Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Андрей Гуляшки. Златният век

Второ издание

Редактор: Банчо Банов

Художник: Любен Гуляшки

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Цветана Арнаудова

Коректор: Виолета Рачева

Формат: 84/108/32

Тираж: 45 100 екз. (подвързия 15 100 екз., брошура 30 000 екз.)

Печатни коли: 41,25

Издателски коли: 31,35

Дадена за набор на 27.XI.1972 г.

Излиза от печат на 28.II.1973 г.

Издателство „Български писател“ — София, 1973 г.

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1973 г.

История

  1. — Добавяне

Разказ втори: Един мирен ден, Ханко се връща на полесражението, за да прибере чудния колец

Когато Ханко съсече Кринит и го свали от коня разполовен, той нямаше представа кого всъщност беше изпратил на оня свят.

Кринит се появи на сингидунумския път внезапно, следван от неколцина хазари, и тази група, понесена като вихрушка към моста, много приличаше на една спуснала се над земята опашата звезда — отпред блести и святка звездата, а подире й се роши опашката и вдига пушилка.

Севаровата стотня, колкото беше останала — около трийсетина човека, — бранеше моста и не допускаше изскубналите се от обкръжението ромейски части да се докопат до западната адрианополска врата. Най-отпред действуваше багатурът Севар, Тахтун вършеше работа в средата, а Ханко довършваше ония, които бяха имали щастието да се проврат през първите две редици. Той стоеше до самото устие на моста, зад него придошлата Тунджа търкаляше шумно и с громолене помътнелите си води.

Кринит обърна коня си към Адрианопол, когато всичко беше вече загубено и катастрофата за ромеите се превърна в поголовно клане. Следван от хазарите си телохранители-главорези, той препусна като разярен бик по фронта на обкръжената си и раздробена войска, поваляше и газеше безразборно българи и свои и за по-малко от четвърт час си проби път до Тунджанския мост.

Ханко видя как пръв се хвърли отгоре му Севар и как в същата секунда политна към земята, видя и Тахтун, когото постигна подобна участ, само че той не се пльосна по гръб, като багатура, а се преметна встрани, като направи във въздуха един акробатичен скок. Сякаш освирепяла мечка си правеше път сред тумба от овчарски вълкодави — по-смелите скачат отгоре й да я захапят, а тя замахне пътем с лапа и ги отхвърля изтърбушени на земята.

„Гледай ти каква е хала!“ — учуди се Ханко и стисна здраво окървавената дръжка на секирата си. В учудването му имаше и възхищение, и дори малко професионална завист; с каква лекота и колко сръчно сваляше противниците си тоя човек! Като че ли Севар и Тахтун нямаха под кожата си кости и мускули, а бяха напълнени с кокоша перушина.

Но не можа дълго да се чуди, защото страшният човек вече стоеше пред него — настръхнал над разрешената грива на коня си, придърпал юздата под кръглия щит, със святкащ и застрашително издигнат меч — сякаш избираше къде по-точно да го халоса — по главата или през врата. Това оглеждане продължи само миг, не повече, но Ханко успя да прочете в пламналите му очи търсеното място и инстинктивно повдигна щита над дясното си рамо. Разсеченият въздух писна и върху Ханковия щит като да се стовари гръм.

Доместикът се срина на земята и боят пред Тунджанския мост секна. Само един хазарин успя да се промъкне на отвъдния бряг, но го застигна нечия стрела — острието й се заби под тила му и той се прекатури от седлото. При падането закачи левия си крак в стремето, увисна и главата му се повлече по мократа земя.

Дванш трепереше възбудено и Ханко го поглади гальовно по кадифената шия. После избърса пяната, която беше покрила муцуната и ноздрите му, и се наведе над Кринитовия труп. Доместикът на схолите лежеше в локва кръв. Дясната му ръка, неподвижна и отметната встрани, с дланта нагоре, изглеждаше учудващо бяла, по женски пухкава, като че до тоя час беше държала молитвена броеница, а не меч, имаше вид на ръка, която благославя и раздава милосърдие, а не поразява със смърт. Зяпаше я Ханко и се чудеше откъде е вземала силата си, удивяваше й се, като си спомняше как го беше фраснала, ушите му още пищяха и левият лакът още го болеше, и я жалеше, задето не си беше стояла в къщи — злато да брои или свещи да пали в черквата, вместо да ходи на война и да върти меч. После погледът му се плъзна по блестящите военни доспехи на доместика — двойно изплетената желязна ризница, накичена със златни търкалца, лъскавите наколенници, червената пурпурна пелерина, закопчана на гушата със сребърна фибула, но най-силно впечатление му направи огнено червеникавият меден шлем, украсен с вееща се грива от някакво непознато животно. „Този човек не е кой и да е — помисли Ханко, — сигурно ще е голям началник.“ Като си спомни колко страшно го погледна, преди да замахне с меча си, той се взря в очите му и отново и силно се почуди. Тия очи като че ли бяха на друг човек, нямаше го оня страшен и изгарящ пламък в зениците им; кротки и успокоени, сега те гледаха изцъклено и недоумяващо в сивия купол на небето.

Беше престанало да вали. Със стихването на боя секна и дъждът, на юг хоризонтът започна да просветлява, повя топъл ветрец. Най-напред откъм дясното крило, където се намираше главното командуване, а сетне и по целия фронт гръмнаха бойните тръби — свиреха отбой. Тази свирня се стори на Ханко сладка, като глътка студена вода след изгаряща жажда.

Той се обърна към Дванш, за да се метне на седлото, но в тоя момент видя да се задават откъм пътя главните командири, придружени от група свързочници. Бяха началникът на лявото крило, копанът Курт, и командирът на отряда изургу-коловърът Станул. Курт изглеждаше свеж и дори весел, а Станул като да беше остарял през това последно денонощие с няколко години. За разлика от другите командири, които бяха спали до зори, той беше започнал битката още преди полунощ.

Ханко много се изненада, като видя, че главните командири насочват конете си право към него. Някое време всички мълчаха, втренчили очите си в трупа на Кринит, после Курт запита:

— Ти ли го нареди така?

— Случи ми се на сгода! — отговори Ханко.

Така не биваше да се отговаря на голямо началство и Станул се намръщи. Според обичайния военен правилник той трябваше да каже: „Аз, Ханко, от село Осеня, от стотнята на багатур-багаина Севар!“ Но Станул не се намръщи злобливо, а Курт си даде вид, че изобщо не забелязва грешката. Само адютантите и свързочниците се усмихнаха иронично и снизходително, но те нямаха право да се обаждат в присъствието на големите командири.

— Как се казваш? — запита го Курт.

— Ханко. Ханко, от село Осеня. — И изведнъж се досети за правилника, изпъна се и повтори: — Ханко, от село Осеня, от стотнята на багатур-багаина Севар!

Някой от свързочниците се засмя високо, но Курт на часа го сряза с очи и смехът му се прекърши по средата.

— А знаеш ли кого си убил? — запита го Курт.

— Сигурно ще е голямо началство — отговори Ханко с равнодушен глас. Изведнъж го беше налегнала силна умора, изпитваше неудържимо желание да се прозява, струваше му се, че ако полегне на сушина, тутакси ще заспи. Като че ли между него и командирите беше започнала да се възправя невидима, но плътна стена — той стои от едната й страна, а те от другата, вижда ги добре, но гласовете им стигат до ушите му убити и приглушени. — Ако се съди по облеклото му, най-малко ще да е стотник! — повтори Ханко и както гледаше в краката си, забеляза, че кръвта от Кринитовия труп беше подмокрила вече и неговите подметки. „Не е добре, дето газя кръвта му — помисли Ханко, — човекът не ми е направил никакво зло, нито съм го срещал някога на пътя си, нито той ме е виждал!“ И понечи да отстъпи, но нямаше накъде, защото адютантите на командирите го подпираха отдире с конете си.

— Този човек — каза тържествено Курт — е самият доместик на схолите, най-върховният началник на цялата ромейска войска! — Той помълча някое време, за да даде възможност на несведущите да проумеят като каква важна личност е изпратил Ханко на оня свят. После се извърна към Станул и добави: — А ти си за завиждане, командирю! Князът няма да забрави, че твой човек е убил доместика! Защото доместик на схоли не се убива във всяка война. Такъв късмет дохожда на сто години веднъж!

Докато Курт приказваше така вдъхновено, Ханко извади из пазвата си онази кърпа на Девора, поръбена по краищата с червен конец, която му беше дала на изпроводяк, за да си постила на земята, когато седне да се храни, и с нея избърса челото и запотената шия на Дванш.

А Станул си даваше вид, че наистина е благодарен богу, задето щастието го беше сподобило с един убит доместик, но очите и вниманието му бяха в групата конници, които мудно и сякаш без желание се събираха на поляната пред каменния мост. Той си шепнеше нещо наум, както правят жените над плетивата си, и на края свъси мрачно рунтавите си вежди и поклати глава:

— Двадесет и осем души.

— Какви — двадесет и осем? — попита Курт. — Убити?

Той беше помислил, че Станул брои убитите ромеи. Труповете им, пръснати на полянката и по дължината на пътя, бяха много пъти по двадесет и осем.

— От стотнята на Севар са останали само толкова живи и здрави — каза Станул. Като че ли някому беше хрумнало да оспорва тази цифра, та я изрече сърдито и натъртено.

— То е добре, че и толкова са оцелели! — повдигна рамене Курт. — Нощните боеве гълтат винаги много жертви. А тази стотня, както разбрах, е влязла в боя около полунощ.

Той говореше така, сякаш много войни и битки бяха минали през главата му. Станул го изгледа намръщено, поглади брадата си и не му отговори, а се обърна към Ханко:

— Сега ти ще вземеш въжето от харкана си, ще вържеш тогова — той посочи трупа на Кринит — за седлото на коня си и ще го откараш в лагера, където са дигнати шатрите на княза и на неговите първи хора. След туй ще потърсиш помощника на нашия отряден интендант и ще му кажеш, че съм заповядал да ти даде една нова куртка. Тази, дето е на тебе, е толкова кална и кървава, че прилича повече на една току-що одрана мръсна кожа от яре, а не на куртка. Па иди на реката да си измиеш лицето и ръцете, че и те са кални и кървави, не си за пред хората, а може да те повика голямото началство, та външността ти да е прилична и в ред.

После копанът Курт тръгна с адютантите си за другите части и към мястото, където предполагаше, че се намира князът, а Станул се запъти да обхожда стотните си или — по-точно — онова, което беше останало от тях.

Като наближи моста, от скупчените бойци се отдели кръглолик млад човек с кестеняви провиснали мустаци, лявата страна на околошийника му беше съдрана и подмокрена с кръв, той гледаше весело и с голямо самочувствие рапортува:

— Ицволя от село Стоб, десетник от стотнята на багатур-багаина Севар!

— Здравей, Ицволя! — поздрави го по устава Станул. Трябваше да го запита според военния обичай дали се е държал достойно за командира си и дали войниците от неговата десетка са се държали достойно пред неприятеля, но тия уставни въпроси сега му се виждаха неуместни и глупави. — Трудно ли беше? — запита го Станул.

— Нищо! — усмихна се Ицволя. — През нощта здравата ни обрулиха, но като се разсъмна, ние им го върнахме тъпкано!

— Колко души сте на крак?

— Тридесетина човеци сме, а от десетниците съм жив само аз.

— Къде е багатур-багаинът Севар? — Станул попита с твърд глас, но усети, че сърцето му се свива.

— Доместикът го удари одеве, та сигурно ще да е отишъл в лагера да се превързва. Няма го при нас.

— Значи, е жив — каза Станул.

Ицволя се усмихна:

— Когато тръбата изсвири отбой, багатурът беше жив.

Станул порови в брадата си, после каза:

— Отведи стотнята в лагера и до пладне да провериш колко са убитите и колко са ония от ранените, за които няма надежда, че ще оживеят.

Веселият зов на тръбите като че ли извика слънцето и то се показа засмяно между разпокъсаните облаци. Скоро топлите му лъчи започнаха да сушат земята, прогизнала във вода и кръв.

Когато първата тръба извести края на битката и тоя зов беше подхванат от други тръби по целия фронт, а войниците от разните десетки на стотнята взеха да се събират накуп, да се търсят един други и да разпитват за ония, които не идеха, Тахтун и багатурът Севар скришом пропълзяха до една дълбока падина южно от моста, завряха се в гъстия треволяк, потулиха се от погледите на другарите си и едновременно прехапаха устни, за да не изстенат с глас. От това усилие Севар пожълтя още повече и затвори очи. Цветът на лицето му се сля с излинелия цвят на засъхналата трева.

Като видя багатура без чувства, Тахтун се ококори и едва не затрака със зъби от страх. С разтреперани ръце откъсна предницата на ризата си, направи я на ленти, после успя с голяма мъка да превърже раната на багатура, която кървеше силно под дясното му рамо. След някое време Севар се съвзе, погледа го втренчено и попита:

— Ти защо си тука?

— Вървя подире ти! — промънка Тахтун.

— Защо? — каза Севар. — Не си ми притрябвал.

— Където командирът, там и войникът! — опита да се усмихне Тахтун.

— Ти си един глупак — каза Севар, но без злоба. — Това важи за във време на бой. Не чу ли, че тръбите свириха „край“ на сечта. Сега ще затръбят „върни се в лагера“. Ето — той се ослуша, точно това свирят — „върни се в лагера“. Хайде, измитай се оттук. Пък аз ще поседя на това място, докато стотнята се прибере в лагера. Не искам да слушам зад гърба си: „Как го е наредил оня!“ Или: „Оня насмалко не го уби!“ Изгаря ме тази рана, ама не с болка, а със срам. Болката — голяма работа, но дето се оставих на оня да ме свали на земята — иде ми да не се мяркам пред очите на хората си, докато съм жив!

— Ех, багатуре! — въздъхна Тахтун. — Твоята рана е почтена — в рамото. А какво да кажа аз, като проклетника ме удари отзад, по срамната част! Как можа там да ме перне — и сега не мога да си обясня. Като че ли не скочих отгоре му, а съм бягал от него, така излиза! А Тахтун и от дявола не би побягнал, кълна се в честта на всичките си деди!

— Все пак — каза Север — твоят срам е по-малък, макар че си ударен по срамните части. Защото ти си един обикновен войник. Ами аз? Багатур-багаинът, потомственият боил! Да се оставя на едно ромейско куче, па бил той и някакъв си доместик!

Севар се улови за сърцето, пое въздух и зина, сякаш беше се задавил с рибена кост. Стори му се, че земята пропада под гърба му, и той разпери ръце, за да се задържи. А небето като че ли се издигаше все по-нависоко, по-нависоко и което беше най-чудно, слънцето започна да блести с една никаква, морава светлина.

— Какво, като съм обикновен войник? — облещи очи Тахтун. — Мигар обикновените войници нямат чест? Аз ще ти кажа, командирю, че от снощи съм изкормил, ей с тия си две ръце, тринайсет ромейски псета. Колко багатури например могат да се похвалят с толкова кръв? Тахтун може да е обикновен войник, но е Тахтун! И затова питам: как ще се върна на село с тоя срам отзад?

Както лежеше по корем заради раната си, захапа стръкче трева и шумно изплю надалеч. Севар продължаваше да лежи зинал, с ръце на сърцето, по челото му беше избила студена пот. Когато земята под него се позакрепи и престана да пропада, той зашепна с посинели устни и с очи, за които слънцето се беше превърнало в една морава пита:

— Ако бях го промушил… Не знам кой зъл дух отклони ръката ми и какво чудо стана… Но ако бях го промушил, князът непременно щеше да ми каже: „Багатуре, с какво искаш да те възнаградя?“ Аз щях да му отговоря: „Господарю, всичко имам — и кинжал, украсен с благородни и скъпоценни камъни, и коне, бързи като вятъра, и хубавица, с коса черни като гарваново крило! Само атлазено килимче си нямам, везано със злато, каквото килимче има ичургу-боилът Охсун.“ Седне ли да почива — постила го и тогава цялата земя около него като че ли започва да свети и да шаренее, заприличва на оная омагьосана градина, в която някога е царувал Тангра, богът на моя и на твоя баща. Ако умра, преди да се сдобия с такова чудно килимче, Тахтуне, душата ми ще се превърне на грач-птица, тя е птица на умрелите, най-тъжната, защото предрича дохождането на смъртта.

„Бълнува — помисли Тахтун. — Изтекла е от раната много кръв, затова му се привиждат всякакви щуротии!“ После си спомни, че когато оплячкосваха Проват, багатурът беше заповядал на него и на Ханко да приберат всяко по-свястно килимче, каквото се мерне пред очите им. Те струпаха накуп много килимчета, но багатурът не хареса нито едно.

— А пък аз, ако бях имал късмет да го разпоря — каза Тахтун, — нямаше да питам нашия старейшина дали ми дава дъщеря си за жена. Влизам в къщата му, мятам дъщеря му на рамото си и си излизам. Отивам си в моя дом. „Кой е тоя разбойник — ще попита старейшината, — дето отмъкна дъщеря ми като яре?“ „Какъв ти разбойник — ще му кажат, — това е Тахтун, убиецът на ромейския доместик!“ „Е — ще каже старейшината, — щом е тъй, да му е честита, той я заслужава!“

— Едно хубаво килимче струва повече от най-хубавата жена! — каза Севар.

— А, не съм съгласен! — поклати глава Тахтун. — Как тъй! Ако ми предложат товар най-скъпоценни килими, от тия, дето има ичургу-боилът, и дори по-хубави от тях, и ми кажат: „Ето, Тахтуне, тук са килимите, а тук е момичето на старейшината, какво си избираш?“ Аз ще плюя на килимите, а момичето непременно ще метна на рамо!

Севар го слушаше и мълчеше, не беше редно да спори с един най-обикновен войник. Това дори военният правилник го забраняваше. Пък и не му се приказваше, добре му беше да се люшка нагоре и надолу, като в ония люлки, дето някога връзваха в деня на плодородието и годевките. И сега връзват люлки на тоя ден, и пак ги кичат с цъфнали вейки от върба, но не иде да се люшка, не му е прилика, нито е момче, нито е кой и да е, а багатур-багаин.

Те мълчаха някое време и на Тахтун се стори, че земята под него започва да се повдига и че той самият олеква, и че ако поиска, както е олекнал, може да прескочи Тунджа, стига да се засили по-отдалеч.

— Не ми трябва да прескачам Тунджа — каза Тахтун. — И защо трябва да скачам, като има мост? Нали заради тоя мост се бъхтахме с ромеите? И нали заради него имам сега тоя срам отдире си! Никакво скачане, ами ето какво ми дойде на ум. Защото и на най-обикновения войник може да му дойдат в главата много умни неща. Ставам, отивам при един убит ромеец, свалям моите дрехи и обличам неговите. И оръжието му вземам. Но ти, командирю, ще кажеш: ами раната отзад? Аз ще ти отговоря: нищо! Коренът на Тахтун е войнишки, а войниците още от памтивека знаят цяр за много неща. Видиш ли тия гъбки-праханки около нас? Само десет парчета като изстискам в раната си, и тя ще престане да кърви. Обличам се, значи, по ромейски и се промъквам в Адрианопол. За да не ме заговорят, защото аз не познавам кучешкия им език, намазвам устата си с кръв — един вид, ранен съм по устата, а не по задника и затуй не приказвам. Не ме заговаряйте, псета! Търся най-хубавата къща, тя сигурно ще е дворецът на доместика, и с мучене обяснявам на стражата, че искам да говоря с кучешкия им началник. Нося му важна новина! А когато той се появява, вадя меча и раз, раз, съсичам го на четири парчета. Или му изтърбушвам корема, а после му отсичам главата. Или може да направя и едното, и другото. А когато го свърша, ще викна на български: „Видяхте ли, кучета крастави?“ Те ще се хвърлят отгоре ми, а аз ще сека, ще сека! Ще натъркалям една дузина. Е, на края те ще надвият, то се знае, и ще ме съсекат, ама нищо, аз нали ще съм си платил на доместика? Като го прасна първия път, ще му река: „Това е за багатура.“ А на втория удар ще му кажа: „Това пък е за моя задник. Българският войник така е научен — за един поразен задник да взима глава!“

От силно вълнение Тахтун замахна с ръка, сякаш наистина сечеше, и в същия миг очите му се спряха на Севар. Както беше замахнал, и ръката му застина — багатурът приличаше на умрял човек. Челото му жълто, а около носа — синило. Сега Тахтун не се усещаше лек като одеве, нито му идеше да прескача Тунджа. От снощи, когато започнаха атаката срещу укреплението, той на няколко пъти беше гледал смъртта в лицето, беше усещал дъха й, пропит с миризмата на кална земя и мухъл, но не се уплаши нито веднъж, а в тоя миг, когато тя не го застрашаваше, другиго се канеше да грабне, страхът се вкопча в сърцето му като граблива птица. И такава мъка го налегна, че беше готов да размени тутакси старейшинската дъщеря дори срещу едно нищо и никакво килимче, само багатурът да не умре! Наведе се, допря четинестата си буза до устата му и дълго слухтя с ококорени очи.

И като усети, че багатурът диша, макар и слабо, коленичи до него и с немалко усилия успя да го натъкми на гърба си. Вардеше да не го изпусне, като че ли имаше чувал с най-скъпи гледжосани грънци отгоре си. Намести краката му над хълбоците си, прихвана ги отдолу и полека се изправи. Така, като залиташе с товара си, пое обратния път за там, откъдето бяха дошли. Най-трудно му беше около сингидунумския път, полето беше накамарано с трупове на избити и ранени, трябваше да лъкатуши помежду им, като да преминаваше през брод.

Като излезе на по-чиста земя, видя да се задават насреща му гробарите и събирачите на оръжие. Тука силите му се свършиха, коленете му се подкосиха и той се отпусна на тревата. Търколи внимателно багатура до себе си и замаха към гробарите с ръце.

 

 

Ханко довлече трупа на Кринит до онова място на лагера, където бяха дигнати шатрите на отрядните командири. Малко встрани от тях аленееше княжеската шатра, тя беше по размери по-голяма от другите, а на върха и се развяваше бяла конска опашка. До конската опашка, закрепен на дръжка за копие, се полюшваше княжески щандарт, триъгълно атлазено знаменце, върху което беше изписан със златна сърма знакът на Симеоновия род.

Ханко беше спрян от стражата на петдесетина крачки пред командирските палатки.

— Къде си помъкнал тая мърша? — запита го началникът на стражата. Загладен, спретнат, без едно петънце по сивата си пелерина, той гнусливо местеше очи от трупа на Кринит върху Ханко и от отвращение бършеше нос.

— Заповядано ми е от командира Станул да го оставя пред княжеската шатра — отвърна Ханко с пресипнал глас.

— Твоят командир с ума ли си е? — учуди се до немай-къде началникът.

Бяха започнали да прииждат адютанти, свързочници, пристигна групата на подвижния войнишки обход.

— Заповядано ми е! — каза Ханко и придръпна юздата на коня си.

— Спрете го тоя луд! — извика началникът на стражата и вдигна камшика си по шията на Дванш.

Конят, несвикнал с груби обноски, особено от страна на чужди хора, в секундата се изправи на задните си крака, а Ханко, в чиято душа най-неочаквано заклокочи неподозиран вулкан, извади меча си и така грозно замахва с него, че въздухът изпищя.

— Кучета зализани! — изрева той по адрес на цялата тая тилова сбирщина, макар че разправията му беше само с началника на стражата. — Не ми се пречкайте на пътя, че вашата… — И пришпори Дванш право към червената шатра, на чийто връх тържествено се развяваше бялата конска опашка. Подире му, дърпан от въжето, подскачаше овъргаляният в калта Кринитов труп.

Кой знае как щеше да завърши тази разправия, защото законите си бяха закони и никой нямаше право да влиза без разрешение в княжеския двор, дори убиецът на доместика нямаше право, ако в тази опасна минута насреща не беше се задал Ирник, първият адютант на господаря. Ханко и него щеше да подмине, както беше извън себе си от внезапно налетялата го ярост, малко искаше да знае за командирското му перо и началническите ленти по раменете му, но му внуши почитание видът на мократа и изпоцапана с кал пелерина, нозете и търбухът на коня бяха изпръскани с кръв, личеше си, че иде от битката, та придърпа юздата на Дванш и спря.

— Какво става тук? — запита Ирник със строг глас, като се мъчеше да разпознае туловището, дето Ханко мъкнеше подире си.

— Налита да влезе в княжеския двор с тази мърша! — посочи с ръка началникът на стражата. — И отгоре на всичко заплашва и иска да сече!

— Сложи меча в ножницата! — заповяда Ирник.

— Той да не ми пречи да си върша работата! — каза троснато Ханко, вкара меча в ножницата, но остави ръката си върху дръжката му.

Изведнъж Ирник се досети за туловището, по целия фронт вече хвърчеше новината за убийството на доместика. Той подкара коня си към трупа, но животното започна да пръхти и да се сеца назад.

— Това трупът на Кринит ли е? — запита Ирник.

— Той е — каза Ханко. — Командирът Станул ми заповяда да го докарам в княжеския двор.

— Голям мъж! — каза с уважение Ирник, като разглеждаше отдалече трупа. — Ти ли уби доместика?

Ханко кимна с глава.

Сега Ирник гледаше него и в очите му припламваше ту удивление, ту някаква няма почуда.

— Значи, ти си Ханко от село Осеня?

Ханко повдигна рамене. Изглежда, че хората си представяха убиеца на доместика по-друг.

— Хайде, оправяйте ме да си гледам работата — рече Ханко и в гласа му неочаквано и за него самия пак се надигнаха ония нотки на злоба, — защото аз не съм като вас и моето време е броено, ще закъснея за проверката и десетникът ще ми отброи десет пръчки по задника. Или го вземайте тоя, или ме оставете аз да го закарам, където трябва, и да си вървя.

— Е — усмихна се Ирник, — днес никой няма да те наказва. Не се безпокой.

Той се разпореди да отвържат трупа на Кринит от Ханковото седло и да го оставят на пътя, защото оттук князът минаваше за своята шатра. А на началника на стражата заповяда да почерпи Ханко с един дълбок пахар червено вино, и не от интендантското, дето беше за войската, а от специалното вино, предвидено за княжеските пиршества.

 

 

Като получи нова куртка от помощника на интенданта, Ханко пришпори Дванш и завчас доприпка до реката, която на това място правеше разливи и лижеше меко песъчливия бряг. Намери затулено кътче, остави Дванш да щипе от рядката тревица, а той се съблече гол и по-напред опра ризата си, после се изтърка грижливо с хума, и най-вече стърга ръцете си, които имаха дебели гривни около китките си от спечена кръв. Като че ли чуждата кръв не беше се полепила само отгоре на кожата, та му се струваше, че трябва упорито и мъчно да я чисти, както се отмива примерно петно от див бъз.

Излезе от реката посинял, събра купчина съчки, като скачаше от крак на крак, подложи изсъхнала шума, щракна с огнивото си и запали огнец. Подуха някое време и когато пламъците запърпориха, протегна ръце и сладко замижа. Тази топлина беше родна, дъхаше на габър и лещак, на буковина, току-що беше сложил бялото котле с мляко върху двата речни камъка, а кучето Безмер клечи на задните си лапи, следи всяко негово движение и навремени помръдва с щръкналото си ухо. Знае, че и за него ще остане от попарата, вкусът на млякото е в гърлото му, но ухото му е обърнато към планината — оттам духа вятърът и носи в шепите си миризма на гора, на диви ягоди и излиняла ланска шума, една особена миризма, изпълнена с тайнственост и подозрителни, тихи шумове.

И Дванш почисти — копитата и хълбоците му, доколкото можа, защото калта и съсирената кръв се бяха спекли върху козината му, и когато слънцето прескочи зенита, пое обратния път. Като наближи лагера, рече да свие оттатък хълма, накъдето извозваха и пренасяха ранените, Тахтун не излизаше от ума му, макар да мислеше и да се грижеше за други неща. Беше видял как Кринит го блъсна с щита си, как той се преметна от седлото и как мечът на доместика светна подире му, но дали го беше убил, или само наранил — тепърва щеше да разбере. По му се вярваше да е само ранен, защото мечът светна, когато Тахтун се превърташе във въздуха с краката нагоре. Поиска да свие към бивака с ранените, там щеше да търси и да разпитва, но не успя, защото тъкмо на разклона го засрещна запъхтян десетникът Ицволя.

Ханко харесваше тоя човек заради засмените му очи, веселия му нрав и лудата му смелост. Пет пари не даваше за живота си, с еднаква готовност беше склонен да го жертвува било за изпълнението на важна бойна задача, било да отмъкне едно нищо и никакво кльощаво яре под обстрела на дузина неприятелски войници. На разсъмване, когато щурмуваха укреплението, камък, захвърлен с прашка, смачка шлема му и го събори. Като се посъвзе от зашеметяването, той се изправи на краката си, изхлузи от главата си смачкания шлем и го запрати на земята, превърза челото си с една червена кърпа, усмихна се с обичайната си безгрижна усмивка, скочи на коня си и отново се понесе напред. Свалиха здрав шлем от един убит войник, предложиха му го, а той махна пренебрежително с ръка, дори не го погледна, макар че този шлем беше украсен откъм лявата си страна с хубаво гълъбово перо. Но като не даваше пет пари за собствения си живот, Ицволя малко искаше да знае и за живота на другите, чуждите неволи и грижи толкова го трогваха, колкото се трогваше например августовското слънце от мъките на спечената и зажадняла земя. Затова, като го харесваше заради смелостта му и веселия му нрав, Ханко в същото време го и ненавиждаше поради равнодушието, което проявяваше към хората — далечни и близки, чужди и свои. Пак по същото време, когато атакуваха укреплението, двама войници от неговата десетка бяха откъснати и обкръжени в една глуха уличка, която излизаше на самия ляв бряг на реката. Помощникът му го помолил да отдели няколко души, за да пробият обръча, но Ицволя се противопоставил:

— Никакво пръскане на силите, преди да си проправим път! Като прегазим ромеите през центъра, тогава ще свърнем наляво и ще освободим обкръжените!

— Хубаво! — рекъл помощникът. — Но докато ние си проправяме път през центъра, ония ще свършат с нашите!

Ицволя махнал с ръка, което означавало: „Какво се толкова тревожиш? И с тях, и без тях — все едно двама души повече или по-малко — това не решава войната!“

Затова Ханко посрещна Ицволя със смесени чувства — зарадва му се и в същото време се вслушваше в един вътрешен, предупредителен глас: „Внимавай, у тоя храбрец доброто и лошото вървят ръка за ръка, радвай му се, но по-надалечко стой!“ Същият тоя предупреждаващ глас и друг път му беше напомнял, че Ицволя не е добър човек.

— Десет пръчки по голо, задето си напуснал частта без разрешение! — каза намръщено Ицволя, като караше коня си да играе на място, да върти глава и да хапе юздата. — И още толкова пръчки, задето си се отлъчил от района на отряда на повече от хиляда крачки!

— Имам разрешение от командира на отряда! — отговори небрежно Ханко, но вътрешно настръхна, като при доближаването до скрит и невидим, но опасен звяр. Разрешението на командира не освобождаваше войника от задължението да се обажда на прекия си началник, възмездието за неспазване на тази точка от правилника предвиждаше наистина десет пръчки по голо.

— Разрешението си е разрешение! — каза мрачно Ицволя.

Ханко се огледа — полето беше голо, наоколо не се мяркаше жива душа. Ниски хълмове, едни полегати, други поизгърбени, затуляха на юг сингидунумския път и Хеброс, а на северозапад подковообразно построения лагер на българската войска. Това място беше безлюдно, диво, само небето надничаше безучастно отгоре — един удар с меча, и Ицволя щеше да иде в мълчанието, той не носи дори шлем, а е нахлузил кожен калпак, работата изглеждаше лесна като детинска игра.

Такива мисли се мяркаха в главата на Ханко, докато очите му шареха по кожения калпак и по оголения врат на Ицволя, но нито една от тия мисли не засядаше в душата му, а отлиташе тутакси, както се появяваше изневиделица, като подплашена птица.

Ицволя го погледа някое време намръщен — когато началникът наказва с пръчки, не върви да изглежда весел, — после изведнъж и неудържимо прихна да се смее, колкото му глас държеше, а начумереният израз изчезна от лицето му, сякаш никога не е бил.

— Силата ти е биволска, а умът ти е колкото една мишка! — рече той. — Как можа да повярваш, че ще те наказвам с пръчки!

— За таквоз нещо дори не ми е минавало на ум! — отвърна гузно Ханко. И помисли: „Ами ако наистина бях го ударил? — Повдигна ръка да се прекръсти, но мисълта му не беше в бога. — Какъв вълк се е заселил в душата ми? — запита се той. — Толкова свят изтребих от нощеска, а очите ми пак гледат на кръв!“

— Ти си бил особен човек! — рече Ицволя и като че ли вятър отвя присмехулното изражение от лицето му. Той протегна ръка, попипа дясното му рамо и мускула над лакътя и поклати глава: — Камък! А като те гледам да се кръстиш, усъмних се дали и силата ти не е станала женска!

От тоя допир кой знае защо Ханко потръпна и се дръпна встрани, сякаш беше усетил по кожата си пръстите на мъртвец.

— Гледай го какъв е! — зяпна от учудване Ицволя.

Сега по неговия гръб пропълзяха тръпки и той несъзнателно придърпа юздата на коня си и отстъпи назад.

Така те се гледаха някое време, смълчани, като че ли вслушани в тихия и протяжен вой на вятъра, в измъчения шепот на пожълтялата изсъхнала трева, следяха с очи движенията си, макар външно да си придаваха вид на равнодушни, приличаха на хора, които изведнъж бяха почувствували, че съдбата не ги е събрала за добро.

— На твое място и аз щях да постъпя по същия начин — каза Ицволя.

— Как щеше да постъпиш? — попита глухо Ханко.

— Ами така — опита да се усмихне Ицволя, — да се изкъпя в реката, да поскитам малко, накъдето очите ми видят. Ако питаха мене, аз щях да заповядам всичката войска да нагази в Тонзос. И защо не! Като свини сме омърляни в кал!

— Ние започнахме от снощи — каза Ханко, като че ли Ицволя не знаеше, та трябваше той да му казва. Ицволя командуваше втората десетка на стотнята, в бойния строй тя се нареждаше отдясно на тяхната. — И дъждът ни поизмъчи — продължи Ханко. — Много валя!

— На мен повече ми харесва да се бия в дъждовно време — каза Ицволя, — на хладинка. По-малко се уморява човек!

„Дърдорко! — помисли Ханко. — По му харесвало да се бие в дъждовно време!“

Помълчаха и уж мислеха за ония неща, които бяха отминали вече, а всъщност се претегляха наум кой колко „тежи“ и онова чувство, че съдбата не ги беше срещнала за добро, като че ли непрекъснато дълбаеше една все по-дълбока яма помежду им.

— Хукнал съм да те търся — каза Ицволя, — защото князът е заповядал веднага да се явиш при него. Сам командирът Станул ми нареди да те открия под дърво ли, под камък ли и на часа да те погна към княжеската шатра. Откакто съм тръгнал подир следите ти, слънцето е извървяло комай една педя път по небето! — Той го мярна с поглед, за миг изпита чувството, че насреща му се е извисил някакъв дъб, със завист си помисли: „Защо на мен орисниците не са дали такава гигантска снага?“ И завърши: — Затова, Ханко от село Осеня, не се помайвай, ами тръгвай подире ми, докато княжеското благоволение все още не се е превърнало в гняв. Защото и това може да се случи и вместо милост да получиш за награда камшик.

Тръгнаха и по пътя Ицволя някое време като че ли препускаше в един свят от най-чудни неща. Съдбата беше насочила Кринит срещу него, двамата бяха застанали до Тунджанския мост, въртяха мечове и си взимаха мярка, разяряваха се и си приказваха така:

— Сложи някакъв шлем на главата си, Ицволя — казваше му началникът на схолите, — не бъди глупав да излизаш насреща ми без защитен шлем!

— Гледай си работата! — отвръщаше му с голямо пренебрежение Ицволя. — На мен повече ми харесва да се бия така, без защитно желязо на главата си!

— Но в такъв случай аз ще счупя главата ти като диня!

И ето, още при първия сблъсък Ицволя успя да изпрати доместика на оня свят. Без много труд, така, с един силен замах на острия си меч. Колко е то, да видиш сметката на един доместик! Ромейските началници са меки като жени, защото водят много разгулен и изнежен живот. Сега князът го очаква пред шатрата си, за да му отдаде заслужената чест с една голяма награда. Строила се е гвардията в две редици, трептят на вятъра, като криле на лястовици, цветните знамена на отрядите и стотните, а в дъното, където се развява върху позлатено копие конската опашка, знамето на цялата войска, стои самият княз, заобиколен от отрядните командири и от по-важните си съветници и адютанти. Ицволя минава между гвардейските редици, без да бърза, усеща завистливите погледи на гвардейците и се усмихва снизходително: „Че да бяхте вие убили ромейското куче, аз да не съм ви пречил?“

Като наближава групата, сред която стои князът, той слиза от коня си, покланя се чинно, според устава, и застава мирно. Князът препасва на кръста му меч със златна дръжка и намята на раменете му пелерина, украсена с две сребърни ленти, което означава, че го произвежда в чин командир на стотня. В тоя тържествен миг сто души тръбачи надуват силно тръбите и въздухът трепери като пред голяма битка.

— Може би трябваше да те произведа за командир на отряд? — пита го тихо князът и изпитателно се взира в лицето му.

— Все ми е едно, господарю! — маха Ицволя с ръка. — Важното е да излизат по-често насреща ми доместици. На мен много ми харесва да се бия с доместици!

— Може би следващия път ще те направя свой адютант — казва му насърчително князът.

Ицволя се усмихва. Но се сеща, че шлемовете на адютантите са украсени и в мирно време с паунови пера, те святкат пред него и вземат очите му с чудните си цветове, затова слага ръка на сърцето си и скромно отговаря:

— Че защо да ти не стана адютант, господарю! Мигар съм по-лош от тия зализани момчета, дето си удостоил с милостта си! Само дето са синове на големци, иначе къде биха могли да се мерят с мен?

Това, че адютантите го превъзхождаха с благородното си произхождение, развали настроението му и светът с чудните неща, сред които препускаше, започна бързо да се разсейва. Отново се източи пред очите му посивялата безлюдна равнина, сиромашка, като раздърпана кълчищна черга. Вятърът гонеше по неравната й гръд скупени валма от магарешки тръни и само навремени се стрелваше на юг по някое ято грабливи грач-птици, примамвани от миризмата на хилядите трупове, които слънцето беше започнало силно да напича. Бързаха на юг, грачеха, предстоеше голямо и сито ядене, а сенките им като че ли се гмуркаха сред изсъхналия треволяк — ще изчезнат в падинките, като в някакъв воденичен яз, а бързеят ще ги подхване и ще ги изтласка нагоре и пак ще ги засили сред просторите на посърналата равнина.

Излязъл от света на чудесата, тъжен заради непостижимото пауново перо, Ицволя се извърна към Ханко и завистливо го изгледа. Изравни се с коня му и попита:

— Ако на княза му хрумне да те направи свой хранен човек, ти какво ще му речеш?

— Как тъй ще ме направи свой хранен човек? — учуди се Ханко. — За какво?

— На господарите всякакви неща им идват на ум! — усмихна се Ицволя.

Ханко повдигна рамене. Защо му трябваше да става хранен човек на княза, когато господ му беше дал сила за петима и тия две ръце, за да оре и да сее, та сам да си изкарва прехраната? И сам да си бъде господар! Ето я виолетовата верига на Хемус, запречила кръгозора на югозапад, с пламнал огън по билото всяка привечер и везана със сребърна сърма, когато голямата месечина излезе високо на небето. Кориите и хълмовете са обраснали с тихи дъбови гори, есенно време земята е покрита с червеникава шума и жълъди, на воля скитат глигани и стада от диви свини, вземай лък и колчан със стрели, нарамвай секирата и тръгвай на лов! Защо му е да бъде хранен човек на княза? Където надигат снага хълмовете, оттам започват орниците, пред жътва тази земя изглежда златна, покрита е със златни черги, а реката лъкатуши откъм югоизточния и край и святка на слънцето като един източен ширит от сребро. Вземай серкмето и коша и тръгвай за риба, кой ще ти пречи? Напече ли жегата — гмуркай се в най-дълбокия вир или търси рядка сянка, слагай ръце под тила си и гледай небето през зелените дантели на шумата. Тогава ще ти се стори, че небесният свод е направен от лъскави сини плочици и че в едни от плочиците синилото е по-гъсто, а в други — по-рядко. Наспиш ли се — нарамвай коша или намятай серкмето през рамо и поемай за село. Като изкачиш седловината, дето е над пасбището, селските къщурки ще пръкнат пред очите ти като на длан — сгушени сред зелените простори на равнината, те са толкова, колкото да се съберат на една длан. Най-напред очите ти взема черквата с кубето си и с кръста отгоре и с празното място, дето й е околовръст. До черквата има стар бряст, под зелената му корона могат да насядат сто души и пак да им бъде широчко. Но нито черквата и нито този стар бряст ще задържи очите ти, макар че той помни много неща от онова време, когато животът е бил по-весел и по-безгрижен, когато бог Перун е властвувал над света, а момичетата са ходили с цветни венчета върху косите си. Очите ти ще потърсят оная къщичка, дето е най-близко до пътя, който води за Иструм, за укрепения град Нове. Една млада жена стои на пруста и гледа към пътя, над покрива на къщурката се стеле рехав синкав дим, в оджака е стъкнат огън, а окадената верига е прихванала с куката си единия край на подницата, за да я държи изправена над пърхащите главни. Собата, оджакът, подницата — тия неща не се виждат от възвишението, дето е над поляните и пасбищата, пък и не могат да се видят по никакъв начин, защото са вътре, в къщата, но Ханко си ги представя, така както си представя, че младата жена, дето стои на пруста, е сложила ръка над очите си и гледа към пътя. Защо му трябва да става хранен човек на княза?

— Не ми са присърце нито княжеските служби, нито градският живот — каза Ханко и поклати глава. — На мен си ми е добре и на село.

В тоя миг той наистина вярваше в щастливия си живот на село. Кой знае защо, но в тоя час той беше забравил борча си към болярина Стефан, който все изплащаше и все не можеше да доизплати и който в края на краищата можеше да го превърне някой ден или в безимотен скитник по пътищата, или в крепостен човек. Беше забравил, че в яхъра си няма кон — работния си кон даде на болярина Стефан заради лихвите по оня борч; че в обора му преживя само една крава, волът беше отдавна продаден. Това е всичкото му богатство, но и него не знае как ще опази до пролетта, защото сеното в плевника щеше да стигне най-много до първия сняг. Като че ли тази неволя не съществуваше, а той живееше в предишното време, когато всеки обработваше толкова земя, колкото му трябваше, за да има на трапезата си хляб, и пасбищата бяха общи, и рибата в реката беше на всички, и дивечът в планината — на всеки, който имаше вярно око и точна ръка. Това време беше отдавнашно и може би Ханко него имаше пред вид, като казваше, че не иска да става хранен човек на княза и че на село щяло да му бъде по-добре: макар и залязло оттатък кръгозора, то още багреше с хубостта си днешния ден, така както залязлото светило дълго оцветява със златни и винени отблясъци привечерния небосклон.

 

 

Като го чу да приказва такива щуротии, че на село щяло да му бъде по-добре, отколкото в столнината, при княза, Ицволя си каза наум: „Какъв глупак!“, и презрително се засмя.

— Аз — рече Ицволя — не съм беден човек, баща ми остави добро наследство. Имам пет чифта работни коне, две брави волове, сто броя овце и толкова земя, че едва половината успяваме наесен да изорем и засеем. И жена ми не е бедна, и тя донесе нещо от своите, та в къщата ми винаги е пълно: и мас има, масло, и сирене, и кокошки, и брашно, колкото искаш, и пастърма, и пушено свинско, всичко. Дойде ли гостенин — с медовина ще го напоим или с вино, каквото му е по вкуса. Спим на по няколко ката кожи, шаяците и конопът ще ни стигнат за няколко години напред. Живеем доволно и от нищо не изпитваме нужда. Но аз ще ти кажа, Ханко от село Осеня, че ако князът ме попита: „Искаш ли, Ицволя, да ми станеш хранен човек?“ — тутакси ще падна на колене и благоговейно ще му целуна ръка. Как да ще искам! Веднъж да стана човек на княза, че да метна една пелерина от пурпур на раменете си, че да закича шлема си с пауново перо, че да яхна един жребец, дето само криле му трябват, за да литне на възбог — сбогом, шилета и кози, мотики и сърпове, черни угари и кални селски улици! Пазете се, белолики боляркини и гиздави градски хубавици! Ицволя минава! Първият адютант на княза!

— Ами кой ще пасе шилетата и козите ти, кой ще жъне ечемика? — попита Ханко.

— Карай да върви! — махна Ицволя с ръка.

Както беше замахнал надясно с ръката си, очите му изведнъж се срещнаха с очите на Ханко и той изтръпна, сякаш беше се мярнала насреща му отровна змия. Ако погледът можеше да забива в земята, както се забива кол, Ицволя на часа щеше да потъне в най-ужасните й дълбочини, може би в самата „геена огнена“, при рогатите дяволи и блатото с бълбукащата смола.

„Какъв човек!“ — учуди се Ицволя, но учудването му беше особено, защото по гърба му полазиха мразовити тръпки.

Така изминаха още стотина крачки и само топуркането на копитата по мократа земя и свистенето на вятъра из храсталаците нарушаваха мъртвото безмълвие. Равнината изглеждаше мъртва, затова Ицволя захвана да приказва каквото му дойде на ум, само да се отърве от гадното чувство, че копитата на коня му газят по гърба на мъртвец. Най-напред каза, че тази земя по нищо не се различава от тяхната, същите тучни пасбища и храсталаците от глог и дренки, и магарешки тръни, същото синьо небе отгоре, но това не направи впечатление на Ханко, тъй като и той самият беше изпитал подобно чувство, когато стотните се придвижваха към адрианополските равнини. Земята беше същата и животът на хората изглеждаше като техния, а защо господарството беше друго — това не можеше да си обясни, редно беше тази земя да не се дели от българската. Но тъй или иначе, думите на Ицволя не го изненадаха и понеже още не можеше да му прости, че искаше да изостави селския живот, да не оре и да не жъне, да не пасе овцете и козите заради някаква си служба при княза и разни пелерини и паунови пера, не пожела да му отговори. Дори се престори, че тия думи не стигат до ушите му, че ги оставя на вятъра да ги носи към разливите на Хеброс — там потъваха в придошлата вода. А Ицволя си рече: „Той е дръвник и освен от военни работи от друго не се трогва!“ — и обърна приказките си към ония страшни събития, които се бяха разиграли през последните часове. Разправи му за страшния гняв на княза — как оставил трупа на Кринита да го ръфат кучетата и как заповядал да отсекат главите на двеста души пленени гвардейци.

Ханко чу тия думи, намръщи се и рече:

— Според мене князът не е постъпил справедливо. За Кринита — както и да е, на умрелия, и когато кучета го ядат, му е все едно. Но защо е трябвало да посича толкова пленници! Вземеш ли войника в плен, за какъв дявол трябва да му сечеш главата! Не — каза Ханко, — аз не съм съгласен с туй клане.

Ицволя си спомни, че все пак е началник, и отговори важно:

— На война така се постъпва, Ханко, от село Осеня. Който убива повече, той печели! Запомни.

— Трябва да се убива справедливо — натърти Ханко. — Иначе как ще има ред? Ако ти извършиш нещо лошо и те осъдят на смърт, туй убийство ще бъде справедливо. Но ако те осъдят на смърт, без да си извършил нещо лошо, това на какво ще прилича?

Ицволя не отговори. Той придърпа юздата на коня и избърза няколко крачки напред.

И изведнъж в този миг всичките мисли на Ханко се събраха около един фокус, където светнаха две зелени очи, украсени около зениците със златни звездици. Не знаеше дали това са очите на княза, или на Девориния син, но имаше ли значение, князът беше баща на нейния син, а децата често вземат очите на бащите си, старият Данил имаше кафяви очи, и Ханковите по цвят бяха тъмнокафяви, напомняха мечешко руно, само че блестяха. Като се взираше в тия очи, припомняше си дъждовната привечер, когато бременната и изоставена Девора беше отишла да се дави в дълбокия вир.

По-рано си мислеше, през дългите нощи, когато Девора спеше или се преструваше, че спи, мислеше си, че ако някога узнае тайната й — в душата му ще просветне и едно воденично колело ще се смъкне от гърба му. Сега знаеше истината, но вместо да стане в душата му по-светло, беше се повече смрачило. Той и по-рано беше изпитвал често горчивото чувство, че е натрапник в леглото си — усеща мъжът кога в ласките на жена му има сърце и кога изглеждат като подаяние и приличат на изветряла медовина. „От грижа ще да е“ — мъчеше се да си обясни равнодушието й, малко ли бяха безпокойствата откъм болярина Стефан заради оня борч, дето все не успяваха да изплатят! Пък и освен работата на къра всичката домашна шетня чакаше на нейните ръце — от дарака и хурката до саденето на квачката под коша и поливането на богородичните в двора с изворна вода. Така се мъчеше Ханко да оправдае равнодушието й, съзнаваше, че се мами сам, залъгваше се с измислени доводи и нямаше сила да даде ухо на съмнението, което от тъмните дълбочини на душата му още през първата им брачна година беше започнало да нашепва обидни неща: че се е омъжила за него от немай-къде, против волята си, че оногова не е престанала да обича, а го носи в сърцето си ден и нощ, макар че беше я изоставил и обрекъл на позор.

Сега, като знаеше кой беше човекът, ония доводи за грижите и умората изглеждаха като детски залъгалки. Къде можеше да се сравнява с княза, какво можеше да се наподоби по блясък със слънцето, кой можеше да измести от сърцето на жената мъжа, когото самият бог беше белязал за свой избраник? Ето, измежду тия хиляди мъже във войската, обикновени и със знатен произход, кой друг имаше златни звездици в очите и коса като от, златна свила?

Сега знаеше защо в леглото му с Девора беше студено и защо беше живял като сянка до нея. Е, ако бог бъде милостив и запази живота му в тази война, той няма повече да й досажда, ще си постила за спане до оджака, при подниците и саджака, където един щурец още от детските му години свиреше нощем песента си, която нямаше ни начало, ни край. Може би тоя щурец беше син на оня, някогашния, или негов правнук, все едно, песента беше същата, тя никога не започваше от едно начало и никога не завършваше с един край. А колкото до малкия, бог му беше свидетел, той продължаваше да го обича като свой син, той и по-рано го имаше като свой, макар да знаеше, че в жилите му тече чужда кръв. Такова е човешкото сърце, свикне с нещо, привърже се към него и го обикне, сякаш сам го е създал. Когато старият Данил умираше, все споменаваше в бълнуването си пъстрописания си пес Безмер, не се сети нито за жена си, с която беше прекарал целия си живот, нито за децата си Василиса и Ханко. Но за Безмер си спомни. Последната му въздишка беше по тоя нищо и никакъв дългоух пес.

Той носеше под ризата си парцаленото човече, което беше намерил тая сутрин, когато палеха укрепеното селище пред Тунджанския мост. Открил го беше в една празна детска люлка, почуди му се, защото за пръв път виждаше човече от парцали, с ръце и крака, и с уста, очи и нос, извезани като същински с червен конец, и толкова го хареса, че му се усмихна, като да беше наистина живо. Девориният син не беше негов, но в палежите и сечта за него си спомни, скри играчката с окървавени ръце под ризата си, а къщата не запали, размекнало се беше сърцето му заради това парцалено човече.

Сега, като отиваше към княжеската шатра, изпитваше противоречиви чувства, в устата му горчеше, а в ушите му като да се разплискваха придошли и громолящи реки. Представата му за княжеската святост и справедливост беше безнадеждно разполовена, като пукната по средата глинена паница, вярата му в непогрешимостта и съвършенството на божия наместник на земята приличаше сега на простреляна птица. Но сред тоя покрусен свят стоеше на стражеви пост войнишкото почитание: личността на княза беше свещена, заповедите му бяха неотменни, думата му имаше значение на непоклатим закон. Князът беше върховен господар на земята и над него царуваше само един бог. Тия му представи за личността на княза бяха внушени най-напред и в най-общ вид от осененския поп, а когато отиде в Нове войник, десетниците и стотниците го караха да повтаря сутрин и вечер и по стотина пъти в хор с другите войници: „Аз съм войник на княза. Князът е господар на земята ми. А бог отец, син и дух е вседържец на целия свят!“ Никога не му беше станало ясно как бог можеше да бъде едновременно и отец, и син, и дух, затова последното изречение изговаряше машинално, като другите войници, но думите, които се отнасяха за княза, засядаха в съзнанието му, запечатваха се, както се отпечатват следите на бивол по меката и рохкава земя.

Мислеше си: ето, може князът да го запита откъде е, а той да каже:

— Ами от село Осеня съм, господарю! — И на свой ред да го запита: — Ти не помниш ли туй село, господарю?

Но къде ти! Военният правилник забраняваше да се задават въпроси на стотника, та камо ли на княза. Пък и ще си спомни ли князът туй село Осеня? Едно ли село се е пречкало по онуй време на пътя му, а всички села си приличат като две капки вода!

Да речем, че му се удадеше сгода да припомни на княза цялата тази история от игла до конец. И като разкаже цялата тази история, кое как е било, без да притуря нещо или да измисля, и князът го изгледа страшно с очите си, които изглеждат бездънни, като оня вир, дето щеше да се дави Девора, и го запита:

— За какъв дявол ми разправяш всичките тия приказки?

Какво можеше да му отговори? Ако рече да скочи смело в ония страшни вирове, както подобаваше на един истински мъж, и тръсне истината под носа му, такава грозна, каквато си беше:

— Разправям ти всичките тия приказки, господарю, за да разбереш, че си постъпил лошо, като най-долен подлец, защото как другояче може да се нарече оня мъж, който се годява за една девойка и прави да зачене от него, а след туй вдига пушилка подир петите си и изчезва „яко дим“, както обича да казва нашият осенянски поп!

Князът без друго ще го посочи на стражата и ще заповяда на часа да го обесят с главата надолу. Или ще заповяда да тъпчат устата му със земя, докато очите му изхвръкнат навън, както едно време са постъпвали с богохулниците и клеветниците. А после ще изпрати в село Осеня свои тайни хора и те ще отрежат главата на Девориния син, за да не каже някога, когато порасне: „Аз съм княжески наследник, на мен се пада да седя на княжеския трон!“ Може ли на княжеския трон да седи човек, раждан от нищо и никаква жена от народа!

Много го е еня, че ще го обесят с главата надолу или че ще го задушат, като тъпчат устата му със земя! Колко по-страшни смърти беше виждал, откакто снощи започнаха боя за Тунджанския мост! И колко пъти животът му беше висял на косъм, на половин пръст от прицелена стрела и от размахната секира, пък не се беше уплашил, та сега ли ще трепери! Но като си представяше обезглавеното трупче на детето, сърцето му замираше, свиваше се от страшна болка, сякаш беше клъцнато от змия усойница, неподвижните храсталаци пред очите му оживяваха, гърчеха се и мълчаливо стенеха, а небето потъмняваше и придобиваше цвета на изстинал мъртвец.

Ханко повдигна ръка към пазвата си, за да провери дали трофейното човече от парцали беше на мястото си. После пришпори Дванш, трябваше да настигне Ицволя, който беше избързал двадесетина крачки напред.

 

 

Князът прости на Ханко старото прегрешение и нареди на писаря си да запише в съдната войскова книга, че смъртното му наказание се заличава заради проявена изключителна храброст в битката при Адрианопол. После го запита дали иска друга милост от него, а Ханко поклати глава — не можеше да се сети като какво добро да си изпроси от господаря, защото в тоя миг душата му се валяше на земята, сякаш беше сгазено куче: човекът, дето го опрощаваше и му предлагаше милости, беше първият прелъстител на жена му!

И поради тая причина срещата завърши за Ханко с една височайша целувка, която насмалко не го уби, и с един скъпоценен княжески пръстен, който тежеше на ръката му като воденично колело.

А князът, който посвоему тълкуваше Ханковата скромност, с умиление си мислеше за добродетелите на истинския храбрец.

Когато се завърна в лагера, Ханко завари пред шатрите стълпотворение — командирите брояха хората си, деляха ги на десетки и образуваха нови стотни. Стануловият отряд беше стопен наполовина — имаше четиристотин души убити, а от стотината ранени не се знаеше със сигурност кои ще се завърнат в строя и кога. От Ханковите другари беше оцелял само Тахтун, но и той надали щеше да яхне коня си по-рано от следващата луна.

Докато големи и малки командири се суетяха с преустройството и попълването на обезкървените части, а на войниците им беше дошло до гуша от разкарвания и команди, още не беше засъхнала потта по раменете им от битката, духна вятър откъм валога, където димяха походните кухни, и из цялото подхълмие се разнесе сладка и разнежваща миризма. Ветрищата отвяха облаците, лъсна изметено синьо небе, слънцето се засмя и тръбачите надуха тръбите си — сякаш бяха чакали нарочно тоя тържествен миг: да се появят наведнъж трите основни начала на всекидневното човешко битие: яркото слънце, разлюлените морави и вековечната миризма на вареното овнешко месо.

Славата на Ханко препускаше като жребец из лагера. Където минеше, го срещаха удивени погледи, дори другарите му от стотнята като че ли едва сега забелязваха колко е голям боят му и необикновена ширината на плещите му и се чудеха как мечешката му сила не се беше хвърляла в очите им до тоя час. „Из нашите краища такива хали като Ханко се срещат на път и под път!“ — хвалеха се войниците, мобилизирани от селищата между Ескус и Ичера, като поглеждаха малко отвисоко другарите си, които идеха от по-североизточните краища на страната. Степняците от поречията на Прут и Серет и от равнините под Абрит и Дуросторум отвръщаха на тия надути самохвалства с пренебрежителни усмивки и презрително равнодушие. В майсторското съсичане на Кринит те не виждаха нищо особено, тази работа можеше да я свърши всеки от тях със същия успех, дори и тънкият като комар Вонзилех от отряда на копана Курт.

— Ами защо Севар и Тахтун, които също се удариха с Кринита, не се сдобиха с успех? — Този коварен въпрос зададе отрядният готвач Нестор, от село Подъбничене. Неговите къделести мустаци летяха встрани, разперени като криле на сокол.

Тънкият Вонзилех от Абрит му отговори:

— Много просто, Несторе, и защо трябва да се чудиш? — Той помълча някое време и махна с ръка: — Всички вие, дето живеете на изток от Ичера, сте много лениви тука! — Той се почука с пръст по челото.

— Все пак кажи! — каза Нестор.

— Не било съдено на Севар и Тахтун да победят Кринита — отвърна бавно и внушително Вонзилех.

— Тъй — каза неопределено Нестор и се прокашля.

— Севар и Тахтун не са имали щастие.

— Че да са си взели!

— Щастието го дава бог, глупчо, то не се взима!

— А-ха! — засмя се Нестор и кимна с глава. — Според тебе тлъстата мръвка щастие ли е?

— Да речем! — преглътна Вонзилех.

— А като не намериш тлъста мръвка в баката си и дотичаш при казана ми да хленчиш, аз какво да ти кажа? „Вонзилех, глупчо, щастието го дава бог, то не се взема!“ Тъй ли?

Вонзилех го изгледа, плю в краката си и отмина, без да отговори. А Нестор улови Ханко подръка и го отведе при казана, където на умерен огън вряха четири тлъсти овена. Той бръкна в ухаещата и къркореща чорба с огромен дървен черпак и извади оттам една димяща и лъскава плешка, жълта като дюля от обилната лой. Прекара през нея двойно усукано лико и с тържествен жест я подаде на Ханко, сякаш му подаряваше някакъв скъпоценен предмет.

— Яж със здраве туй месо и да ти е сладко! — рече той. — Ако бях началник, щях да ти дам цял един овен, та да ядеш до насита и да остане, но аз съм един готвач само и властта ми е дребна, колкото за една мръвка.

— Да не те накажат, Несторе! — каза Ханко и погледна гузно месото, като да го беше откраднал.

— Такова наказание аз ще приема с весело сърце и ще пея като на празник! — засмя се Нестор, но като видя угриженото лице на Ханко, махна с ръка и побърза да го успокои: — Не бой се — рече, — по-едрите парчета отиват обикновено в пахарите на стотниците, макар командирът Станул да е наредил на всички да се сипва еднакво. Иде ординарецът на стотника и казва: „Отваряй си очите, Несторе, внимавай какво сипваш!“ — и аз внимавам. Но днес от едрите парчета ще остане доста, защото четирима от стотниците берат душа оттатък хълма, при ранените. На тях не им е сега до месо. Яж с доволство тази плешка и не се тревожи за Нестора. А като се върнем на село, дай боже да оживеем, ти непременно ще ми дойдеш на гости. Село Подъбничене е на две копрали слънце от твоето село Осеня, все на юг, досами нозете на големия балкан. Аз имам пчелин, а до пчелина — държава, мед и мляко, колкото щеш! Ще заколя овен, ще изстудя медовина, па ще викна овчарите от другите държави „Елате да видите юнака, с когото сме се били рамо до рамо срещу ромеите!“ Ще опека овена на тих огън и като седнем на софрата и разчупим топлата пита, ще кажа: „Ха сега, Ханко, разправи на тия хора как по време на най-лютата битка Нестор е варил чорба за войската!“ И ти ще разкажеш на тия хора как около самия казан се е водила страшна сеч, жужали са стрели, свистели са копия, звънтели са секири и как Нестор ту е кълцал лук и ряпа, ту е сякъл ромейски глави.

— Как ще кажа такова нещо, като не е било! — учуди се Ханко.

Нестор сложи ръце на хълбоците си, свъси рунтавите си посивели вежди и рече строго:

— То не е било, но е могло да бъде! А като е могло да бъде, все едно, значи, че е било!

 

 

Половин час след разливането на чорбата лагерът утихна, войниците заспиваха там, където се хранеха, до канчетата и хляба си, направо върху позатоплената от слънцето, но още мокра и не отцедена земя. Ако не бяха цветните знаменца на стотните, диплени леко от вятъра, и самотните фигури на часовите, чиито святкащи копия стърчаха на всеки стотина крачки, можеше да се помисли, че станът е приспан от магьосник-чародеец в непробуден и вълшебен сън.

Ханко седна да обядва като другарите си, но месото не му се услади, а хлябът засядаше на гърлото му, сякаш беше замесен със слама. Кой знае защо срещата му с княза го натъжи дълбоко, изсуши и сгърчи душата му, като да беше повял през нея черен суховей. Тоя слаб човек, с тежки като хълмове зелени очи, беше омел трапезата му, преди самият той да се накани да седне, беше изпил кърчага му с медовина, преди самият той, стопанинът, да протегне ръката си към него, беше изпотъпкал лозето му, преди гроздето да е узряло за беритба. Тоя човек олицетворяваше правдата, а сам беше погазил една правда по пътя си, беше му длъжник, а дълга си дори не подозираше. Трябваше спрямо тоя човек да изпита гняв, както се полагаше на стопанина, чиято трапеза е ометена и медовината изпита, и лозето отъпкано преди гроздобера. Но никакъв гняв не почувствува, само една тъга лумна в сърцето му, като тих пожар.

Същото усещане беше изпитал преди три години, когато над землището на село Осеня падна голям град. Стъмни се посред бял ден като привечер, засвятка, задуха, облаците легнаха с търбусите си върху земята и небето се продъни. Градушката би и кълца, а като се разсвети и небето отново се засмя, всичкото землище около Осеня приличаше на една извадена из подмолите удавница. Хората от селото излязоха навън с децата и старците, стояха с наведени глави и мълчаха като на смърт. Всички знаеха, че бог беше изпратил тази градушка, но никой не повдигна ръка към небето и ничия уста не изрече проклятие.

Ханко чу как поп Матейко запита един старец:

— Дядо Лазаре, и по времето на Перуна ли е било такова богомолно смирение у хората?

Поп Матейко се надяваше да чуе, че туй смирение е дело на християнската религия и че през поганските времена хората са богохулствували при такива нещастия като същински изчадия адови.

— Ами! — поклати побелялата си глава дядо Лазар. — Че то и по времето на Перуна хората си мълчаха, както си мълчат и днес.

И Ханко си мислеше сега, като си спомни тази градушка, че в живота на хората има изначални злини, срещу които е безсмислено да се роптае. Такава злина например е лошата воля на бога: той ще те удари с градушката, пък ти вдигай юмрук насреща му, ако си нямаш работа! Такава злина например е правото на болярина Стефан да пресмята каквато си ще лихва за сторения борч и на края да продаде всичката ти земя и да те направи свой крепостен човек! Какво можеш да направиш срещу болярина Стефан? Ако вдигнеш ръка, ще те обесят с главата надолу!

Така, като продължаваше да мисли за изначалните злини, Ханко стигна и до онова разпореждане на военния закон, според което осъждаха човека на бесило заради едно нищо и никакво закъснение от два остена време! Тоя закон давеше човека, както вълк дави агнето, но пък без него можеше ли да има войска? Каква щеше да е тая войска, ако всеки войник пристигнеше в лагера, когато му скимне?

Както мисълта му беше хукнала посред тъмните дебри на изначалните злини, ето че изведнъж наскочи върху княза и изведнъж той почувствува, че главата му се замайва, а земята като че ли започна да се продънва под него, сякаш беше нагазил в онова блато на Сърненската гора, из чието тресавище заблудилият се по мръкнало пътник никога не успяваше да намери брод. Уж държи пътеката, а внезапно усеща под краката си меко, спира се настръхнал и докато помисли накъде да хване, затъва сред мочурището до колене.

По-надалече от тресавището! Навлезеш ли навътре, жив няма да излезеш, тъй е било от памтивека!

Ханко потърка челото си, беше го избила пот, разтърси рамене и се изправи. Сложи хляба под мишницата си, нарами овнешката плешка, обади се на дежурния по стотня и тръгна да заобиколи стана, за да излезе под хълма, където беше лагерът на ранените.

За обикновените войници бяха опънати десет полеви шатри, всяка от които събираше по тридесетина души. Някои, чиито рани бяха по-леки, лежаха навън, върху платнищата си, спяха или жумяха срещу слънцето, други разговаряха лениво и тихо помежду си. В шатрите беше задушно, миришеше лошо, ранените охкаха, въртяха глави и с попукани устни проклинаха и молеха за вода. Ханко, дето само надничаше през пролуките на входовете, пожълтя и едва се сдържа да не повърне, за пръв път, откакто беше тръгнал на война, благодари богу и на прадедите си, че го бяха увардили здрав и цял.

Като не намери другаря си в нито една от шатрите и не го зърна между ония, които се препичаха навън, уплаши се да не е убит или да е изоставен на полето с тежко ранените, на които само прибираха оръжието, а тях оставяха на милостта божия и на птиците лешояди. Помисли така и веднага реши да хукне към Тунджанския мост. Жив или мъртъв, ще нарами Тахтуна и ще го пренесе на гръб до лагера, при своите. Ако е жив, ще му дава да пие, докато бог прибере душата му, защото на умиращия водата помага като балсам и смъртта е по-лека. Пък ако вече е издъхнал, ще му изкопае гроб и ще го погребе, както се следва: все е по-добре за мъртвия да лежи в гроб, па макар и без молитва, отколкото да е навън или в търбусите на чакалите. И тъкмо търсеше с очи кому да предаде месото и хляба, едни лески пред него се размърдаха, разтвориха се и из повехналата шума се подаде лицето на Тахтун, пребледняло, но злъчно ухилено и самонадеяно, каквото си беше винаги.

— Брей — рече Тахтун, — откога те гледам да се мотаеш като побъркан из тия поляни, началството ли дириш?

Ханко се сепна, защото никак не се надяваше да го види изправен и на няколко крачки от себе си, и в първия миг, както беше се подал ненадейно из шумата, помисли, че или има работа с привидение, или тъй му се е сторило. Случва се, когато човек мисли много за някого, той да му се яви, както се появяват насън разни хора и други неща. Но Тахтун приказваше, това беше едно сигурно доказателство, че е истински и че тука не става дума за никакъв сън.

— Какви ги дрънкаш! — каза Ханко. — За какво ми са началствата? — Изненадата се беше сменила с буйна радост, идеше му да изтича при леските и да прегърне приятеля си, но се сдържаше, защото не отива на един мъж да проявява чувствата си открито, както правят жените.

— Е — каза Тахтун, — сега ти си един прочут човек, тука се разчу, че си ходил на свиждане дори при княза!

— Голяма работа! — повдигна Ханко рамене. — Той ме повика и аз отидох.

Споменаването на княза като че ли изцеди изведнъж всичката бликнала радост от сърцето на Ханко. Дори му се стори, че небето потъмня.

Тахтун се измъкна из храсталаците поизкривен, усмихнат смутено и сякаш нарочно зъл. Носеше под кръста си дебела превръзка, почти възглавка, и затова пристъпваше тромаво.

— Наложиха ме с какви ли не треволяци, а дали ще зарасте скоро раната — един господ знае!

— Добре те е наредил мръсникът — поклати Ханко глава.

— Никой не ме е нареждал! — изръмжа Тахтун. По бледното му лице изби червенина, очите му светнаха. — Туй да избиеш от главата си, че някой ме е наредил! Конят ми се подплаши, вампиринът, и ме подхвърли, а като паднах на земята, изглежда, че съм се стоварил върху някакво острие! Тоя мой проклет кон! Ако не беше ме подхвърлил, Кринит щеше да бъде разсечен от моя меч!

— Сигурно! — каза Ханко.

— Както бях се засилил, щях да го разсека до пъпа!

— То се знае! — кимна Ханко.

Тахтун го изгледа предизвикателно, после запита:

— Туй месо за къде си понесъл?

— Ако си гладен, заповядай да си похапнеш! — каза Ханко. И без да чака отговор, свали плешката на тревата, извади меча си и я разсече на четири парчета. Сетне разчупи хляба и покани Тахтун да яде.

— Не съм твърде гладен, но като ме каниш, няма да ти откажа! — рече Тахтун. Той полегна по корем на земята, протегна ръка и лакомо сграбчи най-голямото парче.

— Вземай, храни се! — насърчаваше го Ханко. — Всичкото месо е за тебе. Аз съм ял и преял, за мен не мисли!

После, когато всичко беше унищожено и на тревата беше останала само купчина от трохи и кокалчета, двамата приятели заговориха за битката, за другарите си от десетката, които бяха избити до един. Когато тоя разговор се изчерпа, те замълчаха, всеки си мислеше за свои неща, а небето над главите им започна леко да розовее, слънцето захождаше зад насрещния хълм.

— Мъча се да си представя какво ли правят сега нашите на село! — въздъхна Ханко и една усмивка като че ли огря с мека светлина едрото му и грубовато лице.

Тахтун повдигна рамене.

— По туй време в нашия край привършват гроздобера. Товарят кошовете и берачите тръгват на върволици подир колите. Старите вървят отстрани, махат с остени и подвикват на воловете да бързат, а младите се държат по-назад, та като се закачат и щипят — да не правят впечатление на майките и снахите. Ех, побратиме — Тахтун се понадигна на лакти, притвори очи и завъртя глава, — ако аз се връщах от нашите лозя по туй сладко време и както пътят на места е затулен и увит с храсталаци — да съм бръкнал в една дузина момински пазви досега! Че и невестите не бих отминал, за да не ме споменават със зло.

На Ханко не отиваха такива закачки, той беше женен и по това време обикновено стоеше под короната на оня дълголетен бряст в двора, който помнеше най-добрите времена, и гледаше как Девора бърка в престилката си и хвърля последната шепа зърно на кокошките. Тя изтупва ръцете си една о друга, извръща се и пъргаво се шмугва в собата, а на пруста остава да грее чудната светлина от раменете й. Тази светлина е бяла, като листното венче на ружата, дето се кипреше до стобора.

— Тахтуне — обади се Ханко, след като бяха помълчали някое време, — ако ти си женен примерно и твоят болярин, да речем, направи нещо на жена ти, как ще решиш да постъпиш с него?

Тахтун го изгледа ококорен, със зинала уста, после преглътна и поклати заканително глава:

— Той няма да посмее дори да помисли за таквоз нещо, но ако дяволът размъти разсъдъка му, аз най-напред ще пусна една запалена стрела в плевника му, а сетне ще го намеря и ще го изкормя като яре.

— Така си и мислех, че иде направиш — каза Ханко. Той помълча, загледан в розовите облачета над главата си, сетне запита тихо, почти шепнешком: — Ами ако не друг, а самият княз прелъсти жена ти?

— Ти чуваш ли се какво приказваш? — запита го също така шепнешком Тахтун.

— Нищо — настоя Ханко, — искам да зная какво ще направиш.

— Ти май си мръднал от битката — опита да се усмихне Тахтун.

— Питам какво ще направиш — повтори Ханко с по-твърд глас.

— Кажи ти! — изплъзна се Тахтун от клопката и хитро се засмя. — Ти си бил коляно до коляно с княза одеве, приказвали сте, черпили сте се, пръстена му носиш на пръста си, редно е да имаш мнение по този въпрос, какво си ме запитал мен?

— Зная ли — каза Ханко и дълбоко въздъхна. — Помисля ли — и свят ми се завива! Земята бяга под краката ми, а отгоре небето ме гледа като ламя — облещило се, и — а-ха! — да ме глътне.

— Иди на брега на Тонзос и се наплискай със студена вода! — посъветва го сериозно Тахтун. Той беше започнал наистина да се съмнява, че в главата на Ханко поради битката всичко не е в ред.

 

 

Златният залез и спокойната привечер като че ли пречистиха душата на Ханко от тревожни мисли. Колко й трябва на младата кръв, за да хукне по жилите, зажадняла и неудържима, като табун от необяздени жребци! Някои се хващат отново за хорото, подтиквани от огъня на женски очи, други нарамват лъка, гонени от ловна страст, а Ханко надвиваше кахърните мисли, като попиваше с очите си радостта, която идеше от хубостта на земята. Как да не се успокои душата му, като гледаше тия равни полета, които нямаха край, малиненочервени на запад, виолетови на юг, а на изток сиви и студени, каквито са есен разлетите води на широкия Иструм! Тия целини мотика не беше докосвала, зърно в скутовете им не беше кълнало и те приличаха на зряла мома, недокосвана от устните на жених. По надиплената й гръд гальовни ветрове сновяха, а отгоре й блестеше небесният свод като невестинско було. Как да се не възправи Ханко пред такава хубост и да не зашепне, както правеше поп Матейко на кръщене или пред черковния олтар: „Господи, благослови!“

Малко по-късно той тръгна да се връща в стана и вече виждаше димните къдели на току-що запалени огньове — тази вечер разкладката щеше да бъде празнична в чест на голямата победа, — когато го настигна громоляща талига, теглена лудо от четворка врани коне. Талигата го подмина и спря. Ханко позна коларя — беше осенянец, десетина набора пред него, викаха му Мандалей, а талигата се числеше към Севаровата стотня. Всяка стотня си имаше по няколко талиги — пренасяха резервното оръжие и личното имущество на бойците.

— За къде си се затирил, чичо Мандалей?

— За укрепеното селище, чичовото.

— Че то от него е останало комай само пепелущак!

— Оръжие ще товаря.

— А мене ще ли ме вземеш да ти помагам?

Изведнъж си беше спомнил за оня чудесен загладен колец, за чудния кол от оградата на укреплението, който нощеска в разгара на битката насмалко не помъкна на рамо. Тоя кол беше дъбов, сух, насмолен, вечен на трайност, и за стожер можеше да послужи, и за непоклатима опора на вратница, и за връзване на коне. Пък и така само за хубост биваше да го има човек — забие го насред двора си и му се радва, як и дълговечен, на правнуците ще спомня за живота на дедите.

Чичо Мандалей свали кожения си калпак и се поклони:

— Слава наша осенянска, струва ли да питаш? Че може ли да не те взема? Само дето ще се возиш на моята талига стига, за да разказват някога внуците ми на децата си, че дядо им се е сражавал под стените на Адрианопол с осенянския юнак Ханко, сина на прочутия мечкоборец Данил, дето надви най-големия ромейски военачалник!

Ханко се намръщи. Бузите му пламнаха, а под сърцето му като че ли го опари пламъче.

— Чичо Мандалей — рече той, — всичките тия приказки почват да ми омръзват и аз се кълна в паметта на баща си Данил, който наистина беше мечкоборец, и в паметта на дедите си, които до един са били честни и почтени люде, че туй надуто приказване повече няма да търпя. Отвори ли някой уста да ме хвали, ще го халосам по мутрата, за да види пред очите си звезди вечерници посред бял ден. Защото аз не съм проявил никакво юначество, като се ударих с Кринита, ами просто ръката ми излезе по-тежка от неговата и затова успях да го разцепя надве. Ако неговата ръка беше излязла по-тежка, той щеше мене да разцепи! Ето защо много те моля да ме вземеш в талигата като най-обикновен войник и твой земляк. И ако в сърцето си носиш добър спомен от стария Данил, ще направиш на сина му голяма услуга и той ще те споменава с добро цял живот.

— Хей, сине Данилов! — провикна се Мандалей, като придръпваше силно към себе си юздите на халите. — За тебе аз съм готов да мина през огън и вода, Тонзос ще прескоча и Хеброс ще преплавам, само кажи!

— Нито искам Тонзос да прескачаш, нито ще те карам да преплаваш Хеброс, ами ще те моля една хубава вещ да ми пренесеш — от крепостния ров до колите на нашия отреден обоз.

— Скачай в талигата! — рече възторжено Мандалей и във въображението му веднага засвяткаха разни златни чаши и кожени кесии, напълнени като мехчета с всемогъщи нумизми. Когато Ханко преметна крак и се настани на седалката между ритлите, той допълни: — Ако дотрябва, със зъби ще измъкна от калта тази вещ, само ти да си доволен! — И изплющя с дългия си и засукан волски камшик: — Ди-й!

Мандалей беше добряк и весел човек, но имаше лошия и противен навик да се кланя много ниско пред по-силните люде и с песовско усърдие да върти опашка пред богатите. Затова, случеше ли се общоселска работа, — коситба на общинските мери, кастрене на гората или подравняване на държавния път, — Ханко все гледаше да стои по-настрана от него, не понасяше тамяна, дето кадеше на първенците, сърбеше го кожата от гръмките му славослови и благословии.

Снощният безкраен и тежък път в тъмнината и дъжда сега му се стори кратък и приятен. Четворката врани коне измина разстоянието от лагера до укрепеното селище за по-малко от половин час, колелетата свистяха по меката трева, талигата като че ли не допираше земята и целият свят сякаш беше изпълнен с подрънкване на шини и трополене на подковани копита. После започнаха да се пречкат туловища на коне, трупове на избити войници, равнината се беше сгърчила изведнъж, като прободена, изглеждаше отекла и наприщена, та Мандалей трябваше да дърпа юздите и да търси пъртини, както се прави зимно време, когато се пътува по заснежено поле.

Като стигнаха мястото, където стотнята на Севар беше направила пробива, Ханко скочи от талигата, лута се някое време, докато открие своя колец, а като го съгледа, засмя се и повика Мандалей с ръка:

— Ето я моята вещ!

Мандалей се опули, мислеше, че славата на село Осеня си прави шега с него, та и той се засмя.

— За тоя колец ми беше думата одеве — каза небрежно Ханко. И понеже Мандалей приличаше на паднал от небето, той го запита: — Не ти ли лови окото?

Все още несигурен, сякаш стъпваше върху тънка коричка лед, която можеше всеки миг да се продъни, Мандалей промънка:

— А, защо, тоя колец си го бива. Добър е!

Ханко сложи огромната си лапа върху рамото му, усмихна се с недобра усмивка и посочи с пръст:

— Като е тъй, измъквай го със зъби от калта и носи!

Мандалей се стресна, уплаши го тази зловеща усмивка на Даниловия син, разбра подигравката, но успя бързо да се окопити, ухили се и разтърка ръце:

— Дума да няма, разбира се! Как тъй ще го оставя! Той ще ти бъде за спомен, пък и работа може да върши. Това е един чудесен кол!

И като приказваше така и се усукваше, той се наведе, изправи колеца и започна грижливо да го търка и чисти от калта.

Ханко не се сдържа, грабна го от ръцете му и го занесе до талигата. Докато го наместваше хубаво, Мандалей, ни лук ял, ни лук мирисал, събираше оръжието от мъртвите и си подсвиркваше с уста.