Андрей Гуляшки
Златният век (16)

Разказ пети: Неведомите пътища

Като стигна оня кръстопът, където преди две седмици беше срещнал стареца, Ханко се запита: сега накъде? Пътят отляво водеше за подвеското укрепено селище, а тоя, дето се провираше през Балкана, слизаше в Иструмската равнина, правеше завой източно от Преслав и поемаше за Червен. Някъде по средата, между Преслав и Червен, потегляше път, който водеше към западните предели на Иструмската равнина. Тоя път минаваше и през село Осеня.

Слънцето беше изгряло, небето пламтеше над високия рид, но в долината, където пътищата се срещаха и разделяха, здрачевината още не беше се стопила, тук и там в по-усойните места леко се диплеха белезникави мъгли. Беше хладно, миришеше на шума и здравец, наблизо чевръсто чукаше ранобуден кълвач. Гората беше започнала леко да златее, глогините и шипките бяха накичени с плод; нямаше го лятото, но и тъжната есен още не беше дошла — онази с обезлистените клони, с дъждовете и мъглите и със свлеченото над върхарите прогизнало небе.

Докато яздеше по горския път, Ханко все мислеше за изминалото време и макар да изпитваше едно общо неудовлетворение от себе си, утешаваше се с работата си в манастира; тази работа той смяташе за едничкото добро и смислено дело, извършено от него през последните няколко години. Ако го попиташе някой в какво се състоеше доброто, той щеше тутакси да отговори, без да се замисля: „Научих толкова ми ти млади хора да четат!“ Ако пък този, който го питаше, искаше да узнае, като какво добро са постигнали всъщност неговите ученици, които беше въвел в света на буквите, той щеше да отговори с усмивка на ловец, ударил голям и едър лов: „Те излязоха на светлина!“ Всичко най-прекрасно, за каквото можеха да мечтаят простите хора като него, той олицетворяваше със светлината. Сега разбираше защо отец Павел толкова се възторгваше от онова златно слънце, нарисувано върху глиненото павурче. Всяко нещо идеше по реда си.

За много неща той премисли, докато пътуваше по горския път. А за Бела си спомни само веднъж. И се учуди, че мисли толкова малко за нея, защото до вчера тя беше в сърцето му и като не я усещаше до себе си или наблизо, струваше му се, че светът е помръкнал. Но ето, видя вчера как тя се превърна на камък, когато мъжът й се давеше в реката, и половината от огъня му към нея изгасна. А другата половина от тоя огън угасна, когато тя му спомена за сандъка със среброто. Не ще да е било чак толкова дълбоко чувството му към нея, за да пресъхне от един поглед и от една дума. Пък кой ли знае… Но ако му кажеха: „Даваш ли сто Бели за една Девора?“ — той щеше тутакси да даде сто Бели, за да вземе една Девора. При това отлично знаеше, че в сърцето на Девора неговото място беше зад вратата, а на огъня грееше ръцете си друг.

Ханко се запита: „Сега накъде?“, макар да знаеше предварително и дълбоко в себе си, че никакъв друг път няма да избере освен тоя, който водеше през планината. Още докато приближаваше кръстопътя, оня мъртъв свят в душата му изведнъж и за миг оживя: светнаха лъките над село Осеня като пъстри сватбарски черги, люшна се зеленият валог и старата Данилова къщурка изскочи като повдигната на длан. На пруста стоеше Девора с ръка над очите си, заничаше в далечината, а до нея скачаше къдрокосо момченце, босо и по конопена ризка. По-нататък лъщеше като сребърен пояс осенянската река, синееха ливадите, в лилава омара се губеше чертата, където небето допираше земята. Заедно с тия видения изневиделица лумнаха весели годежарски песни, къдрени от звучни момински гласове. Те се понесоха на възбог, към прозрачната синева, под чийто купол кръжеше и едва помахваше понякога с крило дългоклюнест щърк.

Той не спря на кръстопътя, а продължи нататък, към превала на планината, откъдето се разкриваше необозрима гледка към нахълмената иструмска равнина.

Малко преди залез-слънце той стигна до стените на Преслав и влезе в града през източната порта. Нямаше намерение да се отбива от пътя си, но беше прегладнял, от вчерашния обяд в горския дом на Илари не беше слагал троха в устата си, а в Преслав имаше много странноприемници, където можеше сито да се навечеря и да преспи; а и кончето му вече преплиташе от умора крака.

По-рано, когато беше роб на Карач и му служеше, и кръстосваше с него улиците и махалите надлъж и нашир, толкова добре успя да опознае града, че можеше, дето има дума, с вързани очи да тръгне от единия му край и да стигне до другия, от окрайнините при Туча, където на воля пасяха табуните на войската, до гъсто застроената средищна част; от градините и пасбищата до гъмжилото на центъра, при пазарите, дюкяните и работилниците, където вечно прииждаше и се отливаше, сновеше и се люшкаше насам и натам пъстър народ, надошъл от близки и далечни краища на страната. Сега в тоя град се извършваха поразителни неща: някогашното се рушеше и прекрояваше, старият град си отиваше, а новият още не беше издигнал снага. На едно място събаряха къщи, на друго издигаха нови. По основите и по зидовете на новите къщи, и по материалите, които се употребяваха при строежа им, можеше да се съди, че те ще бъдат несравнимо по-хубави и по-големи от предишните. Където имаше поляни, там сега прокарваха улици; набиваха дървени колци, за да се заздрави земята, а в изкопите насипваха речна баластра. Върху тая баластра поставяха широки каменни плочи, та новите улици изглеждаха чисти и равни, каквито по-рано хората не бяха виждали и насън. И какви улици наистина! — дивеше се Ханко. Освен че бяха гладки като мраморните подове на църквите, те бяха двойно и тройно по-широки от предишните, по тях можеше спокойно да минава княжеската гвардия, строена в редици от по десет коня.

Да, чудни неща ставаха в тоя град! Навсякъде цареше страшна вавилония, свистяха бичкии — едни режеха греди, други — варовикови блокове, хиляди чукове ломяха камъни, стотици волски и биволски впрягове возеха дърво и мрамор, облаци млечна мъгла се вдигаше от гигантски варници. И навсякъде — хора, хора, забързани, припрени — с триони, с мистрии, с чукове и лопати възбуден човешки мравуняк, вдигнат на крак, за да построи в нечувано кратко време нова столнина.

Смутен и озадачен от големите промени, от шумотевицата и залисията на народа, Ханко напразно търсеше странноприемница, където да се приюти. Най-после намери една, която беше само наполовина разрушена. Като завърза кончето си в разградения двор, натъпкан като склад с всякакви багажи и вехтории, той влезе в ниското и тъмно помещение на странноприемницата, чиято една половина беше заета от нарове, а другата половина — от дълга маса, източена от вратата, та чак до опушения оджак. От почернелите греди на тавана висяха три маслени лампи, но едничката светлина идеше от огнището, под чийто окаден свод кротко пърпореха няколко дебели дъбови цепеници. Ханко приседна до масата, свали калпака си и уморено въздъхна.

Дойде кръчмарят, възсух мъж, обут в кожени гащи и с кожено елече, препасан с червен пояс и с червена забрадка на бръснатата си глава. Очите му бяха малко изтеглени и смътно напомняха степните народи оттатък Делтата. Но цветът им беше кестеняв и напокон на облеклото гледаха дружелюбно и с открито, но не досаждащо любопитство.

Ханко си поръча ядене и кръчмарят на часа сложи отпреде му тарелка с парче варено овнешко, щедро посипано с пипер, комат ръжен хляб и дълбок пахар, напълнен догоре с вино, силно лъхащо на оцет. Ханко унищожи това ядене почти мигновено и поиска още.

— Радвам се, че моята софра ти харесва! — рече му кръчмарят и благо се засмя. Той сложи на тарелката още по-голям къс овнешко, донесе още по-голям крайшник хляб и леко го потупа по рамото: — Яж! — рече му. — Ти изглеждаш истински мъж. Такива рядко се срещат.

— Не можеш ли да ми смениш виното с медовина — каза Ханко.

Кръчмарят взе пахара и след малко се завърна с един глинен съд, който наподобяваше черковен потир.

— От собствената си домашна медовинка ти нося — каза му той.

— Благодаря — кимна Ханко. Той пресуши потира на един дъх, избърса устните си с ръка и на свой ред се усмихна благо на кръчмаря.

— Откъде идеш? — попита го кръчмарят.

— Бях на работа при подвеския управител — каза Ханко. Той премълча за манастира.

— Сигурно мислиш да се хванеш на работа по строежите?

— А, не — каза Ханко. — Мисля да си ида в родното село. Не съм виждал родното си село вече четири години. Две години бях на война.

— А кое е родното ти село? — попита кръчмарят.

— Осеня — каза Ханко.

Кръчмарят помълча.

— Какво ще правиш там — рече кръчмарят, като поглеждаше в почернелите греди на тавана. — Угрите изгориха твоето село.

— Е — каза Ханко. — Някои от хората са се върнали.

— Няма смисъл — поклати глава кръчмарят.

Те помълчаха.

После Ханко каза:

— Случва ми се да сънувам моя край. Трябва непременно да го наобиколя.

— Имаш ли близки? — попита го кръчмарят.

Ханко помълча малко, после отвърна:

— Син.

— Да е жив! — благослови го кръчмарят. — Големичък ли е?

— Трябва да е на шест години.

— Хм! — поклати глава кръчмарят. — Той няма да те познае.

— Знам ли! — каза Ханко и се умълча.

После кръчмарят каза:

— Тука търсят работници. При нас стават едни такива велики работи, че краят не му се вижда. Князът заповяда градът да се построи отново и ето, строят го. И много нови църкви ще бъдат дигнати. Ти защо не се хванеш на работа тук? За две-три години парици ще натрупаш. Какво ще търсиш на село? Там работите не вървят добре!

— Не ми са присърце градските работи — каза Ханко.

— Ще свикнеш! — усмихна се кръчмарят. — На доброто лесно се свиква. Ти знаеш ли какъв живот се живее тука? Толкоз народ е придошъл, мъже и жени, че никой не знае — той се наведе над ухото му — с коя ляга и с коя става. Защото всички спят накуп. За толкова ми ти хиляди народ могат ли се намери толкова ми ти къщи! Тъй ще бъде, докато падне сняг. Дойде ли зимата — в землянките, сега ги копаят. Яж и спи, друга работа през зимата няма! А пекне ли слънцето напролет — хващай се на работа и трупай. Париците хляб не искат. Пък стане ли туй чудо — новият град, — ти ще си събрал вече пари за един имот. Тогава можеш и на село да се върнеш. Навсякъде ще си добре.

— Гледам — каза Ханко, сякаш не беше чул нито една от приказките на кръчмаря, — гледам — каза той, — че и на твоята къща иде редът.

Кръчмарят го погледна недоволно, помълча някое време, явно огорчен, че напътствените му думи не бяха намерили отзвук. Но нали умът е нещо, което не може да се купи — господ или го дава на човека, или не го дава!

— Прав си — рече той на Ханко. — Дохожда вече ред и на моята кръчма. Тя е правена от баща ми, някога си, когато тук е стърчала само една крепост, а селището е било от стотина къщи. Тази кръчма е обслужвала не толкова войската, колкото търговците, които отивали със стоката си в южните земи, или пък се връщали оттам. Но от ония времена до днес е изтекло много вода, само Туча си е останала същата, а другите неща са придобили нов вид. Ето че и нашият град ще придобие нов вид, и то какъв! Казват, носи се такава приказка, че князът искал да го направи личен, само един Константинопол, дето щял да бъде пред него. Нека! Мигар ние сме по-долу от ромеите? А като ме питаш за кръчмата, ще ти кажа. Главният майстор ми е наредил да я дигна на два ката, да е с чардаци и колони, и освен голямата одая за пиене и ядене, да има още стаи за тридесет души, и такъв двор с чешми, сайванти, ясли и корита да се шири отдире й, че да побира двайсет коли и да остава място за други. Ето каква ще бъде моята кръчма, пътнико! Като ти дойде наслуки да се отбиеш, да хапнеш и да починеш, да не вярваш на очите си и да се дивиш!

От едната нумизма, която му беше останала, Ханко заплати вечерята и понеже се боеше за кончето си, да го не присвои някой в тази неразбория, излезе да спи навън, като си постла на земята няколко наръча слама. Щом се свечери, надойдоха много хора, запалиха огньове и до среднощ на двора имаше голяма глъч.

Едва беше започнало да се разсъмва и по улицата заскрибуцаха протяжно волски и биволски коли, със звън и трясък се понесоха нанякъде си празни талиги, колари псуваха, откъм разградените дворове заджафкаха разтревожени псета. Недоспал поради шумотевицата, с натежала глава, Ханко оседла кончето си и като го поведе за юздата, за да не настъпи някого от спящите, изскочи на пътя, който водеше за потъналата в мълчание равнина.

 

 

Пристигна в Осеня по обяд. За някогашното заможно и весело село напомняше само бялата черква, войната беше измела къщите, наоколо се мяркаха само землянки като къртичини, покрити отгоре с изгнило сено и връшляк. Където бяха къщите, там сега растеше трева, виеше се буренак.

Бурен и треви бяха покрили и мястото на Даниловата къща. Изгорените овошки стърчаха като скелети, само старият бряст се вишеше непокътнат и когато той го наближи, от повехналия му шумак изхвръкнаха подплашени няколко грач-птици, а на земята се посипаха рояк жълти листа.

Стоя на това място като пред един голям гроб, в който бяха заровени най-хубавите дни от неговия живот.

Поп Матейко изравняваше с копач полянката, кротнала се зад черковната абсида. Той вадеше камъните и ги трупаше на купчинка. Когато Ханко застана отпреде му и му се усмихна с престорена бодрост, той изпусна копача и се стъписа, сякаш беше видял възкръснал мъртвец.

Те се прегърнаха по мъжки, сдържано, после поп Матейко пак отстъпи назад, гледаше го и цъкаше с език и хем му се радваше, хем му идеше да ревне с глас.

Седнаха на припек, Ханко разказа набързо премеждията си, а поп Матейко клатеше глава, ровеше с пръсти в прошарената си брада и все мълчеше.

— Защо мълчиш, дядо попе?

— Не трябваше да дохождаш, сине.

— Тук ми е родното място, дядо попе, тук са гробовете на близките ми! Защо да не дохождам? Аз мисля дори тук да остана.

— Къде ще живееш, сине?

— Ще си изровя землянка, дядо попе. И ще заживея като другите! Ще чопля земята.

— Коя земя, сине?

— Моята!

Тогава поп Матейко му каза, че е добре да не приказва за земя, защото каквото е имал по-рано — присвоил го е боляринът Стефан заради ония дългове. И землянка не може да си изрови, защото боляринът Стефан си е присвоил и двора, и селището, дето е зад двора. Всичко заради оня борч.

— Туй е грабителство? — каза Ханко. — Ще се оплача на управителя в Нове.

— Какво приказваш, сине? Та управителят в Нове разреши на нашия болярин да ти вземе земята.

Дълго мълчаха. От това място, където бяха седнали, се разкриваше гледка към хълмовете. Там беше някога кошарата им. Като си тръгваше за село, Ханко слагаше ръка над очите си, за да види дали над техния покрив се вие дим.

— Е, добре — рече глухо Ханко. — Аз съм дошъл всъщност за момчето. Къде ми е синът?

— Синът ли — каза поп Матейко. — И него боляринът Стефан си присвои.

— Какво думаш? — изрева Ханко и скочи на крака.

— Неведоми са мислите и пътищата божии — усмихна се тъжно поп Матейко. — Боляринът Стефан те обяви за изчезнал, а момчето осинови.

Ханко не каза нищо повече. Той изтича при кончето си, метна се на седлото и препусна лудо към болярския дом.

 

 

Наближаваше залез-слънце. От дългото препускане кончето започна да се заваля и да преплита крака. Ханко слезе от седлото, потупа гальовно животното по шията, после улови юздата му и го поведе подире си. Когато пристигна пред големия дом, двукрилата вратница зееше широко разтворена, болярски люде извозваха с волски талиги ечемик и жито за близката мелница. И Ханко, понеже не познаваше неведомите божи пътища към бъдещето, доволно се усмихна, струваше му се, че добрият случай отново му се усмихва. Веднъж му се беше усмихнал при Тунджанския мост, когато надви Кринита, втори път — при Буртудизос, в схватката му с гиганта Василий Никодимос. Ето че сега, дошъл да прибере сина си, добрият случай отново му махаше приветливо с ръка. Той влезе с кончето си в двора, настръхнал вътрешно, като дебнещ вълк, но никой не го спря, нито го запита за нещо. Огромният му ръст и хубавото му облекло внушаваха доверие, някои го мислеха за болярски човек, други пък се бояха да го заприказват — току замахнал с огромното си ръчище и им изпотрошил зъбите. Всичко можеше да се случи на тоя свят.

Той наметна кончето с кожената си пелерина, животното беше плувнало в пот и можеше много лесно да настине. После се запъти безгрижно и с твърда стъпка към входната врата. В тоя миг отвътре излезе управителят Арцо.

Като видя Ханко, той застина на място, втрещи се, отвори уста и занемя. Сякаш изведнъж беше изпълзяла пред него седмоглава змия — седем змийски глави съскаха и насочваха трепкащите си жила към него.

— Помози бог — каза Ханко и многозначително сложи юмруци на хълбоците си.

— Откъде пръкна, да те вземат дяволите! — въздъхна Арцо. — Нали божем си умрял?

— Как тъй ще умирам, преди да съм разчистил сметките си с твоя господар! — засмя се студено Ханко. Пламъците в очите му святкаха като наточени секири.

Арцо пристъпи от крак на крак, потърка челото си и се огледа.

— Какви сметки? — рече той. — Няма никакви сметки! Боляринът сложи край на тази работа.

— Като ми взе нивата и селището, така ли? — озъби се Ханко.

— След като взе нивата и селището, пак остана един дълг от седем крини, ама боляринът е милостив. Опрости ги.

— Искам да го видя, за да му се поклоня за доброто! — рече Ханко.

— Боляринът няма нужда от твоите поклони. Нито си му притрябвал, нито желае да те види. Върви си по пътя.

— Заведи ме при момчето! — просъска Ханко. Той протегна ръка, улови Арцо за околошийника на кафтана му, наведе се отгоре му като мечка и скръцна със зъби: — Да не си посмял да викнеш, че те удуших, разбра ли?

— Нищо лошо не съм ти сторил, за да ме душиш — каза кротко Арцо. — Аз винаги съм се застъпвал за тебе. А за момчето не си прав.

— Не съм прав ли? — ахна от учудване Ханко.

— Помисли си — рече Арцо. — Ти си един сиромах човек, нямаш дори лакът земя. Как ще гледаш момчето и какво бъдеще ще му осигуриш? Утре ти ще станеш роб някому за парче хляб и то ще бъде син на роб. Това харесва ли ти?

— Продължавай — каза Ханко.

— А боляринът ще го осинови. Той няма деца. Тъй било богу угодно. И момчето ще бъде син на болярин, и ще добрува. Помисли си!

— Ти даваш ли си сметка какво ми приказваш? — попита тихо Ханко.

— Дори умът ти да е колкото на врабче, пак трябва да разбереш, че за момчето е по-добре да бъде син на болярин, отколкото син на скитник и голтак!

Да го наричат скитник тия, които го бяха обрекли на скитничество; да му заявяват в очите, че е голтак, след като му бяха взели по най-разбойнически начин всичкия имот; да се държат с него като с отрепка, като с роб, когато той носеше пръстена на княза, задето беше клал, както трябва, ромеите при Адрианопол и Буртудизос — това преля чашата и пред очите му се спусна тъмнина, налята с кръв. Сто риса скочиха в жилите му и той обезумя.

По-нататък работите се развиха така. Той сграбчи Арцо, издигна го над главата си и с такава сила го стовари на земята, че дори калдъръмът изохка. Кръв и мозък опръскаха кованата входна врата. От писъка на Арцо — защото той изпищя като яре, когато Ханко го издигна над главата си — широкият двор изтръпна, после заклокочи, рипна и петнадесет яки мъже се втурнаха тутакси към неканения пришелец. Тогава Ханко измъкна от пояса си злия кинжал на Севар.

Двубоят, макар и неравен, продължи доста дълго. Когато боляринът Стефан пристигна на полесражението, на земята лежаха прободени или с разпрани кореми шестима мъже. Вързан с ремъци, окървавен, Ханко още стоеше на краката си. Това, което ромеите не можаха да направят с него, направиха го слугите на болярина.

Кръвта, която шуртеше от челото му, го заслепяваше, и той не успя да види болярина. Пък и нямаше време. Някой беше го ударил отдалече с камък по главата и затова земята се издънваше и бягаше от краката му. Светът се обърна и той се свлече на земята като подсечен дъб.

Каква хала! — възкликна някой от присъствуващите. В гласа му звучеше нескрито възхищение, макар че на земята лежаха шестима умъртвени мъже.

Когато дойде на себе си, най-напред усети тъмнината — тя беше по-черна от всичко най-черно, което беше видял през живота си. Тя студенееше, миришеше на гнилоч и тиня, а в устата му имаше вкус на кръв. Припламна мисъл в мозъка му, че е погребан жив. Прехапа устни, почувствува, че се задушава, извика от ужас и отново загуби съзнание.

После — може би след час, може би след десет часа — дочу гласове. Щракна ключалка, изскърца врата и тъмнината започна бързо да се изцежда. При него влезе един измъчен и посърнал ден.

Сега видя, че лежи в голям гроб. Двама мъже го закачиха с куки за навущата му, и както беше вързан, изтеглиха го навън. Влачиха го по нисък и кален коридор, докато най-сетне го измъкнаха на светло. Това помещение имаше продълговати прозорчета, през които струеше бистра и кротка светлина.

Когато го изправиха да седне, той видя пред себе си болярина Стефан. Нисък, сух, облечен в изтъркан и разпасан кафтан, обул груби сандали на бос крак, той го гледаше втренчено със студените си воднисто-синкави очи. Той приличаше на малка граблива птица, която се двоуми дали да погълне жертвата си наведнъж, или първом да я разполови на няколко по-дребни парчета.

От пронизващия му и пресмятащ поглед главата на Ханко в миг се проясни, само едно тъмно петно остана в паметта му — не знаеше колко време беше лежал в оня вонящ гроб. Но какво ли пък значение имаше времето, той беше осъден да мине във вечността.

— Ханко от село Осеня — каза Стефан, — на твое място аз не бих се осмелил да вдигна очи от земята, а ти ме гледаш така, сякаш господ ти е обещал да те направи ангел небесен в царството си. Ако нямаш срам от хората, не изпитваш ли страх от бога?

— Болярино — каза Ханко, — ако си ида на оня свят с отворени очи, то ще е само заради това, че не съм успял приживе да те стъпча с краката си и да те размажа на земята като отровна змия.

— Тъй и ще стане — каза Стефан, без да повишава глас. — Ти ще си идеш от тоя свят с отворени очи. Той помълча малко и попита: — Какъв е тоя пръстен на ръката ти?

— Ако съм знаял, че ще попадне в разбойническите ти ръце, на първия просяк да съм го дал! — изпъшка Ханко с неутолима и горчива мъка. После му дойде на ум, че трябва да се държи достойно, и по мъжки, за да не радва мръсника с унинието и страха си. И затова добави: — Този пръстен ми е подарък от княза. При Адрианопол се бих с доместика на схолите и го надвих. Разсякох го надве. И затова князът ме дари със скъпоценния си пръстен. На такъв недъгав мъж като тебе, с черна душа и сърце на заек, тоя честен пръстен няма да отива. Той ще ти донесе проклятие и ще те изпрати в пъклото, където ти е истинското място!

— А ти бе, дето дойде при благодетеля си с нож в пазвата, къде мислиш, че ще идеш, в рая ли? След като преби управителя ми и разпра коремите на шестима невинни мъже? Слушай, Ханко от село Осеня! Не ти ще съдиш мене, а аз тебе, тъй повелява законът и тъй ще стане! И аз ще ти кажа, че само едного от моите хора да беше закачил с пръст — само едного! — и смъртната присъда нямаше да те размине. Вдигане ръка върху болярски люде означава бунт, а който се бунтува, отива на въжето. Ти уби седем мои човеци. Седем пъти, значи, заслужаваш смърт. Тъй ли е, Ханко от село Осеня?

— Де да се беше мярнал ти пред очите ми, а не оня твой копой! — скръцна Ханко със зъби и извърна глава към онова място, откъдето идеше светлината. През продълговатото прозорче тихо се усмихваше късче чисто, синьо небе.

— Седем пъти заслужаваш да те окача на въжето, и аз бих могъл да измисля смърт, равна на седем бесила, и това не е чак толкова трудно. Ще те върна обратно в оня гроб, откъдето току-що те измъкнахме, и ти ще умираш в него седем пъти по-мъчително, отколкото се умира на въжето. И това наказание ще е справедливо, защото законът го одобрява. Всяко възмездие, което законът одобрява, е справедливо. И богу е угодно.

Но ето, Ханко от село Осеня, за разлика от тебе, дето се хвалиш с голямо мъжество, а мене виниш в грехове; дето дойде като разбойник в къщата ми и с вълча стръв да убиваш; за разлика от тебе, аз не съм жаден за кръв и не изпитвам желание нито да те измъчвам, нито да взимам живота ти, макар че законът ми повелява да направя и едното, и другото. А ще сторя тъкмо обратното, клетнико! И не защото искам да ти дам урок по милосърдие, твоята душа е вълча и милосърдието й е чуждо, както е чуждо например бесилото на живота. А ще те оставя жив, за да мислиш и премисляш греховете си, ще ти дам предостатъчно време, за да осъзнаеш злото, което си сторил. Ето, ти дойде със зло при мене, а аз ти връщам с добро!

И той се усмихна. В тоя миг малката граблива птица беше решила да не гълта жертвата си наведнъж.

 

 

Малко време след като боляринът Стефан си отиде, в тъмницата дойдоха шестима мъже, водени от един мрачен и висок човек, в когото Ханко позна някогашен свой съселянин от Осеня. Казваше се Ратен и в ония времена служеше при старейшината като пазач на общинския бик. Той си даде вид, че нито познава Ханко, нито го е виждал някога, и на усмивката му отвърна с недружелюбен поглед, който можеше лесно да стане жесток и зъл. Тия хора заключиха десния крак на Ханко в огромна желязна халка, двата края на която се събираха в плосък катинар, широк повече от педя и занитен с дванадесет ковани пирона. Такъв катинар можеше един само бог да разбие. Ратен от село Осеня заключи катинара и прибра ключа в пазвата си. На тази халка беше закрепена верига, дълга три стъпки, тя завършваше на края с желязно гюлле, голямо колкото глава на човек. После те оковаха ръцете му в друга, по-къса и по-лека верига и чак тогава развързаха ремъците, с които беше стегнат от раменете до петите.

— Сега сваляй пръстена! — заповяда Ратен.

Ханко отдавна беше преместил пръстена от дясната си ръка върху безимения пръст на лявата, защото го убиваше и му пречеше да държи по-здраво секирата. Но и на това място той се оказа стегнат и с течение на времето така се вдълба в месото, че не можеше вече да се помести дори на косъм.

Сега, след като направи няколко безуспешни опита да го свали и плувна целият в пот, Ханко безпомощно повдигна рамене. Тогава Ратен излезе, за да прескочи до болярина, и след няколко минути се завърна навъсен и мрачен като ноемврийски ден. Той прошепна нещо на мъжете и тогава те завързаха отново Ханко с ремъците, свалиха го на земята и едни насядаха на гърдите му, а други — на краката. Ратен подложи дъсчица под лявата му ръка, остави отгоре безименния му пръст, извади малка секирка изпод антерията си и замахна. Пръстът с пръстена се търкулна на земята. Рубинът и кръвта бяха еднакво червени.

Събуди се развързан от ремъците, сам. На отрязаното място като че ли беше залепен жив въглен. Но кръв не шуртеше много, защото ръката му над китката беше силно стегната с мръсен парцал. Той обърна лице към светлината и пак видя онова късче кротко-усмихнато, синьо небе.

Куцото момиче дойде при него на втория ден. Доведе го беловлас старец, а може би то доведе стареца; но има ли значение! Русото момиче се казваше Вида, а старецът — Радул; но му казваха съкратено Рад.

Дядо Рад имаше белоснежна библейска брада, бели коси, които се спущаха до раменете му, кротки очи, поизсивели вече от многото години, но все още дружелюбни, и добра усмивка, която вдъхваше надежда дори у пътниците, тръгнали по невъзвратимия път. Той помнеше езическите години, песните от старите времена, знаеше в кой вир коя самовила се крие и къде, на коя самодивска поляна расте омайното биле. Дядо Рад и сега е билкар, и в ония години пак е търсил билки, и с билки е лекувал: от рани, от шарки, от огненици, от любов.

В езическото време Рад е бил свободен ловец и търсач на билки, но сетне тъй се оплели нещата, че без да усети как и да разбере защо, станал крепостен човек на болярския Стефанов род. Не разбрал как и защо, но истина било, че се превърнал на крепостен човек, когато горите, в които ловувал, и поляните, където търсел омайното биле, станали собственост на болярския род.

Както и да е. Сега дядо Рад береше билки за болярското семейство, сушеше дренки и шипки за през зимата, приготовляваше разни ошафи, чайове и целебни отвари.

А куцата девойка му беше внучка. Баща й загинал във войната с угрите, майка й умряла от някаква лоша болест, а тя окуцяла, когато била дете — настъпил я вол, а после счупеното зараснало накриво и кракът й не само че се изкривил, но станал и по-къс. Иначе тя беше една малка, една истинска русалка.

Може би тя беше малко по-бледа, отколкото са най-истинските русалки, и малко по-крехка и по-слаба от тях. По нейните почти прозрачни бузи понякога се появяваха бледорозови петна, случваше се бисерни капчици студена пот да избиват по полегатото й чело и да покашлюва леко дори през напечените августовски дни. Но нали има всякакви русалки, кой казва, че всичките са яки и че се случва да кашлят само през най-ледените зимни дни!

Тя дойде при Ханко на втория ден след като му отрязаха пръста. В тоя ден навършваше седемнадесет години. Ханко бълнуваше, изгаряше в огън, по напуканите му устни понякога потичаше тънка струйка кръв. Дядо Рад изми раната с жива вода — от планинско кладенче, три пъти преварявана с разни камъчета и билки, — намаза я дебело с отвара от омайно биле, уви я в листа от кромид лук, извадени от сърцевината на главите, и всичко това превърза с парче мека кожа от сърна.

Докато Рад почистваше възпалената рана, Ханко на няколко пъти губи съзнание, макар че в битките не искаше да знае за никакви рани и се държеше като един много юначен мъж. Сетне видя Девора да седи до главата му и много се изненада, като я чу да му пее оная песенчица, с която тя приспиваше обикновено сина на княза. Какво общо имаше той със сина на княза, за да му пее тъкмо тази песенчица — не му беше ясно, но тъй или иначе, тя седеше до главата му и пееше и той трябваше да признае дълбоко в себе си, че рядко в живота си се е чувствувал толкова добре. Той просто се носеше в една седефена ладийка от щастие, сред едно море от розови мъгли, макар че песенчицата не беше бог знае каква. Юнак тръгнал в незнайни страни да дири златно пиле, заспал на една слънчева поляна, а най-малката самодива, която по туй време се въртяла из тия места, взела да моли ветровете — лекичко да го люлеят, като роден брат; росата — лекичко да го целува по бузите, като родна майка; а облачето на небето — да му пази сянка като роден баща. Песента беше много обикновена, но той я слушаше прехласнат, защото Девора никога не беше седяла толкова обичливо до него и никога не беше му пяла приспивни песни.

Отвори очи, когато тя замлъкна, но вместо Девориния лик в погледа му изплува едно нежно моминско лице, с очи сини като небесната синева, дето поглеждаше през прозорчето, и с дълги ресници като на божията майка; виждал беше такива ресници на една свята икона, но къде точно — не можеше да си припомни. Пък и не беше необходимо.

И едно болно чувство се промъкна в сърцето му, съвсем чуждо на оная радост, която изпитваше до тоя миг. То се промъкна у него, когато очите му се спряха на лицето й. Прости, господи, сякаш гледаше едно чудно цвете, още неразцъфнало, както трябва, а започнало вече да мре.

 

 

Има пътища и пътища. Едни минават през кории, ливади и валове, пресичат равнини, катерят се по планински хребети, за да се влеят на края в други пътища, по-големи, които от своя страна пътуват по цялата земя, минават през кории, ливади и валози и пресичат планини. Всичките тия пътища свършват на морския бряг.

Но има други пътища. Те са вътре в човека, в душата му, и за разлика от земните започват отнякъде, но не свършват никъде, ако имат начало — нямат край. По тия пътища човек върви през целия си живот. И на всеки път среща по една истина и тя го уверява, че е единствена, но той не й вярва, защото по колкото пътища е минавал, толкова истини е видял. Всеки път има своя истина, но кой е главният път и коя е главната, най-важната истина? Човек върви по неведоми пътища и търси.

 

 

След две седмици Ханко оздравя. Превръзката на дядо Рад още стоеше на пръста му, но раната вече не кървеше и не болеше. Дойде Ратен с хората си, свалиха кожените му дрехи и му дадоха да облече една конопена риза и да обуе едни шаячни гащи. Гащите и ризата бяха вехти и носеха множество кръпки, коленете и лактите бяха кърпени с червени и сини парцали. Гащите свършваха на една педя над глезените му, те бяха кроени някога за много по-нисък човек.

Като го облякоха в тия просяшки дрехи, те го изведоха от тъмницата. Ханко вървеше трудно, защото десният му крак беше спънат с желязна верига, а онова гюлле в края на веригата тежеше колкото един угоен овен.

Денят беше слънчев, но хладен. Подухваше ветрец, гонеше из двора обрулени и изсъхнали листа. Къде беше стигнало времето? Ханко направи сметка наум — течеше втората половина на месец октомври.

Като минаха покрай разни хамбари, плевни и навеси и други стопански постройки, Ратен посочи на Ханко нисък плевник, натъпкан с почерняла и изгнила слама, и му рече:

— Тук ще ти бъде живелището.

После стигнаха до един внушителен кладенец. Водата му трябваше да е на голяма дълбочина, защото вместо кобилица той имаше чекрък. Такива чекръци се въртяха обикновено от коне.

Върти се чекръкът, навива дебело въже около колците си и изтегля из дълбочините един чебър, напълнен с леденостудена вода. Около този кладенец се белееха няколко каменни корита, но оттук започваше и един дървен улей, който се провираше през близкия зид и отиваше в съседния двор, където бяха градините и господарските покои.

Ратен посочи кладенеца с чекръка и рече на Ханко:

— Туй ще ти бъде работата. Ще вадиш вода от кладенеца и по три пъти на ден ще пълниш коритата: заран, подир пладне и привечер. А през останалото време ще изливаш водата в този улей. Оттатък са градините и рибарникът на господаря. И зеленината, и рибите, за да са доволни, искат свежа вода. Ти ще им доставяш тази вода. И помни, че заради едно цвете, дето ще увехне от жажда, боляринът наказва с по пет тояги на голо. Ако се случи да увехнат десет бройки цветя, ти ще получиш петдесет тояги. Имай го това на ум. Казвам ти го, защото на времето аз съм видял много добро от Девориния баща, който беше старейшина, а и от твоя баща съм получавал подаръци на големи празници и затова не ми се ще да ти съдирам кожата от бой. Живей миром, докато някой ден сърцето на господаря се смили и те отпусне на воля по божия свят.

 

 

Така започна и така потече новото битие на Ханко. Животът му беше мъчен, понеже вършеше работата на един кон, и еднообразен като пустиня, защото се повтаряше всеки ден един и същ. Дотам му дотегна, че понякога гледаше със завист добитъка, дето дохождаше на водопой.

Заран му даваха за закуска парче ръжен хляб и глава кромид лук. На обяд получаваше един пахар чорба — веднъж със зеле, друг път с грах, а в празнични дни — с късче овнешко месо. Вечеряше лятно време с хляб и две-три чушки, и една ряпа в добавка, а през зимата — с каша от варено ечемично брашно. На големи празници му даваха и бучка сирене, и шепа пресни или сушени плодове.

Какъвто беше огромен мъж, и при тежката работа, която вършеше от изгрев до мръкнало, поддържан от тази затворническа храна, недостатъчна дори за едно свикнало да гладува овчарско куче, той щеше да свърши отдавна земния си път, ако навремени слугите не му подхвърляха по нещо и ако Вида не му носеше през ден, през два по една кошничка, кога плодове, кога гъбки, печени на жарава, а по някой път и гърненце топла гозба или току-що издоено мляко, изпросено от някой старец-овчар.

Тя оставяше срамежливо кошничката на земята, близо до чекръка, и сядаше насреща. Докато Ханко унищожаваше храната, тя го гледаше с щастливи очи и понякога преглъщаше радостно сълзите си. Друг път, за да разсее мрачните му мисли, разправяше му случки из горския живот — за медуна лакомник, който обирал запасите на дивите пчели, за глиганите — как подгонили един вълк-единак и насмалко щели да му видят сметката; за катеричките, за таралежите, за зайците… Но се случваше да се замисля насред разказа си, върху лицето й лягаше сянка.

Едва навлизаше в най-хубавата си младежка възраст, а с радостта винаги се разминаваше. Куцият крак, сиромашията, тъжният живот, който водеше около дядо си — това стигаше и престигаше, за да гледа житейските истини право в очите и да знае отлично по кой път върви и къде ще я изведе този път. Като мислеше за съдбата на близките си и за своята съдба, и за живота на стотиците сиромаси, които работеха в болярските имения, тя си представяше болярина Стефан като един кръвожаден и ненаситен паяк, властта му — една огромна черна паяжина, а сиромасите селяни — като безпомощни мушици, впримчени в паяжината, за да бъдат храна на ненаситния.

Кой ги беше осъдил да бъдат храна на паяка, защо — дотам мисълта й не отиваше. Тя само виждаше нещата, чувствуваше истината и правеше едничкото, което можеше да прави — тъгуваше. Тъгуваше и плачеше скришом; тя не помнеше някой сиромах да се беше отскубнал от мрежата, надали щеше да се отскубне и Ханко. Нали пред очите й се топеше, нали всеки ден гледаше как изсмуква силите му чудовищният чекрък, разперил пръсти към небето. Като една алчна и ненаситна ръка.

 

 

В тоя вътрешен двор дохождаха често селяни от околните селца. Едни водеха добитък за водопой, други возеха зърно от нивите, сено от ливадите, шума и дървосек от болярските гори. Дохождаха, разтоварваха зърното в хамбарите, напластяваха сеното в плевните, после сядаха до чекръка да пийнат студена водица и ако беше чисто от болярски копои — да си поприказват с Ханко и да разменят някоя и друга невесела приказка за сегашни и бъдещи времена. За миналите времена всички бяха съгласни, че са били многократно по-добри.

Веднъж дойде и един селянин от Осеня, на име Варлам. Някога неговата къща беше почти съседна с Ханковата, делеше ги една полянка, която никой не закачаше и не присвояваше, защото се мислеше за свещена. На това място имаше един голям камък, бял като мляко, през езическите времена около него се извършвали най-различни обреди и литургии. Сега никой не зачиташе камъка за нищо, но на Гергьовден младите дигаха на тази поляна люлки. Люлееха се за хубост и здраве от изгрев-слънце до среднощ. Та Даниловата и Варламовата къща бяха съседни, а и двамата съседи живееха в сговор и приятелство, защото ги гореше една обща страст — ловът.

Сега Варлам беше побелял, като воденичар, и изглеждаше толкова съсипан, сякаш до вчера е бил държан в някоя от дупките-гробове на новечкия затвор.

— Пропаднахме ние, осенянци, и вече няма изправяне! — вайкаше се той, като често бършеше с набръчкана ръка насълзените си и възпалени очи. — Като се завърнахме на село, най-напред поискахме от болярина да ни даде семе, за да засеем. Той ни даде. И се уговорихме на всеки негови десет мери да му върнем догодина петнадесет. Тъй се уговорихме, защото другояче нямаше как — единственият човек, който можеше да ни заеме семе за посев, беше той. А когато на един-единствен се молиш, ти приемаш всичко, каквото той пожелае. Ние си знаехме, че затъваме до гуша, но нали трябваше някак да се живее!… След това поискахме добитък, за да орем. И той ни даде. И се условихме за всеки вол да му дадем по тридесет мери зърно и по един месец в годината да му работим безплатно. Тъй се условихме, защото нямаше другояче как. А ние сме уславяли робията си, защото още по онуй време беше ясно, че тия дългове ние не ще можем никога да изплатим! На какво се надявахме? Надявали сме се, изглежда, на божията милост. Поп Матейко тъй ни казваше: „Бог се грижи за врабчето, че то е едно никакво пиле, не го оставя в неволя, та нас ли ще изостави?“ И ние, като сравнявахме себе си с врабчето, добивахме надежда. Но всичко е било всуе. Нито ни е чул бог, нито ни е видял! Не успяхме да се издължим на болярина и за да не ни вземе земята, станахме му крепостни. Тук орем, тук ще мрем! По три дни работим на неговия имот и по един ден — на нашия. Затова оголяхме и обосяхме. И изгладняхме като псета. В Осеня сме петдесет къщи. Двадесет къщи станахме крепостни люде на Стефан. Сега ни можем да бягаме, ни има от какво да живеем. Казваме на поп Матейко: „Попе, как стана това?“ А той вдига рамене: „Неведоми са, казва, божиите помисли. Може би, казва, това да е за ваше добро. Може би иска със страдание да изкупите греховете си, та да влязат душите ви в царството небесно. Каквото бог прави за хората, то е винаги за добро.“

И Варлам навеждаше глава към Ханко и тихо питаше:

— Като си видял толкова ми ти свят и си ходил из толкова ми ти страни, и си чел толкова ми ти книги, какво ще ни посъветваш да правим? По кой път да вървим?

Ханко мълчеше. Не знаеше какво да отговори, нямаше представа кой от многото пътища е оня, дето извежда на светлина. Но дълбоко вярваше, че един ден непременно ще го открие.

 

 

Една пролетна утрин дойде болярката Анастасия, съпровождана от група въоръжени мъже. Тя водеше за ръка едно осемгодишно момченце, облечено в малък болярски кафтан. Косите му бяха къдрави и руси я в очите му като че ли се оглеждаше всичката грейнала зеленина на запролетения свят. Това момченце беше синът на Симеон.

Ханко тутакси го позна, вторачи очи в него и застина. Кръвта слезе от главата му и сърцето му като че ли изстена с глас.

— Виждаш ли тогова? — Анастасия го посочи на момченцето с пръст.

Синът на Симеон спокойно го наблюдаваше я не изглеждаше нито много учуден, нито много заинтересован. Можеше дори да се помисли, че страшният човек не будеше кой знае какво любопитство в спокойните му и съсредоточени очи.

— Този човек е луд! — каза Анастасия. — Баща ти затова го е заковал, защото е луд!

Момченцето кимна равнодушно с глава.

— Над всичко отгоре той е и един убиец! — каза Анастасия. — На̀! — Тя се наведе, взе един камък от земята и грубо го сложи в ръката на момчето. — На̀! — повтори тя. — Удари тоя лош човек!

Къдраво облаче покри слънцето, над вътрешния двор припадна сянка и на Ханко се стори, че светът затваря очите си.

Малкият Симеон подържа някое време камъка, после се усмихна отегчено и го захвърли на две крачки пред краката си.

Най-последният от стражите смутено се извърна и скришом направи кръст.

 

 

Благословени да сте, пътища неведоми! Беше последният неделен ден на месец септември, кротък и тих, потънал в златна светлина. Слугата остави на земята глинения пахар с ечемичната каша, извади от пазвата си две репи, и тях остави на земята, и си отиде. Тая празнична привечер вътрешният двор беше пуст.

Ханко седеше на една от напречните греди на чекръка, гледаше пред себе си, без да вижда каквото и да било, и за пръв път през живота си помисли за смъртта. И тая мисъл за смъртта не го изненада, нито го уплаши. Напротив, една усмивка се понесе в душата му и тя много приличаше на тоя последен слънчев лъч, който правеше колците на чекръка да изглеждат като облепени със златен варак.

Дойде Вида. Тя му донесе кошничка с дренки и много се учуди, като забеляза, че пахарът с кашата седеше непокътнат.

— Ти да не си болен? — запита го тя, а гласът й — а-ха, да се прекърши. Започваше онова, от което толкова се боеше.

Той поклати глава.

— А защо не си ял?

Ханко повдигна рамене.

Помълчаха, после Ханко каза:

— Повече не ще помръдна този чекрък. Не ще извадя капка вода. Струва ми се, че съм извървял своя път.

Ханко не беше от тия хора, които говорят разни работи, колкото да се намират на приказки. Той не пилееше думите си напразно. Щом е свършил пътя си, той ще скочи в бунара или ще разбие главата си с желязното гюлле.

— Тази вечер Ратен е на сватба — каза тихо Вида. Най-страшното беше дошло и оттук нататък всичко приличаше на една последна заупокойка.

— Е, та какво? — попита Ханко.

— Аз зная къде държи ключовете от веригата — прошепна Вида.

Ханко не продума. Оня болен и отчаян рис в сърцето му изведнъж се изправи и наостри уши.

— А можеш ли да влезеш в стаята му? — попита още по-тихо Ханко, като приседна до коленете й.

— В същата къща живее чичов син на дядо — каза Вида. — Аз често ходя там.

Ханко сложи ръка на коленете й, сякаш тя беше едно момче, и въздъхна.

— Бог да ти е на помощ! — рече той.

— Чакай ме около полунощ — каза тя и сложи лекичко ръката си върху ръката му.

— Бог да ти е на помощ! — повтори развълнувано Ханко.

 

 

На мръкване нахлуха облаци откъм запад и един час преди полунощ започна тихо да вали. Тя дойде боса, от конопената й ризка се цедеше вода. От вълнение или от влагата, глухо покашлюваше, ръцете й трепереха, сякаш я тресеше.

— Ето — каза тя и подаде ключовете на Ханко.

А той нито чуваше кашлицата й, нито усещаше треперенето на ръцете й. Той се наведе, отключи катинарите и когато почувствува крака си освободен от желязото, въздъхна и две щастливи сълзи се търкулнаха по брадясалите му бузи.

Навън ромолеше тихо дъжд.

Той тръгна към притворената вратница, за да излезе, но пред самия праг се сблъска с Вида, която стоеше изправена в тъмницата, и веднага си каза на ум, че е едно говедо, защото щеше наистина да си отиде, без да й каже поне две благодарствени думи на раздяла. Той потърси в паметта си тия две думи, но там всичко беше се обърнало с главата надолу, едни светове пропадаха в бездънни дълбочини, а други възлизаха, думите се лутаха като нощни птици, къде можеше да намери тъкмо ония две, които бяха най-добрите!

Тя сложи главата си на гърдите му и така застина до него, и тогава двете добри думи долетяха и кацнаха на устните му.

— Ще те помня, като сестра — рече й той. Наведе се и я целуна по челото и почувствува неприятна тръпка в душата си, защото то беше ужасно студено. Като че ли не целуваше по челото жив човек.

— Ще те изпроводя до оградата — каза тихо Вида.

Излязоха навън. Вече имаше локвички тук и там и Ханко с удоволствие газеше в тях, и му се струваше, че гази в кръщелна вода, която шепнешком го благославяше за един нов живот.

 

 

На разсъмване пристигна в Осеня, промъкна се до черквата и почука на прозорчето, откъм абсидата. Поп Матейко не го пусна да влезе в притвора, на сушина.

— Нито мога дрехи да ти дам, нито искам да се бъркам в тази работа — рече той. — Аз с болярина Стефан не желая да влизам в разправии! Той е приписал на черквата един голям имот, със селяните заедно, и от моя страна ще бъде черна неблагодарност, ако река да улеснявам един негов беглец. Но понеже си овца от моето стадо, ще те упомена в утринната си молитва, да прости господ греховете ти и да бъде милостив към грешната ти душа!

Ханко го изслуша смаян, после му дойдоха на ум някакви най-мръсни думи и той му ги изрече в лицето. И му припомни, че веднъж му е скубал брадата и че ако се случи втори път да го срещне, бог да му бъде на помощ, ще му отскубне главата от раменете.

Сетне отиде в землянката на Варлам. Варлам се зарадва, като го видя, нагости го с парче хляб и със светнало лице му предложи празничните си дрехи. И те бяха кърпени на много места, но в сравнение с дрипите, които носеше, те блестяха по болярски. С тази премяна не ще и дума, той щеше да влезе в Преслав като един почтен човек.