Андрей Гуляшки
Златният век (14)

Разказ трети: Край на войната

В битката при укрепеното градче Буртудизос, наречено по-късно Булгарофигон, бяха избити за една нощ над десет хиляди души ромейски войници и офицери, в това число — главнокомандуващият войските, доместикът Лъв Катаколон, протовестиарият Теодоси — потомствен патриций от Юстинияново време, и началникът на военното императорско училище — Василий Никодимос, бивш преподавател по риторика във висшето училище при Константинополската патриаршия. Капитулираха и се предадоха в плен две турми пехота, без да влизат в боя. Ичургу-боилът Станул, който командуваше центъра на българската войска и водеше настъплението срещу укрепените позиции на византийците, взе в плен десет стрелометни машини, двеста обозни коли, огромно количество военно снаряжение, с което можеше да въоръжи от главата до петите един цял конен отряд. В ръцете на Станул падна и императорската войскова хазна, която съдържаше две хиляди нумизми — около 28 литра святкащо злато.

Симеон пристигна при войските си един ден след като те бяха се установили на позиции западно от Буртудизос. За разлика от адрианополския поход сега той не се движеше с авангарда, а следваше по петите ариергарда, защото групата, която го придружаваше и от която той не изпитваше желание да се отдели, пътуваше сравнително бавно с тежки обозни коли, теглени от по четири товарни коня и натоварени с необичаен за походни условия мирновременен багаж. Тази група беше във всяко отношение необикновена и според състава си — може би единствена за своето време.

Когато Никифор Геник предприе през 811-а година завоевателния си поход срещу България — сигурен в успеха си и за да не скучае по пътищата на варварската земя, — той взе със себе си цвета на аристократическата константинополска бохема. Придружаваха го прочути пияници и комарджии, авантюристи, жадни за приключения и злато, ненаситни женкари и бледокожи мъжелюбци, търговци на роби и хладнокръвни палачи. За нуждите на спалнята си тоя подпухнал от пиянство човек, който имаше при това пълнолетен син, водеше със себе си половин дузина пухкави юноши, нарочно отгледани за развлечение на високопоставени благородници, сбъркани от природата или опорочени от безогледен разврат.

Симеон взе със себе си две групи спътници. Първата група се състоеше само от избраници, хора на изкуството и догмата, в нея влизаха Йоан Екзарх, Карач, художникът Евтимий — игумен на новия преславски манастир „Света Богородица“ — и преподобният Йосиф — епископ на Плиска. Във втората група не блестяха такива звезди, като Йоан Екзарх и Карач, но и в нея хората не бяха за пренебрегване, състоеше се от двама червенски майстори, които Карач смяташе за най-талантливи след себе си, от двама търговци — единия на вина, другия на платове — и от по един златар, кожухар и стъклар.

Когато преди три дни Симеон събра двете групи в двореца си, беше ранна сутрин, навън колите чакаха, готови за път, Карач се взря с голямо учудване в хората от втората група и като посочи с пръст към златаря, кожухаря и стъкларя, извърна се спрямо Симеон и рече с присъщата хапливост на езика си:

— Тия пък защо са? Да речем, че майсторите и търговците ще има кое-що да видят и опитат из тракийската тема, ами тия какво ще правят?

— Същото, каквото правят другите — усмихна се сдържано Симеон, — ще гледат и ще опитват.

— Аз съм ходил в тая земя — повдигна рамене Карач — и ще ти кажа, господарю, че ти се лъжеш. Там няма нищо забележително нито в златарството, нито в кожухарството, нито в стъкларството. Какво ти златарство и стъкларство! Накити носят само стратезите и богаташите, пък и те ги имат било от Константинопол, било от другите големи градове. А за стъкларство да не приказваме — стъкло няма да видиш дори у богатите. Там хората затулят прозорците си с пергамент. А бедните — със сукно. Само черквите имат различни стъкла, и на цвят, и по изработка. Но ги доставят от Константинопол! Наистина, за какъв дявол ще бият тия тримата толкова път?

— Като те слушам да приказваш така — каза смръщено Симеон, — мисля си дали няма да сторя добро на Йоана, който има деликатен и благороден слух, ако извикам дворцовия шивач и му заповядам да зашие бъбривата ти уста? Или бръснаря — да поотреже малко от дългия ти език?

— Твоя воля, господарю! — каза примирително Карач. — На господарите им е присъщо да зашиват уста и да режат езици, защото представляват християнският бог на земята и упражняват неговата милост!

С тия си необмислени и дръзки приказки той молеше сякаш за едно по-сурово наказание и Симеон мълча някое време мрачно, преди да му отговори. Но откъм дворцовата катедрала заби клепалото, медногласните звуци полетяха над света като рояци сладкопойни птици, като крилати ангелски усмивки и навъсеното лице на княза се отпусна, като да беше го докоснала една свята и кротка ръка.

— Каквото съм намислил, то непременно ще стане — каза Симеон. — Златарят ще види чудни златарски изделия — подноси, чаши, потири, с извезани по тях образи и сцени. Кожухарят ще види елечета, контошчета, подплатени кафтани и пелерини, каквито и насън не си е представял, че може да съществуват. А за стъкларя да не говорим — неговите очи безкрайно ще се удивяват на какви ли не стъкла и плочи, прозрачни, рисувани, цветни. Ще види и плочи от глина, печени в пещ, каквито и ние правим, но лъскави и, гладки като стъкло. Но защо ли ти приказвам, ти самият си виждал и си се наслаждавал на тия чудесии дори повече от мен! И аз казвам, че тия тримата ще видят много чудеса; и не само ще видят — те ще научат за направата им и ще започнат да ги правят и у нас. И ще обучат ученици да правят същите неща, и учениците им след време ще имат свои ученици. Това имам пред вид.

Всяка от тия групи беше настанена в по една дълга кола, покрита с дебело чергило. Трябва да се каже веднага, че във втората кола времето течеше много по-весело, макар да беше по-пренаселена от първата и уредбата й да не изглеждаше толкова болярска. Търговецът винар беше се запасил тайно с един мех вино, а и червенските майстори не бяха дошли с празни ръце. Кожухарят носеше една делвичка с мед, а златарят беше гудил в дисагите си няколко дебели порязаници овча пастърма. Търговецът на платове, един стиснат човек, отначало се сърдеше:

— Защо ви е всичко туй, добри хора, мигар князът няма да ни гощава по княжески, като ни е поканил да му бъдем дружина?

Но още през първия ден на похода той се покая горко за думите си, защото князът имаше свои установени привички, от които никога и за никого не отстъпваше: на война всички бяха длъжни да се задоволяват с простата храна на войника. Сам той си чупеше от войнишкия хляб и кусаше от войнишката чорба. Та в колата на обикновените люде поради виното и пастърмата животът потръгна весело още от самото начало на дългия път.

А в колата на първенците общото настроение приличаше на силно променчиво време: уж грее слънце, а след някой час току се заоблачи. Понякога слънчевото време се сменяше направо с буреносно — трещяха гръмотевици, духаха ветрища. И как нямаше да духат! Епископ Йосиф беше благопристоен мъж, почти побелял, той разговаряше най-вече с извадки от свещените книги, а когато не разговаряше и не спеше — мрънкаше под носа си разни песнопения от тържествената благовещенска литургия или от молебена, който се правеше в деня на свети Георги, покровителя на военните командири. Йоан Екзарх пък говореше с много изискани думи, сякаш четеше от книга, по три пъти на ден миеше ръцете си, а от пастърмата се гнусеше като от леш. Той не вкусваше месо от добитък, но имаше голяма слабост към рибата. На Коледа, Великден и Заговезни похапваше пилешко, но повече се хранеше с мед, плодове и рохки яйца. Тоя деликатен и много учен човек, който на лице сигурно приличаше на истинския Йоан Кръстител, чуеше ли някоя по-грубовата дума, или интимни приказки за жените, тутакси се смущаваше и бледите му бузи поруменяваха, като на момиче.

Срещу тия двама почтени, благовъзпитани и във висша степен деликатни хора седеше Карач, свадлив като дърт козел, неприязнено настроен срещу всякакви духовни и светски началства, невъздържан и груб в приказките си, като самонадеян кръчмар. Още в самото начало на пътя, като гледаше втренчено Йоана, взе да му разказва с големи подробности една пре-плътска версия за зачатието на Богородица. Сетне прекъсна песнопението на епископ Йосифа и като изчисти гърлото си с дълбока кашлица, сам подхвана една весела песничка, в която се разказваше за един къдрав овен и се превъзнасяха неизчерпаемите му любовни способности. Тази известна песничка беше останала от езическо време, запееше ли я някой на публично място, свещениците го наказваха с едномесечен пост, па макар и по донесение на някой съмнителен свидетел. Ако свещеникът се окажеше по-ревностен божи служител и съобщаваше за тоя грях на административните началства, песнопоецът получаваше в добавък на едномесечния пост и десет пръчки по задните си части. Сега Карач дръзваше да пее тази езическа мръсотия в лицето на преподобния Йосиф!

Епископът благоразумно затвори очи и се престори на заспал, но си личеше, че слуша внимателно, а Йоан Екзарх, пламнал в лицето като засрамена девойка, каза, че ще се оплаче на княза, пролази под чергилото и излезе да седне на капрата до мустакатия кочияш.

Четвъртият човек от групата, игуменът Евтимий, не затвори очи като епископа, нито поруменя, но не се и вдъхнови някак, той гледаше певеца с внимателни очи и нито го упрекваше с поглед, нито го поощряваше.

Когато привърши песничката си, Карач поглади козята си брадичка и му рече:

— Ти, преподобни Евтимие, както си ме зяпнал, приличаш на онова магаре, дето гледа как магарицата му върши грях с господарския жребец, но си трае и кротува, за да не видят позора му другите магарета.

— Не — каза спокойно Евтимий, — аз просто те изучавам.

— Виж ти! — засмя се Карач, но лицето му веднага стана сериозно. От зъл и присмехулен човек той изведнъж се преобрази в мислещ и умен събеседник. — Надявам се, че няма да ме нарисуваш като голям грешник! — каза той.

— Никакъв грешник! — усмихна се едва-едва Евтимий. — Моите грешници са благообразни, а ти имаш вид на недохранен човек!

— А-ха — каза Карач. Той помълча малко, сетне го тупна приятелски по коляното и му се усмихна в очите: — С една дума, недохранените в рая, а ситите в пъкъла, както разправят, че е казано някъде в евангелието на християните! Добре. Ами ако един сит грешник отслабне поради разстройство на стомаха си и добие изпосталял вид като моя, и заприлича външно на недохранен човек? Като се ръководиш от правилото си „благообразните в пъкъла, изпосталелите в рая“, ти ще пуснеш негодника с разстроения стомах направо при праведниците. Така ли? Ето, братко Евтимие, че уж си на прав път, а всъщност не си!

Разбира се, Йоан не изпълни заплашването си да наковлади Карач пред княза. Той уважаваше великия майстор, макар да го ненавиждаше като човек и да не споделяше разбиранията му за изкуството. Пък и клеветничеството беше чуждо на душата му, както леденият мраз беше чужд на слънчевата топлина. Но чуеше ли го да се разправя с Евтимия за духовната дейност, не се сдържаше и дори на капрата да седеше, връщаше се на мястото си и смело се хвърляше насреща му в словесен двубой. Спореха, сякаш гълъбица с гарван.

Йоан държеше за първенството на духа, за предимството на духовната наслада и на духовното веселие, а Карач казваше, че всичките духовни радости не струват дори пробита бакърена пара, ако не са свързани с разни усещания на материалното човешко тяло.

— Например — привеждаше той доказателства: — как ще изпитам радост от една Евтимиева „Богородица“, ако не я видя с очите си? От една хубава жена, ако не я погаля с ръката си? От чепка сладко грозде, ако не го опитам с езика си?

— Ти си езичник! — казваше му тъжно Йоан.

Ако споровете се водеха по време на почивките, при тях дохождаше Симеон и внимателно ги слушаше. Тогава те ставаха трима — гълъб, гарван и орел. Орелът не взимаше страна в споровете, мъдро си мълчеше, но според проблясванията на очите му Карач заключаваше, че в повечето случаи е с него. Кой знае защо, но и Йоан мислеше, че в повечето случаи князът споделя неговите схващания.

В тия спорове епископ Йосиф не взимаше участие. Той си тананикаше разни песнопения от тържествената благовещенска литургия и се правеше, че не слуша никого, или ако навремени се умълчаваше — даваше си вид на пастир, дълбоко скърбящ за загубените си овце. Евтимий пък вторачено следеше с очи всекиго от спорещите и понякога се усмихваше, но не можеше да се разбере дали се усмихва на чутите приказки, или таеше в себе си някакви свои мисли, които усърдно криеше от другите.

Трябва да се каже още, че тия препирни на духовни теми скоро започнаха да омръзват на Карач. Той стана разсеян, очите му взеха да блуждаят, понякога изтърсваше проклятие по неопределен адрес и без никакъв повод, от което Йоан ставаше по-червен от божур. На първия ден на пътуването, около залез-слънце, той скочи от колата, както се носеше по пътя, пльосна на земята, но бързо се изправи и отчаяно замаха с ръце срещу четворката коне, която теглеше втората кола. Кочияшът опъна юздите и Карач се вмъкна като гущер под чергилото.

На поредното спиране той дойде весел при спътниците си и Йоан едва не повърна, като усети дъха му по лицето си — отвратително миришеше на кисело вино, на лук и овнешка пастърма.

Групата от втората кола започна пътешествието весело, но и там времето не се задържа за дълго слънчево. Тази дружина не се увличаше в дълбокомислени спорове по същността на човешката радост, тъй като тя имаше подръка някои неща, които много бързо и непосредствено доказваха правотата на схващанията, застъпвани от Карач. Но единият от майсторите каза, че е по-добре чардаците на къщите да се крият под стрехите, а другият възрази, че това е глупаво и че за предпочитане са откритите чардаци. На края те взаимно се обвиниха в некадърност и простотия. После между тях и двамата търговци избухна кавга за парите, търговците ги нападаха, че взимат безбожно много за направата на една къща, било с открит или покрит чардак, все едно, а майсторите им отговориха, че ако някои мамят бога, това са търговците, защото продават вино, разредено с вода, и платове, които се късат съвсем лесно и не държат топло. Търговците им казаха, че тогава е по-добре те да ходят в кожуси и кожени гащи, а да не си шият дрехи от плат и като искат да пият чисто вино, нека сами си го правят, защо трябва да ходят по кръчмите. Майсторите им отвърнаха, че и те ще направят по-добре, ако си изкопаят землянки и в тях да си живеят, вместо да искат къщи от камък и дърво, че отгоре на всичко и с чардаци.

Спорове от почти същия характер избухнаха и сред кожухаря и стъкларя, и между тях двамата — със златаря. На тяхна страна застанаха и търговците, присъединиха се и майсторите, така че златарят се видя в едно кратко време обкръжен от всички страни. Цялата тази междуособна война затихна временно, когато под чергилото се появи Карач. Като разбра за какво спорят, той им каза, че са глупци, и макар тази дума да беше тежка, не му възрази никой, защото той идеше от първата кола и всички знаеха, че князът го обича. После всички пиха вино, забравиха споровете и като се прегърнаха едни други през раменете, запяха весели песни от по-старото време. Песните от по-новото време бяха по съдържание черковни и не вървяха с виното.

Но много скоро препирните щяха пак да се възобновят, защото тия хора бяха се откъснали от корена си, очите им шареха по света и се лакомяха за какво ли не, всеки гледаше да надмине другия и се боеше да не бъде настигнат и поради това всеки се отнасяше със съмнение към съседа си. Техните деди и прадеди бяха селяни, едни пасяха добитък, други оряха земята и сееха зърно, бяха привързани към земята си с невидими синджири, очите им не шареха по света и поради това не се лакомяха за много неща. А когато човек не се лакоми за много неща, той живее по-спокойно, не трепе до смърт краката си, за да надмине някого, и не умира от страх, че ще бъде надминат. Той се чуди и дори се радва, като научи, че съседът му е издоил от кравата си едно менче мляко в повече. Той не се озлобява от това, нито се чувствува изигран, нито се замисля как да му напакости.

 

 

Разбира се, с такава дружина Симеон не можеше да пътува бързо, както изискваха военните правилници, а да изоставя спътниците си не биваше, защото без неговото усмирително присъствие кой ли знае докъде щяха да стигнат в непрекъснатите си спорове и хапливи закачки. Току-виж, че на Йоан му дотегне и тръгне да се връща назад, а Карач пусне корен в някоя попътна кръчма.

Затова Симеон настигна войските си чак на другия ден, след като те бяха се установили вече на позиции около подстъпите на Буртудизос. Същия ден заваля дъжд, мъгли и облаци притиснаха равнината, разположението на византийските войски и самият Буртудизос се губеха от очите му, скрити в мъглявината и зад дъждовната завеса, сякаш ги нямаше изобщо на света. Той нареди на Курт да изпрати подсилени групи от съгледвачи и сам да излезе на разузнаване, като вземе със себе си ичургу-боила Станул и двамата командири на конницата Севар и Олцег.

— Сами да видят с очите си местността и добре да запомнят всичко, за да не приличат сетне на слепци, когато тръгнат в боя!

Той се затвори в палатката си, отказа да се храни, извади от седефеното си сандъче едно съкратено издание на Юстинияновия кодекс, допълнен с редица укази и едикти от по-сетнешните императори, и дълбоко се зачете. Когато на обяд Курт му докладва за разположението на византийските войски, той се разсмя весело, което не се случваше често с него, и рече:

— Ето, доместикът Лъв Катаколон предполага, че аз ще атакувам Буртудизос по направлението на пътя, който води за Константинопол. Защо мисли така? Много просто, защото местността, която тоя централен път пресича, е равна и дава възможност за съсредоточаване и разгъване на голямо количество войски. Отляво и дясно местността е хълмиста, тя не е удобна за пехота, а за конница — още по-малко! И така, сигурен, че аз ще развия нападението си по главния път, той е съсредоточил насреща ми цялата си пехота, повече от шест хиляди души, а на крилата е извел главните си сили — по две хиляди души конници на всяко крило. Защо е съсредоточил на крилата главната си сила? Пак ще кажа — много просто! Като ме примами по главния път към центъра си, да ме затвори с бързите си крила и да ме унищожи!

Той издуха някакъв въображаем прашец от кориците на Юстинияновия сборник, погледа замислен книгата някое време, почука с пръст отгоре й и поклати глава:

— Доместикът прави само една грешка: той разчита премного на обичайните правила за водене на война, той плаща скъп данък на учебното дело, което се изучава в императорските военни училища! Така например той не очаква, че аз ще се реша да воювам нощем, а аз ще го нападна, щом само настъпи голямата нощ! Той очаква, че аз ще хвърля главните си сили, по-голямата част от конницата си срещу неговия център. А аз ще хвърля главните си сили, тоест почти всичката си конница, срещу неговото дясно крило! Той очаква, че ще ме обходи, а тъкмо обратното ще се случи, аз ще обходя него!

Лицето му отново стана спокойно и съсредоточено. Покани Курт да остане в палатката му, а на Ирник заповяда да доведе и другите командири.

Сражението започна в девет часа вечерта и се разви според плана, който той беше начертал и разработил, а не според плана и намеренията на Лъв Катаколон. Като се боеше все пак за Манаси — жупанът трябваше да блокира двехилядната ромейска конница със своите осем стотни, той облече защитно въоръжение, яхна коня си и следван от Ондуракс и триста души гвардейци, тръгна към разположението на лявото византийско крило. Там, на два хвърлея до предните ромейски постове, застанал на една фланкираща височинка, заобиколен от адютантите си, квасен от неспирния дъжд, той следеше и ръководеше посредством свръзки и куриери битките по целия фронт.

Сраженията утихнаха призори. В мътилката на зазоряването горяха западните окрайнини на Буртудизос и дървените укрепления, които Катаколон беше издигнал в тази част на града. Пламъците святкаха с жълтеникаво зарево, а пушилките се стелеха ниско над изпотъпканата равнина, раздипляни навремени от ленивия сутрешен ветрец. Бодърствувал през цялата нощ, мокър, измръзнал до посиняване, Симеон събра последните трохички от енергията си, за да се усмихне приветливо на Курт и другите командири, които, още възбудени и разгорещени от битките, пристигаха на калните си и окървавени коне, за да го поздравят първи с голямата победа. Като ги видя да излизат от мъглата и да препускат към него, той се развълнува, не ги дочака на мястото си, както беше редно, а пришпори коня си и излезе насреща им. Какво струваха плановете му, ако тия хора не бяха съумели да ги осъществят! Той беше участвувал непосредствено в сражението при Адрианопол и в много битки срещу угрите и много добре знаеше, че в боя изникват всякакви непредвидени трудности, сложни обстановки и критични моменти и че понякога само умението и хладнокръвието на командира спасяват войската от гибел. Нима нямаше да бъде разбит и смазан в сражението за Адрианопол, ако при отстъплението на Охсун той не беше взел решение да удари лявото крило на Кринит? Достатъчно е стотня една да се огъне в бойния ред, за да се обърне с главата надолу положението на целия отряд! В такива случаи съдбата на боя зависеше само от опита и мъдростта на отрядния командир. Как можеше да не се вълнува при тая среща с командирите си, когато те бяха воювали в изключително тежки и необичайни условия и изпълняваха един колкото находчив, толкова и рискован план?

Той можеше да се вълнува, колкото си иска, но нямаше право да изразява вълненията си, защото беше внук на железния хан и произхождаше от коляното на Авитохола, когото на времето народите наричаха „Бич божий“ и проклинаха като човек, лишен от душа и сърце. Той спря коня си на няколко разкрача пред командирите, направи строго лице и кимна на Станул да докладва.

— Изпълнихме заповедта — каза Станул.

Като че ли Симеон го питаше какво е времето нататък, а той му отговаряше, че и нататък вали дъжд.

— А загубите? — попита Симеон. Сякаш ставаше дума колко лехи с лук са отишли под водата.

— Смятани на око — отвърна Станул, — нашите загуби възлизат на около двеста-триста души. Тепърва ще започнем да броим, както се следва. А ромейските загуби възлизат на около осем хиляди. Две турми се предадоха без бой.

— Това е добре — каза Симеон. Той изглеждаше донякъде доволен. После попита за византийските пълководци.

— Лъв Катаколон и Василий Никодимос загинаха в битка — отвърна Станул, — а протовестиарият Теодосий свърши с кучешка смърт.

— Лъв Катаколон и Василий Никодимос да се заровят в отделни гробове и да се сложи по един камък над гробовете им — нареди Симеон. — А другите да се заровят в общи ями. Ямите да се изкопаят от мъжете и жените на Буртудизос.

Станул привърши доклада си. Дойде ред на Курт.

— Каквото заповяда, господарю, това и свършихме. Ето! — И той захвърли на земята, пред коня на княза, пурпурното византийско знаме, което до снощи тържествено се развяваше над предводителската шатра. Сега знамето гледаше към навъсеното небе с лицевата си страна, на която беше извезан със златна сърма образът на светия император Константин Велики, украсен, както се следваше, със сребърен нимб.

Симеон подкара коня си и конят му мина през византийското знаме, като стъпи отгоре му и с четирите си копита. Лявото му копито нагази императора точно между очите. Дойде Ирник и както седеше на седлото, повдигна с върха на копието си пурпурния парцал и го предаде за съхранение на втория адютант.

Сега Симеон се намираше по-близо до Курт и колкото и да се стараеше да изглежда строг, не можа да запази каменното изражение на лицето си и топло му се усмихна.

— От днес те издигам в сан „изургу-коловър“ и те правя главен командир на вътрешната конница — каза му Симеон. И като помълча малко, за да даде възможност на Курт да се поклони и да благодари за благоволението и честта, той продължи: — Разрешавам на твоите войски първи да влязат в Буртудизос като господари и да господаруват в него без ограничения до обяд. Възбрана слагам само върху господните храмове и децата до петнадесет години.

После той нареди на ичургу-боила Станул да издири ония мъже от Буртудизос, които бяха помагали на ромейските войски, без да са били за това задължавани било от ромейските началници, било от управниците на града. Той му заповяда да издири тия мъже, да ги окове във вериги и да ги изпрати в България, а ония от тях, които бяха се проявили най-много, да обеси публично на градския площад. И на края, като на свой заместник във военните работи, нареди му да вземе Ирник и интенданта на войската, Мусокий, и тримата да опишат на списък всичката плячка, взета от византийските войски, и тоя списък да му представят на обяд.

Като пристигна в лагера си, той заповяда да му сгорещят вода, ми се грижливо и дълго, после се облече в по-празнични дрехи и заповяда да му доведат бръснаря. Когато и това беше сторено, той извика готвача си Кобхай и го запита каква по-тържествена закуска може да приготви за дванадесет души.

— О, господарю — възрадва се Кобхай, който истински страдаше поради системното недояждане на господаря си и все чакаше сгода, за да му покаже на какви чудесии е способен, — мога да сваря пилета, да изпържа банички със сирене, да приготвя сладкиши с каймак, да изпека медени питки, да сваря яйца и да кипна мляко.

— А знаеш ли какво ще получат за закуска войниците? — попита го Симеон.

— По случай победата, господарю, всеки войник ще получи с хляба си и по една бучка сирене — отговори Кобхай. И като видя князът, да се замисля, вероятно войнишката дажба му се беше видяла премного скромна за такава славна сутрин, той отново се зае да обяснява: — О, господарю — каза той, — ти не жали днеска нашите войници, днес те не са за жалене, защото ще ядат и ще пият на ромейска сметка! Дори на Заговезни те не са виждали у тях си толкова неща за ядене, колкото ще видят днес! Разправяше се вчера, и тия приказки ходеха от уста на уста, че в складовете на Буртудизос имало сто бъчви с маслини и не знам колко бъчви със сланина, зехтин и мед. Затова нашите момчета казваха вчера, че ако трябва — по корем ще лазят, за да стигнат до Буртудизос, па макар и да се сипе отгоре им градушка от камъни и стрели, и че ако трябва — като къртове ще се провират под стените и със зъби ще гризат колците на дървените укрепления, но тия бъчви с толкова ми ти богата храна няма да оставят току-тъй!

От тия думи на Кобхай Симеон се замисли още повече и изглежда, че мислите му не бяха много весели, защото очите му гледаха втренчено все в една посока, а лицето му, колкото беше слабовато, потъмня и заприлича съвсем на апостолско. После той се размърда, сигурно му беше станало студено, погледна изненадано Кобхай, сети се, че беше го извикал за тържествената закуска, и махна с ръка, сякаш вече съжаляваше за намеренията си.

— Е — рече той, — най-добре ще бъде да ни гостиш с по една чаша мляко и малко хляб!

 

 

Значението на победата при Буртудизос далеч не се изчерпваше с огромния брой на убитите и пленените ромейски войници и офицери, нито със значителните военни трофеи, които паднаха в ръцете на българската войска. Победата не се изчерпваше и с превземането на самия град Буртудизос, тъй като неговото стратегическо значение не беше кой знае какво — по пътя за Константинопол имаше още няколко такива крепости и нито една от тях не играеше особена роля за отбраната на имперската столица, гарнизоните им бяха малочислени, а и крепостните им съоръжения не блестяха с някакви изключителни достойнства. Единствена адрианополската крепост можеше да застраши със сериозен удар в гърба една настъпваща към Константинопол войска, там византийците държаха голям гарнизон и много бойни машини, а градските стени и кули бяха подновявани и подобрявани не един път. И тъкмо за това, да осигури тила си от неприятни изненади. Симеон затвори крепостта, като разположи по околните и височини трихилядна отбрана войска.

И все пак победата при незначителното градче Буртудизос над една облечена в желязо и закалена в битки войска изигра огромна роля за по-нататъшните отношения между империята и българската държава. До тоя ден византийците продължаваха да смятат българската държава за „илюзорна“, съществуваща върху заграбена земя и поради това „незаконна“ и непризната от тях. Сега изведнъж усетиха меча на тази „илюзорна“ държава забит съвсем близо до собственото им сърце. Победата при Буртудизос показа по един безпощаден начин превъзходството на българската военна сила над военната сила на империята, тя изстуди за дълго време завоевателните намерения на византийските управници. Нещо повече — Булгарофигон накара завоевателите да мислят за собствената си защита.

 

 

Подир закуската, която премина при доста вяло настроение, като че ли съдбата беше отсъдила Симеону по една горчива чаша след всяка негова слава, гостите бяха изпратени да разгледат Буртудизос, а в палатката на княза беше свикано съвещание, за да се обсъди по-нататъшният ход на войната. Дали защото бяха още настървени от нощешната касапница, или имаха на ум богатствата на такива градове, като Аркадиопол, Селиврия и Катасирти, които лежаха на пътя за Константинопол, всички командири с изключение на Станул предложиха войната да продължи досами Константинополските стени. А това, което имаха на ум, не беше за пренебрегване, защото според закона за войната половината от плячката принадлежеше по право на командирите, а от другата половина едната четвърт взимаше князът, останалото се разпределяше на войската. Оръжието, конете, бойните машини и обозните коли с впряговете си се обявяваха за неприкосновена собственост на държавата, но всичкото друго имущество на войската, както и всичкото имущество на цивилното население, селско и градско, общинно и частно, масово се смяташе за законна плячка на победителите. Та командирите с изключение на Станул горещо се застъпиха за продължаване на войната, като най-войнствен и непримирим се показваше Олцег.

— Щом сме ги настъпили по шията, да ги довършим! — ежеше се той. В душата му бушуваха две стихии и не се знаеше коя от тях върлуваше по-бясно — омразата към ромеите или лакомията за плячка. Но и двете дърпаха тегличите на изток.

Симеон се обърна към Станул и го попита, сякаш от немай-къде:

— А ти защо си против?

Той си даде вид, че го пита от немай-къде, че малко го беше грижа от отговора на командира, защото си имаше вече свое установено и твърдо мнение, но вътрешно се превърна целият на слух. В края на краищата Станул беше най-мъдрият измежду всички и най-добре подготвеният във военното дело. В жилите на тоя човек течеше потомствена кръв на славянски князе, негови далечни прадеди бяха командували славянски дружини при обсадата на Солун и опустошаването на пелопонеските земи.

А Станул, който имаше толкова богатство, че да живее още десет живота в безгрижие, а сам се задоволяваше с малко и по душа беше чужд на всякакви излишества и на удоволствията, родени от леността, помълча, преди да отговори, помисли и рече:

— Аз съм против продължаването на войната, господарю, поради няколко причини. Най-напред искам да кажа за умората. Нашата пехота, като е тръгнала от ателкузките степи преди три месеца, все е на път. Като си помисля колко път е това, от река Днестър, та до Мраморно море, свят ми се завива. А нашата пехота измина цялото това разстояние за месец и половина. За месец и половина пехотинците скъсаха по два чифта цървули, оня ден им раздадохме за трети път.

Искам да кажа още, че умората бива двояка, господарю, тя подбива петите, но и на душата действува, и това второ нейно проявление прави войника нетърпелив и отслабва силата му в боя. Ние започнахме войната преди повече от една година и най-напред воювахме при Адрианопол, а после се обърнахме срещу угрите и отидохме в земята им, и тъкмо свършихме с угрите, пак поехме пътя на юг, срещу ромеите. Тия войни бяха необходими, аз не казвам нищо против тях, но си мисля, че ще е по-добре да свършваме вече и да върнем хората по домовете им. Ето, и есента напредва, и воюването става все по-трудно, случва се понякога по два и по три дена войниците да лягат и да стават мокри от дъжд.

Трето — докъдето и да стигнем, господарю, все едно, тия места няма да останат под наша власт. Те лежат в сянката на константинополските стени и от само себе си се разбира, че империята няма да ги остави в наши ръце. Затова аз предлагам да се разположим на лагер при Буртудизос и тук да чакаме пратениците на византийската страна.

Севар и Смул не се изказаха, не знаеха какво да предложат, за тях войната и мирът бяха еднакво привлекателни.

Макар да не одобряваше думите на Станул и в себе си да мислеше тъкмо обратното на онова, което ичургу-боилът застъпваше, Симеон не възрази и не даде външно израз на гнева, който се запали в сърцето му. Той гледаше дръжката на меча си, броеше изумрудите, с които беше украсена златната му ръкохватка, и с чувство на безкрайно усамотение съзерцаваше бездната, която го отделяше от най-близките му съратници — и от тия, които поддържаха войната, и от другите, които бяха против.

Тази бездна нямаше дъно, струваше му се, че в дълбочините й пълзят отровни жълто-зелени мъгли, космати търбуси на някакви апокалиптични същества. Спомни си една от иконите в „Светите апостоли“ — там иконописецът беше нарисувал подобни чудовища — с космати туловища и гигантски шии.

На следната сутрин той заповяда да се продължи настъплението на изток, към Константинопол, като в челото на авангарда постави отряда на Севар. Командуването на пехотата повери на Смул, а на ичургу-боила Станул нареди да се върне в Преслав. В Преслав изпрати част от обоза с ранените войници и със своя дял от общата плячка, който, изчислен в пари, възлизаше на повече от три хиляди златни нумизми. Той заповяда на Станул да даде половината от тази плячка на преславския манастир „Света Богородица“, а другата половина да раздаде на осиромашалите от войната преславски граждани.

Заедно със Станул той върна в Преслав и трима души от знатните си спътници — Йоан Екзарх, Карач и епископ Йосиф. Йоан поради изнеженото си здраве понасяше трудно походния живот, но най-много страдаше от постоянната влага. Кашляше, оплакваше се от главоболие, по бледните му бузи изби нездрава розовина. Странно беше, че в това мъчно за него време не друг му се притече в помощ, а Карач. Великият майстор свали от раменете си своя дебел шаячен ямурлук, овчарска кройка, и макар Йоан да се дърпаше, насила го навлече на раменете му, както се облича заинатило се момче. Но и ямурлукът не помогна много, защото беше навлажнял от дъжда; Карач поради неспокойния си характер не се свърташе на сушина под чергилото, а непрекъснато шаваше навън. Но най-лошото за Йоан настъпи, когато князът изпрати гостите си да обиколят местата, където бяха се разигравали нощните боеве и да се поразтъпчат из превзетия Буртудизос. Труповете на съсечените ромейски войници, натръшкани някъде едни въз други, на купчини, размътиха погледа му, коленете му се разслабиха, та трябваше Карач да го хване подръка, за да не се олюлява и да не прилича на пиян човек.

Непоправимото се случи в Буртудизос, на площада. Пияна войнишка тълпа ги подхвана и отвлече към центъра на града, пред управлението, където бесеха шестима мъже и една жена. Йоан понечи веднага да се върне назад, но удари в човешка стена, бездушна като каменна стена, но по-непреодолима, лъхаща на кисело вино и конска пот. Нямаше как да се върне назад, затова стоя на десетина крачки пред бесилките и видя всичко. Мъжете кротко увисваха на въжето, но жената се изплаши, та трябваше да я дърпат за косите и да я държат на ръце, докато й нахлузят клупа. Когато повисна, тя се разтресе в конвулсии и в тоя миг Йоан припадна — земята се надигна насреща му и той политна към нея зашеметен от ужас и мъка.

Карач го подхвана за мишниците, опита се да го измъкне настрана, но пияните войници се смееха в лицето му, гавреха се с Йоана, когото вземаха за калугер, и не правеха път. Великият майстор настръхна, из устата му рукнаха псувни, размаха юмруци да бие, насреща му се озъбиха и се уловиха за ножовете и кой знае какво щеше да стане, сигурно щяха да го нарежат, те от снощи бяха започнали, ако в тоя миг не се появи отнякъде Севар. Неговият възлест кожен камшик заплющя по вратове и бузи, пляскаше като опашка на смок, чиято глава селяни са затиснали с вила. Йоан произхождаше от болярски род, Карач беше любимец на княза, двамата бяха княжески гости в тази война и ако простите войници не знаеха с кого си имат работа, Севар отлично знаеше и затова въртеше камшика е голямо усърдие, и малко го беше грижа кого удря и къде.

Занесоха Йоана в същата онази зала, където снощи беше пирувал Лъв Катаколон. Намокриха пожълтялото му чело със студена вода, а когато отвори очи, Карач му даде да пийне глътка от силното критско вино. Йоан отпи от виното, въздъхна, устреми поглед към тавана и от ъгълчетата на очите му потекоха две мънички сълзи.

Йоан не беше годен вече за война, епископ Йосиф, свикнал на меки постели, пъшкаше и правеше печални очи поради твърдото си ложе под чергилото, Карач мрачно повтаряше, че оттук нататък, през Босфора, та чак до реките Тигър и Ефрат — че в целия този източен свят няма нищо, което да не знае и да не познава, в това число и жените. И че в края на краищата за истинския майстор е по-важно да гледа съзиждането на света, а не неговото унищожение, па макар и вършено в име божие.

На тримата знатни гости очевидно битките и походният живот не бяха по вкуса. Симеон попита Евтимия с една ирония, която не се опитваше да крие:

— А ти, преподобни, не се ли насити на път като твоите другари и не те ли тегли вече душата да се връщаш назад?

— Аз не се оплаквам — отговори спокойно Евтимий. — Когато всички се върнат, ще се завърна и аз, ако на бога бъде угодно.

— А не ти ли омръзнаха мъките на военния живот? — попита Симеон.

— Според мен — отвърна Евтимий, като не вдигаше очи от блюдото си — истинският майстор трябва да познава еднакво добре и мъката, и радостта. И може би повече мъката, защото в живота на човека, както е знайно, тя превишава многократно радостта.

— Аз съм майстор на радостта! — извика гръмко Карач и удари с юмрук по масата, въпреки че не беше прието да се говори високо и да се вдига шум в присъствието на княза. — Аз съм майстор на радостта — повтори той — и затова плюя на страданието и на тоя, който го е измислил!

— Човек изкарва своето парче хляб с горчива пот на челото! — каза назидателно Евтимий.

— Но с усмивка пие виното си, дявол да го вземе! С усмивка люби! С усмивка посреща появата на първата си рожба! С усмивка благодари на небесата за гергьовденския дъжд! С усмивка слуша пролетното свирукане на птиците и с усмивка се хваща до изгората си на хорото! Колко усмивки, дявол да го вземе, въпреки тая горчива пот по челото за парчето хляб!

Златните звездици в очите на Симеон светнаха, но никой не забеляза. Едни черни очи се мярнаха в далечината, оттатък стените на шатрата, и един топъл гръден глас зашепна гальовно: „Това вино е смесено с билки, които затоплят кръвта. Ако го изпиеш наведнъж, веднага ще усетиш да препускат по жилите ти луди жребци.“ Той тръсна глава и видението тутакси изчезна. Замлъкна и топлият гръден глас.

— Евтимий да остане при майсторите и търговците — каза Симеон, — а вие, тримата — той се извърна към Карач, — да потеглите още тоя час за Преслав с колоната на ичургу-боила Станул!

 

 

На другата сутрин войските продължиха пътя си за Константинопол. Пред Аркадиопол половин турма арабска войска на служба при византийците сложи оръжие; Симеон великодушно освободи войниците, а офицерите по тяхна молба зачисли в конницата на Курт.

Два дена по-късно, когато авангардът наближи селището Катасирти, ромейско посолство начело с Лъв Магистър излезе пред укрепленията, предаде на Севар ключа от градските врати и от името на императора Лъв Шести поиска да води с българския княз преговори за мир.

Преговорите продължиха около една седмица. На третия ден Симеон изведе конницата си до Златната врата, устрои големи военни игри, които хиляди константинополски граждани наблюдаваха от зъберите на високите стени. После установи войската си ма около триста разкрача до крепостта.

На другия ден Лъв Магистър му каза:

— Нали виждаш, че нашият град е непристъпен по суша, че дори да имаш десет пъти по-голяма сила, пак не ще успееш да го вземеш, защо упорствуваш?

— Може би ще доведа десет пъти по-голяма сила и ще се опитам да го взема — отговори замислено Симеон.

Все пак в края на седмицата Симеон подписа мирния договор. Византия признаваше българската граница на река Днестър, отстъпваше една ивица от Черноморието и граничния град Девелт, заплащаше като контрибуция триста литра злато, петстотин лакти пурпур, тридесет броя златотъкани скарамангии и се задължаваше да изплаща всяка година на българския княз парична сума от петдесет златни нумизми.

След подписването на договора Симеон пак устрои военни игри, раздаде големи награди на първенците и на отличилите се във войната командири и войници и на залез-слънце напусна с войската си константинополското поле.