Пиер Беноа
Алберта (4)

III

Нищо не ме задържаше в града. За по-малко от две седмици аз успях да пренаема къщата, в която живеех дотогава, и заминах за Магелон, дето смятах да си остана завинаги.

Нашето имение в Магелон се намира на около четиридесет километра от околийския център, дето баща ми и мъжът ми си бяха създали кариерата. Обаче, това разстояние, което днес се преминава с автомобил за един час, по това време се смяташе за голямо. Малкият съседен град е далеч двадесет километра от най-близката железопътна станция. Тази железопътна линия е от групата на тези, които пресичат централните масиви и се разклоняват долу по голямата южна линия от Сет до Бордо. През времето, когато ние прекарвахме там ваканциите си, беше необходим цял ден път с влак и с кола, за да се стигне до Магелон.

Не бродя наслуки из паметта си. Мъча се да съобщавам само необходимите факти, за да разберете събитията, които следват. Ако се опитвам да дам едно описание на областта, мисля, че не съм вмъкнала нито една излишна подробност. Събитията ще покажат, че всичко упоменато е било необходимо. Без да се забавя от това, щом дойде моментът, действието ще следва с по-голяма бързина своя ход. Епизодите на всяка интимна драма са в пълна зависимост от околните места.

Както подробният анализ на сърцето, така и описанието на някой скалист хълм или на някой път са много и внезапните завои имат значение. Засега аз очиствам пътеката, по която ще профучи след малко огнен метеор.

* * *

Малкият град, край който отидох да живея, е разположен в котловина. През него минава река, чиито притоци се спущат от височините на централното плато по тесни и стръмни долини. Те минават през гъсти кестенови гори. През лятото тези места омайват с прохладата и сенките си. До ушите достига шумът на поточетата, които влачат по гранитните си корита безброй много пъстърва и речни раци. Зимно време, когато северният вятър клати сурово тъмните дървета и събаря последните им листа, шумът на поточетата става сърцераздирателен.

Нашата къща в Магелон е с тераса, обърната на юг. Когато времето е съвсем ясно, виждат се далече Пиренеите. Стада овце пасат по урвите. На която и страна да се обърне човек, вижда хоризонта, обграден от хълмове, по чиито върхове има разрушени кули.

Сега вече може ли читателят да си състави точна представа за страната, дето станаха най-важните събития през моето съществуване? Тази местност се намира на границата на две противоположни области, на два различни климата. От една страна — облачната суровост на върховете, а от друга — всичката пъстрота и веселост на равнината; от една страна сиво, от друга синьо небе. От една страна — букаци, брези и кестени, от друга — лози, а даже и кипариси; от една страна — студени водопади, от друга — хладна река.

На пространството от няколко хектара, което обемаше Магелон, можеше да се вижда всекидневната борба на тези контрасти. Това са опасни преимущества, страшни извори, за един бурен дух, неумерен и способен безспирно да се мята от една крайност на друга, от една неоправдана, мъка към някоя безсмислена радост. Такъв дух може според това, към коя страна на пейзажа се обръща, да доведе до пароксизъм^[1] своята вътрешна неуравновесеност.

Не мога да не кажа и нещо за нашата къща в Магелон. Някои части от нея датират от XVII в. С голяма грижливост те често са бивали поправяни. Макар да не приличаше никак на замък, това беше едно доста хубаво жилище и южното изложение на фасадата го правеше приятно за живеене, цялото имение позволяваше в случай на нужда да се живее само от приходите от земята, дадена на изполица. Майчиното ми семейство винаги само е използувало тази земя и много малко от неговите членове са се отделяли от нея. Майка ми е била едно от тия изключения, понеже дядо искал непременно неговата дъщеря да се омъжи за чиновник и да добие тежест в града. Напротив, баща ми винаги лелееше в себе си мечтата да се оттегли в Магелон. Вече казах, как преждевременната смърт му попречи. Като се настанявах след смъртта на мъжа си там, аз изпълнявах за сетен път волята на баща си. Че какво ли пък по-добро можех да направя?

Докато беше жив, баща ми жертвуваше по-голяма част от своите икономии за поддържане и украсяване на имението. Покривът беше поправен, а най-старите стени закрепени. Пак той беше запазил чрез подпорна стена терасата, която се издига над равнината. Сега вече нашето жилище по отношение на удобство съперничеше с всички къщи в околността, а ги надминаваше много по живописност. Отдалеч се виждаха хубавите му две кули и решетестите прозорци. Вътрешността още повече привличаше вниманието на посетителите. Стълбата, със своя анемичен парапет от ковано желязо, се издигаше с величествени завои, преминаваше през втория етаж и достигаше до таванските стаи. Партерът се състоеше от две грамадни стаи. Първата, нещо като салон, имаше врата към светлата тераса, засенчена от липи и магнолии, чиито листаци всеки две години се пропъстряха от нежни бели цветове. Напротив, столовата, която впрочем служеше само през лятото, понеже беше тъмна и студена, водеше към кичестата като гора градина, в която стърчаха скали от планината, започваща почти от там. Мебелировката с нищо не нарушаваше общата хубост. Тя се състоеше от предмети, събирани с тривековен труд и икономии. Времето беше придало особена красота на медните и калаени съдове, на резбата, която е била винаги главната индустрия на страната. Баща ми, голям колекционер, беше прибавил много паници от времето на революцията, изпъстрени със страшни надписи. Имаше много интересен контраст между тишината на тия места и девизите по съдовете, всички съдържащи проклятия срещу един режим, чиято доброта и разумност са доказани от толкова голямото благосъстояние, развито под неговата опека.

* * *

Бях писала на жената на един от нашите изполичари, който винаги ни е бивал особено предан, за да я предупредя за предстоящото ми преместване в Магелон. Молех я да приготви къщата, да я проветри, да отстрани от нея зловещата миризма на нещо необитавано, боях се да не ме задуши. Пристигнах през първите дни на февруари, към три часа след обяд. Жената ме чакаше пред пътната врата. Без да си кажем нито дума, ние се целунахме. Последвана от нея, аз обиколих мълчаливо апартаментите, после излязох на терасата и се облегнах на преградата й. Селяните вече знаеха за пристигането ми. Тези, които минаваха долу по пътя, край терасата, поздравяваха потъналата в траур жена.

* * *

Останах на терасата дълго, докато зимният дек почна да преваля. Беше хубаво. Кукуригането на един петел се носеше над заспалото поле. После изведнъж ми стана студено. Слънцето беше изчезнало внезапно зад планината. С гигантски стъпки мракът завладяваше равнината.

* * *

Прибрах се. В камината на кухнята тлееше огън. Седнах на едно ниско столче, улових глава с ръцете си и се разридах. Изправена зад мен селянката ме утешаваше. Бедната жена не можеше и да си помисли дори, че съм способна да плача и за нещо друго, освен за смъртта на мъжа си…

Много близко живеех с баба си по майчина линия и много я обичах. Тя беше само на тридесет и шест години, когато аз се родих. На следната година тя остана вдовица. И съм я запомнила все облечена в черно, като че беше баба на седемдесет години. Облякла беше траур след смъртта на дядо ми и не се раздели докрай с него.

— Няма ли да си облечеш някога други дрехи, бабо? — питах я аз, когато бях малко момиче и тя ме друсаше на коленете си пред тая същата камина.

Тя клатеше усмихнато глава.

— Прабаба ти — казваше ми тя, — нямаше още двадесет години, когато баща ми ни напусна. Значи тя беше два пъти по-млада отколкото съм аз, разбираш ли, момиченце? В деня на татковата смърт тя се облече в черно и вече не се отдели от него. А тогавашните траурни дрехи се различаваха много от днешните. Днес ние изглеждаме по-вятърничави. Сега носим големия черен шал само при погребение. А тогава вдовиците го носеха винаги, лете и зиме, по кръщения и по венчавки. Може би ще кажеш, че това не доказва кой знае какво. Но все пак по-прилично беше така.

Този разговор бе проведен преди двадесет години и аз знаех, че обичаите в този провинциален кът съвсем не бяха се променили. Когато реших да се заселя там, аз предварително знаех задълженията, които поемам. Но все пак бях едва на тридесет и две години и затова чувствувах известно вълнение.

Наистина, когато тая първа вечер аз се бунтувах така, не знаех още колко приспивателно действува околният пейзаж, а също монотонният и еднообразен живот. Тия неща именно укротиха моето временно разбунтуване. Разбира се, първата година от скъсването ми с живота беше мъчителна, обаче по-малко отколкото очаквах. Освен това отначало бях погълната от грижи по настаняването си. Нищо по-удобно за разгонване на мрачните мисли няма от необходимостта да се занимава човек с всекидневни грижи. Първите дни, когато още не бях напълно примирена със самотата си, аз използувах и най-малкия предлог, за да извървявам пеш четирите километра, които отделят имението ми от съседния малък град. В разстояние на една година аз вече не чувствувах тази нужда и почнах да се отбивам в града само при изключителни случаи.

Така изминаха осем от най-хубавите години на моя живот почти съвсем еднообразни в спомените ми. Дните си приличаха един на друг. Ставах съвсем рано, но прекарвах в стаята си до обяд. Тази стая, в която спокойствието скоро щеше да се смени с голямата тревога, се намираше на първия етаж. Прозорците й бяха около осем метра над, терасата. През есенните, нощи се принуждавах да ги затварям, за да се предпазя от силната миризма на цъфналите магнолии. Денем често, спирах работата си и се заглеждах към колета. Работата ми най-често беше или шев, или плетене. Понякога се случваше и да чета. От тия четения, аз не извличах нищо, което да смути яснотата, що чувствувах всеки ден да расте в душата ми и у мен все повече заздравяваше преградата, която бях си издигнала между реалния и въображаемия, мир.

След обяд се грижех за домакинството, от което постепенно се освобождавах с порастването на една млада слугиня, дъщеря на селянката, която беше ме посрещнала при моето пристигане. Посещавах изполичарите и разговарях с тях за добитъка и реколтата. През деня любимото ми място беше терасата. Там прекарвах дълги часове с поглед втренчен в първия завой на пътя, като че очаквах някого.

Че кого ли пък можех да чакам? Знаех много добре, че вече никога, няма да прозвъни входният звънец така, че да ме развълнува. Ах, разбира се, не изведнъж достигнах аз до тази степен на безразличие. Не казвам, че не ми се е случвало да си помисля: „Каква мизерия! Само веднъж, човек да може да мине през този свят и то по такъв начин?“ Не искам да се покажа по-чиста отколкото съм и през летните нощи, когато от тъмната и щастлива земя блика някаква сгъстена френезия^[2], може би и аз като всички жени съм заплатила данък на невидимия, демон, който като че ли ми смучеше кръвта. Бедни, и ограничени унеси. На другия ден, при изгрева на слънцето, на мен ми оставаше само да се погледна в огледалото. Можех да констатирам, че до миналата година съвсем черните ми коси сега се прошарваха с дълги сребърни нишки и че тялото ми на тридесет и пет годишна жена започваше да добива признаците — предшественици на непоправимото износване, които носи времето.

* * *

През 1917 година аз отдавна бях се отказала от всичко и не чувствувах вече никакво вълнение в себе си. Наближавах тридесет и четвъртата си година. При тия обстоятелства се случи събитието, от което произлязоха толкова нещастия.