Андрей Гуляшки
Златният век (13)

Разказ втори: Битката при Булгарофигон

Няколко часа преди да започне боят за селището Буртудизос, наречено по-късно от гърците „Булгарофигон“, Ханко и Тахтун седяха сгушени сред храсталаците на леко нахълменото Буртудизоско поле и тихо разговаряха за минали и бъдещи неща. Дъждът, който беше започнал да ръми кротко и на пресекулки през късните следобедни часове, с настъпването на вечерта се позасили, по навалитите места шурнаха с клокочене вадички и цялата тази посърнала степ, макар и да не подозираше и да не можеше да подозира предстоящия кръвопролитен бой, като че ли запя необичайна за тия места тъмна и безутешна песен.

През селището Буртудизос минаваше широкият и равен път за Константинопол, той идеше от Средна Европа и завършваше при тихите и гладки води на Мраморно море. Византийските войски бяха преградили пътя, като центърът им беше се укрепил в самото селище, а двете им крила бяха заели лъчеобразни позиции успоредно на самия път. Така византийското бойно разположение приличаше на една отворена уста на хищник, чиято глътка представляваше укрепеното селище Буртудизос. Лъв Катаколон командуваше центъра, той беше началник на константинополската гвардия, а протовестиарият Теодоси началствуваше над дясното крило.

Всичката византийска войска правеше около десет хиляди души, от тях — четири хиляди души конница, разположена по равно на двата й фланга, и шест хиляди души тежковъоръжена пехота, подсилена с един специален отряд от стрелометни и други бойни машини. Напоследък Лъв Катаколон беше се прочул много в боеве срещу арабите, цариградчани го тачеха като герой и виждаха в него заместник на прославения Никифор Фока — командир на югозападните византийски войски, починал наскоро и внезапно по време на един дворцов банкет. Звездата на патриция Теодоси беше наскоро изгряла на константинополския небосклон — откакто стана началник на имперското съкровище. Способен финансист, но маниак на военна тема, той искаше да докаже на света, че е същевременно и блестящ стратег, макар да нямаше никаква военна подготовка.

Този дъждовен октомврийски ден Лъв Катаколон замръкваше доволен. Той можеше спокойно да заспи и уверено да дочака зазоряването, защото планът, който беше измислил за предстоящия бой, му обезпечаваше несъмнен и блестящ успех. Варварите ще ударят с главните си сили по неговите предни отбранителни линии и като привидно завърже с тях отчаян бой, нарочно ще ги остави да понапреднат малко в дълбочина. Така те ще стигнат до центъра на селището, където пътят им ще бъде препречен от ровове и насипи, от турмите на тежковъоръжената му пехота и от градушката стрели и камъни, които ще сипят отгоре им поставените по височините бойни машини. За да преодолеят тази ожесточена съпротива, варварите ще се видят принудени да вкарват в боя все нови и нови отряди, докато стигнат до последните си резерви. Тогава ще настъпи неговият час, часът на лъва! Божият час. Защото всичко дотук ще е само една подготовка, а главното тепърва ще стане. Когато всичката войска на варварите нахълта в гърлото и с отчаяни усилия се стреми да си пробие път през глътката, тогава той ще заповяда на двете си крила да се склопят около варварите, както се склапят челюстите на звяр. И ще се сбъдне неизбежното, защото неизбежното е самият бог и от неговия гняв нито едно смъртно същество не е убягвало. Българската войска ще се намери между челюстите на лъва и ще погине до човек.

Като предвкусваше сладостта на победата, Лъв Катаколон потриваше щастливо ръце.

А дъждът все си валеше и Тахтун и Ханко, мокри от глава до пети, зъзнеха от студ, сврени като лалугери сред голите шубраки на една плитка долчинка. Наляво и дясно от тях и кой знае докъде, зъзнеха другарите им от стотнята и войниците от другите стотни. От някогашните бойци, с които Тахтун и Ханко бяха воювали при Адрианопол, а после в ателкузките степи, бяха останали малцина, на мястото на изургу-коловъра Станул, командир на отряда, беше назначен багатур-багаинът Севар. Тоя човек, търсачът на изключителни неща в живота, който имаше най-хубавите ками в света, най-хубавите жени и най-хубавите коне, но си нямаше най-хубавото килимче и когото Кринит беше позорно ранил по задните части при Тунджанския мост, сега командуваше бившия Станулов отряд, наречен поради подвизите си образцов. А за командир на стотнята им дойде сетин-багаинът Богислав, от Червен. Той беше склонен към напълняване човек, който прикриваше добряческия си характер с една нарочна суровост, пищно изразявана с най-страшните думи на света. Никога никого не беше наказвал с пръчка дори, но по хиляда пъти повтаряше на ден: „Ще те окача на ченгела, за да се изплезиш на прадядо си!“ Или: „Ще разпоря корема ти и ще го напъхам с магарешки тръни!“ Той беше отличен командир, имаше вроден усет към военните работи, но когато попрехвърлеше в пиенето, а това се случваше доста често, натъжаваше се силно и с насълзени очи изповядваше, че той бил всъщност роден за майстор, а не за военен човек!

Преди да се стъмни съвсем, Богислав пристигна от другия край на дола, където Севар беше извикал на кратко съвещание командирите си, и като пухтеше и ругаеше лошото време и светците, които не мърдаха дори с пръст, за да го оправят, нареди на разводачите да доведат конете, а на войниците — да оседлаят конете си, да проверят оръжието си и всеки миг да чакат заповед за потегляне в атака.

По целия фронт настъпи тишина и всеки от бойците усещаше биенето на сърцето си и един особен студ в ставите си, който беше много по-неприятен от студа, причиняван от ветрищата и дъжда. Като не идеше заповед за потегляне, Тахтун и Ханко свалиха късите си кожени пелерини, наметнаха ги върху гърбовете на конете, а сами се свиха на земята, опряха гърбове един о друг и задухаха зиморничаво в мокрите си ръце. Защо им бяха пелерини, дъжд ги квасеше от пладне чак, не беше оставил сухо място по кожата им, като да се бяха къпали с дрехите си под яза на някоя воденица. А на конете ще са полезни, ще задържат топлината на кръвта им, защото какво струва един кон, ако кръвта му не кипи? Ездачът, и да е схванат, може да преживее някак, но схванати ли са жилите на коня му — направо го отписвай от божия свят, никакви шлемове и ризници не могат го отърва! Със схванат кон се отива право в търбуха на оная тишина, дето няма ни горен, ни долен праг.

— Поне да ни бяха раздали по едно коматче хляб! — започна обичайния си припев Тахтун. Това „да бяха“ той повтаряше по няколко пъти на ден, дори след като се насищаше на обяд с паница тлъста чорба.

— Нищо не ми се яде! — отвърна глухо Ханко и прегърна коленете си с ръце.

— Защото си свикнал да си недояждаш — каза Тахтун. И допълни дълбокомислено: — Който не се храни редовно, той отвиква от ядене.

— Случвало се е и да не си дояждам — призна си Ханко. Не му се приказваше, но нали оня го питаше, не можеше да не му отговори. Той предпочиташе да мълчи, да слуша само шляпането на дъждовните капки по локвите, макар и тоя шум да го потискаше, за нищо да не мисли и на ничии въпроси да не отговаря. Напоследък разговорите и чуждите приказки като че ли го уморяваха повече и от най-тежката езда.

— Ето, виждаш ли — каза Тахтун. — Свикнал си да не ядеш редовно и затова по-лесно търпиш на глада. У вас, изглежда, обедите и вечерите не са били кой знае колко сити. Тпру-у! — Той подвикна предупредително на коня си: — Не мърдай, че ще ме нагазиш, хало! Да, а у нас софрата почти не се вдигаше: щом едно ядене свършим, жените донасят друго! Яж, лапай! Можеш да си вземеш от плешката или от врата, или от опашката — каквото е по вкуса ти! У нас месо — колкото искаш! Ти колко овци чуваш, Ханко?

— Какво?

— Питам, колко овци имаш?

— Нямам ни една.

— Сиромах! А по-рано не си ли имал?

— Имали сме. Докато баща ми беше жив, гледали сме по двадесетина овци.

— Какво са двадесетина овци, Ханко! Ние имаме сто. А може и да са повече, не съм ги броил. Сега аз излизам с кравите, а брат ми пасе овците. Ние имаме пет крави, Ханко. Два вола и пет крави. Но си мисля, че като се върна в къщи, ще заваря и две телета. Когато тръгнахме на война, две от кравите бяха надули търбуси. Ти какво мислиш?

— Не мисля нищо, Тахтуне.

— Вай, сиромах! Е, не тъжи, аз съм богат човек, няма да те оставя!

— Нищо не ми трябва, Тахтуне!

— Как тъй — нищо? Може ли човек да живее от нищо?

— Кой както свикне, Тахтуне!

— Е, глупости! Дори на умрелите им трябва това-онова, затуй им носят на гробищата. Слушай, ти си ми приятел и затова, като се върнем от война, аз ще ти дам в заем два вола, една крава и десет овци. Ще ми дойдеш на гости, ще поседиш у нас, колкото ти душа иска, а като си тръгнеш за твоето село Осеня — заповядай, ще подкараш отпреде си два добри вола, една стелна крава и десет дългорунни овце. А?

Ханко се усмихна. За какъв дявол ще му е тоя добитък? И за какво село Осеня приказва? На света вече не съществува село Осеня, пък и да съществува — то ще е друго, не ще да е неговото. В някогашното Осеня той имаше дом, жена, дете, двор, а сега няма нищо, угрите бяха съсипали дома, жената, двора, а боляринът Стефан беше взел детето. Сянка не е останала от онова, което е било. Къде ще кара Тахтуновия добитък? И защо? Да започне отново? А откъде ще е сигурен, че тази история няма да се повтори? Че животът му ще бъде по-добър? И кое всъщност е добро и кое е зло?

— Защо мълчиш, Ханко, не те ли радва моят подарък?

— Да свърши войната! — каза уклончиво Ханко. Той напипа в торбата си два сухи залъка, изправи се и пипнешком ги поднесе под мократа муцуна на Дванш.

Дъждът плискаше в локвите и сънливо шумолеше сред клоните на повехналия храсталак.

 

 

Времето пълзеше по-лепкаво и по-бавно от плужек. После пристигна Богислав, познаха го по псувните, защото гласът му не беше съвсем негов. Той каза, че всичко е в ред и макар времето да е за убиване, заповядано било да тръгват. Като се изкачиха по хлъзгавия склон и изскочиха на равното, той строи стотнята в колона, по осем коня в редица. Всеки първи ездач от всяка нова редица подвикваше името си, за да могат другарите му по-лесно да си намерят местата в строя. Буртудизоското широко поле като че ли започна да диша събудено, а дъждът онемя.

За да не се разпръснат редиците поради тъмнината, колоната се понесе в умерен тръс и в сгъстен строй. Тропот на копита идеше отвсякъде, от всичките краища на равнината, та човек можеше да помисли, че препуска нанякъде самата тъмнина, че на тъмнината са й израснали конски копита и че тя препуска към онова място, където небето допира земята.

Това място, където небето допира земята, най-после се показа и всички останаха много изненадани, като видяха, че то не е чак толкова далече. В тъмнината блеснаха купчинка светлинки, всяка грееше като пламъче на кандило, само че блясъкът й постоянно менеше силата си поради гъстите ресници на дъжда. Богислав, който яздеше от дясната страна на Ханко, а Ханко беше деснофлангови от първата редица, тържествено извика:

— Буртудизос!

Гласът му пак не беше съвсем негов, но никой не забеляза. Всички гледаха Буртудизос и кой знае защо не се зарадваха, че е толкова наблизо, макар да бяха тръгнали за него. В тоя миг дори кръвожадният Тахтун съжали, че мястото, където земята допира небето, не се намира по-надалеч.

Сега стотнята трябваше да се разгъне за атака и като изравни фронта си с другите стотни, да се понесе напред. Но един конник, пръкнал ненадейно из тъмнината, дотопурка презглава при Богислав и бързешком му предаде някаква заповед, може би от командира на отряда, или пък от най-главния командир, от оня, който въпреки непрогледната тъмница виждаше всичко като на длан.

И така, вместо да заповяда на стотнята да се развърне за атака, Богислав нареди да се установи на място, въпреки че Буртудизос безгрижно мигаше най-много на хиляда и петстотин крачки пред тях. Като преустановиха приближаването и спряха, мнозина изпитаха съжаление; по-леко им се виждаше да вървят открито срещу опасността, отколкото да стоят в неизвестност и да гадаят какво ще решат командирите, какви намерения ще им дойдат на ум.

Но изглежда, че и другите стотни се заковаха на същата тази линия, защото на едно голямо разстояние тъмнината престана да шуми, не блъскаше с копита по размекнатата земя и дъждът отново оживя, пак започна да напява старата си и еднообразна песен.

Наляво всичко мълчеше и се спотайваше, но по направление на Буртудизос, към купчинките светлини, които боязливо трепкаха в тъмнината, по това направление вървеше войска, пехота, нощта замириса на мокри кожуси и целият свят като че ли изведнъж стана по-земен и по-свой. Ако отнякъде случайно лъхнеше на дим от цепеници или от запалено гюбре, на мнозина щеше да се стори, че са у дома си, че онова насреща, дето святка като шепа светулки, е тяхното село, а те са излезли до кошарите да нагледат добитъка, и ето че отново се връщат. Тази миризма на кожуси е толкова родна, на едни тя напомня топла землянка или скътана соба, опушен оджак с току-що стъкнат огън, пламъци лижат окадено гърне, а в него кротко ври любима гозба — тлъсто парче от овнешки врат сред бели глави кромид лук или разкършена кокошка с няколко чушки, ама такива, дето изкарват от очите искри; на други тя напомня шляпане на боси женски крака, а на трети — сладки приказки до огнището и една песен, останала от дедите. За оня овчар, дето тръгнал през девет земи да търси златоруното си агне, а като го намерил в десетата земя, това агне току се превърнало на златокоса девойка с месечника на челото и звездици в очите. За какво ли не напомня тая миризма на овчи кожуси? Тя е стара и толкова своя, колкото са прастари и свои пътищата на човека около родното му място.

Само Ханко нехае и се мъчи да не си припомня нищо, защото неговите спомени са или като горски разбойници, или като съсипани селяни, от едните се пази, гледа да ги не срещне, а другите извикват в душата му жалост и смут, ако се събере с тях, не знае какво да им каже за утеха. Затова, като слушаше как отекват лепкаво стъпките на пехотата по разкаляната земя и до обонянието му достигаше миризмата на хилядите овчи кожуси, той извърна глава към оная страна на буртудизовската равнина, където нощта беше подвила опашка и дъждът повтаряше припевите си, и навремени долиташе с влажния повей на ветреца дъх на скупчени в далечината невидими коне.

Но дъждът започна постепенно да утихва, да се превръща на водни капчици, по-ситни от песъчинките. Стояха така около един час, който се стори на хората източен като година и тежък като планина, а после по редиците премина заповед да тръгват напред. В челото на стотнята, на около двадесетина крачки от Тахтун и Ханко, излезе конник, който държеше в лявата си ръка пробит кърчаг, на чието дъно гореше насмолен фитил. Светлинката от тоя фитил не беше кой знае каква, но се виждаше добре от първата редица. Такива кърчази, невидими за неприятеля, святкаха с жълтеникавите си прозорчета и пред другите стотни.

Стотнята на Тахтун й Ханко беше най-деснофланговата, нейният фронт лежеше точно срещу Буртудизос, затова всички се учудиха до немай-къде, като видяха, че техният водач завива наляво, и чуха Богислав да нарежда и те да се обърнат наляво и да държат такава посока, че тоя въшлив град да стои все откъм дясното им рамо.

Такава била работата, значи, вместо да ударят направо града, те щяха да минат наляво от него; накъде ли ги насочваше оня, който виждаше в тая непрогледна нощ всичко като на длан?

Някое време Буртудизос святкаше откъм дясното им рамо, а сетне остана зад гърба им. Когато изостана доста зад гърба им, конникът, който водеше стотнята, пак промени посоката, тоя път надясно, така че Буртудизос отново светна пред очите им, но малко по-надалеч. Богислав даде команда и всички започнаха да се изкачват по някакъв склон, а когато излязоха на билото, те видяха такава удивителна картина, каквато не можеха да си представят и най-големите веселяци сред тях. Те видяха един гигантски чатал, начертан от чести огньове, в устата му святкаше Буртудизос, а раменете му се затваряха на около хиляда и петстотин стъпки зад него. Тия рамене представляваха двете ромейски крила. Сега и най-лишените от въображение се досетиха за византийската игра: ще тръгнат българите за Буртудизос и ще се напъхат в чувала.

И така, на хиляда стъпки пред фронта им, а поради тъмнината им се струваше, че е на хвърлей камък, лежеше лагерът на дясното византийско крило, горяха десетки големи огньове, виждаха се в червеникавата им светлина тук и там четвъртити шатри и по-малки палатки, пръснати между тях. В самия горен край на лагера, точно срещу фронта на Богиславовата стотня, гореше може би най-големият огън и там се виждаше като че ли най-високата шатра, ту червена, ту стъмнена, според силата на пламъците, които отпъждаха тъмнината. На самия връх на шатрата помръдваше от време на време някакъв стяг, когато вятърът от югозапад размахваше криле.

— Готов съм да се закълна в брадата на дядо си — каза Богислав, като придръпваше юздата на коня си, — че тази ще да е шатрата на самия им предводител, а парцалът, дето се вее отгоре й, ще да е знамето на келявата им войска!

— Аз непременно ще изтърбуша тоя предводител! — каза уверено Тахтун. И понеже никой от съседите му не възрази и не поиска да му оспори това право, дори Ханко, който беше свикнал вече да търкаля предводителите, той продължи замечтано: — А след туй така ще се наям с предводителските му гозби! Чувал съм, че първенците им хранят кучетата си с каймак, а конете си поят с подсладено вино!

Кой ли знае какво щеше да намери Тахтун в пълководческата палатка, щом като псетата на предводителя се насищали с каймак!

Пристигна Севар, размени няколко думи с командира на стотнята, после попита за Ханко. Богислав го отведе до първата редица на колоната, а Севар рече:

— Ето, Ханко, отпреде ти е самият протовестиарий Теодоси, ромейският началник. Аз съм решил вашата стотня да го удари, но понеже ти ми взе Кринита при Адрианопол, предупреждавам те тоя път Теодосия да оставиш на мен!

— Добре — каза равнодушно Ханко.

— Аз пръв си направих устата за него, командирю! — възропта Тахтун.

Севар си спомни, че Тахтун го беше носил на гърба си след адрианополската битка, разчувствува се, но нали душата му ламтеше все по изключителните неща, не намери сили да отстъпи.

— Ти вземи помощника му! — каза Севар. После се обърна към войниците: — Вие не забравяйте, че тия насреща, доведоха угрите по вашите краища. Сега трябва да им върнете тъпкано, както се връща на най-долни злодеи!

Като чу за угрите, сърцето на Ханко трепна, сякаш някой го убоде с игла. По кожата му полазиха тръпки, макар че не усещаше студ, кръв плисна в слепоочията му, а краката му сами се ожесточиха и с все сила пришпориха търбуха на Дванш. Дванш се разсърди и понечи да се изправи на задните си крака, но Тахтун протегна тутакси ръка и го улови за юздата.

— Къде си забързал! — рече той на Ханко. — Нали чу, че командирът си избира предводителя, а на мене дава помощника?

Ханко не знаеше какво ще „връщат“ другите на ромеите, но в тоя миг той чувствуваше, че трябва да им върне неведнъж, а хиляди пъти заради целия си съсипан живот. Струваше му се в тоя миг, че не други, а ромеите бяха изтръгнали от ръцете му и това малко сиромашко добро, с което беше дошъл на тоя свят.

Севар отмина наляво и Богислав заповяда стотнята да се развърне за атака. Развърнаха се за атака и другите стотни, а колко отряда имаше на полето освен Севаровия — никой не знаеше, нощта беше затулила войските в черните си дипли.

Откъм лявата страна на фронта изсвири рог. Редиците се понесоха, отначало в умерен тръс, после се засилиха, а когато се зачуха изплашените викове на предните византийски постове и към небето литнаха запалени стрели, те преминаха в бесен галоп.

 

 

Битката за Буртудизос започна в десет часа вечерта.

Щурмовата войска на Курт, съставена от конните отряди на Севар и Олцег, като излезе на около две хиляди стъпки пред Буртудизос, преустанови движението си и даде път на пехотните отряди, които напредваха в сгъстени колони срещу центъра на селището. Пехотната войска се командуваше от командира Смул.

 

 

Лъв Катаколон не можеше да допусне дори насън, че българите ще се решат да предприемат каквито и да било нападателни действия през тази безпросветна и дъждовита нощ. Навън човек не можеше да съзре дори носа си, та камо ли да води бой в непозната местност и срещу укрепени позиции! Той очакваше битката на другия ден, на зазоряване или по-късно, но в никакъв случай не можеше да предположи, че боевете ще започнат с пълна сила в началото на нощта. Здравият разум изобщо не допускаше такава възможност, а дългият му боен опит подсказваше, че и тоя път ще се повтори онова, което се повтаряше във всяка война — каквото имаше да става, започваше около изгрев-слънце и завършваше — в най-лошия случай, на заник. Битките приключваха най-често, сякаш според някой неписан закон, към четири часа следобед. Лъв Катаколон минаваше за начетен човек, слушал беше откъси от Илиадата на празнични пиршества, които актьори четяха под съпровод на арфи, и знаеше, че още от Омирово време хората се сражаваха на дневна светлина. Наистина Троя беше паднала нощем, но в тази работа бяха взели участие най-малко и една дузина богини, а където се месеха жени, там нещата можеха да се обръщат всякак, понякога с главата надолу. Сега нямаше никакви богини, със съдбините на хората се разпореждаше само триединният бог на християните, а той обичаше светлината и затова дори битките започваха и свършваха със светлина.

Такива и много други доводи можеше да изтъкне Катаколон, за да докаже, че открай време дневната война е имала преимущество пред нощната и че нощната война няма нищо общо със здравия военен разум и с хилядолетните традиции на хората.

Дълбоко убеден, че нощта ще премине спокойно, и с добро настроение поради хитроумния си план за утрешния бой, Лъв Катаколон намери за излишно да гаси светлините на Буртудизос и да обрича жителите му на скука и напразни страхове. Все пак той имаше работа с варвари — всякакви по-особени предохранителни мерки срещу тях щяха да бъдат под ромейската му чест! И за да покаже на помощниците си и на буртудизовските първенци, че не съществуват никакви причини за безпокойство и че всичко е премислено от край до край, той заповяда да се устрои пиршество в залата на Буртудизовското градско управление, да се поканят първенците с жените и дъщерите си, да свири музика и да има игри и веселие до първите зари на деня.

Както беше се разпоредил, така и стана: празненството започна в девет часа вечерта с една пищна трапеза, достойна дори за вкуса на изтънчените му константинополски офицери. Местните богаташи и градският управител не бяха жалили средства, за да има на масата изобилие от птици и риба, и всякакви меса и плодове, и да се лее старо искрящо вино, и да прислужват красиви девойки, от които можеше да се иска всичко.

Да, дори изтънчените и преситени висши офицери започнаха вечерята с повишено настроение и с добри надежди за по-късните часове. Така дойде време за прасенцето, напълнено с ароматни грудки, маслини и сладки стафиди, редно беше Лъв Катаколон да произнесе наздравица, а след това да се вдигнат чаши за славата на императора. Всичко вървеше по реда си, но точно в тоя тържествен момент — сякаш дяволът беше го нарочно изчакал — в залата се втурна третият адютант, изтича при главнокомандуващия и с доста силен глас извика в ухото му:

— Българите нападат!

Цялата зала утихна като по даден знак, Лъв Катаколон не успя да преглътне залъка, който смяташе да бъде последен, преди да произнесе тържествената наздравица, а като го подържа някое време в устата си, шумно го изплю на пода.

— Българите нападат! — повтори третият адютант, макар че никой не беше го накарал да повтаря.

Ако момъкът беше казал например, че земята се е разцепила насред Буртудизос или че Понтийско море е излязло от бреговете си и е заляло лозята и маслинените горички, кой знае дали щеше да произведе по-силно впечатление. Защото зиналата земя щеше да погълне само някоя и друга къща, морето — както дошло, така си и отишло, колоните ще прекопаят господарската земя и лозята пак ще раждат, и маслиновите дръвчета пак ще дават плод. Но влязат ли българите в Буртудизос — светът свършваше, защото всички знаеха, че българите няма да оставят на място камък върху камък.

Затова в залата настъпи такава ужасна тишина.

Пръв се съвзе Лъв Катаколон и той каза, като погледна с лоши очи третия адютант:

— Голяма работа! Можеше да ми съобщиш тази новина и малко по-късно! — И понеже изразът върху лицето на адютанта показваше, че работата е наистина голяма, той допълни: — Във всеки случай, аз ги очаквах утре, но какво искате вие от варвари, те воюват, както им дойде!

— Бог да ни пази! — прекръсти се сред гробната тишина началникът на градската управа.

— Е — каза главнокомандуващият, като се пресегна за чашата си, която беше напълнил за тържествената наздравица. — Аз не виждам нищо обезпокоително в това, че българите са решили да ни нападнат по тъмно. Толкова по-зле за тях! От науката за войната се знае, че тоя, който нощем напада, дава повече жертви от тоя, който се отбранява. — Той отпи от чашата си една голяма глътка вино и бавно избърса с ръка прошарените си мустаци. После се извърна към първия си помощник, един мургав арменец с насечено от бръчки лице и облещени очи, и ласкаво му се усмихна: — Хайде, Азария, разходи се до позициите и предупреди още веднъж началниците — никакво излизане извън укрепленията! Да се води само отбранителен бой. От стрелометните машини да бият със снопове запалени стрели, за да се виждат редиците на неприятеля. — Той махна пренебрежително с ръка: — Какви ти редици, варвари нападат ли в редици!

Той отново отпи една голяма глътка от чашата си, помълча замислен някое време, сетне, като че ли се завръщаше от друго място, спря изненадани очи върху Азария, който стоеше прав на мястото си и разпери ръце:

— Просто не мога да повярвам! Когато гърците влезли в Троя, нощта е била ясна, все пак; светела е месечина, тоест съществували са що-годе условия, благоприятствуващи воденето на един настъпателен бой! А сега? На какво разчитат българите? Пълна тъмница и проливен дъжд!

Азария махна с ръка и се запъти към вратата. Той беше висш офицер, полагаше му се да изпълни заповедта, без да иска разрешение. Лицето му беше намръщено и зло, но не можеше да се разбере дали защото българите бяха нападнали Буртудизос нощно време, или поради това, че главнокомандуващият го дигаше от масата точно когато беше дошъл редът на печените прасенца.

— Чакай! — извика подире му Катаколон. Когато Азария се извърна, той му кимна към третия си адютант: — Вземи тогова и разпореди да се изпрати като обикновен войник на предна позиция, да гледа варварите отблизо, за да види, че не са чак толкова страшни, и втори път, като ще дохожда да ми съобщава за тях, да го прави достойно, както подобава на един ромейски офицер!

Третият адютант, с току-що покарали мустаци и брада, най-напред почервеня, а после смъртна бледнина покри лицето му и по челото му избиха ситни капчици пот.

— Но, чичо… — промънка едва чуто той, защото Лъв Катаколон, който го изпращаше на смърт, беше брат на баща му — аз…

— Ти и всички ние сме войници! — гневно светна с очи главнокомандуващият и властно махна с пухкавата си ръка по посока на вратата. — Вън!

Азария и третият адютант излязоха, флейтистите надуха инструменти, виночерпци се разтичаха да пълнят чашите, но оживлението в залата не се възвърна, доброто настроение лежеше като една простреляна птица, вече не можеше да размаха криле. Лъв Катаколон се усмихваше насила, той беше вътрешно смутен и съвсем забрави за тържествената наздравица. Вярно е, мислеше си той, че нощно време нападателите дават повече жертви от нападнатите, но истина е и това, че варварите не се стъписваха много от жертвите си и в повечето случаи не си даваха труд изобщо да ги броят. Мислеше си още дали да не даде заповед на двете крила да настъпят към Буртудизос, та да склещят българите, но веднага си казваше, че от това няма да излезе нищо свястно, в тъмнината хората му сами щяха да се избиват едни други, пък и как да бъде сигурен, че оня новак във военното дело ще изведе конницата си точно там, където трябва! Дал му беше за помощници командири с голям опит, но нали го знаеше какъв е надут и самонадеян, той щеше всичко да върши на своя глава. Дори опитният пълководец можеше нощно време да сгреши, та камо ли любителят!

Сетне си казваше, че напразно допуска в душата си тревоги, че пехота като неговата не може да бъде бита от разни варварски пълчища, че дъждовната нощ няма да помогне кой знае колко на неприятеля, та ако ще би да е по-черна от катран и от небесата да се сипят реки, и че пълководец като него, ако се случи да загуби сражение — ако такава е волята божия! — ще загуби не от варварин, а от достоен неприятел, от съперник, който умее да воюва според законите на голямото изкуство.

Докато Лъв Катаколон мислеше така и неусетно пресушаваше чашата си, която виночерпецът продължаваше да налива, но вече без особено усърдие, висшите му офицери се бяха умълчали и почти не се докосваха до изобилното ядене; а домакините — кой явно, кой скришом — започнаха да се измъкват един по един. Останаха само момичетата, от които можеше да се иска всичко, но и те дремеха по скамейките, наблизо се водеше битка и на офицерите не им беше до тях.

Отначало навън цареше кротка тишина и нищо не напомняше, че на около две хиляди крачки от тази сграда се водят тежки боеве. Когато Азария и третият адютант тръгнаха към източните покрайнини, където се намираха предните укрепени позиции, и шумът в залата утихна, дълго време единственият шум, който идеше отвън, беше клокоченето на дъждовната вода, която се стичаше по улеите. После започнаха да препускат по улицата конници, да отминават в тръс конни части, да дрънчат талиги от снабдителните служби, прозвучаваха резки и груби команди и тия, които бяха в залата, опитни офицери, преживели много битки, разбираха отлично, че към предните позиции се насочват части от резервите, че там работите не вървят добре, и затова отправяха все по-начесто разтревожени погледи към своя командир. Лъв Катаколон, привидно спокоен, продължаваше да се усмихва снизходително, но и в неговата душа смущението беше започнало да се надига като прииждаща река. Забавянето на Азария, както и да се тълкуваше, не предвещаваше нищо добро.

Малко след полунощ той изпи наведнъж чашата си, удари с дъното й по масата, което сигурно означаваше „Край, така повече не може!“ и се изправи, за да каже ония няколко думи, които главнокомандуващите обикновено казват, когато искат да внесат някакъв прелом в настроението на подчинените си. Но преди да произнесе първата дума, а тя не изскачаше лесно в паметта му поради изпитото вино, широката врата зад гърба му бурно се разтвори, някой беше я силно ритнал с крак, и в залата се появи като вестител на смъртта командирът Василий Никодимос. Бронзовият му шлем, украсен с лъвска грива, беше разсечен на челото, оттам се стичаше кръв, тя квасеше половината му лице и се попиваше от гъстата му къдрава брада.

По природа Василий Никодимос беше весел човек, но зад смеха му се криеше остър ум, носеше се слух между офицерите, че преди да се отдаде на военна кариера, преподавал риторика в една висша константинополска школа. Приказваше се още, че напоследък между него и императрицата Зоя имало нещо, но какво ли не се дрънкаше в офицерските среди, дори се подмяташе, че Лъв Шести нарочно го бил изпратил срещу варварите, с някаква своя тайна надежда, но кой знае, какви ли слухове не се ширеха по тази грешна земя!

Тъй или иначе, но сега той застана почтително пред изумения Лъв Катаколон, страшен и кървав, раздърпан, сякаш току-що беше излязъл от клетка на зверове, повдигна ръка за поздрав и с разбит глас, в който още се усещаше гръмотевична сила, някак си присмехулно изрева:

— Ave, Caesar, morituri te salutant!^[1]

Онемялата зала като че ли два пъти повече онемя. Дори ония момичета го зяпнаха с ококорени очи. Те не бяха разбрали нито дума от страшното му приветствие, защото за пръв път в живота си слушаха приказки на неразбираемия, отдавна изчезнал латински език. Но някои от офицерите, които ходеха по-често на хиподрума, проумяха зловещия смисъл на поздрава; актьори-комедианти заставаха пред трибуната на императора, вдигаха ръце за поздрав и на шега произнасяха трагичното приветствие на някогашните гладиатори: „Ave, Caesar, morituri te salutant!“ Публиката отдавна беше запозната със смисъла на тайнствените думи и весело се смееше. Сега офицерите се досетиха, че работите са стигнали до умиране, че нещо страшно и непоправимо беше се случило на дясното крило на войската, и на секундата пребледняха.

— Разправи ни за какво си дошъл и защо се явяваш в такъв окаян вид — каза намръщено Лъв Катаколон.

Дясното око на Василий Никодимос беше покрито с кървава слуз, та с него не можеше да гледа, но в лявото му око блеснаха такива присмехулно-презрителни пламъчета, че Лъв Катаколон изведнъж се почувствува притиснат до земята и смален като джудже.

— Прескочих дотук, за да те предупредя — каза той, — че ако не превърнеш краката си на заешки и още тоя миг не хукнеш презглава за Константинопол, то видът ти ще стане след един час такъв, че дори за чакалите няма да представлява интерес!

— Дайте му да изпие една чаша вино, за да дойде на себе си — каза Лъв Катаколон.

Василий Никодимос изпи с удоволствие виното, помълча, за да го усети в жилите си, после приседна на една от скамейките и оброни глава. Кръвта, която се стичаше от брадата му, започна да капе на земята.

— За бога — изгуби търпение Лъв Катаколон — ще ни обясниш ли с няколко думи какво всъщност се е случило в разположението на дясното ни крило?

Имаше дясно крило, а сега го няма — изкриви окървавените си устни Василий Никодимос. — Защото те дойдоха, нападнаха ни и ни свършиха. — Той очевидно имитираше Цезаровото „veni, vidi, vici“.

Офицерите прехапаха устни, а Лъв Катаколон попита, защото не искаше да повярва на ушите си:

— Ти чуваш ли се какво приказваш? Как така ви свършиха?

— Просто ни изтребиха! — повдигна рамене Василий Никодимос и тогава всички видяха, че бронята на лявото му рамо беше разсечена и от лакътя му се цедеше кръв.

— Недоумявам! — разпери ръце Лъв Катаколон. Той помълча, отправи очи към офицерите си, които бяха започнали вече да проявяват признаци на нетърпение, като поглеждаха към вратите и стягаха коланите и ремъчките на броните си. — Излиза, че сега ние нямаме дясно крило и че от тази страна войската ни прилича на стадо, вкарано в скотобойната за клане?

— Това сравнение ми се вижда добро — каза глухо Василий Никодимос.

Някои от офицерите тръгнаха към вратата, но в тоя миг тя беше отворена отвън и в залата влетяха неколцина офицери с по-ниски чинове. Личеше си по външността им, че те не бяха седели на сухо и със скръстени ръце.

Тия хора съобщиха на Лъв Катаколон без видими признаци на паника и с прости думи, че са забелязали източно от Буртудизос и не кой знае колко далече авангардни части на българската конница. Те предполагат, че е станал пробив в разположението на дясното крило и че българските войски правят опит да обходят византийската войска около Буртудизос.

Като чу думите им, Лъв Катаколон изтегли меча си, посочи насрещната стена и изрева:

— На изток! Една турма да остане на укрепените позиции и да задържа българите откъм запад, а всичко останало да бяга и да се спасява към Аркадиопол! — Той потърси с очи измежду висшите офицери кому да възложи командуването на осъдената турма, но повечето от тях вече щурмуваха вратата, а някои отваряха прозорците и енергично се прехвърляха навън.

За по-малко от минута залата почти опустя. Останаха само низшите офицери, Никодимос и Лъв Катаколон.

— Какви страхливци! — каза Лъв Катаколон по адрес на висшите си офицери, като гледаше тъжно бляскащото острие на извадения си меч.

— Нищо — каза Василий Никодимос. — Те няма да идат далече. А командуването на последната турма аз ще поема! — Той се подпря на масата с дясната си ръка, изправи се и по окървавената му уста разцъфна усмивка, напомняща една смачкана роза. — Щом съм тръгнал за подземното царство — каза той, — поне да сляза там като войник! — Той кимна към низшите офицери и им рече: — Вие ми помогнете да се кача на коня, а след това хващайте пътя кой накъдето види! А е! — усмихна се на Катаколон. — Като дойде и твоят ред за подземното царство, не забравяй да ми донесеш два зара от слонова кост и бутилка критско вино!

Лъв Катаколон обеща, че непременно ще изпълни поръчката му, попита го дали има и други желания и понеже Василий не можеше да се сети за други желания, а време за мислене нямаше, поздрави го за сбогом по военному, махна с ръка и на низшите офицери и излетя навън като подгонен от стършел.

Духавицата го блъсна по лицето с мокрите си криле, нощта кипеше от препускане на коне и дрънчене на обозни талиги, прозорците на околните къщи светеха изплашено; мъже с фенери и по нощни дрехи надничаха от вратниците, разпитваха войниците и като не получаваха отговор, продължаваха да стоят изгърбени под стрехите.

На площада пред управлението прииждаше пехота — друнги, пентаконтархи, но поради тъмницата нямаше никакъв ред, едни части поглъщаха други, редиците се превиваха и на края всичко се сливаше в един клокочещ водовъртеж.

Като видя неразборията, Лъв Катаколон почувствува да прелива в сърцето му парещо отчаяние. Той се метна на коня си, който адютантът му беше довел до стълбището, и тъкмо се канеше да го пришпори, за да си пробие път през площада, шумотевицата изведнъж стихна, като че някой я беше прерязал с нож. В настъпилата тишина заедно с плясъка на дъжда долетя едно немного далечно „Ю-у-у!“ — сякаш сто вълчи глутници нападаха из един път западните окрайнини на града. Това „ю-у-у“ раздра тишината като божие проклятие и нечий глас, обезумял от ужас, пронизително извика:

— Идат!

— Идат! Идат! Идат! — избухнаха десетки гласове.

— Българите идат! — обади се и адютантът на Катаколон.

Лъв Катаколон се прекръсти, извади меча си и като издъни търбуха на коня с остриетата на сребърните си шпори, полетя стремително напред.

Адютантът припна подире му.

Разлюляната тъмнина погълна и двамата като дълбока вода, която се скланя над удавници.

 

 

В тая дъждовна нощ, един час преди Лъв Катаколон да тръгне за смъртта си, щурмовата войска на Курт, съставена от конните отряди на Олцег и Севар и подсилена с две стотни от отряда на жупана Манаси, като изчака Смуловата пехота да нападне Буртудизос, зави на север, развърна се в боен ред и удари дясното крило на византийската войска. Така към единадесет часа вечерта Буртудизос, който пазеше пътя за Константинопол, беше нападнат от две страни: Смуловата пехота атакуваше западните укрепени линии, а подсилената конница на Курт имаше за задача да пробие дясното крило, командувано от протовестиария Теодоси и командира Василий Никодимос, и като си отвори път на юг, да излезе в тила на византийските войски.

Стотнята на Богислав заемаше най-десния фланг в бойния ред на Севаровия отряд. Когато всичката Куртова конница се втурна срещу лагера на Теодосиевата войска, осветен от множество големи и малки огньове, Тахтун и Ханко препускаха в първата редица, на самия й десен край, а до тях беше Севар, следван от един адютант, който водеше запасния му кон, от двама телохранители и група войници за свръзка.

Като измина малко повече от половината разстояние до лагера, конницата се впусна от ускорен тръс в галоп, смете и погълна като хилядоглава ламя редките ромейски постове, но не успя да стигне незабелязана до ешелонираната стражева охрана, към небето вече летяха снопове запалени стрели, които сигнализираха за внезапна беда. Тънката редица на охраната не можа да задържи напора на стотните, но като забави движението им с една минута, даде възможност на своите да излязат от палатките си, да яхнат конете си и да организират тук и там боен ред и съпротивителни гнезда.

Наближили лагера на стотина крачки, Куртовите момчета ревнаха в едно гърло бойното си и старозаветно „ю-у-у“, обърнаха нощта с главата надолу и като бесни фурии, изскочили из чернилото на нощта, скочиха върху обкованата с желязо, но изненадана и поради това предварително разколебана константинополска тагма. И може би боят щеше да бъде решен още в първите минути и цялата тагма да бъде смляна, ако Василий Никодимос не беше се изхитрил да изтегли навреме бойния ред зад огньовете, палатките и обозните коли. По този начин той успя да притъпи зашеметяващата сила на първия удар, на който българите разчитаха най-много, като за някое време ги принуди да разкъсат редиците си и да възприемат тактиката на отделните и откъслечните схватки. Като разбра хитрината му, Курт заповяда на Севар да избиколи с две стотни левия византийски фланг и да го удари откъм гърба, където нямаше нито палатки, нито обозни коли. Така византийците бяха обходени, а Василий Никодимос, проумял безнадеждното положение, в което беше изпаднало цялото дясно крило, изпрати вестоносец при Лъв Катаколон за помощ, а сам заповяда на частите да се строят в гъсти четириъгълници и да се съпротивляват срещу нападателите, както знаят и докогато могат.

Дъждът, който беше попрестанал, сега отново заваля и сякаш с по-голяма сила.

На дневна светлина, и дори в оскъдното зарево на огньовете, византийските четириъгълници щяха да издържат може би по-дълго време. Но в тъмнината, връхлитани от всички страни, осъдени на неподвижност, те започнаха бързо да се огъват и още по-бързо и безредно да се дробят. Те бяха сечени от българите, както се сече храсталак или закелявяла гора.

Клането продължи около един час.

Малцина успяха да пробият обръча и да се спасяват, накъдето ги понасяха конете. Между тях беше и Василий Никодимос, помощникът на протовестиария Теодоси.

Както беше заповядано, стотнята на Богислав заобиколи левия фланг и удари откъм тила щаба на византийската войска. На това място от фронта съпротивата беше организирана най-лошо, защото повечето от командирите бяха или съвсем пияни, или полупияни — неочакваното нападение на българите ги завари на угощение, което Теодоси беше устроил по случай четиридесетия си рожден ден. Празненството, макар и правено в сурови военни условия, започна весело — още при първата наздравица всеки от поканените намери в чашата си по една златна нумизма! След това нумизми се намериха и в коремите на печените пилета, фазани и бекаси, в баничките и сладкишите, така че всеки от присъствуващите можа да сложи в кесията си по шест, седем златни монети, злато не бог знае колко за богати хора, но достатъчно, за да развесели и най-начумерения по природа човек. Веселото настроение искаше вино, специалното критско вино правеше настроението още по-весело, наздравиците за щастливото бъдеще на Теодосия следваха една подир друга, и доста начесто, та към десет часа, когато в лагера беше вдигната тревога, командирите начело с Теодосия бяха излезли от играта.

Телохранителите на Теодоси поискаха да надянат върху белоснежната тога на господаря си една двойна ризница и да сложат боен шлем с лъвска грива на главата му, която беше окичена поради празника с венче от лаврови листа. Но Теодоси ги отпъди с презрителен жест, мислеше с помътения си от виното мозък, че е под достойнството му да излиза срещу варварите в пълно въоръжение, затова грабна само меча си и както беше по празнична тога и с венче върху къдравите си коси, изшмули се от шатрата и със залитане зашляпа с плитките си сандали към първата редица на бойния строй.

Огромният огън, който гореше пред шатрата, хвърляше червеникави зари наоколо, осветляваше поляната е кървава светлина и когато Тахтун и Ханко се появиха, те имаха вид на привидения, пръкнали от самото чрево на ада. Като ги зърна толкова страшни, на Теодоси се стори, че насреща му идат дяволи на дяволски коне, и уплашено се прекръсти с лявата си ръка, понеже в дясната държеше меч. В тоя миг го забеляза Севар, той извика на Тахтун и Ханко да не му се месят, пришпори коня си към него и като размахваше грозно секирата си, избираше място къде да го удари. В зарите на огъня острието на секирата проблясваше безмилостно, както щяха да святкат сигурно секирите на божиите ангели в деня на Страшния съд. Двама телохранители тутакси застанаха от двете страни на протовестиария, затулиха го с конете си и вдигнаха копия, но бяха ометени почти в същия миг от Ханко и Тахтун. Севар се наведе от седлото си, за да халоса Теодосия по главата, но като че ли някаква невидима сила отклони ръката му и острието на секирата изсъска встрани. От празния удар Севар едва не се строполи от седлото, но нали беше изкусен ездач, задържа се, а после обърна коня си на място и като видя изумения Тахтун до себе си, посочи му Теодоси и заповяда:

— Сечи!

Едва беше отминал напред и в ушите му плисна познатото „х-рас“.

По време на тая битка, продължила не повече от час, загинаха около хиляда и петстотин ромеи. Триста души бяха пленени, а други двеста хванаха четирите посоки на света. Две по-важни събития се случиха, за които трябва непременно да се разкаже, макар и с по няколко думи.

Малко време след като Тахтун съсече Теодосия, едва ли бяха се изминали пет минути, гвардейският византийски четириъгълник се разтвори и пред първата редица излезе помощникът на протовестиария, Василий Никодимос. Могъщ и страшен едновременно, и великолепен в бляскащата си броня и пурпурната си пелерина, той се устреми към предводителската шатра, над която тихичко се развяваше византийското знаме. Веднага насреща му се спуснаха неколцина конници от Богиславовата стотня, но както се спущаха отгоре му, така отскочиха съсечени встрани. Други налетяха, но и тях постигна същата участ, сгърчиха се на окървавената земя, а конете им хукнаха в тъмнината, подивели от ужас. Сякаш мечка стръвница беше излязла, скачат вълкодави отгоре и, а тя с един удар на лапата си ги изтърбушва и отмята в близкия храсталак. Пред тази страшна картина се стъписа дори Тахтун. Кръгът непрекъснато се разтваряше и Василий Никодимос вече доближаваше шатрата и сигурно си правеше вече сметка как да свали знамето, когато, огрян от пламъците на гигантския огън, беше забелязан от Ханко.

Двамата се счепкаха като два вълка, които в смъртна битка решаваха въпроса кой от тях да води голямата глутница. Василий размахваше тежък меч и въздухът пищеше, а Ханко действуваше със секирата си, която открай време му беше любимо оръжие. На няколко пъти се удариха и от щитовете им непременно щяха да изхвърчат искри, ако не бяха мокри от дъжда. Два последователни и светкавични удара на Василий, които Ханко не успя да отклони с щита си, насмалко не го повалиха от седлото. Ако при тия удари Дванш не беше отскачал встрани и назад, Ханко по всяка вероятност щеше да захапе земята. Но тъй или иначе, той остана на седлото си и на свой ред издъни Василия със секирата си, веднъж по рамото, а после по челото. Ударът по рамото извади от строя дясната ръка на Василия и той беше принуден да премести меча си в лявата, а щита си да захвърли в калта. Но когато секирата разцепи шлема му, светът за него се обърна, ослепителна светкавица проряза тъмнината и той остана няколко мигновения пред Ханко неподвижен и беззащитен като жена. Защо през тия мигновения Ханко не го довърши с нов удар? Никой не му пречеше и той можеше да го стори много лесно. Василий дойде на себе си, учуди се, че още е жив, погледна Ханко с едното си око, понеже другото беше заслепено от кръв, усмихна му се — може би приятелски, или кой знае как, — сетне обърна коня си и бързо се затули в оная част на поляната, която огънят не ближеше с червеното си зарево. Тахтун се хвърли подире му, но Ханко викна по него и го спря.

— Няма смисъл да го гониш — рече му той. — Аз така съм го наредил, че милостта му няма да живее повече от час.

 

 

Другият случай, за който трябва да се кажат няколко думи, се отнася до Тахтун. Когато боят в тази част на фронта прекипя и започна да утихва, неудържимо любопитство захапа сърцето му и гой се отправи бързешком към предводителската шатра. Дъждът беше се усилил и огънят гаснеше. Съзря го Богислав, който събираше стотнята си, попита го той ли е и когато Тахтун му отговори утвърдително, попита го накъде е тръгнал, дяволите да го вземат, и защо се отдалечава от другите.

— Искам да сваля знамето от шатрата — излъга Тахтун.

— Я гледай! — учуди се Богислав, задето сам не беше се сетил. — Е, добре, сваляй тоя парцал и бързо се връщай!

Тахтун остави коня си пред шатрата и тичешком се промъкна през входа. На средищния стълб мъждукаше една-единствена свещ, поставена в бронзов светилник. Вятърът беше загасил другите свещи и просторното помещение тънеше в някаква зловеща, слабо разредена тъмнина. Миришеше на вино, на печено месо, носеха се и други миризми, каквито Тахтун не беше помирисвал до тоя час. Слюнки изпълниха устата му, той се приближи до масата и протегна ръка към нещо, което му се струваше да е пиле, но в тоя миг един странен шум се дочу наблизо, досами него, сякаш изскачаше изпод масата. Той сграбчи това нещо, което мислеше за пиле, но не успя да го повдигне — от земята се надигна някаква сянка и един бръснещ удар преряза тутакси ръката му над лакътя. От уплахата ли, или от удара — Тахтун рухна на земята като труп.