Андрей Гуляшки
Златният век (15)

Разказ четвърти: Кой си ти, човече?

Знае ли странникът, тръгнал из непозната и нечувана земя, на какви неведоми кръстопътища ще излезе? А какво всъщност е животът за Ханко? — Непозната земя, тайнствена и нечувана страна! Върви човек, кога повече, кога по-малко по пътищата, и преди да се превърне на мълчание и спомен, случва се често да си задава един и същ въпрос: сега накъде?

Същият този въпрос си зададе и Ханко, две години след булгарофигонския бой.

 

 

Като излезе от константинополското поле, макар да беше подписал вече мирния договор с Византия, Симеон предаде на грабеж всичката земя до Адрианопол и от тоя град на изток, та чак до укрепените приморски градове, до самия Агатопол. Севаровият отряд опожари и ограби много селища, сред които имаше такива многолюдни градове, като Виза, Вризис и Скопелос; обозите и плячката се виеха подире му, като опашка на гигантска комета. Какво ли не мъкнеше в тила си Севаровият отряд! Черните биволи се люшкаха като една черна река, мучаха волове, блееха хиляди овце, припкаха ергелета коне. Въртопи прахоляк се вдигаше след колите, натоварени с покъщнина, с качета маслини и делви с мед. Дисагите на войниците, провесени от двете страни на седлата, бяха толкова натъпкани с оплячкосани дреболии, че приличаха повече на сватбарски бохчи, сватбари носеха булчинската прикя в новия дом. Самите войници-сватбари едва се побираха в ризниците си, изглеждаха надути като бохчите си — едни бяха навлекли отгоре си кафтани, други — елеци, трети бяха се препасали с някакъв женски парцал. Някои носеха под броните си везани контошчета, те седяха като замръзнали, бояха се да не ги скъсат, защото им бяха много тесни в раменете. По-късметлиите криеха в пазвите си по някоя и друга монета, сребърна или златна, завързана в по два и три възела, за да не шава и да не бяга по широкия свят. На всякакви безобразни притеснения се обричаха доброволно тия мъже, за да кажат уж нехайно на жените си, когато стигнат в къщи: на, вземи, това е за теб! Нося ти го подарък от ромейската земя! Настървени, често се случваше войниците да се грабят едни други, да вадят ножове, да се режат и тогава командирите за назидание и за поддържане на дисциплината съдираха от гърбовете им по няколко кожи. Биеха ги с тояги, докато заприличваха на одрани овни. Повечето пъти нещастниците предаваха душа още по време на самия бой, не изтърпяваха наказанието докрай. В такива случаи свещеникът казваше, че разликата до присъдените тояги те ще си получат в пъклото, от рогатите.

Ханко беше може би единственият войник — и не само от отряда, а от цялата войска, — който не се интересуваше ни от плячка, ни от каквито и да било трофеи. Като че ли в гърдите му биеше сърце от камък — така поне си мислеха другарите му от стотнята, като го гледаха толкова равнодушен спрямо неща, пред които те кокореха от изумление очи. Той не подпали нито една къща, не изнасили нито една невръстна девойка, макар че на невръстните налитаха най-много, не отскубна ни една тантела от невестинска пазва и не смъкна ни едно контошче, за да го занесе подарък или да му вземе парите. До сърцето си не криеше във възел дори една пробита пара. На него единствен ризницата не стоеше издута, а дисагите му изглеждаха като пробити, въпреки че по тях нямаше никаква дупка.

Понякога другарите му подхвърляха помежду си, озлобени от равнодушието му: „Вие не го гледайте, че се носи като светец, той си знае работата, него началството ще позлати!“ Те имаха пред вид многобройните му подвизи във войната срещу угрите, а и в нощната битка при Буртудизос, когато се удари с Василий Никодимос и не му даде да свали знамето от предводителската шатра.

Така мислеха другарите му, че смята пая си от плячката за осигурен и тлъст, за да се лакоми тепърва по дреболии. А той всъщност не мислеше за никаква плячка, защото не му трябваше нищо, нямаше кому да носи, нито мислеше „да започва отново“, за да се подсигурява с туй-онуй. Много неща беше видял и преживял през последните няколко години, още повече неща беше проумял, за да се надява, че отново ще възвърне радостта в душата си с помощта на едни напълнени с плячка дисаги.

След като сам беше станал жертва на насилие и грабеж, той се гнусеше да насилва и да граби. Във всяка чужда къща виждаше своя дом и затова нямаше сърце да пали. Пламнеше ли къща пред очите му, струваше му се, че неговата къща гори. Чуеше ли млада жена да пищи, потърсваше се, имаше чувството, че Девора събличат и изнасилват. Мернеше ли се пред очите му обезумяло от ужас дете, мислеше за своя син. Той не му беше истински син, но го обичаше като свой.

Затова не плячкосваше нищо, а насилеше ли понякога жена, обхванат от беса на другите, от общата похот, която се разливаше и плискаше като море от помия, после се вайкаше в душата си, червеше се и се стъписваше от самия себе си, като от прокажен човек.

За пръв път посегна на чужда вещ преди година, при Тунджанския мост, когато Тахтун се беше опитал да запали оная къща на предмостието, а той се повърна уж за нещо, а всъщност, за да загаси подпалената слама. Тогава намери до една детска люлка парцалено човече, момиченце в рокличка и с нарисувано личице. Взе това човече и го скри в пазвата си, макар да не беше негово, спастри го под ризата си, за да го даде на Девориния син. Така си мислеше, но човек може всякакви неща да си мисли и от това да не излиза нищо. Човек е играчка на неведоми сили и накъдето го завъртят тия сили, натам се върти. Завъртяха го неведомите сили като вихрушка и той обеси Ицволя, макар по-рано такова нещо да не му идеше на ум. Дълбоко вярваше, че беше сторил добро дело, но го оковаха във вериги и го изпратиха в Преслав. Така не успя да даде парцаленото човече на Девориния син. А бащата на Девориния син го осъди на посичане, той не знаеше нищо за това човече от парцали. Ако му беше казал: „Нося за сина ти една хубава играчка“ — дали щеше да се смили? И дали неведомите сили щяха да обърнат нещата в негова полза?

Като си помисляше за това парцалено човече, налягаше го мъка, дълбока и тъмна, като оня мрачен вир на осеянската река, в който щеше насмалко да се удави Девора. Тази мъка отвързваше спомените и те се понасяха в душата му като сенките на ония жерави, дето по Богородица поемаха невидимите пътища за топлите земи. И той си казваше, че и неговият живот прилича на парцаленото човече, уж бог го е наспорил с радости, а те не са истински, както сенките на жеравите не бяха жерави и това човече от парцали не беше човек.

Кой знае докога щеше да продължи нашествието в земята на ромеите, ако по Никулден не бяха захванали зимни студове. Една сутрин войниците се събудиха със замръзнали дрехи; когато си лягаха, дрехите им бяха само мокри, а на разсъмване, като се размърдаха, куртките им пукаха, гайтанените закопчалки бяха окаменели, а по бронзовите копчета лъщеше корица от лед. Същият този ден към обяд заваля първият сняг.

За да изпревари голямото заснежаване по планините, Симеон заповяда на войските да се изтеглят бързо във вътрешността на страната през Веригавския проход, през Ришкия и по крайморския път, който започваше от пограничния град Девелт. Преди да навлезе в Ришкия проход, Севаровият отряд се събра при селището Мокрена, северно от Маркели, за да се разпредели плячката между войниците и да се установи редът, според който стотните щяха да преминават Балкана. Войниците от запаса, които бяха освободени с княжеска заповед от по-нататъшна служба в редовната войска, образуваха една сборна дружина, тя щеше да върви в ариергарда на отряда, като всеки от запасняците, след като сдадеше оръжието и коня си, можеше да се отбива на воля, където си иска и когато пожелае. С тази великодушна мярка князът даваше възможност на мъжете от разорените краища да търсят работа и хляб на други места.

Ханко, както мнозина бяха предричали, получи богат пай от общата плячка: чифт биволи и една нумизма. Понеже не мислеше да се връща в село Осеня, поне засега, той предложи биволите на Севар и тоя ги откупи срещу осем нумизми. Така биволското стадо на Севар се увеличи с още два броя, а нумизмите на Ханко станаха десет. Това не бяха малко пари, с десет нумизми например един пристанищен носач от Константинопол можеше да преживее половин година, а в България с толкова пари можеха да се закупят шест чифта волове или овче стадо от сто и двадесет глави. Тъй или иначе, Ханко получи богат пай от плячката, по-богат дори от всичкия пай на десетката, в която се числеше. А Севар, като научи, че Ханко ще се шляе по света, за да дири щастието си, взе, че му подари една от двадесетте си най-любими ками. Сребърната й дръжка беше украсена със сини, жълти и червени благородни камъни, а острието й святкаше от злина като погледа на разлютен рис.

Ханко скри тоя полезен и скъпоценен предмет в пояса си и обеща на Севар, че ще помни добрината му през целия си живот.

— А нима ти си мислиш, че няма да се срещнем вече във войската? — попита го Севар. — Че вече няма да водим битки насам и натам? — И той посочи с ръка към Иструм и Мраморно море.

Ханко повдигна рамене. В душата си той беше чужд на войната, а след нещастието с Осеня не му беше вече до никакви битки.

— Може и да не се срещнем — отвърна замислено Ханко.

— Напразно мислиш така! — като че ли възропта Севар. Той беше любител на изключителните неща, а какво по-изключително имаше от войната? По време на война особените неща пръкват от всеки път и кръстопът! — Нашият княз гледа надалече! — рече поучително той. — Бог да го поживи! Все ми се ще да вярвам, че докато остарея, ще да участвувам поне в десет войни!

Той беше на тридесет години, а Ханко — на двадесет и шест.

Така се разделиха двамата в тоя начумерен зимен следобед, за да се срещнат доста години по-късно през един горещ и кървав августовски ден, на хвърлей стрела до хладните води на Понтийско море.

Ханко не беше престанал да мисли за приятеля си Тахтун, разпитваше готвачи и санитари, артелчици и воловари, а паднеше ли му сгода, прескачаше и до лагерите на ранените, но все удряше на камък — тук чули за Тахтун, там го видели, а Тахтун не се мяркаше никакъв. Ханко захвана да мисли, че го лъжат, че Тахтун е умрял от раната си, че са го заровили кой знае къде и в какъв общ гроб. Към голямата му мъка се прибави още една.

След като се раздели със Севар, Ханко се запъти към обозите, за да нагледа кончето си — беше купил един най-обикновен жребец от Богислав за четвърт нумизма. Трябваше да стяга и дисагите си, защото на другата сутрин сборната им дружина тръгваше на път. Духаше студен вятър, прехвърчаше рядък, ситен снежец.

Небето като че ли се снишаваше все по-ниско, скоро мрачината му щеше да прихлупи цялата земя. И както Ханко вървеше между огньовете и палатките, насреща му изведнъж се появи Тахтун. Той сякаш изскочи отневиделица, като същински дух. Ханко застина на място, сърцето му се сви.

— Е, хубаво! — рече Тахтун. — Не ме ли позна?

— Защо — измънка Ханко, — познах те! — Той продължаваше да гледа мълчаливо приятеля си и чувствуваше как уплахата напуска бързо сърцето му, а на мястото й се напластява още по-бързо невъобразимо смущение, примесено с болезнена и безпомощна жалост. — Познах те — повтори той, — може ли да не те позная! — Много му се щеше да прегърне приятеля си, да го притисне до гърдите си, но онова смущение го давеше и му взимаше дъха. Десният ръкав на Тахтун беше празен, вятърът го люлееше като един излишен парцал.

— Хайде да идем някъде на завет! — предложи Тахтун. И се оплака с глас, в който беше останало много малко от предишната тахтуновска напереност: — Откакто ми отрязаха ръката, все ми е студено! Зъзна буден, зъзна на сън, само за огнец си мисля! Примъкна се някъде като сдавено куче, гледам никому да не обърна внимание, а хората ме забележат и млъкват — става им чоглаво от тоя празен ръкав!

Носът, брадата, скулите — всичко беше се изострило по лицето му, сякаш пила го беше изпилила. И гласът му звучеше изпилен, нямаше я предишната подплата от самоувереност и показно геройство. Той будеше жалост със своя празен ръкав, така зловещо люлян от вятъра, смален на фигура и прегърбен, сам и изоставен сред мълчанието на това пусто и заледено поле. Гледаше го Ханко, уж беше предишният Тахтун, а оня го нямаше, и се чудеше какво да му каже; тоя, дето стоеше срещу него, беше дошъл сякаш от други свят.

— Ела с мене — рече той. — Ще те заведа при обоза, ще запаля голям огън. Ако някой дойде да те притеснява, заклевам се в паметта на баща ми, че ще го изгоня като краставо псе!

Тахтун като че ли се усмихна или на Ханко тъй се стори. Тръгнаха срещу вятъра, към онова място, където бяха обозите; духавицата ги удари по лицата, Тахтун изви глава встрани и проточи глас, като изгладнял вълк.

— Какво ти е? — втрещи се Ханко.

— Нищо — скръцна със зъби Тахтун. — От ръката.

Студът пареше раната и тя болеше по-силно. Чак сега Ханко забеляза, че той е само по куртка, дори пояса му го нямаше, та вятърът свободно се промъкваше отдолу и ближеше отрязаното с ледения си език.

— Къде ти е наметката? — попита го Ханко. — Защо си излязъл без пояс и връхна дреха?

— Взеха ми всичко! — отвърна Тахтун. — Нали ме отписаха от войската! Във войската не държат войници с една ръка!

Ханко се натъжи, досрамя го кой знае от какво, почувствува се за нещо виновен, макар да нямаше спрямо Тахтун никаква вина. Идеше му да наметне своята пелерина върху смъкнатите рамене на приятеля си, но се побоя да не го огорчи. Тахтун беше горд човек.

Така стигнаха до обозите. Намериха по-усамотено място, Ханко домъкна цепеници, няколко наръча съчки, запали голям огън. После щукна нанякъде и след малко се завърна с един дебел и пухкав овчи кожух.

— На, вземи — рече той на Тахтун. — За тебе го взех! Да ти е топло и да не мръзнеш. — Той го наметна върху раменете му и приклекна до огъня да духа, макар да нямаше нужда, той се разпалваше добре и пламъците бяха започнали весело да пърпорят.

— Като ми дойдеш на гости, ще те даря с два кожуха! — каза глухо Тахтун. — Ние имаме една одая, пълна с всякакви кожуси. Мъжки, женски, за работа, всякакви.

Захвана да се здрачава. Вятърът утихна, снегът стана по-едър, сипеше се по-гъсто. Пламъците ловяха снежинките, а тия, които хвърчеха по-надалеч, изглеждаха боядисани с жълта боя.

— Ако оня подлец не беше скрит под масата, аз щях да го накълцам на много парчета — каза Тахтун.

— Не е трябвало да се доближаваш до масата! — каза Ханко.

— Подмами ме миризмата! — въздъхна Тахтун.

Разговорът за нещастието в предводителската шатра беше подхванат внезапно и бързо секна. И Ханко се учуди: по-рано те бъбреха за какво ли не, хиляди неща им идеха на ум, а сега като че ли не знаеха за какво да отворят дума. Мълчаха и им беше стеснително, че мълчат.

— Добър сняг пада — рече Ханко.

Тахтун кимна с глава.

— Но ако натрупа горе, в планината, лошо ще патим при преминаването — каза Ханко, колкото да не мълчи.

— Все ще минем някак — отвърна вяло Тахтун.

— Тахтуне — каза Ханко, — трудно ще ти бъде с една ръка, но ще свикнеш. Малко ли хора има с една ръка, пък живеят!

— Е, разбира се! — каза Тахтун.

— С всичко се свиква, какво ли не дохожда до главата на човека!

— А-ха!

— Бог дава, бог взема! — както казват старите.

— Аз бих му извадил очите на тоя бог, задето ми взе ръката! С пръст бих ги изчовъркал! Плюя на тоя бог! — И той се изхрачи шумно в огъня.

— Добре е все пак, че ти си един заможен човек — каза утешително Ханко.

Тахтун не отговори. Още кипеше от яд, че не може да си върне, като изчовърка очите на бога.

— Ти си заможен човек — продължи Ханко. Той търсеше какви ли не доводи, за да вдъхне кураж и надежди в смачканата душа на своя приятел. — Ето, ще си вземеш за по-тежката работа един слуга. А за оран и сеитба ще си наемеш селяни. Винаги се намират селяни, които искат да припечелят още нещо. Ще се наредиш!

— Е, сигурно!

— Пак казвам: добре е, Тахтуне, че не си един сиромах. Сиромахът човек мъчно живее с две ръце, та камо ли с една!

— Разбира се — каза тихо Тахтун.

Вече беше се стъмнило, снежинките, които летяха около пламъците, от жълти заприличаха на златни. Ханко се изправи, за да стъкне по-силно огъня, и когато отново приседна, видя, че Тахтун беше горчиво захлупил лице в пръстите на лявата си ръка.

— Какво ти стана? — сепна се той.

Тахтун мълчеше.

— Дръж се по мъжки! — рече му Ханко. — Аз те знам за силен човек, бива ли да се размекваш като жена?

— Бива! — изхлипа Тахтун. И понеже Ханко мълчеше, смаян от мъката му, той продължи: — Какво знаеш ти за мене?

За да обърне някак работите към по-весело, Ханко направи опит да се пошегува:

— Знам, че си все лаком за пилешка кълка и овнешки бут! — рече той. — Не е ли истина?

— А защо да не е истина? — запита на свой ред Тахтун. Той изправи глава и го погледна в очите: — Гладната кокошка какво сънува?

Ханко се усмихна. Щом като иска да се оприличава на гладна кокошка, нека!

— Ето, че знам някои неща — каза Ханко. — Ти си един лаком човек. Влезем ли в някое село — кой шари по курниците? Очите ти все в кокошките!

— Защото никога не съм се насищал с кокоше месо, както трябва! — отвърна Тахтун. — Лаком съм за пиле, защото пиле на софрата си ние виждаме най-много веднъж или два пъти в месеца! — Той извърна очи към огъня и продължи: — Сирене и мляко, репи и лук — това ядем всеки ден! Ние сме бедни хора, Ханко! Всичко, дето съм ти говорил за богатство, е една лъжа! Имаме една нива и шест овце, и това е. А сме двама братя и една майка. Старата е наполовин сляпа от работа и рев. Баща си не помня, издънил го вол в слабините, когато съм бил още сополанко. На болярина дължа двайсет крини жито и половин година работа за бойния си кон. — Той помълча малко и въздъхна: — Надявах се да взема от войната нещо, ама не би! Не ми било писано, както казва нашият поп.

— Съвсем нищо ли ти не дадоха? — учуди се Ханко.

— Две овци, но и тях задържаха заради униформата. Оставиха ми униформата, но без наметалото. Само наметалото струва две овце!

— Вай, сиромах! — продума тъжно Ханко. Всъщност той повтаряше думите на приятеля си, изречени по негов адрес онази нощ пред Буртудизос.

Дълго мълчаха. Когато цепениците взеха да догарят и подвижните нишки на снега направиха мрежа над главите им, Ханко извади една кожена торбичка от пазвата си, в нея държеше десетте златни монети, отдели една нумизма за себе си, а другите даде на Тахтун.

— Ето — рече му той, — ти ми даде два добри вола, една стелна крава и десет дългоруни овце. Аз ти връщам заема и ти се кланям за услугата.

— Колко пари са вътре? — попита Тахтун, като не отделяше очите си от торбичката.

— Девет нумизми — отговори Ханко.

— С толкова пари аз наистина бих могъл да се замогна! — каза замечтано Тахтун.

— Вземи ги — усмихна се Ханко.

— Първо — каза Тахтун, — аз не съм ти давал никакъв заем. Отде-накъде и как? Аз и насън не съм виждал толкова добитък накуп! Но да имах, всякак бих ти дал. Кълна се в изплаканите очи на майка си, че всякак бих ти дал!

— Вярвам ти, Тахтуне! — усмихна се повторно Ханко.

— Второ — каза Тахтун. — Знам ли дали ще ми провърви, та като взема тия пари, да съм сигурен, че един ден ще ти ги върна?

— Е — каза Ханко. — Голяма работа! Аз не държа да ми ги връщаш.

— Ханко — каза Тахтун, — ти не си добре с главата си, тъй ми се струва. Вземи си парите! — И той му протегна кожената торбичка. — Вземи ги, защото ми горят ръката и свят ми се завива!

— Виждаш ли, Тахтуне — усмихна се Ханко, но този път усмивката му не беше весела, тя беше една болна и тъжна усмивка, — ти изрече една истина, аз не съм добре с главата си. А защо му са пари на човек, който не е добре с главата си? Току-виж, че съм ги дал подарък на някое дърво! Или съм ги подхвърлил в някой вир, за да гледам как цамбуркат! А ти ще се възмогнеш с тях и ще забогатееш. И когато забогатееш, аз ще ти дойда на гости, и ти ще ме посрещнеш по княжески! Друго не искам. Вземи ги.

Тахтун помълча някое време, после каза:

— Добре, щом като толкова настояваш, аз ще ги взема. Но при едно условие: замогна ли се — да ти ги върна с лихвата, а моят дом да смяташ за свой!

Ханко не отговори. Той гледаше над огъня в тъмнината, а тя като че ли тихичко шепнеше нещо — но какво, не можеше да се разбере.

 

 

В това бяло тихо утро над света е легнал чуден покой. Само някой натежал клон ще изскърца и ще сепне тишината или боязлива катерица ще прескочи от едно дърво на друго и ще събори на земята кринче сняг. После всичко ще утихне отново, защото животът се е завил презглава с бялата зимна завивка, умълчал се е под нея и иска дълго да спи.

 

 

— Добър ден, дядо!

— Дал ти бог, юначе!

— Хубав сняг, нали, дядо?

— Благодарни сме на бога, сине!

— Този път накъде води, дядо?

— Този ли? Той води за горския дом на болярина, синко.

— Я гледай! Ами как се казва вашият болярин, дядо?

— Ти откъде си, юначе, та не знаеш?

— Аз съм от село Осеня, дядо. Туй село е оттатък планината, и е по-близо до Иструм, от колко до Преслав.

— Като си от туй далечно село, какво търсиш по нашата земя, юначе?

— Връщам се от война, дядо.

— От коя война, сине, от тая ли, дето се отвори срещу ромеите?

— От нея, дядо.

— Поживил те бог, сине. Много ли ромейски души извади?

— Не знам, дядо. Множко ще са.

— Поживил те бог! Нашият болярин се казва Илари, сине, той е комит на крепостта Подвес. Като е слизала войската ви към тракийската земя, минала е покрай тази крепост, та сигурно се сещаш къде е. Бащата на Илари, боляринът Стоймир, също беше комит на Подвес, сине.

— Хубав сняг, дядо! Цяла нощ се сипе, а ето, че пак заваля!

— Нека си вали, сине. Снежна зима, сита година.

— Ами добър ли е вашият болярин, дядо?

— Какво да ти кажа, юначе — за едни е добър, а за други е лош. Едни казват, че е добър за лошите, а други — че е лош за добрите. А има хора, които казват напротив. Аз мисля, че и той е като всички господари. Ти защо питаш, синко?

— Угрите изгориха нашето село, дядо. А войната с ромеите вече привърши. Тръгнал съм да търся покрив и хляб.

— И си мислиш, че Илари ще ти даде?

— Защо, дядо?

— Нищо, сине. Опитай.

— Ти имаш нещо на ум, дядо. Кажи! Зъл ли е Илари?

— Ако беше се явил при него преди година, той непременно щеше да те набие с пръчки. Той не обича скитниците.

— Това не ме изненадва, дядо.

— Но сега е по-друго, сине. Откакто кон строши гръбнака му — сърцето му се поочовечи. Миналата година го осакати кон.

— Виж ти! Значи, с пръчки щеше да ме нагости?

— А! Можеше и по-лошо!

— Не думай, дядо!

— Можеше и на кучетата да те даде. Той държеше една глутница гладни псета, по-зли от вълци. Докато погледнеш към небето да направиш кръст, и те сдавили човека!

— Но сега тия псета ги няма, нали, дядо?

— Казват, че два ангела били в копитата на жребеца, дето го удари. Джаснал го жребецът по кръста и дяволът, дето се бил заселил в душата му, изхвърчал! През задната част. Сега господарят ходи превит на две, а по-рано той беше левент като тебе.

— Хубав сняг пада, дядо. Ти от Подвес ли си?

— Аз съм хранен човек на Илари, сине. Баща ми беше хранен човек на неговия баща. Ние сме капанджии. При нас тъй върви — от баща на син. Залагаме капани. А снежеца си го бива. Нека вали!

— И къде казваш, че ще намеря твоя господар, дядо? В Подвес?

— Не, синко, няма да го намериш в Подвес. Моят господар е сега в горския си дом. Откакто се случи онуй нещо с жребеца, той прекарва повече в гората, там държи и жена си Бела. Тоя път, на който си стъпил с коня си, той води право за горския му дом. Все през гората.

— Голяма гора, дядо!

— Тази гора е всичката на Илари, сине. Влезеш ли в нея, все едно е, че си влязъл в къщата му. Дано да не те видят хората на управителя!

— Какво, като ме видят, дядо? Нали аз не правя нищо лошо на гората?

— Казват, че дяволът, дето изхвръкнал през задника на господаря, бил се вселил в душата на управителя, та сега там станали двама рогати.

— Благодаря ти, дядо, за добрите думи. Ще ги имам на ум!

— Казват още, сине, че двата ангела, дето били в копитата на оня жребец, след като счупили гръбнака на Илари, били се заселили в двете гърди на болярката Бела. Един ангел в лявата гърда, другият — в дясната.

— Гледай ти!

— Тъй предполага, че ще да е станало игуменът на подвеския манастир, преподобният отец Павел. Аз нищо не казвам. Аз съм хранен човек на господаря и залагам в горите му капани за разни зверчета. Добър е бог и синът ми ще прави същото. У нас тъй върви — от баща на син.

— Много съм доволен, дядо, че те срещнах! Добре, че моят път излезе срещу твоя!

— Няма „мои“ и „твои“ пътища, сине! Всичките небесни пътища са на бога, а всичките земни са на княза и болярите. Сега и на манастирите започнаха да дават. А ние, селяните, имаме свой само един път — тоя, дето ни води за гроба.

— Сбогом, дядо! Сполайти за срещата и за добрите думи!

— Наслуки, сине! Дано те сподоби бог с добър лов!

 

 

Един час след като се раздели със стареца и като държеше оня път, който той му беше посочил, все през гората, Ханко стигна без премеждия до Илариевия горски дом.

Поради снежния ден пазачите не чакаха неканени гости, затова нито сами излязоха от колибите си да обикалят, нито отвързаха полугладните си псета, за да усещат отдалече предпазливо промъкващи се крадци. Оня ден тия хищници бяха спипали един сръндак и бяха го оглозгали до кости, та управителят Танас, за когото се приказваше по колибите, че носел двама рогати в душата си, беше се заканил на пазачите, че ще им го изкара из носа. Затова тоя ден в гората цареше спокойствие, зайците безгрижно клефуцаха и не минаваха два пъти върху стъпките си, не чувствуваха нужда да укриват леговищата си посредством разни хитрини. И глиганите не удържаха сумтенето си, а си грухтяха на воля. Елените пък, които винаги се замисляха дълбоко при вида на първия сняг, сега кротко и търпеливо търкаха хълбоците си о грапавите стволове на буките и с весело настроение захапваха с мъхнатите си бърни по някоя провиснала и още сочна вейка.

Но зад това спокойствие се тулеха много премеждия, защото то беше привидно, както е привидно спокойствието на дълбоката вода — на повърхността няма нищо обезпокоително, шават едва-едва къдрави вълнички, а в подмолите лежат зловещи чудовища и чакат жертви. Опитен плувец скача, дето уж се е гмуркал не един път, и не два пъти, но се случва понякога да цамбурне в най-дълбокото и вече да не се покаже. Като че не е бил! Ни ръка, ни кратуна, нищо не излиза над водата, дори вик не се чува, както обикновено се случва, когато човек се дави. Нищо! Само един-два кръга се завъртат отгоре, за да се склопят тозчас, и край. Навсякъде, където тече голяма река я реката прави дълбоки вирове, навсякъде се разправя как хора са изчезвали във водата и вече никой не ги е намирал. Изяждали са ги подводните чудовища.

Като тия подводни чудовища премеждията стояха скрити и чакаха сгода, защото животът в горския дом само на око изглеждаше спокоен.

 

 

Този дом беше заграден с каменна стена, висока седем-осем стъпки и дълга тридесетина разтяга. Две четвъртити кули се издигаха отляво и дясно, със зъбери и бойници, а по средата на зида беше вратницата, и тя завардена с две по-малки кули и покрита отгоре с широка и стръмна стряха от вити керемиди. Зад тази каменна ограда, която не беше никак лесна за пристъп, стърчеше нависоко един железен черковен кръст, сякаш стоеше във въздуха без опора. Без друго този кръст показваше мястото на болярската черква. В двора сигурно имаше много постройки, но покривите и комините им не се виждаха отвън, защото каменната ограда се издигаше над тях.

Тук и там в студения въздух се стелеха къдели дим, миришеше на запалени дъбови цепеници, носеха се и други някакви домашни миризми, една от които Ханко разпозна тутакси — в пръстени подници печаха пшеничен хляб.

Ханко се доближи до огромната дъбова вратница, там го изведе мекият коларски път, той свършваше дотук. Постоя умислен някое време, тоя дим на дъбовите цепеници и миризмата на печения хляб му припомниха много неща, които бяха скъпи на сърцето му, и той насмалко не обърна коня си, за да се повърне назад. Но се сети, че от тия неща не беше останало нищо и като се повърне назад, не ще има къде да иде, защото онова, което спомняше, вече не съществуваше на божия свят. Така той стоя смръщен минута, две, ослушан сякаш в някакви далечни шумове. После въздъхна и тръсна глава — предишното е като изтекла вода, не можеш го върна, то е като отминало стадо, подир което постепенно заглъхват песните на медни клопотари.

Ханко скочи от седлото, отръска снега, който беше се полепил по ръкавите на кожухчето му и по раменете, поразтъпка се на място, поогледа се насам и натам и преодолял най-после някакво свое вътрешно колебание, улови железния чук, с който се хлопаше по вратницата, той висеше на едно синджирче, и с все сила започна да чука с него:

— Дан! Дан! Дан!

Тишината се разтърси и ококори уплашено очи. Тя не беше свикнала да я будят така гръмко и отведнъж.

— Дан! Дан! Дан!

Непривичният шум събуди и гората. Купчина гарги изкрещяха прегракнало и възбудено и като духнати полетяха към черковния кръст. Сякаш един кош черни парцали се юрнаха нататък.

Нищо не остана от бялата тишина на това кротко и смълчано зимно утро.

Едно капаче се отвори и в желязната му решетка се опули рунтавото лице на черния Михал, вратаря на Илариевия горски дом.

— Остави чука бре! Какво си захлопал като таласъмин?

— Отвори! — рече Ханко.

Черният Михал погледна него, кончето му, смущението му изведнъж премина в бесен гняв:

— Кой си ти бре, обеснико, за да ти отварям?

Ханко зина да отговори, но се умълча. Той не беше помислял досега кой е и какъв е, и какво е мястото му сред другите хора. „Кой си ти?“ — тоя въпрос тресна като светкавица в душата му, избухнаха пламъци, но свестен отговор не можа да се роди. „Ханко, от село Осеня.“ Е, добре, но какво значеше за хората това „Ханко, от село Осеня“? Нищо! Толкова нищо, колкото, ако кажеше, например „Ханко, от село Две могили“!

— Кой си ти бре? — попита го отново черният Михал. Сега към гнева му беше се примесило и едно предизвикателно презрение.

— Връщам се от война — каза глухо Ханко.

— И от оня свят да се връщаш, мен какво ми чини?

Някакво пламъче проблесна в душата на Ханко и той обясни:

— До вчера бях войник!

— Бил си до вчера толкова войник, колкото аз съм бил до вчера комит на Подвес! — Черният Михал поклати заканително глава: — Да се махаш, скитнико, докато не съм пуснал псетата! Че ако ги пусна, кокалче няма да остане ни от тебе, ни от рижата ти жаба!

Той затвори капака на прозорчето, но Ханко, комуто изведнъж беше притъмняло пред очите, отново започна да блъска с чука по железните шини:

— Пусни ме да вляза, песоглавецо, и аз ще ти кажа кой съм!

Черният Михал му отвърна със същата мярка:

— Върви при майка си в пъклото, обеснико!

Ханко скръцна със зъби и не отговори. Той беше благ по душа, докато гняв не хукнеше по жилите му. Гняв мъчно го обземаше, но разлютеше ли се веднъж — заприличваше на разярена хала. Като ония хали, дето трошаха и ломяха вековните буки. Тя отнесе Кринита и Василия Никодимос в небитието, макар че тия мъже далеч не бяха по-малко юначни от него.

Той докара коня си съвсем близо до зида, почти го прилепи до него, изправи се на седлото и протегна нагоре ръце. Пръстите му напипаха билото на стряхата. Като посви коленете си, той се изхвърли подобно на рис, кога прескача висок плет, докопа по-здраво варосания гръбнак на стряхата, напрегна мускули и за миг-два се намери отгоре. Оттук до побелялата земя разстоянието му се видя страшно, но затвори очи и скочи. Двете педи сняг поеха част от тежестта му и умъртвиха силата на падането. Той се изправи тутакси на крака.

Той видя черния Михал на три разкрача до себе си, протягаше ръка за една секира, дето стоеше изправена досами портичката на входната кула. Той се извърна към него, улови с две ръце шията му, но не започна да го души, а го повдигна от земята и го запокити надалече от себе си, като едно противно влечуго. Черният Михал пльосна на десетина крачки, той заора лице в снега и не мръдна, сякаш още във въздуха беше предал дух. Снегът под лицето му на секундата почервеня. Лежеше неподвижно като мъртвец, с разкрачени крака и разперени ръце.

През това време три огромни звяра вече се спущаха към мястото на схватката, те изглеждаха отвързани и засилени от самия цар на рогатите. Тия вълкодави лаеха бясно и се задавяха от злоба, острите им зъби лъщяха като клинци за бичмета, а зиналата паст на устата им като да беше боядисана с най-кървавата на цвят боя. Ханко не посегна към държалята на секирата, а измъкна една дебела върлина изпод покрива на навеса, дълга около десетина лакти и пригладена само на най-ръбатите места. Когато псетата го начоколиха с настръхнали гърбове и се канеха да го сдавят, като всяко си избираше място къде да го захапе, той размаха страшно върлината и въздухът тозчас се изпълни със сърцераздирателен и накъсан на парчета кучешки вой. Трите рунтави звяра се замятаха по снега като приклани.

Той премести дългата върлина в лявата си ръка, а с дясната побутна калпака си назад, та хем да избърше избилата пот по челото си, хем да се огледа по-добре. Насреща му, на около тридесетина крачки, издигаше снага една голяма къща от камък и дърво, с широк навес и с чардак под него. Встрани от тази къща и в дълбочината на огромния двор се виждаха много постройки, всичките еднокатни, едни с керемидени покриви, а други бяха покрити със слама. Малката бяла черква се издигаше наляво от господарския дом.

„Голям дом, богато имение!“ — помисли Ханко, като отново прекара ръка по челото си. Болярската къща много му харесваше, защото чардакът беше украсен с кръгли дървени колони, чиито капители завършваха с разкошно извезани лози. От нейния червен комин излитаха ония гладки къдели сивкав дим, които толкова напомняха на Ханко великото тайнство на домашния огън.

Ханко повдигна дебелата напречна греда, която затваряше вратницата, открехна едното крило, колкото да въведе кончето си, а после намести гредата на предишното й място. Той съзнаваше отлично, че като затваря вратата подире си, умъчнява многократно отстъплението си в гората, но съзнаваше в същото време, че един вътрешен предател го е предал вече на дявола и че той доброволно е влязъл сам в устата на вълка.

Докато мислеше така или — по-скоро — докато изпадаше отново в това състояние на безпътица, което напоследък често го налягаше, насреща му се зададоха разгънати в истинска бойна верига двадесетина мъже, облечени и въоръжени като редовни войници. Най-отпред вървяха двама души, един военен, със знаци на стотник, а другият — среден на ръст цивилен човек, облечен в дълъг кожух, който му стигаше почти до петите. Тоя човек имаше брада, но тя не беше като у повечето мъже, а ръждивочервена и над всичко отгоре — заострена на края като шип.

От гледката на тия истински войници сърцето на Ханко се възрадва, това бяха достойни мъже, с тях можеше с чест да разговаря и с чест да се бие. И стотникът им изглеждаше достоен мъж, лицето му беше сурово и малко навъсено, като на истински командир. Но видът на червенобрадия разваляше всичко. Неговите изпъкнали воднисто-синкави очи гледаха по змийски, а правата линия на безцветните му и почти невидими устни загатваше студенина и безчувствие към целия човешки род. През трите войни Ханко беше видял много свят, всякакви хора, и от опит знаеше, че мъжете от тоя сорт са лоши, че такива пращат човека на бесило, без дори да го погледнат, и че едничкото, което гледат с вълнение, са чуждите кесии. Дори не чуждите жени, а чуждите кесии.

Като стигнаха на десетина крачки до Ханко, стотникът даде знак и войниците спряха. При друг негов знак едни извадиха мечовете си, а други сложиха стрели на лъковете си, прицелиха се в гърдите му и зачакаха спокойно нова команда.

— Кой си ти, разбойнико, откъде идеш и как се казваш? — запита с безстрастен глас червенобрадият, сякаш питаше един търговец на пазара по колко пари продава лакътя сукно.

Ханко много се изненада от тоя глас, той като че ли идеше от друг човек, чиито очи не гледаха змийски и чиято брада беше почтена на цвят, като брадите на повечето мъже по земята. Но като отмина изненадата му, той навъси вежди, изгледа накриво червенобрадия и отвърна сухо:

— Не съм разбойник, а съм войник, който се връща от война. — И като стисна по-здраво дебелата върлина, допълни: — Ако ти ме наречеш още един път разбойник, кълна се в майчиното си мляко, че ще те изпратя хей там, при оня негодник. — И той посочи черния Михаил. — Той ме нарече скитник и аз му платих.

— Кой ги е дал право да плащаш? — попита го пак така безстрастно червенобрадият. Той не искаше да знае за върлината, а на заплашването му не обърна никакво внимание.

Пак отново пламъче светна в душата на Ханко и оттам го погледнаха две зелени и замислени очи. Господи, такива очи нямаше по целия свят! Тия очи можеха да наказват, без да мразят, и да обичат, без да обещават. Те можеха да погледнат в най-отдалечените тъмнини на небето и да съзрат най-невидимите звезди.

— Кой ти е дал право да плащаш? — попита го за втори път червенобрадият.

„Кой ти е дал право да въздаваш справедливост?“ — питаше го князът. Той имаше пред вид обесването на Ицволя. Питаше го, защото трябваше да потвърди смъртната му присъда.

Кой му е дал право? Тоя въпрос беше толкова мъчен, колкото и другият: „Кой си ти?“

— С какво ще докажеш, че си войник и че си бил на война? — запита го отново червенобрадият.

Ханко се усмихна, досетил се беше за нещо. Той премести върлината в лявата си ръка, а с дясната разкопча куртката си и широко се разгърди. От рамото до слабините му личаха следи от стари и нови рани.

— Това не доказва нищо — каза червенобрадият. — Човек може да получи рани и без да ходи на война.

Кой знае как щеше да завърши тоя разпит, тънкоустният вече поглеждаше многозначително командира на войниците, а командирът правеше лицето си още по-строго и пристъпваше от крак на крак, като че ли му беше наистина студено.

В тоя миг се случиха две неочаквани неща.

Най-напред някакъв невидим командир даде знак, и снегът, който беше престанал да вали от някое време, започна отново да се сипе на гъсти и едри парцали. Това изглеждаше много красиво и Ханко, който умираше за сняг, щастливо се усмихна.

След това изскочиха из дантелите на снега двама души — мъж и жена. И двамата бяха облечени богато, в скъпи кожуси, украсени с цветни кожички и сърмени гайтани. Забрадката на жената беше накичена по краищата със златни ресници и святкащи мъниста. Може би тия мъниста да бяха от благородни камъни, кой знае! Тя самата беше висока и стройна и сияеше от хубост, както сияе нощно време месечината на небето. Очите й бяха големи и черни, погледът им беше влажен и в същото време — малко огорчен, напомняше погледа на голяма господарка, която има всичко, само няма онова медногласно сребърно звънче, което звъни само, без някой да го пипне с ръка.

Мъжът, който крачеше до хубавицата, беше обут в жълти ботуши, а на главата си носеше зимна шапка от рис. Под дългополия му кожух святкаше с ярки цветове скъп кафтан, препасан на кръста с пояс от червена кожа. Но у тоя човек най-силно се хвърляше в очи не облеклото му, а неговият недъг; бог да пази, той ходеше превит надве и се подпираше с владишка тояга. Главата му едва стигаше до лакътя на чернооката хубавица, която търпеливо, но и с подчертано безучастие пристъпваше до него.

Тоя мъж беше боляринът Илари, а хубавицата — жена му Бела. Тя беше племенничка на ичургу-боила Станул.

И така, владетелите на Подвес излязоха из диплите на снега тъкмо в мига, когато червенобрадият погледна многозначително командира на военния отряд.

— Какво става тук? — попита Илари с глас, който щеше да отива много повече на военния командир.

— Тоя човек, господарю, прескочи оградата, преби вратаря, натръшка псетата и бог знае какви пакости щеше още да направи, ако Онори не беше го забелязал навреме.

Командирът на отряда леко кимна с глава.

— Какво брътвиш? — разсърди се внезапно Илари. Той тупна по снега с тоягата си, изправи глава, така че брадичката му посочи небето, и с ядовити очи изгледа червенобрадия. — Какво брътвиш? — повтори той. — Как тъй ще прескочи оградата? Кой е тоя човек, който може да прескочи моята ограда?

— Туй нещо Онори е видял с очите си, господарю! — държеше на думите си червенобрадият.

— Видях — кимна с глава командирът на отряда.

— Вие и двамата сте луди — каза Илари.

— Може да са луди — обади се Ханко, който кой знае защо изведнъж се беше почувствувал засегнат. — Но те казват истината, господарю. Аз прескочих оградата и ако искаш, мога да я прескоча пред очите ти още веднъж.

След това негово искрено признание настъпи такава тишина, че можеше дори да се чуе шепотът на снежинките около опънатите лъкове на войниците.

Илари отстъпи една крачка назад, за да може да го погледне в лицето — Ханко стърчеше над него, както бряст стърчи над закелявял храст. Не можеше да се разбере на какво повече се чуди Илари — дали на гигантския му скок, или на откровеността му.

Илари можеше да се чуди и да си мисли всякакви неща, това не засягаше Ханко. В тоя миг Ханко съзря очите на хубавицата — те го гледаха през тантелата на снега с такъв чуден поглед, че ако му беше казала да й намери онова медногласно звънче, като мине през девет земи в десета, той непременно щеше да тръгне тутакси на път. Не беше в реда на нещата една хубавица, като нея, да тъгува за някакво звънче.

— А защо е било нужно да прескачаш оградата ми, като си могъл да минеш през вратата, както правят всички почтени хора? — попита го Илари.

— Е — каза Ханко и се усмихна, макар че положението му не беше толкова весело, че да се усмихва безгрижно, — то се знае, че аз опитах да вляза през вратата, но тоя негодник — той посочи трупа на черния — не само че не ме пусна, но ме нарече скитник и всякакъв и аз трябваше да му платя. А за кучетата ми е жал! — Той погледна рунтавите зверове, които още се гърчеха на снега и въздъхна: — Много хора съм убивал — рече той, — но кучета убивам за пръв път. Бог ми е свидетел.

Пак настъпи оная тишина и снежинките отново започнаха да си шепнат нещо, а очите на хубавицата като да казваха през люшнатите бели тантели: „Разбира се, ти си човекът, който ще ми намери онова сребърно звънче! Знаех си аз, че ще дойдеш един ден!“

— Кой си ти, човече, и защо си убивал? — попита го Илари.

Ханко повдигна рамене и се усмихна. Повдигна рамене, защото за кой ли път вече го питаха кой е и това му омръзна. А се усмихна, защото очите на хубавицата казваха, че тъкмо той е човекът, когото тя е очаквала, и той не можеше да не й отговори.

— Трябва да го обесим веднага — каза червенобрадият.

Илари мълчеше. Беше се унесъл в някакви свои мисли, но лакътят на жена му трепна, трепна, когато червенобрадият спомена за обесването, и той се сепна като събуден от сън.

И в тоя миг се случи третото неочаквано нещо за тоя ден.

Нали стоеше превит и очите му гледаха ниско, Илари видя скъпоценния пръстен върху пръста на Ханко точно в момента, когато лакътят на жена му го изтръгна от просъницата, в която беше се унесъл. Откакто копитата на жребеца го удариха по кръста, той често се унасяше в такъв полусън. И така, като видя скъпоценната вещ пред очите си, той сграбчи ръката на Ханко и с треперещ глас запита:

— Откъде имаш това?

По-рано, преди жребецът да го удари, той беше луд по скъпоценностите. Сега пламъкът на тази страст беше угаснал, но огънят й още тлееше в душата му. Гледаше прехласнат златото на пръстена и с длан галеше големия рубин.

Червенобрадият, сякаш изведнъж свалил наметалото на безразличието си към човешките работи, заничаше жадно отгоре и както беше разперил ръце, приличаше много на една хищна и граблива птица. Дори командирът на отряда не устоя, и той се извърна с четвърт стъпка към блестящия предмет. Само красавицата не обърна никакво внимание — нито на златото, нито на рубина, тя гледаше Ханко и сигурно си мислеше, че тъкмо това е човекът, който ще мине през ония десет земи, за да й донесе сребърното звънче.

— Тоя пръстен е още едно доказателство, че трябва веднага да го обесим — каза червенобрадият.

— Откъде имаш това? — попита тъжно Илари.

— А — каза Ханко, — това е миналогодишна работа! Този пръстен ми го подари князът.

Сега настъпи такава тишина, че дори снежинките престанаха да шумолят. Червенобрадият зяпна с отворена уста и няколко снежни парцалчета бърже нахълтаха вътре. Командирът на отряда престана да диша и очите му се опулиха. А по устните на хубавицата за миг пропълзя една тайнствена усмивка.

Пръв се съвзе Илари. Той запита, но така, сякаш питаше едно дете или човек, който не беше с ума си:

— Е, добре де, но защо князът ти е дал тоя пръстен и кога?

— Даде ми го миналата година, господарю, октомври месец беше, когато бихме ромеите при Адрианопол. Аз убих Кринита, ромейския началник, и затова князът ме награди с този пръстен.

Сред групата отново се възцари мълчание и всеки направи опит да заеме отново предишното си положение: командирът на отряда се завъртя на четвърт стъпка, червенобрадият отпусна разперените си ръце и се изправи, Илари свали ръката си от пръстена и я постави на предишното й място, върху тоягата, като през всичкото това време я усещаше като чужда вещ. Само хубавицата не направи нищо, защото тя не беше свалила погледа си от лицето на Ханко дори за миг. Сега командирът на отряда приличаше на военен, който очаква заповед за преминаване в запаса на войската, червенобрадият напомняше граблива птица, свила недоволно крилата си и изпъдена на няколко крачки от една много примамлива плячка. А Илари пак потъна в дебрите на своите чудновати и лениви мисли.

— Все пак — каза червенобрадият — той насили твоите стени, господарю, преби твоя пазач и три от най-добрите ти кучета, за такива деяния законът предвижда въже или петдесет тояги по голо.

— Господи! — каза хубавицата. Тя сложи ръка на сърцето си и изгледа червенобрадия с такова презрение и с толкова ненавист, че ако можеха тия чувства да се превърнат на огън, червенобрадият щеше на секундата да бъде обхванат от адски пламъци, каквито цялата Камчия с всичката си вода не би успяла да изгаси. — Как може да се говори така за един човек, който носи княжеския пръстен! — каза тя.

Тя помръдна с лакът и Илари се сепна. Не можеше да се разбере дали от думите й се сепна, или от лакътя й, който се завря в носа му, но все едно, той излезе от просъницата си, извърна глава към червенобрадия и неодобрително рече:

— Наистина, Танасе, и аз мисля, че ти наприказва много неуместни неща! Ти забрави, че тоя човек носи княжеския пръстен! Даже още по-лошо — ти не си даваш сметка какво означава това… Опомни се! Пред тебе не стои някакъв си свинар! — Той помълча някое време и завърши словото си с такъв многозначителен въпрос: — Знаеш ли ти какво може да се случи, ако князът узнае, че ние сме се отнесли несправедливо към тоя човек? Досещаш ли се какво може да стане с червенобрадата ти глава?

Като чу тия думи, командирът на военния отряд, без да чака заповед и на своя отговорност даде знак. И войниците тутакси скриха мечовете си в ножниците, стрелците свалиха стрелите си от лъковете, сложиха ги в колчаните, а самите лъкове преметнаха през рамо. Това те сториха едновременно и с едни и същи движения. Така всичките войници, които изглеждаха много страшни одеве, изведнъж придобиха съвсем миролюбив и благопристоен вид. Сега техният строй като че ли правеше двора по-красив.

Червенобрадият се наведе към Илари и му каза поверително:

— Ами ако този всъщност не е оня? Ако, да речем, е откраднал пръстена му и се представя, че е той?

Илари се позамисли над този сложен въпрос, после каза:

— Не може да бъде. Това е самият той. В Преслав се приказваше на времето за тази работа и тогава твърдяха, че убиецът на Кринита бил много голям мъж. А виждал ли си някога по-голямо мъжище от тогова?

— Може и да е тъй — каза мрачно червенобрадият. — За убийството на Кринита той е получил добра награда, защото ромеецът е наш враг. Но какви врагове сме му ние, та ще ни напада и убива?

Докато те разговаряха така, хубавицата и Ханко се спогледаха на няколко пъти, но не можеха да си кажат кой знае какво, защото снегът се стелеше много гъсто и пред очите им непрекъснато се люлееше една бяла завеса. През рехавите тантели на завесата те успяха само да си кажат, че що се отнася до онова звънче, то нека тази работа да се смята за уговорена между тях, Ханко беше готов да мине не през десет, а през двадесет земи.

— Аз не отричам — рече Илари, — че той е извършил някои неща, които — като управител и съдия — не бих препоръчал като добри. Напротив, тия неща са даже доста нередни. Ето че пред нас лежат четири трупа — един човешки и три кучешки. Те доказват по един съвсем очевиден начин, че тука наистина е станало нещо нередно. Но само въз основа на едни трупове съдията не може да наказва. Труповете са си трупове, какво толкова! Важно е да знаем защо са натръшкани, какво е подбудило този юнак да работи с върлината. Защото един човек може да убива, за да ограби, и това е наказуемо. А друг човек може да убива, за да не бъде ограбен, и това не е наказуемо. — Той се обърна към Ханко и запита със строг глас: — Какво те накара, човече, да влезеш насила в моя дом?

— Аз се връщам от война, болярино. Ако си слушал за клането при Буртудизос, ето, аз оттам ида. А съм родом от село Осеня, то е оттатък планината. Угрите изгориха нашето село и от онова, което беше Осеня, не остана нищо. Не останаха ни къщи, ни дворове, ни добитък. Някои, като мене, изгубиха и жените си. Като се връщам от война, мисля си: какво ще правя в Осеня? Там има само пепелища и спомен от това, което е било. Затова ми дойде на ум да търся поминък другаде. Реших да те питам има ли някаква работа за мене, ала тоя човек, твоят вратар, не само че не ме пусна да вляза, но ме обиди много лошо и аз трябваше да въздам справедливост. Така стоят работите, а сега ти решавай и съди, както искаш, аз ще ти кажа, че на мен ми е все едно.

— Управителю! — извърна се хубавицата към червенобрадия: — Сега не се ли свениш от грозните думи, които произнесе одеве? — Нейният глас беше строг и тържествен като на една истинска господарка, при това племенничка на ичургу-боила Станул.

Управителят стана още по-мрачен, но не каза нищо.

— Ясно е — каза Илари, комуто тази разправия беше започнала да омръзва, — ясно е, че за тъжните случки е виновен само моят вратар, но аз няма как да го накажа, тъй като той вече е между мъртвите. Него бог ще го накаже. — Той повдигна глава към Ханко и като сложи ръка над очите си, за да се пази от снега, рече строго: — Но понеже ти си пролял кръв все пак, и то срещу Никулден, трябва да изтърпиш едно наказание, та и законът да получи своето, и бог да бъде доволен. Затова аз те осъждам, Ханко от село Осеня, да бъдеш днес на постно ядене и молитви, като ще прекараш на колене не само деня, но и нощта в нашата господня черква! А като изтърпиш това наказание, ще се явиш при мен, за да помислим двамата каква служба да ти дам.

 

 

Макар че по времето на Борис (както и по-рано, през царуването например на Крум) границите на държавата да бяха отишли далече на запад и дълбоко на югозапад, главната българска сила — военна и административна — все още си оставаше съсредоточена на север от Балкана и на изток от река Искър, от делтата на Дунав до град Аполония, на Понтийско море. Това пространство съставляваше сърцевината на държавата и Югът имаше към него три врати — морския път и двата прохода — Ришкия и Веригавския. По времето на Симеон, особено след 916 година, Веригавският проход доби особено значение като най-къс и пряк стратегически път за Югоизточна Тракия и Константинопол. Но в годините, за които се разказва в тази част на нашето повествование, Ришкият проход беше все още главна врата между Североизточна България и византийския юг. Затова от Маркели, та до устието на дунавската низина той беше заварден с крепости, а в по-удобните котловинни места бяха изникнали постепенно укрепени селища, заселени с войнишки семейства. През Борисовото управление, в тишината на тридесетгодишния мир, тия селища бяха загубили до голяма степен военния си характер, малките им гарнизони не защищаваха прохода от нашественици, а вардеха търговците и търговските кервани от разбойнически шайки. Ришкият проход свързваше Иструм с Изтока, той беше оживен търговски път и някои от местните боляри натрупаха добри състояния от услугите, които оказваха по най-различни поводи на международните търговци. Един от тия боляри беше и управителят на подвеското укрепено селище Илари.

Илари беше заинтересован главно от две неща: да се харесва на княза и да има неговото доверие; и в неговия участък около пътя да има мир и да се поддържа ред.

Постоянното доверие на княза го правеше несменяем като управител на крепостта, а спокойствието и порядъкът, които той се стараеше да поддържа в района, привличаха търговците и търговските кервани в неговите странноприемници, сайванти и заградени дворове и му осигуряваха редовен доход от по няколко литра сребро в година. Да бъде послушен и приятен на княза и суров спрямо хората си — това бяха ръководните начала на неговата политика спрямо хората от подвеския край. И трябва да се признае, че той осъществяваше тия начала много усърдно, защото по природа беше едновременно и прозорливо умен, и пресметливо жесток. За разлика от своя управител, червенобрадия Танас, той не наказваше безсмислено, но когато наказваше — правеше го по-страшно от него. У Танас жестокостта извираше от безсърдечието му, а у Илари тя идеше от съзнатата необходимост да съхрани силата си и да я увеличи.

Обикновено Танас бесеше провинените, които в повечето случаи бяха невинни хора. Той присъствуваше на екзекуциите от начало до край и по лицето му не трепваше нито едно мускулче. Илари не осъждаше лесно на смърт, но осъдеше ли — измисляше зловещи средства за умъртвяване. Той не присъствуваше на екзекуции и не обичаше да му разправят как са се държали жертвите пред смъртта.

Веднъж осъди един конекрадец на разчекване, делото се гледаше на селския площад и тогава жената на осъдения го прокле с ужасна клетва пред целия народ. Тя ревеше с пяна на устата: „Бог ще те накаже, човекоядецо, непременно ще те накаже, ще видиш!“ Два дена след тоя случай един буен и наскоро обязден жребец заби копитата си в кръста му и Илари лежа два месеца неподвижен между живота и смъртта. За това нещастие Илари сам си беше виновен, той би с юмруци жребеца по муцуната, а сетне мина с лекомислено безгрижие отдире му и обиденото животно си отмъсти. Нали настъпеният червей се опитва да хапе, та камо ли такова гордо същество да си премълчи! Каквото търсеше — намери го, но когато дойде в съзнание след удара, той си спомни клетвата на онази жена, и огънят, който пареше гръбнака му, изглеждаше пламъче от клечица в сравнение с жаравата, която страхът от бога подложи под душата му. Това беше жарава, изрината направо от пъклото!

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот, припомни си доброто и злото, което беше сторил. И една нощ, когато му беше най-лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери колко е злото в живота му и колко е доброто, макар да беше дълбоко сигурен в себе си, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на Подвеския манастир, черква беше дигнал в горското си имение, съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои — виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води право нагоре, към синьото необозримо небе, където сред облачета от злато се издига господният престол. Кроткият архангел, който седеше замислен до леглото му, извади изпод крилото си едни сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела, които Илари беше извършил през своя живот. Както Илари мислеше, така и стана: добрите дела се събираха много, правеха една голяма, святкаща купчинка върху златната везна на праведния живот. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха с такова вълшебство, че везната приличаше на засипана с трепкащи небесни звезди. Без друго пътят на Илари се възземаше съвсем сигурно към господния трон.

Като свърши с добрите дела, архангелът се извърна към злите — те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един никакъв напръстник. Те бяха само няколко и изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Илари махна с ръка, като мислеше работата за свършена, архангелът можеше да си прибира везните, но ето че остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше — блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу, святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а никаквите черни зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.

— Господи! — простена Илари. — Как е възможно това?

Тоя път, който водеше за сините небесни висини, към господния престол — изчезна, стопи се сред мрачини, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим — той водеше право за пъклото, към геената огнена.

— Господи! — простена отново Илари. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?

— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на ченгела, като повярва през съдебното дирене на неверни доноси. Ти издаде лоша присъда и затова ще си платиш.

— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние Илари.

Архангелът помълча някое време, после каза:

— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, която избраникът причинява, прави на пепел сто негови добрини!

Тоя сън накара Илари да се размисли още повече и по-надълбоко за своя живот. И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная проста радост, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките. За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто, и от другар на хората си по необходимост беше се превърнал на техен суров заповедник и съдник. А заповедникът, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши. И съдникът — колкото и да гледа праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда. Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни — с неизброден и лют храсталак. И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите прости радости и ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало — не можеше; човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си; усети ли веднъж тази магия — той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.

Той си казваше още, през тия дни на мятане между живота и смъртта, че оздравее ли — ако бог е милостив! — ще придаде още земя и още хора към подвеския манастир и повече време ще прекарва в светата обител, в размисъл и молитви и в тихо съзерцание на божия свят.

Така мислеше, докато още беше между живота и смъртта. А когато прекрачи този опасен праг, той захвана да вика все по-често своя управител, и надълго и изтънко го разпитваше за вървежа на светските работи, за търговците и търговските кервани, и за послушанието на своите люде, спазват ли закона, и наказват ли се както трябва ония, които го заобикалят и са тръгнали през просото.

Пие ли човек веднъж от хубавото вино и усети ли магията му в кръвта си, не го забравя вече, търси го; а като го няма — спомня си го с умиление, и най-вече — в лоши дни.

Към края на втория месец силата надделя над страданието и Илари се привдигна от легло. Но се привдигна сакат, изгърбен, превит надве, убог и жалък, една тъжна глума на предишната сила. Той вярваше, че това нещастие ще е до време, че бог го е наказал временно, че ще се минат дни и месеци и снагата му отново ще се изправи, горда и властна, каквато е била преди. Като нямаше търпение и като страдаше, че погледът му е все в земята и че небето му е откраднато, и че по-низшите от неговия сан го гледат отвисоко — той извади шепа златни нумизми и ги дари на манастира, и приписа на манастира, за да извика и измоли божията милост много свои имоти — ниви и пасбища — заедно с хората, които живееха и работеха по тях.

Той търсеше божията милост и поради един ужасен страх, който беше се заселил в сърцето му, като отровна змия. Откакто оня жребец го удари, стръвта за любов остана в кръвта му, но беше изгубил сили да я утолява. Той приличаше на един гладен човек, пред когото са поставили вкусни гозби и той иска да яде от тях, но дявол някакъв е залепил устата му с адска смола. Ако нещата продължаваха все тъй, не дай си боже, той щеше да изгаря до жена си като риба на сухо и понеже още нямаха деца, целият негов имот, пасбищата, нивите, бездънните лесове и търговското сребро — всичко щеше да иде в чужди ръце!

Всичките тия мъки, пораждани от гордост и суета, от любов и грижи за бъдещето, тласнаха душата му в нозете на бога; превивайки глава на господарското си честолюбие, със смирение на просяк престъпваше прага на манастира, даряваше преподобния Павел със сребро и останал сам пред олтара — палеше свещи и валяше недъгавата си снага в подножието на кръста Христов: спаси, господи, раба твоего!

Но господ, било защото не го чуваше, или си имаше свои съображения, неведоми за хората, както казваше преподобният Павел, нито изправи снагата му, нито възвърна мъжката му сила, напротив, като че ли го прегърби още повече, а страстта му за любов сякаш попари със слана. Където бяха бушували бурни желания, там сега се възцари спокойствие и тишината разпери кротки криле. Душата му заприлича на една посърнала равнина, над която е легнал вечен здрач. Като гризачи изпълзяваха от дупките си разни съмнения и запремигваха лукаво с отровнозелените си очи: къде остана милостта ти, боже?

Той пускаше тия животинчета да се разхождат насам и натам из душата му и тъжно ги слушаше. Но постепенно възвърна равновесието си и отново взе в ръцете си по-важните работи. За да стои жена му Бела по-надалече от съблазните, премести се да живее за по-постоянно в горския си дом.

Но, общо взето, той беше станал кротък човек. Тая кротост впрочем спаси Ханко от въжето.

 

 

Снегът продължаваше тихо да се стеле, затрупа прозорчетата на черквата, светлината, която идеше оттам, стана матова, а после потъмня. Вътре беше тихо и студено, и толкова спокойно, че на Ханко му се стори, като да е попаднал в някакво място, което стои извън света и е безкрайно далеч от хорската суетня. През дебелите стени не проникваше никакъв шум, никакъв звук, под купола лежеше неподвижна, изстинала тишина, през заснежените сводести прозорци, издълбани високо в зидовете, проникваше бяла, но нежива виделина.

Тази черква беше по-богата от осенянската, олтарът й лъщеше позлатен, по стените бяха накачени икони в сребърни обковки, а от дъното на купола поглеждаше един замислен Христос. Осенянската черква беше по-сиромашка, нейният купол не беше изрисуван, олтарът й не святкаше със злато; но кой знае защо, като я сравняваше с тукашната, тя му се виждаше някак си изпълнена повече с черковност, макар тази да имаше два пъти повече икони и някои от тях да бяха поставени в тежки сребърни обковки.

Пред олтара стояха изправени два триножника с по шест позлатени чашки, във всяка чашка гореше по една дебела восъчна свещ. Пламъците на свещите играеха по златото на олтара и там навремени като че ли оживяваше по някоя чудновата птица, ту се виждаше как Ева посяга лакомо към ябълката на изкушението, или изведнъж се появяваше рогат дявол, набол на вилицата си сгърчен като гъсеница човек. Тия изображения, които излизаха от здрачевината, бяха много интересни, човек можеше да си помисли, че пред очите му оживява един не толкова отколешен свят. По време на буртудизовското клане Ханко беше видял дори по-страшни неща.

Ханко посгря премръзналите си ръце на свещника, усмихна се съчувствено на сгърчения човек, а на Ева рече, че е глупачка, защото не се искаше много ум, за да се разбере, че тази змия, дето й даваше ябълката, е един предрешен дявол и нищо друго.

Както грееше ръцете си и мислеше за дявола, той си спомни онази случка, когато най-напред го мобилизираха за войната и той препускаше по пътя за Преслав, а сред нивите писнаха на умряло жени и той се отби от пътя, за да им помогне, с каквото може. Змия беше ухапала едно момиченце, жените затова пищяха на умряло. Той си спомни как рязна с нож ухапаното място и как изсмука от раната горчивата отрова, примесена с кръв. Бог да поживи детето! Ако сто пъти пътува по пътищата и сто пъти чуе да пищят жени, той всеки път ще се отбива да помага, защото дяволът си няма работа — превръща се на змия и хапе децата.

И онази змия, дето ухапа тогава момиченцето, сигурно ще да е била един предрешен дявол, защото от тоя миг насетне животът му започна да се обърква като едно сплетено кълбо от кълчища. Кой казва, че не е истина? Я послушайте! Не закъсня ли за частта си и не го ли спаси от посичане самият княз? И като го взе под свое покровителство, не го ли изпрати в образцовата стотня на Севар? А не беше ли стотнята на Севар, която след битката при Адрианопол отиде да станува в село Здравек и там Ицволя насили момиченцето на вдовицата, и той обеси Ицволя? И нали заради това обесване той не се завърна в Осеня, а го изпратиха в Преслав, за да бъде съден и посечен? Ако тогава беше се завърнал в Осеня, надали щяха да го мобилизират за войната с угрите, защото баща му беше се споминал вече и в семейството им нямаше други мъж. Ето как дяволът прави и струва, за да не си бъде той в къщи, когато угрите нападнаха и съсипаха Осеня! Защото, ако си беше останал в къщи, кой знае, нещата може би щяха другояче да се развият и сега Девора да е жива и детето да е при тях!

Щеше да оцелее едно щастие, което не беше истинско, но, все пак приличаше на щастие и пълнеше душата му с една спасителна лъжа. Сега нямаше нищо в душата си дори лъжа.

Такива невесели мисли извикаха у него позлатените изображения, които пламъците на свещите изтръгваха от потъналия в здрачевина олтар.

После дойдоха слуги, донесоха една малка синия, изписана цялата със слънца и лози, и я натъкмиха в притвора до раклата със свещите. И на синията поставиха топла пшенична турта и шарена стомничка, пълна с разредено вино. Ханко отчупи от туртата и яде. Сетне отпи от виното. То беше разредено наистина, но от него още се лъчеше сладкият дъх на напоена от слънцето самодивска поляна.

Като усети тоя дъх, Ханко изведнъж си спомни очите на Бела. И веднага се упрекна, защото не беше редно да се спомнят в черква такива неща.

Той отново се върна при олтара, мамеше го топлата светлина на восъчните свещи. Но видя върху трона една книга в златна обковка, от нея идеше сияние, по-бляскаво и по-топло от светлината на восъчните свещи, сякаш небето беше събрало на това място всичките си звезди. Той знаеше защо това сияние е толкова чудно — то се лъчеше от буквите, а буквите грееха по-красиво от най-красивите благородни камъни по света.

Илари го завари седнал върху стъпалото на олтара. Той четеше в златната книга и толкова беше съсредоточен, че не го забеляза откъде се появи и кога застана гологлав пред амвона.

— Аз очаквах, че ще те заваря на колене! — каза Илари, като нарочно чумереше вежди. — Или ти не чу заповедта ми?

— Чух я с ушите си, болярино, но сърцето ми я отхвърли! — отвърна незлобливо Ханко и широко се усмихна. По разпалената жарава на една голяма пещ вървяха трима мъже, облечени в бели туники. Наоколо им съскаха и се мятаха пламъци, бушуваха страшни огньове, но тримата мъже вървяха спокойно, не бързаха, дори изглеждаха весели, сякаш се разхождаха по росната морава на една кротка горска поляна. Това беше нечувано чудо, хора да се разхождат в разпалена пещ, и Ханко широко се усмихна.

— Ти си пролял кръв Ханко, и трябва да молиш бога за прошка! — каза сърдито Илари. Тоя човек продължаваше да си седи върху олтарното стъпало, сякаш той беше господарят, а Илари — слугата.

— Защо да моля бога за прошка! — учуди се Ханко. — Твоят вратар беше един много зъл човек и аз го наказах. Злите човеци са като плевелите. Аз съм селянин и зная — отскубнеш един плевел и на ечемичните класове наоколо им става по-добре. За такива работи, болярино, бог благославя, а не наказва!

„Благославя ли? — наежи се в душата си Илари. — Колко «плевели» аз разчеквах с коне и на ченгел окачвах, и на кол набивах, и на колко търбусите пълних с магарешки тръни, и какво получих от бога? Конски ритник!“

— Простите люде нямат право да наказват! — каза тъжно Илари.

— Може! — кимна Ханко и отново се усмихна.

Ония, тримата, излязоха от пещта, изтупаха полите на туниките си и като нищо да не беше се случило — всеки от тях пое по своя си път.

— Срамота е — рече Илари — ти да седиш, а аз да стърча отпреде ти прав!

— Че седни и ти! — каза Ханко. — Нима ти преча? Ето, аз ще ти сторя място тъкмо под свещника, за да ти е топло от свещите. Ти си недъгав човек и сигурно мъчно понасяш студа. — Той се поотмести, но не изпускаше златната книга от ръцете си.

„Хвърлил е око на евангелието! — помисли Илари. — Мами го златото на обковката!“ — С пъшкане и тюхкане той се кротна най-после под свещника, помълча някое време, после попита:

— Що си взел евангелието от мястото му? Да го крадеш ли мислиш? Виж, за такава кражба аз няма да те галя по главата, имай пред вид!

— Като нищо бих го откраднал, стига да имаше къде да го дяна! — каза замечтано Ханко. — Но аз съм един бездомник, скитник по пътищата, само ще съсипя хубавата вещ!

— Глава отсичам за него — каза предупредително Илари. Сега той не би го направил, но знаеше от опит, че едно сплашване е винаги от полза.

— Ти правиш голяма грешка — каза Ханко.

— Глава отсичам, и туйто! — повтори Илари.

Ханко се усмихна снизходително и потупа с пръст по златната обковка:

— Това не е евангелие, болярино, а църковен сборник, който съдържа и глави от евангелието, и притчи, и псалми от стария завет, и няколко поучителни слова от Йоана Екзарха, когото аз познавам, защото през тази война той придружаваше нашия княз.

— Все едно! — махна с ръка Илари. — Евангелие или сборник, посичам те, и туйто! — И изведнъж се удари с ръка по челото: — Чакай, а ти откъде знаещ, че е сборник, а не е евангелие?

— Че как да не знам! — каза Ханко. — Тука пише!

Той обърна златната подвързия и посочи с пръст.

— Мигар знаеш да четеш? — опули се Илари.

Ако Ханко беше казал, че е пръв братовчед на княза, нямаше толкова да се удиви.

— Научи ме на четмо и писмо великият майстор Карач. Ти познаваш ли великия майстор Карач? — Той премълча, че е бил негов роб.

— Де ще го познавам! — повдигна изгърбените си рамене Илари. — Аз слизам рядко в столнината. — Сега Ханко израсна в очите му два пъти повече, ако се изправеше, главата му сигурно щеше да стигне до купола, при нозете Христови. — Добре е, че бог те напъти при мен — каза той. — Аз съм неук, но оглаголените люде уважавам повече от братята си. За издръжката на школото при манастира давам годишно по двадесет шилета, двадесет части ечемик и пет делви мас.

Той даваше наистина тази храна на школото, но тя съставляваше една шеста част от данъка, който плащаше на княза. Всъщност князът отстъпваше на школото тази част от приходите си, а Илари беше само доставчикът.

— Може би аз ще ида в школото при манастира — каза Ханко. — Може би моят път води тъкмо в тази посока.

— Това ще решим после — каза Илари. — Аз откога търся грамотен човек да ми стане управител?

Ханко си спомни големите и влажни очи на Бела и не каза нищо. Откъм притвора нахлуваше тъмнина и макар и нейните очи да бяха тъмни, той ги виждаше много ясно. Те бяха кадифени, меки, спокойни, но в дълбочините им трепкаше една едва видима усмивка като мъничка, далечна звезда.

— Ще видим — каза неопределено Ханко.

После Илари го накара да донесе нови свещи от притвора, та да бъде светлината по-силна. И от любопитство или от съмнение някакво рече му:

— Прочети ми една притча или там каквото намериш, все едно, за да чуя божието слово и да стане на душата ми празнично.

Тогава Ханко му прочете из пророчеството на Данаила за цар Навуходоносор и тримата верни на бога юдеи — Седах, Мисах и Авденаго. Дигнал Навуходоносор истукан от мрамор и злато и заповядал на всичкия си подвластен народ да го тачи за свой бог. Подчинили се хората и отправили към истукана молитви, целували му нозете и му принасяли жертви. Само Седах, Мисах и Авденаго не признали тоя истукан за бог и не му се кланяли и не го тачели за нищо. Те заявили на цар Навуходоносора, че признават само своя бог Саваот, който от началото на вековете живее и царува на небето. Разсърдил се Навуходоносор и заповядал на своите хора да уловят тримата неверници и да ги хвърлят в една силно разпалена пещ. Хвърлили ги в пещта, но бог заповядал на жарта да не ги изгаря, на пламъците да не ги палят, а на вятъра заповядал да маха с криле, за да ги разхлажда. Тъй и станало. Тримата праведни мъже се разхождали из пещта и спокойно си приказвали за разни работи. Дивил се Навуходоносор, но какво можел да стори срещу волята божия! Излезли тримата праведни мъже от пещта невредими и започнали да славят бога в един глас:

— Благословете господа, слънце и луно, пейте и го прославяйте навеки!

— Благословете господа, всички дъждове и роси, пейте и го благославяйте навеки!

— Благословете господа, лед и мраз, пейте и го благославяйте навеки!

И така нататък.

После си отишли в къщи.

Това слово на пророк Данаила разстрои силно Илари. И Ханко не изглеждаше весел, въпреки че в притчата нямаше нищо тъжно. Поуката й вдъхваше големи надежди, тя напомняше за безграничната любов на бога, за неговата всеобхватна милост: ето, и в най-тежките мигове на живота той бди над всяка овца от стадото си, закриля я с всемогъществото си и когато стане нужда — спасява я от най-ужасни беди.

„А нима аз не бях верующ? — възропта в душата си Илари. — Не ходех ли на църква, не палех ли свещи, не се ли молех искрено на бога да ми дава всеки ден насъщния хляб и да ме пази от изкушения? Не наказвах ли негодниците, дето се отклоняваха от пътя му и погазваха някоя от десетте му заповеди? Верен му бях от главата до петите, а как се отнесе той към мене? Изостави ме, сякаш бях вероотстъпник, тръгнал отново по окаяния езически път! Нима не можеше да отклони от слабините ми копитата на оня обезумял жребец? Той, който прави жаравата да не изгаря, пламъците да не палят и в разпалена пещ да духа хладен ветрец! Или всичко туй, за милосърдието божие, е една лъжа?“

Илари трепна, защото тази мисъл беше страшна. Изкажеш ли я на глас, високо — или ще те пребият с камъни, или ще те изпратят на клада: едно от двете. Но в никакъв случай няма да се отървеш.

 

 

А Ханко, който беше повече ходил по земята и повече видял и като имаше пред вид и своя живот, и своите премеждия, мислеше така:

„На земята има добро и зло. Мъчно може да се каже кое е по-силно — доброто или злото. И кое е в повече — доброто или злото. Случи се веднъж да направиш добро, а те постига зло. Друг път правиш зло, а те награждават с добро.

И законите са според хората. Един човек прави зло — законът го наказва. Друг човек прави същото зло — законът го закриля и дори го награждава! Ако аз например открадна крина жито — ще ме накажат с двадесет тояги по голо. Боляринът Стефан открадна от мен с измама двайсет крини жито — законът не само че не му търси сметка, но му дава право да съдере от гърба ми още двадесет кожи в добавък. Уж законът е един, но едного гали, а другиго — по главата.

И всеки, който наказва или награждава, дълбоко вярва, че истината е на негова страна. И се получава така, че за едно и също дело истината един път награждава, а друг път — убива.

Затова е ясно като бял ден, че тази истина, която един път награждава, а друг път убива, и все за едно и също дело, не е истинската истина. Тя е измислена истина. Тя е рожба на злото.

А истинската Истина е рожба на Доброто в света.

За да узнаеш истинската Истина, трябва да си като оня сеяч, който, преди да хвърли зърното в земята, грижливо отделя житото от плевела.

Трябва да опознаеш Доброто. А като опознаеш Доброто, ще узнаеш и Истината.

Но кое си ти, Добро, и кои пътища водят към тебе?“

 

 

Сетне Илари повика едного от слугите си и му заповяда да изхвърли стомничката с разреденото вино и да донесе друга стомна, напълнена с истинско вино, от най-старото. Когато слугата им донесе от това вино, те пиха и то им напомни с дъха си сладкия мирис на разцъфнал бъз, напечен от силно слънце. Това вино беше диво, то бързо омайваше душите и извикваше на живот песните от най-стародавни времена.

Тая вечер пред Никулден светата църква в горския дом дълго кънтя от луди песни, възкръснали сякаш от гробовете на отдавна отминали години.

 

 

Много усилия употреби Илари, за да склони Ханко да му стане управител, но на края не постигна нищо, Ханко заяви, че не го бива за управителска работа, че да краде господаря си и да бие селяните с тояги не му е по душа, но че на драго сърце би се нагърбил например да му стане коняр. Той бил чувал, че в Константинопол за коняри назначавали дори много видни хора. Илари запуши ушите си и му заяви, че подобни приказки не иска да слуша, защото де се е видяло грамотен човек да пасе коне. А че в Константинопол назначавали видни хора за коняри, в това нямало нищо чудно, там открай време грамотните хора пасели коне, а неграмотните ставали императори. Тъй че тази мисъл за конете Ханко да избие от главата си. Тогава Ханко му каза, че какво пък, нека да го назначи за ловен пазач, това щяло да бъде за него една работа съвсем по мярка. Но Илари го запита хитро дали ще стреля по нарушителите и ще ли да насъсква кучетата си отгоре им и Ханко открито си призна, че не ще върши нито едното, нито другото.

Не си говориха една седмица, взаимно огорчени. На осмия ден Илари реши да влезе най-после в ролята си на господар и управник. Той извика Ханко и му каза много строго:

— Омръзна ми да те разпитвам какво искаш и да слушам какво не искаш! Затова постанових сам като управител на подвеската земя: всяка неделя и всеки божи празник ще дохождаш в къщи да ни четеш от светото писание или от друга господня книга, а през останалото време ще служиш в манастира. Каквото ти нареди игуменът отец Павел, туй ще вършиш. Аз мисля, че той няма да те изпрати гъски да пасеш.

— Че и гъски бих пасъл! — усмихна се кротко Ханко.

Една от причините, може би най-главната, която караше Ханко да бяга от горския дом и да не приема никаква работа, свързана с по-честото му или постоянно пребиваване в Илариевото имение, бяха — колкото и да изглежда това странно — очите на Бела. Той имаше чувството, че те го търсят постоянно и навсякъде, че го очакват, и макар да му се виждаше чудновато, че го викат на глас — кога умоляващо, кога пък властно и настойчиво, съвсем по господарски. Мернеше ли се отпреде им, те го гледаха с дълги погледи, открито, не загатваха, а направо му казваха такива неща, от които му се завиваше свят. Той нямаше представа за собствените си очи — как я гледат и търсят, очакват или зоват, но се досещаше, че и те сигурно бяха го ударили през просото, макар и не толкова, колкото нейните. Кой знае, може би и на нея й се завиваше свят, защото често се случваше страните й да пламват и да аленеят като макове или като прозорците на черквата, когато захождащото слънце ги огряваше с червеното си зарево. Какъв пожар, господи! И Ханко молеше прошка от бога, като си казваше, че е добре, дори много добре, дето Илари гледа все в земята! Какво щеше да си помисли нещастникът, ако видеше маковете по бузите на жена си!

Ако Илари беше един прав и здрав мъж като хората, Ханко едва ли щеше да се смущава толкова от погледите на Бела и от огъня, който те разгаряха в сърцето му. Илари щеше да бъде негов равностоен съперник: два елена се срещат в гората, сплитат роги, и самката остава при по-силния — както е било от памтивека! Честният двубой решаваше всичко, печелеше оня, който имаше повече опит или комуто бог беше дал повече сили. Но Илари беше един недъгав човек, да отнемеш жената на такъв, това приличаше на грозна кражба. Дори по-лошо! Заколваш дете, за да му вземеш торбичката с хляба!

Нито можеше да краде, нито го биваше да коли деца, затова реши да избяга от горския дом и вече стягаше кончето си, когато Илари му предложи да иде на работа в манастира. Нямаше да го преследват очите на Бела, нито той щеше да ги търси. Само погледът й щеше да се носи в душата му, но малко ли сенки имаше там! Там беше цялото село Осеня, с ливадите и нивите, миналият му живот, Девора, синът, а че и онази вдовица от ателкузките степи. От една нова сянка едва ли щеше повече да боли.

 

 

Подвеският манастир беше сгушен в подножието на един стръмен рид, след горска пустош, огласяна пролет от чуруликанията на безброй птици, а зимно време — от воя на ветрищата и изгладнелите вълци. Този манастир имаше два двора — външен и вътрешен. В центъра на външния двор се издигаше красива кръстокуполна черква, нито голяма, нито много малка, строена преди десет години на държавни средства и красена и изографисвана по-сетне с личните спомосъществувания на стария княз. От двете страни на черквата бяха построени две сгради. Едната, двукатна, беше за калугерите, прозорчетата на калугерските килии гледаха право в зелената стена на стръмния рид. Другата, еднокатна, но доста длъжка, служеше за школо. В нея се помещаваха килиите на учениците, библиотеката и няколко по-специални помещения — работилници за майсторене на сребърни обковки и закопчалки.

Задният двор беше изпълнен със стопански постройки — конюшня с двата хвърковати змея на преподобния отец Павел, магерница — обширно помещение с пещ за печене на хляб, оттук винаги се носеха приятни и дразнещи миризми; имаше още сайванти, хамбари, складове — всичките ниски, клекнали и покрити със сламени покриви.

Цялото това манастирско селище беше заобиколено с висок и дебел каменен зид. Той изглеждаше непристъпен като крепостна стена.

Към подвеския манастир бяха придадени с княжеска заповед много ниви, гори и пасбища, отделени от землищата на околните села. Пак с княжеска заповед беше вменено в задължение на селяните от околните селца да работят безплатно на манастира през определени дни на годината. Срещу своя безплатен труд селяните имаха право да си точат светена вода от манастирската чешма, да се къпят на празника на света Богородица в манастирското аязмо за лек и да събират вършини, жълъди и дренки от манастирските букаци и дъбрави.

Преподобният отец Павел беше як, набит мъж, чевръст като дявол. Носеше се слух, че бил син на някакъв главинишки славянски велможа, че на младини водел неправеден живот и че бил обърнат към черквата и въведен в църковната йерархия лично от епископ Климент, тогава още учител в Девол. След утринната молитва отец Павел скриваше в пазвата си под расото една остра кама, яхваше един от двата си змея и се понасяше вихром и с развято расо по пътища и пътеки. Обикаляше манастирските имоти, орачите, копачите, пастирите, правеше по селата водосвети, някъде кръщаваше, другаде опяваше, но се случваше и сватби да благославя. На сватбите си попийваше и като се връщаше по късна доба, гората ехтеше от йерихонския му глас. И добре, че се връщаше по късна доба, та никой да го не чуе, защото песните, които пееше, бяха непристойни за един посветил се на бога човек.

 

 

Отец Павел посрещна Ханко с голяма радост и не можеше да се разбере на какво повече се радва, дали на силата и младостта му, или на умението му да пише и да чете; или на войнишката му слава. Защото, когато Илари си отиде, той не тикна в ръцете на Ханко ни кръст, ни книга, а му даде лък и колчан със стрели. После двамата възседнаха по един от змейовете и като се отдалечиха на достатъчно място от манастира, спряха на една самодивска поляна, затрупана до колене със сняг. Отец Павел закачи калимавката си на един клон и рече:

— Сега, Ханко, ще се надстрелваме. Ще хвърляме по десет пъти. Ако спечелиш — ще ти проводя кратунка вино след вечеря, ако загубиш — ще ти дам да преписваш тропари и песнопения до среднощ!

— Бива — каза Ханко, който беше привикнал на всякакви изненади и вече не се учудваше на нищо.

Стреляха от петдесет крачки. Ханко улучи и проби калимавката му десет пъти. Отец Павел — седем пъти.

На връщане от стрелбата той рече на Ханко:

— Работа при нас има до гуша и аз ще ти кажа, че това спасява от унинието и от други душевни тревоги. Ние имаме дванадесет ученици. Шест бяха, но се получи нареждане от княза да удвоим учениците, та станаха дванадесет. Това нареждане е до всички манастири. Князът иска да има във всяко село по един свещеник и по един-двама грамотни хора. Трудна работа, но като е княжеска заповед — няма как! И аз ще ти кажа, че това начинание е велико и че то непременно ще получи и божията поддръжка. Дохожда ли ти на ум как ще засветува светът български, ако във всяко село се появят по трима грамотни люде?

Отец Павел толкова се възторгна от тази представа, кой знае какво му се привиждаше, та извади от пазвата си плоска глинена съдинка, отпи от нея и я подаде на Ханко.

— Пийни си — рече той. — Туй е смес от прекипяла медовина и ланско вино. Щипе езика, но гъделичка душата! Без туй питие аз не тръгвам зимно време на път! Ти видиш ли какво е нарисувано отгоре, на плоската?

Ханко избърса устни, потърси се от силата на питието, погледна рисунката и рече:

— Слънце.

— Слънце, ама какво — златно! — Кой знае защо той опъна юздите, спря коня, наведе се към Ханко и като повдигна пръст към посивялото небе, произнесе със загадъчна тържественост: — Светлина!

— Е, добре — кимна Ханко, — да речем, че е светлина?

Отец Павел го погледа някое време, сякаш искаше да му каже нещо много важно, може би най-важното, но изведнъж пришпори коня си и се понесе лудешката напред. Ханко скри плоската в пазвата си и тозчас се понесе по неговите следи.

 

 

Така започна тоя нов живот за Ханко — сутрин учеше младежите да четат и да пишат, а следобед преписваше свещените книги. Участвуваше в богослужението, пееше псалми от Давида и славеше бога на славяните. Понякога придружаваше отец Павел по кърища и села, но не успяваше да се вглежда много-много в живота на хората, защото никъде не се застояваха за повече от час, два. Сякаш огън пареше под краката на преподобния, все бързаше, дяволи ли го гонеха, или той гонеше нещо, което непрекъснато му се изплъзваше — не можеше да се разбере.

Неделен ден Ханко отиваше в Илариевия дом и тия празници бяха за него едновременно и ходене по мъките, и Великден, и светлина, и тъмнина. Случваше се, зачетен в евангелието, да прочита много страници, без да вниква в нито една дума, защото мислите му летяха към нея и душата му се стремеше към нейната душа. Връщаше се вечерно време в манастира като пребит, зъл, със съзнание, че е мърсувал духовно, и с никакво желание да се покае, с никакво обещание, че няма отново да греши.

Така течеше времето и понеже нещата се повтаряха едни и същи, и всяка среща се очакваше като Великден, а Великден все не идеше, седмиците и месеците се извървяваха неусетно. И ето че дойде есента на втората година.

Беше последната неделя на месец септември. Тримата бяха слезли до реката, за да се отморят от сития обяд. Илари се кротна над големия вир да лови риба, а Ханко и Бела се поотдалечиха на двадесетина крачки, за да не плашат рибата. Слънцето грееше меко, с малко уморена гальовност, навремени откъм запад долитаха ята диви патици и с глъч и врява отлитаха на изток, към блатата и разливите на големите реки. После ставаше отново тихо. Кротък вятър повяваше и тук и там от дърветата вече се отронваше по някое златно листо.

Те останаха зад гърба на Илари уж да не пъдят рибата с приказките си. Седяха на тревата един до друг, съвсем близо, тоя следобед дяволът беше запалил в кръвта им огън, взет сякаш от самото пъкло. Те усещаха дъха си, пламъци ближеха лицата им, още едно мъничко накланяне един към друг и устните им сами щяха да се намерят. Тоя ден те бяха обсебени от дявола и той вършеше работата си.

И може би мигновение преди безумието им да стигне върха си, откъм реката долетя вик — Илари се търкаляше като едно заклано яре по нанадолнището. Те видяха как той се претърколи три пъти и как безпомощно цамбурна след това в зелената паст на вира. Той не можа да извика втори път. Водата го погълна тутакси, но ето че тя милостиво се разтвори и на повърхността й се показа лицето му, мокро, с широко зинала уста и ококорени очи. Тия ококорени очи сякаш се вторачиха в тях или може би тъй им се стори. После главата му отново се скри под водата и тоя път на повърхността изскочи ръката му — разперила пръсти, ужасена, викаше на помощ целия свят.

Всичко това свърши и водата започна да склапя кръговете си.

Пръв се размърда Ханко. Той погледна Бела — нейното лице беше посивяло, то изглеждаше от камък, от него лъхаше мраз. Очите й бяха застинали, погледът им не казваше нищо.

Какво лице! То сякаш се вслушваше във времето и броеше стъпките му. Една стъпка, две, три. Може би повече не беше нужно? Колко стъпки са необходими, за да отмине един давещ се човек във вечността? Тя беше изброила много стъпки, недъгав човек свършваше под водата много по-бързо.

Ханко се надигна, като да беше се изскубнал от лапите на звяр, хвърли се към брега и скочи. Опита се да стигне дъното, но не успя, течението го повлече към средата на реката, където водата кипеше и клокочеше като в гигантски бързей. На няколко пъти се гмурка, но не намери нищо. Сигурно бурното течение беше отвлякло Илариевия труп надалече.

Когато излезе на брега, той не отиде при Бела, която седеше на мястото си и му махаше с ръка. Той се отпусна на пясъка, на крачка от бездънния вир, закри лице в шепите си и изхлипа мъчително, както правят суровите мъже, които не могат да плачат.

Вечерта тя не му позволи да си иде в манастира, а го настани да спи в стаята, която беше съседна с Илариевата спалня. Тази стая служеше за дрешник, но там Илари държеше и железния сандък със среброто си и с накитите на Бела. Тя му постла една меча кожа, прекръсти го и захлопна тихо вратата подире си. Но не мина дори и един час, и тази тежка врата отново се отвори, по-тихо, отколкото беше се захлопнала одеве. Тя влезе вътре, беше само по риза и затова приличаше на едно бяло привидение. Тя духна кандилцето, което блещукаше под иконата на божията майка, и примряла се свлече до него на мечата кожа.

Нали този ден дяволът ги беше обсебил, до среднощ часовете бяха пияни. А после тя му каза, че среброто в тоя сандък е негово и че като мине една година, те ще се венчаят пред светата църква, но нали бог е милостив и прощава — ще си живеят дотогава като мъж и жена. После тя се сви до рамото му и заспа дълбоко.

А сънят бягаше от очите на Ханко. Ту му се привиждаше лицето на Илари, заляно от вода, със зинали уста и облещени очи, ту излизаше образът на Бела — от камък, какъвто го видя одеве, когато Илари се давеше в реката. Сетне виденията изчезнаха и той се размисли. През тия две години животът му не беше минал напусто, учи и научи много млади хора да четат и да пишат. Те от своя страна щяха да научат други да четат и да пишат и това беше добро. И една книга с поучения успя да препише, и това също беше добро. Но стана ли по-леко на душата му? Намериха ли отговор въпросите, които го измъчваха? Откри ли Истината и пътищата, които водеха към нея? Живя ли праведно?

И той си казваше, че не е живял праведно, защото, ако правдата наистина беше спътница на живота му, той нямаше да допусне тази връзка с Бела и Илари щеше да бъде жив. Както и да се погледнеше на тия неща, виновник за смъртта на Илари беше само той. И за каква правда можеше да става дума, когато Илари още се люлееше някъде из подмолите и още молитва не му беше прочетена за упокой, а те с Бела се отдаваха на бесовете си и малко искаха да знаят, че помежду им лежеше един мъртвец.

Хубаво беше в тоя богат и голям дом, хубаво беше да усеща до рамото си топлата гръд на Бела; който казва, че такава хубост може лесно да се прати по дяволите, е лъжец или глупак.

Но как да се улови на хорото? Мислеше Ханко, а мислите му теглеха на противоположни страни. Едни настояваха да остане в Илариевия дом, те казваха, че времето лекува всичко и че споменът за удавника ще се стопи, както се топи късният сняг под лъчите на топлото мартенско слънце.

А други мисли казваха, че трябва да се маха час по-скоро от тоя дом. Да се маха, докато е време. Те казваха, че тоя дом му е чужд и че той винаги ще бъде в него чужденец. И му разкриваха бъдещето. Из тия стълбища, стаи и коридори винаги ще броди сянката на Илари и ден и нощ ще му напомня за сторения грях. В тишината ще клокочи вода. Звездите ще му се струват, като облещени очи. Ден и нощ съвестта му ще го рита живее ли праведно и може ли да живее праведно, като съдира от селяните по девет кожи, за да трупа сребро в железния сандък.

А оня мъртъв свят, който носи в себе си — цялото село Осеня, с ливадите и нивите, миналият му живот, Девора, синът, вдовицата от ателкузките степи, — тоя мъртъв свят ще му напомня ден и нощ за оная Истина, която той трябваше да открие по пътищата на живота, за да даде на душата си мир.

Тия мисли бяха по-силни. Мъчно му беше за хубавия дом, за Бела, боеше се от онова, което се задаваше насреща му, но нямаше как — пътищата го викаха навън.

Откъм вътрешния двор пропяха втори петли. Скоро щеше да се разсъмне. Той се измъкна тихичко от Белината прегръдка и затаи дъх. Сънят й беше все още дълбок. Изправи се предпазливо, взе дрехите си, открехна вратата и като крадец се изшмули в коридора. Там се облече.

Изведе кончето си от конюшнята, обади се на часовия при вратата и му пожела лека нощ.

Звездите бяха започнали да гаснат, мигаха със сребърна светлина само най-големите. Нощта си отиваше, скоро щеше да настъпи новият ден.