Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alberte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Пиер Беноа. Алберта

Френска. Второ издание

ИК „Светулка“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

XX

Измежду признанията — и то какви признания! — от които е съставена тази изповед, има едно, което не ми струва нищо. Бях живяла четиридесет и три години, без да имам нито една вечерна рокля. Казвам нито една, защото забравих за първата, тази, която бях си скроила за бала в префектурата от няколко метра плат и къс черна дантела.

В продължение на по-малко от осем години после имах толкова много вечерни рокли, че ако трябва да ги изброявам, паметта ми не ще може да изброи дори и една десета от тях. А при това, дали ще бъде сребърна или златна, от сатен или с кожи, всяка една беше свързана с удоволствие или мъка, с някой весел или тъжен, но винаги страстен епизод. Говорят за вятърничавостта на жената, а не си дават сметка за едно нещо: жените не се мъчат да разхубавяват себе си, а своята любов. Накитите сами по себе си са нищо. Те съществуват само дотолкова, доколкото към тях са приковани пълните с възхищение погледи на мъжете, на мъжа, когото обичат. Защо исках да бъда по-красива от другите? За да изпълня Франц с гордост, за да имам право да кажа „Бъди спокоен, мили, не си ме зле избрал“, за да поделя и аз гордостта, която чувствувах у него, когато влизахме в някой ресторант, дансинг или театър и шепотът или още по-красноречивото мълчание на присъствуващите обгръщаше моето полуголо тяло с бляскавия ореол на желанието. По-късно, когато разбрах, че властта ми над него започва да отслабва, пожелах да бъда пак хубава, още по-хубава, за да събудя ревността му и за да видя дали е способен да страда за мен.

От всички тези рокли имаше две, за които съм запазила по-особен спомен. Едната, избрана от колекцията на прочута модна къща, се наричаше Градина при дъжд. Беше една от най-ранните. Не първата, разбира се, защото човек не може да достигне до съвършенството при първия опит. Достига се до това само постепенно. Градина при дъжд беше рокля от тъй бледорозово кадифе, че отсянката му изглеждаше бяла. Това кадифе почти изчезваше под много дългите сребърни ивици. Аз сама бях избрала тази рокля и се гордеех, че ще изненадам Франц, който, с удоволствие отделяше от работата си време да ме придружава у модистите. Малко ми беше неудобно заради цената, която платих. Донесоха ми я към шест часа. Беше краят на пролетта. Облякох я, след като пуснах завесите и запалих електричеството. Зачаках с разтуптяно сърце. Франц влезе. Видя ме. Само запита:

— Какви скъпоценности ще си сложиш с тази рокля?

Вярно, не бях и помислила. Почувствувах се малко обидена. Но на другия ден той се върна по-рано и ми каза:

— Да приготвят фрака… Ще излезем. Поканих няколко души на вечеря в „Кафе дьо Пари“. После ще пообиколим и нощните заведения. Облечи си новата рокля.

Подчиних се. Чувствувах, обаче, че в неговата пресилена естественост, има нещо изкуствено.

Когато се приготвих и зачаках, права сред стаята, той влезе. Едната си ръка беше сложил отзад. Продължаваше да стои неподвижно. Сложи на раменете ми продължителна целувка — целувка нямаща край, която почваше от корена на косите ми и слизаше надолу по цялото ми тяло. Продължавах да стоя права пред огледалото и не помръдвах. Видях как една огърлица от розови бисери се уви около шията ми и се изрони върху гърдите. Устните на Франц продължаваха да бъдат прилепени до плътта ми, а ръцете му стискаха моите и той сложи на лявата ми ръка пръстен, който още не можех да разгледам.

— Алберта — шепнеше в същото време той. — Алберта искам да видя на пръста ти пръстен без бисер, без диамант, без какъвто и да било камък…

Вдигнах ръка. На пръста ми блестеше розов бисер, двойно по-голям от най-големия върху огърлицата. О, колко жалък беше пръстенът, който носех на бала в префектурата, нещастен годенишки пръстен с малък бисер и скромен брилянт! Колко малко е наистина разстоянието от най-почтената жена до последната проститутка! Още виждам тази вечер, виждам, под внезапно намалената светлина, дългите сребърни ресни на новата си рокля, хвърлена бързо върху едно кресло… Закъсняхме доста за срещата на Франц с приятелите му.

Направих си другата рокля по-късно, много по-късно. Тя се наричаше Юлалюм. Беше също така много хубава. Разбира се, не заради това говоря за нея. Споменавам я заради вечерта, когато я облякох за първи път.

Тя също беше от кадифе. Но това кадифе беше зелено на цвят, нещо средно между зеленината на мъха и на застоялата вода. Опасваше се със златен шнур по-дебел от китката. Подплатата, която се виждаше през цепките, що оголваха доста високо нозете, беше също така златна, но матова и напомняше нещо старинно. Между скоби казано, струва ми се, че никога не съм имала по-деколтирана рокля. Бях избрала тия два цвята, които взаимно се допълняха, които почти се сливаха, а и отиваха най-добре на моите коси, наскоро боядисани като тъмноруси. Разбира се, вече носех отрязани коси. Франц твърдеше, че съм се подмладила с десет години при това двойно преобразование и истината, която не обичам да изтъквам, когато е в моя полза, ме заставя да призная, че той имаше право. Когато тази вечер влизахме с него между масите на терасата на ресторанта в Булонската гора и търсехме масата, дето г. Х. и много приятели ни очакваха, аз си мислех със сладостна горчивина за хората в Магелон, за всички ония, между които бях живяла до идването си в Париж, аз, тъжната, облечена в траур сянка, остаряла преди време жена с черни вече прошарени плитки. Ако те можеха да се намерят на тази тераса, сред блясъка на обкичените с гирлянди полилеи, между пищните тоалети, при шума на оркестъра, наистина, мъчно биха ме познали в лицето на червенокосата вакханка, каквато бях станала с радост.

* * *

В утрото на същия ден, за който говоря, бе открита автомобилна изложба. Тя обещаваше да бъде тържество за колата, направена от Франц. Господин Х. бе решил да покани двадесетина приятели да отпразнуват с нас този успех. Нощта беше чудно хубава. Електрическите глобуси, светлината на които изглеждаше синкава, осветяваха листата на дърветата. Струваше ми се, че никога не съм бивала така опиянявана от френетичния следвоенен лукс. Устните ми се полуотваряха, за да се усмихват безспирно, не толкоз на тия, що ме заобикаляха, колкото на личното ми щастие. Не можех да си представя, че един ден то може да бъде затъмнено. Като свалиха палтото ми, всички поканени се занадпреварваха да хвалят роклята ми. Гледах Франц. Той беше почти срещу мене между две еднакво елегантни и хубави жени. Но далеч от мисълта да им се сърдя, аз по-скоро изпитвах към тях привързаност, тъй като в тази минута бях уверена, че ги затъмнявам и двете.

Към полунощ, тъй като вечерята бе привършена, някой направи предложение, което бе възприето от всички:

— Започваме да се задушаваме тук. Да отидем в Ермитаж. Там ще ни бъде по-добре. Тези, които обичат да стоят мирно, ще се настанят по-удобно и ще им бъде по-хладно, а другите ще танцуват. Съгласни ли сте? Келнер, донесете ни палтата и кажете да приготвят автомобилите.

За няколко минути всички се насъбрахме отвън. Мъжете помагаха на жените да облекат палтата си. Един по един автомобилите изскачаха от тъмнината, на стъпалата им имаше по едно момче, което отваряше вратите.

Нашият автомобил беше начело. Франц се качи и възседна кормилото. Тъкмо се готвех да го последвам и г. Х. ме улови за ръцете.

— Стойте, моля. Тази вечер ще си позволим малко свобода. Нека най-после разделим двойките! Франц, не зная дали това ви харесва или не, но аз задържам Алберта със себе си. Вие пък вземете госпожа У. и госпожа Z. Вие, драги, ще се качите в тази кола, а вие в онази. Някой има ли нещо да каже? Не, нали? Всичко е наред.

— Подчинявам се, подчинявам се — рече весело Франц.

— Чудесно. Алберта, дайте ръка. Ние ще бъдем последни. Аз жертвувам колата си. Двамата ще се качим при Роже. Роже, разполагате ли с три места?

Роже, висок рус момък, страстен спортист, се поклони.

— Три места? Точно толкова са. Не ви казвам каква кола е тази, драги господине. Искам да ви изненадам. Но трябва да ви предупредя, госпожо, че колата ми е открита. Няма ли да ви стане студено?

— При това хубаво време! Напротив. С удоволствие бих подишала малко чист въздух.

— Чухте ли, Роже? Хайде по-скоро намерете машината си. Другите вече доста ни изпревариха. Ще видим дали можете да ги застигнете.

Останах сама с господин Х.

— Алберта, тази вечер бяхте много хубава — прошепна той.

Аз се усмихнах, а той потвърди:

— Да, много хубава. Знаете ли, че от ден на ден вие се подмладявате?

— Щастлива съм — казах просто аз.

— Да, имате право. Представяте ли си — в автомобилния свят се говори само за Франц? Последиците от успеха, който имахме днес благодарение на него, са неизброими.

Говореше ми със странно смущение, от което никога не можеше напълно да се освободи, когато се обръщаше към мен. Изведнъж той промени тона улавяйки ръката ми.

— Алберта, какво има? Какво ви е? — запита той разтревожено.

— На мене ли? Нищо.

— Видях, че потреперихте. Може би от студ. Мантото ви се смъкна. Раменете ви са голи. Завийте ги. Страх ме е да се качите на автомобила на Роже. Искате ли да повикам такси?

С голямо усилие успях да отговоря по най-естествен начин.

— Съвсем не. Напротив, искам много да се кача на тази кола. Разбирам сега какво искаше да каже господин Роже, като ни говореше за изненада преди малко.

— Наистина… — извика г. Х., докато автомобилът на младия човек, направляван по безпогрешен начин, спираше пред нас. — Наистина и аз също вече разбирам. Ето героят на деня. Моите поздравления, Роже, това е много любезно. И моите комплименти за начина, по който затвърдявате репутацията си на човек, употребил всички средства за снабдяване е нашата кола…

— Купих я днес след обяд — каза тържествуващ Роже. — То се знае, че не бих пропуснал случая да дойда с този автомобил на вашата вечеря. Никой още не знае, че съм го купил. Чудо е, драги господине, наистина е чудо!

Вече малък кръг шофьори, лакеи и келнери от ресторанта се беше образувал около колата. Името на Франц се носеше в устата на всички.

Господин Х. ме докосна развълнуван по лакътя.

— Славата! — каза той.

Сега той вече се въртеше гордо около колата, милваше я любовно, като, добро едро животно, а малкия страшен автомобил цял блестеше под силната светлина на електрическите глобуси. Онемяла от учудване го гледах, и аз. Като оставим настрана цвета на колата, син вместо виненочервен, тя беше все същото чудовище. Като се мъчех да не я гледам, погледът ми се спря върху големия рубин на дясната ми ръка, подарен тази сутрин от Франц. Стори ми се, че виждам кръв. Да, кръв. От кръв беше създаден страшният лукс, чиято пленница бях сега.

* * *

Обръч от наслада и насита, от безсмислени надежди и угризения — ето какъв беше в продължение на осем години нещастният живот на Алберта. Опитах всичко, което, един човек може да направи, за да избегне преследващ го призрак. Понякога ми се струваше, че успявам. Жалки успехи! Сред все по-недостойните наслади, в които взаимно се въвличахме с Франц, нещастни роби, свързани с най-отвратителни вериги в мръсната блъсканица на нощните кабарета, под серпентините, под многоцветните платнени топки, подхвърляни от пияници, облечени във фракове, под червените балони, с които те се шибат по главите с идиотски и луди смехове, сред всичката тази детинска и смешна вакханалия, един от нас млъкваше внезапно и слагаше ръка на сърцето си без другият, пребледнял също така внезапно, да се осмели да го попита нещо. Би казал човек, че някой се готви да влезе в залата упътва се към нас и ни прави знак да го последваме… — През тези осем години не се мина нито ден, без да ми се стори, че чувам как приближават стъпките на наказанието. Не знаех кога ще дойде то, нито каква маска ще носи, но никога не съм се съмнявала в сигурното му идване.