Андрей Гуляшки
Златният век (2)

Разказ втори: Княжески свят

Същия този съботен ден на месец септември 894 година старият княз научи, че Симеон е заповядал на ичургу-боила Охсун да свика войските от вътрешната област и че е наредил и на управителя на Боруйския комитат същото, та и неговите войски да бъдат готови за поход. Той се затвори в килията си, дълго се моли богу, макар и молитвата му да беше разсеяна, после взе тояжката си и с отмалели крака се запъти към преславския дворец.

Пътят, който свързваше манастира с вътрешната крепост, беше постлан с едър речен калдъръм, от двете му страни отдавна бяха посадени рожкови и сега разшумените им клони се допираха, като образуваха отгоре нисък сенчест свод. Лятото беше в края си, слънцето все още жареше, тук и там сред излинялото от жегата поле мержелееха овчи стада. Кроткият ветрец носеше звънтенето на клопатарите им, притихнало и далечно, около рожковите жужаха рояци диви пчели, косове, скрити сред шумата, подсвиркваха мързеливо късите си й еднообразни песенчици. Поуморен от летните жеги, светът си отпочиваше, нижеха се последните силни дни, идеше гроздобер. Ще лумнат скоро пламъците на веселието, а после всичко постепенно ще притихне в очакване на белия зимен покой. Старият княз се прекръсти, в сърцето му преливаше благодарност, животът, осенен от божия промисъл, вървеше по вечния си кръговрат.

Крачеше по гладките плочи, потропваше с тояжката си и мълком се молеше: „Господи, благослови! Да бъде мир на земята, в безметежие да тече времето, та всяка твоя рожба да се радва на животворното слънце, на светлината, която си дал на света, до края на дните си; благослови да бъде мир, та стадата да се множат, да се реят на воля из моравите, а чекръците и становете да запеят весело песента си, когато завият на умряло зимните фъртуни; благослови, господи, кротък дъжд да напои до ситост зажаднелите и изпръхнали ниви, та да е леко на орачите, грабливи птици да не кълват посятото зърно; господи, благослови!“

Както се кръстеше и шепнеше молитвени думи с поглед, отправен към избледнялата синева на небето, почувствува да се надига в душата му умиление, тържествено и всепроникващо като благоухаен олтарен тамян. Нямаше я сега преградата, веднъж по-висока, друг път по-ниска, която изскачаше сякаш от мрачините на дяволското царство, за да се възправи между думите и съзнанието му, когато отправяше молитвите си към бога. Тази преграда между думите и чувствата беше рухнала, каквото шепнеха устните сега, го нашепваше и сърцето. Затова в душата му беше тържествено като на празнична литургия, сякаш ангели размахваха сребърни кадилници, хор от светци пееше всеопрощаващата песен на милосърдието, възнасяше се към небето дъх на жертвен, славославящ тамян.

Много години вече чинно се молеше богу, и по няколко пъти на ден, и често в пълно усамотение, а душата му все стоеше някак настрана — безмълвна и безучастна, — нито приемаше молитвите, нито ги отхвърляше. В ония първи времена след покръстването това беше в реда на нещата, защото новият бог му беше по-чужд от една нова дреха, не вярваше в него, нито го разбираше. Приел го беше, защото една страшна необходимост го изискваше и налагаше; трябваше да се спасява от смърт онова, което дедите му бяха градили преди него. Без кръщението в Христа езическа България нямаше бъдеще. Нито можеше да изчаква, да отлага, та нещата с новата вяра някак сами да узреят — зла съдба беше изправила страната над самия ръб на пропастта. Случили се бяха сушави години, глад мореше добитък и люде и нали бедата не идва сама — ужасна болест косеше хората, сваляше ги за часове, живите не смогваха да копаят гробове за умрелите. По северозападните покрайнини напираха франки, печелеха битки, набираха преднина. От юг настъпваха силни ромейски войски, гълтаха гранични крепости и отрядите, които изпращаше насреща им, чезнеха в злополучни сражения, сякаш предварително бяха обречени на унищожение и смърт.

Нямаше съюзници, отникъде не идеше помощ. Християнският свят клокочеше наоколо като море, окръжаваше и биеше от всички страни езическото островче на българите. Италия, кралството на франките, равните земи по Средния Иструм, ромейската империя, обхванала като клещи просторите на юга и на югоизтока — всичко това беше християнско, враждебно на езичниците, готово в името на кръста да превърне в пепелище единствената страна, която все още не беше паднала на колене пред християнския бог.

Но християнските господари протягаха лакоми ръце към земята на българите и поради други причини: византийските базилевси не преставаха да мислят тази земя за своя, за провинция на империята, незаконно обсебена от варварски орди. За римската черква тя пък беше предмостие към Изтока — най-напред тук трябваше да стъпят епископите й, за да разпрострат сетне влиянието и господството на римския папа над целия източен свят. Усамотена поради езичеството си, варварска България — както презрително я наричаха надменните императори, крале и епископи — нямаше приятели, живееше сред врагове.

Имаше още една причина, може би най-сериозната, която не само насърчаваше княза, но го заставяше да мисли все по-настойчиво за час по-скорошното кръщение в Христа. Той беше наследил от баща си Пресиян уголемена държава, тя навлизаше дълбоко в тракийските равнини, изкачваше родопските върхове, пресичаше долините на Места, Струма и Вардар, оглеждаше се в Охридското езеро, прескачаше Кожух планина и Грамос, стигаше почти на хвърлей камък до тихите и гладки води на Адриатическото море. Земя имаше много — хлебородни полета и необгледни морави, — виеха се из клисурите буйни реки, богати с риба, към небесата вдигаха заснежени чела могъщи и още непребродени планини, загърнати в лесове, пълни с всякакъв дивеч. Природата предлагаше всичко, безчетни богатства, та господарите на земята да прекарват дните си в охолство, липсваше им само една вяра, обща за славяни и българи, и един говорим език, за да се почувствуват людете по цялата земя свързани в една общност, за да заживеят със съзнанието, че са един народ и че татковината им е една.

Като син на българи той изповядваше култа към Тангра, тоя бог беше божество на дедите му от незапомнени времена. Тангра беше войнолюбец, обичаше битките, насърчаваше лозарството, покровителствуваше шумните празници и веселата любов. А князът беше по характер миролюбив човек, замислен, повече склонен към тишината на усамотението; предпочиташе сладката медовина пред виното, ябълките и крушите — пред жарените овнешки плешки. Към войната никога не беше изпитвал влечение, участвувал беше в походите на баща си по задължение, съвестно беше въртял меча в схватките, но без да изпитва стръв и без да показва някакви чудеса от храброст. Наказваше провинените, защото така изискваше законът, но на екзекуции не ходеше, беше заменил страшния ченгел с простото посичане върху дръвник.

В началните времена на управлението си беше преследвал християните с не по-малка суровост от баща си. Нали беше върховен жрец на Тангра? Само дето не ги изгаряше живи по стъгдите, а ги бесеше или посичаше със секира. Тангра за него не беше нито откровение, нито особена вяра, но беше Закон на Законите, упование на властта му. Изпълняваше повелите на бога, а в душата си му беше чужд.

Като преследваше и наказваше християните и живееше в постоянни страхове за близките си, защото езическата секира нямаше и тях да пощади, той научаваше все по-нови неща за християнската вяра, сравняваше я с езичеството и постепенно добиваше представа за добрите и за лошите й страни. Така той дойде до извода, че християнската религия не накърнява властта на господарите, а като проповядва смирението и несъпротивата, държи подвластните люде в подчинение и мир. Смирението, което проповядваше кръстът, обричаше и великите боили, и малките боили, и обикновените хора от народа на постоянно покорство пред кесаря — божия наместник на земята, негова желязна воля и непоколебима десница.

Разбрал с инстинкта си на езичник простите, но неотразими повели на необходимостта, верен на миролюбивата си природа, пристрастен към скромността и спокойния размисъл, той прие кръщението в Христа и за себе си, и за „дадения му от бога народ“. Но дали за това, че кръщението стана прибързано и неизстрадано, или защото го беше приел с разума си, а не със сърцето, вярата му в бога все не успяваше да се превърне в любов, не смогваше да съедини молитвените думи с чувствата си, да направи душата си съпричастна на онова, което шепнеха устните. Помилуй, господи — кръстеше се, коленичеше, допираше чело до хладните плочи на параклиса, на храма, съзнаваше, че всеотдайно вярва томува, комуто се молеше, а в душата му беше пусто, както в напуснат или неосветен храм. Литургията се извършваше извън стените на храма, там ечаха песнопенията, пламтяха тържествено свещите на богомолците, а в черквата беше сумрачно, звук не отекваше под мраморите на свода, разпятието висеше усамотено сред иконостаса на помръкналия олтар.

Само на два пъти душата на княза се извиси към бога и молитвените думи се сляха с чувствата, вярата му се превърна в откровение. Когато излезе от двореца в Плиска, облечен с ризница, съпроводен от четиридесет и осем боили, за да разгроми с оръжие тълпите и отредите на разбунтувалите се езичници, и се спря пред малкото си войска, да се прекръсти, в тоя миг душата му наистина се извиси към бога. Свети боже, помилуй нас, дари кръста с победа, за да има пред България още дни!

Вторият път, когато душата му се възвиси към бога и молитвените думи се сляха с чувствата, за да се превърнат в страстен вопъл, не беше отдавна, преди две години, в подножието на стените, които обграждаха силната крепост на Мундрага. В крепостта стоеше неговият син Владимир, отхвърлил християнската религия и възстановил култа към Тангра, вдигнал меч, за да възвърне езичеството на дедите и отдавна умрялото първенство на стопеното сред славяните българско племе. „Свети боже, свети безсмъртни — молеше се старият княз и се кръстеше, — осени безумеца с разум, просветли душата му, вдъхни му смелост, за да предаде доброволно и себе си, и войската си, и крепостта, да не става кръвопролитие! Не допускай брат да убива брата си, а бащата — родния си син! Бъди милостив, отклони горчивата чаша от устата ми, отмени повелята да наказвам безумеца със смърт!“

Всеблагият, който беше оставил някога сина си да бъде разпънат на кръст от хората, не обърна внимание на тази гореща молитва, Владимир не отвори вратите на Мундрага. Старият княз превзе крепостта с пристъп. Но не отряза главата на бунтовника и не поради бащиното си милосърдие, а защото беше огорчен от бога, задето не чу молитвата му. Реши по съвест и милостиво според природата си, без да погазва закона и без да пренебрегва бъдещето на държавата: избоде очите на сина си и го хвърли в тъмница да гние сред подземията на Мундрага до края на окаяните си дни.

 

 

Сега за трети път ставаше това чудо — във всяка от молитвените думи сякаш биеше сърцето му, молитвата му се възнасяше към бога като изстрадано откровение. Душата не стоеше непричастна, както биваше обикновено, храмът не беше пуст, ечаха тържествени песнопения, олтарът сияеше в светлина. Да бъде мир!

Спря се на онова място от пътя, където гледката към града и околностите му беше най-просторна. Ширеха се на воля поля и морави, рееха се из лъките конски табуни и овчи стада, по заоблените склонове на ниските хълмове зеленееха лозя, кипреха се овошки, в далечината извиваше сребърна снага пълноводията Тича. Мирен и тих живот плискаше кротките си вълни оттатък стените на града.

А в самия град цареше странно и невиждано оживление. Вавилония някаква кипеше около старите крепостни зидове, пъстри мравуняци от хора пъплеха по насипи и скели, изкачваха огромни каменни блокове, други тълпи от строители се трудеха вече в самия град, дигаха нови стени и нови дворци, увенчаваха челата на зелените хълмове с високи камбанарии и мраморни черкви. Симеон изграждаше престолния град на държавата по свой вкус и разбирания, нашироко и щедро, гонеше великолепието на най-могъщите и богати източни градове.

Господи, благослови! Нека това дело да пребъде във вековете, щом е замислено за доброто и за прославата на българската държава! Колкото са по-яки и високи градските стени, толкова повече ще бъдат непристъпни за неканените гости, за пълчищата на завоевателите, втурнали се да затрият българското име от лицето на земята. Като усилваше стените на града, Симеон заякчаваше собствената си сила, властта си, бъднините на държавата. Благослови, господи, предвидливия му ум! Не беше го питал за черквите какви ще бъдат на големина и външен изглед, но както му се чинеше — не личеше да вдига храм, по-величествен от оня, който сам беше построил някога, след покръстването, във външната част на стария престолен град. Защото базиликата в Плиска беше чудо, нямаше равна на себе си в цяла Европа, само константинополската „Света София“ й съперничеше по големина и великолепие. Поне така разправяха хората, бродили надлъж и нашир по божия свят. И тъй трябваше да бъде. Нека Симеон не пести средства за храмовете господни, защото истината е една и тя е отнине и ще пребъде до свършека на света: колкото е по-величествен божият храм, толкова повече ще буди у хората почитание към бога. А бог учи хората на смирение, на послушание, на преклонение пред волята на господаря. Тъй е било и тъй ще бъде и другояче не може, и за това е черквата, и за това господарят трябва да вдига могъщи и великолепни храмове, да се виждат отвсякъде, да издигат куполите си над другите сгради, да дивят хората с изгледа си, да пораждат в сърцата им умиление и страх. Затова, докато управляваше страната, той издигна седем съборни църкви, една от друга по-хубави и чудодейни: в Охрид и Преспа, в Брегалница и Тивериупол, в Дръстър, Филипопол и Скопие. Да слуша народът божието слово на свой език, да слави бога и да се повинува на княза, за да пребъде българското име във вековете. Господи, благослови!

Всеки път, когато помисляше за Симеона, в душата му се надигаха противоречиви чувства, голямата радост се смесваше със смътни страхове, гордостта — с предчувствия за тревоги, за буреносни облаци, които се задаваха от далечините. Радостта идеше от бляскавите дарования на младия княз, от острия му ум, от несравнимата му образованост, от желязната твърдост на характера му, която не познаваше примирението и беше чужда на отстъпчивостта, както огънят беше чужд на водата. Бог го беше отличил е редки качества, кой ли от днешните владетели можеше да му съперничи? Но знаеше ли се накъде ще избият дарбите му, дали в полза на благодатния мир, или ще са в услуга на кръвопролитни войни. Кротка тишина ли ще царува над българската земя, или ще шумят страховито изтребителни битки? Помилуй, господи, сдържай силата му, защото най-страшни са бурите, повдигнати от могъщ владетел, жаден за слава и ненаситен на победи.

Ичургу-боилът Охсун беше получил заповед да събере под стените на Преслав войските от вътрешната област. Без друго новият княз вадеше меча от ножницата, готвеше се за война. Някаква голяма опасност ли го заплашваше, или дългият мир му беше омръзнал като една и съща храна, която се поднася на трапезата всеки ден? Или крилата на сокола бяха дотолкова заякнали, та просторите на родния му край изглеждаха вече тесни, птицата искаше да лети надалеко по света?

Но защо трябваше да лети надалеко, когато редът навсякъде беше един: има бог, който царува на небето, и господар, който управлява на земята. Има черква, която учи народите да се повинуват на господаря и на людете, които господарят е удостоил с милостта си. Боговете биват различни — Перун, Тангра, Йехова, Аллах, Христос; и господарите са всякакви — императори, крале, ханове и князе; но редът е един.

Защо трябва да се лети надалече?

Благослови, господи! Мир беше нужен на страната, поне още едно десетилетие спокойни дни, за да вържат плод усилията, да осъзнаят хората народността си, да залюбят българското си име, та вълчата стръв на чужденците да се разбива в името българско, както вълните се разбиват при Одесос в скалите на морския бряг!

Старият княз вървеше по пътя, който водеше за вътрешната крепост, и удивен, гледаше как се ражда новият Преслав, как никнат нови зидове и крепостни кули, и бели черкви, и величествени дворци. Вървеше, като се подпираше на тояжката си и навремени се кръстеше и тихо шепнеше към всеблагия бог съкровени молитви за мир. Повинниците, съгледали го насред пътя, оставяха работата си и ниско му се кланяха и макар да бяха притеснявани от новия ред, който въведе в живота им, тачеха го и му бяха благодарни за мирните дни. И нали не виждаха надалече заради простодушието си, мислеха, че тегобите не идат от него, а от хората му, които от ден на ден ставаха все по-лакоми и зли. Някои притичваха, коленичеха и целуваха полите на расото му, той вдигаше десница и ги благославяше в името на милосърдния и всеблаг Христос. Преди три десетилетия правеше същото като главен жрец, благославяше поданиците си, но от капището на езическия бог Тангра.

 

 

Копанът Ирник, първият адютант на Симеон, командуваше групата гвардейци, която охраняваше двореца. Ирник беше потомък на древен благороднически род, но в жилите му течеше и славянска кръв — по майчина линия беше внук на княз Семир, жупан на общините около Рациарската крепост. И тъй старият княз беше посрещнат пред входа на двореца от копана Ирник. Десет души гвардейци в парадна униформа и с пера на шлемовете отдадоха чест на княза, като едновременно склониха копията си към земята. После Ирник мина от лявата му страна и почтително го поведе към вътрешните дворове на крепостта.

Тука строителната стихия беше в най-голямата си сила — рушаха се дворци, крепости, църкви, копаеха се основите на нови сгради, палати и черкви, строителите прокарваха водопроводи, отбиваха реки от руслата им, вършеше се работа, която смайваше очите и напомняше Омуртаговите градежи, вдигнати някога в стария престолен град. Трудеше се цяла мирна армия от повинници, пъстра, шумна, събрана от близки и далечни краища и затова разнообразна в облеклото, в наречията на говора си и в начина, по който изпълняваше заръките на майсторите. Едни носеха рунтави кожуси, макар и слънцето да приличаше, други работеха голи до кръста, помургавели като араби, някои бяха в кафтани, препасани с широки кожени пояси, други — само по конопена риза, разгърдена до пъпа. Сред това пъстро множество важно крачеха главните майстори и помощниците им: българите — с везани елечета, жълти ботуши и зелени тафтени шапчици, гърците — със сини и червени мантии, ваятелите от Изтока — с бели наметала и лазурни тюрбани. Скърцаха волски и биволски коли, въздухът кънтеше и като че ли се дробеше от секачите и длетата на каменоделците. Глъч и врява заливаха тоя хълм на дворците, на светската и на черковната слава, издаден и надвесен над равнината като гигантски нос на някакъв митически, чудовищен по размерите си кораб.

От стария дворец беше запазено само западното крило, централната му част и преддверието бяха сринати, сега разчистваха мястото за корпуса на новата тройна зала. Гъст кордон от стражници преграждаше пътя, който водеше за входа на оцелялата част от двореца. Като зърна височайшия гост, началникът им наду сигналния рог, който висеше на шията му. Хората му мигновено сведоха копията си и застанаха пред стария владетел неподвижни.

После Борис и придружителят му се изкачиха на втория етаж, където бяха княжеските покои, влязоха в една малка зала, сводеста, прохладна, облицована с бели мраморни плочи, с позлатен иконостас в източния й ъгъл. Старият княз застана пред иконостаса, прекръсти се, зашепна молитва, но разсеяно и отчуждено, мислите му се рееха по неща, които нямаха нищо общо с прославата и милосърдието на християнския бог. Като прекъсна молитвата си някъде по средата, той се извърна към младия боил, който стоеше чинно до входа и някое време съсредоточено и намръщено го гледа.

— Боиле — рече най-после Борис, гласът му, макар и отслабнал, звучеше още по господарски, — откога е тая склонност у болярите да носят по три ката туники на гърба си?

Ирник почервеня, пламна, той беше избухлив по нрав, честолюбив, за нищо слагаше ръка на меча си, но сега преглътна гневните думи, които изскочиха на устата му — старият владетел внушаваше неотразима почит, примесена със страх, — затова сдържано отговори:

— Господарю, ние се обличаме така, както повелява нашият княз, всеки, според сана си и според службата, която заема в двореца.

Такава била работата! Борис отмести очите си от боила, зашари по стените на залата. Гвардейското тържествено облекло, византийският поздрав е наведените копия, униформените туники на боилите — всичко било дело на Симеона, проява и нововъведение на неговата височайша воля. Той въздъхна и поклати глава: „Черноризецо, дето ходеше със сандали, обути на бос крак, къде остана скромността ти, на кой ръждив манастирски пирон окачи смирението си или тия добродетели изобщо не са били никога в сърцето ти?“

Но се усмихна кротко и с оная неопределена усмивка, която боилите му никога не успяваха да разгадаят добра ли е, или зла.

— Бог да благослови помислите на княза! — рече Борис. — Носете се, както той ви заповядва, защото, каквото е угодно на господаря, то е угодно и на небесния отец!

Сетне отиде до най-близкия прозорец и посочи с ръка:

— Долу стоят шестима войници в бойно облекло, ръцете им са извити назад, вързани са с въжето. В какво са се провинили тия мъже и защо чакат пред входа на княжеския дворец?

Ирник махна пренебрежително с ръка:

— Тия войници, господарю, са съгрешили пред военния закон. Едни са дошли в своите части със закъснение, а други — с немара спрямо оръжието си. И едното, и другото законът наказва със смърт. Сега очакват княза, ще молят за милост.

В тоя кротък есенен ден, сребърен от слънцето, изпълнен с шумен живот от съзидателния труд на хилядите хора, които работеха по строежите, споменаването на смъртта и извикването на зловещия й призрак звучеше като светотатство, приличаше на ужасно проклятие, произнесено пред чистия и светъл образ на божията майка. Сърцето на стария княз, вече изнемощяло от годините, сякаш изведнъж натежа, нечии жестоки ръце го притиснаха с груби и студени длани. Господи, помилуй! Той сам беше предвидил и поставил в закона смъртно наказание за провинените войници, а сега душата му тръпнеше и се свиваше при споменаването на смъртта!

Насред двора имаше беседка, повдигната на шест мраморни стълба, около всеки стълб се виеше сочна зеленина, вътре в беседката тихо ромолеше нисък водоскок. Вързаните войници вторачено гледаха в кръглото басейнче около водоскока, пръските правеха мимолетни мехури, сигурно гърлата на осъдените бяха пресъхнали от жажда.

„Ето — помисли тъжно Борис, — колкото повече наближава свършекът на дните ми, толкова по-много сърцето ми залюбва живота и очите ми се лакомят за светлина!“ — Той тръсна глава, поизправи раменете си и за да не остави впечатление за слабост у Ирник, попита го с твърд глас:

— Баща ти, великият боил Токту, здрав ли е, все още ли е така алчен за овнешки плешки, какъвто го помня отнякога, пие ли силно вино и ходи ли още на лов за глигани?

Ирник отговори, че баща му слава богу все още живее весело и сито, че всеки ден омита по една овнешка плешка и че не е престанал да изпразва наведнъж половницата си с вино. Щеше да разкаже и други приятни неща за баща си, славния Токту, но старият княз повдигна ръка — откъм главния вход на крепостта писнаха рогове, екнаха тръби. Идеше младият княз.

Тоя ден Симеон приключи прегледа на войските от вътрешната област. В навечерието на предстоящата война с ромеите той искаше да добие колкото се може по-определена представа за всичко, което се отнасяше до състоянието на войската: въоръжение, бойна подготовка, умение да се решават тактически задачи. От щурмовата и обсадната техника не остана особено доволен — към онова, което някога Крум беше създал, Пресиян и Борис не бяха прибавили кой знае какво. Много от машините му се видяха стари, ромеите отдавна си служеха с по-усъвършенствувани модели. Той повика писаря, който го следваше по петите, и му продиктува:

До великия боил Ухач, началник на хазната. Да се осигурят средства за направата на нови бойни машини. Кавханът Петър и ичургу-боилът Охсун, след като се посъветват с княза, да представят списък на Ухач за количеството и за видовете на машините.

Защитното въоръжение го удовлетвори, но донякъде. От седем хиляди конници пет хиляди притежаваха ризници, шлемове и наколенници, а две хиляди бяха само с шлемове и нагръдници. Затова продиктува на писаря втора заповед:

До ичургу-боила Охсун. Да достави от складовете на вътрешната област и от складовете на съседните комитати толкова ризници, колкото са необходими, та нито един войник да не остане без пълно защитно въоръжение. На ония войници, които са боси или са дошли в частите си по цървули, да се раздадат войнишки сандали, а ако се числят към щурмовата конница — и кожени гамаши.

Душата му се зарадва най-вече от подготовката на войниците. Стрелба с лъкове от движение, преследване и увличане на неприятеля, поваляне на ездачи с аркани, ръкопашен бой с мечове, секири и копия — трясъкът на желязото го караше да настръхва, да се вълнува, сякаш гледаше надбягвания с колесници на константинополския хиподрум.

Сетне показните упражнения секнаха, полето се очисти, отредите се оттеглиха зад близките хълмове, за да се прегрупират. Пред източния фронт на крепостта разгъна бойния си строй една армия, която имаше за задача да отбранява столицата, а от юг и югоизток настъпваха противникови части. Сега пред очите на княза трябваше да се покаже, макар и като упражнение, картината на една истинска битка. Под прикритието на дъжд от камъни, които леки пехотни части изсипваха с прашки пред фронта, противниковата войска успя бързо да построи бойния си ред, опитът на защитниците да атакуват фланговете й пропадна. Настъпи лявото крило, по всичко личеше, че неприятелят се стреми да пробие фронта на защитниците тъкмо на това място, центърът и дясното му крило водеха само отбранителен бой. Но когато защитниците изтеглиха от своя център отряда на жупан-таркана Нестор, за да засилят с него притиснатите си части, неприятелският център се втурна като лавина напред, проби фронта в дълбочина и веднага зави наляво, за да удари в тил дясното крило. Смъртна угроза надвисна над центъра и над дясното крило на защитниците. За да спаси положението, командуващият изпрати в помощ на застрашените един резервен отряд от тежката конница. Като че ли съдбата на защитниците не беше още решена, все още проблясваше някаква искрица от надежда. Но резервният отряд беше посрещнат и спрян от неприятелска част, която до тоя момент стоеше затулена в междухълмията като охрана на десния фланг. Князът вдигна ръка — боят беше решен, беше тактически спечелен от нашествениците, действията трябваше да се преустановят, имаше опасност да преминат в истински схватки.

Това беше игра на война, но вълнуваше, сърцето на княза се преизпълни от доволство. После той повика при себе си командирите на цялата войска, изказа похвала на изургу-коловъра Станул, който командуваше групата отреди на „нашествениците“, а победените накара да разкажат защо са били така лесно и позорно надвити. Като не остана доволен от разбора, който направи началникът им, боилът Ратен, той нареди на ичургу-боила Охсун да го смети с жупана на Овечката крепост, боила Олцег. А Ратена тозчас понижи, назначи го за началник на обозната охрана.

Всичко завърши и войските се разотидоха по становете си. Симеон повика ичургу-боила и му изказа недоволството си от неумението на войската да води отбранителни боеве. Той му припомни неприятната случка отпреди един месец, когато отрядът, изпратен от Главното командуване по посока на Овечката крепост, не само че беше успял да „превземе“ крепостта, но беше обкръжил и „разгромил“ войската, тръгнала от Мундрага през планините, за да помогне на „обсадения“ овечки гарнизон.

— Очевидно е — упрекна го Симеон, като за миг вторачи големите си и тежки очи върху него — този поглед малцина можеха да издържат, — че като си обучавал войските в изкуството да нападат, забравил си да ги учиш как по-изкусно да се отбраняват, как да бият неприятел, нахлул с войски на наша земя. Аз не виждам да си направил изводи от овечкия случай, а той трябваше да ти тежи като обеца на ухото!

— Господарю — отвърна Охсун, като допря ръка до сърцето си, — ако не ме лъже паметта, преди една година ти спомена, някакъв празник беше, че оттатък границата, на юг и югозапад, живее славянски народ чак до бреговете на откритото синьо море и че си е напълно в реда на нещата този народ да се прибере един ден в границите на нашата държава. Аз и сега си мисля, господарю, че съм те разбрал правилно тогава…

Охсун беше мрачен човек, изглеждаше винаги малко начумерен, но като изрече тия думи, той се усмихна хитро и многозначително засука мустак.

— Каквото съм казал, казал съм го. — Симеон повдигна рамене и някое време замислено мълча. — Има неща, които са във времето и само един бог знае кога ще стигнем до тях, но за мене това няма никакво значение, защото аз съм тръгнал вече на път. — Той отново помълча. — А ти, ичургу-боиле, запомни каквото ще ти кажа и не го забравяй, ако държиш на чина, който заемаш в моя двор, и на честта си. Както човек има две ръце, лявата и дясната, така и войната има две страни — нападението и отбраната. И както едната ръка не може без другата, така и отбраната не може без нападение и нападението — без отбрана. Бог има три лица: отец, син и дух. А войната — две. Време е да осъзнаеш това единство на войната, Охсуне, и овечкият случай повече да не се повтаря!

„Ако оня катър, Ратен, не беше изтеглил отряда на жупан-таркана Нестор, днес катастрофа нямаше да има и ти надали щеше да се сетиш за тоя проклет овечки случай!“ — помисли Охсун, целият плувнал в пот от неудобството, което изпитваше, но пак сложи ръка на сърцето си и смирено отвърна:

— Разбирам, господарю. Да не ми е името Охсун и да не съм повече ичургу-боил, ако тоя случай се повтори!

 

 

И така денят вече преваляше, когато Симеон пое пътя за Преслав. Неговите предшественици, господарите на Плиска, връщаха ли се от път, яздеха в една група със свитата си, понякога само с половин кон преднина пред другите, а често и по средата, между боилите и телохранителите си. Симеон промени тоя ред. Неговият порядък напомняше византийския, но умален десетократно, очистен от пищността на императорските шествия, беше подчинен във всичко на личните му вкусове и привички. Обикновено кавалкадата се предшествуваше от двама вестоносци — те препускаха на около двеста разкрача пред свитата и като надуваха навремени медните си тръби, известяваха за приближаването на княза. Пътници, търговци, проходящи люде, зяпачи — всички трябваше на часа да се оттеглят встрани, да сторят път и да свалят почтително калпаци. По времето на хановете, пък и на Борис хората от простолюдието срещнеха ли господарите, върховните повелители, само навеждаха смирено глави, а за калпаците, гуглите, тюрбаните, че трябва да ги свалят — не им идеше дори на ум. Пък и никой не ги караше. Да се стои гологлав пред когото и да било, па макар и пред бога, в черквите, се смяташе за обидно, пристойно само за робите. Поповете още водеха битка с калпаците, най-упорити и непокорливи се оказаха славяните от планинските краища. Тъй или иначе, като чуеха гръмогласното тръбене на вестоносците, хората бързо се оттегляха встрани, даваха път, но калпаци сваляха само ония, които бяха най-отпред, в първите редици. Сетне се задаваше челният отряд — десет души гвардейци, с началника си, наредени по трима, с пера на шлемовете си, всеки държеше изправено по едно късо копие, украсено на върха с цветни лентички и триъгълни знаменца.

Ариергардът с нищо не се отличаваше от челния отряд. По средата между двете групи гвардейци яздеше князът — сам, следван на няколко крачки от адютантите си и от началника на дворцовата канцелария, главния писар. Тия странни привички на княза — да язди в усамотение и да взема със себе си главния писар — отначало правеха впечатление на придворните, но постепенно свикнаха — той беше от учените господари най-ученият, не беше редно да му се придиря, всичко, каквото вършеше, имаше смисъл, недостъпен за обикновения човешки ум.

Мекият път се източваше между зелените хълмове — прашен, напечен от слънцето, разбит от копита и коловози. Трудно беше да се язди сред пушилката, затова князът възви наляво, подкара коня си напряко през зажаднялата за влага морава. Групата гвардейци го последва, тя спазваше строго разстоянието до господаря, изсъхналите треви и храсталаци засъскаха като подплашени змии.

Князът изкачи една заоблена могила и се спря на билото й. На това място вятърът беше по-силен, въздухът — бистър, в далечината се открояваха кулите и стените на престолния град. За разлика от обикновените хорица, пък и от приближените си той не изпадаше кой знае в какъв възторг пред това смайващо видение. Прекарал девет години в Цариград, видял с очите си блясъка на една безсмъртна култура, която още пазеше чрез десетки оцелели сгради и паметници връзката си с античността, той отлично съзнаваше, че в сравнение с Константинопол неговата столица е само един малък провинциален град. Цял живот ще се стреми да смали разликата, да наподоби с отделни строежи и украси поне отчасти красотата, която някога беше запленила душата му, и цял живот ще търпи разочарования, ще понася с болезнена мъка горчилката на неудовлетворението, защото не е по силата на човека, макар и да е богоизбраник, за две или три десетилетия да сътвори такава столица, каквато огромната Римска империя беше сътворила за векове.

Той повика главния писар и му нареди да запише:

До началника на групата строители. Да се предвиди в общия план една главна улица, двадесет стъпки широка, която да започва от източната порта и като преполовява града и пресича квартала на дворците, да свършва пред западната порта с един голям пазарен площад. На тоя площад и по протежението на улицата да се издигнат търговски сгради, странноприемници, храмове, арки, които да увековечават победите на нашата войска. Да се построят двукатни къщи от бял камък и дърво, които да се предоставят за ползуване на първенците от черковния клир, на областните управители, когато дохождат в столицата, и на други видни люде — ваятели, художници, златари, — които князът е удостоил с вниманието си.

Той махна с ръка и главният писар отново отиде на мястото си, нареди се до групата на адютантите. Конете, нетърпеливи за зоб, ожаднели, извиваха шии и ровеха земята с копита, вятърът развяваше и рошеше дългите им опашки. Беше тихо на хълма, прохладно, треви и храсталаци кротко шепнеха, белите кули на Преслав изглеждаха недействителни, въздушни в синкавата далечина.

 

 

Via triumphalis! И той като базилевсите ще има в столицата си една такава централна улица, посветена на победите, на славата, украсена с триумфални арки, паметници, водоскоци, забележителна с форумите си, с петкуполните си храмове, с терасовидните си вили и мраморни дворци. Тя се провира като сребърна река между сенките на вечнозелени градини и паркове, през пролуките на пирамидалните кипариси, между стволовете на кокосовите палми блестят цветните мрамори на колонадите, блестят златните дантели на огради, решетки, врати. Ето я и черквата „Светите апостоли“, под нейните пет величествени купола, пет малки небеса, слезли над земята, сини и спокойни като южния привечерен здрач, под нейните пет купола почиват порфирните саркофази на базилевсите, напуснали отдавна земния свят… Оттук чак до форумите на Теодосий и на Константин тази улица кипи от живот, пренаселена е с пъстър човешки свят, от двете й страни в многоцветен шпалир мамят очите стотици дюкяни, претъпкани със стоките на цялата земя — със скъпите кожи на Севера, с ананасите, смокините и фурмите на Юга, със слоновата кост на Изтока, с пурпурни платове, атлази и коприни, седефи и бисери, с рубините на далечна Азия, с червеното благоуханно дърво на африканските гори, с искрящото сицилийско и критско вино, запечатано в буренца и глинени амфори… Ето ги и форумите с водоскоците си, с цветните си мозайки, със златните си решетки, със статуите на императори, господарували някога над половината свят. Тук има произведения на древни ваятели, съвременници на Софокла и Виргилия — Атина Палада и Артемида, Афродита и Венера, атлети със съвършени рамене и хълбоци, цезари от мрамор, от потъмнял през вековете бронз.

Най-после! Защото на тази улица са си дали среща три континента, стари и нови светове и не е лесно да си проправиш път през тълпи от празноскитащи безделници, от забързани търговци, от моряци, чуждестранни посолства, актьори, проститутки, калугери и попове; тази най-весела и най-чудесна улица в света завършва славния си живот, като се влива в просторния и царствен Августовски площад. Августеон! Той може да побере десетхилядна тежка конница и пак да остане място за още. В северната му страна издига огромен ръст божествената „Света София“, а в южната му окрайнина блестят императорските дворци с двадесет и пет църкви във вътрешните им дворове. Толкова са колосални тия сгради, „августовски“, че човеците, които се мяркат на площада, приличат на невзрачни насекоми. Оттатък дворците е Триклиниумът, издигнат на гигантски колонади, а още по-нататък — гордостта и лудостта на империята: стохилядният хиподрум!

Князът въздъхна, тръсна глава — като да отпъждаше насила чудните видения, — после пришпори коня си по валога, който леко се спущаше към източната порта на града.

Всеки път, когато помисляше за Цариград или си спомняше някоя своя преживелица от ония години, когато учеше в Магнаурския университет сред принцовете и наследниците на престолите на половината свят, докоснеше ли се с мисли, макар и случайно, до „столицата на столиците“, в душата му тозчас нахлуваха пороища от най-противоречиви чувства, като че ли се отприщваха язове на запрени реки. Имаше в тоя въртоп и тъга по хубостите на града — дори насън не можеха да се видят такива приказни творби на човешкия дух като храмовете „Света София“ и „Светите апостоли“, като необгледния Августовски площад или гигантския, украсен с мрамори хиподрум. Имаше у него и неутолим, страстен копнеж по безсмъртните огнища на човешката култура — библиотеките, съхранили в хиляди томове мъдростта и знанията на човечеството, школите, където се изучаваха науките за небето и земята, паметниците, свидетели на най-чудните страници от хилядолетната човешка история.

За всичките тия неща душата на княза не беше престанала да копнее, да тъгува — и още от мига, когато на път за родината беше оставил зад гърба си златната адрианополска врата. Но той не беше по природа някакъв кротък и замечтан съзерцател, за да се примирява с тъгата си и унесен в спомени, да въздиша за изгубеното. Нищо не му беше повече противно и по-чуждо, нищо не мразеше с толкова страст, колкото въздишките на примирението. Князът беше по природа упорит човек, неотстъпчив, по господарски нападателен; завладяваше ли го някакво силно желание — вървеше към удовлетворението му стремително, брутално, като подсигуряваше успеха си с всички възможни средства, каквито можеше да измисли изобретателният му ум. В битката, която води на времето с кападокийския принц за скъпоценната статуйка на Изида, беше тогава само на двадесет години, ясно проличаха някои от най-опасните черти на неговия характер, които с течение на годините ставаха все по-силни и необуздани.

Току-що беше завършил университета и още със замаяна глава от похвалите и наградите, ровеше се по цял ден из прашните и тъмни магазинчета на евреите букинисти и на арменците антиквари. Търсеше стари издания, преразкази и адаптации на Аристотел и Платон, на Илиадата или някакви отколешни предмети-реликви, които помнеха славните Августовски и Цезарови времена. Така попадна на скъпоценната статуйка на богинята Изида, от злато и слонова кост, осеяна с рубини, изящна миниатюра от александрийския майстор Синар. Собственост на арменеца антиквар Азарян, тя беше капарирана от кападокийския принц Силох, прахосникът чакаше още пари от баща си, за да заплати на арменеца остатъка от цената й. Този Силох, прочут скандалджия и побойник, нямаше никакво естетическо отношение към миниатюрата, но я искаше, за да я подари на любовницата си, хитра и алчна хетера, комисионерка на антиохийска златарска къща. Симеон, като видя чудната вещ, тутакси се прехласна от хубостта й и овладян от нетърпение и страст да я има, предложи да заплати на кападокийския наследник и капарото, че и една горница нумизми — само да се откаже от покупката, да остави прелестната Изида на него. Буйният и свадлив принц настръхна, предупреди съперника си да не пъха носа си, където не трябва, на което Симеон отговори с ледено презрение, че, напротив, ще го пъха, където му е угодно. Започна кавга, двамата си размениха най-люти ругатни — Силох, почти разпенен от ярост, Симеон, пренебрежително усмихнат. На края, както подобаваше да бъде между потомствени благородници, работата стигна до уговаряне на един честен двубой. Мечовете щяха да решат кому да принадлежи бледоликата и скъпоценна богиня.

Срещата трябваше да се състои привечер в глухата и безлюдна градинка „Света Ана“, срещу северната порта на хиподрума. Без друго преимуществото беше на страната на двуметровия кападокийски Херкулес, на негова страна бяха и силата, и опитността, но в последната минута тъкмо той се отказа от боя — за голямо изумление и искрена радост на Симеоновите приятели. Принцът великодушно отстъпи статуйката, дори отказа да приеме горницата от нумизми.

Това необичайно великодушие на честолюбивия кападокиец можеше да се обясни само с давлението, което бяха оказали върху волята му силни и влиятелни хора, които имаха в ръцете си голяма власт. Всъщност работата стоеше така: Симеон беше наминал покрай патриаршията и в разговор със секретаря на патриарха някак случайно и между другото му разказа за разправията си с кападокийския принц и за предстоящия двубой в градинката „Света Ана“. После Симеон си беше отишъл, а разтревоженият не на шега секретар на часа се беше втурнал в кабинета на божия наместник — втория човек след императора и глава на църквата в целия източен свят. Патриархът — дали от добри чувства към любимеца си, или от страх пред един държавен скандал, или защото животът на Симеон му беше необходим във връзка с негови по-нататъшни планове и намерения — заповяда да намерят кападокийския овен и недвусмислено да го предупредят, че ще бъде арестуван и заточен някъде по островите, дори ако само одраска с меча си българския княз. Това си предупреждение патриархът съпроводи с една красива кесийка, в която грееха няколко златни монети.

Колкото и да беше ограничен в мислите си, принцът подуши навреме и опасността, и изгодата, които изникваха на пътя му, и затова предпочете да изпрати българския княз по живо и здраво, перспективата да тлее в неизвестност по безводните егейски острови никак не допадаше на жизнения му нрав.

Същата вечер, като се прибираше в стария магнаурски дворец, където живееше, Симеон не знаеше от какво е щастлив повече — дали от това, че имаше богинята, или защото беше надвил опасния си противник. Тънкият и поетичен усет по красивото съжителствуваше в душата му с една груба и властна страст — да прегазва волята, която се изпречваше насреща му. В това отношение за него всички средства — меч или дипломация — бяха еднакво добри.

Тия странни особености на характера му, противоречиви на пръв поглед, намериха проявление в поведението му още в ранна възраст, когато беше на двадесет години. С течение на времето те ще се развиват, ще се вкореняват все по-надълбоко и ще се извисяват, докато се превърнат един ден в необуздани стихии.

Поетичното, влечението към красотата и изяществото, възторженото преклонение пред културата — тая склонност беше само негова, личен дар на съзидателната природа. Страстта му да властвува, да гази волята, която му противостои, с меч и огън да осъществява господарските си въжделения — това идеше от дедите му и преди всичко от Крум. А умението да си служи в борбата с добре замислени дипломатически уловки беше наследил направо от миролюбивия си, но непреклонен и мъдър баща.

 

 

И тъй по времето, за което става дума — от деня, когато се завърна в родината си, до навечерието на първия поход, който предприе срещу Византия, — отношението му към Цариград непрекъснато се видоизменяше и усложняваше. Защото успоредно с обичта му към царствения град в душата му започна бързо да избуява и една нова любов — чувството на обич и привързаност към собствената му страна.

Старият княз сигурно ще да е предполагал, че синът му се завръща в родината си получужденец — нали го беше проводил във Византия тринайсетгодишен, още дете, и единствените нишки, които го свързваха със страната, бяха пратениците, навестяващи го един път в годината. Израснал беше и възмъжал в чужда държава, сред вавилонията — според представите, които имаше — на един град-море. Затова Борис насочи главната си грижа към една цел — да покаже на тоя учен човек, но възпитан по ромейски и живял десет години сред чужденци, прекрасната страна и чудесния народ, които му бяха „от бога дадени“ да владее и управлява. Така, около три години преди описваните събития, той го изпрати да обходи по-главните вътрешни и външни области на страната, съпровождан от малка свита духовни и светски лица. Най-напред посети яката крепост Дуросторум, Дръстър, на Дунава, тя вардеше източната част на Отсамдунавска България, пътя, който водеше към Плиска и Преслав. После, като продължи по десния бряг на реката, мина през равните степи на Онгъла, където най-напред бяха се поселили прадедите му. Като прекоси разливите на делтата и два дена вървя все на североизток, през почти безлюдни равни полета, стигна най-после десния бряг на Днестър. Мътните води на тази широка река отделяха българската държава от страната на маджарите, „угрите“, както ги наричаха по тия места. Българската войска беше се укрепила по височините над реката, зад широки валове и насипи. Багатур-багаинът Батаул, командир на пограничната стража, посрещна тържествено княжеския син, закла за гостите шест овена и отвори дванайсет меха със старо вино. Веселиха се до късно, а на другия ден командирът устрои военни игри в чест на младия княз.

На връщане от Отвъддунавска България групата тръгна по тихия път, който водеше на запад и се източваше все покрай реката, на хиляда, най-много на две хиляди разтега от бреговете й. Беше началото на май, сред зеленината на бухналите морави пъстрееха свежи цветни килими, въздухът беше сладък и влажен; ту синя, ту виолетова, далечната верига на Балкана затваряше хоризонта на юг. Князът дишаше с пълни гърди, дълбоко, препускаше из пътя или по лъките, встрани от него, не можеше да се нагледа и нарадва на ширналите се простори, на прозрачната синевина на небето, на кроткия ден, изпълнен с ухания на сочни треви и плодна земя, не успяваше да се наслуша на птичите чуруликания, на медния, унасящ звън от далечни клопотари, който мекият ветрец донасяше от пасбищата.

Където минаваше през селищата, а по тия места от отдавнашни времена бяха заседнали славянски задруги, хората го срещаха сърдечно, чествуваха го просто, но от душа: гощаваха го с топли ръжени пити, намазани с мед, с варени подлютени пилета и препечена на огън овнешка пастърма, пояха го със силна медовина, а девойките кичеха коня му с венци от весели пролетни цветя.

На третия ден, след като оставиха Дръстър зад гърба си, князът и свитата му стигнаха до селището Осеня, средище на три селски общини, на половин ден път южно от старата придунавска крепост Нове. В това селище бяха вече изградили християнска черква върху основите на някогашното капище на бога Перун, имаше и поп, който служеше литургия на славянски език.

Когато князът и свитата му пристигнаха, цялото селище кипеше от празнично веселие, старите празнуваха деня на плодородието, младите — деня на любовта и годевките, така беше от незапомнени времена, а попът — деня на свети Георги според християнския календар. След като гостите бяха посрещнати тържествено от главния старейшина и другите трима старейшини, от попа и началниците на задругите, наоколо им се люшнаха весели и луди хора, девойки окичиха гостите с венци, мустакати мъже донесоха във ведра пенлива медовина, гребяха с кратунки, черпеха княжеския син и вдъхновено благославяха него и премъдрия му баща; веселието беше започнало още сутринта, нямаше напълно трезвен човек, дори попът беше понаправил глава.

Обядваха дружно на една широка поляна до селото. Светяха печените агнета от шишовете, кършеха ги с ръце, лапаха и пиеха възкисело вино. Попът ходеше от трапеза на трапеза и благославяше.

Сетне, вече отпочинали, направиха многолюдно шествие начело с кръста, някога носеха неприлични знаци, и отидоха до реката. Плиснаха ведро вино във водата, а попът прочете молитва. Да има повече риба, като заложат коша привечер, заранта да го изтеглят напълнен. После свърнаха към пасбището, при нивите, до лозята — навсякъде разливаха вино, по-рано наричаха това жертвоприношение, а попът четеше молитва, измолваше от новия бог повече влага и зърно, много плод, за да бъде годината сита.

Притъмня. Върнаха се на онази поляна, стъкнаха огньовете, завъртяха пак шишовете над разпалената жарава. По-старите се готвеха да продължат празненството до среднощ.

Но сега беше дошъл часът на младите. Девойките, по бели ризи, с елечета, стегнати под гърдите, вплели цветя в разпуснатите си коси, чакаха женихите си. Видеха ли ги да се задават, всяка очакваше някого, бързо изчезваха оттатък заревото на огньовете, поглъщаше ги непрогледната сянка на гората. През деня на няколко пъти очите на княза срещаха сините очи на една височка и тънконога девойка, с руси като свила коси. Тя се казваше Девора, беше дъщеря на едного от старейшините. Сега Девора стоеше на границата между заревото и нощта, играеше си с венче от цветя и навремени открито поглеждаше към него. Сетне изчезна в тъмнината.

Дали защото му беше омръзнало да седи на едно място, да се налива с прикипяла медовина и да слуша едни и същи наздравици и благословии, попът мънкаше някаква алилуя, до него главният старейшина за кой ли път разправяше как на младини сам се справил с една кръвожадна мечка-стръвница, или защото го подмамиха звездите, грейнали като златни гроздове в бездънния небесен купол, или беше горската хладина, която го теглеше към себе си, кой знае, той напусна трапезата, загърна се с наметалото си и бавно се затири към смълчания лес. За да получи едно малко щастие, което щеше да си спомни по-късно с горчива болка, и то в деня на най-големия си военен триумф.

Той дори не попита девойката за името й. Какво значение имаше името на някакво момиче от народа, все едно, щеше да го забрави още на другия ден, нима помнеше имената на цариградските момичета! И все пак тази случайна любов не беше като другите, остро чувствуваше разликата — имаше в нея лъх на родна земя, блясък на родни звезди, имаше устни, които задъхано шепнеха на роден език. В клоните чуруликаха влюбени славеи, сякаш люлееха тъмнината с родна, люлчина песен, въздухът беше свой.

Той носеше под блузата си сребърно кръстче, окачено на верижка с голям, святкащ рубин в средата. Подарък беше от леля му, върнала се християнка от Цариград, преди брат й Борис да приеме кръщението в Христа. С това кръстче не беше се разделял през целия си досегашен живот. Той го свали, сетне внимателно и благоговейно го окачи върху шията на момичето. Струваше му се, че свещенодействува. Така съдбата отдалече готвеше ударите си, за да не се почувствува този изключителен човек, устремен през целия си живот към голямото щастие, никога напълно щастлив.

 

 

После князът и свитата му пресякоха Балкана, слязоха в Сердишкото поле и като минаха през Сердика, отседнаха за няколко дена в Ниш. Оттам се отправиха за Сингидунум — Белград, — силна крепост, седалище на областния управител, който командуваше войсковите части, разположени по границата с Великоморавия и Панонското княжество. В Сингидунум останаха една седмица, но князът не се застоя дълго в крепостта, премина реката, тръгна по левия й бряг срещу течението и стигна до река Тиса — тя отделяше българската държава от страната на великоморавците. Искаше да види местата, където някога войските на дядо му бяха разбили франките.

От Сингидунум, като пресичаше високи планини и минаваше през усойни места, придружавана от отряд конници, групата се спусна право на юг и след десет дена труден път пристигна в град Охрид. Хубостта на това голямо селище, което се оглеждаше в тихите и прозрачни води на езерото, с огромната си катедрална църква „Богородица-Челница“, вдигната на командуващата височина над града, със зашумените си параклиси и манастири, с школите си, където се учеха стотици юноши — тоя град красавец и светилник на славянската просвета изпълни душата на младия княз с благоговейно очарование. Гостите пристигнаха в събота, а в неделя сутринта епископ Климент, любимец на народа от тоя край, отслужи тържествена литургия в „Богородица-Челница“. Свято и с могъща сила звучеше славянското слово от устата на светителя, сподвижник на Методия и пръв учител на славяните от югозападната част на страната.

На другия ден князът посети Климентовата школа, почтително му поднесе личния си дар — няколко ценни богословски книги и жития на светци, — сетне, придружен от светителя, отиде в наскоро съградения манастир на отвъдния край на езерото, където двайсетина калугери, познавачи на гръцкия език, превеждаха светото писание на славянски. Тук князът престоя половин ден и на драго сърце помогна на преводачите в уточняването на някои от по-мъчните обрати в евангелския текст.

През последните дни князът посети Скопие и Брегалница. Крепостите бяха добри, войската се обучаваше редовно, вдигаха се нови християнски църкви, коя от коя по-хубави, но из тия краища животът на хората беше поизостанал — изглеждаше по-беден, дори сиромашки, слаб откъм земеделие, прехраната идеше главно от скотовъдството. Като сравняваше тоя край с цветуща Мизия, князът се натъжи. Едничкото, което радваше очите му, бяха господарските замъци. За разлика от източните области, където жупаните и болярите гледаха да вдигнат големи къщи в сами селищата, из тия краища господарите градяха домовете си сред усамотени, но живописни и непристъпни места, ограждаха ги с високи зидове, усилваха ги с четвъртити или кръгли кули, вътре в дворовете копаеха дълбоки кладенци. Това бяха истински крепости, със складове, мелници, конюшни и оръжейници, годни да издържат дори една дълга обсада.

Гледаше князът тия замъци и сърцето му се радваше, изпълваше се с чувство на гордост, ако някога, това бог ще реши, стане владетел на държавата, ще владее над господари, които са създали вече своя сила. А тази сила ще е и негова, защото всички управители, боляри и жупани ще са нему подчинени люде — каквото ще реши за тях, това ще бъде и само пред единния бог ще отговаря.

Мисълта, че някога може да стане владетел на държавата, изведнъж връхлетя в душата му — една хищна птица се стрелна от висинето и като камък се гмурна в дълбините. Плиснаха вълни, притъмня, заруча далечен гръм. Пътуваха към Брегалница, пътят водеше през планината, от по-високите открити места можеше да се види далече в низината бялата снага на крепостната стена. За пръв път го връхлиташе тази мисъл — че някога може да стане владетел на държавата. Юздата на коня овлажня в шепите му. Ехото на гърма продължаваше да се носи из просторите. А денят беше слънчев, чист.

Йосиф, епископът на Брегалница, и управителят на комитата, изургу-коловърът Умор, с голяма група военачалници и свещенослужители и с тълпи народ наоколо посрещнаха княза и свитата му пред източната порта на града. Йосиф прочете молитва и благослови гостите, после всички се отправиха вкупом през централната улица на града за голямата катедрала, която смайваше очите с размерите си, десетократно по-внушителни поради ниските еднокатни и двукатни сгради, които се гушеха около нея. Тържествено проехтяха големите камбани, звъннаха и запяха малките, небето се усмихна: алилуя, алилуя! Да пребъде във вековете славата на българския княз! Мир и щастие над неговия дом! Алилуя, алилуя!

Докато Йосиф възнасяше молитви към небето и измолваше от вседържеца щастие за княжеския дом и благодат за цялата българска земя, ония вълни още се плискаха в душата на княза, хищна птица беше се стрелнала от висинето, ехтеше в просторите далечен гръм. Князът, вглъбен в себе си, не слушаше Йосифа, а мълком шепнеше кротката молитва на свети Кирила, топла и отмаряща като южния пролетен ветрец:

Боже на нашите отци и господи на милостта, който всичко си сътворил със своята дума и с премъдрост си наредил човекът да владее над сътворените от тебе твари, подари ми премъдростта, която е край твоя престол, за да разбера що е угодно на тебе, та да се спася! Аз съм твой раб и син на твоя рабиня!

Когато тържествената литургия завърши и беловласият епископ направи последен поклон пред разпятието, големите камбани отново проехтяха, пак звъннаха и запяха малките, богомолците начело със Симеон излязоха навън. Момичета от народа, като гледаха княза толкова красив, с тъмни очи и къдрави руси коси, които веселото слънце правеше златни, със замислено и малко аскетично лице, на което силната уста придаваше мъжествен и решителен израз — не скриваха възхищението си, усмихваха му се и хвърляха пред краката му цветя.

Областният управител, изургу-коловърът Умор, предложи на княза обяд. Когато за трети път разляха вино в златните чаши, беловласият Йосиф, поразвеселен от хубавото ядене — на трапезата имаше пъстърва, гълъби, пилета, току-що опечени агънца, — леко разроши с пръсти библейската си брада, наведе се интимно към княза, но така запита, че да го чуят всички:

— Кажи ми, княже, като си живял толкова ми ти време сред ромейско общество, а то е една сбирщина от всякакви народности, и си ял най-различни гозби, и си радвал душата си с всякакви вина — има ли по-добро ястие от българското и по-сладко вино от нашето?

— Като че ли няма — отговори сухо Симеон.

Когато разляха за четвърти път вино, Йосиф отново се наведе към княза:

— Като си завършил, княже, най-прославеното училище в света и си проникнал най-дълбоко в науките за небето и земята, възнамеряваш ли да молиш височайшия си баща за светско поприще? Или повече те влече пътят на божиите пастири, делото господне?

Колкото и да беше гладко, по челото на княза преминаха гънки, тъмните му очи потъмняха още повече и може би затова златистите точици в тях светнаха като живи искри. Той отпи глътка вино от чашата си и отвърна, като съсредоточено гледаше пред себе си:

— Възнамерявам, отче, да се подстрижа за монах.

Йосиф отправи очи към тавана на залата, прошепна стих от някаква молитва и благодарствено се прекръсти.

Всички почувствуваха отговора на княза като откровение. Пък и знаеха, че тоя въпрос е отдавна предрешен. Като го беше проводил в Магнаурата да усвоява висшите науки, Борис готвеше отдалече сина си за глава на бъдещата самостоятелна българска църква. Само Умор, комитът на областта, остана в себе си на особено мнение. Той беше с някакви си седем години по-възрастен от княза. Голям ловец, наблюдателен и досетлив, той единствен долови с ястребовите си очи презрителните гънчици на полуусмивката, с която князът придружи монашеското си откровение. И сърцето на тоя силен и смел човек, чуждо на молитви и спокойствие, тутакси трепна.

— Княже — рече Умор и се изправи. — Редно беше като домакин на трапезата да произнеса наздравица. Аз ще кажа две думи, княже, но ти ги запомни, защото Умор не престъпва това, което е казал веднъж, така както реката не връща водите си назад. Където и да си, княже, облечен в расо или в бойна ризница, с кръст или на боен кон, знай, че моят меч ще бъде винаги с тебе. Ще ти служи честно, както е служил и служи на височайшия ти баща, нашия господар! — После допря устни до чашата и я пресуши до дъно.

Този път князът се усмихна широко, лицето му светна. Ония простори бяха се прояснили вече, не плискаха вълни, не ручаха гръмове. В катедралата беше се помолил богу: „Подари ми премъдростта, която е край твоя престол, за да разбера що е угодно на тебе, та да се спася!“ И докато Йосиф славеше божията милост и измолваше благодат за низшите, той беше прозрял своя път в годините, в близки и по-далечни дни. Затова се извърна към управителя и като наля чашата си с вино, ласкаво му рече:

— Няма да забравя думите ти, Уморе! Както моят баща е преизпълнен с доверие в тебе, за да ти възложи управлението на тази гранична област, така и аз се доверявам на думите ти и непременно ще си ги спомня, ако някога почувствувам нужда от приятелска помощ. Бог да благослови, Уморе, честните ти помисли!

Като каза така, той пак му се усмихна приветливо, надигна чашата си, но сдържано отпи от нея само една глътка. Тази своя привичка — на пиршество да подканя другите да сушат чашите, а сам да се въздържа — спазваше упорито до края на последните си дни.

 

 

Князът остана в Югозападна България още петнадесет дни. Придружен от Умор, той посети Струмица, Мъглен и Преспа. Струмица имаше силна крепост, а Преспа — катедрален храм и манастир, където се учеха на славянско четмо стотина младежи. Преди да напуснат Кутмичевската област, Умор устрои голям лов в околностите на Мъглен. Князът взе участие в лова, прояви неочаквана стръв в преследването на дивеча и голяма сръчност в боравенето с ловния лък — улучи смъртоносно със стрела от петдесетина разкрача едър виторог елен. На прощаване Умор му подари добре обработена кожа от мечка и една вита и святкаща сабя със сребърна дръжка — с тази сабя дядо му беше сякъл ромейците през 811-та година в устието на Веригавския проход.

Случи се и едно трогателно събитие, което князът не можа да забрави през целия си живот. Докато беше в Преспа, пристигнаха пратеници от славянското племе драгувити, което населяваше земята южно и югоизточно от Костур, та чак до околностите на Солун. По-голямата част от хората на това племе живееха под властта на византийците, подчиняваха се на солунския стратег. Драгувитите, преминали потайно границата, донесоха подарък на княза торбичка сушени гъби, наметало от еленова кожа и гърне целебна мас — срещу лоша кашлица и настинки. Князът изслуша тъжния разказ за живота им и като сам се натъжи от чутото, окуражи ги, доколкото можеше.

— Надявайте се на бога и на българския княз — рече им. — Поддържайки връзки със събратята си от север, разправяйте на вашия народ как се живее тука, в българската страна. Милостив е бог, вижда всичко, може и за вас да настанат по-добри времена.

Сетне заповяда на Умор да ги дари с платнени дрехи и с платове, за жените им, даде им и едно късо копие с позлатено острие и с триъгълно знаменце под острието — да го занесат подарък на племенния им вожд.

Пътешествието по българската земя продължи на изток — през Филипопол, Боруй, Девелт и оттам — на север, за да приключи в столнината Плиска. Обиколи страната от Днепър — на изток до Тиса — на запад, до планините Томор, Беласица и Родопите — на юг. Премина големи реки, които тихо влачеха мътните си води през полета и равнини. Прехвърли буйни и громолящи планински потоци, пресече високи планини, загърнали челата си с космати облаци, наметнали плещите си с вековни букаци и глухи борови гори. Слуша волните песни на северите при село Осеня, с моравяните яде солена сланина, при берзитите около Велес пи гъсто овче мляко от пръстена паница. Звънлива славянска реч се лееше навсякъде по тази обширна земя. Дори в Малка Скития и около Плиска, където от най-отдавнашно време бяха заседнали многолюдни старобългарски кланове, дори и там младите хора вече говореха само на славянски език. Стопили се бяха старите думи от езика на дедите, така както бяха изчезнали от лицата на хората острите скули и продълговатите очи. А камбаните на новите храмове, клепалата на манастирите, всички призивно звъняха и сякаш възнасяха благодарствени псалми към небето на звучния славянски език — от Днепър до Тиса, от браничевските зелени ливади до сините тихи води на Преспанското езеро. В тази голяма страна възправяше снага и подреждаше живота си един народ — българският — с една вяра и един общ език.

И сърцето на княза се пълнеше с обич и гордост — защото очите му бяха залюбили вече чудните и смайващи хубости на земята и защото беше почувствувал, като ходеше между хората, силата на нейния многоброен и мъжествен народ.

 

 

Така до обичта към Константинопол — най-царствения от царствените градове на земята — поникна още една обич. Тя беше добила живот от видяното и чутото, от усетеното по българската земя.

 

 

Той влезе в града през южната порта — оттук една стръмна улица изкачваше хълма право на север и отвеждаше до южната врата на дворцовата крепост. Пътят до вътрешната цитадела беше най-късият и князът го избра, за да избегне дългото, уморително и церемониално шествие по главната улица, която пресичаше града от изток към запад. Бързаше, защото го чакаше срочна работа, много още неща трябваше да се премислят и решават във връзка с похода, а часовете на деня бяха броени, налагаше му се да краде време и от нощта.

Източната окрайнина на града се миеше от водите на Тича, реката течеше току под стените, дигнати върху скалистия бряг. Тази част заемаше само третината от цялата територия на столицата, но беше гъсто застроена поради равната си повърхнина, къщите, повечето двукатни, бяха почти долепени една до друга, в малкия крайречен квартал живееше комай половината от населението. Другите части на града бяха пръснати по хълмовете — ограждаха го от югоизток и север, а на югозападния хълм, който се спущаше терасовидно към реката и се вдаваше като нос над крайречния квартал, издигаше високите си и назъбени стени дворцовата крепост.

Сега по волята на княза много неща в Преслав добиваха нов вид, някои квартали така се изменяха, че от старото не оставаше дори следа. По-рано различните занаятчийски работилници бяха пръснати навсякъде, имаше и извън стените на града, сега князът беше заповядал да се съберат и не как да е, а според характера на онова, което се вършеше в тях. За кожарите и сарачите определи една улица, да са на едно място, за медникарите и ковачите — друга, златарите и тъкачите настани в центъра, техният занаят беше по-близък до нуждите на заможните хора. Работилниците за керамика, за изящни цветни плочки и стъкла, за обработка на мрамори изтегли в най-югоизточната част на града, а срещу южната порта нареди да се построят осемнадесет държавни магазина за разпродажба на всякакви местни изделия и на стоки, които се внасяха от чужбина — от Византия и от западните страни. Тъй или иначе по волята на княза много улици се разширяваха и изправяха в една посока, сгради се рушаха и нови се изграждаха в по-внушителни и обширни, самата дворцова крепост и палатите добиваха ново лице. Но в най-общи линии градът запазваше стария си план, заседнал беше здраво в поречието, а с кварталите си, застроени по полегатите склонове на хълмовете, събираше слънце, усмихваше се ведро и гледаше надалеч. Обширни зелени площи, накичени с овощни градини и рехави акациеви горички, допълваха картината и радваха очите.

Всеки път, стигнеше ли до първата тераса на югозападния хълм, князът се откланяше встрани от пътя, който беше покрит с бял речен калдъръм, и свиваше надясно, към оная страна, откъдето се откриваше необозрима гледка към изток и юг. Това правеше, за да отмори коня си и за да се наслади на чудните изгледи, които се разкриваха в далечините. Така направи и тоя път. Прохладният ветрец свиреше във високата трева, въздухът сладко миришеше на пелин и бъз, по синьото небе се рееха пухкави облачета, приличаха на платноходки. Дълбоко, в ниското, Тича лъкатушеше, виеше лъскавата си снага, опасваше източните зидове като сребърен пояс.

Князът гледаше замислен ту ширината, която се разстилаше оттатък стените и се източваше към замъглените кръгозори, ту зелените склонове на насрещните хълмове, над които навремени прелитаха ята диви патици, насочени на север, към разливите и блатата на широкия Иструм. И всеки път спреше ли се на това място, погледнеше ли наоколо си, като че ли усещаше тишината и непоклатимостта на времето, вечността на непреходните неща. Вечни бяха небесният купол, който прихлупваше света, и тия хълмове, които стояха на стража в равнината от изначални времена. И като гледаше и се вслушваше в просторите, чувствуваше как се заражда в душата му смътно желание да направи нещо, което да остане във вечността, та чрез това „нещо“, макар и смъртен, да пребъде в идните времена. Александриецът Синар беше направил една малка Изида и ето, живееше вече седем века. Но живееше за малцина избраници, затворен в една недостъпна за всекиго зала. Омуртаг, дядо му, и той ще да е изпитвал това желание да остане безсмъртен във времето.

… Човекът и добре да живее, умира и друг се ражда и нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил…

От тоя негов надпис, издълбан върху каменна колона, кой знае защо вееше тъга. Пък и какво ли бъдеще можеше да има един никому ненужен и безполезен камък? Ветрищата ще олющят камъка, дъждовете ще измият буквите, току-виж, потомците го вградили в основите на някоя казармена конюшня. Като си припомняше старата история, античното време — след Александър Македонски той почиташе най-много Юлий Цезар и изобщо римляните, — идеха му на ум величествените мостове, виадуктите, които бяха строили, храмовете на олимпийските богове. И постепенно предпочитанията му се насочиха все по-определено към храмовете — какво по-тържествено можеше да се измисли, по-внушително, благодарно и за ваятелство, и за живопис, и за архитектура от един величествено съграден божи храм?

Да построи храм тука, на най-крайната Източна издатина на хълма, така, че да се вижда отдалеко и от всички страни — тази мисъл беше узряла вече в душата му. И ето, като гледаше сега просторите, хълмовете, небесния свод, който синееше над главата му, и мислеше за вечността, за непреходните неща във времето, дойде му на ум формата, която храмът господен трябваше да има, подсказваше му я самата природа на тия места.

Князът повдигна очи към небето, към бездънния свод, и самодоволно се усмихна. Нали беше наместник божи на земята, защо да не наподоби линията на божиите вечни неща в едно свое творение, за да бъде и то вечно във времето с хубостта си? За да спомня на бъдните поколения силата и мъдростта на тоя, който го е сътворил.

Като помисли така и се наслади на хрумването си, той повика с ръка главния писар, който чинно го чакаше на пътя, и му кимна с глава — да се приготви да пише. Когато този слезе от коня, князът му продиктува с твърд глас:

До началника на групата строители. Да се построи църква на източната площадка, над приречието, на такова място, че да се вижда от всички страни. Църквата да се направи от бял камък и мрамор, а куполът й да се покрие с позлатени листа от мед. Централната част на тази църква да има кръгла форма, каквато има небето, и всичко друго в нея да бъде овално, каквито са хълмовете, които заобикалят престолния град. Майсторът, който ще приготви плановете, ваятелите, живописците — всички и за всичко да се съветват с мен.

Сетне, за да навакса изгубеното време, силно пришпори коня си и се понесе в галоп към южната врата на крепостния зид.

 

 

Досами вратата пратеник на Ирник му съобщи за пристигането на стария княз, който го чакал отдавна в малката бяла зала на двореца. Симеон се зарадва на това съобщение и не толкова на предстоящата среща с баща си — срещите между двамата винаги бяха изпълнени с кротки, но упорити спорове, — а защото пристигането на стария го освобождаваше от задължението да ходи в манастира и каквото имаше да му казва, щеше да му го каже на място, тук. В манастира, когато споровете стигаха до мъртва точка, Борис призоваваше събеседници — понякога дохождаше Наум, друг път — завърналият се от Цариград Йоан Екзарх. Йоан беше прекарал четири години във висшата патриаршеска школа за подготовка на преводачи и теолози, беше на Симеоновата възраст, изглеждаше хубавец, при това хубостта му грееше особено, чертите на лицето му бяха много меки, почти женствени, тънките му ръце почти сияеха от белота, носеше се чисто, ухаеше на благовония, а когато приказваше — сякаш шумолеше коприна, лъскаше златен, благороден брокат. Когато викаше събеседници, Борис си осигуряваше поддръжка и Наум винаги взимаше страната му, открито и с готовност, но Йоан все гледаше да застане някъде по средата, като хитро и гъвкаво прикриваше симпатията си към младия княз. Симеон много обичаше тия дълги спорове — по черковни въпроси, за устройството на държавата, за мира и войната — и не заради това, че търсеше или ценеше бог знае колко мнението на близките си, той никога не отстъпваше от своето мнение, а защото изпитваше ненаситна страст да спори, да оборва с доводи чуждите мисли и да налага на другите собствените си схващания. Пък и приятно беше да се беседва в тия приглушени сводести помещения, с ниши, изпълнени догоре с дебели книги, с поставки за писане, над които мъждукаха фарфорови кандила — свят, потънал в тишина, ограден от светските тревоги с двойни стени, едни — от камък, други — от самоотричане в името божие, за духовно просвещение на новопокръстения народ.

Прекрачеше ли манастирския праг, усетеше ли затворени зад себе си дебелите дъбови вратници, той като че ли се възвръщаше към ония времена от живота си, когато сам прекарваше дните си в такъв мъничък и смълчан свят. В монашеско расо и с груби сандали, подстриган по калугерски, той търсеше отдушник на накипялата в душата си енергия, като пишеше просветителски съчинения и превеждаше от гръцки език на славянски най-мъчните текстове от евангелието и богословските книги, а Давидовите псалми и Еклесиастовите песни нареждаше направо в звънки и сладкозвучни стихове. С каквото се захванеше — вършеше го от сърце, но вниманието му беше насочено все навън, оттатък високите стени на двора, където се разиграваха драмите на истинския живот, където се срещаха и счепкваха страстите на хората, където се ковеше действената история на неговия народ. Тъмни и неизвестни ще останат пътищата, по които стигаха до него отзвуците на светските събития, невидими — връзките, които го свързваха с двореца в Плиска и с някои по-първи хора от вътрешните войски. Пишеше със страст полемичното си съчинение „За буквите“, струваше му се, че стреля от упор срещу триезичниците, че сваля от повалените си противници защитната им броня, както правеха бойците на бойното поле. Но в същото време следеше и не изпущаше от очи работите в двореца, боилските заговори и изменническата дейност на брата си Владимира. Него той носеше в сърцето си като чужд човек, като сянка, паднала случайно отгоре — бяха дружили през детските си години, преди да замине за Цариград, а сетне пътищата им не се събраха нито веднъж. Спомените от детинството бяха избледнели, времето ги беше почти изтрило, а онова, което знаеше за сегашния живот на брата си — безсмислен, суетен, отдаден само на ловни развлечения, гуляи и безпътни жени, — презираше и ненавиждаше от душа.

Със симпатиите си към езичеството, с реставраторските си увлечения Владимир сам подготвяше, макар и несъзнателно, собственото си падение и скорошното Симеоново тържество. Като отгатваше наивните му политически ходове, закъсняло ехо на въжделения по отдавна стопената хегемония на прабългарската върхушка, Симеон отдалече кроеше планове как да го измести в критическия момент и как сам да върне развитието на държавния живот в нормалното му историческо русло. Може би за да предизвика развръзката на събитията в условия най-благоприятни за него, той беше ускорил по някакъв начин подхлъзването на Владимира в пропастта, кой знае! Тъй или инак, но когато бунтът беше обявен, той на часа показа на потресения си баща писмо от група боили начело с могъщия Сурсубул, които тържествено заявяваха, че са готови да поведат дружините си срещу отстъпника, за да защитят с огън и меч правата на поваления християнски кръст…

Едно беше сигурно — че от деня на встъпването си в манастира, веднага след пристигането си от Цариград и обиколката си из страната, Симеон нито за ден не се беше отчуждавал от светския живот, от потайното си желание да управлява народа, който беше посвоему обикнал, от смътното си усещане, че му е предопределено да остави следа по страниците на историята, каквато бяха оставили великите военачалници и владетели от миналото, за които беше чел толкова усърдно и с неутолима жажда в Магнаурския университет. Може със сигурност да се мисли, че дори ако Владимир не беше тръгнал по погрешен исторически път, Симеон все щеше да намери начин, средство, сгоден случай, за да влезе някой ден в двореца като пълновластен княз. Тоя силен човек, с амбиции, които не познаваха задръжки, със страсти, които не знаеха успокоение, никога нямаше да се примири с духовния сан, за който го готвеше баща му.

И друго беше сигурно — че очаквайки своя час, той е търсил удовлетворение в творчество, в писане, в духовна изява на силите, които са кипели в неспокойната му душа. А расото, сандалите, молитвите — те са били едно временно прикритие, тънък пласт черна земя над клокочещ вулкан.

Та в тоя час той беше благодарен, че няма да ходи в манастира, макар че онази обстановка сега не го гнетеше, както някога, а дори го примамваше в часове на умора с тихия си вглъбен покой.

 

 

Пред входа на крепостта строената караулна част му отдаде почест, а Ирник го чакаше вътре, до мраморната беседка с шадраванчето. Той скочи леко на земята, потупа коня си по шията и в тоя миг забеляза шестимата вързани войници — стърчаха изправени зад коня на фона на мраморните колони; сред зеленината подскачаха сребърните пръски на малкия водоскок. В мига, когато всичко това се хвърли в очите му, той усети жажда. Всъщност той отдавна я усещаше, още по пътя, а присъствието на вързаните войници като че ли я усили повече.

— За какъв дявол сте довели тия хора пред вратите ми? — попита той ядосано Ирник.

Първият му адютант кимна към един висок и сух мъж, облечен в ризница и с боен шлем на главата. Тоя човек излезе напред, поклони се чинно, като прегъна дясната си ръка към сърцето, както изискваше уставът, и отговори с гърлен глас и с поглед, залепен за онова място, където бяха стъпили нозете на княза:

— Господарю, аз съм началник на наказателната служба при ичургу-боила, а тия войници са осъдени на смърт за тежки провинения пред военния закон.

Князът преглътна, погледна жадно към водоскока и се намръщи. Обичаят изискваше смъртното наказание над военни лица да се одобрява от главнокомандуващия, тоест от него.

— Вие за милост ли сте дошли? — попита той войниците.

Петима от тях мигновено коленичиха на земята и мълчаливо наведоха глави. Седмият, най-едрият, остана прав. Той беше един рус великан, с тъмносини очи, с изрусели рунтави вежди, надвесени като стрехи, с добродушни едри устни, малко посивели от умората, и с масивна, кокалеста брада. Остана да стърчи над другите, някакъв дъб с храсталаци в коренищата му. Да имаше най-много двадесет и три, двадесет и четири години.

— Как се казваш? — попита го князът.

— Ханко — отговори великанът.

— Ти не искаш ли милост? — попита го учуден князът.

Великанът повдигна рамене.

— Няма да ме огрее — рече и се засмя.

Усмихна се небрежно, като че ли ставаше дума за нищо и никаква работа. Довели са ме за цървули, ама защо да се моля, като си знам отнапред, че няма да ми дадат. Ще преживея някак и без цървули.

— Толкова ли е голямо прегрешението ти, та си сигурен, че няма да те помилвам? — запита го князът.

— Ами! — Великанът пак се усмихна. — Какво ти прегрешение! Нито съм убил човек, нито съм заклал някому овцата. На сбора закъснях, затова.

Другите седяха коленичили, не помръдваха. Молеха за милост.

— А тия в какво са съгрешили? — Князът кимна към тях с глава.

— Неизправности в оръжието и в сбруята на конете им, господарю! — отговори в скоропоговорка началникът на наказателната част.

— А тоя? — той посочи към Ханко.

— Явил се е в частта си с половин ден закъснение, господарю. Служи в стенобитната дружина на копана Смоляк, обслужва третия таран на втората щурмова петорка. Бил е в запас преди две години.

— Копанът Смоляк? — повтори замислено князът. — Значи, ти си от Новечкото жупанство, така ли?

— Копанът Смоляк е наш господар, бог да го поживи! — рече великанът. Той помръдна с рамо, за да отпъди една пчела, която жужеше на ухото му. — Аз съм от село Осеня, ние всички служим по тараните, защото сме яки мъже. И баща ми е бил таранджия при копана Ихсиах, баща на нашия Смоляк. Вечна му памет на копана Ихсиах!

— Значи, ти си от село Осеня — каза князът и кой знае защо една тиха и добра усмивка се плъзна като слънчев лъч по тънките му устни. Той мълча някое време, загледан във водоскока, в храстите, после тръсна глава и тихо изрече:

— Да се накажат според закона! Отведете ги на лобното място и на свечеряване ги обесете.

Тия, които бяха коленичили, изправиха глави и го погледнаха в лицето. Но не продумаха нищо. Лицето на княза беше затворено и студено. Великанът следеше с очи пчелата, боеше се да го не ужили.

Сетне князът тръгна към входа на палата, но преди да влезе, повика Ирник при себе си. Даде му някакви заръки и на края едва-едва се поусмихна, под стъмненото небе проблесна ивица светлинка.

 

 

Бащата и синът се срещнаха в малката бяла зала. Князът дойде преоблечен, носеше синя атлазена далматика, леко извезана със златна сърма покрай огърлието, препасан беше с тънък червен колан, закопчан със сребърна фибула по средата. Златното огърлие и златните точици в очите му като че ли блестяха с еднаква сила. Той целуна почтително ръка на баща си, извини се, че ще го покани на скромен обяд, защото не е могъл да предвиди, че тъкмо днес ще има удоволствието да го намери в двореца. Борис сдържано се усмихна с неопределената си усмивка, чаша студено мляко и чепка грозде стигаха за годините му и това беше повече от достойно за един грешен човек. Като завършиха с взаимните приветствия, те помълчаха някое време и тогава Борис, спомняйки си нещо, посочи прозореца, който гледаше към павилиона, и попита:

— Навън стоят свързани войници, княже. Мога ли да зная какво са извършили и защо са доведени при тебе?

— Нарушили са военния закон — отвърна князът. — А са дошли при мене за същото, заради което някога осъдените на смърт са дохождали при тебе.

— Да просят милост — каза Борис.

Симеон кимна с глава.

— Аз всякога съм се отвращавал от смъртните наказания — каза Борис. Той изрече тия думи и в същия миг почувствува нещо да засяда на гърлото му. Стори му се, че Симеон се усмихва, въпреки че князът го слушаше с неподвижно и сериозно лице. — Винаги съм се отвращавал — повтори той и потърси с очи къде да поседне, изведнъж беше усетил слабост в коленете си. Но в тази малка бяла зала нямаше столове. Той се подпря с две ръце на тояжката си, попрегърби се и продължи: — Вярно е, че аз изтребих на времето шестдесет боилски рода. Сина си жив погребах в подземията на Мундрага, а сина му, моя внук, изпратих на дръвника. Но всичко това съм правил по необходимост, за да бъде на държавата добре. Други миряни не съм осъждал на смърт, но съм одобрявал присъди на войници, извършили прегрешения спрямо военния закон. Не можех да постъпвам другояче, пък и не биваше. Войската трябва да се пази от леност и мирянски зарази. В закона за съдене на хората аз съм упоменал кои случаи да се наказват със смърт. — Той поглади дългата си бяла брада, помълча и запита: — А твоите хора в какво са съгрешили?

— Единият е дошъл в дружината си с половин ден закъснение, а другите са се явили със занемарено въоръжение, с нередности в сбруята на конете и прочие опущения от тоя род.

— За такива опущения законът предвижда най-тежкото наказание — каза Борис. Той погледна сина си в очите и макар че го обичаше много, запита го с почти неприкрито злорадство: — И ти какво реши, княже, потвърди ли присъдата?

— Потвърдих — каза Симеон. Сега той наистина се усмихна, защото беше доловил скрития намек във въпроса на баща си. — Потвърдих присъдата — каза Симеон — и така отдадох почитание на закона. А след това я отмених. Отмених я не от милост, нито от страх да не ми излезе име на жестокосърдечен владетел. Малко ме е грижа за това, какво ще мислят за мене моите съвременници и като какъв ще изглеждам на потомството. Юлий Цезар не е гладил никого по главата, и Константин, който минава за светец, и той не е бил твърде милостив. Но историята тачи и двамата като велики мъже. Тъй че като отмених тази присъда, аз съвсем не се ръководех от чувства на милосърдие или от страх да не ме смятат за жесток. По дяволите! Всъщност за съдбата на тия войници не си струва да се приказва толкова много, но като подхванахме тая тема за закона, трябва да изкараме разговора докрай.

И тъй ти създаде закона, за да направиш лошите езичници добри християни. Аз пък ще използувам закона, за да направя от християните добри войници. Ти ползуваше само едното острие на закона — наказанието, — аз пък съм решил да използувам и другото му острие — поощрението. Законът в ръцете на владетеля е меч, а с меча може да се сече, но може и да се потупва по гърба, за добро.

И ето аз казах на Ирник така: „Когато поставят войниците под клупа на бесилото, за да ги бесят, и те вече са усетили тръпките на смъртта по гърба си, ти ще се явиш при тях и ще им заявиш, че аз ги удостоявам с милостта си, но при едно условие: че ще се държат геройски в предстоящите битки. Ако изпратят много ромеи на оня свят, ще ги помилвам завинаги, ако пък се държат страхливо — ще увиснат на въжето още след първата битка.“ С една дума, аз не взех главите им веднага, а ги оставих да живеят условно. Законът иска възмездие, а войната — герои. Аз прецених, че засега имам нужда от повечко герои.

Борис слушаше сина си, гледаше го втренчено и от време на време поклащаше замислено глава.

А Симеон, сложил ръце на гърба си, като се разхождаше със ситни крачки по мраморния под, продължи разказа си:

— Едного от тях харесах — и на вид, и като човек. На вид той е една планина, само че приветлива, гостоприемна. Той е от село Осеня, от Новечкото жупанство, служи при копана Смоляк. Случвало ли ти се е да минеш през това село Осеня? Не?… Та за този човек-планина ми беше думата. Той едничък не поиска милост и си личеше съвсем ясно, че не го беше много еня нито от мене, нито от въжето. Помислих си: защо да беся такъв мъжествен човек? Каква полза ще имам от смъртта му? Ако ме обикне, ще върши за мене чудеса! И на минутата реших: ще го изтегля от тараните и ще го проводя в щурмовата конница. Ще му дам великолепно оръжие и прекрасен кон. Ако в боевете прояви качества, ще го взема в гвардията си, ще го направя свой хранен човек. — Той се спря сред залата и разпери ръце: — По-добре ще е аз да взема един предан юнак до себе си — така мисля, — отколкото да дам на земята един възмезден нарушител на военния закон!

— Бог да бди над делата ти и да озарява със светлина пътя, по който си тръгнал! — рече Борис, прокашля се, за да направи гласа си по-твърд, а може би и за да прикрие вълнението си, сетне, за да свърши подхванатия разговор, който не беше от особено значение за него, запита:

— Ти говориш за предстоящи битки, княже, като чели имаш на ум много наскоро някаква война. Тъй ли трябва да разбирам думите ти, или ги тълкувам криво и се лъжа?

— Татко — каза Симеон, като любезно и с почит му се поклони, застана от лявата му страна и го улови под мишница, — сега ще идем в обедната и докато обядваме с каквото бог дал, ти ще ми разкажеш, ако имаш желание, разбира се, за работата в манастира, какво правят Наум и Йоан и докъде са стигнали братята с превода на книгите. А сетне ще минем в твоята любима зала, където е „Страшният съд“, и доколкото мога, ще се опитам да ти изясня последните събития и ще чуя какво мислиш по тях.

„Ако толкова държеше да чуеш какво мисля по тях — старецът се усмихна на себе си, но тъжно, младият орел беше излетял вече от бащиното гнездо, летеше по свой път и кръжеше над свои цели, — ако мислеше да ме осведомяваш, ти щеше да го сториш, преди да издадеш тази заповед по войските за бойна готовност!“ Но си даде вид, че не му идат на ум такива горчиви мисли. Пък и хубаво беше да усеща десницата на сина си, да се обляга на силната му ръка. Затова само кимна с глава и рече:

— Твоя воля, княже! Аз съм вече един немощен човек, пък и много грешен пред бога. Моят дом е божият храм, не иде да се меся в светска къща. Каквото кажеш ти, господаря, туй ще бъде! Да вървим!

Таеше се тъжна заядливост в тия думи, великият човек мъчно свикваше с монашеското си самоотшелничество. Симеон го разбираше, но за съчувствие нямаше място в сърцето му — той дори бога не допускаше до светая светих на мислите си, на желанията си, камо ли пък някого от смъртните, та било и собствения си баща!

 

 

Когато влязоха в обедната, трапезата беше вече сложена. От уважение към стария княз, който отдавна не вкусваше блажно, менюто беше избрано само от постни ястия: каймак и студено мляко в златни купи, прясно сирене върху сребърни тавички, подсладена овесена каша и горски мед в златни канчета. Във фруктиерите ухаеха всякакви плодове — ситни планински ягоди, грозде, круши, кехлибарени на цвят сливи. Две кани от злато бяха пълни догоре с непрекипяла медовина.

Тук е сгоден случай да се упомене във връзка с тоя скромен обед, че Симеон не обичаше и не тачеше твърде постното ядене. На ръст той беше висок човек, източен; две трети от денонощието работеше усилено — над ръкописи, планове, книги; приемаше военачалници, боляри, областни управители, епископи; даваше аудиенции на посолства и търговски пратеничества; обикаляше гарнизони, ръководеше военни упражнения, маневри; с една дума — разходваше голяма енергия от ранна сутрин до късна вечер и затова постната храна не го задоволяваше, не възстановяваше напълно силите му. Винаги изпитваше охота към месното ядене, държеше на трапезата му да има риба и пилета, и жарено овнешко, и месо от дивеч; и като влизаше в обедната и виждаше това вкусно и дразнещо апетита му богатство, колкото и да беше уморен или с лошо настроение — усмихваше се доволно и сядаше на трапезата с ведро лице.

И трябваше да се очаква, че ще яде мъжки, според апетита си, че ще изпие поне две-три пълни чаши от гъстото червено вино, че няма да обиди нито едно от ястията, като не се докосне със залък до блюдото му. Но се случваше обратното, почти всеки път и през целия му живот — ще клъвне от рибата, ще си откърши крилце от пилето, ще посегне за една-две мръвки от жареното и това ядене, оскъдно за един як мъж, ще полее с чаша вино, наполовина разредено с вода. Рядко ставаше от трапезата напълно сит.

Не си дояждаше, за да не го обхваща леност, да не натежава сън над клепачите му, да не го примамва постелята. Лишаваше стомаха си от храна, сърцето си от вино, за да може да работи повече и умът му да е бистър. От изобилието взимаше с два пръста, сред разкоша живееше като най-жалък скъперник.

Борис благослови трапезата, тя блестеше и се смееше със златната си и сребърна посуда. После попита, както беше обичайно, за здравето на княгинята. Мария беше в напреднала бременност. Симеон повдигна равнодушно рамене. Какво можеше да отговори на баща си — че е здрава, слава богу, че всичко протича благополучно и че по-нататък му е все едно дали е весела, или тъжна и с какво се занимава, и дали изобщо се занимава с нещо.

Няколко дена преди Владимировия бунт той пристигна тайно в Сурсубуловото укрепено гнездо, за да кроят двамата по-нататъшните си общи планове. Тогава, като видя Мария, дългонога и светла, като русалка сред затънтените горски дебри, стори му се, че по-хубава от нея не беше срещал — поне в боилските домове, които познаваше. Но сега си даваше сметка, че ония чувства са били плод на тревожното време, на приповдигнатото му настроение в навечерието на големите събития, а може би и на общуването със Сурсубул. Сетне Мария влезе в живота му като едно най-обикновено създание, сред мраморите на двореца не приличаше на никаква русалка, дори не изглеждаше такава дългонога и светла, каквато я беше видял по-рано. Кротка и предана, тя бродираше със сърма, пееше старинни песни, блуждаеше в мъничкия си свят, а той беше отдалечен от неговия, колкото беше надалече примерно месечината от земята. Навярно във всеки по-голям боилски дом можеше да се срещне такава девойка.

— Мария е добре — каза Симеон, като се пресегна за каната с пивото. — Не съм я виждал от няколко дена, но сигурно е добре. — Той си наля, отпи няколко глътки и разсеяно се загледа в гравираната издатина на каната, където един мустакат цар, облечен в ризница, беше яхнал митически лъв с човешка глава и стреляше с лък по някакво животно, което изглеждаше да е пантера. „Колко глуповат и надут е този лъв — помисли Симеон, — съвсем е издокаран като византийските базилевси!“ Беше гледал стотици пъти тази гравюра, но сега за пръв път му направи впечатление приликата на лъва е ромейските императори. Като му дойдоха на ум базилевсите, кой знае как, спомни си мършавото лице на Василиевия син Лъв Шести, но то изчезна тутакси в някаква жълтеникава мъглявина, а пред очите му изплува арменката Зоя, прекрасна като вечерницата. Зоя стоеше изправена в цял ръст, блестеше в сребърната си туника, зад гърба й като че ли се мяркаха дворците и Константиновият паметник, и арките на форума. Тия видения, предизвикани от гравюрата върху златната кана, мимолетни като следите, които оставят падащите звезди подире си, дойдоха и отлитнаха в няколко мига. Симеон каза за трети път, нали ставаше дума за Мария: — Добре е! — сетне изпи медовината си наведнъж.

— А ние вече привършихме преводите на светите книги, княже! — каза Борис, като внимателно се взираше в лицето му. — Нали одеве прояви любопитство да ти кажа докъде сме стигнали?

Симеон потърка челото си с ръка, сякаш изтриваше онова сияние, което беше оставила Зоя в паметта му, погледна изненадано баща си и широко се усмихна. Защо не му каза по-рано? Ненужният спомен нямаше да се яви, тъпият базилевс щеше да стреля пантерата си и нищо повече. Сега книгите изскочиха, изгряха като вечерници, но зад тях все продължаваше да се мержелее, потънал в жълтеникава мъгла, Константиновият площад.

— Защо не ми каза веднага? — попита Симеон. Вечерниците осветляваха един път, който водеше право към императорския дворец. Той разтърси рамене, изпи медовината си, страшната умора от напрегнатия ден тежеше в мозъка му като парче нажежено желязо. Книгите го освобождаваха от духовната опека на византийците, развързваха ръцете му, това беше най-важното, оттук започваше всичко. — Може би днешният ден е най-добрият в живота ми — каза той, — а сме седнали пред чаши с медовина!

— Какво значение имат чашите! — усмихна се със старческа примиреност Борис. Голямата цел в живота му беше постигната, дългият път — изминат, сега можеше да се усмихва на всичко.

Симеон се изправи, повика главния писар и му заповяда да пише:

До епископ Константина Преславски. Камбаните на всички църкви да бият тържествено и клепалата на манастирите — като на празник. Довечера — празнична служба, за да се ознаменува достойно великото събитие — сдобиването ни с превода на светото писание и на другата богословска книжнина на славянски език.

До ичургу-боила. Веднага да се преустанови всякаква работа в града. Народът да се облече празнично като на Възкресение. След вечерната служба — всенародно веселие за сметка на княжеската хазна.

Когато главният писар напусна залата, Борис поклати глава и въздъхна. Помисли си: „Ако аз се разпореждах за ознаменуването на тоя ден, щях да се задоволя само с камбаните и клепалата. Другото е празен шум.“ Но не рече нищо. Всеки посвоему чествува големите празници. В неговата душа още от вчера бяха започнали да звънят и пеят камбаните на целия християнски свят.

 

 

Черният и рогат дявол беше намушил на копието си един грешник, печеше го усърдно на тих огън. Така въртят на шиш гергьовските агнета. Главата на грешника беше украсена със златна корона. От тази икона личеше, че грешникът е или базилевс, или княз.

— Виждаш ли? — Борис посочи мъченика с ръка, която беше набръчкана, восъчна на цвят и се подаваше из широкия ръкав на расото като оживяла от някоя икона. — На оня свят така постъпват с владетелите, които разпалват безпричинни войни между християните… Въртят ги на шиш… Мисля си: жестоко е, но справедливо! Бог отмерва всекиму заслуженото.

Залата, където баща и син седяха и спореха за мира и войната, наричаха „Зала на Страшния съд“. Така беше наречена някога заради картината на Страшния съд, която даровит цариградски художник беше изписал на една от стените й. Лято 6375-о от сътворението на света. Една година подир покръстването на българите в Христа. И тъй с помощта на рогатото си и крилато войнство, въоръжено, първото с тризъби вили, второто с върбови клонки, бог отпращаше излезлите от гробовете грешници в преизподнята, а праведниците насочваше към рая. Раят не ловеше твърде окото — прехласнати мъже и жени пееха псалми, а отгоре белокрили ангели им вардеха сянка. Но затова пък в преизподнята се разиграваха ужасяващи драми и в сравнение с изписаните мъчения наказателните параграфи от Еклогата, които предвиждаха избождане на очи, рязане на езици, ръце и крака и прочие, изглеждаха просто образци на християнско милосърдие.

— Първо — каза Симеон и иронично се усмихна, — със сцената, която ми сочиш, хитрият византиец е искал да те сплаши; ето, княже, какво те очаква, ако някога дръзнеш да вдигнеш меч срещу ромеите! Второ — усмивката му тутакси изчезна, — ако ромеите ме нападнат и аз изляза насреща им, за да се браня, моята война срещу тях „безпричинна“ ли ще е?

— Ако ромеите те нападнат и ти излезеш да се браниш, твоята война няма да е безпричинна, разбира се. Тя ще е една справедлива война. И бог непременно ще бъде на твоя страна и ще ти помага в битките, ако спазиш едно предварително условие, което е много важно: преди да извадиш меча от ножницата, да се опиташ с добро, със слово и с всякакви други мирни средства да върнеш нападателя назад.

Старият княз се вълнуваше: книгите бяха преведени, предстоеше да се множат, да се разпространяват, за да разцъфти и съзрее славянската просвета от Преслав до Кутмичевица, от Иструм до Родопите, че и отвъд, защото и на юг, досами топлото море, живееха славянски племена, сродни на българските. А за да се върши благополучно тази свята работа, беше необходим мир, преди всичко мир и само мир.

Симеон разпери ръце:

— Нима не изпратих послание до императора? — Той се изправи и започна по навика си да кръстосва залата напред и назад. — И писмо му писах, и посолство проводих, и пак нищо — дори не благоволи да ми отговори!

— Пак му пиши, княже! Голям труд ли е да се напише едно писмо?

Но Симеон не го чу. Меките думи на стареца сякаш се стопиха във въздуха, преди да стигнат до ушите му. Като спомена за императора, в същия миг му се стори, че го вижда как чете неговото послание, мършавият му образ изскочи тутакси насреща, както одеве, когато гледаше как тъпият базилевс стреляше по пантерата. И както одеве, той не беше сам, до него угоднически се кикотеше арменката. Тя беше се облегнала на рамото му и неприлично притискаше гърдите си до сухия му лакът. „Виждаш ли го нашия приятел? — клатеше глава императорът. — Мисли ни за прости, иска да му върнем тържището!“ „Остави го тоя варварин! — свиваше пренебрежително устни Зоя и гъделичкаше императора зад ухото. — Кога ще оскубеш перушината му, за да се не надува толкова?“

— Няма да му пиша! — каза твърдо Симеон и усети как кръвта биеше в слепоочията му. — В края на краищата работата не е в това, че мръсникът Зауца, бащата на Лъвовата наместница Зоя, е преместил нашето тържище от Цариград в Солун! Работата не е дори в това, че като ни е отнет достъпът до цариградския пазар, ние губим всичката си транзитна търговия, че изпускаме от ръцете си митото, което вземаме от чуждестранните търговци! Дори не е и в това, че ония дрипи на Зауца — откупчиците Мусик и Ставраки — обират като разбойници нашите износители!

Той се спря пред един от сводестите прозорци и се загледа навън. Захождащото слънце багреше с розовина насрещните хълмове.

„На неговите години аз бях вече наситен от войни — помисли Борис и въздъхна: — Откъде иде у него тая разпаленост по войната? Лекомислие ли е, или избуяло в кръвта му наследство от дедите?“

— В каквото и да се състои тая работа — каза Борис, — каквито и загуби да понасяме, до война според мен не бива да се стига. Това, дето си заповядал бойна готовност по войските, е прибързано и не е добро. Като сме живели тридесет години в мир с византийците, защо да не поживеем примерно още десет?

— Защото те самите не искат! — усмихна се злъчно Симеон и лицето му стана изведнъж зло. — Ако възнамеряваха да живеят в мир с нас, нямаше да ни гонят от Цариград! Помисли си: досега те не са изпъждали никого — нито немците, нито моравците, нито хърватите дори! А ето че ние им заседнахме на гърлото. Защо? Тия неща не стават по приумица, случайно и не са плод на някакво временно настроение. Те имат по-дълбоки корени и ние сме длъжни да ги разровим, за да видим какво се готви да поникне около нас — добро или лошо. През тия дванадесет години, докато бях в Цариград и се взирах в живота на византийците, в политиката им, аз научих най-главното: те сменяват често императорите си, понякога издигат глупци, друг път — способни люде, коняри и патриции, слуги и пълководци, но политиката им спрямо нас никога не се е изменяла, винаги е била една и съща. От времето, когато дедите ни установили първия си постоянен лагер в Малка Скития, та до днешния ден. Смятали са ни, и сега ни мислят, и със завидно постоянство и непоклатимо убеждение, че ние, „варварите“, сме само временни окупатори на земята, дето е на юг от Иструм. Тази земя те имат за своя и са сигурни, че един ден непременно ще си я възвърнат. И затова не са преставали да воюват с нас и няма да престанат. И в постоянната война, която водят срещу нас, използуват всички видове средства: от меча и копието до черковния кръст. Напоследък те залагаха много на черквата: като е зависима от тях и като богослужението се извършва на техен език — надяваха се, че ще обърнат душите на хората на своя страна. Нали така постъпиха с пелопонеските славяни? Сега тези славяни се гърчеят.

Но като виждат, че се сдобиваме със своя черква, защото имаме вече своя писменост и книги, и сме обучили стотици свещеници, и че по цялата ни земя се откриват и работят все нови и нови просветни огнища — те обръщат другия край, вадят нокти, ловят се за ножа. Каквото не са успели да постигнат с буквата и словото, с кръста, ще се опитат да го добият с война. Този случай с нашето тържище в Цариград трябва да четем така: или погребвайте вашето намерение да имате своя църква и своя култура, или ще ви изхвърлим чак оттатък Иструм, както вече ви изхвърлихме от Цариград.

За наше щастие, те са заети сега във война с арабите. Но в същия ден, когато уредят сметките си на изток, когато осигурят гърба си откъм арабите, в същия този ден ще обърнат всичката си сила срещу нас. Те няма да се бавят, защото отлично знаят, че времето работи за нас: не друго, а нашите успехи в просвещението ще ги накарат да побързат. Не са глупави, за да не знаят, че народ, който има своя писменост, своя църква, свои книжовници — такъв народ не само че не превива глава, а — напротив — силата му непрекъснато расте, възмъжава и, току-виж, че някой ден — Симеон помълча някое време — сянката му се надвесила над самия Цариград!

Отвън долетя камбанен звън. Биеше тържествено камбаната на голямата градска църква. Борис се прекръсти.

— Но те няма да дочакат тоя ден, а освободят ли се от арабите, ще потеглят с войски срещу нас. Ще се нахвърлят отгоре ни с голяма сила. Защото те събират войници от много народи, имат стотици военни кораби, имат въоръжение по-добро от нашето. Имат и много злато, за да купуват приятели и да обръщат нашите сегашни приятели в утрешни неприятели.

Той дойде при баща си и отново седна срещу него. Двамата дълго мълчаха. Навън непрекъснато ехтеше празничното биене на камбаните.

— Никой няма да ми прости — приключи Симеон, — ако аз чакам в смирение този ден. Сега техните главни сили са на изток. Затова дадох тази заповед на войските за бойна готовност. А повода — те сами го създадоха. Тържището! — Той се усмихна, златните точици в очите му светнаха. — Бог вижда, ние не започваме първи!

Докато го слушаше, Борис мислено се кръстеше, боеше се да не му отклони вниманието и се питаше: „Но как, господи, ще съжителствуват в душата му тия две противоположни начала — студеният разум и горещото чувство? Или студеният разум само ще разкрива пътищата на историята, за да се втурнат по тях насетне като необяздени жребци желанията на горещото му сърце?“

 

 

Всякак го увещаваше Симеон да остане поне за вечеря да гледат от най-високата площадка на двореца народното веселие — бяха раздадени хиляди факли и свещи, на кръстовищата наливаха вино, докарано в бъчви от княжеските изби, — Борис оставаше непреклонен, настояваше да си иде в манастира, да участвува с другите монаси във вечерната молитва и в усамотение да благодари на бога за добрините, с които беше насподобил българския народ.

Но преди да напусне двореца, реши да споходи княгинята. Тя му се зарадва, а той, като я видя повехнала и умислена, се натъжи.

— Здрава ли си, чедо, какво ти има? — запита я угрижено, като гледаше да се не взира в сенките, които тъмнееха под светлите лазурносини очи.

— О, татко, нищо ми няма! — Младата княгиня направи опит да се усмихне, но само устните й трепнаха едва-едва.

— Да не ти е мъчно за бащиното гнезденце, за планините, за горите? — попита я Борис, макар и да знаеше, че мъката по тия неща не предизвиква сенки под очите. — Вашият край е планински, сенчест, а тука всичко е открито като на длан. Мъчно привиква човек, когато изведнъж попадне на ново място, но ти се моли богу да си здрава, ще свикнеш. — Това бяха излишни, чужди приказки, но нали трябваше да каже нещо? Погали я леко по косите, които бяха меки като свила, и въздъхна: — Ще се моля на света Богородица да идва в сънищата ти. Каквото тежи на сърцето ти — кажи й го, тя е жена, ще те разбере.

— Нищо не тежи на сърцето ми, татко — прошепна Мария.

Той я благослови, прекръсти я и си отиде.

Ирник го изпроводи до външната порта. Там го чакаха двама бойци от личната гвардия на княза, за да го придружат до манастира, но той решително им махна с ръка да си вървят. Защо му е охрана, когато пътят беше чист и небето на запад още златееше?

И като се подпираше с тояжката си, пое обратния път. „Защо, господи, заедно с доброто си създал и злото? — мислеше и сърцето му се свиваше в лоши предчувствия. — Защо не оставяш цветеца да цъфти по-дълго, за да има в мирозданието повече хубост, ами без време пращаш слана да го попари?“

Безброй щурци скрибуцаха край пътя, кротко люлееха тишината с приспивната си песен.

 

 

След като изпрати баща си, Симеон нареди да повикат началника на строителната група, главния майстор на Преслав — архитекта Карач, от Червен.

Селището Червен се намираше западно от Плиска и северозападно от Преслав, на половин ден път до Иструм. Това селище беше особено, нито приличаше на град, нито на село, но големите господари, които строяха храмове и дворци, знаеха къде е и лесно го откриваха сред пазвите на хълмистата равнина, защото отдавна славата му се носеше дори оттатък границите на страната. Червен беше мястото, където от незапомнено време се бяха заселили строители и потомци на строители. Още от ония години, когато Мизия беше на римляните, когато по правите мизийски пътища сновяха легиони, облечени в желязо. Майстори от Червен бяха дигали капища на тракийски богове, бяха строили театрални зали и виадукти при римляните, храмове и крепости — при византийците. Строители от Червен обикаляха света — от Антиохия до Рим, от Сицилия до Константинопол. Но си оставаха майстори от Червен — видяното и усвоеното от чуждите съкровищници претворяваха по свой образец, а тоя образец се предаваше от баща на син, развиваше се и се обогатяваше от внуци на правнуци. Областни управители, наместници на императори, ханове, князе — всички владетели на тая земя — в надпревара им даваха права и грамоти — да ходят, където си искат, да не плащат данъци, никой да не ги закача за нищо, селището им да се освобождава от всякакви комитатски и епископски тегоби. За това майсторите от Червен бяха заможни люде, живееха в красиви и богати къщи, потънали в зеленина, оградени с високи зидове.

От няколкото стари рода, чиито потомци бяха се кръстосали със славяни и българи и сега всички се наричаха българи, най-известен беше родът на Ботулите. Дядото на Карач, от същия този род Ботул, беше направил по времето на Омуртага величествената плисковска базилика. Тогава строителят й твърдеше, че по размери тя била втората в Европа, след цариградската „Света София“, строена от архитектите Антимий и Исидор. „Света София“ я надвишаваше в широчина и височина.

Та Симеон беше назначил архитекта Карач, от рода на Ботулите, за началник на групата строители, които трябваше да преустройват Преслав, да го превърнат за едно десетилетие от занаятчийски град в столнина красавица, достойна по великолепие за могъщата и обширна българска държава. Карач беше на около четиридесет години, висок и сух, с жълтеникаво лице, върху което трескаво горяха хлътнали черни очи. Обичаше да пие, да пътешествува и да говори дръзки думи на началниците, държеше се пред потомствените велможи с някаква предизвикателна независимост. Затова боилите и другите управници го мислеха за нахален човек и горделивец, но го търпяха, знаеше се, че от най-добрите майстори той е най-добрият.

Князът го прие в залата на „Страшният съд“ и като усети, че мирише на вино отдалече, намръщи се и мълчаливо му посочи оная сцена от картината, където дяволи наказваха непоправимите пияници. Неколцина нещастници скачаха сред огън и пламъци, а наоколо тумба дяволи биеха тъпани и весело надуваха свирки.

— Княже — каза Карач и махна пренебрежително с ръка, — ако трябва да избирам между огъня на грешниците и песнопенията на праведниците, аз избирам огъня. Сред такива праведници не бих живял нито един ден.

— Какво са ти сторили праведниците, та си ги намразил толкова? — запита го князът.

— Пречат ми в работата — отговори Карач. — Аз искам да гледам към небето, а те натискат главата ми към земята. И непрекъснато ми втълпяват, че трябва да се повинувам като голям грешник, с което аз не съм съгласен.

— Защото се мислиш за праведник, така ли?

— Княже — засмя се Карач, — на земята има само един вид праведници, и те ходят на четири крака и знаят да произнасят само една дума: ме-е-е! Други праведници няма.

— Отлично — каза Симеон. — Продължавай!

— А тия хорица, дето твоят бездарен майстор е изографисал на картината, те не са никакви праведници, а отвратителни лицемери. — Той посочи хората, които пееха псалми на бога. — Пред това стадо от лицемери аз предпочитам компанията на честните дяволи, па макар и в пъкъла!

Симеон помълча някое време.

— Карач — рече той, — като слушам езическите ти брътвежи, знаеш ли какво ми минава на ум?

— Зная, разбира се! — възкликна весело Карач. — Иде ти да извикаш слугите, да ме посочиш с пръст и да заповядаш: „Хвърлете мръсника в кладенеца!“

Симеон леко се усмихна, взе от масата един нож и почука с него по една сребърна тарелка. Влезе дежурният по охраната.

Болнавото лице на Карач някак изведнъж придоби още по-болезнен вид. Той се сгуши на стола си, заби поглед в мрамора на пода и не помръдна — някой беше замахнал да го удари, шамарът ей сега щеше да изплющи.

— Е, какво? — каза князът, като не оваляше очите си от него.

Карач повдигна рамене.

— Повикай виночерпеца! — заповяда Симеон.

Когато този се яви, той му нареди да напълни златните чаши с вино. После му кимна да си върви. Карач се поразмърда на стола си, въздъхна и отново придоби предишния си наперен вид.

— Ето че не позна намеренията ми — рече Симеон. — Като видя да викам дежурния, ти си помисли, че аз наистина съм решил да те наказвам за дръзките думи. И се уплаши. А не трябваше да се плашиш. Който има смелост да говори дръзки думи на своя княз, не бива да трепери от смъртта. Трепери ли, значи, е дърдорко. Любител на големи приказки. Но не ми е за това думата. Ако един обикновен смъртен ми беше наговорил приказките, които ти изрече, без друго щях да го накажа. За назидание щях да заповядам да го наложат с пръчки, или пък да го подавят малко в кладенеца. Все едно. Но ти не си обикновен смъртен, защото твориш безсмъртие. А който твори безсмъртие, той и десет пъти да погази десетте божии заповеди, пак си остава праведник. Поне аз мисля така.

— Княже — каза просълзен Карач, — честна дума, но ти говориш като един истински езичник!

— За твое здраве! — вдигна чашата си Симеон.

Той отпи по навика си само една глътка, а Карач пресуши чашата до дъно.

Двамата помълчаха. Влязоха слуги, запалиха свещите в сребърните свещници.

— Ще те попитам — Симеон го погледна в очите, — преди да ти открия за какво съм те извикал: като си такъв страстен езичник в душата си, как смогваш да строиш християнски храмове?

— Правя ги красиви — отговори Карач. — Това ме удовлетворява. Езичеството, влюбено в младото женско тяло, създаде колоната. На християнството е присъщ куполът, нали наподобява небето, а на небето живее християнският бог. Но мен не ме интересува къде живее християнският бог, аз майсторя малки небеса и когато направя едно малко, чудесно небе, душата ми пее.

— Ще ти дам възможност да направиш най-хубавото небе, по-хубаво от всички небеса, които си правил досега! — Симеон говореше вдъхновено, но тихо; очите му сияеха, запалени от ония мисли по вечността, които му бяха дошли на ум, когато стоеше горе, на хълма. — И в тази работа ще искам да вложиш всичката си душа и не само от благодарност, че не те хвърлих одеве в кладенеца, макар че си го заслужаваше. Ще работиш от душа, езичнико, защото ще можеш да гледаш небето, колкото си щеш. Ако някой се осмели да натисне главата ти към земята, аз се кълна във всичките си праотци, че такъв няма да види добро.

„Мене обвиняваш в езичество — помисли Карач, като го слушаше и се взираше в очите му, — а ти самият си езичник от главата до петите! Кълнеш се в праотците и сваляш небето на земята!“

Но не му рече нищо, у Симеон като че ли имаше от фанатизма на александрийските аскети, една опасна възбуденост, която плашеше дори него, волнодумеца.

 

 

Симеон го изпроводи до външния коридор, почитание, което не оказваше дори на епископа. Само едного беше удостоил с подобно внимание, Климент, когато го изпращаше за Кутмичевица. Като се разделяше с Карач, той му сложи в ръката две златни монети — за спомен.

После заповяда да повикат ичургу-боила. Даде му най-точни и подробни указания кога да дигне войската, в колко часа, коя част по кой път да тръгне и на кое място да се срещне с войската от Боруйската област. Напомни му за помилваните — командирите да ги имат под око — и пак попита за името на войника от село Осеня.

— Името на кучия син е Ханко — отговори Охсун.

Симеон навъси вежди.

— Охсуне — рече той, — задето ти нарече един мой войник песовски син, а знайно е, че моята войска се състои от човеци, а не от песове и че войската на баща ми също е била от човеци, а не от песове, ще идеш сам да намериш тоя Ханко и ще му дадеш кон от твоите коне и оръжие от твоето оръжие. И ще го зачислиш в стотнята на багатур-багаина Севар, като му кажеш, че аз лично съм го изпратил на отчет и подчинение при него. И друг път, Охсуне, ако чуя да наричаш войниците ми песови синове, запиши си го на ум, за всеки песов син ще конфискувам в полза на държавата по една дузина от личните ти коне!

Ичургу-боилът Охсун излезе от двореца плувнал в пот, лицето му беше зачервено, като че ли го бяха стъргали с тухла. Той гонеше петдесетте години, отдавна помнеше, беше началник на вътрешната област, но за пръв път му се случваше да бъде конфузен по такъв срамен начин. Третият човек в държавата след княза и кавхана! Дясната ръка на княза! Заради някакъв си войник от село Осеня! Песият му син!

Докато Охсун усукваше и скубеше мустаците си от възмущение и обида и от яд мушеше търбуха на коня с острите си шпори, Симеон отиде в съседното крило на двореца, където бяха канцелариите, залата, в която работеше, и библиотеката. Беше обещал на Йоан един том от избраните съчинения на Аристотеля на гръцки език, та отиваше да го потърси, ще го остави на секретаря си да му го предаде. Пък и своите ръкописи искаше да подреди и сложи на място, да хвърли един последен поглед на изречението, докъдето беше стигнал. Знаеше ли кога ще се завърне?

Чак когато дойде в това крило, където прекарваше най-хубавите си часове, почувствува да го обхваща някаква тиха и равна тъга: тя извираше от сърцето му и като рядка мъгла проникваше навсякъде, превръщаше се в умора, в боязън от усамотението, правеше празните зали и коридорите да изглеждат като мрачни и напуснати светове. За първи път щеше да се отдели от обичайния си живот, от книгите, от подострените си пера за писане, от часовете на спокойния размисъл, от разговорите си с миналото и вечността. Какви щяха да бъдат дните, които идеха? Щеше ли походният живот и шумът на битките, и грижите по войната да запълнят опразненото място в душата му?

В тоя час той нищо не знаеше, не можеше да гадае дали някъде по новите пътища ще срещне радостта и като я срещне — дали ще я приеме; защото всяко сърце си имаше за нея своя мярка и свои очи.

Като наближи стаята на писарите, забеляза да струи през открехнатата й врата тънка ивица жълта светлина. Учуди се, че по това късно време някой още работеше, но на часа се сети — преписвачите идеха на две смени, писарите от втората смяна, които работеха нощем, изглежда, бяха дошли наскоро. Влезе вътре и махна с ръка на монасите да не стават — бяха трима, пишеха коленичили, прегърбени над малки дървени масички. Върху всяка масичка имаше по няколко шишета от печена глина, гледжосани и нашарени, пълни с черни и цветни мастила. Перата, четчиците и ножчетата за подостряне лежаха в лакирани дървени тарелки. Тази малка зала беше осветена от два свещника, провиснали на дълги синджири под високия сводест таван.

Калугерите, стреснати от появяването на княза, сведоха още по-ниско главите си, чуваше се в тишината как скърцат перата по плътните пергаментни листа.

— Мир вам! — поздрави ги по монашески Симеон. Нали допреди две години беше техен събрат?

— Бог с тебе! — отговориха в един глас монасите.

Двамата, дето бяха по-наляво до вратата, имаха вече сиви кичури по слепоочията си, другият беше млад, русата му коса се къдреше на вълни и на букли под ниската калимавка. Симеон надникна над раменете им, съвестно му беше да си излезе, без да прояви поне малко внимание към тяхната работа.

Първият рисуваше заглавните букви строго и ясно, не ги украсяваше с излишни чертички и криволици, неговите заглавки приличаха на малки командири, десетници и стотници. Стояха на левия фланг и смело гледаха пред себе си. Заглавните на втория преписвач, макар и да не бяха натруфени с излишна украса, изглеждаха някак по-тържествени от заглавните букви на първия, повече се набиваха в очите, премяната им беше по-скъпа. Те приличаха на багатур-багаини, а може би и на командири от по-горен ранг, войводи на съединения. Заглавните букви на младия, на русокосия хубавец, бяха пък вплетени в сложни винетки: венчета на цветя, листа, неразцъфнали пъпки, които току-що се разтваряха, крило на птица, чепка от грозд. Буквата се губеше сред плетениците, стоеше някак изумена сред многообразието на тоя сложен свят.

Без друго младият художник, подобно на своята буква, търсеше началата и истините на живота: влечеше го още неразцъфналата пъпка на розата, далечината на кръгозорите, упоението на виното, волният живот сред природата. Влечаха го хиляди неща, стоеше сред кръстопътища от желания, вслушваше се в стихията на страстите, която кипеше в кръвта му. Накъде, накъде — коя беше най-голямата истина и кой беше най-правият път? Листа, пъпки, крило на птица, чепка от грозд. Симеон сложи ръка на рамото му и когато младият човек повдигна главата си, той го погледна в очите. Това бяха очи на езичник, наметнал християнски плащ, горяха и изглеждаха тъжни. Той му се усмихна, може би приятелски, кой знае, никому не беше се усмихвал така.

После отиде в залата, където работеше. Тя не беше нито просторна, нито пищна — голяма маса от червено дърво, покрита с книги и ръкописи; по стените висяха карти, две тънки малахитови поставки носеха бюстовете на Омир и Аристотел. На стената, която беше срещуположна на сводестия прозорец, върху елипсовиден яркочервен, почти пламнал килим сияеше една леко извита сабя в сребърна ножница и със златна ръкохватка. Старият княз твърдеше, че това била сабята на Крум. Друго нямаше в тази стая, като не се смятат мечите кожи, с които беше постлан мраморният под. Нямаше ни кандило, ни кръст.

Оттук, през една врата, направена също от червено дърво, се отиваше направо в библиотеката. Симеон беше съединил две съседни зали, всяка от които се ширеше три пъти по-голяма от мястото, което заемаше неговата работна стая. Това помещение беше изпълнено от край до край с библиотечни шкафове, витрини, поставки за писане, тук-таме бяха наредени дървени столове с високи облегалки, имаше и нисък миндер, кротнат в една плитка ниша. Понеже князът обичаше да чете и да пише нощем, от тавана се спущаха начесто маслени лампи и свещници, всички покрити с абажури, да не пламне случайно пожар. Лавиците бяха изпълнени с книги, свитъци, евангелия в сребърни обковки, с документи, скътани в кутии от благородно дърво. Зад витринките бяха събрани скъпоценни и красиви предмети — статуйки, пръстени, вази. Тук беше и онази чудна Изида от александрийския майстор Синар. Погледнеше ли я, князът тихо се усмихваше, а сетне по лицето му се изписваше печал. Спомняше си Константинопол и тъгуваше.

Намери томчето, което търсеше, и го остави настрана. Продължи да се рови, изваждаше ту една книга, ту друга, прелистваше ги набързо, като че ли търсеше някакъв откъс или правеше справка. Така през ръцете му мина романизуваната биография на Александър Македонски от Квинт Курций Руф, „За войната с галите“ от Цезар, тия две книги, в гръцки превод, беше препрочитал поне пет пъти. И сега, като ги прелистваше отново, прочете някое и друго изречение, но този път думите само се мяркаха пред очите му, не прескачаха в съзнанието. Отиде до най-близката витрина, там беше Изида, хор от весталки възнасяше жертвен химн към богинята, блестеше старото злато. В тоя миг, докато гледаше статуйката, онова изречение от биографията, което току-що беше прочел, като че ли най-после беше успяло да се промъкне в паметта му:

… където и да водеше битки, дори в най-неизвестни страни, винаги съзнаваше, че играе на световната сцена.

„Е, разбира се!“ По аскетичното лице на княза премина жлъчна усмивка. Тя прикриваше мисли, които засягаха неговата дейност, неговите възможности, но той мигновено им обърна гръб — почувствува се като крадец, когото са открили в мига, когато е посягал към най-скъпоценната вещ.

После застана пред отворения прозорец и дълго гледа в нощта. По кадифения небесен купол блестяха рояци ярки звезди. Коя от тях беше неговата? Блестеше ли вече, или тепърва възлизаше из мрачините, за да засияе?

Влезе дежурният от охраната и въведе главната прислужница на княгинята. Прислужницата, възрастна жена, почтително се поклони и запита:

— Господарю, княгинята моли да й кажеш, къде ще благоволиш да вечеряш — в нейната обедна или в твоята?

— Кажи на княгинята — отвърна Симеон, без да се извръща от прозореца, — че аз имам още много работа, и затова да не ме чака. Да вечеря сама.

Прислужницата постоя някое време в рамката на входа, сякаш се двоумеше дали да каже още нещо, после тихо излезе.

Дежурният по охраната затвори вратата.

От караулната кула прозвучаха удари на камбана — самотни, като въздишки на бездомен човек. Беше десет часът.

 

 

Странно и противоречиво е битието на човека и тоя, който си мисли, че го е разбрал, че е прогледнал в него до дъно и че поради това може да го вмести в един калъп, общ за всички хора, непременно ще сбърка. Някой човек премисля всяка своя стъпка, претегля предварително всяко свое действие, напряга всичкото си внимание, за да се опази от примките, които „неведоми“ сили поставят на пътя му, и на края пак пада в капана им. А друг човек върви безгрижно по житейските си друмища, нехае, не се взира на всяка крачка, радва се на хубавото, не си трови душата с мисли за разни „неведоми“ сили и пак стига по-жив и по-здрав там, за където е тръгнал. Ако някой попиташе Ханко как стават тия работи и защо веднъж така, а друг път иначе, той щеше да вдигне рамене: знае ли! И кой е тоя човек, дето ще знае? Ако има такъв човек, който да знае, той не ще да е истински, а ще е самият бог, слязъл между хората и предрешен по человечески. Защото тази заран той беше все още прислужник при третия таран от втората щурмова петорка, по пладне го осъдиха на смърт, обявиха го за смъртник, а вечерта го произведоха конник, и то не какъв да е, а първоразреден; пък на всичко отгоре му подариха и един породист кон, змей, боляринът Стефан нямаше такъв. Всичко това ставаше наяве, макар и да приличаше много на сън. И да кажеш, че Ханко предварително си беше наумил да става конник или че някога е минавала през главата му такава налудничава мисъл, къде ти! Нито беше издънка на знаменит род, нито баща му беше служил в първоразредната конница. Ха иди обяснявай сега как и защо стават по божия свят разни чудни неща.

Но Ханко не се и силеше да мисли — каквото и да ставаше в живота, странно или чудновато, той го приемаше като естествено. Вярно е, че събитията около онова жито, което дължеше на болярина Стефан, и главоломните му преживелици през тоя последен ден бяха го направили по-мъдър, не вярваше вече в приказката за милосърдните господари, белите лястовици бяха едни бабини деветини. Но и в това, че беше прозрял една голяма истина за живота, не намираше нищо чудно — в края на краищата напълно си беше в реда на нещата господарите да не са милосърдни. Милосърдието караше човека да отстъпва и да прощава, а където имаше отстъпки и прошки, там богатство не се задържаше. Но пък да се отреже, че всичките господари са непременно жестоки, че който има власт и богатство, трябва да е и жестокосърдечен, и така не биваше. Ето, князът го помилва, че и един хвърковат кон му даде отгоре. Между злите господари, значи, се срещаха и милостиви.

Всичко биваше в тоя пъстър свят, но най-силният между силните и най-богатият между богатите да бъде и най-милостивият — това му приличаше малко на оная бяла лястовица от бабините деветини.

Така изглеждаше тази работа, но пък конят, който князът му беше подарил, не беше никаква бяла лястовица, а най-истински кон.

Ето как сложно се преплитаха и слагаха нещата, та като помисляше за тях, започваше да му се вие свят. По-добре беше да не мисли много. Да си върви по пътя, пък ако излезе добро насреща: сполай!

С такива мисли Ханко се унесе в кротък и дълбок сън.

 

 

А в тая нощ, докато той спеше безгрижно между новите си другари по оръжие, благодарен, че беше отървал шията си от въжето, щастлив, че имаше безподобен кон, какъвто беше неговият Дванш, князът баща и князът син осъмнаха будни, първият в килията си, вторият, като сновеше неспокойно между библиотеката и работната си стая.

И двамата мислеха по едни и същи държавни въпроси, решаваха сходни задачи, но всеки гледаше посвоему в нещата, със свои очи; някъде се срещаха в оценките и разбиранията си, а другаде пътищата им вървяха през различни места. Борис търсеше равнините, заобикаляше дълбоките падини, не рискуваше да се възкачва по шеметни и мъчнодостъпни върхове, а Симеон, наопаки, беше готов да слезе до „чревото адово“, да се възкачи по непристъпни планини до небесата чак, при орлите, дори по-високо от тях, за да постигне предначертаната си цел.

Старият княз беше посрещнал предния ден с благодарствени химни в душата си, а новият го изпълваше с тревоги и горчиви предчувствия. Отишло си беше спокойствието, кроткото време, медоносното жужене на пчелите, глъхнеше сладкогласното песнопение на камбанариите, възправили чела над белите черкви. Затихваше скърцането на перата в манастирските килии, пустота и тишина се възцаряваха в просветителските школи. Идеха градобитни облаци, смрачаваше се, чуваха се далечни гръмотевици. Новият ден вещаеше нещастия, канеше се да изтръгне синове от майки, да раздели мъже от съпруги, обричаше деца на сиротинство и глад. Вместо да прозвучи на воля словото божие по горната и по долната земя, защото богослужебните книги бяха вече преведени, щяха да затръбят бойни тръби, войска щеше да се заточи по друмищата, да потече като черна кръв, грач-птици лешоядни щяха да се юрнат подире й, гладни за мърша, предвестници на смърт и съсипни.

Целият си съзнателен живот беше прекарал с убеждението, че освен отбранителната война — свята и благословена от всички богове и във всички времена — всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир. Винаги беше мислил и сега продължаваше да мисли, че земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна, че такава земя ражда неспокойствие и раздори, че една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото донася дяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.

Знаеше и жалеше, че оттатък границите на държавата пъшкат под византийско иго сродни славянски племена: стримони — по долината на река Струма, драгувити — около градовете Костур и Солун, сагудати — източно от драгувитите. В Халкидическия полуостров отдавна бяха пуснали корен ринхините, а североизточно от тях и около река Места живееха смоляните — всички тия племена бяха родствени и близки на българските славяни от Тракия и Югозападна Македония, говореха на техния език и от отдавнашни времена бяха покръстени в Христа. Ако не беше византийското злато, с което стратезите подкупваха вождовете им, и силните ромейски гарнизони в укрепените градове, тия племена щяха сто пъти досега да преминат на българска страна. Без тях българската държава не лежеше в естествените си граници, лишена беше от Беломорието и плодните тракийски равнини. Чуждото владичество на тия земи умъчняваше защитата на подбалканските територии, на градове като Берое и Филипопол, правеше долините на Места и Струма леснодостъпни за византийските войски.

Всичко това той отлично знаеше, тревожеше го, а робията на стримони, драгувити, сагудати и ринхини тежеше на сърцето му като камък. Но да вдигне ръка срещу Византийската империя не смееше, нито имаше желание. Не смееше, защото мислеше, че империята е неколкократно по-могъща, отколкото беше България. Нито пък искаше да наруши пръв „дълбокия мир“ между двете страни. Но в основата на всичко лежеше, разбира се, страхът от войната. Война между съседи — от това нямаше по-лошо. Ако той победи — ония ще се готвят да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят — той ще се готви да им върне, както се следва. И това ще се повтаря във времето безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв и защото взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.

С решението на тоя въпрос не биваше да се избързва. Нека самите поробени племена вземат почина в ръцете си, пък той ще помага с оръжие и средства. А може така да се случи, че ромейците сами да предложат отстъпки срещу някаква помощ или услуга от българска страна.

Главното, което трябваше да се решава в настоящо време и в близко бъдеще, не беше тракийският въпрос, нито въпросът за присъединяването на славяните, които живееха в Южна Македония. Южните неуредици, тракийски и македонски, каквито и тревоги да създаваха, можеха да почакат малко. Защото и в тия си граници българският народ се беше разположил достатъчно нашироко, българската държава беше една от най-обширните в Европа. Три главни въпроса стояха сега за решаване и нищо не можеше да ги измести по важност: разпространението на славянската просвета, създаването на независима българска църква, приучването на народа да живее в духа на християнските добродетели.

Сега трябваше да скърцат повече пачи пера, да се превеждат и разпространяват повече книги, да звънят сладкогласни камбани по цялата българска земя — от Охрид до Плиска, от Браничево до Девелт.

Господи, помилуй, отмени горчивата чаша! Но ако трябва да бъде изпита, ако такава е волята ти — съхрани българския народ, бъди милостив над българската земя, не позволявай на войната да затрие доброто и свято дело, извършено в твое име през тридесетте мирни години!

 

 

Докато старият княз молеше бога да отмени горчивата чаша, за да се възцари отново мир на земята, Симеон проучваше картите, на които беше нагледно изобразено долното течение на реките Тунджа и Марица, съобразяваше пътищата на войските си и търсеше мястото, където трябваше да се съберат в един юмрук.

По жълтеникавите пергаментни листа израстваха планини, прорязваха ги лъкатушни проходи и буйни планински реки. Отредите ще тръгнат на юг през различни проходи и пътища, както се прави по време на бойно учение, та византийските съгледвачи, като гледат това разбъркано движение, да си мислят, че се прави само упражнение за война. Нека те нищо да не знаят до последния момент, както нищо не знаеха и самите негови боили и пълководци. Предполагаха си разни работи, но едно е да предполагаш, а друго е да знаеш, че е дадена заповед за война. Така, като се движат по различни пътища, в уречен ден всичките войски трябваше да се съберат на едно място, до границата — оттук с възможната най-голяма бързина трябваше да се нахълта във византийска земя и да се върви устремно напред.

Той ще остави заслони по ония места, където проходите слизат в равнината, а с главните си сили ще се насочи по течението на река Тунджа — прекия път до Адрианопол. Адрианопол е най-силната крепост, която варди пътя за Цариград. Уплашени да не падне в негови ръце, византийците ще побързат да му препречат пътя. А когато някой бърза, той в повечето случаи се явява неподготвен, както трябва…

Той ще изпревари византийците поне с един ден. Ще избере такова място, от което ще е удобно да се напада, което ще командува над местността, откъдето ще могат да се предприемат и обходни движения, и там ще установи лагера си. Неговите войски ще са отпочинали вече, когато ромеите ще пристигнат задъхани и уморени. Той няма да им даде време да отпочиват и да се разгърнат, а ще ги удари веднага, дори както са в походен строй…

По бледожълтата пергаментна карта препускаха конни отреди, свистяха стрели, лъскаха копия. В дъното стърчаха назъбените адрианополски стени.

Да щурмува крепостта не виждаше смисъл. Все едно, тя щеше мъчно да се сдаде. И не поради силата си, а защото неговите сили бяха слаби. Нали с очите си видя и състоянието на войските, и въоръжението им, и обсадната техника, с която разполагаше? Всичко беше изостанало, занемарено, отдавна задминато от времето. Оскъдно защитно въоръжение, остарели начини на отбрана, обсадна техника, излязла отколе от строя. В сравнение с онова, което беше гледал в Цариград, българските машини бяха вехтории, провинциално оръжие на някоя затънтена южногръцка тема. При това той беше видял най-доброто — своите войски от вътрешната област. А какво представляваха войските от външните области? Оръжието им, защитното въоръжение, техниката?

Личеше си, че години наред нищо не беше подновявано и подобрявано. Баща му беше хвърлил огромни средства в строителство на величествени базилики и църкви, а войската беше занемарил. Докато всеки византийски войник беше облечен в желязо, дори конете им имаха защитни нагръдници, от трима български войници само един беше в пълно защитно облекло. А в областните войски положението навярно беше още по-лошо. Щурмовите стълби, кулите за пристъп, каменохвъргачките — те бяха от Пресиамово и Омуртагово време, тежки, неповратливи, стари. Византийските щурмови стълби бяха гъвкави и леки, внаждаха се за нищожно кратко време една в друга посредством железни скоби; българските бяха тежки, съединяваха се с кожени ремъци, губеше се трикратно повече време, за да се приготвят за пристъп. Години наред българските държавни работилници бяха майсторили катедрални решетки, камбани, кръстове, покривни листове за църковни кубета, а не бяха ковали остриета за копия, нито щитове, нито брони, нито куки за прихващане. Военната тактика беше продължила Крумовата традиция за настъпателни действия, но в отбраната куцаше, не умееше да води активни защитни боеве.

Такава беше истината. В настоящо време армията можеше да печели успехи само ако има на своя страна предимството на изненадата, по-добри изходни позиции преди започването на боя, умно и съобразително командуване. За обсадна война и щурмуване на силни крепости беше напълно негодна. Не бяха розови перспективите в случай, че бъде принудена да се отбранява да води бой, ако противникът я напада и я притисне. Макар и привърженик на защитните войни, Борис не беше подготвил войската си да води успешно отбранителна война.

Симеон захвърли картите и започна нервно да се разхожда напред и назад.

За да се превъоръжи войската основно, да се снабди със съвременна щурмова и обсадна техника, да се обогати военният опит на командирите, позавехнал през годините на „дълбокия“ мир, да се извърши всичко това, бяха необходими поне пет години — малък срок за изпълнението на такава гигантска задача. Но щяха ли византийците да стоят със скръстени ръце през това време и кротко да наблюдават как под носа им се превъоръжава една огромна армия? Щяха ли да изпуснат сгодния момент? Те знаеха чудесно колко струва българската войска сега, на какво е способна в тоя момент, за да губят излишно време. Щастие беше за България, че арабите ги натискаха на изток.

Но ако не подир седмица, то след месец, след два работите на изток ще позатихнат, там войната се водеше на приливи и на отливи, между един прилив и един отлив понякога изтичаше доста време… Тъкмо в подобен промеждутък византийците ще решат да си разчистят, сметките с България веднъж и завинаги. Те не бяха се уплашили по времето на Крум да предприемат смъртоносен поход, когато българската войска беше в пълната си сила, та сега ли ще се колебаят, като знаят предварително, че насреща си ще имат противник, слабо въоръжен и почти отвикнал да воюва?

Симеон се спря насред стаята и някое време стоя неподвижен, като че ли се вслушваше в едва доловими далечни шумотевици. Сетне устните му се свиха и в очите му блесна мрачна усмивка. В зеления мрак пламнаха огнени светкавици, в тоя миг той приличаше на александрийски аскет, гневно възправен срещу дявола изкусител.

Той ще спечели тия пет години, които му бяха нужни, като накара ромеите да променят мнението си за българската войска. Той ще избие от главите им надменната мисъл, че българите са лесна плячка, че Никифоровата гибел е била една случайност, че покръстените варвари имат държава само защото ромеите все още не са се наканили да я затрият от лицето на земята. Той ще покаже на хилавия Лъв как се воюва и на какво са способни варварите — пет години са му необходими, за да приготви урока, който заслужават и който трябва да им предаде.

Срещу вълк се отива със секира, а не с евангелие и кръст. Секирата върши чудесна работа, когато е в здрави ръце. Все някога секира трябва да се размаха, за да се присъединят стримони и драгувити, сагудати и ринхини към естествената си родина. За да стъпи българската държава на топлото Бяло море, да възправи могъщ ръст и сянката й да падне дори над цариградските стени…

Той пак застана сред стаята, неподвижен и като че ли ослушан в глъхнещи шумотевици, като че ли загледан в безкрайни далечини. Дали защото не излизаше напоследък по далечни разходки, на лов, а сърцето го влечеше към горите, дъбравите и букаците, когато застанеше на едно място, все му се струваше, че дочува отнякъде дихание на горски усои, ромоляща гълчава на бистри планински реки. Беше запомнил това от някогашното си дълго пътуване из страната, когато прекоси планините на горната и на долната земя по вити пътища и пътеки, зашумени от гъсти букаци и глухи борови гори, и от разлюлени мостчета беше гледал лицето си в дълбоките води на Струма, Вардар и Места. Сега всичко се сливаше в един общ шум — горски шепот и речни припеви; дори му се стори, че някъде из поляните се мяркат козлоноги панове и русалки — беше виждал такава мозайка, панът свиреше на флейта, а русалките танцуваха около него, но оная мисъл за българската сянка над цариградските стени беше блеснала като светкавица в съзнанието му и пред очите му изведнъж се източи царствената Виа Триумфалис — тя водеше направо за Константиновия площад и императорските дворци. Зад нейните мраморни фасади и златни решетки тъмнееха тия горски дебри и пущинаци и скачаха планинските ручеи и не можеше да се разбере дали царствената улица беше се преместила по някакъв приказен начин сред пазвите на Балкана, или самият Балкан беше слязъл при нея.

Той потърка челото си и тръсна глава. Това беше от умората, тя сплиташе я изкривяваше мислите му по най-причудлив начин. Всеки път, когато умората го надвиваше, нещата променяха произволно местата си. Балканът слизаше в Цариград, а Константиновият площад се изкачваше на някоя висока и зелена поляна.

Той застана пред отворения прозорец, развърза огърлието си и пое дълбоко хладния въздух. Свежият полъх на вятъра докосна гърдите му, ласкава ръка изтриваше умората, пред очите му сега не се мяркаха никакви глупости, в подножието на хълма кротко и притихнало лежеше заспалият град. Оттатък Тича сред становете на войската горяха лагерни огньове.

Така стоя известно време, после отново зае мястото си пред масата и протегна ръка за перото. Трябваше да обозначи пътя на войските — кой отряд през къде да мине и на кое място да се съберат всичките отряди, кога да стане това и в кое селище около границата войските от вътрешната област да се срещнат с войските от Боруйския комитат. Отредите на ичургу-боила Охсун ще се спускат по долината на Тунджа, а боруйските войски ще вървят по Виа Сингидунум — срещата на войските трябва да стане някъде в остроъглието между Хеброс и Тунджа, на един ден път от Адрианопол.

Войските от вътрешната област са съставени от дванадесет отряда — седем конни и пет пеши. Той познаваше началниците на отрядите и помощниците им, знаеше кои от стотните са първолинейни, резервни, кои са леко въоръжени за бързи набези, познаваше началника на съгледвачите, отговорниците за фуража, за хляба, за сланината. Затова не му беше трудно да групира отрядите в съединения и всяко съединение да насочва на картата по определен път.

Малко преди разсъмване заповяда да повикат великия болярин Василий — той беше началник на южната граница, командуваше граничната охрана и отговаряше за положението в този най-неспокоен граничен район.

Василий пристигна разтревожен, за пръв път му се случваше да го вдигнат по тревога в толкова ранен час. Анисия, жена му, толкова се изплаши, че дори го посъветва нарочно да се забави, да се яви в двореца по светло, защото най-страшните неща ставаха през нощта. Но Василий не я послуша, каза й, че е страхлива глупачка, и на часа препусна за двореца. По пътя се сети за оная осолена сланина, дето трябваше да изкупи за пограничната стража. Беше получил парите от зера-таркана отдавна, но за сланина не беше ходил. „Лошо ми се пише, ако князът се сети за тая работа“ — помисли Василий и почувствува такава слабост в ръцете си, че едва не изпусна юздите.

Князът веднага го прие, но не отговори на поздрава му, а го изгледа смръщено и поклати глава.

— Василий — рече му, — преди да ти кажа за какво съм те извикал, ще те помоля да излезеш навънка, да срешеш брадата си и да си закопчаеш кафтана, защото е срамота за един велик боил да се явява пред княза като пиян търговец.

Василий се изчерви, пламна, баща му беше племенен княз, началствуваше над двадесет общини, самият той имаше над хиляда овце и стотина крави. Но понеже беше гузен за ония пари, нямаше желание да излязат всичките от кесията му, стражата можеше да си дояжда и със сиренце — само се прокашля смутено, сложи ръка на гърдите си и тутакси излезе.

Когато повторно се яви след някоя и друга минута, нещата бяха вече в ред — брадата му по библейски се къдреше над гърдите, сребърните копчета на кафтана бяха закопчани до едно.

— Заякчавам силата ви и нова сила ви давам — каза Симеон, като мислеше за боилите, — но и вие трябва да знаете, че всичко дължите на мен и че само от мен зависи какво ще бъдете занапред.

— Знаем го, княже! — каза Василий, като всякак гледаше да направи басовия си глас колкото се може по-мек.

— Като го знаете, трябва да ме почитате и да вършите каквото ви заповядвам! — Умората го правеше раздразнителен, съзнаваше, но пък и тия хора трябваше да държи по-изкъсо: каквато власт имаха, току-виж, че се изплъзнали из ръцете му и са станали по-големи господари от него! Той помълча, загледан в разхвърляните книжа по масата, после запита: — Какво ново има по границата?

— Няма нищо ново, княже — отвърна Василий и преглътна: „Ей сега ще ме запита за проклетата сланина!“

— Даде ли заповед за повишено внимание, както ти бях заръчал?

— Веднага изпратих вестители, княже, още същия ден!

— Вестители! — Симеон пак се намръщи. — Трябваше сам да идеш на границата, болярино! Сам да изпълниш княжеската заповед, лично да я съобщиш на по-малките началници!

„Все пак дотука работите вървят добре!“ — помисли Василий.

— Виновен съм — каза той. — Не съобразих, че е толкова важно.

— А какво по-важно има от княжеската заповед? — Симеон замълча отново, разходи се няколко пъти напред и назад, сетне застана срещу прозореца и гърбом му подхвърли:

— Слушаш ли?

— Слушам, княже!

— Ще идеш при ичургу-боила и ще му кажеш, че съм наредил да ти даде една стотня от отряда на жупан-таркана Михаил. Докато стотнята се приготви, ти да си вече готов за път. Искам изгревът да ви завари в планината, в подножието на голямата седловина. Като стигнеш границата, ще разставиш тия сто души по дължината й, така да усилят стражата, че както се казва — птичка да не прехвръкне оттатък. Науча ли, че някой се е промъкнал — той се извърна и прекара ръка напряко на шията си, — милост няма да има, тъй да си знаеш.

— Княже — подхвана Василий с израз на огорчен човек, — аз не съм велик боил от вчера, вардил съм тая граница още по времето, когато ти си бил момченце и си учил науките си в Цариград. Баща ми Семир, княз славянски, е бил дясна ръка и опора на стария княз, бог да го поживи. Тъй че няма защо да ме заплашваш предварително, като че ли съм някакъв случаен човек. Бъди спокоен, княже, синът на Семир знае работата си! Искаш пиле да не прехвръкне през границата? Дадено, няма да прехвръкне! — Сега, като я нямаше вече опасността за осолената сланина, той можеше да се държи мъжки и достойно, както подобаваше на един наследствен княз. Той прекара ръка по брадата си и важно се прокашля.

— Велики боиле Василий — усмихна се Симеон, но усмивката му не изглеждаше ласкава, — ако беше по-пестелив в приказките си, сигурно щеше да препускаш вече към двора на ичургу-боила Охсун!

Василий мълчаливо се поклони и излезе.

Още не се зазоряваше, но синилото на нощта беше започнало да избледнява. Звездите редееха, а ония, които блещукаха, грееха със сребърна светлина. Голямата нощ беше избягала, само повлеклото й още се влачеше по долищата и по ниските места.

Той дойде до масата и почна грижливо да подрежда нещата, всеки предмет трябваше да иде на мястото си: пачите пера за писане — във фарфоровото гърненце, ножчетата за подостряне — в сребърната кутия с изображение на грифон върху капака; не можеше да понася конник, излязъл от редицата макар и с половина глава, болярин, с разкопчан кафтан и несресана брада, и маса — осъмнала в безпорядък.

Докато подреждаше нещата си, дойде му на ум за болярския съвет. Не беше го свиквал напоследък, а да тръгне на война, без да уведоми съветниците, не изглеждаше прилично. Всъщност нямаше желание да го свиква, защото повечето от членовете му, назначавани от стария княз, бяха все последователни миролюбци като него, заклети привърженици на преговорите и пъпът на света за тях беше черковният въпрос.

Този съвет, вместо да го улеснява, щеше да го спъва на всяка крачка. Иди да доказваш на Василий, че войната е неизбежна! Тъкмо си е дигнал сред най-хубавата част на Преслав нова къща на два ката, с чардаци и пристройки, сега мисли собствена винарска изба да си обзавежда, а той ще го засилва на юг!

В съвета трябва да има боляри като брегалнишкия комит Умор, като Сурсубул, владетел на Мелник и баща на жена му, силни господари, богати на земя и крепости, горделиви и властни, алчни за злато и още земя, готови дори с дявола да се хванат за гуша, но да не отстъпват от господарската си чест. Боляри, ревниви за българското си име, потомци на завоеватели, честни войници. С такива боляри трябва да попълни държавния съвет.

Защото и земната власт, както небесната, се крепи на триединство, но земната света троица е по-особена, тя е единство на меч, слово и кръст. Небесната света троица няма меч, но земната не може без него. В сегашния съвет всичките боили са застъпници на словото и кръста, тъй вярват и тъй им отърва, но той ще сведе това застъпничество до един човек и тоя човек ще бъде самият княз. Другите ще са застъпници на светия меч. Словото и кръстът ще проправят път на меча, ще го насочват, където трябва, за да бъде делото на светата троица полезно за държавата и угодно на небесния отец.

Той се усмихна: дори червенският майстор Карач, синът на Ботул, дори той можеше да му завиди — такава света троица никой не беше изграждал досега!

Доволен от хрумването си, той завърши разтребването на масата с добро настроение, сега тя блестеше с порядъка си като плац за военни упражнения, сетне прескочи до библиотеката, за да види дали не е забравил някоя книга. Свещите вече мъждукаха, зазоряването правеше пламъчетата им жълти и немощни. Скъпоценната Изида сияеше в своя ъгъл някак изоставена и в полусянката изглеждаше тъжна.

Сега всичко беше в ред, малкото време, което оставаше, можеше да употреби само за себе си. Едно денонощие беше прекарал в напрежение, почти без храна, без никакъв сън, усещаше в коленете си противна слабост. А му предстоеше дълъг път, след един час ще яхне коня си и ще слезе от седлото му за по-дълго едва на смрачаване. Който и да е от подчинените му, от обикновените люде, живееше къде по-приятно от него!

Той отново погледна към Изида и поклати глава. В историята имаше малко щастливци, щастливците рядко се мяркаха из страниците й, историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевяваше ги някаква голяма цел, разбира се, която повечето пъти оставаше непостигната докрай. Но сега той правеше само първата си крачка по пътя, вярваше в силите си, в звездата си, още беше много далече от деня на разплащането, когато ще се почувствува ограбен и измамен от боговете, а Изида ще се превърне пред очите му в мъртъв и ненужен предмет.

Сега той не знае, че е от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближават към целта си, към големия си успех — непрекъснато и безнадеждно се отдалечават. Тъжно противоречие пронизваше от горе до долу и личния му живот. Тоя човек с неудържими страсти и увлечения, който след време ще тръгне да разгромява най-силната империя в Европа, та да бъде признат за приемник на римския Цезар, който ще си науми да създаде една нова империя — най-могъщата в света — от Тиса до Дарданелите и от Карпатите до Бяло море, изградена върху вековната мъдрост на византийската цивилизация и подмладена със свежа славянска кръв, — тоя човек нямаше интимни радости в личния си живот, живееше просто, по войнишки. Ако устройваше пиршества — не пиеше, ако галантният Ирник се трудеше да го заобиколи с прелъстителки чужденки — правеше се, че не ги забелязва. Предложеха ли му разходка из близките околности с боляри и други първенци — отказваше, знаеше, че това ще завърши на някоя поляна до някое село с разюздан гуляй.

Кой знае, сигурно откриваше върховното си удоволствие в работата. Работата постепенно го приближаваше до онова, което беше съзната или още неосъзната цел на живота му. Но всъщност той бягаше в самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети — лакомници по природа, влюбчиви, сластни, с нажежени страсти, които бягаха в пустинята, за да се спасяват от самия себе си, да се борят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволите изкусители. А той познаваше влеченията си, беше имал възможност да ги наблюдава през цариградския си период — всяка негова страст, освободена от задръжки, неминуемо се превръщаше в пожар.

За тоя период той ще си спомня кога с тъга, кога с насмешка, понякога, макар и много рядко, тайно ще нарушава самоограничаването си, за да изкупва после грехопадението с дълги периоди на аскетическо въздържане. В настоящо време той още ходеше на лов — предпочиташе лютата зима, хайките срещу вълчи глутници, дето се спущаха откъм Иструм. Сутрин излизаше на езда. Но докато всеки търсеше слънцето, той избираше мрачните сутрини, дъжделивите, стенещите от северни ветрища. Колкото по-пронизително духаше или заоблаченото небе по-силно притискаше земята, или фъндъци мъгли по-бързо се търкаляха по пътищата — толкова по-чудесна намираше разходката си и не му се прибираше в двореца. След вечеря се затваряше в библиотеката си, четеше, превеждаше от гръцки, пишеше хроники и коментарии. Случваше се да повика през тия тихи вечери някого от строителите, разглеждаха планове, уточняваха украсите на дворци и църкви. Или изпращаше за Йоан Екзарх, за Константин Преславски — четяха стихове, разговаряха за небесни и земни неща до среднощ.

В списъка на всекидневните радости, макар и да изглеждаше на пръв поглед чудновато, защото от обикновените удоволствия това беше най-обикновеното, влизаше и сутрешната баня. Трябва веднага да се отбележи, че тук радостта не идеше толкова от съприкосновението с водата, колкото и да беше приятно и да беше в духа на римските традиции, радостта идеше от тоя час на абсолютното скъсване с всякакви житейски грижи и тревоги, в пълното уединяване, което постигаше за своето лично „аз“.

Банята беше построена в приземието на лявото дворцово крило. Вита стълба от бял камък слизаше до малкото кръгло преддверие: там имаше две курни, едната от зелен мрамор — за княза, другата беше розова, за княгинята. Тесен сводест вход водеше за главното помещение — голям правоъгълен басейн, облицован със сини плочи; бистрата вода изглеждаше тъмносиня. От куполообразния таван се спущаше на позлатен синджир покрит многосвещен полилей.

Сега от басейна излиташе лека пара и светлината на свещите правеше тук и там малки цветни дъги и весели кръгли петна.

След като се наплискваше до посиняване с ледена вода, вадеха я от най-дълбокия кладенец, князът бързаше да се потопи до гуша в басейна. Водата беше почти вряла, цветните дъги и веселите петна започваха да скачат като побеснели, разпадаха се на частички, ситни като дребни синци. Цялото пространство от повърхността на басейна до купола на тавана се изпълваше с тия шарени зрънца, сини и червени, жълти и изумрудени, а многосвещният полилей блестеше в тоя засмян празничен свят като голямо златно око.

После сърцето свикваше с горещината, приспособяваше се, всичко постепенно приемаше първоначалния си вид — дъгите, петната, синята вода, която леко димеше.

Князът прекосяваше басейна, отиваше на срещуположния му край и се отпускаше на една мраморна тераска. Студени капчици втечнена пара политваха от купола, понякога падаха на клепките му и той се усмихваше зажумял.

Времето летеше, изчистено от тревоги, от грижи, в опразнения свят прелитаха възпоминания — мернеше се образ, някога мил на сърцето му, светваше и изчезваше нанякъде си; нищо не се задържаше за дълго. Тази почивка го отмаряше като хубав, освежителен сън.

 

 

Точно по изгрев-слънце князът влезе в приемната си. Тука бяха ичиргу-боилът Охсун, кавханът Петър, зера-тарканът Исбул, началникът на държавната хазна — Ухач, жупан-тарканът Смул — началник на пешеходната войска, копанът Курт — началник на специалния отряд, началникът на обоза — изургу-коловърът Войсил, и командирите на седемте конни отряда начело със старейшината си, изургу-коловърът Станул.

Князът поздрави кавханът Петър, така изискваше протоколът, той му беше първият заместник, а на другите боили леко се поклони. После изгледа внимателно всички — дали някой не се е явил с разкопчан кафтан, или с несресана брада. Слава богу, всички бяха облечени според устава, не стърчеше никакъв кичур брада — сякаш вяха излезли вкупом от дворцовия бръснар. Кавханът Петър носеше далматика и мантия отгоре, с голям сребърен кръст на гърдите си, като че ли беше от черковния клир. Той нямаше да участвува в похода, оставаше в столнината да замества княза. Вече в понапреднали години, тежък и тържествен, кавханът се открояваше между всички с внушителната си осанка, с голямото си благородно и открито лице, украсено с къдрави, посивели коси. Верен сподвижник на стария княз, пращан много пъти с отговорни мисии в чужбина, той беше най-красноречивият между боилите, говореше мъдро, страстно защищаваше политиката на мира. Князът не го обичаше твърде, не бяха по вкуса му хората, които се плашеха от войната като от чума, намираше, че и в приказките си е прекалено разточителен, много изгладен, но го уважаваше заради големия му държавен опит и доказаната му преданост към стария княз.

Приемната беше просторна, висока, с мраморен под, покрит с цветни мозайки — картини от гроздобер и пасторални сцени с евангелски сюжети. Южната стена на залата беше прорязана от дванадесет високи сводести прозореца, витражи, дванадесет апостолски портрета, които доста си приличаха един на друг. Както навсякъде, и тук личеше вкусът на стария княз — внушителност, но в същото време скромност и простота. Всичко това Симеон беше отписал, разбира се, струваше му се провинциално и премного „християнизирано“, нали в изкуството беше поклонник на жизнеутвърждаващата езическа класика. В личното си битие следваше примера на апостолите и аскетите и, кой знае, може би тъкмо затова искаше светът около него да сияе с всичките ярки цветове на езическото светоусещане.

В крайната Източна страна на залата имаше подиум, покрит с червен атлазен килим. Върху този подиум беше дигнат княжеският трон — от черно дърво, с позлатени ръкохватки, които завършваха с лъвски глави. Над трона, закрепено на стената, висеше огромно разпятие. Христовото тяло беше изваяно от сребро.

Симеон се изкачи на подиума, но не седна на трона си, както правеше обикновено, а застана до него.

— Както виждате — каза той, — аз не сядам, а това означава, че и вие, началници и командири, не трябва да губите нито зрънце време. След малката закуска, която ще бъде дадена в съседната зала, заповядвам всеки от командирите да застане начело на отряда си и с ускорен марш, като във време на война, да се движи в югозападно направление, по посока на река Тунджа. Отрядите трябва да се съберат утре вечер около град Ямбол. На началниците на конницата, пешата войска и обоза ще бъдат дадени указания по какви маршрути да се движат. — Той помълча някое време. В залата беше станало тихо като в черква след служба. — Има ли въпроси? — попита князът.

Командирът на конницата, Исбул, поглади къдравата си рижа брада и изтежко се прокашля. Той беше едър мъж, гонеше петдесетте години, тесните му продълговати очи и изпъкналите скули показваха, че дълго време родовата му кръв е била чиста от славянски примеси. Той произхождаше от стария български род Угаин, прадядо му Увир беше командувал дясното крило на войската по време на битката при Версиникия. Макар че нямаше да участвува в похода, той запита:

— Искам да знам, княже, какво ще прави войската след Ямбол?

Началниците и командирите одобрително поклатиха глави. Това беше и техен въпрос. Предполагаха, дори бяха напълно убедени, че няма да спрат при Ямбол, че ще продължат в ромейска земя, че това движение на войските е всъщност начало на война, и обидно им беше, дето князът още криеше намеренията си, целта на тоя внезапен и голям поход към юг.

— Исбуле — усмихна се студено Симеон, — на тоя въпрос аз ще отговоря утре вечер. До утре вечер часовете не са много, макар любопитството ти да е голямо — ще потърпиш!

Тия думи бяха меки, но князът ги произнасяше твърдо, очите и усмивката му режеха като наточени ножове. Исбул отвори уста да каже нещо, но преглътна, сама повторно поглади брадата си и кимна с глава. И най-неподатливите на езда вироглави жребци, усетят ли желязна ръка, губят желание за съпротива, забравят гордостта си. „Тъй трябва да бъде — помисли Исбул. — Князът, когато е истински мъж, от раса, тъй отговаря!“ Колкото е по-непокорен жребецът, толкова по-покорен става, когато почувствува силата на господаря.

— И през ум не ми минава да настоявам! — повдигна рамене Исбул. — Твоя воля е какво да съобщаваш и да претегляш — кога!

— Той затова е княз, за да има своя воля! — каза Петър. — А ние сме боили.

Кавханът като че ли се готвеше да произнесе дълго слово за княжеската воля и за ролята на боилите, затова Симеон и на него се усмихна по същия начин, както се беше усмихнал на Исбул. Сетне посочи с ръка към изхода:

— Да заповядат боилите и командирите на малка закуска.

Той улови кавхана Петър подръка и го поведе към работната си стая, а боилите и началниците побързаха за другата зала. Оттам идеше приятна миризма на пържени пилета и току-що жарено овнешко месо.

 

 

Конят му беше оседлан вече, телохранители и гвардейци го чакаха пред входа на вътрешната крепост, сега трябваше да се прости с жена си. Той се изкачи по стълбите за дясното крило на двореца; Мария го чакаше в малката приемна пред спалнята си.

Веднага се хвърли в очите му премяната й, като че ли щеше да ходи на някакъв голям болярски трием. Това не подхождаше твърде на състоянието и, не беше и според дворцовия протокол.

— Аз тръгвам на поход — каза Симеон. Тържественото й облекло будеше в сърцето му и жалост, и недоумение.

— Зная — каза тихо Мария. — Научих.

Това „научих“ беше един деликатен, но горчив упрек. Ето, най-близкият ти човек научава такива важни неща от други хора. Толкова ли съм ти чужда, толкова ли малко държиш на мен? Не съм ли ти жена?

— Вчера бях премного зает — каза Симеон.

Тя дойде при него и сложи ръката си на рамото му.

— Чудиш се на облеклото ми? — Тя поклати глава и се помъчи да се усмихне по-весело. — То е, защото аз зная какъв е тоя поход. За това съм се облякла като на тържествен ден.

Каквато беше наедряла в корема, не идеше да я прегърне, пък и не изпитваше желание за това. И защото не го изпитваше, не можеше да го изпита, почувствува да се озлобява против самия себе си.

Тя го погали леко по русите, къдрави коси, улови главата му в ръцете си и кротко го целуна.

— На добър час! — прошепна тя. — Пожелавам ти голяма победа! — И като го целуна още веднъж, но — пак така кротко, завърши: — Да се върнеш велик победител!

Сега беше негов ред. „Откъде ли е научила? — мислеше и някак боязливо допря устни до челото й. — Може би старият е подшушнал нещо!“ И като свали ръцете й от раменете си, рече:

— Добре е, скъпа, да мислиш за своите си работи, а за други неща да не се тревожиш. Държавните въпроси не са твоя грижа, война ли ще е, мир ли ще бъде. — Той постоя и понеже не се сещаше какво друго да й каже, целуна я още веднъж, този път по косите.

После, както става в такива случаи, посъветва я да внимава за здравето си, да се пази, пожела й да бъде весела и здрава и си отиде. Слезе по стълбите с чувството, че е свалил някакъв голям товар от гърба си. Но в душата му беше останала утайка от жалост и горчивина.

Когато излезе от вътрешния двор, засрещна го хладен ветрец. Ясното утро като че ли беше започнало да помръква, от северозапад прииждаха камарища облаци.

Пожела да се прости с баща си, макар и да не отдаваше особено значение на благословията му. Дълбоко в душата си не вярваше на никакви благословии, но добрият ред трябваше да се пази, устоите на живота бяха в навиците. Пък и старият княз беше все още най-почитаният човек в страната, баща на народа, и благоволението на тоя почти свят миролюбец щеше да създаде около войната един ореол на съдбовна неизбежност.

Така мислеше Симеон и търпеливо чакаше в манастирската приемна появата на баща си.

Измина около четвърт час. С тихи и несигурни стъпки влезе в приемната беловласият игумен Гедеон.

— Моли се богу за тебе и не иска да прекъсне молитвата си. — Старецът очевидно беше смутен.

— Тъй — каза Симеон. Той помълча. — Да е заръчал нещо?

Игуменът поклати глава.

„Разбира всичката неизбежност на войната, а не желае да ми съпричаствува! — помисли Симеон. — Тридесет години мир — това се превръща в навик!“ Кимна леко на игумена и излезе на двора, без да продума.

Погледна небето. Беше се заоблачило, идеше дъжд.

Над облаците блестеше синевата и оттам сигурно поглеждаше всевиждащият бог. И за пръв път, както гледаше нагоре, князът почувствува сърцето си обхванато от пламъците на невъздържана злоба и гняв:

„Оставяш ме сам срещу тая страшна отговорност? Лишаваш ме от поддръжката на баща ми? И сигурно си мислиш, че ще се върна от пътя, който съм поел вече? — Той скръцна със зъби. — Мамиш се, макар че си бог!“

Яхна коня си с помътнели очи и препусна напред. Копитата му екнаха по калдъръма, като че ли някой замеряше тишината с камъни.

От притъмнялото небе запръска дъжд.

Както препускаше, до слуха му долетя звънът на манастирските камбани. Ударите на медните клепала летяха подире му като дотегливи птици.

Беше последният неделен ден от месец септември. А годината беше 6402-а от сътворението на света.