Андрей Гуляшки
Златният век (10)

Разказ пети: Черни и бели сънища. Ave, Caesar!

Като не искаше да пристигне по светло и за да избегне церемониите, които кавханът Петър непременно щеше да устрои в негова чест — а кавханът Петър имаше основания да се престарава в това отношение! — Симеон реши да се позабави из пътя и да влезе в Преслав с настъпването на нощта. Поради това появата на няколкото десетки къщурки по склоновете на един насрещен хълм го зарадва и той възви тутакси по тесния планински път, който водеше с криволици нататък. След половин час цялата група влезе в селището Пасище, единственото населено място между крепостта Мокрена и устието на прохода при село Върбица.

Това село беше пастирско, повечето млади мъже бяха със стадата си по лъките, старейшината возеше връшляк за козите си, та посрещачите бяха все жени и старци. Но свещеникът се случи пъргав и досетлив човек — удари клепалото, както се бие на пожар, погна неколцина от учениците си да известят овчарите, грабна иконата на божията майка и макар дългото конопено расо да го спъваше и да се мотаеше в краката му, успя да изскочи навреме от черковния двор, ограден с висок кирпичен зид, и да застане начело на стълпилите се жени и старци, които бяха излезли да посрещнат младия княз. Бащата на старейшината, чиято бяла брада приличаше на истинска вълнена къделя и стигаше до пояса му, поднесе на княза, прегърбен от тежестта на многото си години, ръжена питка и пахар със счукана сол.

Симеон слезе от коня и почтително се наведе да целуне иконата. Когато допря устни до златния нимб на божията майка, в сърцето му лумна неприятно чувство, но в тоя миг не можеше да разбере какво го беше породило — дали мръсният восък, с който беше накапана сребърната обковка, или идеше от съзнанието, че целува един грозен образ, който отвратително противоречеше на представата му за девицата, която беше родила бога. Кой знае защо сега тази представа се сливаше с лицето на Нона, което още беше в очите му, а Богородицата от иконата напомняше за един свят от скопци, напомняше за един свят от хора, които не познаваха вкуса на месото и радостта на любовната ласка, вкуса на опиващото старо вино и радостта от улучената цел, жалкия свят на александрийските аскети, за които всяка земна радост беше непростим грях. И в тоя миг, когато допираше устни до златния нимб на бездушната Богородица, той сякаш прозря кръстопътя, около който щеше да блуждае през целия си живот — езическо преклонение пред земните радости, от една страна, и, от друга — съзнателно самоограничение в името на една върховна цел — неясна още, каквото е смътното дихание на приближаващата се буря или едва доловимият тътнеж от копитата на тежка конница, когато се задава от покритите с мараня далечини. На тоя кръстопът ще пристига в празнични дни Нона, но по-често ще проблясва кръстът на разпятието и богохулната годежарска песен ще глъхне, залята от ехтенето на хилядогласен черковен хор: „Господи, помилуй, господи, спаси!“

Симеон отчупи залък от питата, натопи го леко в солта и докато го дъвчеше, помисли тъжно: „Какъв ужасен хляб!“ — защото хлябът, който дъвчеше, нагарчаше, беше клисав и се валяше в устата му като парче от разкисната глина.

— Къде мелите брашно? — попита намръщено Симеон. Струваше му се, че тука кълцаха ръжта по домашному, както бяха правили някога прадедите му, в безкрайните безводни равнини.

— На воденица мелим, господарю! — отвърна сгърбеният старец, чиято брада стигаше до пояса. Той се взираше в лицето на княза с избелелите си очи и клепките му, останали без ресници, потрепваха като оскубани крилца на врабец. — На воденица мелим брашното си, господарю, затуй хлябът ни е толкова сладък.

— А защо нагарча? — попита Симеон.

Старците се спогледаха, спогледаха се учудено и жените.

— Ние не знаем, че хлябът ни нагарчал, господарю! — отговори старецът. В пресипналия му глас се сплитаха нотки и на удивление, и на обида. — Ние го ядем такъв, откакто се помним, и сега за пръв път чуваме, че бил горчив!

— Е, нищо! — махна с ръка Симеон и помъчи да се усмихне. — Може би на мен тъй ми се е сторило. Сигурно в гърлото ми от друго горчи.

— То ще е от дългия път или от войната! — каза старецът. — Защото — продължи той — преди време през нашето село мина старият княз, твоят баща, дано бог му даде още много години живот. Тогава аз бях старейшина на селото и пак тъй го посрещнах, както срещам тебе сега, с хляб и сол. Той си отчупи от хляба, изяде го, засмя се и рече: „Много е сладък!“ После се прекръсти и пак рече: „Да е благословена земята, дето го ражда, и ръцете, дето са го месили. Ще моля бога все тъй да ви се услажда и винаги да го има на трапезата ви. Амин!“ Запомнил съм тия му думи. Приказката на княза, господарю, се помни цял живот!

Князът изгледа с дълъг поглед сгърбената фигура на стареца, в зелените дълбочини на очите му блеснаха тревожни светлинки; ако друг някой беше се опитал да му дава уроци по тактичност, тия огънчета сигурно щяха да се превърнат в пожари. Защото в думите на стареца като че ли отекваше ехото от разбиранията на баща му за мира и войната: да се благославят плодовете на мирния живот дори тогава, когато са горчиви като тоя клисав хляб; и във всички случаи, изправи ли се държавата пред съдбоносни решения — да се предпочитат скромните плодове на мира пред златните дарове на войната… Особено настойчиво държеше той на тия си разбирания в последно време, откакто облече калугерското расо и се посвети изцяло на бога. А за младия княз мирът и войната бяха еднакво добри и еднакво лоши, доброто и лошото нямаха веднъж завинаги установени цветове — бяло и черно, — а меняха цветовете си в зависимост от това, каква цел се преследваше и какви резултати се търсеха, можеше да се случи войната да бъде спасителна и добра, а мирът — гибелен и лош. Още повече че и в мира, и във войната съществуваше обичай да се отива с името божие и с Христовия кръст и тоя обичай постепенно и не без волята на всевишния се беше превърнал в непоклатим закон…

Като надвиваше гнева си, предизвикан от дързостта на стареца, и с гордост, присъща на чистокръвните и великолепни расови животни, Симеон кимна на стълпилия се народ и сложи ръка върху шията на коня си. Желанието му да остане за по-дълго в това село беше се изпарило изведнъж. И тъкмо беше стъпил на стремето, сребърно и закрепено на червени каиши, откъм най-горния край на селището, току под дъбравата, която се разстилаше като гигантско зелено рухо върху хълбока на планината, в тоя миг откъм най-горната махала на селото долетя пронизителен женски писък, изви се, понесе се над просторите и внезапно заглъхна. Тишината след тоя писък сякаш започна сама да кънти. Князът свали крака си от стремето, среброто светна, старците и жените наведоха глави. И отново откъм зеленото рухо се понесе тоя ужасен писък, сега приличаше на вълчи вой, и не на какъв и да е, а на ранена вълчица-майка; не може да стигне до леговището си, при своите, и от смъртна мъка вие и хапе звездите.

— Защо плаче тази жена? — попита Симеон.

— Плаче за сина си, господарю — отвърна старецът. — Войната й го взе.

Симеон се намести по-удобно върху коня и като нагласяваше пелерината си да пада еднакво от двете страни на седлото, отново попита:

— А как е могла да научи толкова скоро, че синът й е загинал?

— Господарю — отвърна старецът, — нашето село даде на войската трима войници. Двамина се завърнаха, минаха вчера със стотнята си през селото, на път за Преслав, а третия го нямаше. Когато ги запитахме двамината къде е и защо го няма другаря им, отговориха ни, че бил убит. А жената плаче силно, защото и тримата й синове се затриха: най-големият умря от болест, средният се удави в подмола на воденицата, а малкия го отнесе войната. Мъката й е голяма.

— Воля господня — каза кротко свещеникът и се прекръсти три пъти.

— Воля нечестива, дяволска! — изсъска злобно насреща му една изпита жена с посивели коси и големи, черни очи, лумнали в трескави пламъци. — Какво зло е сторила на бога, клетата, та й връща с тоя огън?

Смълчаният народ изведнъж се раздвижи, зашумя, отърсваше се сякаш от дълбок сън. Князът подръпна юздата на коня си и без да поглежда някого, пое обратния път.

Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината, облаци затулиха по-високите върхове, в дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо, чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветрищата върхари, прошумяваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън, миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните катерици усърдно люпеха жълъди и пискаха застрашително, щом се мернеше отнякъде големият пъстрописан рис.

В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълтобакърена есен, с туника от окапали листа и с ешарф от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица. Князът беше виждал изображение на есента в малката приемна зала на императорския дворец. Тя беше нарисувана с бои върху гладката като стъкло срещу прозоречна стена и обрамчена с изящен венец от позлатен гипс. Сред гънките на тоя венец имаше кехлибарено грозде, ябълки и дюли, а самата есен беше нарисувана като знойна хубавица, тържествено понесла в сребърен поднос камара узрели плодове. Облеклото на хубавицата беше направено от прозрачни воали със златист оттенък, напомняше цвета на зрелите праскови и ешарфът й наистина приличаше на лъкатушно поточе от млечна мъгла. Тази есен изглеждаше доволна, беше във весело настроение и затова изсъхналите и окапали листа, които се носеха около нея, не навяваха тъжни чувства. Те святкаха много жизнерадостно и приличаха на истински златни парѝ, подхвърлени от богата и щедра ръка.

А есента, която се прокрадваше с безшумни стъпки из сумрака на гората, между стволовете на старите буки и габъри, не приличаше на онази знатна хубавица от императорската приемна; тя напомняше на княза селянката с посивелите коси и големите, лумнали в пламъци очи, която се беше одързостила одеве да възнегодува срещу бога. Нищо общо нямаше тази измъчена селска есен с императорската, те и в облеклото не си приличаха, императорската беше във воали, а посивялата и с пламналите от негодувание очи носеше жълто-червено рухо от изсъхнали листа. Дори ешарфовете им се различаваха, макар че и двата бяха направени от мъгла. Оня, на знойната, лъкатушеше като млечен поток, а на тази с рухото, дето се мяркаше прел очите му, ешарфът се влачеше мъчително подире й, сякаш беше пречупено крило на ударена птица.

Едно беше мислил за войната, когато напускаше Преслав, и другояче виждаше войната сега, като се завръщаше по обратния път. Предварителните му представи приличаха много на императорската картина, но от тях не се сбъдна нищо, освен победата, пък и тя далече не му донесе всичките резултати, които очакваше, ония плодове, дето святкаха толкова примамливо върху сребърния поднос на пищната есен. Най-напред самата битка не се разви в тоя план, в който я виждаше предварително, защото Кринит беше успял да разположи войските си на удобни позиции, преди той да се надвеси над адрианополското поле. Дори планът, който състави в навечерието на битката, не можа да се осъществи напълно, а се сбъдна само онова, което предвиди и реши по време на самия бой.

Като мислеше сега за несполуките, той отново се вглеждаше в плановете си, преценяваше сурово и критично различните ходове и напразно търсеше да открие погрешни решения. Грешки нямаше. Нито пък несполуките му се дължаха на по-доброто военно майсторство на ромеите. Напротив, той излезе по-добър майстор от началника на схолите и затова го надви. И затова си мислеше, че несполуките бяха дошли от намесата на сили, които нямаха нищо общо с военното майсторство, от намесата на сили, които стояха извън войната.

Така си мислеше сега, като се връщаше по обратния път и с мрачно чувство слушаше тихото ромолене на дъжда по одрипавялата гора. Кринит го беше изпреварил с няколко часа. Не се ли дължаха тия няколко часа изпревара на едно случайно стечение на обстоятелства, например — попътен вятър за ромеите и насрещен вятър в очите на неговите войници? Силен дъжд и непрогледна тъмница бяха попречили на Станул да пробие бързо защитните линии на ромеите при Тунджанския мост. Ако Станул беше успял навреме да пробие тия линии и да излезе на десния бряг на Хеброс — цялата византийска войска щеше без бой да се сдаде в плен и Адрианопол щеше доброволно да разтвори железните си двукатни врати. Дъждът и тъмницата бяха попречили — природни стихии, с които човек не можеше да воюва.

Симеон изведнъж дръпна юздите на коня и като че ли се ослуша в себе си. Един зашеметяващ въпрос изплува в съзнанието му: кой беше изпратил силния и упорит дъжд оная вечер и кой беше направил нощната тъмница непрогледна? Кому е било нужно Станул да се бъхти слепешката в силно укрепената византийска линия?

Симеон свали кожения си шлем и повдигна лицето си срещу ситните дъждовни капки. Със затворени очи жадно попиваше студената влага, безброй малки, успокояващи, добри ръце грижовно гасяха пламъците, които извираха от оня страшен въпрос.

Господи, помилуй!

Той повдигна ръка да се прекръсти, но десницата му застина насред пътя, преди да стигне до челото — Авитохоловата кръв не искаше да се смири.

„Господи, помилуй!“ — кънтеше хилядогласен хор в душата му, зовеше го да се прекръсти, светият кръст имаше чудодейна, спасителна сила, оня въпрос щеше да потъне вдън земята — само един кръст! Господи, помилуй!

Симеон тръсна глава, въздъхна дълбоко и отново нахлупи кожения си шлем. По едрите къдрици на кестенявите му коси, които се спущаха до раменете му, се стичаше студена дъждовна вода.

Групата се изкачи до онова място на прохода, където планината се извисяваше най-високо; оттук нататък пътят се накланяше към хълмистата и китна иструмска равнина, като слизаше предпазливо по хълбоците на стръмни скатове и се изнизваше из дълбоки и мочурливи долища, потънали в хладни сенки и зеленикав сумрак. На това високо място планината беше забола челото си в облаците, бухнали мъгли лазеха над зашаренелите се гори, по върхарите на буките като че ли застиваше за някое време провлачена къделка белезникав дим.

Пътят минаваше през една открита поляна, накичена с боровинки и къпинак. Тази поляна беше заобиколена от всички страни със стара букова гора, почти непроходима от храсталаци и прогнили стволове на повалени дървета, наполовина потънали в изсъхнала шума, папрати и жилав треволяк. Симеон даде знак с ръка групата да слезе от конете. Вече минаваше пладне и хората, макар да бяха силно изгладнели, се учудиха много, защото мястото беше открито, а от притъмнялото небе упорито продължаваше да се сипе ситният и квасещ дъждец.

Лично сетин-багаинът Томислав се зае да приготви княжеския обяд. Разгъна върху прогизналата трева едно двойно наметало и усърдно започна да вади от дисагите и да нарежда от всичко, каквото Ангелариевата готвачка се беше сетила да им даде за из път; хлебчета, осолена сланина, яйца, варени пилета, шарена сол. То се знае, ако тая ранна утрин Нона не спеше толкова непробудно върху двата ката мечи кожи, обедът на княза щеше да бъде развеселен със стомничка старо вино и подсладен с пахар пресен и ароматен горски мед.

Като свърши да подрежда сухоежбината, обезсърчен от непохватността си, Томислав измънка смутено: „Заповядай, господарю, да ти е сладко!“ — и на часа побърза да се оттегли при гвардейците, защото не беше редно за един стотник да стърчи или да се навърта около княжеската трапеза. Дори да имаше болярско звание, пак не биваше да дели трапезата на княза, стотникът минаваше за нисък войскови чин. Във военно време дворцовият протокол мереше хората не според родовите им звания и държавни служби, а според чина, който заемаха във войската. Дори великият болярин не биваше допускан до княжеската трапеза, ако в бойния строй не изпълняваше отговорна командирска задача — да командува войскова част от стотня нагоре.

Томислав отиде при гвардейците, на двадесетина крачки настрана, като остави княза сам. Момчетата вече се хранеха, стоешком, с мокри ръце си чупеха от наквасения хляб и от време на време подаваха по някоя размекната коричка на конете си. Не им беше весело, защото стояха на дъжда без горна дреха, с пелерините си бяха наметнали конете — те бяха потни от нанагорния път и студеният дъжд можеше лесно да ги простуди.

Князът дори не погледна лакомствата, които Томислав беше наредил върху двойното наметало. Дали там имаше варени пилета, или по една стиска изсъхнала шума — беше му все едно, той още мислеше с горчивина за неведомите сили, които бяха излезли насреща му, и с още по-голяма горчивина мислеше за своя бог, който ги беше благословил и насочил срещу него.

С какво можа да предизвика божието негодувание? И с какво Лъв VI успя да обърне милостта му към себе си? Със съчиненията си за готварското изкуство ли, с рецептите си за разните видове рибешки чорби и пюрета от грах? Със смешните си умувания за военното майсторство, макар че не беше помирисвал отблизо война? Или с многотомните си законници, в които нямаше една буква негова, а всичко беше преписано и събрано от Юстинияна и от други стари и по-нови източници? С какво наистина беше умилостивил бога към себе си, дали с уродливата си любов към Зоя, която лягаше с него и ставаше от леглото на кой и да е от подчинените му? Или с политиката си, ненаситна на чужда земя и на чужди богатства? С тая ли своя алчна политика беше умилостивил бога, дето съкровената й (както и на предците му!) светая светих беше една — затриването на българската държава?

Или беше обърнал очите на бога към себе си заради чистата си и расова господарска кръв? Та ако въпросът беше до кръвта, в жилите на неговите ловни псета тя течеше по-чиста, защото константинополските императори бяха една пъстра и разнородна сбирщина, между тях имаше дори коняри и кръчмари, търговци на роби и бивши съдържатели на публичните домове, какъвто беше например Зоиният баща, дядото на Лъвовия наследник.

И все пак благоволението божие беше с тоя жалък човек. Помагаше му, закриляше го. А срещу него бог изпращаше неведомите си сили. Пречеше му, сякаш не го беше достатъчно славил и не беше способствувал, щото учението му за истината и за лъжата, за доброто и за злото да се чете и да се усвоява на езика на българските славяни, който звучеше от Понтийското море до Адриатическото и от склоновете на южните Карпати до Солунския залив в Гюмюрджина!

Като мислеше с болка за божието предпочитание към Лъва, Симеон изпитваше в същото време и едно дълбоко удовлетворение от себе си, защото, заключаваше той, каквито и да бяха несполуките му в тази война, те не идеха от негови грешки, от незнание или от неправилни решения, а бяха плод на сили, които стояха над човешките и с които човек поради предопределените си възможности не можеше да воюва.

И колкото повече с вървежа на годините успехите му щяха да се множат, толкова по-твърдо той щеше да вярва в непогрешимостта на постъпките си, а на несполуките си щеше да гледа като на едно незаслужено противодействие от божия страна. И цял живот щеше да върви и да воюва срещу това противодействие, за да разбере едва в края на пътя си, че напразно е воювал с него и че напусто са отивали усилията му; че със силите, в които откриваше и виждаше злата воля на бога, не е трябвало да воюва, а е било необходимо само да ги разбира и като се съобразява с тях — да ги използува така, както воденичарят ползуваше силата на водата, за да мели брашно.

 

 

Още дълго щеше да стои и да мисли под откритото дъждовно небе, ако птица не беше внезапно изкрещяла от гората. Тоя тъжен вик го стресна, сякаш самото провидение го предупреждаваше да не прекрачва в мислите си прага, зад който смъртните не биваше да отиват. Той се огледа като пробуден от сън и сякаш едва сега забеляза, че мрачните облаци се бяха спуснали още по-ниско, че мъглата, която се търкаляше по стръмните склонове на планината, беше станала по-гъста и по-сива и че денят беше заприличал на един грохнал от старческа немощ човек. Гвардейците разхождаха конете си по поляната и нетърпеливо поглеждаха към него. Те вършеха това с такъв вид, като че ли седемдесет и седем години бяха правили все същото и все бяха очаквали неговия знак. Той повдигна ръка и Томислав изтича пъргаво, за да снеме покривалото от гърба на коня.

— Тръгваме — каза Симеон.

— Но, господарю, ти не си хапнал нищо! — учуди се Томислав, като гледаше със съжаление варените пилета, които бяха станали лъскави от дъжда.

Симеон на свой ред се учуди, защото едва сега забеляза всичките тия лакомства, дето бяха стояли невидими седемдесет и седем години пред него. Той не отговори нищо на Томислав, покачи се върху седлото, с мокри и вкочанели ръце улови юздата и възви коня към улея, където поляната завършваше и проходът навлизаше отново в усойната теснина.

Пътуваха мълчаливо и сякаш насън и скоро стигнаха до една плитка долчинка, през която скачаше гръмливо забързана вода. Докато Симеон търсеше по-удобно място за преминаване, настигна го Томислав и в момента, когато двамата се изравниха и конете им допряха търбусите си, насреща им и на десетина крачки встрани ненадейно изскочи червеникавокафява тънконога сърна. Тя приличаше на изненадано девойче с големи и тъмни очи, смъкнало е ризата си да се къпе, а насреща му в шубраките се блещят мустакати и страшни мъже и то не знае дали ще се задоволят само с гледане, или ще скочат да го убият, или да му направят друга някоя не по-малко непоправима злина. Тази сърничка се вцепени, като видя такъв неподозиран свят отпреде си и докато се двоумеше какво да предприеме, Томислав вече опъваше тетивата на ловния си лък. А тя не помръдваше и очите й, макар и ужасени, меко грееха в сумрака като две малки и изпъкнали огледалца.

— Остави! — извика тихо Симеон и блъсна грубо Томислав по рамото.

Тоя вик окопити животното, то се метна встрани по-бързо от рис и със светкавични скокове изчезна по засенчения път.

— Господарю! — ахна Томислав, сякаш не ръката на княза беше допряла рамото му, а косматата десница на самия рунтав подземен цар. Ловната страст беше отворила алчни уста в очите му, затова в гласа му изръмжаха една дузина обидени и разярени праотци и деди.

Симеон го изгледа спокойно и студено се усмихна.

— Сетин-багаине — рече той, — не се учи да вземаш плячка наготово! И не се лакоми за лесни успехи — сърцето ти ще затлъстее като на евнух и скоро ще станеш негоден за истински лов!

Томислав почервеня, защото беше досетлив човек и веднага разбра преносния смисъл на княжеските думи. Той прибра стрелата в кожения си колчан и наум изруга праотците и дедите си, които щяха насмалко да го погубят с невъздържания си нрав.

 

 

На смрачаване групата се надвеси над укрепеното село Върбица, оттук започваше устието на Веригавския проход. Дъждът се усили, мъглите се кротнаха по междухълмията, като сбрани за почивка стада от дългорунести овце. Притъмия. За да не се изгубят от очи, хората се събираха по на гъсто, князът яздеше само няколко крачки напред. Пред подстъпите на крепостта един груб и заповеднически глас им нареди да спрат. После грейна светлинка, приближи се конник, държащ високо глинен фенер с жълта стъклена вратичка, зад която мъждукаше натопен в масло фитил. Като позна княза, той почтително повдигна ръка към гърдите си за поздрав, представи се за началник на Върбишката крепост и уведоми господаря, че е получил нареждане от Ондуракс да го съпровожда с малък отряд до портите на Преслав.

Към девет часа вечерта групата пристигна пред южните порти на столицата.

Там го посрещнаха само двама души: първият му адютант, Ирник, и началникът на гвардията, жупан-тарканът Ондуракс. Върбишкият отряд веднага пое обратния път за крепостта.

По пътя за двореца князът попита Ондуракс дали има да му съобщава важни новини, които не търпят отлагане. Ондуракс отговори накъсо, че новините, които има да му съобщава, могат да почакат и до сутринта. Той беше военен човек и отговаряше, както предписваше правилникът, направо и без извъртане. Тогава Симеон се обърна към Ирник:

— А как е със здравето си първият господар на държавата, светлейшият ми баща?

Ирник отговори, че, слава богу, светлейшият му баща се радва на добро здраве и че утре по някое време сигурно князът ще има удоволствието да го види и да му изрази почитта си.

През останалото време, докато стигнат южната порта на дворцовия град, князът не проговори нито дума. Когато дойдоха до портата, осветена от брустверите на двете странични кули, Ондуракс поиска разрешение да се върне при войските, които бяха разположени на лагер около стените на града. Томислав и гвардейците тръгнаха подир началника на гвардията, а Симеон влезе в дворцовия град, придружен само от първия си адютант.

Целият горен кат на двореца беше силно осветен от запалените лампи, дъждовните капки, които се сипеха близо до прозорците, приличаха на святкащи в тъмнината мъниста от злато. Симеон обичаше своя дворец, макар в тоя му вид да го намираше за малък и за недостатъчно представителен и да искаше от Карач основно да го преустрои и украси; обичаше го не толкова за удобствата и за хубостта му, а за сигурността и спокойствието, които му осигуряваше с дебелите си зидове, за каменните му сводове и тихите галерии, които го предразполагаха към трезв и суров размисъл, за дъбовите му чардаци най-после, от които можеше да съзерцава родното синьо небе, звездите, планината, зад чийто малинов хребет привечер слънцето потъваше в алени и златни зари; обичаше го заради големия свят от мъдри книги, с които беше го населил, и за ония чудесни предмети от злато и сребро, от слонова кост в нишите и по библиотечните рафтове, дето му напомняха ден и нощ за славата на отминали стародавни времена; обичаше го, и не на последно място, и за ония мисли, родили се под неговия покрив, които го бяха осенили като божия светлина в трудни часове, а също и за ония хрумвания, които като светкавици бяха преминавали през душата му, за да избухнат подире им пожарища от зашеметяващи желания и идеи. Обичаше двореца си, макар и да не го задоволяваше нито големината, нито вида му, и всеки път, когато се завръщаше от по-далечно пътуване, наближеше ли парадния му вход с колоните — изпитваше топла радост и умиление, сякаш отново се срещаше с най-любим приятел след дълга раздяла.

Но тоя път никаква радост не бликна в сърцето му, никакво топло чувство не съгря душата му, дори не изпита удовлетворение, че най-после беше дошъл краят на мъчното пътуване, задоволство, че ще стопли ръцете си, които го боляха от студ, и ще успокои разнебитените си от яздене стави в чисти и меки постели. Не изпитваше радост дори от срещата, която го очакваше с жена му — беше я оставил бременна и разтревожена. Всъщност той дори не се сети за жена си, не помисли за нея, както не беше се сещал и не беше помислял за нея от деня, когато остави Преслав зад гърба си. За много неща си беше спомнял през това време и сега, като стоеше пред парадния вход, имаше някои работи на ум, но за жена си нито веднъж не си спомни; в тоя час тя стоеше настрана от мислите му, чужда на неговия свят, вещ, чието място беше в килерите или в задния двор.

Така пристигна тази вечер пред дома си и не се зарадва; напротив, в сърцето му надигаше глава едно тежко чувство, което го потискаше, сякаш беше се разделил с едничкия начин на живот, който можеше да го направи щастлив.

Десет души стражници стояха от двете страни на парадното стълбище и всеки от тях държеше по една запалена факла, която съскаше и димеше на дъжда. В подножието на стълбите други десет души стражници, строени с фронт срещу княза, вземаха за почест, като едновременно накланяха дългите си бойни копия към земята. Князът скочи от коня си, остави го на грижите на притичалия войник, поздрави с ръка строената десетка и бързо се заизкачва по мокрите мраморни стъпала. Гвардеец разтвори пред него обкованата със златни гвоздеи врата от червено дърво; в тоя външен хол, съвършено празен, украсен само с няколко каменни колони, стояха в бойна готовност дежурните офицери от дворцовата охрана. Симеон им кимна с глава, без да погледне някого, а Ирник изтича пред него и разтвори широко двукрилите врати, които отделяха хола с каменните колони от просторната приемна зала на княза. Тия врати, високи колкото човешки бой и половина, бяха подплатени от двете страни с пурпурносиньо кадифе, заковано на ромбове и със златни гвоздеи върху дебелото четири пръста благородно дърво.

Тази приемна зала беше строена на времето според строгите изисквания на стария княз за умереност и простота, той беше по душа враг на пищните и тържествени украси. Тя беше дълга около тридесет стъпки и широка двадесет и пет, по дължината й се извисяваха към тавана два реда правоъгълни колони от черно дърво, с позлатени трапецовидни капители. Колоните поддържаха висок таван, направен от пресичаща се на квадрати червени греди. От всеки квадрат се спущаше на златна верига по един сребърен четирипръстен свещник. В дъното на залата имаше трон върху две лъвчета, и той от черно дърво. Ръкохватките завършвах с две озъбени лъвски муцуни, а върху облегалката бяха изкусно изрязани два грифона, които държаха над главите си голям християнски кръст, с топчест рубин по средата и украсен по ръбовете си със ситни благородни камъни. Покрай колоните бяха наслагани ниски и дълги скамейки, покрити с лъскав зелен атлаз, а върху каменния под меко пъстрееха дебели персийски килими и обработени и боядисани кабирски кожи. Между колоните и стените се източваха от изток към запад две галерии, постлани с цветни керамични плочки и осветлявани от тесни сводести прозорци, през чиито жълти и зеленикави стъкла проникваше през деня мека светлина.

В крайната си западна част галериите завършваха с масивни дървени стълби, които отвеждаха ветрилообразно на горния кат: дясната — в северното крило и лявата — в южното.

В тоя й вид Симеон не одобряваше залата дори за склад или караулна. На няколко пъти беше споменал, че му напомняла трапезарията в константинополския манастир „Светите архангели“, където беше калугерствувал две години. Изглежда, че от тия години беше запазил лоши спомени, защото, случеше ли се да говори за залата, бърчеше носа си като от лоша миризма, а пък тя не беше чак толкова лоша, в размерите и в строгата й наредба личеше сила и обич към простия и безхитростен живот. Но тъй или иначе, той беше твърдо решил да издигне една нова тронна зала, източно от стария дворец, която по великолепие да не отстъпва на най-хубавото, което беше видял в Града на градовете. А тази стара зала щеше да преустрои в уютно помещение за отдих и малки домашни приеми. Щеше да предложи на Карач да замени дървените колони с мраморни, грубия гредоредов таван да превърне в изящен таван от снежнобял гипс с едно цветно пано в средата, а галериите да раздели с ажурни прегради от червено сандалово дърво, за да се получат няколко самостоятелни къта около средищната част, в чиито център щеше да блика малък фонтан. Така преустроена, залата щеше да отговаря донякъде на Симеоновите разбирания за скромното изящество, с което трябваше да се отличават домашните уредби в княжеския дом.

В тоя вечерен час тържествената Борисова зала беше изпълнена с празнично облечен народ. Най-отпред, стъпила с деликатните си крачета върху белоснежен абхазки киченик от сребърни лисици, стоеше княгинята Мария, облечена в пурпурнолазурена широка роба и наметната с червена тафтена наметка, украсена с листни орнаменти, бродирани със златни конци. От слабото й, красиво и бледо богородично лице като че ли се лъчеше някаква неземна, тъжна светлина. Близо до нея, готова да я подкрепи при необходимост, стоеше леля й Ефросина, пълна нейна противоположност и на фигура, и на изглед. Ефросина беше като брата си, болярина Никодим Сурсувул — едра, мъжествена, с железен блясък в сивите си очи, с тежка брадичка и плътни устни, готови без колебание да произнасят всякакви ужасни й безмилостни думи.

Макар че Ондуракс беше забранил да се чествува тържествено пристигането на княза, от знатния свят бяха надошли доста хора и всеки се беше надявал, че ще бъде единствен на посрещането: ето, господарю, аз наруших забраната с риск да навлека върху главата си гнева на тоя суров човек, гвардейския командир, но моята привързаност към тебе е толкова голяма, че не мога в никакъв случай да устоя на изкушението пръв да те срещна в двореца и пръв от сановниците да ти кажа: „Добре дошъл, господарю мой!“ Всеки се беше надявал, че ще бъде единствен, но така се случи, че се събраха четирима: кавханът Петър, ичургу-боилът Охсун, великият болярин Ухач — началник на държавната хазна — и великият болярин Василий — главен интендант на пограничната стража по южната граница. Ухач беше нисичък и прегърбен човек на средна възраст, с болнав цвят на лицето си и неестествено разтворени и трескаво святкащи черни очи. Василий, както си ходеше неизменно, и сега беше дошъл в двореца с неподстригана брада и кафтан с изпокъсани горни копчета.

Освен тия четирима високи сановници, всеки от които с неприятно учудване разбра, че тази вечер няма да бъде сам на посрещането, бяха дошли и по-обикновени люде, които княгинята беше лично и по свой почин поканила: беловласият игумен на манастира „Свети Панталеймон“, преподобният отец архиерей Лука, дворцовият свещеник, първият писар и неколцина монаси преписвачи и живописци от канцеларията на княза.

Симеон се втурна в залата, без дори на ум да му минава, че ще срещне на пътя си някого, който заслужава внимание, с едничка мисъл в главата си — час по-скоро да захвърли прогизналите си дрехи, да се гмурне в горещата вода на синия си басейн под синия купол, да затвори очи и да не мисли нищо, само да усеща как кръвта му се стопля и отново съживява, след като цял ден е мръзнал мокър от главата до петите, квасен безмилостно от нестихващия дъжд. Той се втурна в залата, както си ходеше винаги, когато се намираше навън от работната си стая — устремен и забързан, съсредоточен, — и едва преминал прага, се закова изведнъж на място, сякаш пред него беше зинала паст, която отвеждаше направо в нажежените преизподни на ада. Впрочем и да се беше мярнало подобно видение пред очите му, нямаше да има нищо чудно, защото, откакто Върбишката крепост остана зад гърба му, дъждът и мъглите се бяха усилили, огън плъзна по жилите му и все му се струваше, че отпреде му подскачат нажежени железни колелца.

Той се спря една-две крачки подир прага, изплъзна се с огромно усилие на волята си от предвкусваното блаженство, което го очакваше под синия купол, огледа хората, в първите секунди му се сториха като призраци, излезли от някакъв ужасен сън, и устните му тутакси се изкривиха в болезнена усмивка, която постепенно, колкото повече си даваше сметка за света, където беше попаднал, започна да става недружелюбна и зла.

Най-напред, какъвто беше мокър и окалян, жалък след изнурителния петнадесетчасов път под дъжда, той се почувствува неловко пред тия издокарани хора, блеснали в тържественото си и празнично облекло. Второто чувство, което изпита, приличаше на едно силно ухапване по сърцето, предизвика го богородичното, невинно усмихнатото лице на жена му. След снощното приключение с Нона струваше му се, че не може да събере сили в душата си, за да я погледне открито в очите. Но тия две чувства мигновено отстъпиха назад и потънаха в сянка, когато погледът му се спря върху лицата на четиримата висши сановници и най-вече върху закръгленото, благодушно-усмихнато и благообразно лице на кавхана Петър, неговия пръв помощник. Тогава усмивката му се превърна на усмивка на рис, който протяга хищнически лапи към жертвата си, и кой знае какво щеше да изрече, ако в същия този миг дворцовият свещеник не беше подхванал сладкогласно славословещия Давидов псалом:

Хвалете господа от небесата, хвалете го във висините,

хвалете го, всички негови ангели,

хвалете го, всички негови войнства,

хвалете го, слънце и луна,

хвалете го, всички блестящи звезди!

Монасите изпяха петстишието в хор, а после дворцовият свещеник завърши славословието така:

— Хвалете господа, задето върна на славянски народ любимия му върховен господар жив и здрав! Алилуя!

— Алилуя! — повториха в хор монасите.

— Свършихте ли най-после? — попита студено Симеон.

Тоя въпрос изненада неприятно посрещачите, сякаш току-що бяха затръшнали вратите под носа им. В залата се възцари тишина, изпълнена със стеснение и смут.

— Славим бога — обади се кавханът Петър, като гладеше с ръка къдравите масури на грижливо поддържаната си брада, която с мустаците заедно редовно боядисваше с черна боя, — славим бога, задето се върна победител от войната и както чухме — с голяма плячка. Дано след тая славна твоя победа бог дари българския народ със спокойствие и дълготраен мир!

— Амин! — каза набожно игуменът Лука и повдигна ръка да се прекръсти.

— Как няма да има мир, кавхане! — усмихна се злъчно Симеон и отметна един мокър кичур коса, който беше клюмнал над челото му. — Как няма да има спокойствие и мир, като твоето зорко око бди денонощно над северозападните ни граници и отдалече съзира опасностите, които се задават!

Той видя как белите и деликатни пръсти на кавхана изведнъж трепнаха и насмалко не отскубнаха едно кичурче от знаменитата му брада. Това издаваше несигурност, вътрешни страхове, признание за собствена вина и Симеон още повече се ожесточи.

— Правя каквото мога, господарю! — каза тихо Петър.

— Виждам! — каза Симеон. — Потърпи до утре за наградата, няма да те забравя!

Пот изби по челото на кавхана, макар че в залата не беше горещо. И той повдигна ръка да се прекръсти, както беше направил одеве Лука, но десницата на игумена не трепереше, а неговата като че ли я тресеше треска — няколко пъти се допря до челото, спусна се като подгонена на корема му, а когато се издигна до дясното му рамо — отпусна се там и сякаш заспа. Лявото рамо остана не прекръстено.

— А ти, Ухач — обърна се Симеон към пазителя на съкровището, — как си се решил да бодърствуваш до толкова късно, като те знам, че си лягаш с кокошките? — Той вторачи очите си в нездравото му лице и помълча. — Или имаш тревоги някакви, не те хваща сън?

— Господарю — каза Ухач и наведе очи, — аз дойдох да те поздравя с щастливото завръщане от война, други намерения не съм имал. Моята съвест е чиста и сметките ми са в ред.

— Не се съмнявам — каза Симеон. — Затова утре ще изпратя проверители, да установят.

Жълтото лице на Ухач стана още по-жълто, а Симеон се изви към болярина Василий и с бързо движение отскубна няколко косъма от щръкналата му брада.

— Аз казвал ли съм ти да се не мяркаш пред очите ми с неподстригана брада?

— Хе, хе — опита да се засмее Василий, като преглъщаше болката. — Ако това ти прави удоволствие, господарю, вземи цялата ми брада!

— Гледай да не ти взема главата! — отвърна му мрачно Симеон. — Защото и по тази работа ще помислим, когато се завърне изургу-коловърът Станул от южната граница. А дотогава поддържай поне външността си, да личи, че си велик болярин, който живее в столицата, а не някакъв горски човек, дето пасе свини из планината!

Още веднъж го измери с презрителен поглед, както се мери с очи негоден кон, с подбити копита и разклатени зъби, и едва тогава се извърна към ичургу-боила Охсун, който стоеше само на една крачка зад жена му и с една крачка пред всички останали гости, точно според предписанията на действуващия дворцов протокол. В безусловното спазване на предписанията Охсун нямаше съперник, той беше единствен и неповторим. Тази вечер той дойде облечен във военна униформа на отреден командир, но на раменете си носеше скарамангия от скъпа коприна, с каквито се труфеха в последно време великите боляри и управителите на външните погранични области.

— Какво, Охсуне — погледна го строго князът, — решил си да опиташ, като как ще ти стои на гърба една цивилна мантия?

— Това е разрешено от правилника — каза Охсун. — В извънслужебно време командирите имат право да ходят и с цивилни наметала.

— И ти реши да ми напомниш, че в краен случай и с една управителска багреница би се задоволил.

Охсун наведе глава и не отговори. Откакто беше загубил битката при Адрианопол, той стана тъжен и мълчалив.

— Струва ми се, че избързваш — каза Симеон. — Защото има всякакви наметала. Дори осъдените ходят с наметала. А за тебе още не съм решил какво най-много ще ти отива, пък искам да чуя по този въпрос и мнението на военния съвет.

— Твоя воля, господарю! — сбърчи вежди Охсун, но му се стори, че каменният под се люшна под краката му.

Докато Симеон разговаряше така със сановниците си, на княгинята като че ли й прилоша, защото изведнъж се облегна върху рамото на леля си и шепнешком поръча на една от придружвачките си да й донесе малко вода. Тогава Ефросина не издържа повече и като се обърна с лице към княза, възмутено извика:

— То бива незачитане, княже, ама твоето, ще ти го кажа направо, прескача всякаква граница! — Тя понаклони властната си глава малко към лявото си рамо и продължи на висок глас, като предизвикателно гледаше княза право в очите: — От кое време те чакат с нетърпение и жена ти, и детето ти, дето е в утробата й, а ти, вместо да ги прегърнеш, както се следва за един съпруг и баща, дори не ги забелязваш — приказваш си с болярите, сякаш тия сладки приказки не можеш да им ги кажеш утре или вдругиден! И вълкът, че е звяр, като се домъкне при своите, най-напред лизва вълчицата си, подушва гальовно децата си, пък тогава чак разпитва другите как вървят работите на глутницата! А ти се държиш със своите по-лошо от вълк!

— Свърши ли? — попита сухо Симеон.

— Не му е мястото тук за повече приказки! — отвърна Ефросина.

— И добре ще бъде да не приказваш повече! — каза Симеон — Защото за мене няма свои и чужди, а всички са едно. И не забравяй, Ефросино, че аз съм син на баща, който избоде очите на своя най-близък, за да бъде на другите добре. Това винаги имай пред вид, когато си отваряш устата да ме кориш. А дали съм забелязал жена си и защо не съм я прегърнал, то си е моя работа, на мен е дадено да отговарям за делата си само пред бога и само бог единствен има сила да ме съди!

От тавана висяха на златни синджири десет четирипръстни свещника, четиридесет свещи горяха и като че ли пламъците на всичките свещи в тоя миг светнаха в очите на княза.

— Амин! — каза преподобният Лука и се прекръсти.

— Алилуя! Алилуя! — запяха гръмко монасите.

Симеон се обърна към гостите посрещачи и им рече:

— Тия от вас, дето са дошли да ме срещнат с чисто сърце и не заради някаква своя изгода — бог да надари с добро здраве и да умножи успехите им в живота. А повод за тържествено посрещане няма. Каквото голямо има да се върши за благото на нашата държава — то очевидно предстои занапред. Затова сега си вървете, не виждам никакво основание да превръщаме нощта в ден. — Той улови леко жена си подръка, поведе я към стълбите, които водеха за северното крило на двореца, и кимна на гостите с глава, но по израза на лицето му не можеше да се разбере дали им пожелава лека нощ, или безцеремонно ги подканя да се измитат по-скоро навън.

Когато започнаха да се изкачват по стъпалата, покрити с пътека от червен плюш, Мария се притисна до рамото му, може би това беше от слабост, но Симеон го почувствува като израз на чувство, стеснителна и мълчалива изява на любов, и затова се отдръпна като убоден. Онова чувство на вина заради Нона пак избухна в душата му, там изплющяха сякаш хиляда камшика. А Мария изтълкува посвоему отдръпването му, прехапа устни и очите й се напълниха със сълзи.

Изкачиха се на горния кат, широките коридори бяха тържествено осветени от стотици свещи. Симеон си спомни, че така светло беше само в деня на сватбата им, и се намръщи, защото в тази празнична светлина глупавият завършек на похода изглеждаше още по-недостоен. Тогава чествуваха едно голямо политическо събитие, каквото беше княжеската сватба; в Дуловия род, отдавна изрусен със славянска кръв, се вливаше един мощен приток от фамилията на Сурсувулите, но си струваше да се запалят стотиците свещи по коридорите и поради една друга причина — обширните владения на Сурсувулите се ширеха от Нове, та чак до развалините на стария римски град Никополис над Иструм, много от тия владения чрез сватбата преминаваха в собственост на Дуловия род.

— Петър ли се разпореди за това надуто посрещане? — попита Симеон.

— Защо да е надуто? — учуди се искрено Мария.

— И тази тържествена светлина в двореца той ли даде нареждане да се запали?

— Господи! — каза Мария. Тя се спря и сложи ръка на гърдите си, защото се беше задъхала. — Все кавханът Петър ти е на устата!

— Но тогава кой се е разпоредил?

— Аз!

Симеон помълча, като недоверчиво се взираше в очите й.

— Откога започна да вземаш присърце държавните работи? — попита той, като не се грижеше дори да прикрива ироничните нотки в гласа си.

— Какви държавни работи? — повдигна рамене Мария и на свой ред замълча. И изведнъж изхлипа, като че ли плачът беше стигнал до гушата й и вече не можеше да го сдържа.

— Не отива на една жена от Сурсувулите да бъде ревла! — каза студено Симеон. — И още по-малко — на жена, която е съпруга на княза!

— Няма вече! — прошепна глухо Мария. Тя сложи лявата си ръка върху лакътя на княза, а с дясната притисна силно гърдите си, като че ли вътре я пареха нажежени железа.

Така стигнаха до спалнята на княза. Откакто бременността й напредна, Симеон изостави спалнята си, която беше съседна с нейната, и заповяда да му устроят друга, близо до залата, където работеше през деня.

Те вървяха мълчаливо и Симеон чувствуваше, че сърцето му се дави в отровата на мъчително съжаление — жалеше жена си, съжаляваше, че се държи с нея отчуждено, жалеше, че изобщо беше се оженил за нея. Сурсувулите имаха и друга кандидатка за него, племенничката на великия болярин Георги, Тамара. Но той предпочете Никодимовата дъщеря — харесаха му нежната й хубост, замисленият й нрав, спокойната й, изпълнена с достойнство походка, а може би най-вече и това да реши избора му — чудният й дар да пее песни за славни някогашни времена, когато далечните й прадеди са принасяли жертва на бога си Перун под непристъпните Константинопол ски стени, че и на самия егейски бряг. Тя си акомпанираше на струнен инструмент от три струни и беше хубаво, когато една нежна и кротка хубавица пее вдъхновени песни за люти битки и славни юнаци. Но песните бяха изпети, всяко нещо си има край, с нежната й хубост свикна, както се свиква с една златна чаша, до която човек допира устните си всеки ден. Може би му омръзна и предаността й — нейната преданост приличаше на сладко вино, след втория стакан човек се потърсва и казва, че му е много.

Новата Симеонова спалня беше просторна, но изглеждаше още по-просторна поради малкото вещи, с които беше изпълнена. Тия вещи бяха всъщност по-малко от пръстите на едната ръка — просто калугерско легло, дрешник и висока катедра за писане. Малко бяха, но всяка ловеше окото с нещо свое и особено: ленените постелки и завивки на леглото изглеждаха по-бели от сняг, върху червената врата на дрешника беше изобразен един Ахил от святкащи седефени люспи, копието му беше сребърно, а щитът — направен от тънки златни листа; катедрата за писане беше от тъмно дърво и ухаеше на мирта. Цялата стая ухаеше леко на мирта. Единственото украшение тук беше един дървен кръст с разпятие, закачен над леглото, саморъчно майсторен от Симеон по време на калугерствуването му в плисковския манастир.

Двамата влязоха в стаята и понеже вътре нямаше столове — седнаха на леглото. И като че ли нямаше какво да си кажат повече, дълго мълчаха. Когато мълчанието започна да става мъчително, тя се изправи, отиде до шкафа и полека отвори вратичката, върху която беше изобразен блестящият Ахил. Бавно и с грижовна ръка извади оттам една дълга и широка връхна дреха от червена коприна, подплатена с тънки бели кожички и украсена около яката и по маншетите със зелени шнурове.

— Това е за тебе — каза тихо Мария.

Симеон изтръпна, защото дрехата много напомняше халата, който Нона му беше дала снощи, за да се преоблече.

— Благодаря — кимна Симеон, но не протегна ръка, за да поеме кафтана.

— Не ти ли харесва? — попита отчаяно Мария, като напразно търсеше очите му. И за да се спаси от гибел, сякаш извика на помощ последната си надежда, в която вече и сама не вярваше. — Аз съм шила този кафтан със собствените си ръце — прошепна тя.

Толкова изглеждаше жалка, протегнала кафтана пред набъбналия си корем, че дори суровото сърце на княза, привързано фанатично към истината, не можа да издържи.

— Много ми харесва — излъга той и за да сложи край на тази непоносима сцена, поривисто се изправи, улови главата й с две ръце и леко допря устните си до хладното й чело.

— О, господи! — проплака Мария и затихна за няколко секунди. — Но ти целият си мокър и си студен като лед!

Тя плъзна боязливо ръката си по лицето му и си мислеше, че той беше я целунал, както се целува мъртвец, и че с тия мокри дрехи, които още бяха на гърба му, непременно ще изстине, и че ще бъде много добре, ако тутакси облече нейния кафтан.

— Поръчала съм още от обяд да затоплят банята — каза тя. — Ти нали обичаш банята да е гореща?

— Да — каза Симеон.

Тя помълча, сетне добави, тръгвайки си:

— Ако пожелаеш да вечеряме заедно, проводи прислужничката да ме извика.

— Вечерях във Върбишката крепост — излъга за втори път Симеон.

— Бог да е с тебе — усмихна се тъжно Мария и притвори безшумно вратата подире си.

Дълго седя Симеон, скован от някакво тъпо вцепенение, и все му се струваше, че сянката й стои изправена отпреде му, протегнала кафтана и с очи вперени в лицето му. Сега този кафтан лежеше напреки на леглото му и в светлината на голямото фарфорово кандило, което святкаше над кръста с разпятието, приличаше на едно чудовищно по размерите си черно петно.

Той отново усети ония безбройни игли по раменете си, които вече на няколко пъти през деня се бяха забивали в кожата му и всеки път бяха съпровождани с изригвания на червени кръгчета пред очите му. И този път кръгчетата подскочиха в неизброими рояци, но сега измежду тях имаше всякакви на цвят — и лилави, и синкави, и морави, като неузрелия бъз, — но червените бяха най-много, те святкаха като слънца и приличаха на големи и важни командири.

Колко време седя така — нямаше представа. Изскочи от вцепенението си, когато студът започна да забива игли по цялото му тяло и червените кръгчета, като погълнаха другите, заприличаха на същински огнени кълба. Той се втурна с присъщия си устрем навън, в коридора, заповяда на главния си слуга да му донесе дрехи за преобличане и по тясната вита вътрешна стълба, дялана от бял мрамор, за по-малко от минута се намери в приземието на лявото дворцово крило.

Тресеше го, тракаше със зъби от студ, но и в това си болезнено и окаяно състояние остана верен на навика си да се полива с леденостудена вода, преди да влезе в горещия басейн. Сграбчи сребърния тас, който лежеше върху зеления мрамор на мивката, гребна вода от огромната глинена делва и решително и със злобно самодоволство изля таса върху главата си. После, като стенеше и скачаше от пронизващите го тръпки, на няколко пъти се полива и плиска, докато остана без дъх и без сили. На края, зажумял, скочи в басейна откъм дълбоката му страна и от внезапното съприкосновение с горещината сърцето му едва не спря — пририта и като че ли замря за няколко секунди. И ако отново се окопити и тласна кръв към мозъка и мускулите му, това се дължеше на огромния заряд от воля, с който съзнанието му беше сякаш предварително заредено. Замахна два пъти с ръце, излезе на плиткото, полегна върху синята тераска и щастливо се усмихна, когато усети върху лицето си първата студена, оживителна капка, която се беше откъснала от сводестия таван.

 

 

Три денонощия лежа, изгаряше в огън, повечето време не беше на себе си и не знаеше къде се намира, ден ли е навън, или нощ. Понякога му се струваше, че е на адрианополското поле, и точно под оня хълм, където се беше укрепил Кринит с фланга на лявото византийско крило. Само че хълмът сега се издигаше много нависоко, почти до облаците, склоновете му бяха почернели от ромейската конница, сигурно имаше не по-малко от две турми, а най-отгоре, на самото било, стоеше Кринит, на бял кон и с къса, червена скарамангия, наметната върху позлатена ризница. Гледаше Симеон хълма и Кринит, както стоеше отгоре, на билото, и се чудеше не толкова, че войската е могла да се нареди в безупречни редици по стръмнините, а че виждаше ясно цвета на Кринитовата скарамангия, пък височината беше главозамайваща, до билото имаше най-малко три стадия път. И като си мислеше, че на такава далечина не може да се различи ясно човек от храст или от по-тънкуляво дърво, камо ли да се забележи цветът на облеклото му, дали е червено, или черно, дохождаше му на ум, че всъщност това не е може би самият Кринит, а е по-скоро свети Георги, когото бог е пратил на билото, за да окуражава с вида си ромеите и да плаши българите. Светците, за разлика от обикновените хора носят светещо облекло, всичко блести по тях и сияе, така че дори копчетата им могат да се видят отдалече.

И той изпитваше задоволство, че се беше досетил за божията измама, и в същото време душата му се изпълваше със скръб, задето всевишният държеше страната на най-заклетите му врагове. „Също както е било едно време — сещаше се той за Омировата «Илиада», — Зевс изпращал на троянците разни богове и богини, за да им помагат срещу непобедимия и богоподобен Ахил!“ После повикваше при себе си Ондуракс и го учеше как да подмами двете турми, за да слязат от хълма, и като го преследват по петите — да попаднат в неговите нокти и зъби. И наистина турмите се спущаха подир Ондуракс, а Симеон излизаше със своите хора от прикритието си и ги сечеше от упор по лицата. „Да видим какво ще прави свети Георги сега!“ — мислеше Симеон, докато продължаваше сечта. И се молеше богу да задържи светеца си на билото, защото никак не му се щеше да влиза в разправии с Победоносеца. Но бог не го послуша, отвърна очите си от него и свети Георги като че ли само това и чакаше — пришпори коня си и се понесе със страшна бързина към мястото, където ставаше голямото клане. Под копитата на коня захвърчаха искри, а червената скарамангия на светеца бляскаше като крило на апокалиптична птица. „Ще изплаши войската ми!“ — помисли Симеон.

И сърцето му се сгърчи от мъка, защото съзнаваше, че ще извърши непростим грях, ако вдигне меч върху Победоносеца, че ще обрече душата си на вечни мъки в ада и че ще запише сам името си в позорния списък на еретиците богоборци, защото, който вдигаше ръка над светците, замахваше всъщност срещу своя бог. „И все пак трябва да го спра! — реши Симеон. — Иначе ще изплаши войската ми и аз ще загубя войната!“

И като изтегляше меча си, обърна лице към небето и поклати заканително глава: „И ти да излезеш насреща ми, и тебе ще ударя — рече той, — защото моята война е справедлива и никой няма право да възпира ръката ми!“ — Той на свой ред пришпори коня си, наведе се над главата му и полетя право срещу светеца, който сияеше като слънце в святкащото си облекло.

На това място бълнуването му секваше и той отваряше очи. Но не можеше да познае къде се намира, дали е ден, или още е нощ; беше му тежко, дишаше трудно, като че ли върху гърдите му беше стъпил кон и острата му подкова чупеше ребрата, разкъсваше дробовете и вече стигаше до самото му сърце. Охкаше от болка и пак затваряше очи.

Сега из нажежената от светкавици тъмница изскачаше глутница настръхнали псета — препускаха насреща му и изведнъж се спираха, сякаш на пътя им се изпречваше невидима длан, огромна като стена. „Божията ръка!“ — мислеше Симеон. Псетата се спираха, втрещени от тази неочаквана преграда, и тогава Симеон, можеше да види колко свирепо и диво бляскат очите им, колко настръхнала козината по гърбовете им и колко гадно са накървавени хищните им муцуни. „Не са кучета, а приличат на истински зверове!“ — мислеше изтръпнал Симеон. Едно псе се прокрадна пред другите и като пускаше кървави лиги от зурлата си, отговори на мислите му с човешки глас:

— Вярно е, господарю, на зверове заприличахме, но ти отлично знаеш защо!

— Откъде ще знам? — чудеше се Симеон и в същото време дълбоко в себе си съзнаваше, че не бива да се чуди чак толкова и че кучето съвсем не загатваше за празни неща.

— А кой ни накара да ръфаме трупа на нещастния Кринит, кой ни пусна отгоре му, за да го оглозгаме до кокал?

Кучето запита така и Симеон тутакси усети около лицето си ужасна горещина, сякаш слънцето беше събрало всичкия си огън и го насочваше право в очите му.

— Ах, да — каза Симеон, като извърна глава и си даваше вид, че наистина си спомня нещо. — Да, точно тъй, сетих се, аз ви поръчах да го оглозгате под стените на Адрианопол!

Слънцето го печеше адски, но той стискаше зъби и се преструваше, че му няма нищо.

— Затова сме заприличали на зверове — каза тъжно кучето. — Ти ни накара да ръфаме мъртъв човек!

— Голяма работа! — каза Симеон. По напуканата му устна потече кръв и той я облиза с език. — На война никого не гладят по главата. Аз трябваше да сплаша ромеите и да въздам справедливост. Кринит беше изкупителна жертва. На война без изкупителни жертви не може!

— Жалко е за Кринит! — каза кучето. То изправи кървавата си зурла към небето и нададе тъжен и проточен вой. — В деня на апокалипсиса доместикът на схолите, красивият, благородният и храбрият Кринит няма да възкръсне из мъртвите!

— Разбира се — съгласи се бързо Симеон. — Вие го оръфахте до кокал, а след вас чакалите разнесоха костите му по четирите посоки на света. Той не ще възкръсне в деня на апокалипсиса, защото няма гроб.

— Ти това ли целеше? — запита го някак изненадано кучето.

— Не — каза Симеон. — Аз не изпитвах към Кринит никаква злоба. Просто исках да сплаша ромеите и да въздам справедливост. Толкова ли е мъчно да го разберете с вашите кучешки глави?

Псетата нададоха вой и изчезнаха в нашарената със светкавици тъмнина, божията длан вече не ги възпираше. Когато воят им заглъхна, Симеон повдигна ръка и избърса напуканите си устни, от които на струйки се стичаше кръв.

Най-тежките часове на болестта преминаха, кошмарите се смениха с дълбок сън, който постепенно изсветляваше, като есенно утро: здрачевината и мъглите едва се влачат и сякаш си отиват насила.

Присъни му се Мундрага с високите си стражеви кули и дълбоки сводести порти, с насипните си укрепления и подвижни мостове и с каменната си подземна тъмница, в която бавно умираше брат му Владимир. Той не го виждаше, защото какво ли можеше да се види в един гроб, издълбан двадесет стъпки под земята, но му се струваше, че в празните очни дупки на нещастника навремени се появяват неподвижни светлинки, каквито изпущат нощно време някои насекоми и дървесинни червеи. Симеон го запита на какво се дължи това чудновато явление и Владимир много се изненада, като научи от него, че на мястото, където по-рано са били очите му, сега блещукаха някакви загадъчни светлинки.

— Жалко е, че не мога да ги видя — каза Владимир.

— А можеш ли да си представяш наум разни видове светлини? — попита го Симеон.

— Разбира се — отговори уверено Владимир. — Ако поискам, мога да си представя например светлината на звездите, на месечината, на златото; огънчетата, които блещукат в очите на майка ми; всички светлини, които някога съм виждал, сега мога да си ги представя наум! Но това, дето сега блещукало в очните ми ями — него не мога да си представя! Не ми иде на ум като как изглеждат тия светлини!

— Аз ще ти обясня — каза услужливо Симеон. — Помниш ли стария летен дворец на татко, до река Туча? И гората, дето започваше на няколко крачки от крепостния зид?

— Струва ми се, че и сега ги виждам пред себе си — отвърна Владимир и измъченият му глас като че ли тихо се усмихна. — И сините вирове, и голямата гора, дето се оглеждаше в тях, и святкащите рибки, които се мяркаха помежду клоните на дърветата. Рибките се стрелват насам и натам сред клоните, а под тях синее дълбоко небе и бели облаци пътуват нанякъде си.

— Тъй — каза Симеон. — А помниш ли колко пъти, като се заигравахме из поляните, не забелязахме кога настъпваше вечерта?

— Случваше се доста често и обикновено ти беше причината за тия закъснения! Заложим въдиците над някой вир и докато аз се залисвам с това и онова — ти си изчезнал в гората. Все искаше да стигнеш края й, да видиш къде свършва. А пък тази гора нямаше край. Връщаме се по тъмно, Войцех ни гълчи, оплаква се на татко, а татко нарежда на чичо Докс да ни накаже с пръчка. Дохожда чичо Докс с една тънка и жилава пръчка, а аз му казвам: „Чичо Докс, Симеон не е виновен, аз се залисах при подмолите, затова закъсняхме!“ Ти беше тънкуляв, слабичък, боях се, че тебе повече ща те боли.

— Да — каза Симеон, — ти си запомнил много неща, но на мен думата ми е за ония вечери: колко се плашехме от светлинните, които блещукаха по коренищата на повалените дървета! Мислехме, че оттам ни гледат злите духове на гората. Помниш ли?

— Помня — отговори глухо Владимир.

— Ето — каза Симеон, доволен, че е довел разговора до оная точка, която му трябваше — същите светлинки сега блестят в очните ти ями: едва видими, неподвижни и със зеленикав цвят. Щом ги зърнах, веднага си помислих: виждал съм някога и някъде подобни светлинки!

— Може би е някаква плесен — каза Владимир. — Слушал съм, че има плесени, които изпущат слаба светлина.

Двамата помълчаха някое време, Симеон се канеше да си ходи вече, защото в подземието миришеше ужасно и беше започнало да му се вие свят, когато Владимир отново се обади, този път с много отпаднал и измъчен глас:

— Мъките ми са големи, братко! — изстена той. — Не биваше да ме оставяте жив!

— Ние с татко бяхме на мнение да те предадем на палача — каза Симеон. — Всичко щеше да се свърши много бързо. Но мама се застъпи.

— Да ми бяхте оставили поне едно око! — въздъхна Владимир.

— Мина ни на ум такова нещо — каза Симеон. — Но сетне поразмислихме и решихме да извадим и двете.

— О, богове, чувате ли? — проплака Владимир. — Решили да извадят и двете! Кой се е надявал, братко, че от тебе ще излезе такъв безсърдечен човек!

— Напразно ме упрекваш — каза Симеон. — И напразно жалиш, че не сме ти оставили едно око! Защото, каквото виждаш сега, когато си напълно сляп, същото щеше да виждаш дори и с двете си очи, ако ги бяхме оставили; само мрак. Никаква полза нямаше да имаш от едното си око! А за да извадим и двете ти очи, ние имахме за това много сериозни основания. Като запазихме главата ти, ние щяхме да постъпим съвсем неразумно, ако бяхме й оставили очите. Зрящият противник е опасен дори когато е жив погребан в тъмница. И аз ще ти кажа, а и ти сигурно се сещаш, че опасността не иде толкова от него, а от приятелите му, които го имат на ум. Хайде, ще си кажат някой ден, да свалим тоя княз и да възкачим оня, дето е в тъмницата. Стига е лежал там! Но като знаят, че си сляп, те няма да кажат така, кому е нужен княз без очи! Такива бяха съображенията ни, когато решихме с татко да бъдат извадени и двете ти очи. От своя страна аз не проявих никакво безсърдечие, а бях само предвидлив и разумен и ти ще се съгласиш, братко, че при дадените обстоятелства другояче не биваше да действувам. Някога историята ще отсъди, че съм бил прав.

— Никога не съм държал на историята — каза Владимир.

— А аз държа на историята — каза Симеон, — защото времето е в нея и извън нея няма нищо. Само историята прави живота на човека безсмъртен.

— Аз предпочитам чашка вино пред безсмъртие, написано на камък! — опита да се усмихне Владимир, но от гласа му като че ли бликна кръв. Той се отпусна на земята и веригата му издрънча. — Ако по времето, когато бях княз, пристигнеше Историята при мене и ми кажеше, ето, ще ги дам безсмъртие, но ти ми дай братовите си очи, аз щях да плесна с ръце и да извикам стражата: изхвърлете тази негодница навън!

— Историята не обича слабите хора — каза Симеон.

— Като всички истински блудници! — засмя се Владимир и пак от гласа му като че ли бликна кръв. Той помълча някое време, чуваше се в тишината как хрипкаво диша, после попита: — Още ли си тук?

— Ще трябва да си вървя — отвърна Симеон.

— Нека боговете да ти платят за доброто, което си ми сторил — каза Владимир. — Но преди да си идеш, ще те моля да ми отговориш на един последен въпрос. Ти можеш да говориш всичко, защото тук е гроб и думите ти няма да излязат навън. В навечерието на моя бунт — продължи по-тихо Владимир — ти проявяваше удивителна благосклонност към някои мои приятели и сподвижници. Загадъчна, чудна благосклонност, бих казал! Как да си обясня твоето поведение, братко, от любов към езичеството ли е изхождала твоята благосклонност, или като си проявявал добрина към моите хора, ти си ровил яма под краката ми и си преследвал своя някаква цел?

При тоя Владимиров въпрос Мундрага изчезваше, стопяваше се с назъбените си кули и е високите си зидове, само едни мъгли оставаха да се влачат по земята и Симеон не можеше да разбере дали някакви привидения бяха се мярнали пред очите му, или беше сънувал лош и лъжлив сън. Защото с какъв жив Владимир можеше да разговаря сега, когато брат му предаде духа си на бога само три месеца след като палачът избоде очите му в подземията на Мундрага…

С изчезването на Мундрага настъпваше и краят на лошите сънища. Дойде ред на разходките по Виа Триумфалис, богатият свят показваше разкошните си облекла, святкаше пурпур, блестеше по-бял от сняг и по-тънък от паяжина кападокийски лен, шумяха копринените панделки на жените, развяваха се жълто-зелени пелерини, тюлени шарфове, лилавосинкави наметки, въздухът ухаеше на замайващи източни парфюми. Дионисий предвождаше шествие от вакханки, Пан свиреше на двустволова флейта, нияди с напъпили гърди се къпеха в басейните на мраморните фонтани, протягаха ръце, бели като лебедови шии, към цветните дъги, които образуваха на слънцето шумящите водоскоци.

Симеон стоеше пред древните паметници от бронз, потъмнели и станали зеленикави от времето, пред паметниците от бял и цветен мрамор, стоеше под сенките на вековни кипариси и тихичко си шепнеше стихове от Пиндар и Овидий. Гърмяха музики, свиреха тръби. Цезар влизаше тържествено в Рим:

Ave, Caesar!

Ave, Caesar!

Колесницата е впрегната в четворка бели коне, никакъв Цезар, а той стои до колесничаря и приема овациите на ликуващия народ. Наметнат е с огненочервена пелерина от пурпур, а на главата си носи малък венец от лаврови листа:

Ave, Caesar!

Пред колесницата крачи Лъв VI, той е бос и ръцете му са вързани отзад. Той няма на гърба си дори един дневен хитон, Симеон е заповядал да го изведат пред народа по нощна риза, за да изпие горчивата чаша на унижението до дъно, за да чуе как присмехулно крещи някакъв простак от тълпата, като го сочи с пръст:

— Гледайте го това чучело, иска да мине за лъв!

— Ave, Caesar! — реве тълпата и върху Симеон вали шарен дъжд от цветя.

До колесницата на Симеон язди на бял кон копанът Курт. Симеон му казва тихо, за да не го чуе колесничарят:

— Като стигнем хиподрума, свършете набързо с Лъв VI, това да не трае дълго, а след екзекуцията да се обяви всенародно веселие: на всеки гражданин да се дава вино, но с мярка, защото аз не обичам хората да се превръщат в пияни свини. А храната да е предостатъчна и да е богата, и от всичко да има: месо, грозде, портокали, фурми. Империята доставя храна от всичките краища на света. Сега сме пребогати, копане, и няма защо да пестим!

— Разбирам, господарю, от всичко ще има! — казва Курт.

— За обикновените хора празникът да свърши в девет часа вечерта, защото те утре ще са на работа, а работата иска отпочинали мускули и бистър ум. Знатните могат да празнуват цяла нощ. Ако имах възможност, аз бих им устройвал непрекъснато нощни празненства, за да спят през деня и по-малко да заговорничат против мен и да сплетничат помежду си.

— Ave, Caesar! — възкликва възторжено Курт и пришпорва коня си, за да се измъкне от шествието и да пристигне навреме на хиподрума.

„Щом и копанът Курт започна да ме поздравява на латински, по византийски образец, това не е на добро!“ — мисли Симеон и веждите му се събират като облаци над очите. Но той пропъжда тревожните мисли за по-сетнешни часове и дни, тепърва ще се занимава с езиковите въпроси, които засягат новите територии на държавата, населени с неславянски народи. Засега знае само едно — че няма да подражава в никакъв случай на Александър Македонски, който, за да бъде приятен на завоюваната от него Азия, нарежда на военачалниците си да се обличат по азиатски образец и сам навлича шалвари и нахлупва чалма на главата си. В „Ave, Caesar“ не вижда нищо лошо, този поздрав му изглежда дори много благозвучен, пък и вековете са му придали едно особено звучене, като че ли от всяка буква безсмъртието маха с ръка, но той ще го забрани със заповед, гръцкия език ще остави само в Тесалия и Пелопонес, а по цялата останала земя, от Понтийско море до Адриатическо, за държавен език ще обяви българския, езика на българските славяни.

Копанът Курт изчезва в навалицата по посока на хиподрума, а на мястото му се явява жупан-тарканът Ондуракс, винаги малко намусен, като че ли непрекъснато го боли кътен зъб.

— Господарю — пита Ондуракс, — да разпръснем ли тълпата с камшици?

— Защо? — чуди се Симеон и не вярва на ушите си.

— Пречи на движението — казва мрачно Ондуракс.

Симеон мълчи, дъждът от цветя продължава да се сипе отгоре му, развяват се шарфове, бляскат малинено-червени и виолетови наметки, разлива се река от усмивки, влюбено го гледат хиляди от сестрите на онова момиче, което той някога целуна, през една топла юнска нощ, на крайбрежния булевард.

— Махай се и върви по дяволите! — казва Симеон на Ондуракс.

— Да се махам и да вървя по дяволите! — повтаря Ондуракс, макар висшите военачалници да са освободени от задължението да повтарят заповедта. Лицето му става още по-навъсено, той придръпва юздите и като блъска и мачка всичко, каквото срещне из пътя си, изгубва се сред навалицата по посока на императорските дворци.

На мястото на Ондуракс застава Олцег, командирът на Първи конен отряд. Той язди черен кон, шлемът си е закичил с черно орлово крило, очите му искрят.

— Господарю — казва той, — време е вече да започнем плячкосването. Пет хиляди биволски коли чакат пред стените на града!

— Ще ви стигнат ли пет хиляди коли? — пита Симеон с изстинал глас.

Сърцето му сякаш се е изкачило до гърлото, въздухът се разкъсва пред очите му: културата на десет века ще бъде натоварена на пет хиляди биволски коли!

— Ave, Caesar! — ликува Виа Триумфалис.

Пет хиляди биволски коли ще видят сметката на десет века.

Всичките пелерини, наметки, пурпури и многоцветни шумящи панделки, всички засмени и весели очи — целият свят се превръща на едно огромно и кипящо сиво петно. И конете, които теглят колесницата, и те са станали сиви. И цветята, които падат отгоре му, и те са добили сивкав цвят.

И неговата пелерина е станала пепеливосива, каквито са връхните дрехи на най-обикновените хора. Той прибира полите й, скача бързо от колесницата и понеже сега облеклото му не бие на очи, незабелязано пресича булеварда и излиза на една пуста и глуха странична уличка. Тука го очаква висока жена, чието лице е закрито с плътен воал. Тя му подава доверчиво ръка и Симеон я улавя, и веднага изпитва чувството, че и друг път е държал тази ръка и че тя му е някак своя и много близка. Така хванати за ръце, те тръгват по улицата и сякаш политат във въздуха, извисяват се над къщите и носени като че ли от някакви невидими криле, на часа се устремяват към Влахернските врати. Когато се носят над крепостните кули и стени, Симеон забелязва в подножията им, от Влахерните, та чак до Златния рог, подредени една подир друга пет хиляди биволски коли. Както са наредени, със зажеглени биволи, те приличат на една гигантска черна река, която чака своя час, за да се понесе с рев по гладките и прави булеварди на претъпкания с приказни съкровища Константинов град.

Но те прелитат над стените, прелитат и над равната тракийска земя, която блести ослепително на слънцето, и ето че летят вече над познати краища, където се издигат високи планини, святкат реки и езера и пъстреят като полска китка валози и равнини. Както бяха се издигнали във въздуха, така неусетно се спускат и Симеон с учудване забелязва, че са слезли в края на ичерската гора, досами пътя, който води за лятната къща на болярина Ангелари. Но още по-голямо е учудването му, когато воалът на спътницата му се стопява като облаче и през разсеяната мъглица усмихнато го поглеждат големите гълъбови очи на доведената Ангелариева дъщеря.

— Значи, ти си била Нона! — казва замислено Симеон. Сега му е съвсем ясно защо одеве беше почувствувал ръката й своя и толкова близка.

— Трябваше да те изведа от оня град — казва Нона и слага ръката си на рамото му. — И добре стана, че пристигнах навреме!

Симеон не знае защо е пристигнала навреме и защо е трябвало да го извежда от оня град, но му е толкова добре до нея, че не изпитва никакво желание да й задава въпроси и да я разпитва за минали неща.

Така седят те на разцъфналата поляна и не разговарят. Слънцето грее право в очите му и той ги крие в косите й. Наоколо се носи дъх на затоплена трева, на пролетни цветя. Кротко жужат диви пчели, а от едно дърво наблизо синигер извива тънко гласче.

— Добре, че дойде навреме! — казва тихо Симеон.

 

 

Той се събуди в добро настроение и макар че лекарят се противеше — настояваше и тоя ден да прекара в леглото, — заповяда да изнесат стола му на чардака, наметна се с една връхна кожена дреха и излезе навън. Тоя чардак започваше от югозападния ъгъл на двореца, завиваше на югоизток и гледаше към Туча, която излизаше от Върбишкото дефиле, и към хълмовете, които се издигаха над реката, пресичаха я и ограждаха преславското поле на изток. Слънцето току-що беше изгряло и затова горната част на крепостната стена, която лазеше по билото на височините, сега сияеше в малинено-червени отблясъци, а полето, където се разстилаше ниската и равна част на града досами реката, и западните и южните склонове на хълмовете, накичени с къщи, черкви и градини — цялата тая вътрешна част още се къпеше в студената и сънлива сутрешна здрачевина. Но тя бързо се топеше, сякаш някакъв ковашки мях я издухваше към порозовялото небе, светлееше и когато слънчевият диск надникна над стените — градът изведнъж се засмя, заприлича на хубавица, която се пробужда, усмихва се на божия свят и с един замах на бялата си ръка отхвърля завивките, с които е била покрита през нощта.

Малко време подир това весело пробуждане, заклеваха звънливо десетки медни клепала, биеха клепалата на големи и малки черкви, на манастири; тишината и птиците, еднакво изплашени от шумотевицата, хукваха, накъдето им видят очите. Но и оттатък стените не успяваха да намерят покой, погваха ги като отвързани псета гръмовити призиви на десетки медни тръби и волски рогове — наблизо лагеруваше войската на жупан-таркана Ондуракс и дежурните тръбачи свиреха за сутрешна проверка.

Симеон гледаше изгряването на деня с чувството на прежаднял човек, комуто са разрешили да изпие няколко глътки студена вода — всяко кътче от тия простори като че ли стопляше сърцето му и го връщаше към живота. Той жадно бързаше да обхване с поглед всичко — небето, хълмовете, реката, града, който се пробуждаше, — лакомо и с тревога се радваше на изгрева, сякаш нечия лоша ръка можеше да се изпречи като стена пред очите му всеки миг. Стоеше на чардака, любуваше се на просторите, душата му благославяше кротката хубост на земята. В тоя час, който ще бъде единствен в живота му, той се чувствуваше задоволен и сит и не искаше нищо от бога.

В тоя час след тежката болест за пръв и единствен път ще мисли или по-скоро ще чувствува, че върховната радост за човека е да живее в смирение и мир и да не се лакоми за неща, които могат да смутят душевния му покой.

Но това чувство идеше като продължение на оня чуден сън, в който се носеше дъх на затоплена трева, на пролетни цветя, в който жужаха диви пчели, а от едно дърво наблизо синигер извиваше тънко гласче.

Както тоя сън продължи малко време, така и псаломът на смирението, който огря душата му като светлината на захождащата зорница, бързо заглъхна, защото смирението беше чуждо на природата му и го навестяваше само в часове на крайно изтощение.

 

 

Изпи чаша мляко и заповяда да извикат дворцовия бръснар. Докато бръснарят подстригваше късата му брадичка и подреждаше буклите на къдравата му коса, той не отместваше погледа си от суетнята, която се започваше в града. По северния път прииждаха кервани от волски и конски коли, натоварени с храни — зеленчуци, брашно, мас и сирене, пастърми, — а от южния път се задаваха биволски кервани — возеха каменни блокове, дебели подпорни греди и кирпич. Волските и конските коли се запътваха към складовете и градския пазар, едни от биволските впрягове се насочваха право към ония места, където се дострояваха старите градски стени или се издигаха нови, други пък поемаха към възвишението, по чието било трябваше да се извисят новите стени и кули на дворцовата вътрешна крепост.

Князът не следеше с особен интерес онова, което ставаше на пазара или около държавните складове, очите му бяха в шетнята, която настъпи около двете крепостни стени. Когато дворцовият бръснар привърши с прическата му и си отиде, той свали връхната кожена дреха, с която беше се наметнал, и облече обикновена работна дреха за по-хладно време — вълнена куртка и панталони с бежов цвят. Сложи на шията си малко сребърно разпятие, провесено на къса верижка, и заповяда на Ирник да му доведе веднага главния архитект на града, червенския майстор Карач.

Карач беше от малкото хора, които Симеон истински обичаше и ценеше, и в поредицата им заемаше второто място — първото принадлежеше на Йоан Екзарх — нежния и най-вдъхновения от книжовниците, който също като него беше получил образованието си в столицата на света. Странно изглеждаше как в сърцето му можеха да стоят почти на едно стъпало двама тъй различни хора, и по външност, и по разбирания, каквито бяха Йоан и Карач! Първият беше женствено хубав, строен като момиче, крехък, сякаш направен от фарфор, а вторият приличаше направо на един груб и неодялан селяк. Очите на Йоан бяха обърнати към бога и към граматическите правила, в душата му царуваше мистиката на божието триединство, възхищаваше се от Платон, владееше магията на словото, мечтаеше да преведе на български език най-хубавите съчинения от византийски и древни автори и да напише нравоучително съчинение, което да разкрива на човеците всеки божи ден по една голяма и свята истина. Произхождаше от старо знатно семейство и целия си досегашен живот беше прекарал между църковни и държавни първенци. Очите на Карач, наопаки, бяха обърнати към виното и към ония други земни удоволствия, заради които изкусената душа на човека биваше запокитвана от божите ангели направо в самото чрево адово, където кипеше море от смола и гореше вечен огън. По светоусещане той беше езичник, признаваше за безсмъртно само изкуството, дълбоко в душата си не вярваше в никакъв бог. Обиколил беше целия свят, но се възхищаваше само от изкуството на старите весели майстори — елини и траки. Той не подражаваше никому и никакви канони не смяташе за вездесъщи, макар че познаваше всичките, а слушаше само гласа на кръвта си — в неговата кръв живееха предците му, мнозина от които бяха построили приживе много храмове и дворци по цялата тракийска и мизийска земя. Той произхождаше от прочуто семейство на майстори, другарите му бяха каменоделци и зидари, е тях се събираше вечер на маса и гуляеше до среднощ.

Карач пристигна с помътена от снощното пиене глава, още не беше дошъл на себе си, както трябва, и както биваше винаги в такива случаи — изпитваше непреодолимо желание да бъде дързък и да говори дори на самия княз най-мрачни и неприятни неща. Той и в трезвено състояние не държеше много сметка на думите см, но напиеше ли се — думите му заприличваха на разлютени оси. Само от едного имаше страх, от княза, плашеха го очите му, все му се струваше, че в тъмните им зелени дълбочини стоят двама души — единият държи маслинено клонче, а другият — секира. Един бог знаеше кой от тях ще му махне с ръка…

— Гледай ти — рече Карач, след като се поклони на княза с подчертана церемониалност, — за пръв път виждам господаря си толкова отслабнал!

— Моли бога, щото господарят ти повече да не се разболява, за да бъде и на тебе добре! — отвърна му Симеон и в същия този миг се намръщи, защото от устата на главния архитект излиташе непоносима миризма на вино, репи и кромид лук.

— Какво ще го моля бога нашего! — махна пренебрежително с ръка Карач. — Неговото благоволение е на страната на Лъва, това е ясно като бял ден, защото Лъв е император и управлява световна империя и в столицата му се намира най-голямата катедрала в света, а пък ти си в очите му едно дребно князче, което управлява някакъв варварски народ, и в столицата ти, ако това наистина е столица, няма дори една църква като хората! Какво ще го моля! Ти се опита да вземеш от византийците едно градче, каквото е Адрианопол, нищо й никакво градче, не е нито Константинопол, нито Солун, и той насмалко не те умори с болест, ами ако беше си протегнал ръката по-надалеч? Тъй че няма никакъв смисъл да му се моля, господарю, божието благоволение не е с теб!

Симеон пребледня, като че ли всяка дума на главния архитект беше една стрела и всичките тия стрели се забиваха право в сърцето му. Карач беше пиян и затова говореше истината, но не на всеки беше дадено да говори истината в очите на княза.

Симеон си спомни, че едно време Александър Македонски беше съсякъл най-добрия си приятел, задето, макар и пиян, беше се сетил да му изтърси няколко горчиви истини под носа.

Той не му отговори, а му кимна да седне и когато нищо неподозиращият Карач се настани до една колона, върху широка табуретка, покрита с мека кожа, князът повика прислужника и му заръча да донесе голяма винена чаша, пълна със силен оцет.

Князът мълчеше и неговото мълчание започна да действува отрезвяващо върху размътеното съзнание на архитекта, но влезе прислужникът и князът му заповяда да остави чашата с оцета и да излезе навън.

— Ето — каза князът със спокоен и тих, но режещ глас, — ти изговори одеве неподходящи приказки и това не се случва с тебе за първи път. Имаш лошия навик да се явяваш пред очите ми пиян и да бръщолевиш каквото ти дойде на ум. Добре! Аз пък от своя страна съм решил да вземам мерки бързо да изтрезняваш и затова ти предлагам да избереш едно от двете: или да бъдеш спуснат с въже в кладенеца, за да се поизплакнеш, или да изпиеш на часа тази чаша с оцет.

Кладенецът, който се намираше във вътрешната част на двора, беше дълбок четиридесет стъпки, водата му беше като разтопен лед. Всеки ден там потапяха някого заради някакво прегрешение и рядко се случваше наказаният да не легне болен и да не захрачи кръв още на другия ден.

За втори път князът заплашваше Карач с този кладенец, нямаше изгледи да се смили, да отмени присъдата си, нито пък Карач изпитваше желание да го моли.

Той погледна в очите му и изтръпна: оня, дето държеше секирата, му махаше с ръка.

Карач протегна ръката си към голямата сребърна чаша и я надигна към устата си. Преди да допре устните си до студения и ръб, отново повдигна очи към княза, една нищожна искрица от надежда още мъждукаше в съзнанието му. Очите на княза гледаха навъсено и сурово, човекът със секирата изглеждаше нетърпелив. В тоя миг Карач събра всичката си смелост, помъчи се да направи весела усмивка, рече: „За твое здраве, господарю!“ — и на едри глътки започна бързо и отчаяно да пие.

Когато пресуши оцета до капка, той изстена, свлече се на колене и захлупи главата си върху стола. Но преди това захвърли чашата на пода, тя издрънча обидено и се търкулна в нозете на княза. Един слънчев лъч падна отгоре й и тя изведнъж заприлича на хищно отворена рибешка уста.

Карач изстена само веднъж, после прехапа устни и търпеливо зачака да угаснат пламъците, които го изгаряха отвътре. Избърса насълзените си очи, за да не изглежда лицето му страдалческо, изправи се и отново седна на столчето срещу княза. Стори му се, че ония, двамата, вече ги нямаше в очите му — присмехулна, но сдържана усмивка се мяркаше в тях, а в зелените им дълбочини като че ли се разплискваха спокойни вълни.

— Добре направи, че избра оцета — каза Симеон с равен и безстрастен глас, — защото спускането в кладенеца винаги е съпроводено с една голяма и много възможна неприятност — да се скъса въжето. Една случайност можеше да ме лиши от най-добрия ми архитект.

— И оцетът ще свърши добра работа — каза Карач.

Симеон го мярна с поглед и замълча.

— Сега изтрезня ли напълно? — запита го той след малко.

— Сега всичко ми е ясно, като две и две! — усмихна се тъжно Карач.

— Нищо — каза Симеон. — Ако беше глътнал вода в кладенеца, щеше да бъде по-лошо. — Той помълча, след това запита, като сочеше с ръка двете крепостни стени, външната и вътрешната: — Кога ще бъдат готови?

— Това е записано в договора — каза Карач. — А договорът е в канцеларията, при твоя главен писар. Външната стена ще бъде готова някъде по средата на идното лято заедно с новите кули, площадките за каменометните машини и вратите. А вътрешната ще бъде завършена към края на пролетта.

— Колко души работят общо по двете стени?

— По строежите са заети около триста души, двеста души извозват материал: камъни, вар и чакъл.

Симеон походи напред и назад, по обичая си, после застана пред майстора и му рече:

— Гледай ме в очите, Карач, и ме слушай добре: и външната, и вътрешната, двете стени с кулите, площадките и всичките им съоръжения трябва да бъдат готови най-късно до средата на идната пролет. А до началото на пролетта да бъде направено най-главното — стените, стълбищата за бойниците и вратите.

Още преди да изпрати за Карач, той си беше направил сметката: ако маджарите започнат войната веднага и войските му търпят непрекъснато поражения — пълчищата им щяха да стигнат до Преслав някъде към средата на идната пролет. Столицата трябваше да бъде подготвена за най-лошото.

— Това е невъзможно — каза Карач.

— Ще ти дам още хиляда души работници и невъзможното ще стане възможно! — Той изведнъж се спря и втренчи очите си в архитекта: — Невъзможното трябва да стане възможно, разбра ли? — Очите му пламтяха и сред пламъците им оня размахваше секирата и острието й блестеше като отрязан къс от слънчевия диск.

Къде ще намерят подслон баща му и Мария, и детето, което ще се роди тогава, и Йоан Екзарх, Константин Преславски, и другите преводачи, художници, майстори на четката и на длетото, къде ще се съхранят скъпоценните книги на неговата библиотека, къде ще се опазят намеренията за бъдещето, мечтите му, честолюбието му, славата на дедите и името на България, ако стените не издържат и разбойническото племе на угрите нахълта в престолния град и подложи всичко на огън и меч? Или трябва — както е слушал, че правят плъховете, — подушвайки опасността, да бяга от гнездото си, докато е време?

— Хиляда души няма да стигнат — каза Карач. — Ще ми трябват хиляда и петстотин. И тъй като времето е малко, ще сме принудени да работим и през зимата, а това означава, че за хората следва да се дигнат временни живелища и да им се осигури храна.

Симеон изпрати за ичургу-боила Охсун и когато тоя се яви, му рече:

— Тъй като ти все още си ичургу-боил, искам да ми доведеш до една седмица хиляда и петстотин души работници, които да работят по строежите. Ще ги вземеш от селата по моя заповед и ще избираш измежду най-яките и най-сръчните. Докато твоите хора ги взимат от селата, ти тука да си им приготвил живелища, удобни и за през най-лютите студове! И да знаеш, че според усърдието, което ще вложиш в тази работа, ще зависи каква скарамангия да носиш за в бъдеще.

После Симеон поръча да донесат на чардака от най-хубавото вино и от най-хубавите закуски и вече не отвори дума нито за стените, нито за онова, което беше се случило одеве. Надълго приказваха за новите подови украси и спориха коя е по-добра — Симеон държеше за фигуралната, а Карач застъпваше предимството на орнаментите. В самия разгар на спора князът изведнъж се умълча, а сетне, като да си беше спомнил нещо, попита докъде са стигнали работите с Кръглата църква и кой знае защо посъветва Карач да изостави временно тази удивителна постройка, която с формата си трябваше да наподобява небето и вечния и неизменен кръговрат на световните неща.

На края той подари на Карач една разкошна мантия от небесносин пурпур, златната й фибула беше украсена с кръгъл, святкащ рубин. А Карач не се сдържа и го попита:

— Ако не бях избрал чашата с оцета, господарю, ти щеше ли наистина да ме потопиш в кладенеца?

— Този път — да! — отвърна Симеон и в гласа му не трепна нито една сурова нотка. — Непременно щях да те потопя. Кълна се в достойното име на баща си, че непременно щях да те потопя! — повтори той. И на свой ред попита, но с вече изстинал глас: — Ти да не би да се сърдиш?

— И през ум не ми е минавало! — усмихна си кисело Карач. — Според християнската религия ти си наместник божи на земята. Може ли обикновеният смъртен да се сърди на вседържеца-бог?

— Може — каза Симеон. — Може да се сърди, колкото си иска, но от това няма да излезе нищо — вседържецът нито ще го види, нито ще го чуе. Пък и да го види, и да го чуе — какво?

— Нищо! — повдигна рамене Карач.

Погледнаха се в очите мълчаливо. Карач метна пелерината на рамо и макар че стомахът го болеше от оцета, напусна двореца с развеселено сърце.

 

 

Угрите, мамени от Лъв VI към границите на България, бавно придвижваха ордите си на изток, точеха се по долното течение на Иструм на един ден път от левия му бряг и като че ли все още се колебаеха дали да започнат войната и ако я отворят — през къде да минат и кои краища да ударят най-напред. Това колебание, беше привидно, те бяха готови на часа да се втурнат в битки, да палят и да грабят, но византийската флота, която трябваше да ги пренесе на десния бряг на Иструм, беше заета сега на друго място, пренасяше войски за Сицилия, затова бойните действия срещу българите бяха отложени за пролетта.

Симеон, като знаеше, от една страна, че угрите няма да се решат да воюват в зимни условия, защото конницата им ставаше неповратлива в снеговете, а, от друга, че византийците не ще се осмелят да рискуват флотата си, като я изпратят за Галац, когато Понтийско море ставаше най-негостоприемно, на свой ред беше сигурен, че войната с угрите няма да започне по-рано от пролетта. Времето до битките не беше много; ако човек си сложеше ръка над очите, можеше да съзре как в далечините войната оседлаваше коня си. Като превалят есенните дъждове, ще се зазими, а колко е зимата — една сутрин ще духне вятърът от юг, ще погали с топла длан земята и снеговете ще изчезнат, сякаш не са били.

Времето до войната беше малко и Симеон правеше всичко, което беше във властта и по силите му, за да премахне поне отчасти ръждата, с която тридесетгодишният мир беше покрил военната машина. Адрианополската битка, макар и спечелена, разкри сериозни недостатъци във военната подготовка на командири и войници: Охсун например не умееше да води отбранителен бой, Курт беше стремителен, но се увличаше, Станул, наопаки, действуваше мъдро и предпазливо, но воюваше мудно, даваше възможност на неприятеля да маневрира. Войниците се биеха повече с жар и сила, отколкото с умение, защитното им въоръжение не стигаше, личеше си, че през тия тридесет години желязото и медта бяха използувани повече за правене на кръстове и клепала, за земеделски сечива и по-малко за майсторене на ризници и шлемове и за нуждите на войната.

Но злото не започваше и не свършваше с недостатъците във военното обучение, с лошата защитна екипировка. Голямото зло за момента идеше преди всичко от малочислеността на обучената войска. През последните десетина години Борис беше освободил от редовна военна служба двете третини от мъжкото население на външните области — от десет души младежи, годни за войници, за войската на княза биваха мобилизирани само трима, с другите седем души местният болярин се разпореждаше, както намереше за добре — или ги правеше вардияни на летните си къщи, или ги изпращаше в планината да вардят стадата му от разбойници и вълци, а най-често ги използуваше като безплатни работници по имотите си — за копан и жътва. Граничната стража, както и дружините на областните управители биваха излъчвани от преславската войска, след като войниците изкарваха едногодишното си обучение във вътрешната област на страната. И понеже основната маса на войската се събираше главно от вътрешната област — численият й състав заедно с мобилизираните набори не можеше никога да надхвърли повече от 30–35 хиляди души. Като се отделеше една третина за границите и една третина за дружините на областните управители — на княза оставаха петнадесетина хиляди души — осем конни отряда, шест пеши и един специален отряд за действие с бойни машини. Като разчиташе на един по-дълготраен мир с Византия и с другите си съседи и като познаваше добре изостаналото състояние на външните области, които доскоро плащаха данък на императора, Борис беше решил да не взема от тях временно много мъже за войската, за да могат тия области по-бързо да стъпят на краката си и да догонят в непродължително време цветущото развитие на старите краища.

От осемхилядната конница Симеон трябваше да отдели два отряда — един за северната граница и един за южната — и с останалите шест хиляди конници да срещне, да възпре и да разбие двадесетхилядната маджарска конна войска. Симеон знаеше, че Александър Македонски беше разбил някога си при река Граник петдесетхилядна персийска армия с толкова конница, колкото беше неговата, и макар във войната тоя македонски цар да му беше кумир и дълбоко в себе си, ако и да не се поставяше с него на една дъска, да не се мислеше много по-долу, пак не се решаваше да излезе срещу маджарите само с шестхилядна конна войска. Македонската конница е била облечена, цялата в желязо, от главата до петите, и не с ризници, плетени от тел, а с истински брони, съставени от железни и медни парчета: ризници са навличали само върху конете. При това македонските конници от деца са били обучавани във военното изкуство и войната е била тяхно основно занятие. Какво можеше да противопостави Симеон срещу тия безспорни предимства на старите македонци? Тридесетгодишният мир беше превърнал войнишкия народ на дядо му Крум в народ земеделски, младежите, вместо да служат поне четири-пет години във войската, отбиваха военната си служба само с две години, а за защитното въоръжение беше просто срамота да се приказва… Ако неговата конница беше подготвена и облечена като конницата на Александър Македонски, той не би се поколебал да излезе срещу пълчищата на угрите още в тоя час!

И понеже не беше от хората, които се отчайват лесно и вдигат ръце пред големите мъчнотии, и защото ставаше въпрос за спасението на държавата, още на първия ден след оздравяването си той обяви обща мобилизация в цялата страна, включително и във външните области Сингидунум, Котокий и Тракия. Най-много войска той очакваше от областта Котокий, обширна земя със стотици стари селища, която се простираше от Скопие до Костур на юг и от адриатическото крайбрежие до река Вардар на изток. Център на тази голяма област беше комитатът Кутмичево, чието административно средище беше град Охрид — епископия и столнина на първия български епископ Климент и второ просветителско огнище на България след преславското. Симеон нареди обучението на новите набори да се извършва на територията на областите, като за всеки средищен център изпрати по една група опитни командири. Той не си правеше илюзии, че ще ползува новите набори в първите битки с маджарите — обучението им щеше да трае най-малко, седем-осем месеца. Но се надяваше до това време да задържи угрите с конницата, която имаше, а решителната битка да даде към месец август, когато новите набори щяха да влязат в строя.

Последвалите събития показаха, че той беше предвидил развоя на войната с безпогрешно ясновидство.

 

 

Адрианополският поход ускори решението му да направи значителни промени и в държавния апарат — от съвета на великите боляри до управителите и на най-малките комитати. Борис беше избирал хората си според миролюбието им, според предаността им към Христовата църква и готовността им да помагат за разпространението на славянската просвета и култура. Симеон не възнамеряваше да върви по тоя път, който беше удобен за мирните години, те вече оттичаха и идеха бурни и несигурни времена. И затова той щеше да избира хората си според това, доколко са му предани и доколко послушно ще изпълняват заповедите му както в мир, така и през време на война. Наивници-миротворци, които си въобразяваха, че с маслинени клончета ще укротят византийския звяр, не му трябваха. Необходими му бяха хора, които с лявата си ръка усърдно да размахват благовонната кадилница, а с дясната здраво да стискат двуострия авитохоловски меч.

По отношение на просветата, по въпроса за всенародното усвояване на славянската писменост неговата политика не се отличаваше от тая на баща му: щеше да върви по същия път, но може би с повече блясък и вдъхновение.

Към нечестните хора и измамниците чувствуваше органично отвращение, каквото изпитваше към буболечките, влечугите, към нечистоплътните, затова, като чу съмненията на проверителите, които разследваха сметките и делата на болярите Ухач и Василий: първият — началник на хазната, а вторият — главен интендант на южната граница, извади ги от съвета на великите боляри и ги изпрати на заточение в дивата земя на струмците. На война се отиваше като на богослужение, богомолците не биваше да влизат в божия дом с нечисти дрехи.

На мястото на Ухач назначи Охсун, който се беше изложил във войната, а ичургу-боилството предаде на изургу-коловъра Станул, командира на Втори конен отряд, победител на византийците в битката при Тунджанския мост.

Спрямо Охсун прояви милосърдие, каквото не му беше по вкуса, решил беше да го извади от съвета и да го изпрати за управител на някакъв най-незначителен град, но склони пред горещото застъпничество на баща си — в тежките дни на Владимировия бунт, когато повечето от прабългарските родове се обявиха за езичеството, Охсун се нареди сред малцината, които открито взеха страната на стария княз.

Той отстъпи за Охсун, проявявайки разбиране към не завяхващата болка на баща си, който още страдаше дълбоко в душата си, задето беше затрил почти до корен прабългарското боилство, но спрямо кавхана Петър се показа неумолим. И не защото не беше догледал опасността от угрите, а поради основни различия по въпросите на външната политика на държавата и преди всичко — по въпроса за славяните, които населяваха земите южно и югоизточно от сегашните граници на страната и които все още бяха подвластни на Византийската империя и плащаха данък на императора. Югозападна Македония, населена с български славяни, беше включена вече в пределите на българската държава. Климент, първият български епископ, беше създал в Охрид второто след Преслав българско книжовно и просветителско средище. Но без славянски юг и изток Симеон не виждаше независимостта на стражата осигурена, нито осъществена връзката й със света чрез топлото Егейско море и затова като предходниците си ханове смяташе включването на юга и изтока в пределите на българската държава за своя първостепенна и неотменна задача. Оттук нататък започнаха обаче различията му с политиката на стария княз, която Петър продължаваше да провежда: Борис залагаше преди всичко на търпението, преговорите, просветата и сгодния случай, като по никакъв начин не искаше да превърне въпроса за юга в съдбоносен, а Симеон, наопаки, още с поемане на управлението открито даде да се разбере, че за неговата политика югът и изтокът ще играят съдбоносна роля. С отстраняването на Петър от кавханството Симеон искаше да покаже, че скъсва решително с досегашната политика на баща си, която според него държеше прекалено много на мира.

В същата онази зала на Страшния съд на четвъртия ден след Симеоновото оздравяване Борис беше казал на сина си:

— Ето, ти направи една необмислена стъпка, като не ме послуша и отиде на война с Византия. Ти извади меч, преди да си изчерпал докрай всичките възможни мирни средства, за да се реши задоволително оня въпрос за тържището на българските търговци — дали да бъде в Солун, или да се върне отново в Константинопол. И какво спечели от тази война? Даде две хиляди убити, върна се без мирен договор и като заграби византийски народ — предопредели една нова война с ромеите, защото няма такава държава в света, която да стои със скръстени ръце, когато отвеждат населението й в робство. И ето, сега ние стоим между два огъня и само един бог знае каква ще бъде съдбата ни занапред. Аз винаги съм казвал, че мисълта за война трябва да бъде последна, най-крайна, а у тебе тя стана челна и затова бог, който обича стократно повече мира от войната, не те надари с успех, но дори ти изпрати болест, за да се размислиш, да оцениш грешката си и да не правиш нова грешка, като отстраняваш от управлението хора, както чувам, че си решил, които тридесет години са служили вярно на бога, на мира и на своя княз.

Трябваше да се очаква, че Симеон ще му отговори поривисто и според нрава си, защото болестта го беше направила по-лесно възбудим, но се случи обратното. В гласа на младия княз не се извиси нито една нотка по-високо от другите, а думите му бяха спокойни, студени, само при по-внимателно вслушване можеше да се долови леденият и бръснещ ветрец, който излиташе от тях. Князът каза:

— Доколкото си спомням, татко, преди да тръгна на поход, ние разговаряхме с теб в тази зала за решението на византийците да преместят нашето тържище от Цариград в Солун и тогава ти се съгласи с мен, че те са гонили с това си решение две неща: първо, да покажат на нас и на целия свят, че не ни зачитат като самостоятелна държава, и второ — да проверят доколко сме в състояние да даваме отпор и да защищаваме нашите интереси. Като извадихме меч и ги ударихме, ние им показахме, дадохме им да разберат, че никак не се чувствуваме като провинция или страна, която им е подвластни, а сме истинска държава, и не по-долу от тяхната, и че няма никому да прощаваме, когато се опита да ни настъпи.

Ние им показахме също, и по един много очевиден начин, че сме готови да воюваме и че разбираме от война, та да не си правят сметка, че ще им бъде леко, като на сватба, ако утре си наумят да тръгнат срещу нас. А те никога няма да извадят от главите си намерението да ни свършат, да ни заличат като самостоятелна държава, защото ни смятат и ще продължават да ни смятат за варвари и натрапници, които незаконно са се заселили на тяхна земя.

Те направиха опит отвътре да довършат държавата ни — с черквата си — и като не успяха, защото ти им се противопостави със славянското писмо, със самостоятелната българска църква и с една всенародна славянска просвета, обърнаха очите си към оръжието. Те си мислят, че аз, като божи човек, ще изпитвам страх и ужас от войната и като техен възпитаник ще съм склонен сам да им предам ключовете от всичките външни и вътрешни крепости на страната.

Тъй ще да са мислили, но сега сигурно мислят по друг начин, след като им дадох един добър урок под стените на Адрианопол.

Колкото до нашите жертви — ти си прав, че са много. Твоят тридесетгодишен мир отучи войската от някои нейни добри навици, тя е поизостанала в обучението, пък и в оръжието, особено — в защитното. Но бог вижда и сигурно не ще ми припише грехове за нещастия, в които нямам пръст.

За плененото население, което доведох в България, аз съм на по-друго мнение от твоето. Лиших империята от данъкоплатци, а земята от работна ръка и това е добро от гледището на войната. Тия погърчени славяни, като прекарат някое време у нас, ще свалят гръцката си боя и отново ще станат славяни и тогава те ще ми са нужни за работата, която възнамерявам да отворя на юг. И най-после като добри стопани те ще принесат полза на нашите хора със своя опит — аз ги разселих на югозапад, където животът е най-изостанал. Тъй че от която и страна да се погледне, тоя въпрос с изведеното население е само от наша полза. А колкото до това, че империята ще търси хората си, да заповяда, тя и без тоя повод възнамерява да шета с война из нашите земи.

Така стоят работите с моя поход към Адрианопол.

И тъй ще стоят и за по-нататък в моите отношения с ромеите — нито мисля да им отстъпвам, нито ще се отказвам от онова, което по право ми принадлежи.

А хората са според времената — едни са били полезни за вчерашния ден, бог да ги възнагради с дълъг и приятен живот. Но като са станали поради разбиранията и навиците си неудобни за днешния ден — да отстъпят място за други, които са най-подходящи и ще бъдат в днешното време най-полезни. Това не означава, че за ония, които ще си отидат, няма да има почит и че някому ще хрумне да заличава делата и заслугите им. Което е в миналото, никой не може да заличи, защото миналото не принадлежи на тоя или оня, а е на историята, над която човеците нямат власт.

И на края ще ти кажа, татко, че аз свято следвам твоя пример — да се обкръжавам с предани хора, които ще са готови по всяко време да минат за мен през огън и вода. Такива например са моите командири: Станул, Ондуракс, Курт, Олцег и други — отлични мъже, готови всеки миг да тръгнат с войските си било срещу ромеите или който и да е враг на държавата, или срещу оня, комуто бог ще вземе ума и се опълчи срещу мен и моята политика.

И докато аз подготвям държавата и войската за война срещу угрите, много ще те моля, татко, да вземеш черковните и книжовните работи в свои ръце, за да не загаснат пламъците на славянското просвещение, които твоята мъдра политика разпали по цялата наша страна!

Дали старият княз почувствува намека, скрит зад приказките му за преданите хора и зад риторичността на последните му думи — кой знае! Но той дълго мълча и някое време лицето му имаше суров и мрачен вид. Защото и той имаше свои предани хора — командири и боляри, — а славянският свят го тачеше като свой роден баща…

Така измина в мълчание около четвърт час и тази шепа време се стори и на двамата дълбока и безкрайна като море. После старият княз набожно се прекръсти, сякаш бог му беше помогнал да изхвърли от душата си някакъв греховен помисъл, лицето му се разведри и в уморените му очи заблещукаха топли пламъчета, добра и мъдра ръка беше запалила там, като пред иконостас, восъчни свещици. Благослови сина си, прекръсти го със сребърния си кръст и с тъжно, но спокойно лице излезе с тихи стъпки навън.

По пътя за Патлейна хладният есенен вятър развяваше расото му и стелеше в краката му рояци отдавна отбрулени и пожълтели листа.

 

 

Симеон посочи и съветът на великите боляри утвърди за кавхан младия болярин Тудор, син на Добрета, управителя на Кутмичевската област. Тудор беше с пет родини по-млад от княза, сияеше от хубост и говореше задоволително гръцки — три години беше прекарал в Константинопол като слушател в синодалното висше училище на патриаршията. Изгонили го бяха от Константинопол заради сбиване със сина на логотета — велможата го беше нарекъл варварин и затова Тудор му изби два предни зъба и му разкъса с юмрук веждата над дясното око.

Понеже угрите бяха отминали на изток, Симеон нареди на Курт и Олцег да се завърнат в Преслав, преименува Сингидунум, като му даде славянското име Белград, както го наричаше населението по тия места, а на великия болярин Георги Сурсувул, когото назначи за управител на Белградската област, даде званието „бори-таркан на Белград“.

Заваляха студени дъждове, започна да прехвърча сняг, а той държеше войската на стан около града и нито за час не отменяше военните упражнения. Свикваше командирите на съвещания, разработваше с тях, тактически задачи, а сетне се изкачваше на някой хълм и оттам наблюдаваше изпълнението им — лицето му посивяваше от камшиците на северния вятър, но в очите му пламнаха огънчета, като виждаше, че учението върви добре. Понякога, когато работите не вървяха и заповедите, които куриерите отнасяха до командирите, не оправяха неблагополучията, той придръпваше юздите на коня си и се понасяше към онова място на фронта, където един отряд например рискуваше да бъде обкръжен и „унищожен“ или една височина се оказваше изведнъж „костелив орех“ за няколко стотни войска. И с негова помощ нещата тутакси вземаха друг обрат — отрядът излизаше от обкръжение и сам започваше да притиска „неприятеля“, а защитниците на височината някак „изведнъж“ се оказваха отрязани от фронта и предадени на божията милост, която обикновено не ги спасяваше от „гибел“ или позорен плен.

Вечерно време четеше, пишеше, проверяваше работата на писарите и преводачите или викаше Карач, за да промишляват заедно върху бъдещия градоустройствен план на столицата или да обсъдят проект за икона, предложен от патлейнски живописец и донесен в двореца от игумена на манастира „Свети Панталеймон“. Докато Карач биваше трезвен, Симеон го слушаше внимателно, нравеше му се критичното отношение, което големият архитект изразяваше спрямо аскетичните византийски канони. Нравеше му се и преклонението, което Карач изпитваше към старото езическо изкуство, огряно от слънце и пропито е могъща жизненост, прославящо красотата и поривите на младостта. Но понаправеше ли глава от изпитото вино, Карач ставаше краен във възгледите си, сипеше жлъчни подигравки към всичко християнско, а езическото изкуство обожествяваше и обявяваше за безсмъртно и непостижимо за християнския свят.

И тогава започваха споровете. Симеон държеше на едно християнско изкуство, стоплено и вдъхновено с езически огън, изкуство на духа, който не отрича материята, а Карач пращаше по дяволите всякакви духове и въздигаше материята в култ. Понякога споровете стигаха до кавги и животът на Карач увисваше на косъм, чашата на търпението преливаше и в очите на княза пламваха познатите жестоки светлинки. Едно почукване по масата отделяше Карач от каната със стипчивия оцет или от кладенеца с ледената вода, или — какво ли не можеше да измисли княжеският гняв — от ритника, който щеше да го изтърколи като топка по мраморните дворцови стъпала. Но князът успяваше някак да се овладее, придръпваше юздите на увлечението си и махаше с ръка — в края на краищата от него зависеше какъв облик ще има изкуството, а не от Карач.

Християнско изкуство с езическа усмивка — такъв беше Симеоновият идеал. Карач и живописците от Патлейна трябваше да се съобразяват с неговия вкус.

 

 

Една ноемврийска сутрин градът осъмна побелял от сняг.

Стъклата на прозорците бяха матови и Симеон, събуждайки се, видя безброй мънички сенки да прелитат навън. И в същия миг тиха, но радостна музика изпълни душата му, дворцовият струнен оркестър засвири весела старинна песен, катедралният хор на „Светите апостоли“ приглушено възнесе към небето най-светлия Давидов псалом:

Господи, с твоята сила царят се весели

и за спасението от тебе безмерно се радва!

Снегът ще засипе полетата и угрите ще заседнат на едно място. И до началото на пролетта по цялата земя ще има мир.

Господи, с твоята сила царят се весели!

Той наметна връхната си дреха, подплатена с вълча кожа, и излезе на чардака. Една снежинка се залепи за устните му, той я облиза с език и весело се усмихна. Снегът продължаваше тихо да се стеле и над целия свят като че ли припадаше безмълвен и свят покой.

Слушаше шумоленето на снега, който се въртеше около дървените колони и везаните корнизи, а оркестърът продължаваше весело да свири и катедралният хор възнасяше към небето тържествени Давидови псалми.

Както беше наметнат с вълчата дреха, повика адютанта си и го попита:

— Знаеш ли пътя за Ичера, Ирник?

Ирник отговори, че е минавал често по този път.

— А при болярина Ангелари ходил ли си?

Ирник каза, че е ходил, и то неведнъж.

— Сега пак ще идеш — каза Симеон. — Ангелари е бил тридесет години верен служител на баща ми и поради това аз му дължа уважение и мой грях е, че не съм го поканил на трапезата си до днес. Ето защо ти ще тръгнеш за Ичера с две шейни, Ирник, и всяка шейна ще впрегнеш с по четворка отбрани коне. Шейните ще постелеш с меки кожи и други кожи ще сложиш, за да не бъде студено на пътниците, да не изпитват притеснение по време на пътуването, а да пристигнат весели в Преслав. И ще кажеш на Ангелари, че не го каня да ми дохожда самичък, а да вземе със себе си жена си и дъщеря си, та жена му да разправя на внуците си, а дъщеря му на децата си кога са били на гости при княза и как князът ги е приел и гощавал в своя дворец.

Като каза тия думи, Симеон се засмя на някаква своя ненадейна мисъл, застана пред огнището и простря ръце към огъня да ги посгрее и усмивката все не захождаше от лицето му, а Ирник много се зачуди, защото Ангелари не беше кой знае какъв болярин, за да му оказва князът такава голяма чест.

Тъй или иначе, но той изпълни точно разпорежданията на господаря, постла двете шейни с меки кожи, сложи други кожи за завивка, подбра шест души гвардейци и след един час групата тръгна на път.

Продължаваше кротко да снежи.

През целия този ден князът беше в добро настроение, а навремени ставаше весел, което рядко се случваше с него. Той проводи на Карач стомна старо вино, изпрати на ичургу-боила Станул плешка от глиган, а по обяд нареди да се раздаде на войската по канче вино и да се опекат за всяка стотня по десет овни. Такава дажба войската получаваше само веднъж в годината — на Великден, — затова мнозина предположиха, че се е случило някакво особено събитие, и при това много радостно — или княгинята е родила син, или угрите са предложили мир. И в стана на войската започна голямо веселие.

Князът заповяда да се приготви богата вечеря, а когато научи, че гостите са пристигнали — нареди да ги настанят в една лична къща, където отсядаха обикновено областните управители, когато дохождаха в престолния град. Тази къща се намираше на около двеста разкрача северозападно от двореца.

Както вървяха приготовленията, Ирник мислеше, че трапезата ще се сложи в Тържествената зала, която беше съседна на Тронната, но и тоя път остана изненадан — князът беше посочил залата на Страшния съд.

Към осем часа вечерта започнаха да пристигат поканените, но и те не бяха много — Карач, кавханът Тудор, Ондуракс, Курт — най-преданите измежду близките на княза. Княгинята поради неразположение отказа да дойде.

Ирник, който подреждаше гостите на трапезата, сложи Нона да седне с лице срещу вратата, а болярина Ангелари и съпругата му — да са спрямо вратата с гръб. Свободното място до Нона беше определено за княза. Ондуракс, който възприемаше болезнено и най-малкото неспазване на правилниците, попита Ирник дали не греши с подреждането, протоколът изискваше князът да седи на челното място на масата, но Ирник се усмихна многозначително и не отговори. И Ондуракс не разбра дали Ирник подреждаше поканените по свое усмотрение, или действуваше по внушение на княза; на челното място се настани богохулецът Карач.

Нона, чиито бузи още пламтяха от студа, беше облечена в синя тафтена рокля, затворена и права от гушата до петите, с два реда перли на огърлието и с пъстра александрийска брошка на гърдите. Тя беше предпазливо разпитвала по пътя какъв е князът на вид и според отговорите, които й бяха прошепнати, представяше си го строг и мрачен, и суров, какъвто беше например игуменът на ичерския манастир. И се вълнуваше, че тоя страшен и могъщ човек ще седи до нея и че тя няма да знае какво да приказва с него, и че тази вечер ще бъде едно мъчение, по-дълго от всичките пътища, които беше изходила досега.

Така си мислеше, вперила очи във вратата, и малко искаше да знае, че Курт я гледа с овлажнели очи и че Ондуракс й показва дръжката на кинжала си, осеян с благородни цветни камъни, и че Карач безочливо я опипва с поглед и още по-безочливо суче мустак. За да избяга от вълнението си, тя се мъчеше да мисли за човека със златните искрици в очите си, с коси на светец и ръце по-бели от мляко, който от онази дъждовна вечер се е настанил в сърцето й като в свой дом и сякаш не мисли да излиза оттам. Нека стои, тя няма намерение да го пъди, такава ужасна мисъл дори не й минава на ум! Да стои там, да почива, тя ще стъпва на пръсти, за да не го тревожи. Тя ще притиска главата му към гърдите си, за да не види деня, който се ражда зад прозорците, за да мисли, че току-що се е мръкнало и че нощта тепърва започва. Това се случва в дъждовна нощ, в чуден час, самотата скита с разпуснати коси, блуждае по горските пътеки, търси юнака-жених, който ще изсуши косите й, ще стопли гушата й с горещия си дъх. Тоя човек със златните искрици в очите и с коси на светец!

Ирник застана до вратата и високо и почтително произнесе:

— Князът!

Идеше господарят, всички се изправиха на крака.

Симеон се появи на входа и както му беше обичайно — позабави се няколко мигновения на прага, за да огледа присъствуващите и за да могат присъствуващите да го огледат. Той беше в златотъкана багреница и със златна панделка на челото, върху която меко сияеше голям изумруд.

Когато очите му се спряха върху Нона, тя притисна ръце към гърдите си и леко се олюля, гледаше го изумена и като че ли въздух не й стигаше, дишаше с полуотворени уста. Но никой не забеляза смущението й, защото всички бяха малко смутени, дори тия, които виждаха княза всеки ден. Нямаше нищо страшно в него, нито зловещо, но в първия миг смущаваше с вида си, а от какво идеше смущението — никой не можеше да си обясни.

Ангелари и съпругата му целунаха ръка на княза, а когато дойде ред на Нона — тя се разтрепери като лист. Но и това не беше забелязано, пред очите му изтръпваха какви ли не сурови мъже, командири и велики боляри, та защо трябваше да прави впечатление изтръпването на една слаба жена! Само князът, изглежда, почувствува вълнението й, той се усмихна кротко и леко погали косите й с ръка.

По време на вечерята, когато виното беше започнало вече да зашеметява главите и всички приказваха много и малко слушаха, князът попита Нона, като кимна с глава към картината на Страшния съд:

— Виждаш ли огненото езеро и дяволите с железните вили?

— Виждам — отвърна Нона. И на свой ред попита. — Защо?

— Сред тия пламъци ще изкупваме греха си! — усмихна се Симеон.

— Все ми е едно — каза Нона. — Не съжалявам!

— И аз не съжалявам — повтори отговора й Симеон.

Към полунощ никой вече никого не слушаше. Болярката спеше, Ангелари разправяше някаква заплетена ловна история на Курт, Курт пък разправяше своя история на Ондуракс, а кавханът Тудор незабелязано беше напуснал пиршеството. Тогава на Нона й хрумна да види прочутата библиотека на княза, която игуменът на ичерския манастир беше нарекъл веднъж „един истински свят“. Тя искаше да види с очите си как някаква зала, па макар и дворцова, можеше да побере „един истински свят“.

Симеон каза на Карач:

— Ела да ни съпроводиш до библиотеката, велики майсторе, болярката моли да й се покажат някои по-забележителни неща!

Карач беше загубил способността да чува и да разбира думите, но по инстинкт схвана, че трябва да върви подир княза, на часа се надигна и тръгна към вратата. Князът го улови под мишница и така тримата се изкачиха на горния кат. Като стигнаха до княжеската спалня, която беше съседна с библиотеката и се свързваше с нея посредством една вътрешна врата, Симеон настани Карач на леглото си и великият майстор на секундата заспа. Двамата с Нона почакаха някое време, като се държаха за ръце, после, когато хъркането на Карач стана равномерно, влязоха в библиотеката през вътрешната врата.

 

 

На другия ден, след като Ангелариевите си заминаха, Симеон повика ичургу-боила Станул и му нареди да насочи незабавно към южната граница отряда на Олцег и два отряда от пешите войски на Смул. Още призори бързи куриери му бяха съобщили, че към южната граница се придвижват византийски войски, конни и пеши, и че те се предвождат от Никифор Фока, знаменит командир и доместик на схолите.

Той нареди още да се изпратят за Дръстър сто волски впряга с храна — брашно, сушено месо и осолена сланина, — да бъде складирана на сигурно място и обявена за неприкосновена, и че ще има смъртно наказание за всеки, който посегне на нея, па бил той и самият жупан. И нареди на Станул да изпрати за Дръстър сто души строители, вещи по крепостното дело, и те да прегледат отвсякъде крепостта, и ако има нещо, което времето да е направило несигурно, да го укрепят така, че да издържи срещу ударите на всякакви тарани и стенобитни машини.

Преди да освободи Станула, той го попита:

— Ирник ми представи заповед за посичане на войника Ханко от село Осеня, числи се в стотнята на багатура Севар и доскоро е бил под твоя команда. Същия този Ханко аз наградих с пръстена си, задето надви и посече доместика Кринит под стените на Адрианопол. Какво е твоето мнение, Стануле, трябва ли да подпиша тази смъртна присъда?

— Ханко е обесил прекия си началник — каза Станул. — За такива случаи законът предвижда само едно наказание — смърт.