Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Андрей Гуляшки. Златният век

Второ издание

Редактор: Банчо Банов

Художник: Любен Гуляшки

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Цветана Арнаудова

Коректор: Виолета Рачева

Формат: 84/108/32

Тираж: 45 100 екз. (подвързия 15 100 екз., брошура 30 000 екз.)

Печатни коли: 41,25

Издателски коли: 31,35

Дадена за набор на 27.XI.1972 г.

Излиза от печат на 28.II.1973 г.

Издателство „Български писател“ — София, 1973 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1973 г.

История

  1. — Добавяне

Разказ трети: В Цариград

През същия този последен неделен ден на месец септември цариградчани бяха започнали да се стичат на тълпи към хиподрума още от най-ранните преди обедни часове.

Величественият хиподрум беше построен в началото на втория век от римския император Септимий Север. В онази епоха Константинопол, тогава Византион, ще да е бил едно най-обикновено тракийско селище с двадесетина хиляди жители рибари и лозари, пристан на корабите, които поддържали търговията със старите богати черноморски градове. Така ще да е било, защото нито в една хроника от онова време и нито в един летопис не се споменава нещо по-значително за него. Знае се само, че някога си от това място Александър Македонски прекарал войските си на отвъдния азиатски бряг. Тъй ли иначе, но, изглежда, прозорливият Септимий е предугаждал бляскавото му бъдеще, волята на историята да го направи през идните векове столица на света, та затова решил да даде на хиподрума размери, прилични не за едно провинциално градче, а достойни за един полумилионен световен град.

Красив и монументален като Колизея, константинополският хиподрум имаше арена, дълга триста и седемдесет метра и широка сто; амфитеатърът, галерията и официалните трибуни побираха над сто хиляди зрители, така че нито един цариградчанин не оставаше без място по време на големите състезания и тържества. Но като във всеки хиподрум с елипсовидна арена местата с най-добра видимост спрямо центъра не бяха кой знае колко и затова десетки хиляди души бързаха в надпревара към входовете, а близките булеварди и улици гъмжаха от припрян и възбуден народ.

Някога императорите гощаваха публиката безплатно, никой не идеше на хиподрума със своя храна. Около обяд пристигаха върволици конски коли, натоварени с пържена риба, сушено месо, хляб, сирене, овощия; стотици слуги разнасяха на табли тази храна между мраморните редове на амфитеатъра и по галериите, други предлагаха подсладена лимонена вода, хората си избираха по вкус каквато им харесваше, ядяха и пиеха и във весело настроение дочакваха започването на големите игри. Тия богати времена, Теодосиеви и Юстиниянови, бяха отдавна отминали, сега всеки си носеше закуската в бохчичка, императорските слуги предлагаха безплатно само вода, уж изстудена, а всъщност въз топличка; тя миришеше и на пръст, защото дълго беше стояла в негледжосани глинени цистерни.

И така хилядните тълпи влизаха запъхтени, втурваха се през стълбищата и колонадите към централната част на амфитеатъра, но като виждаха добрите места заети вече от подранилите, от ония, които бяха осъмнали около входовете на хиподрума, утихваха, сядаха къде да е, защото преимуществата и недостатъците на останалите места бяха едни и същи. Някога амфитеатърът беше поделен между партиите на прасините и венетите, между „сините“ и „зелените“, всеки сядаше в своята „синя“ или „зелена“ територия, като препасваше гърдите си със синя или зелена лента. Тия антагонистични партии, които в миналото често превръщаха хиподрума в кърваво полесражение, бяха отдавна загубили значението си. По времето на Юстинияна при едно надбягване с колесници привържениците на „сините“ и „зелените“ жокеи така се бяха клали помежду си, че по мраморните пътеки беше потекла река от кърви, и Еврипа, чиито води обикаляха арената, почервеня. На другия ден след битката гвардейците на императора извлякоха четиридесет хиляди трупа. Страшните някога партии на „сините“ и „зелените“ жокеи се бяха превърнали полека-лека на кротки сдружения за доставка на конни амуниции и маслини, снабдяваха императорския двор с фураж и обучени коняри. Тъй че сега нямаше вече запазени територии, където „чуждият“ биваше посрещнат с кама в хълбока. Хората сядаха, където намерят, само най-запалените, ранобудните, заемаха централните, „лъвските“ места.

Сядаха, развързваха бохчичките и заточваха бавно и дълго да обядват, всеки според апетита си и средствата си. На края режеха любеници, услаждаха се с кехлибарено грозде, наливаха се с безплатната императорска вода. После някои задрямваха, като покриваха главите си с бели кърпи, за да ги не обжари палещото слънце, а други се изкачваха до най-горната галерия, разхождаха се между портиките и колонадите и отвисоко се наслаждаваха на безкрайните панорами, които се разкриваха към пристанището и многолюдните квартали на града. Стотици кораби, остроноси и плоски, дълбоки и плитки, едномачтови и двумачтови, дремеха кротко, отпуснати като бели птици върху тихата синя вода. Имаше кораби от далечните северни страни — едномачтови, с високи клюноподобни носове; от Немско, Италия и Венеция — като квачки, легнали над полог, широки и устойчиви; имаше кораби от пристанищните градове по северното африканско крайбрежие, от Египет, Индия, Цейлон. Най-могъщите с високи бордове и два реда гребци, двумачтови, идеха от Сицилия, Александрия и близкоизточните богати византийски градове. Оттатък протока сред омарата на виолетовите далечини се забелязваха бели крепости, селища, виеха се пътища, тънки като чертици, които водеха за непознати светове.

Като нямаше какво друго да правят в очакване на игрите, а те почваха към четири часа подир пладне, цариградчани рееха погледите си над кварталите, мъчеха се да познаят улици, булеварди и градини, големите базилики. Над разплиснатото море от сгради, което се простираше, докъдето окото стига, стърчаха куполите на „Св. София“ и „Светите апостоли“, блестяха мраморните фасади на Зевксиповите бани, от Пропилеите до дома на Арес тържествено се открояваха ансамблите на императорските дворци, заобиколени с високи стени и назъбени кули. Виа Триумфалис пресичаше града от северозапад към югоизток и като сребърна река се вливаше в просторния басейн на Константиновия площад. Над огромния град синееше небесният купол, по-сив през лятото и по-синкав сега, в началото на кротката есен. Откъм морето духаше мек прохладен ветрец, шумолеше с шепота на коприни през портиките и дорийските колонади.

Насрещната страна, тази, която беше срещу амфитеатъра, блестеше с императорската си трибуна, с терасата си, където се разполагаха началниците на гвардията, и със стотици разкошни ложи, определени за сенаторите, посланиците и посолствата на чуждите държави, с които Византия поддържаше дипломатически връзки. Удобни ложи от бял и цветен мрамор бяха пожизнено откупени, собствениците им принадлежаха към групата на най-видните и могъщи цариградски богаташи, банкери, търговци, владетели на кораби, крупни земевладелци. Покрита с килими, окичена със сини и зелени знамена, със знамената на гвардейските легиони, с блестящия императорски щандарт от атлас, върху който беше изобразен със златна сърма свети Константин — тази част на хиподрума грабваше погледите на обикновената публика, извикваше удивление, внушаваше на обикновения зрител, чувство на сигурност, вяра в силата и могъществото на ония, които ръководеха съдбините на огромната империя. В някогашни времена, когато плебсът все още имаше някакви права и свои трибуни, случваше се амфитеатърът да замеря с камъни императора и патрициите, да дюдюка по тях, да крещи в лицата им хули и най-дръзки предизвикателства, а понякога дори да влиза в кървави схватки с гвардията, която ги вардеше. Сега плебсът беше омаломощен, лишен от водачи, много пъти беше тъпкан и клан, палачите вадеха очи и режеха ръце, съдилищата продаваха в робство, а поповете обещаваха на покорните весел живот в царството небесно. Хиподрумът беше останал единственото земно развлечение за плебса, та не си струваше и него да загуби заради напразни и безсмислени битки; патрициите държаха парите, а императорът — облечената в желязо войска.

Но и ония, които не дремеха или не се изкачваха на галерията с портиките и колонадите, с изгледите към морето и градските квартали, и те имаше с какво да залъжат очите си, какво да позяпат, за да дочакат по-неусетно започването на игрите. Дълга и тясна трапецовидна тераса разделяше арената на две части; казваха й „спина“, тя завършваше в двата си края с три високи колони, от които средната излизаше напред. Тия колони отбелязваха границата между дясната и лявата част на арената; колесниците правеха остри завои около тях и ако се случеше две колесници да влязат в тясното пространство между колоните и граничната ограда, едната непременно ставаше на парчета, а „хеникусът“, водачът на колесницата, оцелееше ли случайно, прекарваше остатъка от живота си осакатен. Върху спината се издигаше един луксорски обелиск, трофей от Египет; Константин Порфирогенет беше построил до тоя гранитен стълб пирамида, подобна на Хеопсовата, но джудженце в сравнение с нея, а малко по-нататък колона, съставена от три гигантски змии, поддържаше триножника на огромен жертвеник. Това чудно скулптурно произведение беше домъкнато от Аполоновия храм в Делфи. Тука, върху гърба на спината, около обелиска, пирамидата и змиевидната колона си съжителствуваха десетки статуи от древни и съвременни скулптори, бюстове на прославени цариградски жокеи деляха място с безсмъртни творби на древните майстори. Фонтани, големи и малки, обвиваха в тънки струи това мълчаливо население от мрамор и бронз.

Към три часа подир пладне, един час преди започване на игрите, настъпи оживление и сред редовете и ложите на официалната трибуна. Най-напред дойдоха гвардейски поделения, гвардейците шлемоносци бяха разставени в гъсти кордони пред входовете и кръстовищата. Заеха местата си и началниците на императорската гвардия — техните ложи бяха разположени на подковообразната тераса току под трибуната на императора. Високите цветни пера, които украсяваха шлемовете им, леко полюшвани от ветреца, правеха една пъстра поляна от най-причудливи цветя. Започнаха да пристигат посланиците — в мантии, туники, наметала, бурнуси, елеци, далматинки, — палитрата на един разюзден по цветове художник би изглеждала бедна от бои в сравнение с тази царствена шарения. Византийските богаташи — гърци, арменци — идеха облечени в ослепително бели туники, наметнати с тънки мантии от синя и червена коприна.

По-рано, в железните времена, амфитеатърът беше недостъпен за жените. Понякога само на официалната трибуна дохождаха съпруги на посланици от западните страни, гъркини от Сицилия, арменки — любовници на позастарели лихвари и гвардейски началници. Амфитеатърът се предаде най-напред на проститутките от пристанището, на актрисите от скитащите циркови трупи, на кръчмарките и продавачките на подсладена вода. Като се уплашиха за мъжете си, да не бъдат изкусени от тия опитни жени, защото нажежената атмосфера на хиподрума предразполагаше към любовни авантюри дори олиселите черковни клисари, почтените матрони извършиха безкръвна революция — плюха на предразсъдъците и една по една отначало боязливо, а сетне все по-пристрастно започнаха да посещават игрите. Останалото довърши хиподрумът: галерията с портиките и колонадите, вятърът, който шумеше покрай капителите като коприна — това създаваше по-особено настроение и матроните захванаха да довеждат поотрасналите си дъщери: току-виж, че птичката на щастието кацнала на рамото им. Затова сред многоцветието на мъжкото облекло и жените гледаха да не останат много назад — едни идеха в бели туники, други в сини, едни с лилави наметала, други с пембени, розови и така нататък.

Откъм двата края на спината, при граничните колони, свиреха оркестри. Над клетките, откъдето излизаха колесниците, надуваха сребърни тръби гвардейските оркестранти. Всеки оркестър свиреше свои маршове, но особена разлика в мелодиите нямаше, приличаха си, защото тия маршове бяха композирани като църковни химни, възпяваха разни събития от стария и новия завет.

И ето към четири часа около императорската трибуна настъпи обичайното оживление. Идеше императорът! Дворцови хора изнесоха иконите на Богородица, Светото възнесение, свети Константин, огромни, в позлатени рамки, и ги окачиха на куки от трите страни на императорската ложа. Гвардейският оркестър започна да свири императорския марш — химна на светия кръст.

Идеше абсолютният господар на империята. Той беше върховен началник на черквата, на войската, върховен законодател. Можеше да осъжда на смърт, да помилва, да реже уши, носове, да изгаря на клада, да обявява война и да сключва мир. Всъщност тия работи императорът имаше право да върши по начало като божи наместник на земята, а в действителност хиляди закони, създадени още от най-древни времена, постановяваха какво по-точно трябва да върши императорът в едни случаи и какво — в други, посочваха какво не бива да прави, а онова, което можеше да прави — как да го прави. Неговата неограничена власт беше като облеклото му — божествено, богато, но писан и непоклатим церемониал строго установяваше какво да носи във военно време и какво в мирно, какви дрехи да облича в едни и други случаи и как да ги сменя през различните часове на деня.

Императори имаше всякакви — потомствени аристократи и коняри, велики държавници и пройдохи, сурови центуриони, пияници. Всеки император живееше и управляваше по свой начин, но византийската политика оставаше през вековете една и съща. Тя беше неизменяема, защото неизменяеми бяха основните интереси на ония, които я създаваха, за да ги защищава: патриции и банкери, корабовладелци и могъщи поземлени собственици. Семействата, които имаха парите и земята, патрициите, които управляваха от името на императора, умело използуваха традициите, протоколите, законите, сената, държавната машина, за да се увардват от увлеченията на императорската власт и от деспотизма й, когато ги застрашаваше. Тия хора, силни поради произхода си, или защото заемаха големи и отговорни служби и главно защото владееха парите и земята, те всъщност „правеха“ византийската политика неизменна във вековете. Императорите въпреки неограничената си власт можеха само да подсилват или да отслабват някои направления от тая политика.

Но тъй или иначе императорът беше всевластен и всемогъщ, господар над всички и на всичко и затова дохождането му в хиподрума се ознаменуваше със свирене на тържествени маршове, с окачване на гигантски икони, с развиване на военни и църковни знамена и щандарти.

Така през този неделен ден, точно в четири часа без пет минути, на хиподрума пристигна Лъв Шести, придружен от висши сановници, адютанти и телохранители. Десетки хиляди зрители посрещнаха императора с възторжения възглас „Христос, победител!“ Този възглас беше и бойният вик на армията, с него византийската войска започваше ръкопашен бой.

 

 

Лъв Шести минаваше официално за син на Василий Велики, основателя на македонската династия, но сред дворцовите среди се знаеше с положителност, че истинският баща на Лъв е Михаил Пияницата, любовник на Василиевата жена Евдокия Ингерина. Това, което загатваше мълвата, се потвърждаваше и от самата външност на младия император — той приличаше на официалния си баща толкова, колкото черното е роднина на бялото, защото Василий беше едновременно и Аполон, и Херкулес, а Лъв имаше жалката външност на съсипан от болести рахитичен човек. Попрегърбен, дългорък, сух, с изпито жълтеникаво лице, той изглеждаше по-стар за годините си, но не отблъскваше въпреки грозотията си: лицето му излъчваше одухотвореност, ум, а тъмните му очи святкаха предизвикателно с един като че ли ненаситен и жаден блясък. Никога не участвувал в сражения, не помирисвал кръвта на битките — той пишеше съчинения по военната тактика; не стъпвал в помещенията на дворцовите кухни — той даваше авторитетни мнения по най-тънките въпроси на кулинарното изкуство. Занимаваше се още и с геометрия и астрономия, правеше опити и в областта на историческите хроники. Проявяваше енциклопедически увлечения, навсякъде беше добър и никъде — блестящ или поне средно талантлив. Живееше с амбицията да бъде творец, работеше с учудващо трудолюбие, но във всичко беше един посредствен лаик, резултатите на усилията му не надхвърляха рамките на обикновените любителски опити.

Такъв беше и в любовта: слаботелесен, но святкащите му очи винаги търсеха най-темпераментните и ненаситните любовници. Към нежната и благородна красота на първата си жена, Теофано, проявяваше подчертано безразличие, тя беше потомствена патрицианка, а по дъщерята на търговския посредник Силиян Зауца, полууличницата Зоя, колкото сладострастна, толкова умна и хитра, беше почти луд — няколко месеца след смъртта на Теофано той я въведе в двореца и я направи императрица. На Силиян Зауца даде титлата „василеопатор“, издигна го за свой помощник в администрирането на империята и го обяви с декрет за началник на държавната съкровищница и финансовите служби.

 

 

Тоя ден Лъв Шести не беше в добро настроение. Сутринта още докато се къпеше в банята си, подочу от евнуха Базил пак ония приказки за отношенията между Зоя и адмирала Евстатий. Сага приказките не бяха от общ характер, тоест че между Зоя и Евстатий имало „нещо“, хората често са склонни да предполагат най-лошото, а съдържаха много точни указания, че между Зоя и Евстатий наистина се разиграва някаква тъмна и опасна драма. Базил беше научил от приятеля си Каврикиос, евнух на императрицата, че други евнуси, които обслужвали спалните й помещения, били открили при един от южните външни прозорци въжена моряшка стълба, вързана за напречната бронзова пръчка. Хората на Каврикиос веднага прибрали тази въжена стълба, защото тя била едно веществено доказателство за извършено престъпление, но кой знае как междувременно стълбата изчезнала по много мистериозен начин: била е открадната вероятно от евнуси, верни на Зоя. Според Каврикиос, както бил чул от приятелите си, тази стълба била моряшка, и то не каква да е, а адмиралтейска; само адмиралтейският кораб притежавал такива изкусни и деликатни съоръжения за преодоляване на отвесни препятствия, обикновените моряшки стълби били много груби и тежки. Базил не спомена името на Евстатий, но императорът дори да не беше учил някога логика в Магнаурския университет, само въз основа на веществения доказателствен материал можеше да си изгради хипотеза кому е била нужна тази моряшка стълба и защо. Има хипотези, които създават добри предчувствия, но има и такива, които просто прекършват човека. Тази моряшка история не прекърши императора, той не беше сантиментален, но толкова го разстрои, че когато излезе от басейна на банята, вместо да тръгне към дрешниците, където го очакваха дузина евнуси и камериери, пое, без да съзнава, по коридора, който водеше за помещението на гвардейската охрана. Офицерите, зърнали дългата му и мършава фигура да се клати между мраморните колони — Лъв Шести се мъчеше да си припомни някакви стихове от Овидий за изменчивостта на жените, — хукнаха презглава към караулната стая, ужасени от непристойния вид на божия наместник.

Но нали денят се познава от заранта, веднъж тръгнал зле, продължаваше да се търкаля сред неприятности и лоши известия. Тъкмо промишляваше над плана за втората глава на „Тактиката“ — мислите му пъплеха тежко, все не излизаше от главата му проклетата адмиралтейска стълба, бойните редове затъваха някъде помежду атлазените завивки на Зоината спалня, — пристигна вторият адютант и с изплашено лице му съобщи, че Аякс, ненадминатият и умният, неудържимо се надувал. Аякс беше любимият императорски кон.

Лъв Шести на часа забрави и моряшката стълба, и бойните редове, и обходните движения на крилата и както си беше в работни дрехи, хукна по стълбища и през етажи за двора, където бяха императорските конюшни. Не успя да стигне до конюшните, защото в преддверието на първия етаж беше догонен от началника на церемониите, Теофил, потомствен патриций, на вид по-строг и по-важен от самия император. Тоя Теофил се хвърли на земята много саможертвено, прегърна коленете му и заяви, че по-скоро ще се раздели с главата си, нека я отсекат, с очите си, нека ги извадят, отколкото да пусне императора на двора в такъв неподходящ костюм. Той каза, че от времето на Юстинияна до днешни дни нито един император не се е мяркал пред низшите люде в работно облекло. Ако Лъв Шести има намерение да разруши свещената традиция, нека да помисли по-напред за последиците, това може да срине до такава степен императорския му престиж, че плебсът да го вземе на подбив, да дюдюка по него и да му се плези, когато се появи на хиподрума.

Като видя себеотрицанието на Теофила и готовността, с която тоя възрастен патриций предлагаше главата си, Лъв Шести се просълзи от умиление. В края на краищата Аякс беше само един кон, спокойствието на империята струваше повече, разклатеният престиж на императорския институт можеше да предизвика непоправими последици. Теофил беше прав, трябваше да се върне, за да смени одеждите си, имаше време, бяха му казвали, че надуването понякога продължава с часове.

Както се изкачваше по стълбите, дойде му на ум една чудесна идея: правилата на дворцовия етикет и на церемониите бяха пръснати в десетки книги, някои от тях носеха печата на отколешни времена, Теодосиеви и Юстиниянови, новата епоха изискваше осъвременяване, защо да не напише една книга, в която да изложи най-прегледно и до съвременен начин и в стила на новата епоха всичките етикети, церемонии и протоколи на дворцовия живот?

Тази идея толкова го вдъхнови, че надуването на Аякс отиде оттатък завесата, при адмиралтейската стълба; творческите задачи засенчваха личните несгоди и той реши тутакси да нахвърли плана на първата глава.

Но понеже денят беше започнал да се търкаля лошо още от заранта, съобщиха му, че е пристигнало пратеничество от арабския фронт. Той прокле наум и пратеничеството, и фронта, онова, което беше намислил за първата глава, изчезна, като да не е било, нареди да почерпят вестителите с плодове и вино, а сам отиде при камериерите си, за да го облекат в подходящи дрехи.

Двамата центуриони го поздравиха чинно, по римски обичай. Те бяха в походно бойно облекло и изглеждаха много мрачни.

— Не носим добри новини, цезарю! — каза първият от тях.

— Ние идем направо от бойното поле — допълни вторият.

С няколко думи беше казано всичко: арабите бяха спечелили битката при Ефрат. Сега идеше ред на Сирия, пътят към една от най-скъпоценните перли на империята беше открит за полумесеца, но Лъв Шести мислеше за друго — той изглеждаше поразен от лаконичния език на центурионите; с пет-шест думи беше разказана една голяма история.

— Предполагам, че не сте чели Цезаря? — попита той.

Центурионите поклатиха глави. Откъде ще знаят, империята имаше десетки цезари, пък и всичкото им четене започваше и свършваше с надписите по паметниците на хиподрума.

— Като сразил скитите в няколко решителни битки, Юлий Цезар писал такова писмо до римския сенат: „Дойдох, видях, победих!“

Той очакваше, че центурионите ще ахнат, като чуят тоя крилат гениален израз, но те мълчаха начумерени, гледаха разсеяно и мрачно цветните мозайки по мраморния под. В ушите им като че ли още гърмеше страшната сеч при Ефрат.

Потиснатото им настроение прескочи като лоша зараза и у императора. Сега трябваше да свиква военния съвет, да изпраща подкрепления от други теми, за да се пресече пътят на арабите към Армения и близкоизточните провинции. Нови товари злато ще изтекат от държавната хазна, нови турми от млади мъже ще прекосят пролива, за да оставят костите си по арменските и сирийските пустини. Тоя отвратителен ден беше започнал ужасно, с какви ли други нещастия щеше да свърши?

Все пак той почерпи центурионите с вино и плодове, както изискваше обичаят; те ядоха и пиха мълчаливо и някак насила. Сетне заповяда да ги отведат в дворцовата казарма и да ги държат там уединени и под ключ две денонощия, та слухът за това ново поражение на арабския фронт да не избухне изведнъж сред столицата като пожар.

Завърна се в работната си стая повече прегърбен, отколкото изглеждаше обикновено, ръцете му висяха, като че бяха откачени в раменете. Сега нямаше настроение нито за „Тактиката“, нито за първата глава от Сборника по дворцовия етикет. Онази завеса беше се вдигнала или бе станала на прозрачен воал, все едно, виждаше се и адмиралтейската стълба, и самият адмирал Евстатий, широкоплещест и як, един древен гладиатор; той се изкачваше по стъпалцата, а най-отгоре зееше висок и сводест прозорец, с позлатена бронзова пръчка по средата. Прозорецът зее отворен, а в тъмното стои Зоя, нетърпелива и уплашена от лудата си страст. Въжената стълба, това е страшен риск, последиците са секира и манастир, секирата — за Евстатиевата шия, а манастирската килия — за нея. И все пак… В тоя момент ненадминатият Аякс изпуща може би последната си въздишка, а конницата на арабите препуска към сирийската граница. Човек не знае за какво да скърби по-напред.

Пък и нямаше време за скърби — точно в дванадесет часа евнусите камериери дойдоха да го обличат за неделния обяд.

 

 

Големият „номер“, зрелището, за което бяха дошли на хиподрума сто хиляди души — надбягването с колесници, — биваше винаги предхождано от атлетически игри и циркови атракции. Така и в този неделен ден, последния от месец септември, програмата започна със състезания по мятане на копие и диск, с единично, двойно и трикратно бягане около елипсата на арената. Победителите бяха окичвани с венец от живи цветя, даваха им от половин до една нумизма, венецът тозчас отиваше по дяволите, а парите се кътаха на сигурно място, те осигуряваха на атлетите добро ядене в пристанищните кръчми. Цирковите артисти показаха сцената „Лихваринът“. След като беше съсипал дузина нещастни длъжници, лихваринът толкова много надебеля от мъките им, че заприлича на края на една гигантска лоена топка. Дойдоха черни и рогати дяволи начело с тартора си, закачиха го с куки и го отмъкнаха в пъклото. Там изиграха около него дяволския си танц буйно и вдъхновено, сетне го хвърлиха в огъня. Огънят беше една смрадлива пушилка, образувана от няколко кофи запалени смоли. Официалната трибуна изпрати този спектакъл хладно, но затова пък амфитеатърът възнагради артистите с одобрителни възгласи, ръкопляскания и много шепи дребни пари.

За публиката всичко това беше, разбира се, само едно скромно предястие. Пищното ястие, което щеше да насити вълчия апетит и на патрициите, и на плебса, идеше тепърва.

Вестители на коне, обкичени с разноцветни копринени панделки, излязоха на арената, надуха сребърните си тръби и обявиха половинчасов отдих. Хиляди зрители наскачаха от местата си и се втурнаха през изходните тунели към източните врати на хиподрума — там, около двата антични атически коня, бяха импровизирани стотици лавки и малки дюкянчета: кресливи продавачи предлагаха изстудени сиропи, портокали, фурми, сладкиши; търговчета на дребно продаваха евтини панделки, кордели, иконки, нанизи от стъклени мъниста; а сдруженията на „сините“ и „зелените“ продаваха специални „канцелари-каси“ сини и зелени талони. Сините талони осигуряваха малки печалби, в случай че спечели „синият“ жокей, а зелените — ако състезанието бъде спечелено от „зеления“ жокей. На всеки десет талона, отбелязани с поредни номера, един се обявяваше за печеливш.

Докато обикновените хора от плебса пиеха сиропи, оцветени със синя и зелена боя, или се услаждаха с евтини сладкиши, Лъв Шести покани в приемната си малка закуска неколцина от най-видните сенатори и военачалници. От императорската ложа до приемната водеше недълъг коридор, облицован с малахитови плочи и постлан със скъпи цветни килими. Приемната зала гледаше към двора на главния императорски дворец, стената, срещуположна на сводестите прозорци, беше покрита от тавана до мраморния под с огромен гоблен. Върху лазурна тафта грееше, извезан със златна сърма, образът на великия Юстиниян.

Покрай стените на кръглата зала бяха поставени малки маси от червено дърво. Масите бяха отрупани със сребърни подноси и фруктиери, сред тях меко блестяха златни кани и тежки позлатени чаши. Във фруктиерите имаше кехлибарено грозде от Южна Тракия, портокали от Палестина, ананаси от Египет, захарни фурми от Кападокия, разрязани любеници от Сицилия. Върху подносите изпущаха топла пара току-що изпържени яребици, планински пъстърви, пилета. Имаше всякакви лакомства още, критското вино святкаше така, като че ли лъчеше искри, но настроението на гостите не беше кой знае какво. Вестта за поражението на арабския фронт не беше прескочила стените на двореца, народът не знаеше нищо, но висшите военни, логотетът на дрома, епархът, председателят на сената — главните ръководители на империята — бяха научили вече новината. Както винаги, най-напред я беше узнал логотетът на дрома; той беше началник на съобщенията и сигналните стражеви кули и пръв улавяше всяка добра или лоша вест. Няколко часа преди да пристигнат специалните пратеници на главнокомандуващия, той знаеше вече за поражението и без всякакво бавене беше поискал среща с императора. Но срещите с императора не ставаха по което и да било време на деня, преимущество имаха специалните пратеници. Логотетът на дрома, макар и пръв между цивилните сановници на империята, трябваше да почака до обяд, както изискваше дворцовият протокол.

И така настроението в императорската приемна не беше добро, почти никой от гостите не се докосваше до яденето, поканените сами си наливаха вино и мълчаливо пиеха. Императорът се разхождаше напред и назад из приемната, не поглеждаше никого и навремени нервно подръпваше къдравата си брада. Адмиралтейската стълба и смъртта на ненадминатия Аякс правеха поражението на арабския фронт неколкократно по-горчиво.

 

 

Точно в пет и половина часа гвардейският оркестър наду тръбите. Сетне изведнъж настъпи пълна тишина. Хиподрумът замря. Железните врати на двете клетки, които се намираха точно под императорската трибуна, бяха разтворени и на арената излязоха колесниците, теглени от по два чифта буйни и гиздави, чистокръвни коне. Едната четворка беше бяла, другата — черна, жокеят на белите беше от „синята“ партия, жокеят на черните принадлежеше на „зелената“. Както изискваше обичаят, синият жокей носеше синя туника, а зеленият — зелена. Туниките бяха къси, едва стигаха до коленете, на кръста бяха стегнати с тънки и тесни червени колани.

Двете колесници излязоха от клетките, подравниха се една до друга и бавно потеглиха по пясъчната елипсовидна писта; жокеите държаха юздите с левите си ръце, а с десните, вдигнати нагоре и с дланта напред, поздравяваха императора и народа.

— Ave, Caesar! — извикаха в един глас жокеите, като минаваха под императорската ложа. Това беше традиционният латински поздрав, запазен през вековете, от времето още на великия Юстиниян — единствените латински думи, които се произнасяха публично в столицата на многонационалния ромейски свят.

Лъв Шести не благоволи дори да поклати глава в отговор на този тържествен поздрав, но затова пък народът от амфитеатъра посрещаше и изпращаше жокеите със ставане на крака и с френетически възгласи:

— Ave! Ave! Ave!

Така колесниците, като направиха една пълна обиколка на арената, отново застанаха под императорската ложа. Тука трябваше да изчакат сигнала на главния разпоредител, за да се понесат към неизвестността. Наведени напред, настръхнали, с вдигнати камшици, жокеите чакаха сигнала, конете, изпънати като струни, дъвчеха юздите и ровеха пясъка с предните си нозе. Над хиподрума цареше мъртва, застинала тишина. Чуваше се плясъкът на водата в басейните и тихият шепот на вятъра, който се провираше през мраморните колонади.

Синият жокей, който управляваше белите коне, беше двадесет и шест годишен, син на търговец и се наричаше Андроник. Неговата звезда непрекъснато се издигаше на жокейския небосклон, от двадесет състезания имаше загубени само три. През това лято 6402-ро от сътворението на света, или 894 година от новата ера, той беше най-популярната личност в Цариград, жив кумир на младежта, по него, какъвто беше хубавец, въздишаха с еднаква страст и патрицианките от Виа Триумфалис, и кръчмарските момичета от пристанищния квартал.

Зеленият жокей се наричаше Алекси, той прехвърляше четиридесетте. Някога, преди пет-шест години, и той стоеше на върха на жокейската слава, и неговото чело се увенчаваше с лаврови венци, в кесията му весело се стичаха поточета от златни нумизми. После всичко тръгна непреодолимо назад. Баща му, търговец на зехтин, фалира, та трябваше да продаде всичките си венци, колани, дори състезателната си туника, за да го спаси от позорния съд на длъжниците. Едва беше стъпил отново на краката си, брат му, моряк във флотата, беше заловен от арабски пирати в Егейско море и за да го откупи, трябваше отново да продава и да залага. Продаде и заложи всичко, каквото имаше, и пак не му достигнаха петдесет златни нумизми. Разрешиха му, беше се застъпил за него дори самият епарх, шеф на „зеленото“ сдружение, да излезе на днешното състезание, та ако щастието му се усмихне, да спечели петдесетте фатални монети. Но шансовете му бяха нищожни, не беше се качвал на колесница цели четири сезона, пък и възрастта му не вдъхваше надежди — на четиридесет години и най-прославените колесничари живееха вече само с добрите си спомени.

И така най-върховната минута на състезанието настъпи. Главният разпоредител вдигна ръка. На секундата юздите бяха отпуснати, изплющяха камшици, сякаш ураган беше пречупил десетметрови мачти.

Хвърленият жребий изпрати Андроник на вътрешната пътека на пистата и той спечели едно важно преимущество още в самото начало. Вътрешната пътека благоприятствуваше колесниците при завоите, конете преодоляваха опасната теснина по-леко, затова този, който препускаше по лявата пътека, правеше всичко, за да запази мястото си, а оня, който беше от дясната му страна, полагаше върховни усилия, за да му го отнеме.

Колесниците трябваше да пробягат десет обиколки. На втората обиколка Алекси успя да настигне съперника си при императорската трибуна. Опита се да пресече пътя му, но Андроник само изплющя с камшика си, и белите коне тутакси взеха отново преднина. Без друго те бяха по-пъргави, да се надминат по дължината на пистата изглеждаше трудно, трябваше да се провери какво могат по завоите; в опасната теснина голяма роля играеше и опитността на водача. Засега най-важно беше да се препуска по петите на белите, да не се изостава назад.

На шестата и на седмата обиколка Алекси направи отчаяни опити да надмине Андроник на чист терен, по дължината на арената, но и двата пъти, след като колесниците се изравняваха и някое време вихрено се търкаляха една до друга, белите коне постепенно набираха преднина и извеждаха „синята“ колесница напред. Тогава хиподрумът се тресеше от лудешки ръкопляскания, клокочеше като вулкан, сто хиляди души бясно ревяха „браво“ на синия водач.

Дори епархът, височайшият покровител на Алекси, и той викаше „браво“ на Андроник, макар че беше председател на зеленото сдружение. Силата, красотата и ловкостта вършеха своето, омайваха, грабваха очите и сърцата в тия тържествени и тревожно-напрегнати мигове клубните симпатии и малките финансови сметки бяха изчезнали зад девет морета и планини.

Vae victis! Тежко на победения! Никой като че ли не съчувствуваше на стария и осиромашал някогашен първенец. Тържествуваше младостта; колкото и да изглеждаше жестоко — беше естествено и напълно в реда на нещата; хиподрумът, това огледало на неувяхващата жизненост на империята, винаги вземаше страната на по-силния. Горе, под галерията с портиките и колоните, седяха близките на Алекси, майка, сестра, няколко души съседи по къща, и мъката им сред това разбунтувано човешко море беше самотна като пътник, заблуден сред безкрайните пустини; победеният няма приятели, такъв беше железният закон на хиподрума.

Но долу, на арената, работите далече не изглеждаха предрешени, както се струваше на зрителите от трибуните и амфитеатъра. Наближаваше деветата обиколка, предпоследната, Андроник все не успяваше да вземе по-значителен аванс, да се откъсне на безопасно разстояние от упорития си преследвач. Напразно плющеше с камшика по гърбовете на конете и над главите им, крещеше, колкото му глас държи, ругаеше, заканваше се, надвесен над извития парапет като ястреб над плячката си — черните коне неотстъпно летяха подире му, копитата им като че ли трополяха над самата му глава. И за пръв път, откакто славата му беше засияла на константинополския небосклон, той започна да изпитва кой знае защо и някакъв панически, ужасяващ, почти животински страх, като че ли смъртта се беше превърнала в четворка черни коне, препускаше подире му само на един камшик разстояние, готова всеки миг да го сграбчи в безмилостните си ръце.

Колесниците навлязоха в деветата обиколка.

В началото на тази предпоследна обиколка председателите на „сините“ и „зелените“ имаха право да удвояват по усмотрение сумата, предвидена за покриване на печелившите талони. Ако в края на десетата обиколка победата биваше спечелвана примерно от синия жокей, „зеленото“ сдружение изплащаше удвоените премии на печелившите талони. Ако предвижданата победа не се сбъдваше, в последните секунди на състезанието щастието изменяше на „сините“ и победител излизаше зеленият жокей, „сините“ заплащаха за алчността си — плащаха двойно покритие на всеки зелен талон.

Така при тази девета обиколка, като беше напълно сигурен в крайната победа на Андроник, председателят на „сините“ стана от мястото си и повдигна ръка — това беше общоприетият знак, съобщаваше се на зрителите, че „синята“ партия удвоява покритието на печелившите си талони. Председателят на „зелените“, епархът на Константинопол, кимна с глава и презрително се усмихна — не беше кой знае какъв героизъм да се залага върху картата на Андроник; и за слепците беше ясно, че победата му е вързана в кърпа.

Но долу, на арената, победата все още не беше решена, съдбата не беше хвърлила жребия си, арабските пирати държаха заложника, смъртта, превърната в четворка черни коне, припкаше по петите на оногова, когото зрителите вече славеха за безспорен победител.

На деветата обиколка, като се изравни за няколко мигновения с императорската трибуна, Андроник преодоля паническия страх, който го беше уловил за гушата, извърна глава към императора и повдигна за поздрав дясната си ръка, в която държеше камшика. Това беше красиво, спомняше славните времена на империята, когато гладиаторите излизаха на арената в Колизея и поздравяваха Цезаря с тъжно-героичните думи на обречените: „Ave, Caesar, morituri te salutant!“

Хиподрумът се затресе от ръкопляскания и възторжени викове, Лъв Шести въпреки лошото си настроение сви устни и приветливо се усмихна. С такива момчета като Андроник империята имаше дни.

Започна десетата, последната обиколка. Пропищяха камшиците, колесниците литнаха, сто хиляди души ревнаха и скочиха на крака, две четворки породисти коне, доведени до лудост от ударите и от оглушителната, гръмотевична врява, напрегнаха последните си сили — белите, за да се откопчат най-сетне от черните, черните — за да ги настигнат и надминат на всяка цена. Белоснежна пяна хвърчеше от ноздрите на животните, вихрушка вдигаше цветния пясък от пистата, зрителите по първите редове на амфитеатъра зинаха и притвориха очи.

Когато наближи последният завой, Алекси придърпа дясната юзда и изведе колесницата си на полегатата стръмнина, която отделяше арената от амфитеатъра. Сетне, като стигна билото й, дръпна лявата юзда с всичките си сили, наведе се напред, като че ли се канеше да скочи, дългият камшик изсвистя и се залепи като смок върху шията на десния водач.

До тоя миг двете колесници летяха почти успоредно една до друга. Но падът на стръмнината помогна на черните коне, наклонът подсили бързината им, те се спуснаха по диагонал надолу и като пресякоха своя коридор, втурнаха се в коридора, по който препускаха конете на Андроник. Дали Алекси, обезумял от отчаяние, предизвика сблъскването нарочно, или в последната секунда, като се спущаше от стръмнината, не беше успял да задържи конете в своя коридор? На тоя въпрос едва ли някой от стоте хиляди зрители можеше да отговори с категоричност. Нещастието започна и завърши в няколко секунди, черните коне възвиха рязко наляво и белите, които препускаха стремглаво по пътя си, връхлетяха отгоре им като бяла, неудържима лавина.

Сред черно-белия въртоп захвърчаха трески, засъскаха сплетени каиши и юзди, телата на съперниците изчезнаха под тази апокалиптична и громоляща грамада.

 

 

В същата минута логотетът на дрома влезе в императорската ложа и забързан не по обичая си и не както изискваше дворцовият протокол, дойде при императора и разтревожено му прошепна:

— Голяма беда, цезарю! Днес по обяд български войски са преминали южната граница!

— А? — каза Лъв Шести, без да помества очите си от зловещата жива картина, която се разиграваше в теснината. В тоя миг той не беше император, а потресен зрител като останалите сто хиляди.

Логотетът повтори съобщението си и допълни:

— Както гласят сведенията, които се получават — българските войски бързат към Адрианопол!

Лъв Шести се извърна и известно време го гледа като втрещен. Сетне мършавото му лице изведнъж почервеня. Въжената адмиралтейска стълба до спалнята на Зоя, смъртта на ненадминатия Аякс, печалното поражение при Ефрат — малко ли беше това за един ден, та си позволяваха да го тровят с още неприятности?

— Негоднико! — изрева той и посегна да улови логотета за брадата, но най-високият сановник на империята предугади намерението му и успя бързо да се отдръпне. — Негоднико — повтори той, — как си разрешаваш да ме безпокоиш по никое време?

Телохранителите, адютантите, председателят на сената, доместикът на схолите и великият доместик — главнокомандуващ на имперската войска, — всички, които бяха в ложата, гледаха изумено представителя на бога и не вярваха на очите и на ушите си, защото Лъв Шести беше по природа кротък човек, никога не бяха го виждали побеснял. И като го гледаха изумени, тайничко се радваха в душите си; унижението на логотета им допадаше, тоя надменен човек най-после беше получил заслужен урок.

— Не знаеш ли редът? — обади се угоднически великият доместик, като предизвикателно засука разперените си мустаци.

— Ако не го знае, да иде при Теофил, той ще го научи! — усмихна се злъчно председателят на сената. Логотетът на дрома подминаваше сената, вдигаше крак отгоре му като куче и сега беше паднала сгода на председателя да си отмъсти.

На онова място при завоя, където беше станало сблъскването на колесниците, шетаха вече дузина служители, прибираха разни остатъци, режеха каиши и отвеждаха окуцели и изранени коне. Епархът разговаряше оживено и весело в ложата си, гръмко се смееше: тъй им се падаше на „сините“, нека сега плащат за лакомията си.

Логотетът на дрома отстъпи заднишком до вратата на ложата и там се спря. Той изгледа със зли очи всички, в това число и императора, помълча някое време и поклати заканително глава.

— Хубаво! — рече той. — Аз ще си ида и ще чакам утре Теофил да ми определи време и час за аудиенция в двореца. Но се съмнявам дали тази среща няма да бъде излишна, тъй като новината, за която искам да съобщя, нашият император утре сам ще може да види с очите си! — На това място от речта си той спря, изправи глава, като всеки достоен човек, който знае цената си, пък незаслужено са го обидили, обърна гръб и понечи да излезе навън.

— Я чакай! — скочи подире му великият доместик. — Какви ги загатваш такива, а не се доизказваш докрай?

Логотетът на дрома се извърна и погледна императора, търсеше очите му. Лъв Шести седеше с наведена глава, бузите му вече не аленееха, изведнъж му беше станало тъжно. Както съзерцаваше краката си, обути в меки червени ботуши, стори му се, че вижда колесницата на Андроник, белите коне и самия Андроник, който беше вдигнал ръка за поздрав:

— Ave, Caesar! — Белите коне профучаха между ботушите му и изчезнаха, мънички като мишки, под седалката на позлатения му стол.

Той се изправи уморено. Човешкото море се отливаше от хиподрума, върхът на обелиска и арките на галерията пламтяха в оранжевото зарево на залеза. Върху арената припадаше мек, синкаволилав здрач.

— Заповядайте в двореца — каза Лъв Шести. — Свиквам на извънредно съвещание държавния съвет.

Първият телохранител тутакси наметна върху раменете му дълга мантия от пурпур, бродирана около огърлието със злато и украсена със смарагди и сапфири. Гвардейският оркестър засвири тържествения императорски химн.