Пиер Беноа
Алберта (8)

VII

Всяка домакиня може да поднесе каквото и да е на гости в такова душевно състояние, в каквото бяха Франц и Камила. Те няма и да обърнат внимание. И всъщност едва ли би могъл да си представи човек по-лош обяд от този, който беше поднесен тогава в Магелон. Някаква фаталност се беше намесила тогава в най-малките подробности. Отначало аз и Мария си разменяше погледи. Тя беше изпълнена с ужас, а аз само я укорявах. Обаче накрая аз се примирих и даже ми се видя смешна тази кухненска война. Обядът би бил катастрофален, ако гостите бяха други. Но тоя ден беше съвсем иначе! А освен това един воин беше на своя пост: виното. Моето вино от старата ми изба си изпълни дълга. Камила и Франц пиха доста, а и Мария, като разбра, че това е едничкото средство за спасение, се стараеше упорито да не оставя нито една чаша празна. Аз самата следвах примера им. Всичкият ми страх, набиран през седмицата, започна да се рони. Съвсем далеч вече от мисълта да мразя Франц, аз наблюдавах учудена преобразованието на дъщеря си.

* * *

Аз и Камила винаги сме имали някои близки черти: някаква вродена болезнена сдържаност. Но докато у мен тя беше съставена от леност и фатализъм, у Камила се проявяваше агресивно и почти диво. Още когато беше дете, аз я наблюдавах, седнала на масата между баща си и мен. Тя слушаше мъртвите ни слова с презрителна усмивка, която ме ужасяваше. И ето сега това презрително мълчание се превръщаше изведнъж в луда радост. Още по-неочаквано беше, че и аз се почувствувах овладяна от този пламък. Приличах на затворен отдавна дом, чийто прозорци се разтварят изведнъж към неочаквани пейзажи. Аз се смеех, да, смеех се на безкрайното бърборене на Камила.

— Виждам ти се чудна, нали, мила мамо? Нищо още не си видяла ти. Слушай ме. Казах ти, че Франц е поляк или по-право ще стане поляк, когато изфабрикуват отново Полша. Засега той е прусак. Разбира се, страшен прусак. Роден е в Позен, Прусия. Сещаш се, освен това, че когато в края на юли 1914 година всичко се преобърна наопаки и той се е измъкнал тихичко в Швейцария, за да дойде у нас, не е получил паспорт, разбира се, от добрите вече разтревожени германски стражари посредством истинските си документи. През време на трите години, които изминаха оттогава, той никога не е чувствувал нужда да се снабди с тия документи. Да, но в деня, когато му скимна да се ожени за мен, работата съвсем се обърка. Явиха се най-различни мъчнотии все по причина на тези проклети книжа. Не му ги искаха, когато постъпи доброволец и бе ранен в гърдите при Аргона! Тия работи би трябвало да служат вместо кръщелно свидетелство! Така си е!

Никога човек не може да се бори срещу правилници, колкото й идиотски да са те. Забележи, че лично на мен това ми е все едно. Нали знаеш, мамо, какво мисля аз по тия въпроси? В момента, когато Франц ми хареса, аз знаех за него толкоз, колкото чиновникът по гражданското състояние в Позен, който го е записал след раждането. Обаче не така мисли Франц. Той прилича на тебе, мамо: по този въпрос той иска нещата да си вървят по правилата. Накратко казано, тези книжа станаха необходими. Това зависи от компетентността на господата от полската мисия. Те са много мили, но не особено пъргави. Аз скоро разбрах, че няма да има никакви резултати, ако сама не се заема с тази работа. „Значи, искате тия книжа, малки мои агънца? Добре тогава, ще си ги получите.“ Не се ли сещаш, мамо, какво направих? Проста работа. Сетих се, че има един човек, който може да ни направи тази малка услуга. Франц е католик. И аз също. Ние сме един вид членове на един и същи синдикат. Нямаше какво да се колебая и писах на папата.

— На папата?!

— Направо. Как си представяш ти папата? Може би подобно на Зола ти си го представяш като побелял старец, който бърка някакво лекарство с голяма позлатена лъжичка? Папата е канцелария, а пък аз съм специалистка по канцелариите. Прочее, скалъпих едно заявление колкото се може по-живописно, не разбира се, с глупавата мисъл, че папата ще пролее като го чете състрадателни сълзи, но с намерението да разсмея и предразположа кардинала, до когото то сигурно ще достигне. Най-главното е, че аз наблегнах на оная крайност, до която ще трябва да прибегнем аз и годеникът ми поради липса на книжа: конкубинат^[1]… Работата не се провлече много.

— Получихте ли вече удовлетворение?

— Не тъй бързо. Много си пъргава! Едва са изминали десет дни, откакто се сетих за това. Трябва да им се даде време на тези бедни хорица. Но за по-малко от седмица аз получих отговор, редактиран (честна дума!) по същия начин, както бих сторила аз, ако правя отчет на някой министър-радикал: „Госпожице, вие благоволихте и пр… Аз побързах да съобщя и пр… Бъдете уверени, че аз не ще закъснея, когато дойде момента и пр…“ Същите формули, същите! Само че хартията е по-хубава от тази, която сме принудени сега да употребяваме ние. Ти изглеждаш съвсем объркана, мамо?

— Не, момичето ми, не. Напротив, намирам, че много добре си направила.

— След всичко това, аз и Франц решихме, че е съвсем безполезно да чакаме в Париж резултата, още повече че настъпиха горещините. Моите началници ме насилваха да приема най-после да отида в отпуск. Не съм вземала отпуск откакто съм постъпила на служба. Аз се съгласих, защото моята комисия се събира чак на 10 септември. Дотогава съм свободна. Остава ми да редактирам отчетите за последните заседания, което ще направя тук докато си почивам от удоволствието. Положението на Франц беше същото като прибавим, че той наистина има нужда от почивка. Лекарите успяха да го накарат да приеме тримесечен отпуск. Оставаше ни само да тръгнем с автомобила, който ти вече познаваш, и ето ни!… Мамо виж: Мария ти прави знак, че кафето е сервирано на терасата…

Седнахме под дърветата. Аз и Камила се разположихме в големи плетени кресла. Франц, изправен до сградата, се любуваше на панорамата. Той ни караше да му казваме имената на всички замъци, които стърчаха като хищни птици по околните скали.

— Най-близкият замък между дърветата е Монтал. Там са кулите на Св. Лаврентий. Ти не можеш да видиш Кастелио, защото една височинка го закрива. Ей там, в дъното, замъкът, който прилича на балон, заобиколен от зеленина, е Лубресак. Не бой се, до десети септември ние ще имаме, време да ти покажем всичко това в подробности. Там ще направим сватбеното си пътешествие. Защото ние ще се венчаем тук, мамо. Ти ще ми кажеш какво има да се нарежда със свещеника, кмета и пр., ти, която вече знаеш тия работи… Колкото по-скоро, толкоз по-добре.

— Кога смятате?

— А че щом Франц получи книжата си. След петнадесет дни, най-късно след три седмици.

— Забравяш, Камила, че има формалности от твоя страна.

— Как от моя страна, мамо?

— Или от моя, ако искаш. Ние с нищо не сме се занимавали след смъртта на баща ти. Освен това, когато стана пълнолетна, аз трябваше да ти представя сметките си като твой настойник. Всичко си е оставено така, както си беше. Аз ти писах няколко пъти по този въпрос, но ти никога не ми отговаряше. Сега, когато се омъжваш, моментът е дошъл.

— Слушай я, Франц. Какво търсиш ти, бедна ми майко? Ако имаше намерение да се омъжваш втори път, както и да е. Аз намирам, че сме си много добре така. Нали, Франц? Разбира се, и той е на моето мнение. Може би ти си въобразяваш, че той се жени за мен заради сиромашкия ми имотец? Първо на първо, слава богу, аз си изкарвам сама прехраната. Той пък е на път да стане милионер. Не мислиш ли, че автомобилът, с който дойдохме, не представлява нещо като капитал? В него има едно дребно изобретение, което ще революционизира тази индустрия. Още не е дошъл моментът да се използува това откритие на едро, но като свърши войната ще видиш. Англичаните знаят това много добре, а също и американците, които му предложиха много долари. Обаче, Франц не иска и да чуе. Той ще сключи договор с Франция. Мило е това, нали? Повтарям ти, мамо, ако и ти сама не си разбрала това, Франц е истинско съкровище. И ти също. Само да слушаше повече по въпроса за облеклото си. Надявам се, че в деня на нашата сватба ще ни направиш удоволствието да напуснеш малко вечния си траур.

— Но, дете мое, не може да кажеш, че това, което днес нося, е траур.

Понеже очаквах тази забележка на Камила, през седмицата аз бях употребила свободното си време, за да попреправя малко една рокля и една шапка, останали от времето на сватбата ми. Шапката беше от оризова слама, с панделки от черно кадифе. Сложих й една бяла роза. Роклята беше от черен фулар^[2]. Аз гарнирах яката и ръкавите й с черен тюл.

Камила се нахвърли именно на моя нещастен тюл.)

— Нямало траур! Какво липсва? Бъди свидетел, Франц! Ела и седни от другата страна на креслото…

Аз стоях между двамата.

— Добре. Сега погледни я. Нали е хубава? Когато ти казвах това, ти не обръщаше внимание. Сега отговори ми: не е ли престъпно да се облича човек така? Не бой се, отговори. Искам тя да те слуша и ти да имаш влияние над нея.

Аз гледах усмихнато младия момък.

— Толкова ли съм смешна, наистина?

За пръв път се обръщах направо към Франц. Той също се усмихна. Стори ми се, че и двамата се изчервихме.

— Е, отговори де, Франц! Той не смее да каже истината. Той мисли също да те ухажва. Подлец! Но във всеки случай, бъди уверена, че той е на моето мнение. Я да видим! Шапката, както и да е, може да мине. Но роклята! Ах, тази отвратителна дантела е само тропосана… Тогава ще видиш как ще ти наглася това… Така, така, точно така…

С три дръпвания тя отпра тюла.

— Така! Сега е вече по-добре. Ти ще дойдеш, мамо, с нас в Париж през септември и ще се уплашиш от манията на провинциалистките да усложняват всичко. Нищо не разбират от красотата на простата линия… Но не е само това. Ела да те науча да се вчесваш.

Тя ме улови за главата и започна да къдри косите ми, като се бореше срещу тяхната плоскост, към която те бяха привиквали дотогава.

— Франц, нали сега видът е друг? Дай ми чантата. Наистина, когато човек има нейния цвят, може да мине и без пудра и червило. Но все едно, да видим. О, мамо, колко си смешна: погледни се, погледни се, де!

Тя ми подаде малкото си огледалце. Видях една непозната Алберта. Усмихнах й се с мъка.

— Знаеш ли, мамо — каза Камила, като продължи да ме гизди, — днес човек не бива да се бои да не прилича външно на леките жени… Сега да сложим малко черно на клепките, на веждите и ще бъде готово. Полюбувай се на тази промяна, Франц. Помисли си само какво щеше да бъде, ако тя беше облечена така, че да се очертава тялото й. В сравнение с нея аз приличам на одялана дъска. Не протестирайте. Само ако можеше да направиш сравнението… Все така разстроено ли е пианото, мамо?

— Пианото ли? Защо? Не. Оня ден го акордираха.

— Пианото акордирано?! Невероятно!

С един скок Камила отиде в приемната и започна да свири.

— Потанцувайте. Потанцувайте с мама, Франц. Аз искам…

Той се приближи до мен. Аз го отбутнах с искрен смях.

— Камила, ти си луда! Нали ти е известно, че не зная никакъв модерен танц.

— Нищо. Ами стари? — тя засвири валс. — Сега вече мисля, че няма извинение. Франц, не я слушай. Тя танцува чудесно. Ето какво ти казвах! Нали е гъвкава, много по-гъвкава от мен? Да даде Бог да съм като нея на възрастта й. Танцувайте още, танцувайте!

Франц ме увличаше. Аз виждах ту всичката зеленина на парка, ту слънцето на хоризонта. Камила усилваше темпото. През тънкия фулар, който малко по малко прилепваше до тялото ми, аз чувствувах все по-определено прегръдката на годеника на моята дъщеря.

Изправена на вратата на кухнята, притиснала до гърди една чиния, Мария ни гледаше с радостно учудване.