чашата на византийското търпение, през „автократора“ прозираха Симеоновите домогвания за Цариград и императорския трон, затова, като сключиха съюз с могъщия африкански халиф ал-Махди, византийците усилено започнаха да се готвят за една последна и окончателна разправа с „варварите от север“. За да няма изненади и за да са съвършено сигурни в благоприятния край на войната, те запретнаха ръкави за организирането на една многостранна коалиция срещу българската държава. Най-напред с цената на стотици товари злато те си осигуриха поддръжката на африканския халиф ал-Махди, та в случай че потрябва, той да открие един южен фронт срещу България, като дебаркира войски в Солун. Със сърбите беше сключен договор да нападнат откъм запад, с унгарците — да навлязат в Северозападна България, а с печенезите — да ударят откъм североизток, след като бъдат превозени през Дунава с византийски кораби. Самата пък византийска войска, на брой петдесет хиляди души, да се съсредоточи в равнинните простори между градовете Анхиало и Месемврия, като една част се придвижи по черноморския път, а друга част бъде премесена с черноморската флота.

Августа Зоя, Чернооката, която беше душа на коалицията и вдъхновителка на войната, възложи командуването на сухопътните войски на магистър Лъв Фока, прославен военачалник на империята, а на не по-малко прославения друнгарий Роман Лакапин заповяда да пренесе печенежките орди през Дунава.

Предусещаше ли Снмеон грозната опасност, която надвисваше над страната като градобитен облак?

 

 

Заедно с другите на война тръгнаха Ханко, Карач и малкият Симеон. Карач беше най-възрастният от тримата, минаваше петдесетте години и дори само заради напредналата си възраст — петдесет години за един обикновен редник са прекалено много! — той не подлежеше на никакво мобилизиране. Но като научи, че безчислена византийска войска е навлязла в страната и че флотата на Роман Лакапин е тръгнала за устието на Дунава, за да превози на българския бряг печенежките пълчища, той се развълнува, изпи на крак канче вино, което Ботул му поднесе с трепереща ръка, и хукна да търси ичургу-боила Станул.

Той намери побелелия командир в двора на първи конен отряд, чупеше къшеи от една подсладена пита, слагаше ги върху дланта си и внимателно ги поднасяше до влажните бърни на черния си кон. Конят лениво взимаше тия къшеи, колкото да не обиди господаря си, задържаше ги в устата си и един бог знае какво правеше после с тях. Като видя великия майстор в двора на казармата, Станул трепна от учудване, извърна се към него и забрави да отчупи поредно парче от подсладения хляб.

— Аз пък си мислех, че вече си повел войската за фронта! — каза задъхано Карач. — И затова много се боях да не закъснея!

— Има време за мен! — каза неопределено Станул. Той не обичаше да разговаря на военни теми с цивилни лица, па макар и облагодетелствувани и почитани люде като Карач. — С какво мога да ти бъда полезен? — запита го той.

— Зачисли ме във войската, дай ми кон и оръжие, друго не искам! — каза скромно Карач. После се сети нещо и допълни: — Плащам си и коня, и оръжието, и то веднага, за това не се безпокой.

Станул поглади брадата си, взря се в лицето му, за да долови дали не се шегува, шегите на Карач бяха понякога безобразни и зли. Но този път очите му гледаха сериозно, бяха замислени, а в дъното на зениците им като че ли проблясваха недобри светлинки, горяха две вощеници над пахар със заупокойно жито.

— Велики майсторе — каза му Станул, — времето не е подходящо за празни приказки, а и с военните работи шеги не бива! Защото, колкото и да си голям човек, току ми хрумнало да взема думите ти за истина и докато се усетиш — да се видиш във военно облекло, на кон и в строя!

— Стануле — намръщи се Карач, — или ме зачислявай веднага във войската, или на часа отивам при княза, за да се оплача! Ако си мислиш, че тоя, дето направи Златната църква, може спокойно да си пие виното в някоя кръчма, когато всичкият народ е тръгнал на война, ти дълбоко се мамиш! И ако народът отива да мре, за да уварди сламените си хижици, как мислиш — аз ли трябва да стоя със скръстени ръце, дето имам толкова ми ти палати, чертози и църкви?

Станул се извърна към коня си, трябваше му малко време, за да помисли, но конят, като се възползува хитро от разговора им, тайно се беше измъкнал по-надалече от сладката пита и сега спокойно си щипеше трева на двадесетина крачки встрани.

— Иди при Севар — каза Станул — и му кажи, че съм заповядал да те зачисли към командуването на отряда. Боен кон може да ти даде, но военно облекло — в никакъв случай.

— А защо в никакъв случай? — попита Карач.

— Облечеш ли униформата, ставаш подчинен дори на десетниците, влизаш в кюпа на общата военна дисциплина, а тази работа не е за теб. Ще ти омръзне да ринеш на конете и да режеш лук.

— Хубава работа — каза Карач. — Аз отивам да се бия, а не да режа лук!

Станул махна с ръка и тръгна към коня си. Карач не беше кой да е и той трябваше да докладва на княза.

 

 

Осведомяван редовно от задграничните си наблюдатели и от приятелски разположени към него господари, какъвто беше например захълмският княз Михаил Вишевич, Симеон знаеше всичко за голямата коалиция, че ще бъде нападнат от четири страни или поне, че се готви такова общо нападение, но за голямо огорчение на Зоя Чернооката той не раздели войските си на четири и не ги изпрати на четири противоположни страни, както тя беше очаквала, а ги събра в един голям юмрук и ги насочи на изток, към черноморския бряг, където се съсредоточаваха нейните собствени войски. Само два отряда изпрати все пак на юг и югозапад, към Солун и Драч, за да не помисли ал-Махди, ако дебаркира по тия места, че ще бъде посрещнат със сол и хляб.

 

 

Българските войски се придвижваха към анхиалското поле по всичките съществуващи и полусъществуващи пътища и пътеки, които водеха от север, запад и югоизток за черноморския бряг.

На петнадесети август вечерта отрядът на Севар наближи ония места, където река Ахелой изменяше посоката си запад-изток и се насочваше стремително на юг-югоизток, за да се влее в морето, на около един час път южно от Месемврия. Беше заповядано на войските да се установят по тия места и призори да чакат заповед за заемане на изходни позиции. Още не беше се свечерило съвсем, Севар повика командирите си на съвещание, а Карач се изшмули от стана и пое по една пътека на север, където беше забелязал развалини от отдавнашна християнска черква.

Той се надяваше, че ще стигне до развалините по светло, нали все още денят беше голям, но когато пристигна най-сетне, привечерната здрачевина беше потъмняла, зидовете на черквата чезнеха в тъмницата, на небето бяха изгрели рояци златни звезди. Той се наруга, задето беше се излъгал в разстоянието, пошари насам и натам около абсидата, като се препъваше в камъни и храсталаци, после реши да се връща назад. За да не сбърка пътя, повдигна глава към небето, да открие Полярката сред звездните лозници. Горе беше тихо и златно и толкова спокойно, като че ли това небе се извисяваше над някаква друга земя, където хората се обичаха и живееха във вечен мир. Кой знае защо може би от умората или от безсънните нощи напоследък, две сълзи припариха в ъгълчетата на очите му и той се учуди до немай-къде, и дори се засрами, защото той не беше мекушав човек и това бяха първите сълзи в неговия съзнателен живот.

Той повдигна ръка да ги отвърже, но в този миг откъм храсталаците злобно изсъскаха няколко стрели. Една от тях се заби в тила му, той политна напред, разпери ръце и се строполи като посечен върху спечената земя.

Като изгуби търпение да го чака, уплашен от лоши предчувствия, Севар повика Ханко:

— Дигай десетката си и бягай да търсиш майстора! — И като че ли от неговото желание зависеше, добави: — Искам го жив!

Той беше много видял и преживял, но още не знаеше, че има неведоми пътища, от които човек невинаги се завръща жив.

 

 

И Ханко можеше, като Севар, да не ходи на война. И не защото годините му бяха много, а поради една заповед на княза, която освобождаваше учителите от военна служба. Толкова повече трябваше да се позове той на тази заповед, тъй като отдавна беше престанал да зачита в душата си всичките светски и църковни закони. Но и той подобно на Карач, като научи, че ромеите са тръгнали по море и по суша, за да заробват страната, и като видя как костурчани с песни и цветя тръгват за фронта, рече си, че ще се презира цял живот, ако в тоя мъчен час остане настрана, и обхванат от някакво опиянение, сякаш беше пил силно вино, хукна към местния началник, за да го зачисли към конната войска.

Той пристигна в Костур, както знаем, с душа, посърнала от съмнения. Собствената му съдба на няколко пъти беше обръщана надолу с главата все в името на закона, върху кожата си беше изпитал превъплъщенията на истината, с очите си беше видял многото й лица, затова, когато пристигна в Костур, той вече не уважаваше в душата си закона и не вярваше на никакви истини. И понеже не беше свикнал да живее нечестно и да се носи лъжливо, сметна за недостойно да яде хляба, който му даваха; той разкриваше на хората истини, в които сам не вярваше.

Училището в Костур се управляваше от игумена на костурския манастир, преподобния отец Софроний, благ и престарял човек. Ханко отиде при него, целуна му почтително ръка и рече:

— Ще напускам училището, отче Софроние. Не мога повече да лъжа!

— Кого не можеш повече да лъжеш, сине?

— Хората!

— А в какво си ги лъгал досега?

Ханко приседна на земята и му разказа всичко, от игла до конец. Целият си живот.

Старецът дълго мълча.

Когато клепалото на манастира удари за вечернята, той сложи ръката си върху косата на Ханко и кротко се усмихна.

— Според мене — каза той — по-достойни са за бога нищите, които отиват към него със съмнения, защото когато повярват, тяхната вяра ще е стократно по-силна от вярата на праведниците, които никога не са се съмнявали в нищо. Според мене — продължи той — по-достойни са за държавата тия люде, които, като си блъскат главата над законите, помагат лошите закони да станат добри, а добрите — още по-добри.

— Но какво да правя аз? — въздъхна Ханко. — По кой път да тръгна?

Старецът се изправи, взе патерицата си и като се подпираше на нея, тръгна към черквата. Направи няколко крачки, сетне се спря, извърна се и повика Ханко с ръка.

— Ето какво ще правиш — рече той. — Заран ще ставаш рано и ще отиваш при хората, за да ги учиш как се калемят дървета, как се подсирва сирене, как се правят пещи за хляб, защото тука хората са изостанали поради дългата византийска робия и не знаят. След обяд ще учиш учениците си на „а“ и „б“. А вечер, след вечернята, ще сядаш над светите книги и ще преписваш, докато очите ти се залепят за сън. И бог ще ти посочи пътя, по който трябва да вървиш.

И Ханко го послуша. Така времето, заето с толкова грижи и работи, потече неусетно, за ония съмнения не дохождаше час. Той учеше хората да калемят, да подсирват, да си строят пещи, да майсторят по-добри станове за тъкан. Той дори вадеше зъби, лекуваше от огненица.

Като работеше така и гледаше плодовете на своя труд, дойде му на ум, че ето на, хората се учат на по-добър живот, без да питат за законите — светски и черковни. И че живеят по евангелието, без някой нарочно да ги кара или да ги следи. Той се зарадва на тази мисъл, но по-далече от нея не отиде.

Веднъж му дойде на гости един разпопен поп, той бързаше за Преспа, но с удоволствие остана при него, за да си отпочине ден, два. Както си приказваха една вечер, Ханко му разправи за онази мисъл, до която беше стигнал, а по-нататък не можеше да отиде. Тогава разпопеният поп му рече:

— Ето, ти сам си открил истината за света, която е една. Бог царува на небето, а на земята — Сатанаил. Законите са от Сатанаил. Когато човеците премахнат законите на Сатанаила, тогава бог ще слезе на земята и за всички ще бъде добре. И тогава ще има само една Истина и един Закон.

Разпопеният поп си отиде, а на Ханко му се струваше, че е прогледнал и че сега всяко нещо си е на мястото, и че предишният безпорядък в душата му е изчезнал, духнал е вятър и от мъглата не е останало нищо. И започна да мисли какво трябва да прави, та истината да бъде чута от всички.

После се разчу за похода на византийците и Ханко отиде на война.

Ханко вдигна десетката си и тръгна да търси Карач. Тъкмо бяха излезли от стана, пресрещнаха ги войници от стотнята на Томислав. Стотнята на Томислав прикриваше отряда откъм черноморския път, предните й постове бяха залегнали около съсипиите на старата черква. Ханко ги запита за Карач, дали не са го срещали някъде, или да са чули нещо за него, великият майстор беше комай познат на всички, но войниците поклатиха отрицателно глави.

Запалиха факли, от яд Севар изскуба няколко косъма от брадата си. Тогава пристигна при тях един от адютантите на княза, носеше на Севар важно известие. Този адютант беше млад момък, русите му коси бяха къдрави и стигаха чак до раменете. Кой знае защо, като го видя, Ханко почувствува едно странно чувство в сърцето си, по-скоро тревога някаква, отколкото любопитство. Той се приближи до факлите, където беше застанал адютантът, и изтръпна — върху гърдите на младия човек блещукаше сребърното кръстче на Девора.

 

 

Призори на 16-и август българските войски установиха изходните си позиции по левия бряг на река Ахелой, срещу дъгата, която реката правеше, преди да се спусна в югоизточна посока. Тия позиции имаха формата на една силно разтворена подкова с обща дължина около десет хиляди крачки. Пехотните части брояха около тридесет хиляди души, по двата фланга на дъгата бяха разположени две конни съединения, всяко от по пет хиляди коня.

Същия ден и византийците излязоха от укрепения си лагер при Анхиало. Те установиха изходните си позиции на около хиляда и петстотин крачки срещу българските, като фронтът им представляваше една права линия, изтеглена от югоизток към северозапад. По тази линия беше съсредоточена петдесетхилядна войска.

Полето, където щяха да се разиграят бойните действия, беше, общо взето, равно. Срещу десния български фланг и в тила на византийските войски с посока север — юг се издигаха три заоблени възвишения, като средното беше най-високо — около петстотин лакти. Това възвишение се намираше на около четири-пет хиляди крачки от българските позиции. За да се осигури от лоши изненади, Лъв Фока изпрати един конен разезд да варди тази височина.

През нощта на 16-и срещу 17-и август около полунощ Симеон насочи половин конна стотня срещу тази височина под командуването на Севар, като му заповяда да избиколи отдалече левия византийски фланг и да избие колкото се може по-тихомълком ромейските патрули. Между войниците, които Севар избра за тази операция, беше и Ханко.

Щом Севар съобщи, че седловината е превзета и очистена от византийци, Симеон повика командирите си. Той възложи на Курт да командува лявото крило на войската, на Станул — центъра, а на Ондуракс — дясното крило. А сам, като вдигна гвардията си и още хиляда конници, всичко две хиляди души, пое към централното възвишение, което Севар беше току-що превзел.

 

 

Рано на другата сутрин Лъв Фока построи бойния си ред, като за пръв път във византийската бойна практика включи към двата фланга на централната си групировка и по един конен отряд.

Пред фронта на византийските войски нищо не беше се променило. В подножието на онази седловина беше спокойно. След като прочете молитвата си, Лъв Фока даде знак и по целия фронт загърмяха сигнални тръби. Византийската войска се понесе напред.

Българският боен ред беше изнесен на около 500–600 крачки пред ахелойската дъга. Той следваше отдалече извивките на реката и пак представляваше една широко разтворена подкова. Лъв Фока беше предугадил тактическия замисъл на българското командуване — да свие двата си фланга, щом византийският център нахълта в подковата. Затова той предвидливо беше поставил два охраняващи конни отряда по фланговете на своята централна групировка.

Тоя тактически маньовър обърка плановете на българското командуване. Числената сила на войската беше съсредоточена по двете крила, но те бяха заковани на място от византийските крила; не отстъпваха, но и не можеха да се изнесат напред. А подковата, която в дълбочина беше доста тънка, след двучасова съпротива започна опасно да се пропуква.

Към десет часа преди обяд българският център беше пробит. За да не бъдат обходени, крилата започнаха бързо да отстъпват. Така към единадесет часа преди обяд българската войска беше отблъсната зад реката. Оттук нататък тя като че ли престана да действува като едно цяло — някъде се съпротивляваха отчаяно, другаде отстъплението преминаваше в бягство. Цвилене на коне, рев, звънтене на желязо, викове — напеченото от слънце поле кипеше, мяташе се и святкаше, сякаш отдоле му пламтеше всичкият огън на пъклото.

 

 

Симеон наблюдаваше развитието на битката от седловината и ако се съдеше по спокойното му лице, което навремени ставаше дори разсеяно, можеше да се предположи, че той или не схваща, или не разбира трагичността на събитията, които се разиграха пред очите му. Командирите бяха пребледнели, Севар изпохапа долната си устна, войниците се въртяха на седлата си и уплашено се поглеждаха едни други. А той седеше спокоен на коня си и имаше вид на човек, унесен в някакви свои далечни спомени.

Но когато битката се пренесе оттатък реката и българската войска беше разпокъсана на части, той мина пред фронта на конницата си и тогава изведнъж забеляза Ханко, който беше първият деснофлангови от Севаровата полустотня. Той се усмихна, но после смръщи вежди и като доближи до него, тихо му каза:

— Ако оживееш след боя, гледай да не се мяркаш пред очите ми!

Сетне отстъпи три крачки и високо произнесе:

— Войници, сега само от вас зависи дали да има България, или да няма! — Той измъкна меча си, посочи реката и извика: — Напред!

Появата на тази свежа конница в тила на уморената и обезкървена византийска войска обърна нещата за един миг. Във внезапната й поява имаше нещо свръхестествено, магическо, надхвърлящо разума, сякаш тя беше пръкнала из самите недра на земята. От победители, които свиват смъртоносен обръч около жертвата си, византийците се почувствуваха сами обхванати в обръч и осъдени на неминуем разгром. Хилядната им армия се втурна в паническо бягство към морето. Но морето беше далече. Сега цялата византийска войска беше раздробена на малки островчета и всяко островче бързо се топеше, изгаряше в святкащите проблясъци на мечовете и секирите, като купчинки слама, обхванати от пламъци.

Битката приключи към два часа следобед. От петдесетхилядната византийска армия успяха да се доберат до Месемврия около петстотин души. Другите бяха избити до крак на Анхиалското поле.

 

 

Ханко не дочака вечерната проверка. Веднага след битката, още кървав и потен от голямата сеч, той остави коня си, захвърли оръжието и с торбичка през рамо пое пътя, който водеше далече на запад, към сините планини.

А Симеон, като се връщаше от полесражението, видя сред купищата избити трупа на своя русокос адютант. Към тоя млад човек той изпитваше едно особено топло чувство, извираше от душата му като чист извор, погледнеше ли го, в сърцето му като че ли изгряваше кротък лъч. Сякаш поглеждаше в себе си — ослушваше се в не дослушана песен, взираше се в недогледани залези, пиеше от златна чаша недоизпито вино.

В разгара на боя едно късо копие, прицелено отблизо, насмалко не прободе гърдите на княза — отклони го в последния миг Севар с щита си. Отклоненото копие се заби дълбоко в запенения хълбок на княжеския кон, препускащото животно приклекна изведнъж и князът се строполи зашеметен на земята. Слепият случай даваше последна възможност на византийците — не да победят, разбира се, победата беше безнадеждно проиграна, но да излязат от поражението поне с чест.

Неколцина ромейски храбреци вдигнаха мечове и с рев се понесоха към мястото, където залиташе князът, и ако в това мигновение Севар и Ондуракс не бяха застанали като скали отпреде му, а Ханко не беше изскочил из прахоляка и хаоса със святкаща като мълния секира — Византийската империя нямаше да изпие през тоя ден горчивата чаша до дъно.

Докато Ханко сечеше и секирата му свистеше и тряскаше, и ромейските копия отскачаха със звън от щитовете на Ондуракс и Севар, русокосият адютант долетя при княза със запасния му кон, скочи на земята и сръчно му помогна да се метне на седлото. Възсядайки коня си, наведен още над шията му, Симеон срещна очите на младежа и макар в тоя миг светът да приличаше наистина на геената огнена, усмихнатият им поглед погали душата му като гълъбово крило.

Сега той слезе от коня си и застана при трупа на своя адютант със свито сърце. Стрела беше пробола гърлото му; лицето му имаше пепеливия цвят на земята, а зелените му очи, разтворени широко, гледаха изцъклени небесната синева. Някакъв малък предмет блещукаше сред диплите на синьото му кадифено наметало, святкаше под огъня на слънцето като сребърна звезда. Тоя малък предмет притегли с чудновата сила погледа на княза и когато очите му се заковаха на него, той разпери ръце и застина — безкрайното учудване, което бликна в душата му, тутакси се беше смесило с една ужасяваща догадка. Той коленичи до трупа на младия човек, наведе се над гърдите му и с изтръпнала ръка повдигна към очите си малкия предмет — позлатено кръстче с разпятието Христово, окачено на тънка верижка от потъмняло сребро.

Той позна това кръстче — някога беше висяло на шията му. Разхождало се беше с него по Виа Триумфалис, спомняло му беше родното синьо небе в сумрака на строгите магнаурски зали.

През тия мигновения, докато стоеше коленичил при трупа на младия човек и по навик си даваше вид, че държи нещата в ръцете си, той си спомни, макар и смътно, защото споменът едва се мяркаше в далечините, една догоряла свещ в дъното на безкраен коридор — спомни си оная осенянска нощ, годежарска нощ в деня на свети Георги, когато след мимолетна любов окачи кръстчето върху шията на Девора, станала му невеста за време, колкото месечината да измине половин педя път по небето; пламъкът на свещицата проплака в душата му и сега той осъзна с яснота, която ослепяваше очите му, че стои пред трупа на собствения си син.

Идеше му да разкъса огърлието си, да изхлипа с глас от обида и болка, но нали държеше нещата в ръцете си — не му отиваше да се показва повален, дори когато зашеметяващият удар му нанасяше самият бог.

Слънцето блестеше ярко на небосвода, но на княза се стори, че над земята припада леден полумрак. С ръка, която тежеше като планина, той притвори клепките на мъртвеца и леко докосна с длан посивелите му бузи. Бяха студени като пръст, изкопана от дълбока яма.

Когато се изправи, и неговото лице беше станало пепеливо.

Така стоеше до краката на сина си, гледаше небето и с безсилна злоба кълнеше бога. Откъм стана на войската една дузина тръби гръмогласно и тържествено възвестяваха на света голямата победа. Бодрите им звуци, литнали над равнината, приличаха на соколи, размахали устремено криле към необозримите далечини.

Край
Читателите на „Златният век“ са прочели и: