Пиер Беноа
Алберта (23)

XXII

Откъде започва пресищането? Разбира се, трудно е да се установи точната граница на неговото тъжно царство. Само като измине време, известни незабелязани отначало факти се откриват, разкривайки истинската си цена. Дълго време човек не разбира, или пък съзнателно се себезаблуждава. И ето че изведнъж съмнението става повече невъзможно. Желае смъртта. Да, смъртта, но не, разбира се, преди отмъщението.

През декември 1918 година се настаних с Франц във вилата до Сен Клу. През 1925 година я напуснах. Напразно търся: през този шестгодишен период, приблизителната дата, когато Франц ще да е започнал да се отдалечава от мен. Всичко е объркано. Седмиците на студенина, почти на омраза, се сменяха с други, които не ми позволяваха да съжалявам за пламенните нощи в Магелон. Не мога да определя точния момент. Че и защо? Да допуснем най-после, за да се освободим от това търсене, че охлаждането на нашите отношения датира от 1923 година, когато той замина за трети път в Америка, когато се скарах с господин Х., когато Франц почна да намира причини да не пребивава във вилата толкова често както преди.

Що се отнася до обстоятелствата, довели до скъсване на отношенията с господин Х., отначало наивно предполагах, че се дължи на случайността, когато то бе станало по точно определен план. Бях жертва на дълго скрояван замисъл, който имаше за цел да приключи с миналото в полза на известно бъдеще. Повтарям пак, аз не се сърдя на господин Х. Моето наследство, четиридесетгодишният ми еснафски живот, го оправдават и ме принуждават да призная, че му е било наистина невъзможно да мисли и постъпва другояче. Когато това се случи, отдавна вече Франц беше престанал да настоява да се венчаем. Мъчех се да убедя себе си, че уверен в безполезността на тия настоявания той накрая престана да иска ръката ми.

Както и да е, не можех да си правя илюзии по този въпрос — бях незаконната страна на живота му. Напразно пред хората той се показваше много внимателен, аз все пак не можах да избегна многобройните последствия от тази незаконност. При случаи от този род винаги жените са жертвата. Мъжът винаги бива оправдан. Той може да минава безнаказано от една среда в друга. От това само увеличава своята популярност. Подлостта и измамата му служат само за пиедестал…

По онова време това нямаше значение за мен. Бях безразлична към остракизма. Днес вече добре познавам, ролята, която играят при прогресивното изхабяване на любовта и най-малките всекидневни търкания, които неизбежно се появяват при неизяснено положение. Каква полза от това, че живеех по-достойно и по-чисто от всяка една от законните съпруги на Францовите приятели? Отначало те ме приеха в своята среда.

Сега малко по-малко, една след друга ме отблъскваха. В тази тъмна й хитра борба не можех да разчитам нито на техните съпрузи, нито на самия Франц. Напротив, именно те, с лекотата на мъжкото безгрижие, ме увличаха в компромиси, които малко по малко направиха от мен жена, смятана вече за недостойна да бъде допусната в домашните им огнища. Ето например един от многото случаи.

— Какво има? — попитах Франц, учудена от веселия му и в същото време смутен вид.

— Нищо. Нищо особено. А всъщност има нещо. Утре вечер ще вечеряме в едно Монмартърско кабаре с Етиен и Роже. Не ти ли е неприятно това?

— На мен ли? Съвсем не. Напротив, прави ми удоволствие. Има цяла седмица откак не сме излизали заедно.

— Там е работата, че… Ще ти кажа… Но обещай ми най-първо, че не ще ми се разсърдиш!

— Е?

— Ето. Роже не знаел, че Етиен вече ни е поканил. Затова и обещал на приятелката си Клара да я вземе със себе си. Нали познаваш Клара, актрисата от театър Буф?

— Актриса ли? Че тя е играла само един път.

— Зная, зная. Както и да е, но на Роже му е неприятно. Няма нужда да ти казвам, че още не съм се съгласил. Исках преди това да те предупредя. Какво трябва да се направи?

— Приеми, приеми. Уверена съм, че и жената на Етиен също…

— Жената на Етиен ли? Тя няма да присъствува. Заминала е в Южна Франция при болната си майка.

— А, значи жената на Етиен не ще присъствува? Какво да ти кажа, бедни ми Франц! Приеми все пак.

Лицето му светеше. Той ме целуваше.

— Благодаря, Алберта, благодаря. Спасяваш ме от много неудобно положение. Етиен ще бъде много щастлив, а и Роже също. Те толкова много те обичат. Ще ги е яд ако ти причинят неприятност. Впрочем, нали знаеш, Клара е много умна. Уверен съм, че ще се държи добре. Все едно, много е приятно човек да има работа с някого, който разбира живота като теб.

Отговорих малко тъжно:

— Нали знаеш, Франц, какво казват приятелите ти. За тях аз съм другарка.

Другарка! Нека всяка жена се пази да не й прикачат това смешно име! Другарка! Щом се примири с този етикет, всичко ще бъде свършено. Вече не ще се докарват с нея.

Понеже бях, както те казваха, тяхна другарка, трябваше да търпя всички Клари, Лиляни, Моди на Францовите приятели. В замяна на това, без нито един от тях да се опита да ме защити, престанах да се срещам със съпругите им. Повтарям пак, това нямаше значение за мен! Държах само на едно — на любовта на Франц! Сега вече осъзнавам, че изгубих тази любов, защото, между многото други причини, аз се съгласих на компромисите, в които сам Франц ме въвлече отначало, а после почна да ми се сърди за тях.

Именно след една разходка, наложена ми от онази лекомислена група млади хора, се стигна до обяснението ми с господин Х., след което дойде и прекъсването на отношенията ми с него. Ако можех да се усъмня тогава, че това е било само търсен предлог, аз може би по-мъчно щях да попадна в клопката и щях да посрещна по-добре забележките, които той смяташе, че има право да ми отправи.

Когато съобщих на Франц за това спречкване, той се показа много сърдит.

— Какво се бърка той? Това вече е много! Кажи ми какво ти каза той! Искам да знам.

— Успокой се, Франц. Повтарям ти пак, това е последица от последния ни обяд. Спомняш си, нали, за младата жена, които дойде с Андре?…

— Да. Е?

— Изглежда, че тя е разбрала всичко и когато господин Х. и поканил на вечеря другия понеделник, заявила, че ще отиде само ако я уверят, че няма да ме срещне там. Забележи, от нейно гледище аз не намирам, че тя не е права…

— Тя е глупачка. Ще се разправя с Андре. Що се отнася до господин Х., ще го помоля да не се бърка в чужди работи. Той има повече нужда от мен, отколкото аз от него, нали? Разбира се, ти го наруга, нали, него и вечерята му?

— Казах, че няма да отида и ще постъпвам винаги така, когато той има гости.

— Много добре! Впрочем, и твърде отегчително е при него. В понеделник ще отидем двамата да вечеряме някъде из околността.

— Не ще ли е по-добре ти да отидеш на тази вечеря? Може би е по-хубаво да не привличаме вниманието на хората.

Той ме погледна с тази усмивка, заради която бих се хвърлила в огъня.

— Да отида там без теб ли, Алберта?

О, когато той говореше така, когато обещаваше, винаги, винаги беше искрен.

Седмицата изтече, без да говорим пак за господин Х. или за вечерята му. В понеделник по обяд ми се стори, че Франц е загрижен.

— Какво ти е?

— Слушай, Алберта — каза ми той, — искам да ти кажа нещо съвсем искрено. Имах си разправия с господин Х. заради теб. Той ме натовари да ти поднеса най-дълбоките му извинения. Помоли ме да те заведа тази вечер, но аз отказах. Сега, що се отнася до мен, искам да се посъветвам с теб. Не е ли по-добре да отида? Уверявам те, това не ме забавлява. Ние вече не сме деца. Имаме съдружник. С една дума, ти какво мислиш?

Задържах въздишката си.

— Струва ми се, че вече ти казах да приемеш — казах просто аз.

Вечерта му помогнах да се облече, като нареждах според нуждата нещата му върху леглото и камината. Той беше весел. Тананикаше. Изправих се на балкона, за да видя като тръгва. Той излизаше така без мен за пръв път.

* * *

Точно по това време във фабриката имаше стачка, която създаде големи ядове на Франц и господин Ж. Движението, усложнено от насилнически действия, предизвика на два пъти намесата на войници и стана: причина за затварянето на работилници в рамките на няколко седмици. Колкото господин Х. биде объркан от тия събития, толкова Франц употреби страшна енергия, която тъй странно контрастираше с кротостта му. Рено ми разказваше с ентусиазъм, как само един негов поглед смразявал и най-разпалените. Но какво можеше да стори срещу виещата тълпа на две хиляди дяволи? Фабриката бе затворена, три четвърти от персонала освободен, но саботажът продължи.

Два хангара бяха подпалени. Постоянни заплашителни писма уверяваха, че всички постройки ще имат същата съдба. Франц заяви, че ще се настани във фабриката и че не ще излезе докато всичко не се успокои.

Той удържа на думата си. С револвер в ръка обикаляше денонощно и тичаше навред дето се откриеше нещо подозрително. Това беше истинският Франц с презрението си към опасностите и с дивия си кураж.

Аз му ръкоплясках, възхищавах му се, боях се за него, обичах го. Уви! Можех ли да отгатна, че от тия неочаквани събития любовта му ще намалее още повече!

— Стачката свърши — каза ми той един ден. — Лошите са пометени, добрите се прибират. Но много неща продължават да ме тревожат. По-специално заплашителните писма. Докато получаваме писма, един път, два пъти или ако е нужно повече, аз съм решил да спя във фабриката. Наистина, има надзиратели… Но кой може да ме увери, че и те също така не трябва да бъдат надзиравани? Не се плаши за мен. Решителният човек няма от какво да се бои.

Какво можех да забележа. Моите мисли не са вече същите. Навеждах глава и мълчах.

Една нощ, когато бях сама, понеже към седем часа вечерта ми съобщи, че няма да се прибере, бях събудена от телефонен звън. Чух изплашения глас на един от надзирателите. Беше се запалило лявото крило на работилниците. Съобщаваха на Франц.

На другия ден, когато той се върна във вилата, разтреперана, като че аз бях виновна, му съобщих за станалото. Той вдигна рамене:

— Още един глупак в ролята на нощен пазач! Той спеше и се пробуди внезапно. Глупакът даже не забеляза, че съм там. Аз собственоръчно повиках пожарникарите. Сега поне ще разбереш колко необходимо е присъствието ми там…

В неговите уста лъжата, изречена с такава весела лекота, приличаше на истина. Повтарям: пред съдиите Франц не ще признае.

* * *

Ето, прочее какъв бе станал моят нещастен, беден живот! И ако сега си припомните, че наближавах вече петдесетте, ще разберете, че аз можех да си обясня много естествено промяната у Франц. Но това беше последният довод, който можех да допусна. Аз исках постоянно от огледалото си доверие към самата себе си. Боже с каква растяща тревога аз се допитвах до него всяка сутрин! Щом се пробудех, бутах прозорците и се изправях пред него. Имаше дни, когато се оглеждах с радост, и дни, когато развълнувано отдавах на временна умора безмилостната разруха, която констатирах.

А при това бях хубава, още твърде хубава, разбира се, много по-хубава отколкото преди появяването на Франц. След като напуснах Магелон, тялото ми се наля и стегна, доби гъвкавостта на младо момиче. Практикуването на най-добре изучено сладострастие му бе помогнало да съзнае силата си. Малко мъже, вдигайки случайно глави към мен, можеха с равнодушие да отминат погледа на черните ми очи, печално блестящи под сянката на червените ми коси. Но в някои зловещи утрини… Мога ли да крия това, което виждах? Очите, тъмните ми очи, с които се гордеех, вече се размътваха. Клепките ми подпухваха и по тях проличаваха множество виолетови венички. Ъглите на устните се отпущаха от тежестта на всичката горест на плътта.

Поне да бяха само тези отчайващите симптоми! Обаче у жените разрушенията на духа придружават разрушенията на плътта. Случваше ми се все по-често да се измъчвам от странни неразположения; неразположения, каквито още не бях чувствувала и за които не можех да кажа дали са физически или морални. Струваше ми се, че се раздвоявам, че едно пасивно същество наблюдава безучастно как някаква фурия го завладява. Почнах все по-често и по-често да припадам. Кървави облаци от бързи вълни пресичаха пространството между очите и клепачите ми. Чувах кървави, вълни да бушуват в ушите ми. Всеки ден все повече и повече виждам и чувам тия облаци и вълни. Те не ме изоставиха и в тази килия, откъдето ето вече трети месец ми позволяват да излизам само по няколко минути на ден, толкова колкото след всяко излизане да оставам все повече сама с призраците си. Когато този студ, тия смъртни горещи приливи ме обладаят, тогава наистина не се чувствувам вече същата. Жаждата ми за Франц, омразата ми към него се превръщат в лудост. Улавям глава с двете си ръце и я стискам отчаяно и продължително, като че за да й попреча да се върти.

* * *

О, мое малко мъртво момиче, не от човешкото правосъдие трябва да очакваш ти най-доброто си отмъщение.